Лий Патинсън
Саманта (3)

III

Чувството на безпомощност и самота, което Сам бе изпитала в Чикаго, не я напусна и във Филаделфия.

Мислеше, че е подготвена за тази нова стъпка в живота си, но имаше моменти, когато трябваше да си признае колко несериозно бе гледала на това.

Едно преживяване, два дни след нейното пристигане тук, я изплаши много. Шофираше в центъра на града, когато за момент само отклони вниманието си от пътя и пропусна някаква пресечка. Изведнъж установи, че няма ни най-малка представа къде се намира и я обхвана паника.

Имената на табелките й бяха напълно непознати. Въобрази си, че безкрайната редица от къщи от двете страни на улицата с техните гладки фасади са я обкръжили като неприятели — изглеждаха така особени и почти заплашителни.

Саманта намери свободно място за паркиране, застави се да запази спокойствие, дишайки равномерно и дълбоко, и се огледа наоколо.

Осъзна, колко много бе свикнала с всичко в Чикаго. Там можеше да се разхожда с колата, знаейки всеки момент къде точно се намира. Очертанията на града й бяха толкова познати, че всяка сграда й подсказваше пътя.

Тук обаче нищо не й бе познато и в продължение на няколко ужасни минути тя бе отчаяна.

Но се опомни, взе картата на Филаделфия, потърси името на улицата, на която се намираше и относително бързо откри местоположението си. След това й бе лесно да се върне там, откъдето се бе отклонила погрешно. Петнадесет минути по-късно най-после остави с облекчение колата си на голям паркинг.

Това й се случи един-единствен път, но бе достатъчно, за да бъде внимателна при разходките си из града.

Първите дни в болницата всичко й изглеждаше също доста чуждо, макар и не толкова зле, както с новия град. Болниците навсякъде си приличаха твърде много — обзавеждането, миризмите, виковете. Имаше само неголяма разлика. Наредбите й бяха малко по-други от тези, с които бе свикнала при предишната си практика — смените бяха подредени по друг начин, а и трябваше да свиква с нова телефонна система.

През първата седмица все още не й бяха възложили никакви определени задължения, за да може постепенно да привикне с обстановката. Взе я под опеката си някой си Даниел Пауър — рус, млад лекар, чийто жив и весел нрав го правеше да изглежда като голямо момче.

Саманта забеляза, че лицата на децата в отделението засияваха, когато той влезеше и, макар че започваше да им говори със суров тон: „Я да видим как е старият ти крак, хлапе!“ — ръцете му бяха винаги нежни, докосванията — внимателни, а очите му — зорки. И, най-важното, никога не лъжеше малките си пациенти. Ако една интервенция можеше да е болезнена, предупреждаваше ги предварително. Обясняваше им най-подробно, какво щеше да направи.

Децата му се доверяваха безусловно. Затова пък всяко едно от тях наблюдаваше непознатата Сам с бдително недоверие и на нея й стана ясно, че ще трябва да заслужи тяхното уважение и доверие. Дан й даде кратки сведения за малките пациенти, когато я развеждаше първия ден от отделение в отделение.

— Това е Били Аустин — той й посочи едно момче на около дванадесет или тринадесет години, което седеше наведено напред върху леглото си под остъклена конструкция. — Кистозна фиброза. В последен стадий и той го знае. Чудесно момче — смелостта му би засрамила някои възрастни.

— Сигурен ли сте? — попита бавно Саманта. — Имам предвид, знае ли какво означава за него? Знае ли наистина, че това е краят? Че трябва да умре?

Дан я погледна бързо.

— О, да, знае го — отговори той убедено. — Даже ме помоли да се погрижа да му бъде извършена аутопсия.

Саманта беше шокирана и това навярно, й пролича.

— Той мисли — продължи Дан, — че може би ще открием нещо, което би спасило живота на някое друго дете.

След тези думи Сам не знаеше какво повече да каже и те се отправиха към следващото отделение.

Тук лежаха децата болни от рак, които изглеждаха толкова уязвими с голите си глави — последица от химиотерапията. Техният вид винаги причиняваше болка на Сам, а тук трябваше да види много от тях.

Много по-приятна бе срещата й с другите пациенти — с гипсирани ръце или с екстензионни превръзки — често в резултат на злополука със скейтборд — които бързо оздравяваха отново. Тези деца скоро щяха да се движат и да забравят всичко.

Дан се оказа отзивчив водач. Винаги намираше време покрай служебните си задължения да се погрижи за Сам, да й представи различни хора, които биха били важни за нея през следващите седмици.

С една от тези личности Саманта се запозна по своеобразен начин.

— Това е мис Палмър, главната сестра…

На малката табелка, поставена на джоба на мантата й, пишеше Дона и Сам се опита безуспешно да свърже името й с някоя от познатите си, като го повтаряше наум: „Дона Палмър“. Когато сестрата започна да говори, изведнъж Саманта осъзна, че никога преди не бе чувала името й, но това, което познаваше, беше типът жена или по-скоро типът главни сестри.

Дона Палмър беше много учтива, но неестествена, резервирана и хладна — Сам вече беше срещала такива като нея. Изглежда те като че ли гледаха на всички лекари като на свои врагове, въпреки че Сам никога не разбра защо. Стана й твърде неприятно при мисълта, че ще трябва да работи в тясно сътрудничество с Дона Палмър и да разделя отговорността си с нея, но беше помолила за назначение тъкмо в отделението, където тя се случи главна сестра.

От опит знаеше докъде можеше да доведе съвместната им работа. Никое от нейните разпореждания не би било отхвърлено или несъблюдавано — в това отношение тези сестри бяха твърде лукави — но щеше да се появи една враждебна напрегнатост, която можеше да се разпространи върху целия персонал и да попречи или най-малкото да затрудни появата на истински колективен дух. В една такава атмосфера щяха да страдат преди всичко децата и техните близки.

Дона Палмър поздрави с добре дошла Сам и застана безмълвно пред нея. Цялото й държание изразяваше, че посрещането на новата лекарка възпрепятства изпълнението на други, по-важни задачи.

Дан пъхна ръка под лакътя на Саманта и с лек натиск я поведе по-нататък, след като се сбогува със сестрата.

— Ще поговорим по-късно още… — с тих глас се обърна той към Сам. — Не й се давай! Дона е добра сестра, но си е внушила, че самата тя има най-малкото толкова понятие от правилното лекуване на пациентите, колкото и ние, лекарите. Отрича всичко, което го няма изрично подчертано в учебника.

Саманта точно от това се опасяваше. Самата тя с удоволствие се вслушваше в мнението на колегите си и сестрите, които понякога познаваха пациентите по-добре. Но беше свикнала след това да взема решенията на своя, лична отговорност и бе привърженик на нестандартните методи на лечение. При лекуването на страхливи или опърничави деца — с този проблем се бе сблъсквала като детска лекарка много често — понякога беше просто необходимо да се отклониш от обичайното си поведение и по заобиколен път да спечелиш доверието на малките пациенти. Да се опиташ внимателно да се доближиш до тях, да вникнеш в страховете им и да разбереш гнева им.

Една главна сестра в тези случаи би могла да бъде много полезна или пък да пречи, ако настоява да прави само това, което е практикувала години наред. Когато срещнеше сестра като Дона Палмър, Сам винаги си спомняше за филма „Полет над кукувиче гнездо“. Приличаше й на сестра Рейчет, която се придържаше стриктно към предписанията и поради това не можеше да бъде упрекната в нищо; никога не си позволяваше, макар и ситуацията да изискваше това, да пристъпи правилата, като по този начин правеше живота на хората около себе си ад. Тя наистина беше само краен пример, но даже и в по-малко драстични случаи бе трудно да се работи с някого, който отравя по този начин колегиалната атмосфера.

А Дона Палмър, така се опасяваше Сам, принадлежеше към личностите от горната категория.

Саманта обаче потисна тези свои мисли, твърдо решила да приема без предразсъдъци и без предубеждение хората, с които би трябвало да работи в тясно сътрудничество следващите месеци, а може би и години.

Ако Дан не можеше понякога да се занимава с нея, Сам прекарваше повечето време в лекарската стая и се запознаваше с помощта на картотеката с предписанията за нейните бъдещи пациенти. На четвъртия ден от пребиваването си в болницата тя тъкмо отново беше заета с изучаването на картоните, когато чу зад себе си гласове.

Спря да ги разгръща, забелязвайки объркана, че единият от гласовете й е познат.

Не можеше да си спомни, къде го бе чувала вече, затова обърна стола си така, че да може да гледа към вратата. Тогава двама мъже влязоха в помещението. Единият й беше напълно непознат.

Другият — очите й се разшириха от изненада при вида на дългата му бяла манта и стетоскопа — беше мъжът, когото бе видяла за последен път на своето прощално парти.

Джъстин Грант!

Вероятно той не бе я забелязал, докато движението на стола й не привлече вниманието му. На лицето му се изписа едно недоверчиво удивление и той машинално направи крачка към нея. Неговият спътник му зададе въпрос, който очевидно се отнасяше до техния прекъснат разговор, но Джъстин отговори разсеяно, без да отклони погледа си от лицето на Сам.

А когато колегата му малко по-късно си отиде, той бавно пристъпи към нея.

Объркан погледна бялата й престилка, стетоскопа около врата й и каза почти с упрек:

— Не си ми казвала, че си лекарка!

Саманта надви яда си с хаплив отговор:

— Благодаря. Само това ли ще ми кажеш?

На което той се усмихна разкаяно.

— Хвана ме натясно!

Седна до нея и облегна лакът на масата.

— В онази нощ нямахме възможност да си разкажем много един за друг. Но сега имаме време. И така, започвай! Аз разбира се знаех, че нашият лекарски екип ще се увеличава, а и някой вече беше ми споменал, че новият колега щял да бъде жена. Но тъй като назначението ти стана в мое отсъствие, не знаех с кого ми предстои да работя съвместно. Във всеки случай, съвсем не съм очаквал да те видя тук.

— Защо пък трябваше да го очакваш? — Саманта се опита да придаде на гласа си равнодушен оттенък. Под масата обаче бе стиснала толкова силно ръцете си, че кокалчетата под кожата се очертаваха побелели. А сърцето й биеше така диво, че се опасява да не би Джъстин да го чуе.

* * *

— Всъщност няма много за разказване.

Тя беше учудена колко нормално прозвуча гласът й, колко лесно думите излизаха от устата й, когато по-скоро би извикала името му високо и би докоснала хубавото лице, което беше толкова близо.

— Баща ми беше, впрочем все още е, лекар в Чикаго. Той и работата му така ме впечатлиха, че реших да поема същия професионален път, само че специализирах за детска лекарка, вместо да практикувам обща медицина като него.

Джъстин се завъртя на стола си малко настрани, така че се видя на мантата му табелка с името и служебното му положение: „Д-р Джъстин Грант, управител“

Дан й беше споменал, че управителят на клиниката в момента бил в отпуск, но не и кога се очакваше да се върне. Нито пък, че се казва Джъстин Грант. Управителят отговаряше за цялата клиника. Той имаше право да преглежда всеки пациент, да проверява без предварително предупреждение картоните на всички болни, да мъмри служебно всеки лекар или да го кара да дава обяснение за някоя простъпка.

Саманта преглътна с мъка. Мъжът, на когото тя така безусловно се бе отдала на партито, който бе събудил страстта й, както никой друг преди това, се оказа новият й шеф.

Щом той се обърна още малко настрани, Саманта се загледа в дясната му ръка, облегната на стола и забеляза блясък на злато — явно венчален пръстен.

И отново бе обхваната от онова унижаващо чувство, че е била измамена, усети същото дълбоко разочарование, което се бе появило на партито. Патси бе имала право.

Този мъж подмамваше жените с най-стария трик на света — сваляше венчалния си пръстен, когато ходеше сам на приеми. Саманта се питаше, къде ли е била жена му през онази нощ, как ли изглежда… каква е…

Не че това беше толкова важно за нея, но… Саманта изведнъж осъзна, че не бе дочула въпроса на Джъстин Грант.

— Съжалявам, но се бях замислила. Какво попита?

— Попитах, колко деца си прегледала вече. И дали има определен случай, който те интересува специално.

Тя се почувства облекчена, че разговорът им се ограничи в чисто професионални теми — вероятно той беше притеснен от присъствието на няколкото други колеги в стаята — и му отговори със същия служебен тон, с който той беше поставил въпроса.

Саманта потисна всичките си лични чувства към този мъж и спомена за тяхното общо преживяване в тъмната кабина, за да погледне най-после на него като на лекар и колега.

Тя отмести един досаден кичур коса от челото си.

— Има една област, която ме интересува твърде много: изследването на рака. През последните години беше осъществен толкова голям напредък при децата, докато преди години не им бяха предоставени почти никакви шансове за оживяване. А в бъдеще се откриват още по-големи възможности — чувствам го съвсем определено и бих желала да взема участие…

Лицето й почервеня от вълнение и тя вдигна един от картоните, които тъкмо изучаваше.

— Ето, например, Мерсия Адамс. Ако тя би била пациентка на баща ми, когато е започвал практиката си, по отношение на нейното заболяване не би могло да се направи твърде много — освен да се подготвят родителите й — и то за най-лошото. Днес тя се чувства чудесно и има големи шансове да започне един съвсем нормален живот.

— Познавам Мерсия добре. Имаш право. Тя…

Вратата се отвори и Сам над рамото на Джъстин съзря Дона Палмър. Сестрата спря рязко, когато видя Саманта и управителя на клиниката да седят до масата и ги чу да си говорят интимно на „ти“. Сам забеляза яростния израз в очите на Дона и на лицето й се появи такова удивление, че Джъстин млъкна по средата на изречението.

Сестрата промени светкавично физиономията си в напълно безучастна. Сам поклати незабелязано глава и се попита, дали само не си бе въобразила. Но дълбоко в себе си усещаше, че не е. Само че, каква беше причината за реакцията й?!

Сестрата пристъпи напред и каза с безразличен глас:

— Не знаех, че отново сте на работа, д-р Грант. Бихте ли желал да направите обичайната си обиколка?

— Не би било лошо — все пак за това ми плащат — Джъстин се надигна усмихвайки се от стола си. — Връщането от отпуск винаги ми се отразява зле, така че не бъдете твърде строга с мен през първите дни, а?

Изглежда шеговитите думи на Джъстин не намериха никакъв отклик у Дона. Тя взе няколко картона от картотеката на полицата и, като му подаде един от тях, забеляза хладно:

— Имаме няколко новодошли, би трябвало да се запознаете с тях.

Двамата пренебрегнаха напълно Саманта и тръгнаха към вратата. Там обаче Джъстин се обърна:

— Ще се видим ли по-късно, Сам? Какво ще кажеш за обедната почивка? Храната тук в стола е съвсем приемлива — ти вероятно вече си я опитала…

Саманта се поколеба за момент, но след това кимна. При нормални обстоятелства предложението му да обядват заедно не би било необичайно. Само че тя не можеше да каже или да направи нещо, с което да покаже на внимателната сестра, че ситуацията е малко по-различна от нормалната, че между нея и Джъстин се бе случило нещо, което я караше да не желае да остава повече насаме с него.

След кимването й той каза:

— Значи, тогава до дванадесет и половина часа — усмихна й се и тръгна към коридора, зачетен задълбочено в данните от картона.

Дона Палмър остана още известно време вцепенена и този път погледът, който отправи на Сам, беше още по-враждебен и зъл. След това последва Джъстин, излизайки от стаята на лекарите. Сам седеше изумена до масата и не можеше да си обясни странното поведение на сестрата. Питаше се, дали бе постъпила благоразумно, като прие поканата на Джъстин Грант за обяда. Всъщност нямаше нищо лошо в това, но тя знаеше колко бързо биха могли да плъзнат слухове… все пак Джъстин беше женен мъж… и отгоре на всичко много привлекателен.

Но в края на краищата те щяха да се срещнат посред бял ден в столовата на болницата, а не в някой уединен, здрачен ресторант. Нямаше абсолютно нищо необичайно колеги да обядват заедно. Освен това тя беше нова тук, а д-р Грант току-що се бе върнал от отпуск — тъй че никой не би се учудил, ако ги види двамата заедно по време на обедната почивка. „Това си е чисто служебен повод — мислеше си тя убедено, но в същия момент съжали за тези си мисли. — Жалко, че това не можеше да бъде другояче…“

Саманта решително отхвърли мечтите си, взе картона, който беше разглеждала преди това и продължи да изучава сведенията.

* * *

Броят на работещите в „Св. Мартин“ беше твърде голям, но един нов колега винаги правеше впечатление. Когато Сам се нареди на опашката в столовата, за да си избере обяда, усети, че е наблюдавана. Първите два дни, когато Дан все още идваше с нея, тя се чувстваше уверена, защото можеше да разговаря с него, докато се придвижваха бавно покрай гишето за храната. Бяха си намерили места на една голяма маса за осем човека и почти се бяха сприятелили с колегите, които се събираха там постоянно. Но вчера Дан бе много зает и не можа да намери време да обядва.

Със смесени чувства Саманта отиде сама в столовата. Застана безпомощно с таблата си в огромната трапезария и се огледа за място. Не откри никакво познато лице. Залата беше толкова пълна с хора и тя се притесни, че няма да си намери свободен стол. Когато вече почти беше решила просто да остави пълната табла и да си отиде, някой беше станал и й бе предложил мястото си.

Днес влезе отново сама в столовата, оглеждайки се за Джъстин Грант, но не можа да го открие никъде. Взе една табла и се нареди на опашката. „Може би е бил задържан някъде — мислеше си тя — и няма да дойде“. Не знаеше дали трябва да се радва на това или не.

Саманта тъкмо си наливаше кафе, когато Джъстин отвори вратата на столовата, огледа помещението и вдигна ръка за поздрав, съзирайки я. Той застана накрая на опашката, но си избираше толкова бързо ястията, че изпревари няколко човека и вече стоеше зад нея, когато тя подаваше талона си. За всеки ден в седмицата, през който са работили, служителите получаваха този малък, син талон и можеха срещу него да си вземат безплатна храна. Всички извънредни хранения трябваше да се заплащат, но тъй като цените бяха ниски, разноските също бяха незначителни.

Саманта взе таблата си и тръгна напред, за да търси свободна маса, когато чу познат глас:

— Ела, Сам, — тук има свободно място!

Преди да може да рече нещо на Дан, тя чу хладния отговор на Джъстин:

— Съжалявам, Пауър, но се нуждаем от две места…

Секунда по-късно Сам почувствува ръката му под лакътя си и беше поведена целенасочено от него към една малка свободна маса.

Стори й се, че всички погледи в залата я следяха, докато се придвижваха към края на залата. Много от столовете бяха разместени и тя трябваше да повдигне таблата над главата си, дори да се промъква странично през едно особено тясно място. Фактът, че Джъстин зад нея имаше същите затруднения не я облекчаваше ни най-малко и Саманта се зарадва, когато най-после стигнаха до масата. Нарочно избра стола, от който можеше да обърне гръб на другите в столовата.

Джъстин седна срещу нея, постави чинията и чашата си на масата и пъхна таблата на полицата, която беше закрепена на стената. Тя направи същото, забелязвайки, че той разглежда неодобрително оскъдното й ядене.

— Хм… от това със сигурност няма да надебелееш! — каза й вгледан в малката салата и кафето пред Сам.

— В това е и смисълът — обясни Сам. — Има вече достатъчно хора, които ядат прекалено много…

Погледът, който отправи към чинията му, показваше доста ясно, че намира неговата храна за твърде обилна.

Джъстин само сви рамене и взе приборите си, за да си отреже парче от наистина огромния си шницел.

— Когато се работи здравата, трябва и да се яде много — констатира той и потопи месото в светлия сос с гъби. — Със салата и моркови не бих стигнал доникъде… това е ядене за зайци!

— Е, да, но все още никога не съм чувала за заек, който е починал от инфаркт на сърцето поради повишен холестерин.

Саманта беше изненадана, колко й беше лесно да разговаря с такъв лековат тон, въпреки че вътрешно се бореше с противоречивите си чувства, които близостта на този мъж будеше у нея. Тя беше развълнувана, ядосана и разочарована, но преди всичко твърдо решена да не продължава онова, което бе започнала в Чикаго. При никакви обстоятелства!

И колкото по-скоро това му стане ясно, толкова по-добре.

Странно беше, че досега той не й бе намекнал дори и с една дума за случилото се тогава, а и тя би била последната, която ще разговаря на тази тема!

Докато тези мисли витаеха в главата й, Джъстин я наблюдаваше с развеселено лице.

— Ти си една малка драка, нали? Само да можеш да се чуеш! Раздаваш упреци наляво и надясно! Имам ли право?

— Може и така да е — съгласи се Саманта, докато набождаше с вилицата един лист салата. — Във всеки случай, баща ми винаги казваше, че било ад да се спори с мен.

Известно време те се хранеха мълчаливо.

— Впрочем — поде Джъстин, — бих искал да те попитам още нещо. Това парти в Чикаго беше организирано от членовете на аероклуба. Значи ли това, че и ти самата понякога летиш? Или имаш някаква друга връзка с тези хора?

— Веднъж, когато бях още малко момиче, баща ми ме взе със себе си и оттогава полудях по самолетите. Той често пилотираше до преди няколко години. Но сега вече не лети. Зрението му отслабна, смята, че е по-добре да престане и се качва на самолета само като пътник. Понякога, когато самолетът е вече във въздуха, поема управлението, но стартирането и приземяването са твърде опасни за него. И така, получих документ за летателна правоспособност и си наех един малък самолет.

— Бих могъл да ти помогна, ако искаш да летиш при нас — предложи усмихнат Джъстин. — Има едно малко летище на около десет минути път от тук; аз самият имам малък самолет и летя по-малко с него, когато намеря свободно време.

— Това Малибуто ли е, с което те видях на летището.

Той я погледна изненадано.

— Ти си ме видяла преди партито?

Сам кимна.

— Онзи следобед ти спря самолета си точно до моя.

— И не съм те видял? — Джъстин поклати глава, преструвайки се на слисан. — Може би баща ти не е единственият, който има проблеми със зрението.

Бе един от начините за шегуване, които Саманта беше свикнала да среща при много млади мъже. Тя с удоволствие би отвърнала на безобидната му закачка, ако в този момент Джъстин не бе раздвижил отново ръката си. Отново видя блещукащия пръстен, който мигновено й напомни, че беше женен мъж и че тя не можеше да се държи с него свободно и непринудено.

Не му отговори и между тях настъпи потискаща тишина. За нейно облекчение Дан дойде до масата им, издърпа един стол и седна, без да иска разрешение.

— Сам, оказа се, че нашите бащи са се познавали още когато са били млади. Баща ми те помоли да предадеш на твоя неговите най-добри пожелания, когато го видиш следващия път…

Саманта се зарадва, че можеше да смени темата и отвърна с по-голям ентусиазъм, отколкото всъщност чувстваше, на изявлението на Дан.

— Това е такава случайност… сигурна съм, че много ще се зарадва…

Дан остана, докато тя изяде салатата си. Джъстин вероятно също се бе нахранил, тъй като смачка салфетката си, постави я до чинията и изпи остатъка от кафето.

— Да, а сега трябва да тръгвам — каза той с въздишка и стана.

В същия момент и Сам се надигна, а Дан ги последва.

— Връщаш ли се в отделението? — попита Дан и щом тя кимна й предложи:

— Бих могъл да те придружа…

Саманта погледна бързо към Джъстин, но той направи неопределен жест.

— Трябва да сляза долу в патологията. Ще се видим пак…

Беше вече по средата на залата, когато Сам и Дан си тръгнаха. Дан погледна замислено след него.

— Беше твърде напрегнат. Да не би да има някакви грижи?

Саманта сви рамене.

— Не го познавам още достатъчно добре, за да отгатвам настроенията му. Днес го видях едва за втори път.

— За втори път? — гласът на Дан издаде изненадата му.

Сам потвърди. Не виждаше никаква причина да скрива факта, че бе срещала и преди Джъстин Грант.

— Запознах се бегло с него в Чикаго. Във всеки случай, толкова бегло, че едва сега, когато го видях тази сутрин в отделението, научих, че е лекар.

Саманта се молеше горещо да не се изчерви. Не бе излъгала, бяха се срещнали само мимолетно, но затова пък така „интензивно“ бе протекла срещата им…

Дан я погледна.

— О, в Чикаго. Да не би да е било миналата седмица? Чух, че ходил там, за да посети тъста и тъща си.

Тъстът и тъщата! Защо всичко и всеки трябваше да й напомнят, че Джъстин е женен!

Стигнаха до изхода на столовата. Саманта не искаше да слуша повече за Джъстин Грант. Беше улеснена, защото точно в този момент се отвориха вратите на асансьора и тя намери повод да накара Дан да побърза.

— Хайде, идвай!

Докато бягаха да стигнат до асансьора, темата Джъстин Грант временно беше приключена.