Дикси Браунинг
Кораби в нощта (7)

Седма глава

Джоя седеше на ръба на леглото и унило прокарваше четката през косата си. Двайсет и седем. Това трябвало да успокоява. Сто четки всяка вечер, и неприятностите няма да те преследват и в съня. Така поне казваше баба Джоя.

Но баба Джоя никога не бе опитвала да разресва косата си с лява ръка. И никога не бе срещала Тад Крийд.

— Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет — въздъхна и кръстоса глезени. Това пък щеше да осигури циркулация на енергията. Или може би трябваше да кръстоса пръсти? — Трийсет и едно, трийсет и две. О, глупости! — за трети път хвърли четката. Какво значение имаше дали всяка вечер ще си разресва косата по сто пъти? Тази нощ изобщо нямаше да може да заспи, какво остава да сънува. Още щом затвореше очи, той бе до нея, с всичките си сто и осемдесет сантиметра, с орловия си нос, упоритата си брадичка и всичко останало.

 

 

Тад се наведе над кухненската маса и започна да драска бележки, които би трябвало да подредят мислите му. След малко смачка листа и се намръщи към телефона. За малко да позвъни на онзи негодник и да му каже да се обади в полицията, в бреговата охрана, в детската скаутска организация и където още иска, ако мисли, че могат по-добре да намерят проклетата му яхта. И ако някоя застрахователна компания се излъже да изплати един безпочвен иск, това си бе неин проблем, не негов.

Добре, отне му повече време, отколкото бе очаквал. Този тип се оказа по-умен от средностатистическия крадец. Но Тад започваше да мисли, че Съмърфийлд има доста основателни причини да не желае официалните власти да си пъхат носа прекалено близо до играчката му за четвърт милион долара. Тя трябваше да бъде използвана само за развлекателен бизнес, но Съмърфийлд бе включил някои допълнителни забавления и сега се страхуваше, че едно разследване може да доведе до неочаквани последствия. Политиката на бреговата охрана за конфискуване на всеки кораб, на който се открият и най-малките следи от наркотици, бе обърнала в правата вяра не един собственик на яхта. Междувременно Съмърфийлд започваше да нервничи, а крадецът разиграваше Тад — поддържаше едно пристанище преднина и после изчезваше в нощта. Тад се бе свързал с всички собственици на пристанища и отговорници на мостове между Нюпорт Нюз и Саутпорт, а яхтата нямаше къде другаде да бъде.

„Пътеводна звезда“ или „Морска звезда“, или както и да се казваше сега, се криеше под носа му, а той се въртеше в кръг. И никак не му помагаше фактът, че не може да се съсредоточи върху това, което трябва да прави.

Моливът в ръцете му се счупи и мъжът тихо изруга. Джоя Мърфи. Господи, дори името й бе достатъчно, за да го възпламени! Само това му липсваше!

Не че някога се е смятал за монах. Две години след като излезе от болницата, се страхуваше да рискува в сексуални спортове. Достатъчен късмет бе, че дори можеше да ходи! След това трябваше да уреди работата си. В полицията му предложиха кабинетна служба, но той не би издържал и един месец. Затова се премести в апартамент, нае офис и взе разрешително за частна практика. Да започне бизнес бе трудна работа. Това му отне време и той не пропускаше възможността да разсее напрежението от скучните си занимания с приятна вечеря с привлекателна жена. Обикновено вечерята завършваше със секс. Но не прекалено често. А напоследък никак.

До снощи.

До снощи всъщност бе минала повече от година, откак не бе срещал жена, с която да пожелае да спи. А след това срещна Джоя и оттогава не преставаше да я желае.

Отначало си казваше, че тя ще бъде едно приятно разнообразие, за да го поддържа във форма, докато си свърши работата и се върне в Релей, но това беше преди да я опознае. Сега не можеше и пет минути да не мисли за нея. А това бе убийствено. Крадецът не си играеше. Залогът бе голям и всеки, който заплашваше печалбата на този негодник, трябваше да е готов да изчезне бързо.

Тад вече не знаеше какво иска. Какво можеше да направи? Да си каже, че трябва да я забрави? Опита още първия път, когато я видя. Щом тогава не съумя, сега едва ли щеше да успее.

Не че имаха нещо общо. Боже мой, та тя дори не знаеше кой е Дон Уилямс!

Тад прокара пръсти през косата си. Добре, той знаеше какъв е проблемът. Ала нямаше представа как да се справи с него. Не гореше от желание да се ожени, а Джоя съвсем не бе жена за една нощ. Тогава?

Трийсет и пет минути по-късно спря пред нейната къща и изключи двигателя. Почти бе очаквал да види отпред белия корвет. Слава Богу, поне нямаше да се наложи първо да се отърве от Ти Джей.

Пое дълбоко въздух и излезе от колата. Трябваше няколко пъти да почука и два пъти да позвъни, за да привлече вниманието й. Много добре знаеше, че не е — легнала, защото лампите вътре още светеха.

— Винаги ли отваряш, без да видиш кой е? — попита той. „Страхотно. Добре започваш“.

— Ако искам. Предпочиташ изобщо да не отварям ли?

Той плъзна крак в процепа, преди да е успяла да затръшне вратата. Джоя стоеше боса с четка в ръка, а косата й блестеше като козината по опашката на котка.

— Четкала си косата си — „Великолепно, опитен детектив в действие“.

— И това ли не ти харесва? Кажи си, не се въздържай. Може да хванеш язва.

— Тази вечер си много мила — мина бързо покрай нея и влезе.

— Благодаря ти — усмивката й бе връх на любезността. — Няма ли да влезеш?

— Мислех, че Ти Джей може да е още тук — нямаше да го покани да седне, затова се настани сам. На канапето.

Тя си избра стол като от времето на инквизицията.

— Наложи се да си тръгне. Съжалявам. Трябва ли ти? Ако побързаш, може би ще го хванеш, преди да е излязъл отново.

— Вече е почти единайсет.

— Знам — отново същата усмивка.

Не отстъпваше нито на милиметър.

Тад рязко се изправи и застана зад нея. Тя все още държеше четката в лявата си ръка, сякаш бе прекъснал заниманието й, а той случайно знаеше, че не е левичарка.

— Дай на мен — гласът му прозвуча доста развълнувано при спомена как тази черна коприна галеше тялото му.

Джоя застина, но мъжът измъкна четката от ръката й, сякаш не забелязваше протестите й. Докосване по рамото й и едно движение с четката бяха достатъчни, за да я успокоят.

Трябваше да запомни това.

— Никой не ме е сресвал, откак бях осемгодишна — промърмори тя и се изви напред.

Тад вдигна един тежък кичур и прекара четката отдолу. Джоя потрепери, а мъжът затвори очи и изстена.

— Какво каза? — гласът й прозвуча сънливо. Изведнъж се напрегна: — Ох!

— Какво стана? Какво направих? — падна на колене пред нея и се взря в лицето й.

— Няма нищо. Просто закачи ухото ми.

— О, извинявай. Дай да видя.

Но тя дръпна глава.

— Не, аз няма нищо, честна дума. Те са такива. Забравих да те предупредя да ги заобикаляш.

Тад не я слушаше. Раздели косата й и намери ухото. Бе доста червено. По-червено от обикновено?

— Хм Може да съм го одраскал.

Джоя напразно опитваше да се освободи, мъжът не я пускаше.

— Ще се оправи… Моля те…

Лицето й пламтеше и той осъзна, че не е толкова наранена, колкото смутена.

— За това ли молиш? — импулсивно се наведе и леко захапа ухото й. При първото докосване тя сякаш се сви на кълбо и той я грабна в прегръдките си. — Хей, не се крий от мен. Ушите ми са два пъти по-големи от твоите, а не се срамувам от тях — мъжът зарови лице във врата й. Тя отново трепереше, а той, Господ да му е на помощ, също. — Джоя? Любов моя…

— Не съм твоя любов!

Не бих се заклел в това, възрази той наум.

А тя мислеше: „О, колко бих искала да бъда!“

Преди да е разбрала какво става, Тад се изправи и я понесе.

Джоя зарита диво във въздуха и се вкопчи в раменете му.

— Слушай, прекаляваш! Това, което се случи… Е, беше случайно. Казах ти, че няма да се повтори.

Той продължи по стълбите, без да обръща внимание на протестите й.

Джоя се заизвива.

— Няма ли да ме пуснеш?!

— По-добре не мърдай! Ако падна, падаме и двамата.

— За Бога, Тад, какво правиш?

— Аз… Ами, предполага се, че те прелъстявам. Поне имах такова намерение. Виждаш ли, сънувах един сън, който беше толкова истински, че почти го почувствах. Помислих, че сигурно халюцинирам и реших да проверя. Нямаш нищо против, нали? — тя зарови лице във врата му и от начина, по който трепереше, той не можеше да разбере дали плаче, или се смее. — Джоя? Любов моя, това беше наистина много особен сън — и когато тя пак не отговори, Тад добави: — Хей, добре ли си?

— Не съвсем. Ох, не знам.

— И аз.

Стигнаха до втория етаж и младата жена избухна в смях.

— Тад, не искам да те натъжавам, но аз се преместих долу.

— По дяволите! Кога?

— След като ти си тръгна. След като Ти Джей си тръгна. Анджи пристига. Тя не харесва източно изложение, затова й отстъпих стаята си.

Тад мъжествено пое обратно по стълбите. Все още я носеше, макар че вече започваше да му натежава. Стори й се, че го чу да, мърмори нещо за дървени подове и кухненски маси, което й се стори малко ексцентрично, но в момента бе готова да опита и на люлката на верандата.

„Ти си полудяла! Сама си търсиш неприятности, с които не можеш да се справиш“.

„Млъкни, глупачке! Нали той поне се върна.“

Спалнята бе студена и миришеше на лак за мебели, на чисти чаршафи и съвсем слабо на нафталин. Единствената светлина за съжаление идваше от доста мъждива лампа на тавана.

Тад остави младата жена на леглото и седна до нея. Джоя го видя как се разкършва с облекчение и едва се сдържа да не го прегърне.

— Благодаря ти, че не ме изпусна.

Той я погледна, бавно разрови косата й, докато намери ухото.

— В теб няма нищо, което да не е красиво. Никога не се крий.

— Благодаря за комплимента, но… — промълви колебливо. — Преди беше доста тъмно, не си видял достатъчно, за да си съставиш мнение.

— Смятам да поправя това веднага щом мога, без да изглеждам алчен.

— Например показалците на краката ми — започна Джоя и избегна погледа му.

— Показалците ти?!

— Виждаш ли, стигат чак до палците. Нали знаеш какво значи това?

— Че си ненаситна в леглото?

— Че обичам да се налагам.

— Ще го преживея — успокои я той с дяволита усмивка, от която Джоя загуби и последните остатъци здрав разум.

— Тад, защо се върна? Честно — тихо попита тя.

Той дълго гледа дантелената покривка на дъбовото нощно шкафче, преди да отговори.

— Защото трябваше да разбера. Защото си ме докарала до положение да не знам дали идвам, или си отивам. Защото мисля, че съм загазил и исках да съм сигурен.

Тя замълча за миг.

— Значи дойде да ме прелъстиш, за да разбереш дали си загазил? Мислиш ли, че това ще ти помогне?

— О, ами както го казваш, звучи някак студенокръвно. Въпреки че „студено“ е последната дума, която бих използвал, за да опиша състоянието на кръвта си в момента. Или винаги, когато съм с теб. Или дори когато не съм с теб. Затова мисля, че ще имам проблеми.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не особено. А ти?

Тя бавно поклати глава. Ако Тад имаше нужда от покана, видя я в очите й, в начина, по който тя протегна ръце към него.

Мъжът свали обувките си. Тя вече беше боса. След това я повдигна и измъкна завивките изпод нея.

— Бива си те — забеляза тя. — Да не си и бивша бавачка?

— Майка ми е бавачка, но в момента ми се иска да не я намесвам — разкопча ризата си, свали я и Джоя видя два малки кръгли белега на дясното му рамо. Разкъсваше се между желанието да попита и нежеланието да знае. С треперещи пръсти повдигна ризата си, но той хвана ръцете й.

— Нека аз. Не искам първо на теб да ти стане студено.

— Студено? Едва ли — прошепна тя и като омагьосана проследи с поглед как той съблече ризата й, разкопча джинсите и ги свали.

В очите му се четеше желание и още нещо.

Бе облякла работните си дрехи в мига, в който се отърва от Ти Джей и сега почти съжаляваше. С хавлията щеше да е по-бързо. Докато още се мъчеше да овладее дишането си, чу как мъжът сваля ципа на панталона си и напразно се опита да обърне глава. Или поне да отмести поглед. Господи, бе загубила всякакво чувство за приличие! Да не говорим за разум…

Ако все още имаше някакви съмнения, те изчезнаха при първата му целувка. Устните му я галеха, възбуждаха и предизвикваха, отначало нежно, после по-смело, докато я обзе трескаво желание. Ръцете му също не бездействаха, изучаваха познатите очертания на тялото й, малките гърди, стегнатия корем, извивката на бедрата й.

— О, Тад, моля те!

— Търпение, любов моя. Още не съм стигнал до тези твои властни пръсти — и продължи с целувки надолу по краката й.

Окуражена, Джоя плъзна поглед по гърдите му, по мускулестите бедра, които можеха да я заключат и да я направят завинаги свой пленник.

— Аз също имам нужда да те докосна — помоли тя и Тад покорно легна по гръб. Бе напълно уязвим пред нея и Джоя, въпреки че колебливо прокара ръка по силното му тяло, знаеше, че той рядко прави това, за което и да е жена. Това й даде слаба надежда. Дланта й спря върху плоския му корем, после се спусна още по-надолу и нежно обхвана пламналата му плът. През тялото му премина тръпка и младата жена вдигна глава, уплашена, че му е причинила болка. — Да не би…

Той хвана ръката й, за да й покаже как да го погали. Но миг по-късно изохка, отмести пръстите й и поднесе дланта й към устните си.

— Мила моя, аз не съм от камък. Нека и аз — и тя му разреши.

Докато се извиваше конвулсивно, никоя част от тялото й не остана нецелунатта, необичана. Тад отново и отново я докарваше до ръба на лудостта и винаги спираше, макар тя да не можеше да издържа повече.

Обичам те. Моля те… Тя повдигна бедра, обви ръце около тялото му и се притисна с всички сили към него. Сякаш попаднаха в бесен водовъртеж.

 

 

Джоя не знаеше колко е спала. По някое време през нощта се събуди с глава върху рамото му и се отдръпна, за да не му тежи. Тад измърмори нещо в съня си, обърна се към нея и отново я привлече в прегръдките си.

Събуди се още веднъж и усети, че той леко докосва рамото й.

— Спиш ли?

— Да.

— Добре. Не исках да те будя — прошепна Тад и продължи да я люби, докато по бузите й се затъркаляха сълза.

— Господи, нали не плачеш?

— Не — избърса сълзите с ръка. — Понякога ставам сантиментална. Плача и когато гледам как маршируват военните оркестри.

Заспаха изтощени и когато Джоя отново се събуди, през белите пердета се процеждаше влажна сива светлина. Още преди да отвори очи, младата жена знаеше, че небето ще е облачно.

Също както бе сигурна, че възглавницата до нея ще е празна. Джинсите и ризата на Джоя бяха старателно сгънати на стола. Четката бе върху тях.

Дрехите на Тад ги нямаше. Него също. Нямаше и бележка. Никой от двамата не бе казал нищо за бъдещето. За довечера. За утре. Но й бе оставил пълна каничка с кафе — горещо, силно и ароматно.

Което бе по-добре от нищо, но не много по-добре.