Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

17.
Вещиците

Лира стенеше и трепереше неудържимо, сякаш току-що я бяха измъкнали от леденостудена вода. Панталеймон се притискаше до голата й кожа под дрехите, милваше я и се опитваше да й помогне да дойде на себе си, но през цялото време усещаше присъствието на госпожа Колтър, която приготвяше някаква отвара, и най-вече на златистата маймунка, чиито твърди пръстчета бързо опипаха тялото на Лира и напипаха торбичката на кръста й.

— Седни, миличка, и изпий това — каза госпожа Колтър и нежно пъхна ръка зад гърба й, за да я повдигне.

Лира цялата се сви, но Панталеймон й прошепна мислено: „Можем да сме в безопасност само ако се преструваме?“ Тя отвори очи и откри, че са пълни със сълзи. И за своя изненада и срам се разрида неудържимо.

Госпожа Колтър избърса очите й с напарфюмирана кърпичка, като съчувствено мърмореше нещо. В това време маймунката държеше чашата й.

— Поплачи си, миличка — ласкаво изрече жената и Лира реши, че трябва да престане на всяка цена. Опита се да спре сълзите, стисна устни и сподави риданията, които още я разтърсваха.

Панталеймон играеше същата игра. Да ги излъжат, да ги надхитрят! Той се превърна в мишка и пропълзя до маймунката, за да подуши отварата. Беше съвсем безобидна — обикновена лайка. Панталеймон се прокрадна обратно до Лира и й прошепна:

— Пий!

Тя седна в леглото и хвана горещата чаша с две ръце, като духаше и сърбаше. Беше свела поглед. Трябваше да се преструва, че никога в живота си не се е чувствала по-зле.

— Лира, скъпа — промълви госпожа Колтър, като я галеше по косата. — Мислех си, че никога вече няма да те видя! Какво стана? Изгуби ли се? Сигурно някой те е извел от апартамента ми?

— Да — промърмори Лира.

— Кой, скъпа?

— Мъж и жена.

— От гостите ли?

— Да, май че да. Казаха ми да отида да ви донеса нещо от долния етаж и аз тръгнах, а те ме хванаха и ме откараха нанякъде с някаква кола. Но когато спряха, аз побегнах и те не успяха да ме хванат. Само че не знаех къде съм…

Отново я разтърсиха ридания, но този път по-слаби и никак не й беше трудно да си даде вид, че споменът за случилото се я е разстроил.

— Тръгнах да скитам наоколо и се опитвах да се върна обратно, но тогава ме хванаха Лакомиите… Качиха ме на един камион с още няколко деца и ме отведоха в някаква голяма сграда, не знам къде точно се намира.

С всяка изминала секунда, с всяка изречена дума Лира усещаше как силите й се връщат. Сега, когато вършеше нещо трудно, добре познато и непредсказуемо в повечето случаи — с други думи, лъжеше, — тя отново се почувства господарка на положението. Това беше същото усещане, което й даваше властта над алетиометъра. Трябваше да внимава да не каже нещо съвсем неправдоподобно, на някои места да се изразява мъгляво, а друг път да измисля цветисти подробности. С две думи, да прояви цялата си артистичност.

— Колко време те държаха там? — попита госпожа Колтър.

Пътешествието на Лира по каналите и после с циганите беше отнело седмици. Трябваше добре да го пресметне. Тя си измисли някакво пътуване с Лакомиите до Тролезунд, после бягство, всичко това наситено с подробности, които разходките из града й бяха дали. Имаше и черна работа в Ейнарсоновия бар, и кратка служба в някаква ферма във вътрешността на сушата, а накрая и самоеди, които уж я бяха хванали и я бяха отвели в Болвангар.

— Те искаха… искаха да отрежат…

— Тихо, тихо, скъпа. Ще разбера какво е станало.

— Но защо искаха да ми сторят това? Никому нищо не съм направила! Всички деца ги е страх от това, което става тук, но никое не знае какво е то. Толкова е ужасно! По-лошо от всичко друго… Защо го правят, госпожо Колтър? Защо са толкова жестоки?

— Стига, стига. Вече нищо не те заплашва, миличка. Никога няма да позволя да ти сторят подобно нещо. Вече знам, че си тук, и няма да го допусна. Никой вече не може да ти навреди, скъпа моя…

— Но те го правят с другите деца! Защо?

— Виж, скъпа…

— Заради Праха, нали?

— Те ли ти казаха? Докторите?

— Децата го знаят. Всички говорят за това, но никой не знае със сигурност! И едва не го направиха на мен! Вие трябва да ми кажете! Вече нямате право да го пазите в тайна!

— Лира, Лира, Лира… Скъпа, това са големи и трудни за разбиране идеи. Прахът и така нататък. Децата не бива да се занимават с подобни неща. Но докторите го правят за доброто на самите деца, миличка. Прахът е нещо лошо, нещо грешно, нещо зло и пагубно. Големите и техните демони са така заразени от Праха, че за тях вече всичко е изгубено. Не може да им се помогне… Но една бърза операция, и децата вече са в безопасност. Прахът вече няма да полепва по тях. Те са свободни, щастливи и…

Лира си спомни малкия Тони Макариос. Наведе се рязко напред и повърна. Госпожа Колтър се отдръпна и я загледа.

— Добре ли си, скъпа? Върви в банята.

Лира преглътна мъчително и избърса очите си с опакото на ръката.

— Не бива да ни причинявате това — изрече тя. — Просто ни оставете на мира. Бас държа, че лорд Азриел не би го допуснал, ако знаеше какво се върши. Ако по вас, по него, по Ректора на „Джордан“ и по всички големи има Прах, значи така трябва да бъде. Когато изляза оттук, ще разкажа на всички деца по света за това. Пък щом е толкова хубаво, защо не им позволихте да довършат започнатото? Ако беше толкова хубаво, трябваше да ги оставите да го направят и да се радвате.

Госпожа Колтър поклати глава и се усмихна тъжно.

— Скъпа, понякога хубавите неща ни причиняват болка и съвсем естествено е, ако ти си разстроена, и околните да се разстроят… Но това не значи, че ще ти отнемат демона. Той ще остане с теб. Бог ми е свидетел, много от възрастните тук са преминали през такава операция. Сестрите съвсем нямат нещастен вид, не мислиш ли?

Лира примигна. Внезапно проумя странната безлична незаинтересованост на сестрите и сънливостта на послушните им демони. Реши обаче да не казва нищо и да си държи устата затворена.

— Скъпа, никой не би си и помислил да извърти операция на дете, без да са преминати изпитания. И никой не би отнел изцяло демона на едно дете! Едно малко рязване, и всичко е мирно и тихо. Завинаги! Виждаш ли, демонът е чудесен приятел и спътник, докато човек е малък, но във възрастта, която наричаме пубертет, възраст, която много скоро и ти ще достигнеш, скъпа, демоните ти внушават множество тревожни чувства и усещания и това отваря пътя на Праха. Една малка операция преди това, и вече нищо няма да те тревожи! И демонът ти остава с теб, но… връзката е прекъсната. Като… като чудесен домашен любимец. Най-милият на света! На теб не би ли ти харесало това?

Нагла лъжкиня, какви безсрамни лъжи сипеше само! Дори и да не знаеше, че я лъжат (Тони Макариос и демоните в клетките го доказваха), тази мисъл пак би й се сторила отвратителна. Нейната душа и сърце, скъпият й другар да бъде откъснат от нея и превърнат в домашен любимец? Лира кипеше от омраза, а Панталеймон в ръцете й придоби облик на пор, най-грозното и злобното от всичките му превъплъщения, и изсъска.

Но и двамата не казаха нито дума. Лира притисна силно Панталеймон и остави госпожа Колтър да я погали по главата.

— Изпий си лайката — подкани жената. — Ще наредя да ти внесат легло тук. Не е нужно да се връщаш в спалнята при другите момичета, след като те открих, малка помощнице. Моята любимка! Най-добрата помощница на света. Знаеш ли, скъпа, че претърсихме цял Лондон заради теб? Заедно с полицията преровихме всеки град в страната. О, толкова ми липсваше! Нямам думи да ти кажа колко се радвам, че те намерих…

В това време златистата маймунка неспокойно обикаляше наоколо, скачаше върху масата, настаняваше се на рамото на госпожа Колтър и шепнеше на ухото й, крачеше по пода с навирена опашка. Това издаваше досадата на госпожа Колтър, която накрая все пак излезе наяве.

— Лира, скъпа — каза тя. — Мисля, че преди да тръгнеш от „Джордан“, Ректорът ти е дал нещо. Така ли е? Дал ти е алетиометъра, който му е бил поверен преди време. Това е твърде ценна вещ, за да се разнася насам-натам — знаеш ли, в целия свят има не повече от два-три. Предполагам, че Ректорът ти го е дал, за да стигне до лорд Азриел. И ти е заръчал да не ми казваш, нали?

Лира изкриви уста.

— Да, виждам, че съм права. Няма значение, скъпа, ти така или иначе не ми каза. Не си нарушила обещанието си. Но чуй ме, миличка, този уред не бива да остава без надзор. Толкова е рядък и деликатен, че не бива повече да го излагаме на опасност.

— А защо да не отиде у лорд Азриел? — попита Лира.

— Заради онова, което прави той. Знаеш, че е пратен в изгнание, защото е намислил нещо лошо и опасно. Той има нужда от алетиометъра, за да осъществи плана си, но повярвай ми, скъпа, уредът за нищо на света не бива да попада в неговите ръце! Ректорът на „Джордан“ е изпаднал в голяма заблуда. Но сега вече знаеш и най-добре ще е да ми го дадеш, нали? Няма да ти се налага да трепериш над него и да се чудиш кому и за какво е притрябвала тази глупава играчка…

Лира се запита как е възможно някога да е смятала тази жена за умна и очарователна.

— Затова ако е у теб, скъпа, най-добре ми го дай аз да се грижа за него. Той е в торбичката на кръста ти, нали? Много умно да се сетиш за това…

Ръцете й се пресегнаха към талията й и бързо развързаха пояса. Лира стисна зъби. Златистата маймунка се промъкваше към леглото, разтреперана от нетърпение, притиснала черните си ръчички към устата. Госпожа Колтър дръпна пояса и развърза торбичката, като дишаше пресекливо. Извади увитото в черно кадифе пакетче, разгърна го и откри вътре тенекиената кутийка, която Йорек Бирнисон беше измайсторил.

Панталеймон отново беше див котарак, готов за скок. Лира придърпа крака към себе си и бавно ги спусна към пода, та да може да побегне, когато настъпи мигът.

— Какво е това? — попита изумена госпожа Колтър. — Каква смешна тенекийка! Да не би да си го сложила вътре за по-сигурно, скъпа? Всичкият този мъх… Много си предпазлива. Още една кутийка! При това запоена! Кой ги направи, миличка?

Тя беше твърде заета с отварянето на цилиндрите, за да дочака отговора. В чантата си държеше ножче с множество приспособления и сега отвори едно от тях и го заби в кутийката.

Тутакси яростно бръмчене изпълни стаята.

Лира и Панталеймон не помръдваха. Госпожа Колтър, любопитна и нетърпелива, дръпна капачето, а златистата маймунка се наведе да вижда по-добре.

Летящият шпионин излетя мълниеносно от кутийката и се блъсна в лицето на маймунката.

Тя извика и отскочи назад. Госпожа Колтър също почувства удара, извика от болка и уплаха заедно с демона си, а дяволът с часовников механизъм започна да се катери бързо по нея, по гърдите и гърлото и право към лицето.

Лира не се колеба дълго. Панталеймон се хвърли към вратата и тя го последва, дръпна дръжката с все сила и побегна така, както не беше бягала в живота си.

— Пожарната аларма! — извика Панталеймон, докато се носеше стремително пред нея.

Лира видя копчето на следващия ъгъл и с един отчаян удар разби стъклото. Докато тичаше към спалнята, разби още две стъкла, а в коридора наизскачаха хора, които се озъртаха да видят къде гори.

Беше близо до кухнята, когато в ума на Панталеймон проблесна дръзка мисъл и тя влетя вътре. Разви докрай всички кранове на газта и метна клечка кибрит към най-близкия котлон, после смъкна от един рафт чувалче с брашно и го удари в ръба на масата с такава сила, че се вдигна бял непрогледен облак. Беше чувала, че брашното може да избухне, ако се разпилее близо до открит огън.

После изтича навън и с все сила хукна към спалното помещение. Коридорите вече бяха пълни. Децата тичаха насам-натам, изпълнени с радостна възбуда, защото думата бягство се носеше от уста на уста. Най-големите тичаха към килерите, където държаха връхните дрехи, и подкарваха и по-малките. Възрастните се опитваха да овладеят положението, но никой не разбираше какво става. Навсякъде беше пълно с хора, които крещяха, блъскаха се и си проправяха път.

Лира и Панталеймон се носеха стремително като рибки, промъквайки се през тълпата към спалното помещение. В мига, в който стигнаха там, някъде отзад се чу мощна експлозия, която разтърси цялата сграда.

Другите момичета бяха избягали. Стаята беше празна. Лира примъкна шкафчето в ъгъла, качи се върху него и измъкна вързопчето с дрехите си, като първата й работа беше да провери дали алетиометърът си е на мястото. Там беше. Тя навлече светкавично кожите, нахлупи качулката и се обърна към Панталеймон, който извика откъм вратата:

— Бързо!

Лира изтича навън. За неин късмет група деца, които вече бяха облекли топлите си дрехи, тичаха към изхода и тя се вмъкна между тях. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че или ще се измъкне, или ще умре.

Пътят беше преграден. Огънят откъм кухнята бързо се беше разпространил и част от покрива се беше срутил, макар да не беше ясно дали от брашното или от газта. Хората се катереха по подпорките за да се доберат до леденостудения въздух. Носеше се силна миризма на газ. После прозвуча нова експлозия, този път по-слаба и по-близка от първата. Взривната вълна събори няколко души и се разнесоха викове на ужас и болка.

Лира се изправи и се изкатери по купчината отломки. Сред крясъците и стоновете на другите демони чу гласа на Панталеймон, който викаше:

— Насам! Насам!

Въздухът, който вдишваше, беше леден. Дано другите деца да бяха намерили топлите си дрехи! Никак не й харесваше мисълта да избягат от Станцията, само за да умрат от студ навън.

Сега пожарът вече беше истински. Когато се озова върху покрива под нощното небе, тя видя пламъците да ближат краищата на огромна дупка в стената на сградата. Край главния вход се тълпяха деца и възрастни, но този път възрастните бяха много по-възбудени, а децата — далеч по-уплашени.

— Роджър! Роджър! — извика Лира. Панталеймон, който се оглеждаше със зорките си очи на бухал съобщи, че го е видял.

Миг по-късно двамата вече бяха заедно.

— Кажи им да вървят с мен! — извика Лира в ухото му.

— Няма да искат! Съвсем са се паникьосали…

— Кажи им какво правят онези с децата, които изчезват! Отрязват ги от демоните им с един голям нож! Кажи им какво видя днес следобед, за всичките онези демони, които пуснахме! Кажи им, че същото ще се случи и с тях, ако не се махнат!

Роджър стоеше със зяпнала уста, но накрая се окопити и хукна към най-близката група от колебаещи се деца. Лира направи същото и когато вестта обиколи всички, някои от децата извикаха и притиснаха демоните си ужасени.

— Елате с мен! — викаше Лира. — Идват ни на помощ! Трябва да излезем от района на Станцията! Хайде, бягайте!

Децата я чуха и я последваха към алеята с лампите, а ботушите им скърцаха и трополяха по утъпкания сняг.

Зад тях крещяха възрастни, но после се чу нов трясък и още една част от сградата рухна. Във въздуха излетя облак от искри и пламъците изскочиха навън с шум на раздирано платно. Ала сред всичко това се чу още един звук, ужасяващо близък и смразяващ. Лира никога не го беше чувала, но го позна — воят на тартарските демони-вълци. Усети как коленете й омекват, а много от децата се обърнаха и застинаха, защото към тях се носеше с насочена пушка първият от тартарските стражи, а до него сивееше призрачната грамада на демона му.

После се появи втори, след него трети. Всички бяха в ризници и нямаха очи — или поне очите им не се виждаха зад прорезите в шлемовете. Единствените очи, които гледаха към децата, бяха кръглите тъмни дула на пушките и жълтите пламъчета над озъбените челюсти на демоните, от които капеше пяна.

Лира се поколеба. Дори не си беше представяла колко страшни са тези вълци. Сега, когато знаеше колко лесно хората от Болвангар нарушават изконното табу, мисълта за оголените зъби я накара да потрепери…

Тартарите ги заобиколиха и застанаха в редица на входа на алеята с лампите, а демоните им бяха до тях, дисциплинирани и стегнати като самите пазачи. Още миг и щеше да се оформи втора редица, защото продължаваха да пристигат нови тартари. „Децата не могат да се бият с войници“, помисли си Лира отчаяно. Това по нищо не приличаше на битките в оксфордския Глинозем — да хвърляш буци кал по децата на тухларите.

Дали? Тя си спомни как хвърли шепа глина в широкото лице на едно от момчетата на тухларите, което вече надделяваше над нея. То спря да изчисти калта от лицето си и тогава градските деца се нахвърлиха върху него.

Тогава тя стоеше в калта, сега стоеше в снега.

Също като онзи следобед, но с истинска стръв, Лира загреба шепа сняг и го хвърли в лицето на най-близкия войник.

— Целете се в очите! — извика тя и хвърли втора топка. Другите деца последваха примера й, после на някой от демоните му хрумна да литне като лястовица заедно с топката и да я бутне право в прореза на шлема и всички останали се присъединиха към него. Минута по-късно всички тартари залитаха, плюеха и проклинаха, докато се опитваха да изчистят твърдия сняг от тесните цепнатини пред очите си.

— Хайде! — извика Лира и се хвърли през портата към осветената алея.

Децата до едно хукнаха след нея, като се опитваха да избегнат озъбените челюсти на вълците. Краката сами ги носеха по алеята към мамещата тъмнина отвъд.

Отзад долетя дрезгава команда и затворите на пушките изщракаха. Нов вик и после настъпи напрегната тишина, в която се чуваше само тропотът на бягащи крака и запъхтяно дишане.

Войниците се бяха прицелили и нямаше да пропуснат целта.

Ала преди да натиснат спусъка, един от тартарите издаде задавен стон, а друг извика от изненада.

Лира се обърна и видя на снега да лежи мъж със стърчаща от гърба стрела. Стрела със сиви пера. Той се гърчеше, потрепваше конвулсивно и храчеше кръв, а останалите войници се озъртаха да видят кой е пратил стрелата, но стрелецът не се виждаше никъде.

Тогава право от небето долетя втора стрела и улучи друг войник в тила. Мъжът се строполи, без да издаде звук. Командирът им изкрещя нещо и всички вдигнаха поглед нагоре.

— Вещиците! — извика Панталеймон.

В този миг те се появиха — изящни черни силуети, които се стрелкаха високо във въздуха, възседнали клонките от омаен бор, в чиито иглички свистеше вятърът. Още една се спусна плавно надолу и пусна стрела. И още един мъж се строполи.

Тартарите вдигнаха пушките и стреляха в тъмното небе, в нищото, в сенките и облаците, а върху тях се посипа дъжд от стрели.

Командирът на отряда видя, че пленниците почти са успели да избягат и нареди на една група да ги догони. В този миг се чуха писъци, децата спряха и се обърнаха ужасени назад. От мрака отвъд осветената алея изникна чудовищен силует, който се хвърли срещу тях.

— Йорек Бирнисон! — извика Лира. Имаше чувството, че ще се пръсне от радост.

Мечокът като че не усещаше тежестта на бронята. Той прелетя край Лира и се вряза в тартарите. Войници, демони и пушки се разхвърчаха на всички страни. Йорек Бирнисон се закова на място, извъртя се мощно и грациозно и замахна с ръце. Тутакси от двете му страни се строполи по един тартарски войник.

Един от демоните, огромна вълчица, се хвърли върху него. Той я пресрещна с удар във въздуха. Лумна ярък пламък и тя се стовари с вой на снега, силно изсъска и след миг вече я нямаше. Човекът й умря заедно с нея.

Тартарският командир не се поколеба пред лицето на тази атака от две страни, рязко изкрещя поредица от команди и отрядът му се раздели на две. Едната част трябваше да отблъсне нападението на вещиците, а другата, по-голямата — да се изправи срещу мечока. Наемниците бяха храбри, никой не би могъл да го отрече. По четирима те се отпускаха на едно коляно и стреляха, сякаш бяха на учение, без да трепнат пред напиращата към тях чудовищна грамада. И след миг срещаха смъртта.

Йорек продължаваше да нанася удари, громеше, рушеше, ръмжеше, а куршумите отлитаха от него като мухи, без да го засегнат. В това време Лира подканяше децата да бързат, да излязат от осветената алея. Тартарите бяха опасни, но далеч по-опасни бяха възрастните в Болвангар.

Тя крещеше, размахваше ръце и побутваше децата.

— Къде отиваме? — попита някой.

— Там има само сняг!

— Идват ни на помощ! — обясни Лира. — Петдесет цигани, може би дори повече. Сигурно ще има и ваши роднини. Всички цигански семейства, които са изгубили дете, са пратили хора.

— Аз не съм циганин — обади се едно момче.

— Няма значение. И теб ще те вземат.

— Къде? — свадливо попита някой.

— У дома. Точно затова съм тук, за да помогна да ви спасят. Аз доведох циганите тук. Само трябва да повървим малко и ще ги открием. Мечокът е с тях, така че едва ли са далече.

— Видяхте ли го тоя мечок! — възкликна едно момче. — Когато смачка демона, човекът умря, сякаш някой му изтръгна сърцето!

— Не знаех, че демоните също могат да бъдат убити — обади се друго дете.

Сега всички говореха. Вълнението и облекчението им бяха развързали езиците. Но това нямаше значение, достатъчно беше, че се движат.

— Вярно ли е, че правят такива неща, каквито ти разправяш? — попита едно от момичетата.

— Вярно е — отвърна Лира. — Никога не съм допускала, че ще видя човек без демон. Но докато идвахме насам, срещнахме онова момче, което нямаше демон. То през цялото време питаше за него, дали ще го намери. Казваше се Тони Макариос.

— Аз го познавам! — обади се някой, а след него и още няколко гласа. — Да, отведоха го преди около седмица…

— Е, те му бяха отрязали демона — продължи Лира. Знаеше как ще им подейства това. — И малко след като го намерихме, умря. Те държаха всички демони, които бяха отрязали, в клетки в квадратната постройка отзад.

— Вярно е — потвърди Роджър. — А Лира ги пусна по време на учебната тревога.

— Да, и аз ги видях! — намеси се Били Коста. — Отначало не знаех какво са, но после ги видях да отлитат с онзи гъсок.

— Но защо го правят? — попита едно момче. — Защо отрязват демоните на хората? Това е мъчение! Защо им е притрябвало да го правят?

— Прахът… — колебливо предположи някой.

— Прахът! — презрително се изсмя момчето. — Няма такова нещо. Те си измислят. Не им вярвам!

— Я погледнете! — обади се някой. — Вижте какво става с цепелина!

Всички обърнаха глави нататък. Отвъд осветената алея, където битката още продължаваше, дългото тяло на цепелина вече не се рееше свободно около пилона. Единият му край се беше смъкнал надолу, а зад него се издигаше кълбото на…

— Балонът на Лий Скорзби! — извика Лира и плесна с ръце.

Другите деца не разбираха нищо. Лира отново ги поведе напред, като се чудеше как аеронавтът е стигнал толкова далеч. Беше ясно какво се опитва да направи — да напълни балона си с газ от дирижабъла и да избяга, като същевременно отнеме на хората от Станцията всяка възможност за преследване!

— Хайде, движете се, иначе ще замръзнете! — подвикна тя, защото някои от децата трепереха и хленчеха от студ, а демоните им виеха тъничко.

Панталеймон започваше да се дразни. Превърна се в росомаха и се озъби на демона катеричка на едно от момичетата, който се беше отпуснал на рамото на детето и тихо скимтеше.

— Влез под палтото й! Стани голям и я стопли!

Уплашеният демон тутакси пропълзя под анорака на момичето.

Бедата беше там, че изкуствената коприна топлеше по-малко от истинските кожи, независимо колко дебело беше подплатена с кухи влакна. Някои от децата имаха вид на пухкави топки, но дрехите им бяха произведени във фабрики и лаборатории, където не знаеха какво е истински студ, и не изпълняваха предназначението си. Дрехите на Лира имаха опърпан вид и миришеха, но я пазеха от студа.

— Ако не открием скоро циганите, няма да издържат — прошепна тя на Панталеймон.

— Карай ги да вървят — каза тихо той в отговор. — Спрат ли, с тях е свършено. Знаеш какво каза Отец Корам…

Отец Корам й беше разказвал много истории за собствените си пътешествия на север, а също и госпожа Колтър, доколкото изобщо можеше да й се вярва. Но в едно и двамата бяха единодушни — че не бива да спираш.

— Колко още ще вървим? — попита едно малко момче.

— Тя ни кара да вървим, за да ни убият — обади се друго дете.

— По-добре да сме тук, отколкото вътре — измърмори някой.

— Не искам да вървя повече! В Станцията е топло, има храна и мляко…

— Но тя гори!

— Какво ще правим тук? Ще умрем от глад…

В ума на Лира се тълпяха въпроси, стремителни и неуловими като вещици, а някъде отвъд пределите на досегаемото трептеше и сияеше с ослепителен блясък нещо, което тя не проумяваше.

То обаче й даде сили да измъкне едно момиче от преспата, в която беше затънало, да смушка някакво момче, което се мотаеше безцелно, и да извика на останалите:

— Не спирайте! Вървете по мечата следа! Той е дошъл с циганите, значи следите му водят до тях. Продължавайте да вървите!

Започнаха да падат едри снежинки. Скоро следите на Йорек Бирнисон съвсем щяха да се изгубят. Светлините на Болвангар вече не се виждаха, само слабите отблясъци на пожара трептяха в далечината. Единствената светлина идеше от бялата покривка, застилаща земята. Гъсти облаци забулваха небето и скриваха луната и Северното сияние, но макар и с труд, децата все още различаваха дълбоката бразда, която беше прокарал Йорек Бирнисон в снега. Лира ги окуражаваше, подвикваше, раздаваше плесници, подкрепяше, ругаеше, теглеше и носеше, а Панталеймон следеше поведението на демоните и й казваше какво е нужно да се направи.

„Ще ги измъкна! — повтаряше си тя. — Дошла съм тук да ги измъкна и ще го направя, по дяволите!“

Роджър й помагаше, а Били Коста, който имаше по-остър поглед от повечето деца, вървеше най-отпред. Скоро снегът стана толкова гъст, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не се изгубят. Ако легнеха и се топлеха, ако прокопаеха дупки в снега… Лира пропъди тази мисъл.

През цялото време й се причуваха разни неща. Бръмчене на мотор, но не рев на цепелин, а тънко жужене като на стършел, което ту се чуваше ясно, ту заглъхваше. И вой… Кучета? Впрегатни? И той беше твърде далеч, за да е сигурна, а милионите снежинки обвиваха всичко като вата, кръжаха и се въртяха под поривите на вятъра. Може би бяха впрегатните кучета на циганите или пък дивите духове на тундрата, а защо не и онези освободени демони, плачещи за своите деца?

Привиждаше й се… В снега не можеше да има светлини. Сигурно и те бяха призраци… Освен ако не бяха направили кръг и сега се приближаваха отново към светлините на Болвангар.

Но това бяха малки жълти пламъчета на фенери, а не ярките лъчи на анбарните лампи. И се движеха, а воят вече звучеше по-близо. Още преди да се е уверила, че не сънува, Лира вече беше сред познати лица. Мъже, облечени в кожи, я прегръщаха — могъщите ръце на Джон Фаа я вдигнаха, а Отец Корам се смееше от радост. Навсякъде, докъдето погледът й стигаше през виелицата, циганите прегръщаха децата, качваха ги на шейните, увиваха ги в кожи и им даваха да дъвчат тюленово месо. И Тони Коста беше тук, прегръщаше Били, потупваше го лекичко с юмруци и пак го прегръщаше и го разтърсваше от радост. А Роджър…

— Роджър идва с нас — каза тя на Отец Корам. — Най-много заради него исках да дойда тук. Двамата ще се върнем в „Джордан“. Какъв е този вой?

Отново виеше същият мотор, който й напомняше за летящия шпионин, уголемен хилядократно.

Внезапно я връхлетя удар, който я просна, а Панталеймон не можеше да я защити, защото златистата маймунка…

Госпожа Колтър…

Маймунката удряше, хапеше, драскаше Панталеймон, който се преобразяваше така светкавично, че беше почти невидим. Той също не отстъпваше — бодеше, удряше, разкъсваше. В това време госпожа Колтър, върху чието премръзнало лице сред кожите бяха изписани вълнуващите я чувства, дърпаше Лира към моторната шейна, а тя се бранеше със същата стръв като демона си. Виелицата беше толкова силна, че през гъстия сняг не се виждаше нищо, и в анбарната светлина на фаровете се въртяха само рояци снежинки.

— Помощ! — извика Лира на циганите, които бяха съвсем близо, но не можеха да я видят. — Помощ! Отче Корам! Повелителю Фаа! Господи, помогнете ми!

Госпожа Колтър изкрещя пронизително някаква заповед на езика на северните тартари. От снега изникнаха фигурите на цял отряд, въоръжени с пушки, а демоните им стояха до тях с оголени зъби. Командирът им видя борбата на госпожа Колтър с Лира, вдигна момичето с една ръка, сякаш беше кукла, и го хвърли в шейната. Прозвуча изстрел, после втори — циганите бяха усетили какво става. Но да стрелят по невидима цел, когато не виждаха и своите, беше опасно. Тартарите, които бяха наобиколили шейната, можеха да стрелят напосоки, но циганите не смееха, за да не улучат Лира.

Тя се почувства уморена и отчаяна.

С усилие се изправи и видя Панталеймон все още да се бори с маймунката. Челюстите му на росомаха бяха сключени около златистата й ръка. Той вече не се променяше, само стискаше здраво. А това кой беше?

Нима Роджър?

Да, Роджър, който се хвърли срещу госпожа Колтър с юмруци и ритници, привел глава, но беше повален с един удар от най-близкия тартарин, сякаш беше муха. После настъпи невероятна бъркотия — черно и бяло, мигновен зелен проблясък, неясни сенки, люшкащи се светлини…

Внезапен вихър размята снежните завеси и в образувалата се пролука нахлу с грохот Йорек Бирнисон. Челюстите му изщракаха наляво, после надясно, огромната му лапа раздра нечия гръд. Бели зъби, черно желязо, мокра червена козина…

После нещо вдигна с мощен тласък Лира във въздуха, а тя се вкопчи в Роджър и го изтръгна от ръцете на госпожа Колтър. Демоните на двете деца, превърнати в птици, изпърхаха уплашено нагоре и в същото време още някой се издигна стремително. Лира видя до себе си вещица — един от онези изящни тъмни силуети от висините — но достатъчно близо, за да я докосне. Вещицата държеше лък и протегна голите си бели ръце (в този мраз!), за да опъне тетивата, после пусна една стрела в най-близкия тартарин…

Стрелата влезе през пролуката на шлема и се показа отзад, а демонът на мъжа, огромен вълк, се хвърли светкавично напред, но се стопи като дим още във въздуха.

Лира и Роджър се държаха с отмалели пръсти за клонката от снежна мура, на която седеше с неподражаема грация млада вещица. Тя се наведе надолу и наляво и пред погледите на двете деца изникна от нищото огромната грамада на земята.

Те тупнаха в снега точно до коша на Лий Скорзби.

— Скачай вътре! — извика тексасецът. — И приятелчето ти също. Видяхте ли мечока?

Лира се озърна и забеляза три вещици да държат въжето на балона, омотано около една скала.

— Качвай се! — викна тя на Роджър и се прекатури през обвития с кожа край на коша, за да се намери насред снежна купчина. Роджър се стовари върху нея и в същия миг земята се разтърси от мощен рев.

— Давай, Йорек! Качвай се по-бързо, старче! — изкрещя Лий Скорзби.

Мечокът се прехвърли в коша, който започна зловещо да пращи.

Нов порив на вятъра размята снега и мъглата и в разчистеното пространство Лира видя всичко, което ставаше наоколо. Отряд цигани, водени от Джон Фаа, нападаше тартарите и ги изтласкваше към горящите развалини на Болвангар. Други цигани помагаха на децата да се качат на шейните и ги увиваха в кожи. Наоколо разтревожено се луташе Отец Корам, подпирайки се на бастуна си, а пъстрият му демон прескачаше преспите и се озърташе, сякаш търсеше нещо.

— Отец Корам! — извика Лира. — Насам!

Старецът я чу и се обърна изумен към балона, който беше обтегнал въжето и все още оставаше ниско долу само благодарение на усилията на вещиците. От коша размахваше ръце Лира.

— Лира! — възкликна той. — Добре ли си, девойче? Наред ли е всичко?

— Всичко е наред! — викна тя в отговор. — Довиждане, Отче Корам! Довиждане! Да отведете всички деца у дома!

— Ще го направим, кълна се! Лек път, детето ми! И всичко хубаво…

В същия миг аеронавтът даде знак и вещиците пуснаха въжето.

Балонът излетя стремително и се издигна сред вихъра на височина, каквато Лира не си беше и представяла. Земята изчезна в мъглата, а те продължаваха да се издигат, все по-бързо и по-бързо. Двамата с Роджър лежаха на дъното на коша, вкопчени един в друг, притиснати от ускорението.

Лий Скорзби подскачаше и се смееше от възторг, и надаваше диви тексаски възгласи. Йорек Бирнисон спокойно се освобождаваше от бронята и трупаше отделните й части на купчина. Плющенето и свистенето на вятъра в игличките на омайния бор и разветите одежди подсказваха, че вещиците не са си тръгнали.

Постепенно дишането на Лира се успокои. Тя седна и се огледа.

Кошът беше много по-голям, отколкото си мислеше. По стените му бяха наредени полици с философски инструменти, купчини кожи, бутилиран въздух и множество други неща, толкова дребни, че не можеха да се видят добре в мъглата и снега.

— Това облак ли е? — попита тя.

— Явно. Увий приятеля си в кожите, преди да е станал на ледена висулка. Тук е студено, но ще стане още по-студено.

— Как ни намерихте?

— Вещиците ни помогнаха. Една от тях иска да говори с теб. Веднага щом се измъкнем от облака, ще седнем и ще си поприказваме.

— Йорек — каза Лира, — благодаря ти, че дойде.

Мечокът изпръхтя, приседна и започна да ближе кръвта от козината си. От тежестта му кошът се беше наклонил силно на една страна, но това не беше важно. Роджър беше настръхнал от страх, но Йорек му обръщаше толкова внимание, колкото и на прелитащите снежинки. Лира се държеше за края на коша, над който едва успяваше да надникне, и се взираше във виелицата.

Само след няколко секунди балонът излезе от облака и продължи да се издига бързо нагоре.

Каква гледка!

Точно над главите им се извисяваше огромният купол на балона. Над него сияеше Аврора, по-блестяща и великолепна от всякога. Беше навсякъде около тях и те бяха почти част от нея. Ослепителни ивици трептяха и се развяваха като ангелски крила. Каскади от искряща светлина се спускаха по невидими скали и се превръщаха в кипящи въртопи и величествени водопади.

Лира застина от изумление, а когато най-сетне се съвзе и погледна надолу, гледката я порази още повече.

Докъдето стигаше погледът, до самия хоризонт, във всички посоки се простираше безбрежно бяло море. Тук-там се издигаха заоблени възвишения и хлътваха долини, изпълнени с мъгла, но всичко останало повече приличаше на плътен лед.

И сред всичко това се мяркаха на групички по две и повече същите изящни тъмни фигурки, възседнали клонките от омаен бор. Вещиците.

Те летяха бързо, без видимо напрежение, нагоре и по посока на балона, като се накланяха на една страна на завоите. Една от тях — онази, която беше стреляла с лъка срещу тартарина и беше спасила Лира от госпожа Колтър — летеше до самия кош и сега за пръв път тя я видя ясно.

— Лира?

— Да! А вие сигурно сте Серафина Пекала?

— Да.

Лира разбра защо я е обичал Отец Корам и какво е разбило сърцето му, макар да не знаеше нищо за тези неща само допреди минута. Той старееше и полека се превръщаше в немощен старец, а тя щеше да си остане млада още много години.

— У теб ли е тълкувателят? — попита вещицата с глас, толкова наподобяващ прекрасната дива песен на Аврора, че Лира не разбра веднага смисъла на въпроса, вслушвайки се в сладката му мелодия.

— Да. Тук е, в джоба ми.

Плясък на крила възвести появата на нов спътник, който скоро се озова до нея — демонът гъсок. Той бързо продума нещо и отлетя, като описа голям кръг около издигащия се балон.

— Циганите са нанесли големи щети на Болвангар — обясни Серафина Пекала. — Избили са двадесет и двама стражи и деветима от персонала, после са запалили всички оцелели части на сградата. От нея няма да остане нищо.

— А госпожа Колтър?

— От нея няма ни вест, ни кост.

Тя нададе силен вик и другите вещици тутакси полетяха към балона.

— Господин Скорзби, дайте въжето.

— Много съм ви признателен, госпожо. Продължаваме да се издигаме. Предполагам, че ще летим нагоре още известно време. Колко от вашите ще са нужни, за да ни насочат на север?

— Ние сме силни — увери го тя.

Лий Скорзби прикрепи дълго намотано въже към железния пръстен, придържащ въжетата в долната част на балона, където висеше кошът. Завърза го здраво и метна свободния край навън. Тутакси шест вещици полетяха към него, хванаха го и започнаха да дърпат, обърнали клонките си по посока на Полярната звезда.

Балонът се понесе нататък. Панталеймон, превърнат в речна рибарка, кацна на ръба на коша. Демонът на Роджър пропълзя да погледне, но бързо се върна обратно. Момчето вече спеше, заспал беше и мечокът. Само Лий Скорзби беше буден, дъвчеше невъзмутимо тънка пура и разглеждаше инструментите си.

— Е, Лира, знаеш ли защо отиваш при лорд Азриел? — попита Серафина Пекала.

Лира беше изумена.

— За да му занеса алетиометъра, разбира се — продума тя.

Никога не се беше замисляла върху това — причината й се струваше очевидна. После обаче си спомни първия си подтик. Това беше толкова отдавна, че почти го беше забравила.

— И… за да му помогна да избяга. Трябва да му помогнем да се измъкне оттам.

В мига, в който го изрече, осъзна цялата нелепост на тази мисъл. Бягство от Свалбард? Невъзможно!

— Поне ще опитам — добави тя упорито. — Защо?

— Трябва да ти кажа някои неща — каза вещицата.

— За Праха? — попита Лира с надежда.

— Да, и за него. Но сега си уморена, а полетът ще трае дълго. Ще говорим, когато се събудиш.

Лира се прозя. Дълбока прозявка, която трая близо минута, или поне така й се стори. Сънят я оборваше неудържимо, колкото и да му се противеше. Серафина Пекала протегна ръка и докосна очите й. Лира се отпусна на пода, а Панталеймон се превърна в хермелин и пропълзя на любимото си място за сън на врата й.

Вещицата остана до коша и полетя заедно с балона по посока на Свалбард.