Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

3.
Колежът на Лира

Колежът „Джордан“ беше най-величественият и най-богатият от всички оксфордски колежи. Може би и най-големият, но никой не би могъл да каже със сигурност. Постройките, групирани около три неправилни четириъгълника, датираха от всички възможни периоди, като се започне от ранното Средновековие и се стигне до средата на осемнадесети век. Тук нищо не беше строено по план — сградите изникваха една по една и миналото и настоящето се смесваха причудливо, оформяйки едно разностилно и запуснато великолепие. Винаги имаше по някое крило, готово всеки миг да се срути, и от пет поколения насам една и съща фамилия строители, Парслоу, имаше грижата да попречи на разрушението. Сегашният господин Парслоу учеше на занаята сина си. Те двамата и тримата им работници лазеха като неуморни термити по скелетата, които издигаха на ъгъла на Библиотеката или на покрива на Параклиса, и качваха нагоре нови каменни блокове, ролки лъскава оловна ламарина или дебели греди.

Колежът притежаваше ферми и имоти из цяла Британия. Казваха, че можеш да стигнеш до Бристол на север и до Лондон на юг, без нито веднъж да напуснеш земите на „Джордан“. Във всички части на кралството имаше бояджийници и тухларни, гори и атомни централи, които плащаха наем на „Джордан“, и всяко тримесечие на определена дата ковчежникът и помощниците му теглеха чертата, съобщаваха общата сума на Консилиума и поръчваха два лебеда за празничната трапеза. Част от парите се влагаха в нови инвестиции — Консилиумът току-що беше одобрил покупката на административна сграда в Манчестър, — а останалите отиваха за скромното възнаграждение на Професорите и заплатите на прислугата (в това число на Парслоу и на още дузина семейства занаятчии и търговци, които обслужваха колежа), за попълване на богатите запаси от вино в избата, за закупуване на книги и анбарографи за огромната Библиотека, заемаща цяла една страна на двора Мелроуз и седеметажен подземен лабиринт отдолу, и, не на последно място, за попълване на философската апаратура на Параклиса с най-новите изобретения.

Беше важно Параклисът да е в крак с времето, тъй като в областта на експерименталната теология „Джордан“ нямаше равен нито в Европа, нито в Нова Франция. Поне това Лира беше усвоила твърдо. Тя се гордееше със славата на своя колеж и обичаше да се хвали с нея пред градските хлапета и малките голтаци, с които играеше край Канала или Глинозема. На гостуващите професори и учени гледаше със съжаление, примесено с презрение — бедничките, те не бяха част от „Джордан“ и следователно знаеха по-малко и от най-нищожния стипендиант на колежа!

Колкото до експерименталната теология, Лира знаеше за нея точно толкова, колкото и хлапетата, с които играеше. Отнякъде беше останала с впечатлението, че тя по някакъв начин е свързана с магията, с движението на звездите и планетите, с невидимите частици материя, но това бяха само предположения. Може би и звездите си имаха демони и експерименталната теология служеше на хората да разговарят с тях. Лира си представяше как Капеланът говори високопарно и изслушва забележките на звездните демони, а после кима величествено или клати глава със съжаление. Но за какво биха могли да си говорят — за това нямаше ни най-малка представа.

Пък и не я интересуваше особено. В известен смисъл Лира беше истинска варварка. Любимото й занимание беше да се катери по покривите на колежа с Роджър, момчето от кухнята, което й беше най-добрият приятел, да плюе костилки от сливи на главите на минаващите Професори или да буха като бухал през прозореца на някоя зала, в която се провеждаха занятия. Обичаше да тича по тесните улици, да краде плодове от пазара и да се бие. Но ако за нея подмолните течения на политиката, скрити под повърхността на спокойния живот в колежа, си оставаха тайна, същото важеше и за Професорите, които бяха не по-малко слепи от нея за кипящия котел от съглашения и вражди, междуособици и съюзи, в който протичаше животът на едно дете в Оксфорд. Децата си играят — каква мила картинка! Какво би могло да бъде по-невинно и прелестно?

А всъщност, както си му беше редът, Лира и връстниците й водеха война на живот и смърт. Първо, децата от един колеж (младите слуги, децата на слугите и Лира) воюваха с тези от друг колеж. Но тази вражда тутакси се изпаряваше, когато се случеше градските деца да нападнат някой колежанин. Тогава всички колежанчета се съюзяваха и тръгваха на бой срещу гражданчетата. Това съперничество съществуваше вече стотици години и беше много дълбоко и вълнуващо.

Но и то биваше забравено, когато се появяха други врагове. Един отколешен враг бяха децата на работниците от тухларните, които живееха край Глинозема и бяха еднакво презирани както от колежанчетата, така и от гражданчетата. Предната година Лира и някои от градските деца бяха сключили временно примирие, за да нападнат Глинозема, да подложат децата на тухларите на тежък обстрел с буци глина и да разрушат току-що построения им замък. После ги овъргаляха в лепкавата кал, в която живееха, и това продължи толкова дълго, че накрая и победени, и победители приличаха на стадо виещи глинени човеци.

Другият постоянен враг беше сезонен. Циганските семейства, които живееха на корабчетата си, идваха и си заминаваха с пролетните и есенните панаири и тогава непременно имаше битки. Едно семейство цигани всеки път закотвяше корабчето си в онази част на града, която наричаха Йерихон, и Лира воюваше с него от мига, в който се научи да хвърля камък. Последния път, когато бяха в Оксфорд, тя, Роджър и още няколко момчета от кухненската прислуга в „Джордан“ и „Сейнт Майкъл“ им устроиха засада и започнаха да замерят с кал ярко боядисаното им корабче, докато цялото семейство не излезе навън да ги прогони. Тогава резервният отряд под предводителството на Лира взе кораба на абордаж и го отвърза от пристана. Неуправляемият съд заплава надолу по течението, обърквайки цялото движение по канала, докато пиратите на Лира го претърсваха от единия до другия край, за да търсят тапата. Лира твърдо вярваше в тази тапа. Ако я извадеха, уверяваше тя войниците си, корабът веднага щеше да потъне. Те обаче така и не я намериха и когато циганите ги догониха, трябваше да изоставят бойния си трофей, за да се спасят с бягство, мокри и ликуващи, из тесните улички на Йерихон.

Това беше светът на Лира, нейният малък рай. Тя беше буйна, алчна малка дивачка. Но все пак никога не я напускаше чувството, че това не е целият й свят, че част от нея е неразривно свързана и с величието и традициите на колежа „Джордан“, а и със света на голямата политика, олицетворяван от лорд Азриел. Това й беше достатъчно, за да се надува пред другите деца и да претендира, че е нещо повече от тях. Досега не й беше хрумвало нищо по-добро.

Така премина детството й, като полудива котка. Единственото разнообразие в заниманията й внасяха онези редки случаи, когато лорд Азриел идваше в колежа. Един богат и могъщ чичо беше достатъчен повод да се впусне в хвалби, но цената всеки път се оказваше твърде висока — тогава най-чевръстият от Професорите я хващаше и я отвеждаше при Домоуправителката, за да я измият и да я облекат в чиста рокля, след което я закарваха (под строг надзор и с множество заплахи) до Голямата гостна, за да пие чай с лорд Азриел. Обикновено биваха поканени и няколко от по-важните Професори. Лира се тръшваше демонстративно в креслото, докато Ректорът не й подвикнеше рязко да се изправи, а тя гледаше сърдито изпод вежди и тогава дори и Капеланът не можеше да сдържи усмивката си.

Това неизменно се повтаряше при всяка една от тези сковани официални визити. След чая Ректорът и поканените Професори оставяха Лира и чичо й сами и той й нареждаше да застане пред него и да му каже какво е научила от последното му посещение насам. Тя започваше да мънка каквото й дойдеше на ум от геометрията, арабския, историята или анбарологията, а той седеше облегнат назад, с глезен върху коляното, и я гледаше с непроницаемо изражение, докато въображението й се изчерпеше.

Предната година, точно преди да замине на експедиция на север, той попита:

— А как прекарваш времето си, когато не залягаш над уроците?

— Ами… играя си — измънка тя. — Из колежа. Просто… просто си играя.

— Дай да ти видя ръцете, дете.

Тя протегна ръце за оглед. Чичо й ги пое и ги обърна, за да види ноктите й. Демонът му лежеше до него като сфинкс, потупваше с опашка по килима и не отместваше немигащите си очи от Лира.

Лорд Азриел пусна с гримаса ръцете й.

— Мръсни са! Тук не те ли карат да се миеш?

— Карат ме. Но ноктите на Капелана също са мръсни. Даже по-мръсни от моите.

— Той е учен човек. А твоето извинение какво е?

— Сигурно съм ги изцапала, след като ги измих.

— Къде играеш, та да се изцапаш така?

Тя го изгледа с подозрение. Имаше чувството, че не е позволено да се играе на покрива, въпреки че никой не й го беше казал.

— В някои стари стаи — измънка най-сетне.

— И къде още?

— На Глинозема… понякога.

— И?

— В Йерихон и Порт Медоу.

— И никъде другаде?

— Ами… не.

— Лъжеш ме. Вчера те видях на покрива.

Тя прехапа устни и замълча. Чичо и я гледаше насмешливо.

— Значи, играеш и на покрива — продължи той. — А от време на време отбиваш ли се в Библиотеката?

— Не. Но на покрива й намерих една врана! — добави момичето.

— Наистина ли? И хвана ли я?

— Кракът й беше ранен. Аз исках да я убия и да я опека, но Роджър каза, че трябва да й помогнем. Дадохме й трохи и малко вино и тя се оправи и отлетя.

— Кой е Роджър?

— Приятел ми е. От кухнята.

— Ясно. Значи, обикаляш целия покрив…

— Не целия. На Шелдъновото крило не можеш да се качиш, защото трябва да скочиш направо от Кулата на поклонниците. Има и капандура, но не съм достатъчно висока да я стигна.

— Значи си обиколила целия покрив, освен на Шелдъновото крило. А в подземията била ли си?

— Подземията ли?

— Колежът е не по-малък под земята, отколкото на повърхността. Учудвам се, че още не си го открила. Е, след малко тръгвам. Виждам, че си здрава. Ето, вземи.

Той бръкна в джоба си и извади шепа монети, от които й даде пет златни долара.

— Не са ли те учили да казваш „благодаря“?

— Благодаря — измънка Лира.

— Слушаш ли Ректора?

— О, да!

— Уважаваш ли Професорите?

— Да.

Демонът на лорд Азриел тихо се засмя. Това беше първият звук, който издаваше, и Лира се изчерви.

— Върви да си играеш — каза чичо й.

Лира се обърна и забърза към вратата с облекчение. В последния момент се сети и промърмори:

— Довиждане.

 

 

Такъв беше животът на Лира до деня, в който реши да се скрие в Стаята за отдих и за пръв път чу за Праха.

Естествено, Библиотекарят не беше прав, когато твърдеше пред Ректора, че това не би могло да събуди интереса й. Сега тя би слушала жадно всекиго, който би могъл да й каже нещо за Праха. През следващите месеци щеше да чуе още много за него, а след време щеше да знае за Праха повече от всеки друг на света. Но дотогава за нея щеше да съществува само вълнуващият живот в колежа „Джордан“.

Ала във всички случаи това беше нещо ново, което даваше храна на въображението й. От няколко седмици насам по незнаен начин в околността се процеждаха слухове. Някои се смееха, други се замисляха — имаше хора, които се надсмиваха над призраците, и други, които се бояха от тях. Без видима причина бяха започнали да изчезват деца.

 

 

Ето как се случи това.

На изток, по оживената артерия на река Исиз, осеяна с бавните лодки, превозващи тухли, зърно и асфалт, далеч надолу отвъд Хенли и Мейдънхед, чак до Тедингтън, където водите на Германския океан мият брега, и още по-надолу, до Мортлейк, където е домът на великия магьосник Доктор Ди; отвъд Фолксхол, където се простират великолепни градини с искрящи фонтани и знамена денем и фенери и фойерверки нощем; отвъд двореца Уайтхол, където Кралят свиква всяка седмица Държавния съвет; отвъд Оръжейната кула, отронваща сълзи от разтопено олово в тъмните води; и още по-надолу, там, където реката, широка и мръсна, прави голям завой на юг.

Това е Лаймхаус и там е детето, което ще изчезне.

Името му е Тони Макариос. Майка му смята, че е на девет години, но паметта й е отслабнала от пиенето. Би могъл да е и на осем, и на десет. Фамилията му е гръцка, но и това е само догадка на майка му, защото той изглежда по-скоро китаец, отколкото грък, а по майчина линия има ирландска, скрелингска и индийска кръв. Тони не е много умен, но у него има някаква непохватна нежност, която го кара понякога да прегърне грубовато майка си и да я целуне по бузата. Горката жена обикновено е толкова пияна, че не се сеща сама за това, но след като разбере какво става, му отвръща доста топло.

В този момент Тони се мотае из пазара на Пай стрийт. Гладен е. Свечерява се, а у дома няма да го нахранят. В джоба си той има шилинг, даден му от един войник за това, че е занесъл писъмце на любимата му, но Тони няма намерение да го пропилява за храна, щом може и без пари да получи всичко, което му е нужно.

И сега той се мотае между сергиите със стари дрехи и късметчета, плодове и пържена риба, с малкия си демон врабче на рамо, и се оглежда. Издебва миг, когато продавачката и демонът й гледат в друга посока, ръката му се стрелва и се връща под широката риза с ябълка или няколко ореха, а накрая и с топла баничка.

Продавачката го вижда и се развиква, демонът й, котарак, се хвърля към него, но врабчето е на рамото му, а той самият вече тича по улицата. След него се сипят проклятия и обиди, но не за дълго. Тони спира пред стъпалата на параклиса „Света Катерина“, сяда и измъква натрошения си парещ трофей, който оставя мазни следи по ризата му.

В това време някой го наблюдава. Една дама в дълго палто от червена лисица, красива млада дама, чиито тъмни коси се спускат изящно изпод сянката на обточената с кожа качулка, стои на вратата на параклиса, на пет-шест стъпала над него. Сигурно службата свършва, защото от вратата струи светлина, вътре свири орган, а дамата държи в ръка обсипан със скъпоценни камъни молитвеник.

Тони не забелязва нищо. Заровил е с наслада лице в баничката, пръстите на краката му са свити навътре, а босите му ходила са опрени едно в друго. Той седи, дъвче и гълта, а демонът му, приел формата на мишка, си почиства мустачките.

Демонът на младата дама се отделя от лисичето палто. Той е в облика на маймунка, но не каква да е, а с дълга копринена козина с цвят на старо злато. С пъргави движения маймунката слиза по към момчето и сяда на горното стъпало.

Тогава мишката надушва нещо и отново се превръща във врабче, върти главичката си и подскача по каменните стъпала.

Маймунката гледа врабчето и врабчето гледа маймунката.

Маймунката бавно протяга ръка. Малката й ръчичка е черна, със съвършени конусовидни нокти, а движенията й са нежни и мамещи. Врабчето не може да устои. То подскача, все по-близо и по-близо, изпърхва леко и каца на протегнатата длан.

Маймунката го вдига и го гледа в очите, после става и тръгва пъргаво към жената, като отнася другия демон със себе си. Дамата навежда уханната си главица и прошепва нещо.

Тогава Тони се обръща. Не може да не се обърне.

— Мишеловке! — изломотва той разтревожен, с пълна уста.

Врабчето изчуруликва. Видимо нищо не го заплашва. Тони преглъща залъка си и гледа.

— Здравей! — казва красивата дама. — Как се казваш?

— Тони.

— Къде живееш, Тони?

— В Кларис Уок.

— Какво има в баничката?

— Телешко.

— А шоколад обичаш ли?

— Да!

— Знаеш ли, имам повече шоколад, отколкото мога да изпия сама. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Той вече е изгубен. Изгубен е от мига, в който глуповатият му демон е кацнал на ръката на маймунката. Тръгва след красивата млада дама и демона й по Датската улица, после към Кея на палачите и накрая по Стълбата на крал Джордж, докато стигат малка зелена врата в стената на някаква дълга постройка, наподобяваща склад. Тя чука, отвътре й отварят, после влизат и вратата се затваря след тях. Тони никога няма да излезе — не и през същата врата. И никога вече няма да види майка си. Бедната алкохоличка ще си мисли, че той е избягал, и всеки път, когато си спомни за него, ще се упреква и ще се облива в сълзи.

 

 

Малкият Тони Макариос не беше единственото дете, подмамено от дамата със златната маймунка. В мазето на склада той откри още дузина като него, момичета и момчета, като най-голямото нямаше и дванайсет. Историята на всяко от тях наподобяваше неговата и никое не беше сигурно в точната си възраст. Разбира се, Тони не забеляза още нещо, което беше общо за всички деца в мазето — никое от тях още не беше навлязло в юношеството.

Добрата дама наблюдаваше как той се настанява на пейката до стената, а една мълчалива жена му наля чаша шоколад от тенджерата върху желязната печка. Тони дояде баничката си и изпи горещата сладка течност, без да обръща внимание на обкръжението си, пък и околните не му обърнаха особено внимание — беше твърде малък, за да представлява някаква опасност, и твърде флегматичен, за да им достави някакво удоволствие в ролята на жертва.

Подразбиращият се въпрос беше зададен от друго момче.

— Ей, госпожо! За какво ни държите тук?

Беше малчуган с вид на побойник, а демонът му беше мършав черен плъх. Горната му устна беше изцапана с шоколад. Дамата стоеше до вратата и разговаряше с як мъж с вид на морски капитан. Когато се обърна да отговори, имаше толкова ангелски вид, че децата се смълчаха.

— Имаме нужда от помощта ви — каза тя. — Нали нямате нищо против да ни помогнете?

Никой не можеше да изрече и дума. Всички се взираха в жената, обзети от някаква непонятна плахост. Никога не бяха виждали такава дама — беше толкова изящна, мила и добра, че не можеха да повярват на късмета си, който ги беше срещнал с нея. Биха направили всичко, което поиска от тях, само да могат да се порадват още малко на щастието да бъдат близо до нея.

Тя им обясни, че тръгват на пътешествие. Каза им, че ще бъдат добре нахранени и топло облечени, а онези, които пожелаят, могат да пратят писъмце на близките си, за да ги уведомят, че са добре. Капитан Магнусън скоро ще ги вземе на кораба си, за да отплават с отлива и да поемат на север.

Скоро малкото деца, които искаха да пратят вест на семействата си, доколкото изобщо можеха да се нарекат така, седяха около красивата дама и й диктуваха писмата си. След като поставеха по едно разкривено кръстче вместо подпис, тя сгъваше листа и го пъхаше в напарфюмиран плик, после написваше отгоре адреса. Тони също искаше да прати вест на майка си, но си даваше сметка, че тя едва ли ще може да прочете написаното. Той дръпна дамата за ръкава на коженото палто и й прошепна, че иска тя да каже на майка му къде е отишъл, а дамата наведе изящната си глава към мърлявото му телце, погали го по косата и обеща да предаде съобщението.

Децата се стълпиха около нея да се сбогуват. Златната маймунка погали демоните на всичките, а те самите докоснаха лисичето палто за късмет, сякаш искаха да почерпят сила, надежда или доброта от дамата. Тя им пожела лек път и ги повери на грижите на смелия капитан, който ги закара на борда на парния катер, закотвен на пристана. Сега небето беше съвсем притъмняло, а по реката танцуваха безброй светлинни. Дамата стоя на пристана и маха с ръка, докато лицата престанаха да се различават.

Тогава тя влезе вътре със златната маймунка на ръце и хвърли малката връзка писма в печката, после си тръгна по същия път, по който беше дошла.

 

 

Не е трудно да подмамиш и да отвлечеш децата на бедняците, но след време хората все пак забелязаха и полицията беше принудена да вземе мерки, макар и неохотно. За известно време странните изчезвания спряха. Но слухът вече се беше зародил и полека-лека се видоизмени, набъбна и плъзна във всички посоки, а когато няколко деца изчезнаха в Норич, после в Шефилд и Манчестър, хората там вече знаеха за изчезванията и добавиха нови щрихи към историята.

Сега легендата разказваше за група от няколко души, които омагьосвали и примамвали децата. Някои твърдяха, че ги ръководела красива дама, други посочваха за водач висок мъж с червени очи, а трети говореха за младеж, който се смеел и пеел на жертвите си, а те вървели след него като овце.

Колкото до това къде откарват тези деца, тук мненията напълно се разминаваха. В ада, под земята, в Страната на феите. В уединена ферма, където ги угоявали, за да ги сготвят. В страната на тартарите, където ги продавали като роби… И така нататък.

Единственото, в което всички бяха единодушни, беше името на невидимите похитители. Те трябваше да имат име и никой не можеше да устои на изкушението да си побъбри за тях, особено сред уюта и сигурността на дома или на колежа „Джордан“. А името, което някак от само себе си им прилепна, без някой да знае причината, беше Лакомиите.

„Не стой до късно навън, че ще те откраднат Лакомиите!“

„Имам братовчед в Нортхемптън, той познавал една жена, дето Лакомиите й взели момчето…“

„Лакомиите са стигнали до Стратфорд. Казват, че се движели на юг!“

 

 

И неизбежното:

„Хайде да играем на хора и Лакомии!“

Така каза Лира на Роджър, момчето от кухнята на колежа „Джордан“. Той беше готов да я следва до края на земята.

— Как се играе това?

— Ти се скриваш, а аз те намирам и те накълцвам на парченца, както правят Лакомиите.

— Откъде знаеш какво правят? Може пък изобщо да не правят нищо такова.

— Теб те е страх от тях — заяви тя. — Сигурна съм.

— Не ме е страх. И изобщо не вярвам, че съществуват.

— Аз пък вярвам — отсече Лира. — Но не ме е страх от тях. Ще направя точно като чичо ми, когато дойде миналия път в „Джордан“. Видях го. Той беше в Стаята за отдих и имаше един гост, който се държеше невъзпитано. Чичо ми само го погледна строго и човекът се строполи мъртъв на място, а от устата му излизаше пяна.

— Не е вярно — възрази Роджър. — В кухнята не се е чуло такова нещо. Пък и ти нямаш право да влизаш в Стаята за отдих.

— Естествено. Никой няма да каже такова нещо на прислугата. Аз обаче съм била в Стаята за отдих, колкото и да не ти се вярва. А чичо ми винаги прави така. Правил го е на тартарите, когато го заловили. Те го вързали и се канели да му разпорят корема, но когато първият се приближил с ножа, чичо ми го погледнал и той умрял на място. После дошъл втори, но му се случило същото, накрая останал само един. Чичо ми казал, че ще му подари живота, ако го развърже, и онзи го развързал, но накрая чичо все пак го убил, за да му даде да разбере.

Роджър вярваше на това още по-малко, отколкото на приказките за Лакомиите, но историята беше твърде хубава, за да я пропилеят. Последователно ту единият, ту другият беше лорд Азриел пред издъхващите тартари, а за пяна използваха разреден шербет.

Това обаче беше само временно отлагане. Лира още беше твърдо решена да играе на Лакомии и подмами Роджър в избата, където влязоха с помощта на резервните ключове на Иконома. Двамата се промъкнаха под огромните сводове, където под провисналите вековни паяжини се съхраняваха запасите на колежа от токайско, канарско и бургундско. Над тях се издигаха тежките каменни арки, поддържани от колони, дебели колкото десет дървета, подпрени отдолу от огромни каменни блокове. Покрай стените бяха наредени рафтове и полици, отрупани с бутилки и бъчонки. Беше великолепно. Лакомиите отново бяха забравени и двете деца ходеха на пръсти от единия до другия край на избата със свещ в треперещите ръце и надничаха във всяко ъгълче, а в ума на Лира се оформяше все по-настойчивият въпрос: какъв ли вкус има виното?

Имаше много прост начин да получи отговор. Въпреки енергичните протести на Роджър тя избра най-старата, най-кривата, най-зелената бутилка и тъй като нямаше с какво да извади корковата тапа, счупи гърлото й. Свити в най-закътаното ъгълче, двамата отпиваха от силната малинова течност, като се чудеха кога ли ще се напият и как ще разберат, че са пияни. На Лира вкусът не й се понрави особено, но трябваше да признае, че усещането е вълнуващо и неописуемо. Най-интересно беше да наблюдават двата демона, които като че все повече се омайваха. Те падаха, кикотеха се безсмислено и променяха формата си, превръщайки се в какви ли не чудати същества, като се надпреварваха кой да изглежда по-уродлив.

Най-сетне, почти едновременно, двете деца откриха какво точно е да си пиян.

— Дали наистина им харесва това? — изхърка Роджър, след като беше повърнал обилно.

— Да — отвърна Лира, която беше горе-долу в същото състояние, и добави предизвикателно: — И на мен също!

 

 

Единственото, което научи Лира от този епизод, беше, че играта на Лакомии може да те отведе на много интересни места. Тя си спомни думите на чичо си при последния им разговор и започна да изследва подземията, защото онова, което се намираше на повърхността, беше само малка част от цялото. Като някакъв огромен лишей, чиито корени се простират на цели акри, „Джордан“ (който се бореше за въздух с колежите „Сейнт Майкъл“ и „Гейбриъл“ от двете страни и Университетската библиотека отзад) беше започнал да нараства под земята още през Средните векове. Тунелите, шахтите, сводовете, избите и стълбите така бяха надупчили земята под „Джордан“ за тези няколко столетия, че там имаше почти толкова въздух, колкото и на повърхността. Колежът стоеше върху нещо като застинала каменна пяна.

Сега, когато у Лира се беше пробудило желанието да изследва подземията, тя изостави обичайните си маршрути по алпийските върхове на покривите и заедно с Роджър се потопи в недрата на колежа. Играта на Лакомии постепенно се превърна в лов на Лакомии, защото какво по-естествено от това тези създания да се спотайват далеч от хорските очи, под земята?

Един ден двамата с Роджър се промъкнаха в криптата под Параклиса. Тук бяха погребани поколения Ректори, всичките в дъбови ковчези, обковани с олово, поставени в отделни ниши по протежение на каменните стени. На каменните плочи под всяка ниша бяха написани имената им:

Саймън ле Клерк, Ректор, 1765–1789, Серибатън

Requiescant in pace

— Какво ли значи това? — зачуди се Роджър.

— Първото е името му, а последното е нещо римско. По средата са годините, когато е бил Ректор. А другото име сигурно е на демона му.

Те продължиха нататък под притихналите сводове, проследявайки останалите надписи:

Франсис Лайол, Ректор, 1748–1765, Зохариел

Requiescant in pace

Игнейшъс Коул, Ректор, 1745–1748, Муска

Requiescant in pace

Върху всеки ковчег на медна плочка беше изобразено по едно същество — василиск, красива жена, змия, маймуна. Лира разбра, че това са демоните на умрелите мъже. Когато хората достигнеха зряла възраст, демоните им изгубваха способността си да се променят и приемаха определена форма, една-единствена до края на живота им.

— В тези ковчези има скелети! — прошепна Роджър.

— Разлагаща се плът — прошепна в отговор Лира. — И червеи и личинки, които се гърчат в очните кухини.

— Тук трябва да има и призраци — каза Роджър, обзет от приятен трепет.

След първата крипта откриха коридор с множество каменни полици от двете страни. Полиците бяха разделени на квадратни ниши, а във всяка ниша имаше по един череп.

Демонът на Роджър подви опашка между краката си и нададе тих жален вой, като трепереше от главата до петите.

— Ш-шт! — изсъска момчето.

Лира не виждаше Панталеймон, но знаеше, че е кацнал на рамото й в облика на нощна пеперуда и може би също трепери.

Тя посегна и извади най-близкия череп от полицата.

— Какво правиш? — ужаси се Роджър. — Не бива да ги пипаш!

Лира не му обърна внимание, а започна да оглежда черепа. Внезапно от дупката в основата му изпадна нещо, изниза се между пръстите й и се търколи със звън на пода, а тя едва не изпусна черепа от ужас.

— Монета! — възкликна Роджър, който вече беше напипал предмета. — Може би е съкровище!

Той го вдигна към светлината на свещта и двамата го загледаха с разширени от любопитство очи. Не беше монета, а малък бронзов диск с грубо гравирано изображение на котка.

— Прилича на онези от ковчезите — каза Лира. — Трябва да е демонът му.

— Най-добре пак го сложи вътре — посъветва я Роджър напрегнато.

Тя обърна черепа и пусна диска вътре, после го остави на полицата. Не след дълго вече знаеха, че във всеки череп има по една такава монета с изображение на демон, показващо верния другар на всеки от умрелите, който не се разделяше с него дори в смъртта.

— Какви ли са били като живи? — изрече Лира. — Предполагам, че Професори. Само Ректорите са в ковчези. За няколко века сигурно е имало толкова много Професори, че мястото не е стигнало да ги погребат всичките, затова просто са им отрязали главите и са запазили черепите. Все пак това е най-важната част от тялото!

Не откриха Лакомии, но катакомбите под Параклиса им осигуриха занимание за дни наред. Веднъж тя се опита да се пошегува, като размени дисковете в черепите на някои от Професорите. Панталеймон така се развълнува, че се превърна в прилеп и се замята около нея, като удряше с крила лицето й и надаваше писъци. Тя обаче не му обърна внимание — шегата беше твърде забавна, за да не се възползва от тази възможност. По-късно обаче трябваше да си плати за това. В леглото си в тясната стаичка на най-горната площадка на Дванадесетата стълба Лира беше посетена от призраци. Тя се събуди с писъци при вида на трите фигури в дълги одежди, които стояха до възглавницата й с насочени към нея костеливи пръсти. Те отметнаха качулките си и й показаха окървавените чукани на мястото на главите си. Едва когато Панталеймон се превърна в лъв и изрева насреща им, привиденията се махнаха, като се разтвориха в стената и останаха да се виждат само ръцете им, после само гърчещите се пръсти, но накрая и те изчезнаха. На сутринта първата работа на Лира беше да хукне към катакомбите и да върне дисковете по местата им, като шепнеше на черепите:

— Извинявайте! Извинявайте!

Катакомбите бяха далеч по-огромни от избите, но и те не бяха безкрайни. Когато Лира и Роджър изследваха всяко кътче от тях и се увериха, че няма да намерят там Лакомии, вниманието им се насочи другаде. Това обаче стана едва след като Застъпникът ги забеляза да се измъкват от криптата и ги привика в Параклиса.

Застъпникът беше шишкав застаряващ мъж, когото всички наричаха отец Хейст. Негово задължение беше да изнася църковните служби в колежа, да проповядва, да отправя молитви и да изповядва. Когато Лира беше по-малка, той се интересуваше живо от нейното духовно здраве, но попадна в задънена улица благодарение на прикритото й безразличие и фалшиво покаяние. Тогава реши, че момичето не дава никакви надежди в духовно отношение.

Когато го чуха да ги вика, Лира и Роджър неохотно се обърнаха и затътриха крака към Параклиса. Пред изображенията на светците тук-там горяха свещи. Откъм нишата за органа, където ремонтираха, долиташе слаб шум и чукане. Един слуга лъскаше месинговия аналой. Отец Хейст ги помами с ръка от вратата на ризницата.

— Къде бяхте? — попита той. — Вече два или три пъти ви виждам да влизате тук. Какво правите?

В тона му нямаше обвинение, а само любопитство. Демонът му седеше на рамото му и гущеровият му език се стрелкаше светкавично навън.

— Искахме да погледнем какво има в криптата — отвърна Лира.

— Защо?

— Ами… заради ковчезите. Искахме да ги видим всичките.

— Добре, но защо?

Тя сви рамене. Винаги когато я притиснеха, отговаряше по този начин.

— А ти — обърна се отец Хейст към Роджър, чийто демон териер усърдно замаха с опашка да го умилостиви. — Как ти е името?

— Роджър, отче.

— Ако си слуга, къде работиш?

— В кухнята, отче.

— А не трябва ли да си там?

— Да, отче.

— Изчезвай тогава.

Роджър се обърна и побягна. Лира гледаше в пода и чертаеше фигурки с върха на пръстите си.

— А ти, Лира — обърна се отец Хейст към нея, — радвам се да видя, че се интересуваш от онова, което е под Параклиса. Ти си щастливо дете, с толкова много история навсякъде около теб.

— Мм — отзова се Лира.

— Но изборът ти на другари ме учудва. Самотна ли си?

— Не.

— Може би… Може би ти липсва компанията на други деца?

— Не.

— Не говоря за Роджър от кухнята. Говоря за деца като теб. С благородно потекло. Би ли искала да имаш такива другарчета?

— Не.

— Все пак, някое момиче…

— Не.

— Искам да знаеш, че никой от нас не желае да бъдеш лишена от нормалните радости и занимания на детството. Понякога си мисля, че трябва да си самотна тук, обкръжена само от стари Професори. Ти усещаш ли го, Лира?

— Не.

Той потупа един в друг палците на оплетените си ръце. Нямаше представа за какво още би могъл да пита това упорито дете.

— Ако нещо те тревожи — изрече най-сетне, — винаги можеш да дойдеш и да ми кажеш. Надявам се, че го знаеш.

— Да — отвърна тя.

— Казваш ли си молитвите?

— Да.

— Браво! Бягай сега.

Лира се обърна и си тръгна с едва прикрита въздишка на облекчение.

След като не успя да открие Лакомиите в подземията, тя се върна към игрите на улицата. Там беше у дома си.

И тогава, когато почти беше изгубила интерес към тях, Лакомиите се появиха в Оксфорд.

 

 

За пръв път Лира чу за това, когато изчезна едно момче от познато циганско семейство.

Беше по времето на Конския панаир и каналът беше пълен с баркаси и шлепове, с търговци и пътешественици, а пристаните на Йерихон искряха от лъскави сбруи и се огласяха от тропот на копита, викове и пазарлъци. Лира открай време обичаше Конския панаир и с трепет чакаше удобен случай да поязди някой по-небрежно пазен кон, пък и възможностите за битки бяха безброй.

Тази година тя имаше грандиозен план. Вдъхновена от пленяването на корабчето предната година, този път възнамеряваше добре да се повози, преди да свие знамената. Ако тя и приятелчетата й от кухните на околните колежи успееха да се доберат до Абингдън, щеше да настане голяма бъркотия…

Ала тази година война нямаше да има. Докато Лира и приятелчетата й се шляеха на утринното слънце около лодкарските работилници в Порт Медоу и си прехвърляха един на друг откраднатата по пътя цигара, издухвайки демонстративно дима, Лира чу познат глас да вика.

— Какво направи с него, малоумнико?

Беше мощен женски глас, принадлежащ на жена със стоманени дробове. Лира тутакси я потърси с поглед, защото това беше Мама Коста, която на два пъти я беше зашлевявала здраво, но пък и няколко пъти й беше давала горещи курабийки, и чието семейство беше прочуто заради големината и великолепието на кораба си. Те бяха принцове сред циганите и Лира се възхищаваше безкрайно от Мама Коста, но имаше намерение да стои известно време по-далеч от нея, защото предната година беше откраднала не друг, а техни кораб.

Когато чу препирнята, един от другарите на Лира се наведе, вдигна от земята камък, но тя го спря:

— Хвърли го. Вбесена е. Може да ти строши гръбнака като вейка.

Всъщност Мама Коста изглеждаше по-скоро разтревожена, отколкото вбесена. Търговецът на коне, срещу когото крещеше, само вдигаше рамене и разтваряше безпомощно ръце.

— Ами, не знам — оправдаваше се той. — Беше тук и изведнъж изчезна. Не видях къде отиде…

— Той ти помагаше! Държеше ти проклетите коне!

— Да, и затова трябваше да стои тук, не съм ли прав? А той изчезва нанякъде, без дума да каже…

Човекът не можа да продължи, защото Мама Коста мощно го зашлеви. Последва порой от плесници и ругатни, които накараха търговеца да потърси спасение в бягството. Останалите търговци наоколо подвикваха и се смееха гръмогласно, а едно капризно жребче се изправи уплашено на задните си крака.

— Какво става? — попита Лира едно циганче, което стоеше и зяпаше разправията с отворена уста. — За какво се ядосва така?

— Ами, момчето й, Били — отвърна детето. — Сигурно си мисли, че Лакомиите са го откраднали. Може и да са. Аз не съм го виждал от…

— Лакомиите ли? Значи са стигнали до Оксфорд?

Циганчето се обърна към приятелчетата си, които стояха и гледаха Мама Коста, и подвикна:

— Тя не знае какво става! Тя не знае, че Лакомиите са тук!

Пет или шест хлапета се обърнаха насмешливо към нея. Лира тутакси хвърли цигарата си и се приготви да се възползва от възможността за бой. Демоните също добиха войнствен вид — всяко от децата си имаше в запас нокти, зъби и наежена козина, а Панталеймон, у когото бедното въображение на хлапетата предизвика само презрение, тутакси се превърна в дракон колкото хрътка.

Но още преди да се разгори битката, Мама Коста се намеси с цялата си решителност, зашлеви две от хлапетата и се изправи срещу Лира като борец тежка категория.

— Ти виждала ли си го? — попита тя. — Виждала ли си Били?

— Не — отвърна Лира. — Ние току-що дойдохме. Не съм виждала Били от месеци.

Демонът на Мама Коста, ястреб, кръжеше над главата й в яркото утро, а немигащите му жълти очи се стрелкаха във всички посоки. Лира беше уплашена. Никой не се тревожеше за дете, изчезнало само преди няколко часа, особено циганче. В корабния свят на циганите, където всички бяха едно, децата бяха безценни, обичани безумно, и майката знаеше, че ако детето не е пред очите й, наблизо ще има някой, готов във всеки миг да го защити инстинктивно.

Но сега пред нея стоеше Мама Коста, кралица сред циганите, изпаднала в ужас заради изчезналото си дете. Какво ставаше?

Мама Коста огледа с невиждащ поглед групичката деца, обърна се и с препъване тръгна към тълпата на пристана, като не преставаше да вика детето си. Децата се спогледаха. Враждата беше забравена при вида на болката й.

— Какви са тия Лакомии? — попита Саймън Парслоу, един от другарите на Лира.

— Трябва да сте чували — отвърна едно от циганчетата. — Те крадат деца из цялата страна. Те са разбойници…

— Не са пирати, а канибали — поправи го друго циганче. — Затова им казват Лакомии.

— Деца ли ядат? — обади се Хю Ловат от кухнята на „Сейнт Майкъл“.

— Никой не знае. Отвеждат ги и повече никой не ги вижда.

— Това всички го знаем — каза Лира. — Ние играем на деца и Лакомии от месеци, още преди вас, бас държа. Но съм готова да се обзаложа, че никой не ги е виждал.

— Виждали са ги — обади се едно момче.

— Кой? — войнствено попита Лира. — Ти виждал ли си ги? Откъде знаеш, че не става дума само за един човек?

— Чарли ги е виждал в Банбъри — каза едно момиченце от циганчетата. — Говорели си с една жена, а в това време някакъв мъж откраднал момченцето й от градината.

— Така беше! — изписка циганчето, което бяха нарекли Чарли. — Аз ги видях!

— Как изглеждат? — попита Лира.

— Ами… е, не ги видях много добре. Но видях камиона им. Бяха с бял камион. Напъхаха момчето вътре и изчезнаха много бързо.

— А защо ги наричат Лакомии?

— Защото ядат децата — отвърна едно от циганчетата. — В Нортхемптън ни казаха. И там са били. Едно момиче от Нортхемптън — били отвлекли брат му. То разправя, че мъжът, който го отвлякъл, казал, че ги ядат. Това всички го знаят. Излапват ги на две хапки.

Едно циганско момиченце започна да плаче на глас.

— Братовчедка е на Били — обясни Чарли.

— Кой последен е виждал Били? — попита Лира.

— Аз! — обадиха се пет-шест гласа. — Видях го да държи коня на Джони Фиорели… Видях го при сергията със захаросаните ябълки… Видях го да се люлее на крана…

След като изслуша всичките, Лира установи, че никой не е виждал Били поне от два часа.

— Това значи — заяви тя, — че Лакомиите са били тук през последните два часа…

Децата се озърнаха разтреперани въпреки яркото слънце, тълпата на пристана и познатите миризми на катран, коне и тютюн. Най-страшното беше, че никой не ги знаеше как изглеждат. Всеки един би могъл да бъде Лакомия, както отбеляза Лира пред смълчаната тайфа от колежанчета и циганчета, която сега беше на нейно пълно подчинение.

— Те трябва да изглеждат като обикновени хора, иначе веднага ще ги познаят — обясни тя. — Ако се появяваха само през нощта, могат да изглеждат как ли не. Но щом излизат през деня, няма начин да не приличат на обикновени хора. И всеки един от тези хора тук може да е Лакомия…

— Не са! — възрази едно от циганчетата. — Познавам ги всичките.

— Добре де, да не са тези, но може да е всеки друг. Да идем да ги потърсим! И белия им камион също!

Това отприщи истинска лавина. Към първите следотърсачи се присъединиха нови и скоро над трийсет циганчета кръстосваха пристаните, влизаха и излизаха от конюшните, катереха се по крановете и съоръженията в корабостроителницата, прескачаха оградата на широката ливада, люлееха се по петнайсет наведнъж на стария висящ мост над зелените води на канала, носеха се с пълна скорост по тесните улички на Йерихон, между малките тухлени къщи с тераси, и нахълтваха в четвъртитата кула на големия параклис на Свети Барнабас Химика. Половината от тях не знаеха какво точно търсят и макар да се забавляваха безкрайно, онези, които бяха най-близо до Лира, изпитваха истински страх и трепет, когато зърнеха самотна фигура в края на някоя алея или в полумрака на параклиса. Дали не е Лакомия?

Разбира се, от Лакомиите нямаше и следа. По някое време веселието замря — търсенията бяха безплодни и над децата надвисна сянката на огорчението от истинското изчезване на Били. Малко преди вечеря, когато Лира и двамата нейни другари от колежа си тръгнаха от Йерихон, на кея край корабчето на семейство Коста се тълпяха цигани. Някои от жените плачеха на глас, а мъжете стояха на сърдити групички. Демоните им бяха разтревожени и пърхаха нервно наоколо или ръмжаха към сгъстяващите се сенки.

— Бас държа, че тия Лакомии няма да посмеят да припарят тук — заяви Лира на Саймън Парслоу, когато двамата прекрачиха прага на главната сграда на „Джордан“.

— Няма — неуверено се съгласи той. — Но чух, че от пазара изчезнало едно дете.

— Кое? — настръхна Лира.

Познаваше повечето от децата на пазара, но не беше чула нищо такова.

— Джеси Рейнолдс от сарачите. Вчера, когато затваряли, я нямало, а отскочила само да купи риба на баща си. Не се върнала и никой не я е виждал оттогава. Претърсили целия пазар и всичко наоколо.

— Не съм чула нищо такова! — възмутено заяви Лира.

За нея беше непростим пропуск от страна на подчинените й да не я уведомят за всичко това незабавно.

— Е, това е било вчера. Вече може да се е върнала.

— Ще попитам — отсече Лира и се обърна към изхода.

В този миг обаче Портиерът я спря.

— Ей, Лира, тази вечер няма да излизаш повече! Ректорът нареди.

— Защо?

— Казах ти, Ректорът нареди. Каза, ако се прибереш, да не излизаш никъде.

— Хвани ме тогава! — подметна тя и изхвърча навън още преди старецът да е излязъл от стаичката си.

Хукна по тясната уличка, после по алеята, където спираха камионите, каращи стока за Покрития пазар. Почти всичко вече беше затворено и бяха останали само няколко камиона, но групичка младежи пушеха и оживено обсъждаха нещо пред главния вход на пазара точно срещу високия каменен зид на колежа „Сейнт Майкъл“. Лира познаваше един от тях — шестнайсетгодишно момче, от което се възхищаваше тайно заради дарбата му да плюе по-далеч от всичките й познати. Тя се приближи и зачака смирено да й обърне внимание.

— Какво искаш? — попита той накрая.

— Джеси Рейнолдс наистина ли е изчезнала?

— Да. Защо?

— Защото днес изчезна и едно момче от циганчетата.

— Циганите непрекъснато изчезват. Особено след Конския панаир.

— И конете също — добави един от приятелите му.

— Това е друго — възрази Лира. — Става дума за дете. Търсихме го цял следобед. Другите деца разправят, че са го взели Лакомиите.

— Кой?

— Лакомиите — повтори Лира. — Не сте ли чували за Лакомиите?

Никое от момчетата не беше чувало за тях и всички се заслушаха с интерес в обясненията на Лира, като само от време на време подхвърляха по някоя хаплива забележка.

— Лакомиите! — изрече познатият на Лира, който се казваше Дик. — Това е тъпо. На тия цигани все им хрумват какви ли не глупости.

— Казват, че преди няколко седмици Лакомиите били в Банбъри — настояваше Лира. — И изчезнали пет деца. Може би сега са дошли в Оксфорд, за да отвличат и нашите. Нищо чудно те да са отвлекли Джеси.

— Оттатък Коули Уей също е изчезнало едно дете — обади се друго момче. — Сега си спомних. Леля ми беше там вчера — тя продава риба и пържени картофи от фургона си — и е чула… Някакво момче… Но за Лакомиите не съм чувал. Те не са истински. Това са само приказки.

— Истински са! — извика Лира. — Циганите са ги виждали. Казват, че изяждали децата, които хванат, и…

Тя спря на половин дума, защото в този миг й хрумна нещо. Онази странна вечер, която прекара скрита в гардероба, лорд Азриел беше прожектирал снимка на мъж, вдигнал над главата си ръка, в която се събираха потоци светлина. До него имаше малка фигурка, светлината около която беше по-малко. Тогава чичо й каза, че това е дете. Някой го попита дали детето е разединено и той отвърна, че не е. Това беше най-важното. Лира помнеше, че разединен значи разсечен.

И в този миг нова мисъл я преряза като нож: къде беше Роджър?

Не го беше виждала от сутринта…

Внезапно почувства страх. Панталеймон, превърнал се в миниатюрен лъв, скочи в ръцете й и изръмжа. Тя каза довиждане на момчетата пред входа на пазара и тихо се шмугна в Търл стрийт, а оттам хукна колкото й крака държат към „Джордан“ и нахълта вътре само секунда преди демона си, който сега беше гепард.

Портиерът беше самата сладникава любезност.

— Наложи се да се обадя на Ректора — осведоми я той. — Никак не се зарадва. За нищо на света не бих искал да съм на твое място, за нищо на света!

— Къде е Роджър? — попита тя.

— Не съм го виждал. И той ще си изпати. Само да го докопа господин Коустън…

Лира се втурна към кухнята и влетя в горещата, тракаща и звънтяща, димяща гълчава.

— Къде е Роджър? — извика тя.

— Изчезни, Лира! Не виждаш ли, че имаме работа?

— Добре де, но къде е той? Връщал ли се е изобщо?

Никой не прояви ни най-малък интерес.

— Къде е, кажи! Ти трябва да си чул! — изкрещя Лира на главния готвач, който й плесна два шамара и я принуди да изчезне по най-бързия начин.

Бърни, сладкарят, се опита да я успокои, но напразно.

— Те са го отвлекли! Проклетите Лакомии, трябва да ги хванат и да ги избесят! Мразя ги! А вие пет пари не давате за Роджър…

— Лира, всички мислим за Роджър…

— Не е вярно! Ако мислехте, още сега щяхте да зарежете всичко и да тръгнете да го търсите! Мразя ви!

— Може да има поне десет причини Роджър да не се е върнал още. Помисли си малко. Ние трябва да приготвим и да поднесем вечерята след по-малко от час. Ректорът има гости и ще ги посрещне в Голямата зала, а това означава, че главният готвач трябва да се погрижи храната да стигне до масата топла. Така е, Лира, животът не спира. Сигурен съм, че Роджър ще се върне…

Лира се обърна и хукна навън, като по пътя си бутна купчина сребърни похлупаци, но дори не се обърна, когато в кухнята се надигна сърдит рев. Тя се затича надолу по стъпалата, прекоси Четириъгълника, втурна се между Параклиса и Поклонническата кула и стигна Яксли Куод, където бяха най-старите сгради на колежа.

Панталеймон припкаше пред нея като миниатюрен гепард право към последния етаж, където беше стаята й. Лира блъсна вратата, примъкна разнебитения стол до прозореца, отвори широко кепенеца и се измъкна навън. Точно под прозореца минаваше каменен олук, обкован с ламарина, трийсетина сантиметра широк. Тя стъпи в него, пропълзя нагоре по керемидите и след малко вече стоеше на върха на покрива. Пое дълбоко дъх и извика колкото й глас държи. Панталеймон, който на покрива винаги се превръщаше в птица, кръжеше над нея и грачеше като гарга.

Вечерното небе беше обагрено в златисто, оранжево и кремаво. Малки облачета, наподобяващи топки сладолед, се топяха насред оранжево небе. Островърхите покриви и кули на Оксфорд я заобикаляха отвсякъде, но нищо не закриваше погледа й. На изток и на запад се ширеха зелените гори на Шато Верт и Уайт Хем. Някъде крякаха врани, биеха камбани, а откъм Окспенс неспирното бумтене на газов двигател възвести заминаването на цепелина с вечерната поща за Лондон. Лира го загледа как се издига оттатък островърхата кула на „Сейнт Майкъл“, отначало малък като кутрето й, а после почти незабележим, докато накрая изчезна в седефеното небе.

Тя се обърна и погледна надолу към потъналия в сянка Четириъгълник, където вече се мяркаха тъмните фигури на Професорите в дълги роби, тръгнали по един и по двама към столовата, а демоните им пристъпваха надуто, пърхаха наоколо или седяха важно на раменете им. В Залата вече палеха лампите. Тя виждаше как цветните стъкла пламват в ярки багри, докато слугите минаваха по масите и палеха газовите лампи. Звънецът на Главния лакей зазвъня, възвестявайки, че до вечерята има още половин час.

Това беше нейният свят. Тя искаше да си остане такъв завинаги, но около нея всичко се променяше, защото някой крадеше деца. Лира седеше на покрива, замислено подпряла брадичката си с ръка.

— Най-добре ние да го спасим, Панталеймон — каза тя.

Демонът изграчи откъм комина:

— Това е опасно!

— Разбира се! Знам.

— Спомни си какво се говореше в Стаята за отдих.

— Какво?

— Нещо за някакво дете в Арктика. Което не привличало Праха.

— Те казаха, че било цяло дете… И какво?

— Може би точно това смятат да направят с Роджър и с другите деца.

— Кое?

— Какво значи цяло дете?

— Не знам. Може да ги разсичат на две. Аз предполагам, че ги поробват. В това има повече смисъл. Може там да има мини. Уранови мини за атомните централи. Бас държа, че е така. Ако пратят там възрастни, те ще измрат. Затова използват деца, защото им излиза по-евтино. Ето това правят с тях!

— Аз мисля…

Но мислите на Панталеймон трябваше да почакат, защото отдолу някой започна да вика:

— Лира! Лира! Веднага ела тук!

Чу се силно блъскане по перваза. Лира познаваше гласа, както и нетърпеливата нотка в него. Беше госпожа Лонсдейл, Домоуправителката. От нея не можеше да се скрие.

Намръщена, тя пропълзя надолу по покрива, стъпи в олука и се вмъкна в стаята си. Госпожа Лонсдейл наливаше вода в очукания леген под съпровода на тракането и воя на тръбите.

— Колко пъти ти се казва да не се качваш там! Я се погледни! Само си виж роклята, колко е мръсна! Сваляй я веднага и започвай да се миеш, а аз ще ти потърся нещо прилично, дето да не е скъсано. Защо не можеш да се пазиш чиста и спретната…

Лира беше в твърде мрачно настроение, за да пита кому е притрябвало да се мие и да се преоблича, пък и възрастните никога не обясняваха. Тя измъкна роклята през главата си, хвърли я на тясното легло и започна да се мие неохотно, докато Панталеймон, който сега се беше превърнал в канарче, подскачаше под носа на демона на госпожа Лонсдейл, едър ретривър, и напразно се опитваше да го ядоса.

— Погледни гардеробът ти на какво прилича! От седмици не си закачала нищо на закачалка! Виж как се е намачкала…

Виж това, виж онова… Лира нямаше никакво желание да гледа. Тя затвори очи и затърка лицето си с тънката кърпа.

— Ще облечеш каквото има. Няма време за гладене. Боже милостиви! Погледни си коленете, момиче!

— Не ми се гледа! — промърмори Лира.

Госпожа Лонсдейл я плесна по крака.

— Започвай да се миеш! — изрече тя неумолимо. — Ще търкаш, докато не свалиш тая мръсотия!

— Защо? — сети се най-сетне да попита Лира. — Обикновено не си мия коленете. Кой ще ме гледа? И на вас също не ви пука за Роджър, също като на Главния готвач. Само аз…

Последва нова плесница по другия крак.

— Стига си говорила глупости! Аз съм Парслоу, също като бащата на Роджър. Той ми е втори братовчед. Бас държа, че не го знаеш, госпожичке Лира, защото никога не ти е хрумвало да питаш. Недей да ме упрекваш, че не се тревожа за момчето. Бог ми е свидетел, тревожа се дори за теб, макар да нямам никакви причини и да не получавам и капка благодарност.

Тя хвана кърпата и усърдно затърка коленете на Лира, докато станаха червени и започнаха да щипят, но вече бяха чисти.

— Ще вечеряш с Ректора и гостите му. Искрено се надявам, че ще се държиш прилично. Отговаряй само когато те питат, бъди мила и възпитана и се усмихвай любезно. И да не си посмяла да отговориш „не’нам“, когато те попитат нещо!

Тя навлече върху мършавото тяло на Лира най-хубавата й рокля, пристегна я здраво, измъкна от някакво чекмедже червена панделка и среса косата й с острата четка.

— Ако ми бяха казали по-рано, щях да ти измия косата. А сега… Е, ако много не се заглеждат, ще мине и така. Готово. Сега се изправи. Къде са ти лачените обувки?

Пет минути по-късно Лира чукаше на вратата на Ректората — величествена и малко мрачна сграда, която гледаше към Яксли Куод, а отзад опираше в градината на Библиотеката. Панталеймон, който беше сметнал, че доброто възпитание изисква да приеме облика на хермелин, се търкаше в краката й. Вратата отвори личният камериер на Ректора, Казънс, отколешен враг на Лира, но и двамата знаеха, че за днес примирието е задължително.

— Госпожа Лонсдейл ми каза да дойда — заяви Лира.

— Да. — Казънс се отдръпна. — Ректорът е в Гостната.

Той я поведе към голямата стая, която гледаше към градината на Библиотеката. Последните слънчеви лъчи се промъкваха между Библиотеката и Кулата на Поклонника, нахлуваха в стаята и осветяваха мрачните картини и тежкото сребро, което Ректорът колекционираше. Гостите бяха тук и едва сега Лира разбра защо няма да вечерят в Залата — сред тях имаше три жени.

— О, Лира! — възкликна Ректорът. — Радвам се, че можа да дойдеш. Казънс, ще донесете ли нещо леко за пиене? Госпожо Хана, мисля, че не познавате Лира… Племенницата на лорд Азриел.

Преподобната Хана Релф, глава на един от женските колежи, беше възрастна побеляла дама, чийто демон имаше облика на мармозетка. Лира й подаде ръка с цялата грация, на която беше способна, после я представиха на другите гости, които също като преподобната Хана бяха Професори и с нищо не събудиха интереса й. Тогава Ректорът стигна до последната гостенка.

— Госпожо Колтър, това е Лира. Лира, поздрави госпожа Колтър.

— Здравей, Лира — каза госпожа Колтър.

Беше красива и млада. Гладки черни коси обрамчваха лицето й, а демонът й беше златиста маймунка.