Ги дьо Мопасан
Шегата (Спомени на един шегобиец)

Живеем във век, когато шегобийците приличат на гробари и се наричат политици. Няма ги вече истинските шеги, хубавите, весели, здрави и прости шеги на нашите бащи. А при това има ли нещо по-забавно и по-смешно от шегата? Има ли нещо по-забавно от това да измамиш доверчивите души, да се подиграеш на глупаците, да изиграеш най-хитрите, да накараш най-лукавите да се хванат в безвредни и смешни клопки? Какво по-приятно от това да се подиграеш на даровитите хора, да ги принудиш сами да се смеят на своята наивност или ако се ядосат, да си отмъстиш с някоя нова шега?

О, колко шеги съм устройвал през живота си! Устройвали са ми и на мене също, дявол да го вземе, и то много сполучливи. Да, измислял съм шеги — и весели, и страшни. Една от моите жертви умря от последствията. Не беше загуба за никого. Ще разкажа тази история някой ден, но ще ми бъде много трудно да го сторя въздържано, тъй като шегата ми не беше благоприлична, съвсем, съвсем не беше благоприлична. Това стана в едно малко село в околностите на Париж. Всички, които присъствуваха, още се просълзяват от смях, като си спомнят за нея, въпреки че изиграният умря. Мир на праха му!

Днес искам да ви разкажа две шеги, последната, която ми погодиха, и първата, която устроих.

Да започнем от последната, тъй като я намирам по-малко забавна, още повече, че сам аз бях жертвата.

Наесен ходех на лов при приятели в един замък в Пикардия. Приятелите ми бяха, разбира се, шегобийци. Не обичам да дружа с други хора.

Когато пристигнах, устроиха ми княжеско посрещане, което ме накара да се усъмня. Стреляха с пушки, прегръщаха ме, подмилкваха ми се, сякаш очакваха от мен големи забавления; казах си: „Внимание, стари хитрецо, готвят ти нещо.“

През време на вечерята веселието беше прекалено голямо. Мислех си: „Ето хора, които се забавляват много повече от обикновено, и то без видима причина. Сигурно имат на ум някаква хубава шега и са в очакване. Положително е предназначена за мен. Внимание!“

През цялата вечер всички се смяха прекалено много. Подушвах във въздуха шегата, както кучето подушва дивеча. Но какво ми крояха? Седях нащрек, неспокоен. Не пропусках нито една дума, нито една мисъл, нито едно движение. Всичко ми изглеждаше подозрително, дори лицата на слугите.

Удари часът за лягане и всички в шествие ме отведоха до стаята ми. Защо ли? Извикаха ми лека нощ. Влязох, затворих вратата и останах прав, без да направя нито крачка, със свещ в ръка.

Дочувах смях и шушукане в коридора. Дебнеха ме без съмнение. Огледах стените, мебелите, тавана, тапетите, паркета. Не открих нищо подозрително. Чух стъпки пред вратата. Бяха дошли сигурно да погледнат през ключалката.

Изведнъж си помислих: „Може би свещта ми ще изгасне внезапно и ще остана в мрак.“ Тогава запалих всички свещи, които се намираха върху камината. След това огледах отново всичко наоколо, без да открия нищо.

Обиколих с малки крачки стаята. Нищо. Прегледах един по един всички предмети. Нищо. Приближих се до прозореца. Капаците, големите капаци от дебели дъски, бяха разтворени. Затворих ги грижливо, сетне дръпнах завесите, грамадни кадифени завеси, и поставих пред тях един стол, за да няма никаква опасност отвън.

Тогава седнах предпазливо. Креслото беше здраво. Не смеех да си легна. А между това времето течеше. Трябваше да призная най-сетне, че ставах смешен. Ако, както предполагах, ме следяха отнякъде, очаквайки успеха на шегата, сигурно здравата се смееха на моя страх.

Реших да си легна. Но леглото ми се стори особено подозрително. Подръпнах завесите. Изглеждаха здрави. И все пак опасността беше именно тук. Може би от балдахина щеше да излезе върху мене леден душ или пък, едва легнал, щях да падна на земята заедно с дюшека. Ровех из паметта си всички спомени за устроени шеги. Не исках да се оставя да падна в клопката. А, не и не!

Тогава ми хрумна една предпазна мярка, която ми се стори великолепна. Хванах много леко края на дюшека и го дръпнах полека към себе си. Дюшекът се измъкна заедно с чаршафите и завивките. Дотътрах всички тези неща точно сред стаята, срещу вратата. Нагласих тук, доколкото можах, постелята си, далеч от подозрителното легло и несигурния балдахин. След това угасих всички свещи, върнах се пипнешком при постелята си и се вмъкнах под завивките.

Останах буден най-малко още един час, като подскачах при най-малкия шум. В замъка всичко изглеждаше спокойно. Заспах.

Трябва да съм спал дълго и дълбоко; но изведнъж бях събуден внезапно от падането на тежко тяло върху моето, като същевременно по лицето, шията и гърдите си усетих някаква пареща течност, която ме накара да изкрещя от болка. А някакъв ужасен шум, сякаш се беше съборил бюфет, пълен с кухненски съдове, изпълни ушите ми.

Задушавах се под тежестта на тялото, което беше паднало върху мен и не мърдаше. Протегнах ръце, стараейки се да открия естеството на този предмет. Напипах лице, нос, бакембарди. Тогава с всичка сила стоварих юмрука си върху това лице. Но веднага получих цяла градушка от плесници, които ме накараха с един скок да се измъкна от измокрените завивки и да избягам по нощница в коридора през вратата, която забелязах, че е отворена.

О, чудо! Беше съвсем светло. Всички се притекоха при този шум и намериха, прострян върху моето легло, изумения камериер, който, носейки ми утринния чай, се беше спънал о импровизираната ми постеля и беше паднал върху мене, разливайки неволно закуската върху лицето ми.

Взетите от мене предпазни мерки, а именно затварянето на капаците и лягането ми сред стаята, единствени ми бяха устроили шегата, от която се опасявах.

Ах, колко се смяха всички тоя ден!

Другата шега, която искам да разкажа, е от моето юношество. Бях петнадесетгодишен и прекарвах всяка ваканция при родителите си в един замък, пак в Пикардия.

Често ни посещаваше една стара дама от Амиен, непоносима, свадлива, сприхава, зла, отмъстителна и винаги готова да държи проповеди. Тя ме беше намразила, не знам защо, и непрестанно ме клеветеше, като преиначаваше и най-незначителните ми думи и постъпки. О, старата проклетница!

Наричаше се госпожа Дюфур, носеше съвсем черна перука, въпреки че беше най-малко шестдесетгодишна, и си слагаше малки смешни бонета с розови панделки. Почитаха я, защото беше богата. Аз я мразех с цялото си сърце и реших да й отмъстя за лошите й обноски.

Бях току-що завършил втора година в гимназията и при изучаването на химията ми бяха направили особено впечатление свойствата на едно вещество, което се нарича калциев фосфат и което, хвърлено във вода, се възпламенява, избухва и изпуща кълба бял дим с отвратителна миризма. За да се забавлявам през ваканцията, бях откраднал няколко шепи от това вещество, наглед доста прилично на това, което обикновено наричаме кристали.

Имах един братовчед на моите години. Разкрих му намеренията си. Той се ужаси от дързостта ми.

И тъй, една вечер, докато цялото семейство беше още в салона, аз се промъкнах скришом в стаята на госпожа Дюфур и се добрах (простете, госпожи) до един съд с кръгла форма, който обикновено крием под леглото, към възглавницата. Проверих дали е напълно сух и поставих на дъното му една шепа, пълна шепа, калциев фосфат.

След това се скрих на тавана и зачаках. Скоро шум от гласове и стъпки ми показа, че всички се разотиваха по стаите си; след това настана тишина. Тогава слязох бос, като задържах дъха си, и поставих око върху ключалката на моята неприятелка.

Тя подреждаше грижливо своите дреболии. След това съблече една по една дрехите си и навлече голям бял халат, който сякаш беше залепнал о костите й. Взе една чаша, напълни я с вода и като бръкна с ръка в устата си, сякаш имаше намерение да изтръгне езика си, измъкна нещо розово и бяло, което постави веднага във водата. Изпитах страх, сякаш бях присъствувал на някакво срамно и страшно тайно действие. Това беше само изкуствената й челюст.

След това сне тъмната си перука и откри малък череп, покрит с редки бели коси; беше толкова смешна, че този път едва не избухнах в смях зад вратата. После направи молитвата си, стана, приближи се до моето оръдие за отмъщение, постави го сред стаята и като се наведе, покри го съвсем с халата си.

Чаках с туптящо сърце. Тя беше спокойна, доволна. Аз чаках… също щастлив, както е щастлив човек, когато си отмъщава.

Отначало чух съвсем лек шум, някакво плискане на течност, сетне серия от глухи гърмежи, нещо като далечна пукотевица.

За миг с лицето на госпожа Дюфур стана нещо ужасно и изумително. Очите й се разшириха, затвориха се, отвориха се отново, след това тя се изправи изведнъж с такава пъргавина, на която не я смятах способна, и погледна…

Белият предмет пращеше, гърмеше, изпълнен с бързи и летящи пламъци като гръцкия огън на византийците. А към тавана се издигаше гъст дим, тайнствен дим, страшен като магия.

Какво ли си е помислила горката жена? Дали е сметнала, че това е някаква дяволска хитрост? Или някаква страшна болест? Дали не е сметнала, че този огън, излязъл от нея, щеше да разяде вътрешностите й и щеше да бликне като из гърлото на вулкан или че самата тя щеше да избухне като препълнено оръдие?

Тя стоеше права, обезумяла от ужас, втренчила поглед върху чудото. След това нададе изведнъж такъв вик, какъвто никога не бях чувал дотогава, и се строполи на гръб.

Избягах, мушнах се в леглото и затворих насила очи, сякаш да убедя самия себе си, че не бях направил нищо, че нищо не бях видял, че не бях напускал стаята си.

Казах си: „Тя е мъртва! Аз я убих!“ — и тревожно се ослушвах в шумовете на къщата.

Сновяха насам-натам, говореха, после чух, че се смеят; след това получих дъжд от плесници от ръката на баща си.

На следния ден госпожа Дюфур беше много бледа. Тя пиеше непрекъснато вода. Може би въпреки уверенията на лекаря се опитваше да угаси пожара, който според нея гореше във вътрешностите й.

Оттогава, когато говорят пред нея за болести, тя въздъхва дълбоко и прошепва:

— Ох, госпожо, ако знаехте! Има такива странни болести…

И не казва никога нищо повече.