Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

В обществото го наричаха „красивия Синьол“. Казваше се виконт Гонтран-Жозеф дьо Синьол.

Беше сирак и притежаваше завидно състояние, правеше добро впечатление, както се казва. Имаше маниери и външност, достатъчно богат речник, за да минава за духовит, известна естествена привлекателност, благороден и горд вид, дръзки мустаци и ласкав поглед — именно това, което се харесва на жените.

В салоните беше желан гост, любителките на валса го търсеха, а у мъжете възбуждаше онази усмихната неприязън, която изпитваме към хора с енергична външност. Подозираха го, че е имал някои любовни връзки, които говореха много добре за един ерген. Той живееше щастлив и спокоен, в пълно морално благополучие. Знаеше се, че борави добре със сабята и още по-добре с пистолета.

— Ако се наложи да се бия — казваше той, — ще избера пистолета. С това оръжие ще бъда съвсем сигурен, че ще убия противника.

Една вечер, след като беше придружил в театъра две млади дами, негови приятелки, които впрочем бяха със съпрузите си, той предложи на всички след представлението да изядат по един сладолед при „Тортони“. Само няколко минути след като се бяха настанили, той забеляза, че един господин, седнал на съседна маса, упорито наблюдава една от дамите. Тя сякаш се смущаваше, беше неспокойна, свеждаше глава. Най-сетне каза на съпруга си:

— Онзи човек там ме наблюдава непрекъснато. Аз не го познавам; да не би да е твой познат?

Съпругът, който не беше забелязал нищо, вдигна очи и каза:

— Не, не го познавам.

Младата жена продължи, полуусмихната, полусърдита:

— Много е досадно, тази личност разваля удоволствието ми от сладоледа.

Съпругът повдигна рамене:

— Е, стига! Не му обръщай внимание. Ако започнем да се занимаваме с всеки срещнат нахалник, няма да ни остане време за друго.

Но виконтът се беше изправил рязко. Не можеше да допусне този непознат да разваля удоволствието от сладоледа, който самият той беше предложил. Обидата засягаше лично него, тъй като приятелите му бяха влезли по негова покана и заради него в сладкарницата. Тази работа, значи, се отнасяше само до него.

Той се приближи до човека и му каза:

— Господине, вие наблюдавате нашите дами така, че няма да търпя повече това. Моля, бъдете така добър да престанете с тази настойчивост!

Мъжът отвърна:

— Ще ме оставите ли на мира!

Виконтът произнесе, стиснал зъби:

— Внимавайте, господине, ще ме принудите да премина мярката!

Господинът отговори само с една дума, мръсна дума, която отекна от единия до другия край на сладкарницата и накара всички присъствуващи, сякаш под действието на някаква пружина, да направят по едно рязко движение. Всички, които седяха гърбом, се извърнаха; останалите вдигнаха глави; три момчета се завъртяха на петите си като пумпали; двете жени зад тезгяха подскочиха, след това извиха тела, като че ли и двете бяха автомати, подчиняващи се на една и съща ръчка.

Настъпила беше пълна тишина. След това внезапно във въздуха изплющя сух звук. Виконтът беше зашлевил плесница на своя противник. Всички наставаха, за да се намесят. Бяха разменени взаимно визитни картички.

 

 

Когато се прибра у дома си, виконтът походи няколко минути насам-натам из стаята си с широки крачки. Беше твърде възбуден, за да може да мисли за каквото и да е. Една-единствена мисъл плуваше в съзнанието му: „Предстои ми дуел“, без да може все още да предизвика в него някакво чувство на вълнение. Постъпи така, както беше длъжен да постъпи; беше се показал такъв, какъвто трябваше да бъде. Щяха да приказват за това, щяха да одобрят постъпката му, щяха да го поздравят. Той повтаряше на висок глас, както говорим при голям душевен смут:

— Какъв скот е този човек!

След това седна и започна да размишлява. Трябваше още сутринта да намери секунданти. Кои да избере? Прехвърляше на ум имената на най-изтъкнатите и най-известните хора, които познаваше. Най-сетне се спря на маркиз дьо Ла Тур-Ноар и на полковник Бурден — голям благородник и воин; този избор беше добър. Вестниците щяха да споменат имената им. Той усети, че е жаден и изпи една след друга три чаши вода; след това отново закрачи. Чувствуваше се пълен със сили. Като се покажеше луда глава, решен на всичко, и поставеше тежки и опасни условия, изисквайки сериозен дуел, много сериозен, страшен, противникът му вероятно щеше да отстъпи и щеше да поднесе извиненията си.

Той отново взе визитната картичка, която беше извадил от джоба си и захвърлил на масата, и я препрочете само с един поглед, както я беше вече прочел в сладкарницата и на връщане в затворения файтон при светлината на всяка улична лампа. „Жорж Ламил, улица Монсе 51“ Нищо повече.

Той разглеждаше всички тези букви и те му се струваха тайнствени, пълни с някакъв неясен смисъл. Жорж Ламил! Кой беше този човек? Какво работеше? Защо беше погледнал тази жена по такъв начин? Не беше ли възмутително един непознат да смути така неочаквано живота ви само защото му беше хрумнало да втренчи нахално поглед в една жена? И виконтът повтори още веднъж гласно:

— Какъв скот!

След това застана неподвижно, прав, замислен, с поглед, все още прикован върху визитната картичка. В него се надигаше някакъв гняв против това парче хартия, изпълнен с ненавист гняв, към който се примесваше и странно чувство на неразположение. Колко глупава беше тази история! Той взе едно разтворено джобно ножче и го заби посред напечатаното име, сякаш беше промушил някого.

Трябваше, значи, да се бие! Какво да избере, сабята или пистолета — тъй като наистина се смяташе оскърбен. Със сабята рискуваше по-малко, но с пистолета имаше вероятност да накара противника си да отстъпи. Дуелите със сабя бяха много рядко смъртоносни, тъй като взаимна предпазливост задържаше противниците на достатъчно разстояние един от друг, за да не може някое от остриетата да се забие дълбоко в гърдите им. С пистолета рискуваше живота си сериозно; но също така само с него би могъл да излезе от цялата тази история с честта, която му се падаше, и то без да се стигне до бой.

Той промълви:

— Трябва да бъда твърд. Той ще се уплаши.

Звукът на собствения му глас го накара да подскочи и той се озърна. Беше много нервен. Изпи още една чаша вода, след това почна да се съблича, за да си легне.

Щом се озова в леглото, угаси светлината и затвори очи.

Мислеше: „Утре цял ден ще се занимавам с моите работи. Да поспим сега, за да бъдем спокойни утре.“

Беше му много топло под завивките, но не можеше да се унесе. Въртеше се и се мяташе, лежеше пет минути по гръб, след това се обръщаше на лявата страна, после се преместваше на дясната.

Все още беше жаден. Стана, за да пие вода. И тогава го обхвана тревога: „Дали ще се уплаша?“

Защо сърцето му започваше да бие лудо при всеки познат шум в стаята? Когато стенният часовник се готвеше да удря, слабото скърцане на изпъващата се пружина го караше да подскача; а след това по няколко секунди дишаше с отворена уста, сякаш го притискаше нещо.

Започна да разсъждава върху възможността от това — ще се изплаши ли?

Не, разбира се, той нямаше да се изплаши, щом беше вече решил да отиде докрай, щом имаше твърдото желание да се бие, да не трепере. Но се чувствуваше тъй дълбоко смутен, че се запита: „Може ли да се изплаши човек въпреки волята си?“

И съмнението го завладя, обзе го силна тревога, истински ужас; какво щеше да стане, ако някаква могъща, непреодолима сила, по-мощна от собствената му воля, го покори? Да, какво щеше да стане? Без съмнение той щеше да отиде на мястото на срещата, щом искаше да отиде. Ами ако се разтрепере? Ако изгуби съзнание? И той помисли за своето положение, за репутацията си, за името си.

Обзе го особено желание да стане веднага и да се погледне в огледалото. Запали отново свещта. Когато видя лицето си, отразено върху гладкото стъкло, едва можа да се познае; стори му се, че не се бе виждал никога дотогава. Очите му изглеждаха огромни и колко блед беше само, наистина колко блед, колко много блед!

Стоеше прав пред огледалото. Изплези език, сякаш искаше да провери здравето си, и изведнъж като куршум го прониза мисълта: „В други ден в същия този час може би ще бъда мъртъв.“

И сърцето му отново заби лудо.

„В други ден в същия този час може би ще бъда мъртъв. Тази личност пред мене в огледалото съм самият аз — а тогава може би няма да съществувам вече. Как! Ето ме, аз се виждам, чувствувам, че живея, а само след двадесет и четири часа мога да лежа изтегнат на това легло, мъртъв, със затворени очи, студен, бездушен, изчезнал.“

Той се извърна към леглото и се видя съвсем ясно изтегнат по гръб върху същата тази постеля, която току-що бе напуснал. Лицето му беше хлътнало като на всички мъртъвци, а ръцете му бяха така отпуснати, както ръцете, които никога вече няма да се движат.

Тогава изпита страх от своето легло и за да не го гледа повече, мина в пушалнята. Взе машинално една пура, запали я и отново закрачи. Стана му студено; запъти се към звънеца, за да събуди слугата си, но се спря с издигната към връвта ръка: „Този човек ще забележи, че съм изплашен.“

И не позвъни, запали огъня сам. Ръцете му слабо трепереха, потръпваха нервно, когато се докосваха до предметите. Главата му се въртеше; безредните му мисли ставаха неуловими, резки, болезнени, особена замаяност завладяваше мозъка му, сякаш беше пил.

Питаше се непрестанно; „Какво да правя? Какво ще стане с мен?“

Цялото му тяло трепереше, разтърсвано от внезапни тръпки; той стана отново и като се приближи до прозореца, разтвори завесите.

Денят настъпваше, летен ден. Небето розовееше, а заедно с него и целият град — покривите, стените. Необхватна нежна светлина заливаше пробудения свят, сякаш това беше милувката на изгряващото слънце; и заедно с този блясък радостна надежда, бърза и внезапна, заля сърцето на виконта. Полудял ли беше, та се беше оставил да го смазва по такъв начин страхът, преди още да има взето решение, преди неговите секунданти да са се видели със секундантите на Жорж Ламил, преди да знае дали въобще ще се бие?

Той се изми, облече се и излезе с твърда стъпка.

 

 

Вървейки, той си повтаряше: „Трябва да бъда твърд, много твърд. Трябва да докажа, че не съм се уплашил.“

Секундантите му, маркизът и полковникът, се поставиха на негово разположение и след като му стиснаха крепко ръцете, започнаха да разискват върху условията.

Полковникът запита:

— Сериозен дуел ли желаете?

Виконтът отговори:

— Съвсем сериозен.

Маркизът поде:

— Държите ли на пистолета?

— Да.

— Давате ли ни свобода да уредим останалото?

Виконтът отговори ясно, със сух, отсечен глас:

— Двадесет крачки, по команда, вдигнато оръжие вместо свалено. Размяна на изстрели до тежко нараняване.

Полковникът каза с тон, в който се чувствуваше задоволство:

— Това са прекрасни условия. Вие стреляте добре, всички шансове са на ваша страна.

И те тръгнаха. Виконтът се прибра у дома си, за да ги чака. Възбудата му, която се беше уталожила за кратко време, сега нарастваше с всяка измината минута. Той усещаше в ръцете, в краката, в гърдите си някакъв особен трепет; не го сдържаше нито седнал, нито прав на едно място. В устата му нямаше и следа от слюнка и той непрестанно премляскваше шумно с езика си, сякаш го отлепваше от небцето.

Опита се да закуси, но не можа да хапне нищо. Тогава му дойде на ум да пие нещо, за да възвърне смелостта си, и нареди да му донесат малко шише с ром, от който изгълта една след друга шест чашки.

Заля го особена топлина, като от изгаряне, и веднага след това се почувствува успокоен. Помисли си: „Открих средството. Сега съм добре.“

Но след един час беше изпразнил шишето и отново го обхвана непоносима възбуда. Изпитваше безумно желание да се търкаля по земята, да крещи, да хапе. Свечеряваше се.

Сепна го звънецът на пътната врата и той се задъха до такава степен, че не намери сили да се изправи, за да посрещне секундантите си.

Вече не смееше дори да им говори, да им каже „добър ден“, да произнесе една-единствена дума от страх, че биха могли да разберат всичко по променения му глас.

Полковникът каза:

— Всичко е уредено според условията, които поставихте. Отначало вашият противник настояваше да му се даде предимство като на оскърбен, но отстъпи почти веднага и прие всичко. Неговите секунданти са двама военни.

Виконтът промълви:

— Благодаря.

Маркизът поде:

— Извинете ни, че непрекъснато влизаме и излизаме, но трябва да се погрижим още за хиляди неща. Нужен е добър лекар, тъй като дуелът ще бъде прекратен само при тежко нараняване, а вие знаете, че куршумите не се шегуват. Трябва да определим мястото близо до някоя къща, в която, ако се наложи, да бъде отнесен раненият, и т.н.; тъй или иначе, имаме още два-три часа работа.

Виконтът още веднъж каза отсечено:

— Благодаря.

Полковникът запита:

— Как се чувствувате? Спокоен ли сте?

— Да, много спокоен, благодаря.

Двамате мъже си отидаха.

 

 

Когато се почувствува отново сам, стори му се, че полудява. Понеже слугата му беше запалил лампите, той седна на масата, за да напише няколко писма. След като написа най-отгоре върху един лист: „Тава е моето завещание…“, той се изправи рязко и се отдалечи, чувствувайки се неспособен да свърже мислите си, да вземе някакво решение, да предприеме каквото и да било.

И така, той щеше да се бие! Вече не можеше да го избегне. Но какво ставаше с него? Искаше да се бие, такова беше намерението му и така бе решил, обаче ясно съзнаваше, че въпреки всички усилия на разума и пълното напрягане на волята няма да намери достатъчно сили дори да отиде до мястото на срещата. Мъчеше се да си представи дуела, своето държане и вида на противника си.

От време на време зъбите му тракаха със сух звук. Опита се да чете, взе да прегледа правилника за дуелите на Шатовийар. След това се запита: „Дали противникът ми е посещавал състезанията по стрелба? Дали е известен? Дали се е класирал? Как да узная това?“

Сети се за книгата на барон дьо Во за стрелците с пистолет и я прелисти от началото до края. Жорж Ламил не беше споменат там. Но все пак, ако този човек не беше добър стрелец, нямаше да приеме веднага такова опасно оръжие и тези смъртоносни условия.

Минавайки край малка кръгла масичка, той отвори една поставена върху нея оръжейна кутия от Гастин Рьонет и взе един от пистолетите, след това застана така, като че ли се готвеше да стреля, и повдигна ръка. Но трепереше от главата до петите и цевта на пистолета играеше на всички страни.

Тогава си каза: „Не, така е невъзможно. Не бих могъл да се бия в такова състояние.“

Гледаше на края на цевта малката черна дълбока дупка, която храчеше смърт, и мислеше за позора, за шушуканията в светските кръгове, за смеховете в салоните, за презрението на жените, за намеците във вестниците, за обидите, които щяха да му подхвърлят подлеците.

Продължаваше да гледа оръжието и като повдигна ударника, забеляза неочаквано под него един капсул, който светеше като малко червено пламъче. Пистолетът беше останал зареден съвсем случайно, по невнимание. И той изпита смътна, необяснима радост от това.

Ако не съумееше да си придаде пред противника благородното и спокойно държане, което подхождаше за случая, щеше да бъде загубен завинаги. Щеше да бъде опетнен, белязан със знака на позора, изгонен от обществото! Не, той не би могъл да си придаде спокоен и нехаен вид, съзнаваше това, чувствуваше го. Но при все това той беше смел, щом се беше решил да се бие, беше смел, щом… Мисълта, която го докосна едва-едва, дори не можа да се оформи напълно в главата му; и като отвори широко уста, той натика рязко, чак до гърлото си, цевта на пистолета и натисна спусъка…

Когато слугата му дотича, привлечен от изстрела, намери го мъртъв, паднал по гръб. Струя кръв беше опръскала белия лист върху масата и беше образувала голямо червено петно под тези четири думи: „Това е моето завещание…“

Край