Лий Патинсън
Саманта (6)

VI

В събота сутринта Саманта се събуди с чувство на радостно очакване, за което най-напред не намери обяснение — след това обаче си спомни за срещата и стана бързо, за да се изкъпе. После си обу панталон с цвят на слонова кост и си избра бяла блуза. Реши да си сложи и хубавия копринен шал, който баща й беше й донесъл от едно пътуване в Италия. Той придаде на нейното почти небрежно облекло една луксозна нотка. Тя го сгъна на триъгълник, сложи го на раменете и завърза краищата му пред гърдите си. Обу и стабилни обувки с връзки, които не бяха много елегантни, но затова пък по-удобни. Накрая метна една чанта с дълги дръжки през рамо и бе готова, когато чу колата на Тони да пристига. Увери се още един път, че има всичко, което й бе нужно за деня, излезе и се качи в автомобила.

Ръцете на Тони държаха уверено кормилото, докато сменяше няколко пъти посоката. Най-накрая навлязоха в една дълга улица, която се наричаше „Пейпър мил роуд“, както прочете Сам на една табелка.

— Необичайно име — забеляза тя.

Тони кимна.

— Някога преди години тук е имало фабрика за хартия — обясни той с усмивка. — Тази местност има интересно минало. През войната за независимост тук са станали много битки. Някъде зад улицата се намира едно старо военно гробище — Тони посочи с глава надясно. — В историческите книги може да се прочете доста за театъра на военните действия, които са се разиграли тук.

Премина под някакъв мост, спряха за малко на една пресечка и след това се включиха в голяма магистрала.

— Скоро ще стигнем Бъкс Каунти.

Саманта се усмихна.

— Не ми говори нищо — призна тя. — Нямам и най-малката представа къде се намира и какво представлява.

— О, това е една красива местност, която за съжаление става все по-населена. По-рано тук имаше само ферми и пасища. Но след това богаташите я откриха. Не е много отдалечена от Ню Йорк или Филаделфия, но достатъчно настрана, така че можеш да оставиш зад гърба си цялата шумотевица на големия град. Хората на изкуството, особено писателите, купуваха парцели, за да се преселят тук, а скоро след това дойдоха и новобогаташите. Цените скочиха главоломно. Тук живяха Пирлмън, Пърл Бък, Джеймс Мишнър и много други. Артисти, художници — назови ми имената им и ще ти кажа адресите им.

Тони не беше преувеличил — околността наистина беше прекрасна и Сам се облегна назад, за да се наслаждава на гледката. Тони беше я предупредил, че ще пътуват около половин час и, когато той изтече, Саманта се изправи и започна да търси с поглед целта им. Но тъй като не знаеше много за тази местност, освен че се намира на североизток от Честнът Хил, огледът й се оказа безрезултатен.

Тони изведнъж зави към един вход, чиито порти от ковано желязо бяха отворени широко и гостоприемно. От тях се простираше широк, павиран път, обграден от двете страни със стволести дъбове.

Вероятно Тони познаваше пътя много добре, защото вземаше завоите с голяма скорост и доста уверено. Най-после пред тях се появи една триетажна къща. Стените й от дялан камък бяха обрасли с див бръшлян до таванските прозорци. Къщата беше много голяма — същински замък — и Сам се питаше на кого ли принадлежи.

Тони я заобиколи, спря зад нея и погледна Саманта с лъчезарна усмивка.

— Е?

Няколко секунди Сам не можеше да разбере сцената, която й се представи — тълпа от хора се трупаше около нещо, което се намираше в подножието на нисък хълм. На поляната видя кош, изплетен от върбови клони и едно огромно шарено платно…

Изведнъж тя се обърна изненадана към спътника си.

— Балон! Само не ми казвай сега, че ще… — гласът й секна.

Тони довърши изречението вместо нея:

— … полетим с него! Можеш да се обзаложиш за това! Нали помниш, бях ти казал, че си имам свое хоби? Е, това е хобито ми. Не летя на самолети, а с балони.

Сам често бе наблюдавала в небето тези огромни, пъстри сфери и се бе възхищавала на документалните филми по телевизията, заснети от балон. Тогава си мечтаеше: „Да можех и аз някой ден…“ Но този ден все не идваше. И сега дори, когато слезе от колата, хванала протегнатата ръка на Тони, и тръгна с него към хълма, не можеше да повярва, че мечтата й най-сетне щеше да се сбъдне.

Тони представи Сам на приятелите си и започна приготовленията за излитането. Имаше да се правят още много неща — тя не предполагаше, че то е свързано с толкова суетене. Скоро обаче пъстрото кълбо се рееше над тях и опъваше въжетата, крепящи коша на земята.

Тони помогна на Сам да се качи. Скоро след това тя усети плетеницата на коша под ръката си, чу страховито фучене на плътната материя над главата си, а после се понесоха все по-високо и по-високо. Не се плъзгаха безшумно, както си го бе представяла, но звуковият ефект от летежа беше все пак далеч по-незначителен и от най-малките самолети. Сам се вслушваше в тихото свистене на въжетата под напора на вятъра и в необичайния шум на газовия пламък, който се запалваше на равномерни интервали.

Беше истинска радост да се издигаш над фермите и ливадите. В началото балонът летеше ниско и можеше да се види, как някои шофьори спират на банкета да погледнат нагоре, закривайки очите си с ръце срещу слънцето. За децата балонът беше една изключително вълнуваща гледка. Подскачаха отдолу, дърпаха родителите си за ръкавите и сочеха към синьото небе, с отворени уста.

— Това е Дилауър — Тони посочи към виещата се река, която блестеше под тях. — Вече напуснахме Пенсилвания и се намираме над Ню Джърси…

Понесоха се високо над блещукащата повърхност на Дилауър. На Сам й се искаше да летят безкрайно. Но след час Тони започна да се подготвя за приземяване и намали височината. Той гледаше съсредоточено напред, докато насочваше балона към едно широко поле. На съседните ливади пасяха няколко крави, крито се втренчиха любопитно, когато пъстрото „нещо“ се приземи в близост до тяхната територия.

Малко по-късно до коша спря сервизният камион. Сам видя и колата на Тони, която един негов приятел докара и я спря на края на пътя, чакайки ги да слязат.

Тони й помогна да излезе от коша и тръгна с нея към колата си.

— Момчетата ще се погрижат за балона. А ние можем вече да се връщаме при къщата, откъдето излетяхме.

Скоро пристигнаха и Сам се запозна със собствениците на обширното имение. Те бяха стари приятели на Тони. Поздравиха ги с добре дошли и ги поканиха на вечеря. Изглеждаха малко разочаровани, когато Тони им обясни, че е запазил маса в града.

— … и не смея да откажа резервацията си, особено в съботната вечер — иначе не бих имал очи да ги помоля отново! — добави той.

Слънцето вече беше слязло ниско, когато се отправиха обратно към града.

— Знаеш ли, вече бях забравил, колко хубаво е тук. Сбъркахме, че не си запазихме маса за вечеря тук някъде… щяхме да се присъединим към приятелите ми — съжали Тони.

Сам погледна скептично и той предусети мислите й.

— О, не се заблуждавай от селската околност. Тук има няколко фантастични ресторанта. Например „Плумстедвил Ин“ — само на три-четири мили оттук. Бил е построен приблизително около 1750 година и е извънредно уютен. Или, ако предпочиташ нещо по-ексцентрично, не бива да отминеш „Роко“ — мексиканския ресторант. Но както и да е — Тони сви рамене и се усмихна на Сам — все пак ще имаме повод да дойдем тук отново.

Вместо да се върне направо във Филаделфия, Тони направи завой и подкара към един по-малък град.

— Каза, че с удоволствие би летяла пак. Ще отидем до едно от близките летища. Може би ще искаш да поговориш с хората там.

На летището в Дойлестаун имаше множество различни малки самолети, част от които се и продаваха.

Ако имаше намерение да живее тук по-дълго, може би си струваше да разгледа някои от тях. Вероятно щеше да е по-целесъобразно да се снабди със собствен самолет. От време на време можеше да лети до Чикаго, а и иначе щеше да й бъде доста полезен. Но една такава покупка трябваше да бъде добре обмислена — дори и на старо, малките самолети бяха все още твърде скъпи, а не трябваше да се изпускат предвид и разноските за грижите и поддръжката им. Все пак беше наследила от майка си значително състояние… щеше да си помисли по този въпрос. Тони я хвана за ръката и й посочи една ниска сграда.

— Там отзад е канцеларията.

Това беше типично за летище здание — с остъклена предна стена. Фоайето бе обзаведено с няколко канапета и столове. Освен това имаше и автомат за разхладителни напитки и снекбар. Задната част на помещението беше отделена с летящи врати и, както на всяко летище, това беше място само за летците.

Отдясно Саманта забеляза гише, зад чийто прозорец се виждаше бюро с телефони, пишещи машини и микрофон. Радиостанцията беше включена и се чуваха изречения, прекъсвани от шумове — ту високи, ту едва доловими.

Едно младо момиче с любезно лице се приближи към Сам.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Искам да се осведомя за условията за наемане на самолети. Отскоро живея тук и бих желала понякога да летя.

Момичето взе формуляр и го подаде на Сам.

— Мисля, че на този лист ще намерите всички необходими сведения. Можете да го вземете вкъщи и да дойдете по-късно пак. Нашата директорка в момента е във Филаделфия. Ако желаете да говорите с нея още днес, можете да почакате тук. Тя ще пристигне след около двадесет минути.

— О, съвсем не бързам. Мисля, че ще взема листа вкъщи и ще ви се обадя по-късно по телефона, за да уговоря с мис… — Саманта погледна листа в ръката си, но не беше сигурна как се произнасяше името на директорката. Момичето каза любезно:

— О, изговарят го като Кук, въпреки че се пише Кох, Сали Кох.

Тони вече беше излязъл навън и я чакаше. Сам се огледа още един път в залата, преди да излезе при него.

Погледът й попадна върху увеличена снимка на едно Малибу и тя прочете отдолу написаните на ръка думи:

„Подкрепете арктическата лястовица — нашият самолет-рекордьор.“

Нещо й се стори някак познато и тя се замисли напрегнато, къде вече го бе виждала. Тогава й хрумна нещо и се върна на гишето.

— Тази снимка… не е ли това самолетът, с който правиха опит да прелетят над цялото земно кълбо?

Момичето кимна гордо.

— А самолетът има ли нещо общо с това летище? Интересувам се, тъй като тук видях една голяма негова снимка — продължи да пита Сам.

Момичето я погледна обидено.

— И още как! Първо, единият от пилотите — Дик Нортън — е оттук и второ, самолетът стартира също оттук… от тази писта, която виждате навън — тя й се усмихна. — Полетът още не е завършен, а досега двамата пилоти вече са счупили десет рекорда. В сряда следващата седмица ще се приземят на това летище — трябва да видите това! Ще гъмжи от зрители и журналисти!

Сам благодари за информацията и тръгна към вратата. Спомни си за съобщенията във вестниците. Единият от пилотите беше действително от Филаделфия. Другият бе дошъл от Европа — от Германия. И двамата си бяха поставили безумната цел да прелетят земята над двата океана с едномоторен самолет. Доколкото знаеше, такъв опит все още не беше предприеман и тя се питаше, защо хората залагат живота си на карта за рисковани начинания от този род. Младежко лекомислие? Ако си спомняше правилно, нито един от двамата пилоти не бе много млад. По телевизията бяха съобщили, че са на около петдесет — значи едва ли можеше да става дума за някакви буйни младоци с горещи глави. Вече бяха преминали по-голямата част от маршрута, когато трябвало да се приземят принудително в северозападна Канада поради повреда в двигателя. Напразно се били опитвали да стартират отново при четиридесетградусовия студ.

Много хора биха се отказали в тази ситуация. Но тези двамата изглежда не бяха от това тесто… Решили да завършат докрай полета си.

Сам бе потънала в мисли и не обръщаше внимание на нищо около себе си. Внезапно се сблъска с някого, който беше излязъл от помещението на пилотите.

Тя залитна и наистина щеше да падне, ако две силни ръце не я подхванаха. Сърцето й заби силно и Сам вдигна очи право в лицето на Джъстин Грант.

Той я погледна усмихнат.

— Каква приятна изненада. Дошла си тук да летиш ли?

Тя поклати глава и се опита да не обръща внимание на учестилите се удари на сърцето си.

— Не, само получих някои сведения — гласът й звучеше като чужд.

Джъстин с нищо не показваше, че има намерение да я пусне, а в очите му имаше почти нежност.

— Не искаш ли да дойдеш с мен? Тъкмо ще летя… би могла да погледаш пейзажа от високо.

„Да бъде сама с Джъстин в един самолет!“ — тази съблазнителна и същевременно плашеща мисъл беше повече, отколкото Сам можеше да понесе, без да загуби самообладание.

— Вече го направих. Впрочем летях с балон, а не със самолет…

Той я погледна учудено.

— Как, ти можеш да управляваш и балон?

— О, не това имах предвид. Един… един приятел — Тони — ме взе със себе си.

Споменавайки името на Тони, Саманта неволно погледна през прозореца към него и Джъстин проследи погледа й. Той незабавно я пусна и гласът му стана малко по-хладен.

— Е, хубаво беше, че те видях. Вече трябва да тръгвам — кимна й и тръгна към гишето, вероятно да пита нещо момичето.

Саманта се обърна и се запъти навън, като се надяваше, че внезапно подкосилите й се крака няма да й изиграят лоша шега. Как беше възможно едно безобидно докосване на този мъж да предизвика такава реакция у нея?

Кое беше толкова особеното в него? Вярно, той беше привлекателен, интелигентен, а когато поиска и забавен, но преди всичко — женен! А това беше достатъчна причина, за да забрани на тялото си да откликва на близостта му. Само че, как би могла да го стори?

Когато Саманта излизаше от сградата, не подозираше, че Джъстин, въпреки да й бе обърнал гръб, можеше да проследи всяка нейна стъпка в отражението на стъклото пред себе си. Той видя, как Тони хвана ръката й, за да й помогне да слезе по стъпалата и не ги изпусна от погледа си, докато стигнаха до колата.

Едва тогава Джъстин се обърна към момичето в канцеларията и му подаде няколко листа за ксерокопия.

* * *

Тони и Сам се качиха в автомобила. В огледалото за обратно гледане Саманта видя една висока фигура да идва от сградата на летището и да се насочва към стартовата писта, без да обръща внимание на нищо наоколо. Когато малко по-късно пътуваха по магистралата към Филаделфия, тя разпозна Малибуто на Джъстин, което се издигна към хоризонта и направи завой, преди да изчезне в южна посока.

На връщане Сам беше необичайно мълчалива и Тони я поглеждаше от време на време загрижено. Като пристигнаха пред малката й къща, той попита:

— Кажи ми, нали не си чак толкова уморена, че да не можем да излезем тази вечер? На връщане имах чувството…

— Не, съвсем не! — прекъсна го тя бързо. — Само… само си мислех за нещо, това е всичко. Извини ме, че не бях разговорлива…

— Няма проблеми. Довечера ще имаме достатъчно време за разговори.

Тони се сбогува с леко кимване, а Сам влезе вкъщи, за да се изкъпе и преоблече. Нямаше никакво желание да прекара вечерта вкъщи, в мисли за нещо… или някого.

След душа си облече една зелена блуза, жилетка, пола и си обу удобни за танци сандалети. После взе ключовете си и малко пари — пари, на които баба й викаше „грошове за бягство“.

Сам си спомни смеха й, когато я попита, защо ги нарича така.

— Ти, детето ми — беше й обяснила тя — ще имаш нужда от тези пари, ако твоят обожател направи нещо, което ще те ядоса и не ще можеш да го понесеш. С тях ще можеш да платиш на таксито, с което ще избягаш.

Сам, която тогава беше само на девет години кимна, но след това се замисли и попита още:

— Как би могъл моят обожател да ме ядоса?

Баба й отново се разсмя, но този път не й даде прям отговор.

— Почакай, като станеш малко по-голяма, детето ми, ще разбереш.

Баба й имаше право — тя научи отговора на въпроса си. Оттогава винаги вземаше своите „грошове за бягство“, дори и когато беше сигурна, че не ще се нуждае от тях — както тази вечер, например.

Половин час по-късно възхитеният поглед на Тони й показа, че избора на облеклото й бе удачен. Той поведе Сам към колата и й помогна да се качи. Пътуваха по улица, минаваща близо до реката. Саманта възхитена посочи към другия бряг, където се виждаше огърлица от ярки светлини.

— Ботхаус Роу — обясни Тони. — Това, което виждаш са светлините на клубовете на отборите по гребане от колежа. Автобусите с туристи минават винаги оттам, за да им ги показват.

Сам обърна глава, за да може да се любува колкото е възможно по-дълго на пъстрите светлини, които се отразяваха във водата.

— Между другото, запазил съм маса в „Хелдмън“ — рече Тони. — Това е един приятен ресторант долу на „Фронтстрийт“. Но имаме достатъчно време. Мисля, че с удоволствие би разгледала „Шанз-Елизе“ на Филаделфия. Така тук наричат „Бенджамин Франклин Паркуей“. Тя е дълга приблизително една миля и е построена по модел на прочутата парижка улица. Не ще можеш да видиш някои неща, тъй като е тъмно, но може би ще пожелаеш да дойдеш пак и да я разгледаш през деня. Тогава се виждат красивите водоскоци и скулптурите — има около петдесет на различни места.

Саманта беше впечатлена от обиколката и реши наистина някой път да дойде през деня, както бе предложил Тони. Много от забележителностите на Филаделфия й бяха познати вече от картички с изгледи от града. Тя веднага разпозна широкото стълбище пред Музея на изкуството. Рекламните афиши за филма „Роки I“ бяха направили толкова прочуто това стълбище, че даже и онези, които не бяха го гледали (към тях принадлежеше и Сам), не можеха да не го познаят. Улицата бе обкичена от двете страни с флагове и Сам се опита да ги подреди по щатове, без да чете указанията по прътовете им.

Тони й показа по пътя много скулптури и паметници — някои в съвременен, други в класически стил — съседстващи в един очарователен контраст. Накрая се полюбува на статуята на Уилиям Пен, въпреки че по-голямата част от нея беше скрита под скеле.

— Отдавна започнаха да я реставрират, но през последните години я изоставиха. Да, политиката… — Тони се усмихна. — Стигна се дотам, че по улиците продаваха значки с надпис: „Освободете Уили“.

Кратката разходка покрай забележителностите, която Тони направи много интересна с познанията си за историята и културата на града, беше многообещаващо начало на вечерта.

Ресторантът, в който я заведе след това, беше чудесен — една боядисана в бяло сграда, с много стъклени врати, а пред входа стоеше стара, дървена каруца, украсена със свежи плодове, цветя и горящи свещи. Храната бе също така изискана, както и обстановката. Сам си поръча препечен телешки котлет, който се топеше в устата й, а десертът изглеждаше толкова вкусен и съблазнителен, че след първоначалното си колебание, тя не можа да му устои.

Много по-късно, когато вече се бе разсъблякла вкъщи и, прозявайки се приготвяше ваната, трябваше да си признае, че вечерта беше успешна във всяко едно отношение. Вечерята — великолепна, Тони — чаровен компаньон, а двата частни клуба, които посетиха след това, им допаднаха много — закътани, но въпреки това оживени.

Тони се отби у нея за едно последно питие и Саманта за момент се бе опасила, че би могъл да постъпи, като много други мъже, пожелавайки нещо повече от една безобидна целувка за лека нощ. Но в момента, в който реши да отблъсне всяка евентуална интимност, за нейно облекчение Тони стана и си тръгна.

Сам в никакъв случай не го намираше непривлекателен. Външността му би могла да накара която и да е жена да се разтопи. Тя също усети прословутото святкане на искри във въздуха, когато той я погледнеше. Но само това не й бе достатъчно. Нуждаеше се от нещо повече. Зарадва се, че Тони го бе разбрал навреме и си бе тръгнал за къщи.

Саманта изчисти лекия грим от лицето си, постоя малко под душа и след това се шмугна под хладните завивки. Едва сега забеляза, колко е уморена и бе сигурна, че ще заспи бързо. В кратките мигове между будността и съня разбра защо не бе окуражила Тони да остане тази вечер при нея.

Косата му беше тъмна, но не толкова черна, беше висок, но не толкова, колкото мъжа, за когото постоянно мислеше.

И, въпреки че се съпротивляваше на тази мисъл с всички сили, бе уверена, че след онази мимолетна и странна среща на партито в Чикаго, не би получила такова сексуално и чувствено удовлетворение никога и при никой друг мъж, освен Джъстин Грант.

Най-после тя заспа дълбоко, без сънища…