Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


Гледан отдалеч, проходът, който трябваше да премина, приличаше на фуния между два стръмни и голи гранитни върха.

Склоновете на планината бяха покрити с храсталаци, от чиято силна миризма ми се замайваше главата. Слънцето още не се виждаше, то изгряваше зад планините и сякаш посипваше с розов прах върховете, откъдето неравните петна на зарята му се отразяваха в простора като дълги, сияйни снопове.

Тъй като този ден ни чакаше петнадесет-шестнадесет часа път, моят водач бе наредил да тръгнем заедно с цял керван планинци, които отиваха в същата посока. Вървяхме един след друг с бърза крачка и мълчаливо се изкачвахме по тясната пътека, която се губеше в гъсталака.

Две мулета, натоварени с храна и багаж, ни следваха. Корсиканците, с пушки на рамо, крачеха живо, спираха се според обичая си при всеки извор да пийнат по няколко глътки вода и тръгваха отново. Когато наближихме върха, те забавиха хода си и започнаха да разговарят тихо на своето наречие, което ми е съвършено непонятно. Направи ми обаче впечатление, че те на няколко пъти произнасяха думата „жандарм“. Най-сетне се спряхме и едни висок, тъмнокос момък изчезна в гъсталака. След четвърт час той се върна. Тръгнахме отново съвсем бавно и двеста метра по-нататък отново се спряхме. Сега друг един от групата навлезе под клоните. Силно озадачен, аз запитах водача си какво става. Той ми отговори, че чакали „един приятел“.

Тъй като този „приятел“ не идваше, тръгнахме отново. Щом се завърна човекът, който бе изпратен да го посрещне. След малко едно черно, дребно, набито същество изскочи внезапно из храстите и с огромен скок се озова всред нас така неочаквано, както изскачат от кутията си дяволчетата-играчки, когато натиснеш пружината им. Като всички корсиканци той носеше на рамото си пушка. Изгледа ме с подозрение. Беше грозен, жилест като дънер на маслиново дърво, много мръсен, разбира се, кривоглед и със зачервени клепачи. Всички го заобиколиха, радваха му се, разпитваха го; изглежда, че го обичаха като брат и го почитаха като светец. Когато завършиха тези излияния на чувства, тръгнахме отново с ускорена крачка; един от планинците вървеше на около сто метра пред нас като разузнавач.

Започнах да разбирам каква е работата, тъй като от месец насам бях слушал безброй разкази за бандити.

Стори ми се, че колкото повече се приближавахме до прохода, толкова по-загрижени ставаха всички. Най-после стигнахме. Два едри лешояда се виеха над главите ни. Зад нас в далечината се виждаше смътно морето, още забулено в мъгла, а пред нас се простираше безкрайна долина без нито една къща, без нито една нива, покрита само със зелени храсталаци и дъбове. Лицата на планинците сякаш се разведриха. Започнахме да слизаме… След около един час тайнствената личност, която се беше присъединила тъй неочаквано към нас, се сбогува много любезно, стисна ръка на всички, дори и на мен, и се скри отново в гъсталака.

Когато той изчезна, попитах водача си какъв беше този човек и той простичко ми отговори:

Той не обича стражарите.

Започнах да го разпитвам по-подробно за бандитите, които се намираха в този момент в планината. Най-напред научих, че в клисурата, която току-що бяхме преминали, стражарите често устройвали засади, за да уловят „обявените извън закона“, когато те се опитват да минат в Сартена — обичайното убежище на бандитите.

Понастоящем в планината имало двеста и четиридесет души, които не признавали ни стражари, ни правосъдие, ни префект. Всъщност те не са никакви злодеи, защото никога не обират пътниците. За подобно деяние другарите му по съдба биха съдили виновния, биха го осъдили на смърт и екзекутирали, тъй като те са хора, които извънредно много държат на честта си. И действително почти във всички случаи някакво болезнено развито чувство за чест е станало причина тези нещастници да хванат гората. Когато една жена изневери на мъжа си или някоя дъщеря бъде заподозряна, че има любовник, когато някой се скара е най-добрия си приятел при игра на карти или за хиляди други дребни неща, които цивилизованият човек лесно прощава, корсиканецът убива жена си, дъщеря си, любовника й, приятеля си, бащите, братята, роднините, целия род; след това отива спокойно в гората, където местното население, което го уважава толкова повече, колкото повече хора е убил, му доставя всичко, необходимо за живот, където жандармерията го преследва напразно и често дава жертви за голяма радост на планинците, тъй като те знаят, че утре сами могат да станат бандити и затова инстинктивно мразят стражарите.

Наред с тези нещастници, чийто необуздан нрав е станал причина да извършат убийство и които, вечно преследвани, живеят ден за ден и спят под открито небе, в Корсика има и други бандити — щастливи и богати, които живеят спокойно в земите си между своите селяни; това са братята Белакоша. Това семейство има странна история.

Жената на стария Белакоша била бездетна. По примера на библейските патриарси той я изпъдил, взел си една мома от съседната къща и я завел в планината, където пасели стадата му. От нея имал много деца, между които и двамата братя Антоан и Жак, за които ще разкажа по-долу. Жена му обаче имала сестра, която живеела наблизо и често спохождала семейството. Белакоша, който бил галантен мъж, и дори прекалено галантен, я изпращал до в къщи. Тя му родила син. Белакоша признал всичко на първата си жена, задържал и втората при себе си, като й построил отделна къща, за да избегне семейни разправии. Но трета сестра на свой ред започнала да посещава двете семейства и пак се случила беда. За горкия баща нямало друг изход, освен да построи трета къща; така и направил и всички заживели мирно и щастливо. Белакоша имал всичко тридесетина наследници, които на свой ред народили стотици деца. Това племе населява част от селото Боконяно и околностите му.

Двама от синовете, Антоан и Жак, избягали отрано в гората по доста „маловажни“ причини: първият отказал да служи военната си служба, а вторият отвлякъл някакво момиче, за което искал да се ожени един от братята му.

От този момент нататък те станали абсолютни господари на цялата област.

Казват, че преследването на двамата братя струвало на правителството около триста хиляди франка. Години наред непрекъснато ги гонят, но винаги напразно. Цели отреди карабинери или по-точно жандармеристи, тръгват начело с офицерите си, претърсват цялата област, заемат села, ограждат върхове, сигурни, че ги държат в ръцете си, а през това време братята Белакоша, настанили се спокойно на съседния връх, наблюдават с любопитство военните операции. Когато им омръзне това зрелище, те слизат, необезпокоявани от никого, в полето, за да пресрещнат обоза, който носи храна на жандармеристите, откарват натоварените мулета и за да успокоят разтревожените мулетари, им предават редовна реквизиционна бележка, адресирана до военния интендант и подписана „Белакоша“.

Двадесет пъти щели без малко да ги хванат, и двадесет пъти те се изплъзвали благодарение на смелостта си, на хладнокръвието си, на хитрината си и на съучастничеството на населението от цялата област, между което те имат много роднини.

Един ден по-младият брат Жак бил издаден на полицията. В определен час той трябвало да дойде да измери трупите, отсечени по негово нареждане, и жандармеристите го чакали в засада на двадесет крачки от това място.

Видели го, когато с ръце на гърба се изкачвал бавно по пътеката в долината, и без да чакат да се приближи, открили страхотна стрелба от толкова далеч, че на него гърмежите му се сторили като пляскане с камшик. Той потърсил коларя, но вместо него зърнал някакъв жълт колан; тогава скочил зад дънера на един кестен, за да разгледа обстановката. Изведнъж всичко утихнало.

Той започнал да се безпокои, защото помислил, че това е някаква хитрост; в този момент обаче забелязал на една горска поляна жандармерийския отряд, който се връщал спокойно в казармата с пушки на рамо, след като бил изстрелял всичките си куршуми.

Тогава Белакоша отишъл да измери трупите си.

Двамата братя са богати, купуват земи чрез подставени лица, експлоатират гори, дори и държавни гори, по думите на хората.

Всякакъв добитък влязъл в именията им, става тяхна собственост и голям храбрец би бил този, който отиде да си го потърси.

Те правят услуги на много хора; разбира се, за тези услуги им се плаща скъпо и прескъпо.

Отмъщават си бързо и само със смърт.

Но винаги са крайно любезни с чужденците, които често ги посещават, и братята Белакоша с удоволствие се срещат с тях.

По-старият брат, Антон, е доста висок, черноок, с посивели коси и голяма брада. Той има вид на добряк, на пръв поглед е дори „симпатичен“. По-младият, Жак, е рус и по-дребен от брат си. Острите му очи показват жив ум и ловкостта му е наистина забележителна. Той е по-енергичен от брат си: от него се и боят повече.

Преди няколко години едно младо момиче, парижанка, пожелало да го види и тръгнало за планините, придружено от един свой сродник.

Срещнали се съвсем тайнствено в дълбок дол, всред гъсталаците, и парижанката, надарена със способността да изпада лесно във възторг — способност, която прави брака толкова опасен, — веднага си изгубила ума по бандита. Представете си — младеж, който спи под открито небе, никога не се съблича, убива по десет души наведнъж, обявен е извън закона и се подиграва с пушките на стражарите! Обядвали заедно и после тръгнали по непристъпните скали. Роднината пъхтял, треперел и пъшкал, а момичето, хванало подръка бандита, прескачало бездните, очаровано и възхитено. Каква мечта — истински бандит да бъде твой цял ден, от тъмно до тъмно! Той й разправял любовни истории — корсикански истории, в които винаги се намесва камата; говорил й за някаква учителка, която била влюбена в него, и накрая праханта, която жените често имат в главата си вместо мозък, така се разпалила, че тя вече не искала да се раздели с бандита и настоявала да го заведе да вечерят в селската къща, където тя и сродникът й щели да нощуват.

Трябвало дълго да преговарят, за да я склонят да си тръгне обратно, и най-после двамата се разделили, и изглежда, с голяма скръб.

Господин Йожен Осман[1] видял Жак Белакоша при много необикновени обстоятелства. Като пътувал с кола за Боконяно, някаква жена се появила на вратата на каретата и му казала, че бандитът много желае да се срещне с него. На господни Осман било неудобно да уговаря среща с такава компрометираща личност, но изведнъж му хрумнала щастлива мисъл.

— Аз не съм въоръжен — казал той. — Следователно ако някой спре колата ми, няма да мога да се защищавам. Смятам към толкова часа да мина през еди-кой си път.

В казания час един човек се хвърлил към конете и ги спрял; след това отворил вратичката, свалил шапка и влязъл в колата; той дълго разговарял със строителя на днешния Париж и го помолил да издействува помилването му.

Следният факт — а такива има хиляди — илюстрира добре как си отмъщават тези корсикански скитници.

Някакъв овчар, който бил предал за пари един от бандитите, се изкачвал по планината заедно с жандармеристите, за да им покаже мястото, където се криела жертвата им. Внезапно от гъсталака се чул гърмеж и овчарят с пръснат череп паднал в ръцете на смаяните стражари. Те напразно претърсвали околностите и в края на краищата не им оставало нищо друго, освен да отнесат в града трупа на водача си. На „почтените господа“ Белакоша обаче липсва елементарен литературен вкус и техните заплашителни писма, винаги с дата от „Зеления дворец“ и написани с червено мастило, са съчинени в поетичния стил на червенокожите и правят много странно впечатление: „Навсякъде, където стига небесната светлина — пишат те, — нашите куршуми ще ви настигнат.“

Те живеят в дълбока клисура, непристъпна и страшна, близо до селото, което е населено почти само с техни роднини. Тъй като в тяхното семейство добрите нрави са наследствени, Жак отвлякъл преди няколко години жената на брат си Антоан и я задържал при себе си. След известно време събрал сина си — още дете, с едно момиче, също непълнолетно, току-що излязло от манастира; когато пораснали, той ги оженил.

Много корсиканци познават братята Белакоша и са техни приятели било от страх, било от някакво инстинктивно чувство на бунт срещу властта.

Много чужденци са ги виждали, но се страхуват да говорят за това, защото властите, които не успяват да заловят тези бандити, биха арестували нещастника, който е имал глупостта да признае, че е бил във връзка с хора, чиито глави са оценени.

Бележки

[1] Й. Ж. Осман (E. G. Haussmann), префект на департамента на Сена, който благоустроил и разхубавил Париж в края на XIX в. — Б.пр.

Край