Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Влакът летеше с пълна пара в мрака.

В купето бяхме само аз и един стар господин, седнал срещу мен, който гледаше през прозореца. Този вагон на ПЛМ[1] миришеше силно на карбол — очевидно беше пристигнал наскоро от Марсилия.

Нощта беше безлунна, гореща, жарка. Не се виждаха звезди; дъхът на летящия влак, който ни удряше в лицето, беше топъл, задушен, подтискащ и гърдите не го поемаха.

Бяхме тръгнали от Париж в три часа и пътувахме из Франция, без да видим нещо от местата, през които минавахме.

Изведнъж някакво фантастично видение се мярна пред очите ни — в гората двама души стояха край голям огън.

Видяхме ги за миг. Стори ни се, че са двама нещастници, облечени в дрипи, облени от блестящата червенина на огъня, обърнали към нас брадатите си лица, а наоколо им — подобно на декор от някаква драма — зелени дървета, светлозелени и лъскави, по чиито дънери падаха ярките отблясъци на пламъците и чийто листак бе пропит от светлина, която сякаш се вливаше в него и го изпълваше.

После всичко се стопи в тъмнината.

Наистина какво странно видение! Какво правеха в гората тези двама скитници? Защо им беше този огън в такава задушна нощ?

Спътникът извади часовника си и каза:

— Точно полунощ. Много странно нещо видяхме.

Съгласих се с него и започнахме да се разговаряме, да гадаем какви може да са били тези хора — злодеи, които горяха доказателствата за престъплението си, или магьосници, които приготвяха някакво чародейно питие? Човек не пали такъв огън в гората в полунощ, посред лято, за да си свари чорба. Тогава какво са правили? Не можахме да намерим никакво правдоподобно обяснение.

Тогава моят спътник започна да разправя… Беше стар човек. Не можех да отгатна професията му. Явно беше, че е чудак, доста образован и може би малко побъркан.

Но знае ли човек кой е мъдрец и кой глупак на този свят, където толкова често разумът би трябвало да се нарича глупост, а глупостта — гений?

— Доволен съм, че видях това. За няколко минути изпитах едно отдавна изчезнало усещане — каза той. — Как смущаващ трябва да е бил някога за човека светът, когато е бил тайнствен!

Колкото повече се вдигат завесите, които крият неизвестното, толкова повече обеднява въображението на хората. Не намирате ли, че нощта е станала празна и нейната тъмнина е опошлена, откакто няма призраци?

Хората казват: „Няма вече фантастични неща, няма странни вярвания, всичко необяснено е обяснимо. Свръхестествените явления намаляват като езеро, чиято вода се изчерпва от някой канал. С всеки изминат ден науката отдалечава границите на приказното.“

А пък аз, господине, съм от старото поколение, което обича да вярва. Аз принадлежа на старото наивно поколение, свикнало да не разбира, да не търси, да не знае, навикнало на заобикалящите го тайни, което отказва да приеме простите и ясни истини.

Да, господине, въображението пресъхна, откакто изчезна невидимото. Днес нашата земя ми се вижда изоставен, празен и гол свят. Вярванията, които я правеха поетична, са я напуснали.

Как бих искал, когато излизам нощем, да мога да тръпна от тази тревога, която кара старите жени да се кръстят, минавайки край стените на гробищата, и последните суеверни хора да бягат, щом видят странните изпарения на блатата и чудноватите блуждаещи пламъчета! Как бих искал да вярвам в неопределените, всяващи ужас неща, които някога хората си въобразяваха, че усещат в тъмнината.

Колко ли е била мрачна и страшна някога тъмнината на нощите, когато са я изпълвали приказни същества, непознати, скитащи и зли, чийто образ човек не е можел да си представи, страхът от които е смразявал сърцето, чиято скрита мощ е задминавала границите на мисълта му и от властта на които не е можел да избегне!

Истинският страх изчезна от земята заедно със свръхестественото, защото човек се страхува истински само от това, което не разбира. Видимите опасности могат да развълнуват, да смутят, да уплашат. Какво е това пред душевния ужас, предизвикан от мисълта, че ще срещнеш блуждаещ призрак, ще почувствуваш прегръдката на мъртвец, ще видиш да тича към теб някое от тези чудовища, родени от човешкия страх? Мракът ми се вижда светъл, откакто в него няма вече привидения.

И ето ви доказателство за това: ако ние двамата изведнъж се намерехме сами в тази гора, нас повече би ни преследвал образът на двете странни същества, които зърнахме в блясъка на огъня, отколкото страхът от някаква действителна опасност.

Той повтори:

— Човек се страхува истински само от това, което не разбира.

И изведнъж в паметта ми изплува спомен, споменът за една случка, която ни разказа Тургенев една неделя, когато бяхме у Гюстав Флобер.

Описал ли я е някъде, не зная.

Никой не умееше по-майсторски от големия руски романист да извиква в душата на човека трепет пред забуленото неизвестно, никой не можеше като него в полусянката на някой странен разказ да намекне за цял един свят от неясни, тревожни и заплашителни неща.

Когато четем Тургенев, чувствуваме неопределения страх пред невидимото, страха от непознатото, което се таи отвъд стената, отвъд вратата, отвъд видимия живот. Смътни проблясъци внезапно преминават и осветяват разказа само за да увеличат тревогата ни.

Той ни загатва за смисъла на странни съвпадения, за неочаквана връзка между случайни наглед обстоятелства, които сякаш са ръководени от нечия скрита и коварна воля. Струва ти се, че у него някаква невидима нишка ни води тайнствено през живота като през мъгляв сън, чийто смисъл не успяваме да доловим.

Той не навлиза смело в царството на свръхестественото като Едгар По или Хофман; разправя прости истории, в които е примесено зрънце от нещо смътно и смущаващо.

Този ден той ни каза: „Човек се страхува истински само от това, което не разбира.“

Беше седнал или по-точно се бе излегнал в голямо кресло с отпуснати ръце и протегнати крака. Главата му беше цяла побеляла, обкръжена от къдрите на сребристата му брада и коса, което го правеше да прилича на дядо господ или на някакъв речен бог, излязъл от „Метаморфозите“ на Овидий.

Той говореше бавно, малко, лениво, което придаваше особена прелест на разказите му, и с известно колебание и тромавост на езика, които подчертаваха точния цвят на думите. Светлите му широко отворени очи отразяваха, както детските очи, всички отсенки на мисълта му.

Той ни разправи следното:

Веднъж като младеж отишъл на лов в някаква гора в Русия. Бил ходил цял ден и пристигнал към края на следобеда на брега на тиха река.

Тя течала между дърветата, под самите дървета, дълбока, студена, бистра, пълна с водорасли.

Непреодолимо желание обхванало младия ловец да се хвърли в прозрачната вода. Той се съблякъл и скочил в реката. Тогава бил висок и здрав младеж, силен и смел плувец.

Отпуснал се спокойно по гръб във водата. С удоволствие усещал как го докосват треви и корени и как водораслите леко се плъзгат по кожата му.

Внезапно някаква ръка го хванала за рамото.

Обърнал се изведнъж и видял страшно същество, което го гледало жадно. Приличало на жена или на маймуна — с огромно и набръчкано лице; това същество се кривяло и се смеело. Две отвратителни неща — сигурно гърдите — плували пред жената и невероятно дълги преплетени коси, избелели на слънцето, заграждали лицето й и се влачели по водата над гърба й.

Тургенев се почувствувал скован от невъобразим ужас, вледеняващия ужас, който изпитваме пред свръхестествените неща.

Без да разсъждава, без да мисли, без да разбира, той започнал да плува като обезумял към брега. Но чудовището плувало по-бързо от него и докосвало ту врата му, ту краката му, като издавало радостни кикотения. Влуден от страх, младежът достигнал най-после брега и се спуснал да бяга с всички сили през гората, без дори да помисли да прибере дрехите и пушката си.

Страшното същество тичало по петите му и ръмжало.

Капнал от умора, вцепенен от ужас, той щял да грохне на земята, когато с камшик в ръка дотичало едно дете, което пасяло наблизо кози; то започнало да удря отвратителната звероподобна жена, която побягнала, като пищяла от болки. Тургенев я видял как изчезнала в гъсталака, подобна на женска горила.

Била една луда, която живеела вече тридесет години в тази гора, като се хранела с това, което овчарите й подхвърляли от състрадание. По-голямата част от времето си плувала в реката.

И големият руски писател добави:

— Никога, през целия си живот, не съм изпитвал такъв страх като тогава, понеже не можех да разбера какво беше това чудовище.

Моят спътник, комуто разказах тази история, поде:

— Вярно, човек се страхува от това, което не разбира. Човек изпитва страшното душевно мъчение, наречено ужас, само когато към уплахата се прибави суеверният страх на изминалите столетия. Изживявал съм такъв ужас с всичката му сила, и то поради нещо така обикновено и глупаво, че ме е срам да го разкажа.

Пътувах пеш, съвсем сам, из Бретан. Бях прекосил Финистер, печалните степни, пусти равнини, където растат само храсти около големите свещени камъни, под които живеят духове. Предната вечер бях ходил на мрачния нос Раз, този край на стария свят, където водят вечната си битка две морета — Атлантическият океан и Ла Манш. Главата ми беше пълна с легенди, които бях чувал и чел за този край на вярванията и суеверията.

Вървях от Пенмарш към Пон-л’Абе, и то нощем. Познавате ли Пенмарш? Плосък бряг, съвсем плосък, съвсем нисък, като че ли лежи дори по-ниско от морето. Човек вижда отвсякъде това сиво и настръхнало море, пълно с подводни скали, около които капе пяна като от устата на побеснели животни.

След като вечерях в една рибарска кръчмичка, тръгнах право по пътя, който върви всред пустите равнини. Беше съвсем тъмно.

От време на време минавах край някой долмен, подобен на изправен призрак, който сякаш ме гледаше.

Малко по малко започна да ме обзема някакъв неопределен страх — сам не знаех от какво. Има вечери, когато ти се струва, че те докосват духове, когато душата ти тръпне без видима причина, когато сърцето бие от някаква смътна боязън пред онези невидими, тайнствени неща, за чието изчезване аз така съжалявам.

Пътят ми се струваше дълъг, безкрайно дълъг и пуст.

Не се чуваше друг шум освен бученето на вълните там някъде зад мен; понякога този еднообразен и заплашителен шум се чуваше съвсем близо, толкова близо, та ми се струваше, че вълните, с увенчани с пяна чела, препускат през равнината и ме следват по петите; идеше ми да побягна, да тичам с все сили да търся спасение. Бодливите храсти наоколо ми свиреха от повеите на вятъра, които брулеха земята, като ту се засилваха, ту притихваха. Беше ми много студено на ръцете и краката, макар че вървях твърде бързо; чувствувах неприятен студ, защото душата ми бе обзета от някаква тревога.

Как ми се щеше да срещна някого!

Междувременно беше станало така тъмно, че с мъка различавах пътя.

Внезапно дочух някъде напред в далечината шум от колела. „Сигурно е някаква кола“ — помислих си аз. После шумът престана.

След миг ясно дочух същия шум — този път по-близо.

Понеже не виждах никаква светлина, казах си: „Няма и фенер. Нищо не ме учудва вече в тази дива страна.“

Шумът пак престана, после започна отново. Беше много слаб шум, за да бъде от каруца, а не се чуваше и тропот на коне, което ме озадачи, понеже нощта беше тиха.

„Какво ли ще е това?“ — попитах се аз. Шумът се приближаваше много, много бързо. А ясно чувах тракането само на едно колело — никакъв шум от копита или от стъпки. Какво можеше да бъде това?

Сега беше вече близо, съвсем близо; тласкан от инстинктивен страх, скочих в един ров и видях как до самия мен мина ръчна количка, която се движеше сама… съвсем сама, без да я бута някой. Представете си… ръчна количка, която върви сама!

Сърцето ми заби така силно, че се строполих на тревата. Чувах как шумът на количката се отдалечава към морето. Не смеех да тръгна, нито да стана, нито дори да се помръдна, защото, ако количката се върнеше, ако почнеше да ме преследва, щях да умра от ужас.

Дълго, много дълго време ми трябваше да се съвзема. Останалото разстояние изминах с такава тревога в душата, че дъхът ми спираше и при най-слабия шум.

Глупаво, нали? Но какъв страх изживях! По-късно, когато размислих, разбрах — по всяка вероятност някое босоного хлапе трябва да е бутало количката, а аз бях очаквал да видя висока мъжка фигура.

Нали разбирате… когато душата ти тръпне пред свръхестественото и видиш изведнъж количка да се движи сама… съвсем сама… Какъв ужас!

Той замълча за миг и поде отново:

— Ето, господине, присъствуваме сега на интересно и страшно зрелище — тази холерна епидемия.

Усещате ли как тези вагони са се вмирисали на карбол: това означава, че тя е някъде тук, около нас.

Трябва сега да видите Тулон. Нейното присъствие се чувствува там. Не страхът от някаква болест е подлудил хората. Холерата е нещо друго, тя е невидимото, някогашният бич, бедствие от минали времена, нещо като зъл дух, който се е върнал; нейното присъствие не само ни ужасява, но и ни учудва, защото ни се струва, че тя принадлежи на миналите векове.

Лекарите стават смешни с техните микроби. Не микробите са изплашили хората дотам, че да се хвърлят от прозорците, а холерата, това необяснимо и страшно същество, дошло от дълбочините на Изтока.

Прекосете Тулон, ще видите, че там танцуват из улиците.

Защо танцуват в тези дни, когато смъртта витае около тях? Из околностите на града пускат разноцветни ракети и палят празнични огньове; по всички градски площади оркестри свирят весели мелодии.

Защо ги е обзела тази лудост?

Защото тя е тук, защото искат да се покажат храбри — не пред микробите, а пред холерата, защото искат да се държат дръзко пред нея, като пред неприятел, когото не виждаш, но който знаеш, че те дебне. За него танцуват, смеят се, крещят, палят огньове, свирят валсове, за него, за духа, който убива и чието присъствие те чувствуват навсякъде — невидим, зловещ дух, подобен на злите демони, които в древни времена варварските жреци прогонваха със заклинания.

Бележки

[1] Paris-Lyon-Méditerranée — железопътна компания, която е експлоатирала линията Париж-Лион-Средиземно море. — Б.пр.

Край