Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Бих желал да зная дали някой би могъл да каже дори днес кой беше Бу-Амама. Този неуловим хитрец, след като подлуди нашата армия в Африка, изчезна така безследно, че човек почва да се съмнява дали някога е съществувал.

Офицери, на които може да се вярва и които смятаха, че го знаят, ми го описваха по един начин; но други хора, не по-малко честни, напълно уверени, че са го виждали, ми го описваха по съвсем друг начин.

Във всеки случай този скитник е бил главатар на малобройна чета, която без съмнение гладът бе подтикнал към бунт. Тези хора са се били само за да могат да изпразват складовете с храни и за да ограбват влаковете. Изглежда, че не са действували нито от омраза, нито от религиозен фанатизъм, а от глад. С нашата система на колонизация, която се свежда до това да разорява арабите, да ги ограбва непрекъснато, да ги преследва безмилостно и да ги кара да умират от мизерия, ще има да видим още много въстания.

Друга една причина за тази война е може би присъствието на испанците, които се занимават с преработката на алфа по високите плата.

В този океан от алфа, в това мрачно зеленикаво пространство, неподвижно под жарещото небе, живееше една истинска нация — тълпа хора с кафява кожа, авантюристи, които мизерията или други причини са прогонили от родината им. По-диви и внушаващи повече страх, отколкото арабите, изолирани, далеч от всеки град, от всякакъв закон и от всякаква сила, те извършвали, казват, това, което са вършили техните предци в новия свят — насилия, кръвопролития и ужаси спрямо първоначалните обитатели.

Отмъщението на арабите е било ужасно.

Ето в няколко реда привидната причина за въстанието.

Двама дервиши проповядвали открито бунт в едно племе на Юг. Лейтенант Венбренер бил изпратен с мисия да залови каида[1] на това племе. Френският офицер взел със себе си четирима войници. Той бил убит.

Полковник Иносанти бил натоварен да отмъсти за неговата смърт и като подкрепление му изпратили агата от Даида.

Когато бил на път, войниците на агата от Саида срещнали племето трафизи, което също отивало при полковник Иносанти. Между двете племена избухнали свади. Трафизите се отметнали от французите и преминали на страната на Бу-Амама. Точно тогава се случила историята при Шелада, която е вече разказвана сто пъти. След като обозът му бил разграбен, полковник Иносанти, когото общественото мнение, изглежда, доста лекомислено осъди, тръгнал с усилен марш към Креидер, за да допълни своята колона, и оставил пътя свободен пред противника си. Последният се възползувал от това обстоятелство.

Трябва да отбележим един любопитен факт. Същия ден официалните съобщения отбелязаха, че в едно и също време Бу-Амама е бил на две различни точки, отдалечени една от друга на 150 километра.

Този арабски водач, използувайки пълната свобода на действие, която му се давала, минал на 12 километра от Жеривил, убил пътем ефрейтора Бренжар, изпратен само с няколко души в разбунтуваната област, за да възстанови телеграфните съобщения, и след това тръгнал на Север.

Тогава именно той преминал територията на хасасените и на харарите и вероятно подтикнал тези две племена да избият испанците, нещо, което те извършили малко по-късно.

Най-после той пристигнал в Аин-Кетифа и два дни по-късно лагерувал в Хаси-Тирсин, само на 22 километра от Саида.

Военните власти най-сетне се разтревожили и предупредили на 10 юни вечерта Франко-алжирската компания да прибере чиновниците си, тъй като областта била несигурна. Цяла нощ влаковете се придвижвали до крайната спирка на линията, но за няколко часа било невъзможно да се съберат хората от работилниците, пръснати върху една територия от 150 километра, и на 11-и призори кланетата започнали.

Те били извършени особено от двете племена хасасени и харари, ожесточени срещу испанците, които живеели на тяхна територия.

Обаче под предлог да не се предизвиква бунт, не се потърси сметка впоследствие от тези племена, които изклаха близо триста души — мъже, жени и деца. Казват, че арабски конници, заловени с ограбени неща, с испански рокли на седлата им, били освободени, понеже „липсвали доказателства“.

И така, на 10-и вечерта Бу-Амама лагерувал в Хаси-Тирсин на 22 километра от Саида. В същия час генерал Серез телеграфирал на губернатора, че разбунтувалият се главатар се опитва да мине на Юг.

През следващите дни дръзкият дервиш ограбил селата Тафрауа и Кралфала, и натоварил всичките си камили с плячка — храни и стоки на стойност няколко милиона.

Той отново отишъл в Хаси-Тирсин, за да попълни войската си. След това разделил отреда си на две части — едната част отправил към Аин-Кетифа. Там тя била спряна и ограбена от племето шарауи. Става дума за батальона на Брюнетиер.

Другата част, командувана от самия Бу-Амама, попаднала между батальона на генерал Детри, разположен на лагер в Ел-Маиа, и батальона на Маларе, намиращ се в Ксар, ел-Крелифа, близо до Бреидер. Той трябвало да мине между двамата, което не било лесно. Тогава Бу-Амама изпратил група конници пред лагера на генерал Детри, който се впуснал да ги преследва с целия си батальон до Аин-Сфизифа, много отвъд солното езеро, убеден, че гони самия дервиш. Хитростта сполучила. Пътят бил свободен. На другия ден след тръгването на генерала въстаническият главатар окупирал лагера му; това станало на 14-и юни.

От своя страна полковник Маларе, вместо да пази пътя към Креидер, се бил разположил на лагер в Ксар-ел-Крелифа, на 4 километра оттам. Бу-Амама веднага изпратил един силен конен отред да мине пред полковника, който се задоволил да даде легендарните шест топовни изстрела. Междувременно керванът от натоварени камили минавал спокойно солното езеро при Креидер, единственото удобно място за преминаване. Оттам Бу-Амама трябвало да отиде да скрие своите провизии при мограрите, неговото собствено племе, на 400 километра южно от Жеривил.

Откъде произлизат, ще се запита някой, тези толкова точни факти? От всички. Естествено някой ще оспори една точка, друг друга. Аз не мога да твърдя нищо, понеже само съм събрал сведенията, които ми са се сторили най-вероятни. Впрочем в Алжир би било невъзможно да се получат сигурни подробности върху неща, които стават или са станали на 300 километра от мястото, където човек се намира. Колкото до военните съобщения през тази война, човек би помислил, че ги издава някой, който си прави шеги. В един и същи ден присъствието на Бу-Амама беше отбелязано на шест различни места от шест различни командири на отреди, които мислеха, че той е вече в ръцете им. Една пълна сбирка на официални съобщения с малка добавка, съставена от съобщенията на официалните агенции, би представлявала извънредно смешен сборник. Известни телеграми, чиято невероятност бе прекалено очевидна, бяха впрочем спирани в канцелариите в Алжир.

Една духовита карикатура, направена от някакъв колонист, ми се стори, че обяснява най-добре положението. Тя представляваше стар генерал, дебел, с лампази, мустакат, изправен срещу пустинята. Той гледа слисано огромната страна, гола и прорязана с долини, чийто край не се вижда, и шепне: „Там са!… Там някъде!“ После се обръща към своя адютант, който стои неподвижен зад гърба му, и казва с твърд глас: „Телеграфирайте на правителството, че неприятелят е пред мен и започвам преследването му.“

Единствените малко по-сигурни сведения, които се получаваха, идваха от испански пленници, избягали от Бу-Амама. Можах да разговарям, с помощта на преводач, с един от тези хора и ето какво ми разказа той.

Той се казваше Блас Рохо Пелисер. На 10-и юни вечерта, заедно с другарите си, карал керван от осем коли, когато намерили на пътя други разбити коли и между колелетата им — избитите колари. Един от тях бил още жив. Опитали се да му помогнат, но група араби се нахвърлили върху тях. Испанците имали само една пушка. Предали се, но въпреки това били избити, с изключение на Блас Рохо, който бил пощаден без съмнение заради младостта си и хубавото си лице. Известно е, че арабите съвсем не са безразлични към мъжката красота. Завели го в лагера, където той заварил и други пленници. Към полунощ без никаква причина убили един от тях. Той бил един от „механиците“ (от хората, натоварени да завинтват спирачките на колите), казвал се Доминго. На следния ден, 11-и юни, научил, че и други пленници били убити през нощта. Това е бил денят на големите кланета. Останали на същото място. Вечерта конниците довели две жени и едно дете.

На 12-и вдигнали стана и вървели цял ден.

На 13-и вечерта лагерували при Даят-Кереб.

На 14-и вървели по посока на Ксар-Крелифа. Това е денят на историята с Маларе. Пленникът не чул оръдията. Това дава основание да се предполага, че Бу-Амама е пратил само групата конници да минат пред френския експедиционен корпус, докато керванът с плячката, в който се намирал Блас, преминал солното езеро в пълна безопасност няколко километра по-далеч.

Осем дни вървели на зигзаг. Щом пристигнали в Тис-Мулен, разбунтуваните арабски племена се разделили, като всеки отвел своите пленници.

Бу-Амама се показал благосклонен към пленниците, особено към жените, които по негова заповед били оставени да спят в специална палатка под стража.

Една от тях, хубаво осемнадесетгодишно момиче, се отдала през време на пътуването на един главатар от племето на трафизите, който я заплашил със смърт, ако се противи. Обаче дервишът отказал да благослови тяхната връзка.

Блас Рохо бил придаден в служба на Бу-Амама, когото обаче той не можал да види. Видял само сина му, който ръководел военните операции. Изглеждал около тридесетгодишен. Бил висок и слаб млад човек, кестеняв, блед, с големи очи и малка брада.

Притежавал два червеникави коня, от които единият бил френски, и, изглежда, принадлежал по-рано на майор Жаке.

Пленникът не знаеше нищо за случая при Креидер.

Блас Рохо избягал в околностите на Бас-Яла, но понеже не познавал добре страната, бил принуден да следва пресъхналите реки и след като вървял три дни и три нощи, пристигнал в Мархум. Бу-Амама водел със себе си петстотин конници и триста пехотинци и един обоз от камили за плячката.

Цели петнадесет дни след кланетата влаковете денонощно се движели по малката железопътна линия, която минава покрай солните езера. Постоянно събирали нещастни, осакатени испанци, високи и хубави момичета, разголени, изнасилени, окървавени. Всички жители на тази област казват, че с малко предвидливост военните власти можели да избягнат това клане. Във всеки случай те не можаха да се справят с шепа бунтовници. Кои са причините за тази безпомощност на нашите усъвършенствувани оръжия срещу тоягите и кремъклийките на арабите? Други трябва да ги разберат и да ги посочат.

Във всеки случай арабите имат едно предимство, срещу което ние напразно правим усилия да се борим. Те са синове на тази страна. Преживяват с няколко смокини и шепа брашно и са неуморими при този климат, който изсмуква хората от Севера. Яздейки коне, които като тях се задоволяват с малко храна и като тях не чувствуват горещината, те изминават за един ден сто до сто и тридесет километра. Понеже не мъкнат със себе си ни багажи, ни обози, ни провизии, те се придвижват с изненадваща бързина, минават между две колони, разположени на лагер, за да нападнат и ограбят някое село, което се смята в безопасност, и изчезват, без да оставят следа, а после внезапно се връщат, когато всички предполагат, че са вече много далеч.

По време на война в Европа, колкото и бързо да се движи една армия, тя не може да промени мястото си, без противникът да бъде осведомен за това. Огромните обози неминуемо забавят придвижването й и винаги показват пътя, който тя следва. А един отред араби, напротив, оставя зад себе си толкова следи от преминаването си, колкото прелитането на ято птици. Тези скитащи конници се вият като лястовици около нас, пристигат и изчезват с невероятна бързина.

Когато се хвърлят в атака, те могат да бъдат победени и почти винаги ги бият въпреки храбростта им. Но никой не може да ги преследва: никога не могат да ги настигнат, когато бягат. Затова и те грижливо избягват сблъскванията и се задоволяват по начало само да безпокоят нашите войски. Те нападат стремително, препускайки в бесен галоп своите мършави коне, и пристигат като вихър от развети дрехи и прах.

Галопирайки, те стрелят с дългите си, инкрустирани със сребро пушки, изведнъж описват остър завой и се отдалечават, както са дошли, в пълен кариер, оставяйки зад себе си тук-таме бели петна, които се движат паднали като ранени птици с окървавени пера.

Бележки

[1] Каид — арабски вожд на служба във френската колониална администрация, който изпълнява полицейски и съдебни функции — Б.пр.

Край