Дона Карлайл
В ролята на съпруг (9)

Девета глава

На следващия ден те излязоха из магазините на градчето. Кендра не предполагаше, че е способна да прави покупки с такова увлечение. Може би всичко започна с големия старинен часовник, а може би причина за оживлението й беше Майкъл. Тя не просто обзавеждаше къщата си, а създаваше дом. Всичко беше избирано и купувано с любов. Нещата заемаха място в сърцето й, дълго преди да заемат мястото си в къщата. Кендра купи порцеланови халки за салфетки и свещници от ръчно рисуван порцелан, огледало в златна рамка и малко канапе, тапицирано с брокат, което след дообработване щеше да изглежда съвсем като ново.

Събитието на деня беше откриването на един стереоскоп в малък прашен магазин за стари вещи. Уредът се използваше за проектиране на фотографии и скици триизмерно и й бе много необходим. Кендра успя да го купи на съвсем приемлива цена.

— Радвам се, че вече приключваш с покупките — каза Майкъл, докато правеше място за още един пакет в претъпканата каравана.

Кендра се засмя. Наистина я беше обзела страст да пазарува. Не беше предполагала, че обзавеждането на собствения й дом може да носи такова задоволство и удовлетворение. Изпита съжаление към своите клиенти, които никога нямаше да разберат, че дори най-обикновеният предмет в дома носи в себе си част от собственика.

В края на деня те се спряха в малък антикварен магазин. Това беше място за туристи с големи финансови възможности и малко вкус. Кендра не очакваше да намери нещо тук. Тя се въртеше из магазина, мръщеше се на цените върху етикетите и отегчено разглеждаше рафтовете, когато погледа й попадна върху няколко музикални кутийки. Кендра се усмихна и взе една от тях. Беше скъпа и привлекателна за туристите. Две фигурки, облечени с дрехи от осемнадесети век, бяха застинали върху капака в танцова поза.

— Когато бях малка, имах такава кутийка — каза тя, докато я оглеждаше. — Само че моята беше с балерина отгоре.

— Какво стана с нея? — заинтересува се Майкъл.

Кендра сви рамене.

— Кой знае. Никога не съм се привързвала към нещо задълго — чертите на лицето й се смекчиха, когато започна да си припомня. — Наистина обичах музикалната си кутийка. След като баща ми ни напусна, аз се свивах в някой ъгъл и с часове гледах как балерината се върти. Така за известно време забравях колко лоши могат да бъдат нещата.

Кендра нави пружината и се засмя, когато двете фигурки се завъртяха под звуците на „Императорския валс“.

— Любимият ми валс! — възкликна тя.

Майкъл с удоволствие я наблюдаваше.

— Защо не я вземеш? — предложи неочаквано той.

— За какво ми е? Дори не е от викторианската епоха и няма да подхожда на обстановката в къщата.

— Но ти я харесваш!

— Тя е глупава и блудкава. Фигурите са облечени в дрехи от осемнадесети век, а танцуват валс от деветнадесети.

— Значи не можеш да я купиш дори от сантименталност?

— Не съм сантиментален човек — отговори безгрижно Кендра и постави музикалната кутийка върху полицата. Въпреки това не можа да се въздържи и на излизане от магазина отново хвърли поглед към кутийките.

Майкъл остави Кендра да се върти безцелно из един магазин за кристал и сребро и отиде да докара караваната. Когато се върна, тя беше купила две вази и сребърен сервиз за чай.

— Сервиз за чай — поклати глава Кендра, докато Майкъл наместваше последните покупки в багажника. — Представяш ли си ме със сребърен сервиз за чай?! На кого ли ще поднасям чай в днешно време и на тази възраст?!

Майкъл се засмя и нежно стисна раменете й.

— На мен — каза той и я целуна по бузата — в леглото.

Тя се засмя и дръзко отвърна:

— Не мислиш ли, че това е твоя работа?

— Вече не — намигна й той.

Скоро пакетите бяха в стаята на Кендра. Бяха толкова много, че нямаше къде да се мине. Кендра седна на леглото, единственото свободно място, и слисано се огледа наоколо.

— Не мога да повярвам, че съм купила толкова много неща! Не ми стига ума как отново ще ги наместим в караваната. Мислиш ли, че всичко това ще е подходящо за къщата ми?

Майкъл внимателно мина покрай пакетите и чантите и седна замислено до нея.

— Тук няма достатъчно място. Не е ли по-добре да се преместиш в моята стая за през нощта?

Очите й палаво просветнаха.

— Но, господине! Това предложение ли е?

— Ни най-малко — увери я със сериозно изражение той. — Аз ще спя тук. Нямам нужда от много място като теб.

Кендра шеговито замахна към него и той със смях я повали на леглото. Главата й падна върху възглавницата, а Майкъл беше уловил ръцете й и леко ги стискаше. Тя напрегнато го погледна. Очите му светеха, лицето му беше почервеняло от възбуда, краката й бяха здраво заклещени между неговите. Те се гледаха и постепенно шеговитостта премина в нежност. Обзе ги непознато, дълбоко вълнение. Кендра промълви:

— Искам да се любим.

— Добре — той леко обхвана с устните си нейните.

— Но първо… — Майкъл пусна ръцете й. — Не ми се карай.

Кендра с усилие се надигна и подозрително загледа как ръцете му търсят нещо сред кутиите, струпани до леглото.

— Какво си направил?

Майкъл откри малка бяла кутия и й я подаде. Кендра изненадано дръпна панделката и вдигна капака. Вътре стоеше музикалната кутийка. Тя онемя от вълнение, очите й се напълниха със сълзи. Извади кутийката от опаковката и нави пружината. Прозвучаха звуците на валса.

— Всеки трябва понякога да си позволява да бъде глупав и сантиментален.

У Кендра се надигна вълна от нежност. С музикалната кутийка в ръка, тя обгърна врата на Майкъл.

— Наистина те обичам, Майкъл!

Той я прегърна и дрезгаво прошепна:

— Чувствата ни са взаимни.

Той взе музикалната кутийка от ръцете й, постави я върху масата и нежно положи Кендра върху леглото. Те се любиха бавно и изящно под лъчите на залязващото слънце, а после се отпуснаха мълчаливо един до друг, завладени от чудото на това, което бяха открили и споделили през изминалите дни.

Два дена! Утре си тръгваха. Идилията продължи твърде малко. Кендра не искаше да се върне към работата, към рутината на ежедневието и към ролята, която всеки от тях беше приел да изпълнява в живота на другия. Тя искаше да остане така завинаги и първа наруши мълчанието.

— Майкъл, какво ще стане, когато се върнем у дома?

Той нежно погали лицето й.

— А ти какво би искала да се случи?

Кендра затвори очи. По устните й се плъзна усмивка.

— Искам… теб. Искам да излизам с теб за вечеря или на кино. Искам да бъда с теб през дългите нощи. Искам да гледаме заедно телевизия, да си приказваме, да си лягаме двамата и да знам, че когато сутринта се събудя, ти ще бъдеш до мен. Искам да се любя с теб. Много! — тя за момент спря и колебливо го поглед на. — Мисля, че искам да живееш с мен.

Майкъл се засмя.

— Не, не искаш.

Ако очите му не светеха така весело, Кендра щеше да се почувства засегната.

— Защо не?

— Защото те изкарвам от равновесие. Ще се чувстваш нервна и потисната и ще започнеш да търсиш поводи за кавги. Повярвай ми, Кендра, връзката ни още не е готова за такова изпитание.

Тя се опита да приеме спокойно това. Предполагаше, че е прав. Наистина щеше да бъде трудно да се научи да споделя живота си с мъж и щеше да й е нужно много време, за да свикне. Но за пръв път я обземаше желанието да опита. Знаеше, че рано или късно ще бъде готова за това, той също.

Майкъл нави кичур от косата й около пръста си и добави:

— Разбира се, ще те водя на кино и на вечеря.

Кендра подозрително го погледна.

— Ще продължиш ли да ми готвиш?

— Ще ти готвя толкова често, колкото и ти на мен.

Тя изстена.

— Не знаеш за какво ме молиш!

— Добре — реши той. — Аз ще готвя.

Кендра се изкиска, но само след миг беше отново сериозна.

— Не отговори на въпроса ми — припомни му тя. — Какво мислиш, че ще се случи, когато се върнем у дома?

Сега лицето на Майкъл беше сериозно и Кендра забеляза лека тъга в очите му.

— Скъпа, зная какво ще се случи, но нищо не е в състояние да го предотврати.

Дъхът й спря. Тя с безпокойство потърси очите му.

— Какво?

Той се наведе и я целуна по челото.

— Ще разбиеш сърцето ми.

Кендра си отдъхна и уверено поклати глава.

— Не, няма.

— Съвсем сигурно е.

— Да се хванем ли на бас?

— Смятай, че сме се хванали — ръката му се плъзна по бедрото й. Тялото му бавно покри нейното. Кендра го посрещна с въздишка на удоволствие. Майкъл я погледна нежно и добави:

— Надявам се да загубя този бас.

Имаше нещо странно в това да се прибира у дома с Майкъл, да се изкачват по стълбите хванати за ръце, да отключва вратата, докато той чака с куфарите на прага. Кендра сякаш не беше същата жена. Майкъл също не беше мъжът, който преди няколко седмици самоуверено беше нахлул в къщата й и беше започнал да чертае бъдещите си действия като пълководец. Сега всичко беше различно. Кендра не знаеше как ще се проявят тези разлики и несигурността я тревожеше.

Безпокойството й изчезна в мига, в който стъпи във фоайето.

— Майкъл! — ахна тя. — Часовникът ми!

Кендра се затича към него, докосна полираното дърво и прокара пръсти по гравираното стъкло. Не можеше да повярва.

— Как си го докарал тук толкова бързо? Не знаех, че мислиш… Майкъл, това наистина е моят часовник!

Тя се обърна към него. Лицето й грееше от удоволствие. Майкъл нехайно сви рамене, но беше ясно, че е доволен.

— Трябваше само да доплатя малко към сметката. Доставиха го вчера. Нали изглежда добре на това място?

Кендра отново погледна към часовника. Учудването и възхищението й растяха. Часовникът превръщаше фоайето от празно и ненужно място в кът, внушаващ точност и постоянство. Това беше предметът, от който имаше нужда. Кендра радостно се засмя и едва се въздържа да не запляска с ръце.

— Да! — възкликна тя. — Чудесно е. Сякаш винаги е бил тук.

— Той наистина винаги е бил тук. Нали е твой! — припомни й Майкъл. Той остави чантите върху стъпалата и взе ръката й.

— Ела, да разгледаме останалата част от къщата.

Кендра беше така увлечена в мисли за часовника, че разбра какво има предвид Майкъл едва когато отвори вратата на всекидневната.

— О, Господи! — едва успя да промълви тя.

В дома й сякаш се беше случило чудо. Слънчевата светлина обливаше бюрото от черешово дърво. Пред камината бяха сложени няколко стола и канапета. Полирана количка за сервиране очакваше новия й сервиз за чай. В ъглите умело бяха подредени малки масички и цветарници. Стъклените витрини бяха готови да приемат колекцията от дребни порцеланови фигурки. Едната стена беше почти скрита от огромен старинен шкаф, в който бяха скрити видеото, касетофона и телевизора. Мекият диван сякаш беше създаден само за да се отпусне човек в него. Морис лежеше свит на кълбо върху огряна от слънцето възглавница. Когато Кендра и Майкъл влязоха, той сънливо отвори очи и после отново задряма.

— Това е моята стая — каза Кендра и пристъпи навътре. Всичко, от нощните лампи и от възглавниците с ресни върху кушетките до бледо прасковения цвят на стените, беше точно такова, каквото си го представяше. Тя тъй дълго беше носила тази картина в съзнанието си, че сега, когато я видя реализирана, никак не се изненада. Всичко й беше толкова близко, сякаш се прибираше у дома след кратко отсъствие.

— Идеално е.

— Не съвсем — отбеляза Майкъл. — Липсва онази индивидуалност, която само ти можеш да придадеш. Само не забравяй да избършеш нещата, преди да ги подредиш.

Тя се засмя и обви ръце около врата му.

— Сега разбирам защо толкова настояваше да ме отведеш оттук.

— Зная, че на теб не ти се искаше много да дойдеш, но нямаше да издържа дълго на напрежението. Хайде да видим останалото.

Той сложи ръка на кръста й и я изведе от стаята, без да се опитва да скрие ентусиазма си.

Те сякаш бяха попаднали във вълшебна приказка. Като в сън минаваха през библиотеката с персийски килим и тежки кожени мебели, през трапезарията с черна лакирана маса и разноцветни паравани, през уютната кухня с медни съдове и плетени кошници за продуктите. Но дъхът на Кендра наистина спря, когато пред погледа й се появи солариумът. Той се беше превърнал в гора от висящи растения. Из въздуха се носеха сякаш неземни аромати. Леката ратанова мебел беше подредена под свежи зелени дървета, мраморни пейки и изящни статуи се мяркаха в сенките на скрити ниши. В един ъгъл, обляна от слънчева светлина, стоеше чертожната й дъска.

— О, Майкъл! — Кендра не можеше да намери думи, за да изкаже благодарността си към него. Майкъл беше внесъл в живота й не само уют и удоволствие, но и цел, смисъл, стабилност. Той беше превърнал мечтите й в реалност, беше й дал нещо повече от дом, беше й дал изцяло нов живот.

Кендра погали с пръсти раменете му и го остави сам да види радостта й. Майкъл я погледна със светнали очи и попита:

— Харесва ли ти?

— Да! — пръстите й се плъзнаха по ризата му и бавно започнаха да разкопчават копчетата едно по едно.

— Още не си видяла спалнята! — припомни й той.

— Това може да почака.

Кендра разкопча последното копче и го целуна по гърдите. Очите му заблестяха, а гласът му прозвуча дрезгаво.

— Сигурна ли си?

— Напълно!

Тя дръпна колана и разкопча джинсите му. Мускулите на корема му затрептяха под езика й. Кендра имаше чувството, че вкусва от слънчевата светлина.

Майкъл впи пръсти в раменете й, когато тя дръпна ципа надолу и задъхано каза:

— Този под е от цимент и е студен.

— Има шезлонг.

— Не е ли тесен?

— Ще се сместим някак си.

Кендра го поведе натам и двамата потънаха в меките възглавници със стегнати мускули и горещи, настоятелни докосвания. Внезапно Майкъл взе лицето й в длани и прошепна:

— По-бавно!

— Защо? — искаше го повече от всякога, искаше да даде много и да получи много.

Той се засмя и допря устни до лицето й.

— Защото искам това да продължи.

 

 

Ако трябваше само с две думи да се опишат следващите седмици, те щяха да бъдат „почти идеални“. Кендра никога не беше предполагала, че наличието на дом може да внесе такава промяна в живота й. За нея домът вече беше място, където можеше да се почувства уютно в края на деня, място, на което сама беше вдъхнала живот със своята индивидуалност. Тя не се уморяваше да изследва всяко кътче в къщата си и откриваше все нови и нови изненади, които едва ли биха могли да бъдат постигнати само чрез дизайна. Кендра с часове се наслаждаваше на приятната топлина на всекидневната и на тропическия разкош на солариума. Тя използваше всеки свободен миг, за да изчисти и разшири декоративната схема на къщата си.

Майкъл беше непрекъснато до нея. Двамата прекарваха следобедите си в художествените галерии и книжарниците. Кендра продължаваше да избира неща, които щяха да намерят място в дома й. Вечер излизаха из града и Майкъл се оказа по-внимателен и по-забавен компаньон, отколкото беше предполагала. Нощите им бяха изпълнени с нежност и страст. Те откриваха все повече един за друг. Връзката им не беше просто игрива интерлюдия или страстна любовна афера, чийто край беше вече наближил. Кендра познаваше тези неща и знаеше как да се справи с тях. Връзката й с Майкъл беше нещо съвсем ново за нея, защото още от самото начало беше белязана от постоянството. Той беше мъжът, който Кендра беше търсила и чакала през целия си живот. Той беше въплъщение на всичките й тайни желания и мечти. Обичаше го толкова силно, че дъхът й спираше. Като че ли това я плашеше. А може би страхът й идваше от това, че всичко беше почти идеално.

— Как можеш да казваш „почти“! — възмути се Пати, когато за първи път подробно огледа къщата. — Това е фантастично! Великолепно! Виж — не е ли това твоята „къща-мечта“? Познавам те от достатъчно време, за да слушам протестите ти. Погледни себе си! Най-после успя да влезеш във форма. Цели седмици не си пропускала ангажимент, нито си хвърляла пари на вятъра. Ти си влюбена, организирана и така грееш от щастие, че трябва да загасим лампите, когато влизаш. Имаш идеална къща, идеален любовник, идеален помощник, идеален живот — и аз страшно ти завиждам за това. От какво ще се оплачеш сега?

Пати потъна в едно дълбоко кадифено кресло, събу обувките си и зарови пръстите на краката си в мекия килим. Кендра тъжно се усмихна.

— Майкъл няма да работи повече за мен.

— Е и? — Пати взе ябълка от сребърната фруктиера пред нея и доволно я захапа.

— Той е този, който се грижи за сметките ми и ми напомня за ангажиментите. Той зарежда шкафовете с храна и следи дрехите ми винаги да бъдат изпрани, а колата ми в ред. Имам чувството, че работата му се е превърнала в навик, от който няма да може никога да се отърси.

— И ти имаш нещо против това? — недоверчиво я погледна Пати.

— Не съвсем. Донякъде ми харесва. Благодарна съм му за това. Просто Майкъл прави толкова много за мен, а аз никога нищо. Нито за него, нито за себе си. Чувствам се като домашен любимец — тя леко се изчерви от думите си.

Пати се задави от смях. Очите й се насълзиха. После направи опит да приеме проблема на Кендра на сериозно.

— Тогава позволи ми да те попитам. Ако Майкъл не правеше всички тези неща, кой щеше да ги прави? Нека поне за момент да бъдем напълно искрени и да си припомним защо започна всичко това. Наистина ли мислиш, че можеш да се грижиш за къщата, да работиш в офиса, да поддържаш ред в живота си и да ти останат достатъчно сили да се радваш на успехите си?

Кендра се почувства неловко. Не беше лесно да отговори на този въпрос.

— Не знам — каза с лека въздишка тя. — Мисля, че ще се радвам, ако мога да разбера това.

Възможността се появи по-скоро, отколкото беше очаквала.