Нора Кейд
Ще те накарам да се влюбиш (4)

IV

Гонгът удари за обяд. Джени излезе от стаята си.

— Отново изглеждате като излязла от кутийка — прозвуча зад нея дълбок гръден глас. — Не е лошо.

Джени овладя трепването си.

— Разочарован ли сте, мистър Фелтън? Май не си губите времето напразно.

Стив въпросително вдигна гъстите си вежди.

— Казахте, че ако не си тръгна веднага, ще намерите начин да сложите край на приятелството между Чък и мен — поясни тя. — Но не предполагах, че толкова бързо ще се заемете с осъществяването на заплахата си. Няма ли да ми кажете какви още мили малки изненади сте ми приготвили?

— Ако не разполагате с бронирана жилетка, тогава не стойте там, където се стреля — лаконично отбеляза Стив.

Двамата влязоха заедно в трапезарията.

— Изглеждаш свежа и бодра като малко жребче — Чък й придържаше стола, докато тя сядаше.

— И се чувствам също толкова добре.

Чък кимна доволен.

— Смело момиче си ти — той погледна накриво брат си.

— Ще бъде жалко наистина, ако заради това безобидно малко произшествие мис Вандийн никога повече не се качи на кон — жлъчно го иронизира Стив.

Джени прехапа устни.

— Не ми се сърди, Джени, че сутринта не дойдох, както се бяхме уговорили, за да ми съобщиш дали все още искаш да отпътуваш. На един от конете се беше подул глезенът, трябваше да му правят компреси и в залисията забравих всичко останало.

— О, нима мис Вандийн иска вече да ни напусне? Наистина ли? — в очите на Стив блеснаха весели искрици. — Колко жалко! — усмивка на задоволство заля лицето му.

Гняв и възмущение изместиха у Джени чувството на боязън от неговата безскрупулност. Тя се облегна в стола си и погледна към него.

— Естествено, че ще остана, Чък — каза спокойно. — И десет коня не могат да ме прогонят оттук, след като ти държиш да го направя — тя сгъна с подчертано старание салфетката си и зачака реакцията на Стив на това обявяване на война, защото именно като такова трябваше да го възприеме той.

— Но това е прекрасно, момичето ми! — Чък засия.

Стив остана видимо безучастен. Той се хранеше мълчаливо, докато Чък и Джени оживено разговаряха. Чък преливаше от остроумни идеи за начина, по който тя би могла да прекарва времето си в ранчото. Джени влезе в тон с доброто му настроение — смееше се на шегите му, но нито за миг не допусна в себе си мисълта, че Стив ще се откаже да я прогони и че няма да се възползва от всички възможни средства, за да направи живота й непоносим. Колко дълго би могла да издържи на натиска му? Не надценяваше ли, в края на краищата, своите сили?

— Къде всъщност са вашите огромни стада добитък? — попита тя Чък, след като Луиз разчисти масата.

— На летните насища горе в планината.

— А кога ги смъквате в оборите?

— Късно през есента. Пролетно време ги изкарваме. През лятото тук долу се занимаваме с конете. Тогава се обяздват младите едногодишни коне. Освен това трябва да поправяме оградите и дървените порти, да набавяме инструменти, инвентар. В днешно време един фермер трябва да умее всичко: да бъде механик, специалист по фуражите и изхранването, ветеринар, електротехник, търговец и счетоводител едновременно — той погледна през масата към брат си и продължи с тиха тъга. — Преди сто години тук е можело да се живее добре, тогава още е имало истински говеда — не като днешния добитък — някаква неопределена смесица от крави и отгледани в епруветка породи нови животни, заченати от изкуствени хормони…

— Чък, моля те — Стив се изправи. — Тази тема сме я предъвквали прекалено често. Много добре знаеш, че нямаме шансове да устоим на конкуренцията, ако се противопоставяме на тъй наречения прогрес.

— Млъквам вече — Чък също стана от масата и протегна ръка към Джени. — Не бива да оставяш мускулите си да омекнат. Дори и да те боли, трябва по малко да се движиш. Направи една разходка, разгледай наоколо — той приятелски я прегърна. — Ще се видим на вечеря. Всичко хубаво дотогава.

— На теб също, Чък.

Значи трябваше да се разходи. Джени с усилие пристъпваше от крак на крак. Чувстваше бедрата си твърди като камък, а кожата от вътрешната им страна изгаряше в огън. Искаше й се да се пъхне в леглото и поне два дни да не мърда оттам. Но предупреждението на Чък още звучеше в ушите й. Затова тя събра всичките си сили и излезе навън.

Широка пясъчна алея извиваше около къщата. Джени реши да повърви малко по нея, а след това да се спусне през ливадите надолу към реката, която лъкатушеше в множество живописни завойчета в покрайнината на гората.

Зад къщата Джени се натъкна на оградена зеленчуково цветна градина. Луиз, облечена в тъмносин работен комбинезон и с широкопола сламена шапка на главата, усърдно работеше нещо.

Джени пристъпи до оградата.

— Каква хубава градина, всичко тук е тип-топ! — каза тя одобрително.

Луиз повдигна глава и измърмори нещо неразбираемо. След това отново се приведе и продължи да плеви и да разкопава черната почва, все едно че Джени изобщо не присъстваше.

Въздишайки, Джени отмина нататък и достигна един гараж, по дължината, на който бе долепен стабилен навес за дърва. Тъй като вратата на навеса беше отворена, тя хвърли любопитен поглед в тъмната му вътрешност. В най-отдалечения ъгъл имаше напластени купчини сено и в една вдлъбнатина видя да мърдат няколко черно-бели кученца. Те се боричкаха, катереха се и се търкаляха едно през друго като малки рунтави топки, наблюдавани зорко от лежащата до тях кучка.

Джени предпазливо пристъпи към тях.

— Сладки бебчета имаш — тихо каза тя. Коленичи в сеното и бавно протегна ръка. Кучката вдигна глава и внимателно я огледа, но, изглежда, одобри присъствието й, защото й позволи да си поиграе с доверчивите кутрета.

Джени отново се изправи и тръгна към изхода. Кученцата заподскачаха след нея, но предупредително изръмжаване на майка им ги върна обратно. Само едно от забавните малки животинчета не се подчини и продължаваше палаво да се хвърля в краката й — въртеше късата си опашчица и пъхаше влажната си любопитна муцунка в сандалетите й.

— Връщай се бързо при братчетата си, малчо — тя за последен път погали пухкавата и мека кожена топчица, преди да излезе изпод навеса.

Прекосявайки една пъстра, великолепно ухаеща цветна ливада, Джени скоро достигна целта на разходката си — ручея в покрайнината на гората. Обърна се и погледна назад. Жилищната сграда блестеше ослепително бяла на жаркото обедно слънце. Един конник се зададе откъм нея. Джени го разпозна по стойката — беше Стив. Той свърна коня в нейната посока и забелязвайки я, се поклони и подигравателно вдигна ръка с два изпънати пръста към челото си за поздрав.

Джени бързо отклони погледа си. Искаше да бъде сама, за да може да се съвземе и да събере сили за безпощадната война с него, която бе толкова сигурна, колкото и последното „амин“ в църквата.

Вдиша дълбоко кристалночистия горски въздух. Природата наоколо бе чудно красива, обляна от слънчеви лъчи. През целия си живот Джени бе мечтала за такова кътче. Но нима във всяка райска градина се криеше и по една змия?

Джени изхлузи обувките си и седна в топлата трева. Загледа се замечтано в бистрата вода. Рекичката бе по-широка, отколкото си бе представяла, когато я гледаше от прозореца на стаята си, но почти навсякъде можеше да се види дъното й. Само тук-там водата искреше по-тъмносиньо и светлината не проникваше до него. Пенести водовъртежи се появяваха и изчезваха навремени по общо взето гладката водна повърхност. Джени се загледа прехласнато в лекото течение и я обхвана чувството на спокойствие и мир. Можеше вечно да остане така, потънала в тихо съзерцание.

Наблизо прозвуча тънкият писклив лай на малко кученце. Джени се изтръгна от унеса си и обърна глава натам, откъдето идваха звуците. Тя видя едно от симпатичните черно-бели кученца, с които си бе поиграла, да щапука с късите си дебелички крачета през високата трева, опитвайки се да улови с предната си лапичка пърхаща пред носа му пеперуда. Това важно занимание бе погълнало всичките му сетива и то не виждаше колко опасно се приближава към стръмния крайбрежен склон.

Джени уплашено скочи, но точно в този момент кученцето направи смешно недодялан скок, подхлъзна се на ръба, търкулна се по пясъка с размахани напосоки лапички и цамбурна във водата.

Джени постоя един миг нерешително на брега, гледайки как кутрето отчаяно рита и пляска с късите си крачета. Не можеше да плува — леля Ада никога не й бе позволявала да ходи в плувен басейн, да не говорим за плаж. Тя безпомощно наблюдаваше задъхващото се животинче. Скоро то нямаше да смогва вече да се задържа над водата и щеше мъчително да се удави, ако не го спасеше.

Джени събра цялата си смелост и нагази в плитката вода близо до брега, но не й се удаде да достигне кученцето. Ритайки и скимтейки уплашено, то се носеше към средата на реката. Джени направи колебливо няколко крачки напред в по-тъмната вода. Прекалено късно забеляза, че бе попаднала в една дупка на дъното. Тя се подхлъзна и загуби опора под краката си. Изпадна в дива паника и отчаяно загреба с ръце, в резултат на което главата й се оказа под водата. С върховни усилия успя да се покаже на повърхността, пръхтейки, плюейки и кашляйки.

— Стъпете на дъното! Водата на това място не е особено дълбока, едва ли достига и до гърдите ви! — прозвуча насмешливият глас на Стив откъм брега.

Джени чу само звука от думите, смисълът им не достигна до съзнанието й. В смъртна уплаха тя се въртеше, пляскаше, крещеше, задъхвайки се, а главата й на все по-къси интервали се скриваше с бълбукане под водата.

Внезапно усети една силна ръка да я прихваща през кръста и да я повдига нагоре. Пресекливо си пое въздух. Без да каже нито дума, Стив я грабна под мишницата си като някакъв обемист товар, направи няколко крачки в плитката вода, хвана със свободната си ръка продължаващото да рита отчаяно кученце за врата, измъкна го от реката и го запрати на брега. След това сам той изкачи склона и не съвсем нежно изтърси Джени в тревата.

Тя лежеше задъхана по корем, а пръстите й конвулсивно се забиваха в тревата, сякаш искаха да я изтръгнат заедно с корените.

— Хубав театър ми изиграхте.

С усилие Джени извърна глава и немощно прошепна:

— Не мога да плувам!

— И особено пък в момент, когато наблизо има подходящ спасител, нали? — той грубо се изсмя. — Специално за случая ли хвърлихте бедното кутре във водата, за да имате повод да ми излезете с номера за безпомощната, изпаднала в беда девойка, или просто беше щастлива случайност?

Джени разтреперана поклати глава, но не отговори. Каква полза, ако му кажеше истината? Той пак щеше да й се присмее и нямаше да й повярва.

— Продължавам да се надявам, че най-сетне ще разберете, мис Вандийн: вие не сте желана тук! Съберете си нещата и изчезвайте, преди наистина да ви се случи нещо лошо!

Тя се обърна към него и бавно седна в тревата. Без грим лицето й изглеждаше безкрайно миловидно и по детски беззащитно — цялото й изражение издаваше моминска уязвимост.

За момент Стив изглеждаше объркан. Но когато Джени се подпря назад с обтегнати ръце, при което мократа й тениска прилепна по тялото и гърдите й се очертаха ясно изпод полупрозрачната материя, на лицето му отново се върна старият израз на враждебност и омраза. Широко разкрачен, той застана пред нея и я изгледа с отвращение:

— Колко дълго още възнамерявате да се мотаете тук?

Джени преглътна. Зъбите й неудържимо тракаха и тя трябваше да събере цялата си смелост, за да му отговори:

— Ще остана дотогава, докато Чък иска да съм до него.

Ноздрите на Стив потръпнаха. Долната му челюст се издаде напред и мускулите по страните му заиграха.

С разтуптяно сърце Джени очакваше нова атака. Но за нейно голямо облекчение Стив рязко се извърна. Той се наведе за ботушите си, които бе събул, преди да нагази във водата, и ги нахлузи. След това вдигна кученцето, което междувременно съвсем безгрижно си ровеше в една миша дупка под близкия храст, метна се на коня си и се отдалечи, без да се сбогува.

Джени се отпусна с въздишка на тревата и остана да лежи неподвижно, за да си отдъхне след преживяния шок — веднъж поради страха от удавяне, но много повече поради срещата й със Стив.

 

 

Късно следобед тя се върна незабелязано в къщата. След като се изкъпа хубаво, Джени се разположи в меката тапицерия на люлеещия се стол пред камината, за да изсуши мократа си коса. Внимаваше да не прави прекалено резки движения, защото те причиняваха допълнителни страдания на и бездруго достатъчно изтерзаното й тяло. Отпусна се удобно излегната и отвори една цветна диплянка на щата Уайоминг, която намери между книгите на лавицата. Но колкото и да се стараеше, не успя да се концентрира върху голямо форматните фотоси с природни забележителности. Отново и отново пред очите й изплуваше натрапчиво лицето на Стив и изместваше снимките на живописните долини и планински клисури. Виждаше го да коленичи до нея, мокър до кости и разгневен. Чуваше злобните му обвинения, грубите му безцеремонни обиди, ядните ругатни — и най-вече заплахите му. Тя потръпна. Защо се получаваше така, че този невъзпитан грубиян заемаше толкова голямо място в съзнанието й? Дали само страхът принуждаваше мислите й непрекъснато да кръжат около него, или…

Клепачите й натежаха и очите й се притвориха. Главата й бавно клюмна встрани и Джени заспа от изтощение.

Слънцето бе слязло ниско над хоризонта и дърветата хвърляха дълги сенки, когато Джени се събуди. Тя изплашено погледна часовника и облекчено се усмихна. Този път нямаше да закъснее за вечеря. Тихо стенейки, се изправи от стола.

— Е, как прекара следобед времето си? — попита я Чък с нищо неподозираща усмивка, когато вече бяха седнали да вечерят.

— Ами… разхождах се. — Джени хвърли несигурен поглед към Стив.

— Не бъдете толкова скромна, мис Вандийн. — Стив цинично се ухили. — Разкажете спокойно на Чък за вашето геройство. Той трябва да научи как вие, въпреки че не умеете да плувате, се решихте на смъртоносен скок в буйната река, за да спасите от сигурна смърт едно от кученцата на Мейбъл.

Джени вирна упорито брадичката си.

— Мислех, че водата е плитка, но попаднах в яма, а твоят скъп брат бе така любезен да ме измъкне оттам.

— Бедната Джени! — Чък й се усмихна съчувствено и побърза да смени темата, защото видя колко неприятна е тя за нея. — Утре е събота. Какво ще кажеш, ако вечерта отидем в града и се позабавляваме?

— С удоволствие, Чък, ще ми бъде много приятно.

Стив замислено кимна.

— Чудесна идея. Ще се обадя на Глория и четиримата ще отидем някъде — той отправи към Джени неочаквано приятелска усмивка.

Джени смутено наведе глава. Какво ли бе замислил отново?

За миг Чък недоволно смръщи чело, но след това примирено вдигна рамене.

— От мен да мине… — той се прозина и отмести чинията си. — Извини ме, Джени, имах дълъг и напрегнат ден.

— Аз също веднага се прибирам — тя се усмихна със самоирония, — за да ближа раните си.

Чък се изправи.

— Моите уважения, Джени, понасяш неприятностите със завидно самообладание. Ти си истински каубой — и мрачно погледна Стив.

Предизвикателството от негова страна не закъсня:

— Ще се осмелите ли утре отново да яздите… Джени?

— Естествено. Защо не? — без колебание долетя отговорът й.

 

 

— Сигурно никога повече няма да помислите за езда, мис — Луиз подигравателно наблюдаваше вдървената, леко изкривена поза на Джени, когато на другата сутрин тя закусваше по-рано от другите.

Джени поклати глава.

— Съвсем не. Още сега отивам.

Луиз я изгледа втрещено.

— Е, тогава приятно забавление — каза тя и се прибра в кухнята.

Едва-едва кретайки, Джени се отправи към конюшните. И най-малкото движение й причиняваше такива силни болки, че й идваше да закрещи. Тялото й приличаше на една огромна синина. В този момент тя се мразеше заради собствената си гордост, която не й позволяваше да отстъпи.

Когато наближи, Джени изправи рамене, стисна здраво зъби и си наложи по-бърз ход.

Уили седеше на пейката пред конюшнята и лъскаше със смазка едно каубойско седло от черна кожа. Като я видя да приближава, той отпусна мекия парцал в ръцете си и учудено я загледа.

— Добро утро, Уили — гласът й беше ясен и решителен. — Бихте ли ми оседлал Фоксфайър?

Уили обстойно я разгледа от глава до пети.

— Обмислихте ли добре решението си? — попита я колебливо.

Джени само кимна. Уили сви рамене.

— Пит! — изрева той. — Пит!

Млад мъж с огненочервена коса излезе отвътре и видимо изплашен се запрепъва към тях.

— Изведи Фоксфайър от бокса му и го оседлай за тази лейди тук — Уили посочи с глава Джени.

— Дадено — Пит й се усмихна плахо и бързо изчезна.

Няколко минути по-късно той изведе големия кафяв кон.

— Благодаря, Пит — Джени пое юздите от ръката му.

— Заповядайте, мем — лицето на Пит стана алено. — Мо-мога ли да ви помогна да го възседнете? — заекна той и смутено отмести поглед.

— Благодаря ви, много мило от ваша страна — Джени с благодарност прие любезно предложената помощ.

Очевидно, поне засега, това високо израсло мършаво момче не хранеше към нея никакви предубеждения.

Пит подхвана коленете й и със силен тласък я повдигна високо. Охкайки, Джени се тръшна на седлото и моментално я обзе бясно желание да скочи обратно и да изтича в леглото, където да остане поне до края на седмицата. Чувствителните вътрешни части на бедрата й горяха в огън, триенето в седлото й причиняваше адски мъки. Но под изпитателния поглед на Уили Джени се стегна, дори успя да изобрази някакво подобие на крива усмивка. „Фоксфайър — прошепна тя и се приведе над гривата му, — бъди добро момче. Дръж се като джентълмен.“

Жребецът наостри уши и тихо изпръхтя, като че ли бе разбрал думите й.

— Неправилно държите юздите — клатейки глава, каза Уили, но в очите му се изрази израз на одобрение от куража й. — Ето вижте, така трябва да ги хванете — той пристъпи към коня и й показа правилното положение на ръцете.

— Благодаря, Уили, а сега какво трябва да сторя?

— Преди всичко завъртете пръстите на краката си навътре към коня и силно притиснете бедрата си към седлото, вместо да ги размахвате встрани, сякаш сте възседнали панаирджийското дървено конче на въртележката — той извъртя ходилата й така, че пръстите й да сочат леко навътре. — Стойте изправена, но не като че ли сте глътнала бастун! Леко се приведете и не се отпускайте! Не се навеждайте много напред, но и не се клатушкайте назад! Дръжте ръцете си спокойно, палците нагоре! Не се дръжте никога за юздите. Тазът ви трябва през цялото време да допира седлото, движете го заедно с движенията на коня — Уили отстъпи крачка назад. — Е, няма що, вече имате най-малкото прилика със стойката на ездач и не изглеждате като изплашена катеричка.

По пребледнялото от усилията лице на Джени се плъзна несигурна усмивка. Но в този момент Фоксфайър започна да танцува на място, Джени изплашено пусна юздите и с две ръце се вкопчи в извитата предна част на седлото.

— Не, не, мем, така няма да стане! — Уили поклати глава. — Вие все още не сте в състояние да яздите кон като Фоксфайър на открит терен. Ще ви заведа в кошарата. Там ще трябва най-напред да привикнете с чувството, че седите върху кон — и без да дочака разрешението й, той поведе жребеца към малкото оградено пространство. — Така, а сега хванете юздите, както ви показах, и притиснете пети в слабините на животното. Тогава конят ще следва вашите направляващи движения.

Джени, която се чувстваше определено по-уверена в оградения четириъгълник, отколкото навън на открито, колебливо изпълни указанията на Уили. Но Фоксфайър, изглежда, усещаше нейната нерешителност и завъртайки се странично, изправи глава и изцвили.

— Долу ръцете от седлото! Направлявайте го с лек натиск на коленете и подбедрениците си, като едновременно опъвате юздите в същата посока. И стойте изправена!

Плувнала в пот, Джени се опитваше да следва множеството заповеди, които Уили изстрелваше към нея като картечни залпове. И в усилията си да се концентрира и да изпълнява правилно всичко, тя постепенно изгуби първоначалната си нервност. Изненадващо кафявият жребец тръгна бавно по пясъчния овал до дървената ограда — въпреки неумелата, колеблива помощ от нейна страна.

След няколко обиколки Джени започна да се чувства малко по-сигурна на високото си клатушкащо се място и се осмели да се огледа встрани. Веднага съжали, че го е направила. Възседнал великолепния расов жребец Апалуса, Стив с иронична усмивка наблюдаваше нейните ездачески опити. Джени моментално забрави всички добри съвети, които бе получила от Уили. Рязко дръпна юздите, приведе се силно напред и тъй като Фоксфайър се впусна в лек тръс, от страх тя изтърва поводите и сграбчи извивката на седлото.

— Отпусни! — изкрещя Уили. — Хвани юздите! Изправи се!

С поруменяло лице Джени се вслуша в призивите му. За нейно безкрайно облекчение, след малко Стив обърна коня си и се отдалечи. Тя си отдъхна.

— Така, а сега да направим една обиколка в тръс. Смушкайте с пети хълбоците на коня, но не внезапно.

Фоксфайър премина в тръс още щом петите й докоснаха слабините му. Джени се затресе в седлото като чувал с картофи. Тя се изкриви от болка и неволно изкрещя. Усещаше стегнатите си седалищни мускули твърди като камък, а бедрата й като че ли бяха парчета сурово месо.

— Следвайте ритъма на движение на коня! Нагодете се към темпото на тръса! По-свободно! По-хлабаво!

Джени положи всички усилия да изпълни указанията му и за свое учудване след малко установи, че може да седи сравнително добре в седлото и да влезе в синхрон с ритмичните движения на коня под нея. И странно — с изчезването на нервността и несигурността й, въпреки болките, в нея изведнъж се пробуди радостта от ездата. Тя предусещаше какво великолепно изживяване би било да можеше волно да кръстосва гори и поля на конския гръб.

— Окей, достатъчно за днес, мем. Опънете юздите! Равномерно!!! И не мърдайте повече с крака!

Фоксфайър отново премина в ходом и пръхтейки, спря пред дъсчената порта, вгледан в Уили. Той бе възседнал най-горната напречна греда на портата и продължи да я наставлява:

— Прехвърлете юздите в лявата ръка и едновременно с това се хванете за извивката на седлото. След това повдигнете десния си крак над гърба на коня. Левият ви крак да остане в стремето, докато не стъпите с другия на земята. Сега можете да го измъкнете от стремето — и ето че отново имате почва под краката си.

— Уф, страхотно! Благодаря, Уили — Джени го дари със сърдечна усмивка. — Благодаря ви за търпението към мен — тя си пое няколко пъти дълбоко въздух.

— Имате още много да учите, лейди — видимо смутен, Уили пое юздите от ръката й, после потупа гальовно Фоксфайър по шията. — Ти се държа добре, старче — изръмжа той.

Джени гледаше след него, докато отвеждаше коня към конюшнята. И някак неочаквано тя самата не можа да си обясни точно как и защо, в нея се появи чувството, че бе издържала един важен изпит.

 

 

Обядът, на който този път Стив липсваше, премина в спокойна, много приятна атмосфера. Джени и Чък бяха погълнати от оживен разговор.

— И не забравяй, че тази вечер ни предстои да се гмурнем в море от удоволствия. Ще обърнем града с краката нагоре — Чък се засмя весело.

Джени ужасено разтвори широко очи.

— Тази вечер ли? О, Господи! — изохка тя.

— Още ли имаш мускулна треска?

— Мускулна треска ли? Нищо подобно! Чисто и просто се чувствам като прекарана през машинка за мелене на месо!

— Най-доброто лекарство срещу това са танците. За да се избегне мускулна треска, просто трябва да продължиш да се движиш — няма по-ефектно средство.

— Лесно ти е да говориш така. Та ти си се родил на кон и дори представа си нямаш на какви мъки съм подложена аз в момента… — с обвиняващ тон се нахвърли Джени върху него.

— Окей, окей, разбрах! Спри, предавам се! — Чък усмихнат вдигна ръце. След това внезапно стана сериозен и я загледа с поглед, в който се четеше уважение и респект.

— Ти се промени много, Джени. В Сан Франциско приличаше на малко страхливо мишле, изгубило пътя към спасителната дупка. Сега обаче си съвсем друга — смела, самоуверена, целенасочена…

Джени замислено го погледна.

— И ти не си същият, както преди няколко дни, Чък — искаше да допълни, че е станал по-зрял, но замълча, за да не го обиди.

Чък кимна.

— Да, Джени, така е. Мисля, че дойде време да порасна.