Дикси Браунинг
Кораби в нощта (3)

Трета глава

Джоя веднага разбра какво означава това отвратително поклащане. Можеше да се случи вчера, когато бе паркирала до сервиза. Или онзи ден, когато обикаляше из града да разнася сладкиши. Но не, трябваше да почака до днес, когато тя извади резервната гума от багажника, за да вземе още едно дървено магаре и когато бе на десет километра извън града, без нито една къща наоколо!

Въздъхна дълбоко — защото иначе трябваше да изругае, а при седем по-малки братя и сестри се бе научила да си държи езика зад зъбите — спря отстрани на пътя и изключи двигателя.

— И сега какво? — раздразнено рече тя.

Чакълестият път свършваше след около два километра до къщата на стария Тимбърлейк, която бе и нейната цел. Между мястото, където бе спряла, и къщата имаше само едно разнебитено старо пристанище, най-вероятно изоставено.

Прекрасно! Можеше да отиде пеша до пристанището и ако е отворено, да наеме лодка, да гребе до вкъщи, да вземе резервната си гума, да я докара до колата.

Днес явно нямаше късмет. Събуди се с ужасно главоболие, после счупи новата стъклена каничка на кафеварката си. Всъщност лошият късмет я преследваше цяла седмица. Любимото й морско конче бе умряло, нещо в аквариума на Макмилън изяждаше всички новоизлюпени скариди — тя подозираше една гадна стрида, но не я бе заловила на местопрестъплението. Отгоре на това всички растения в оранжерията на семейство Рапъпорт пожълтяваха, а тя не можеше да втълпи на собствениците, че въздухът вътре е твърде сух.

Разбира се, не й помагаше, че почти очакваше Тад да й позвъни по телефона — всъщност Ти Джей, както Еди настояваше да го нарича. Бе изминала почти седмица, откак го видя на реката и не знаеше защо се надява той да й се обади. Съзнаваше само, че всеки път, когато телефонът иззвънеше, тя тичаше презглава и едва успяваше да скрие разочарованието си, когато се оказваше някой друг.

Излезе от колата да провери дали може да се справи със ситуацията. Имаше помпа и ако гумата не бе съвсем омекнала, може би щеше да успее да стигне до града.

Но гумата бе смачкана като поничка.

 

 

Тад забеляза първо масленожълтия линкълн. Нямаше как да не го познае. Бе същият, който заемаше цялата алея пред къщата на Джоя.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той, след като спря и свали прозореца си.

— Не виждам с какво би могъл да ми помогнеш в момента.

— Например да ти сменя гумата.

— Добра идея, стига да имах резервна.

Тад реши да си спести забележката, която се въртеше на върха на езика му. Сигурно вече достатъчно се бе самообвинявала. От друга страна, жена, която пътува по непавиран изоставен селски път с десетгодишна кола без резервна гума заслужаваше няколко поучителни думи. А той случайно познаваше от личен опит опасностите, за които повечето градски жители само бяха чели.

Излезе от колата и едва не загуби обувката си в калта. Затръшна вратата. Ядосваше се на Джоя Мърфи, но още повече бе раздразнен от себе си, че не може да я избие от ума си. Жена, която бе виждал точно два пъти в живота си! Тя не можеше да е на повече от двайсет и две години, а той наближаваше четирийсетте. Освен това не беше негов тип. Той обичаше дребни, червенокоси, зрели жени, достатъчно зрели, за да не се надяват на повече, отколкото можеше да им предложи. Защо тогава не можеше да изхвърли от главата си тази дългокрака хлапачка с черна коса и дяволски сини очи? Това момиче, което ядеше като докер, говореше с патиците и ухаеше на диви цветя в борова гора?

— И какво смяташ да правиш сега, да се заселиш тук ли?

Тя премигна и Тад едва не й се извини.

— Как не се сетих за това? А се тревожа за някаква спукана гума.

— По-надолу има пристанище.

— Знам. Повече прилича на място за риболов, но може да имат поне телефон.

— Да, ако е отворено по това време на годината — Тад усети, че се разнежва, когато тя отчаяно се облегна на капака на колата. Дори облечена в джинси и без никакъв грим, пак бе зашеметяваща. По дяволите, не искаше да се разнежва! — Слушай, бих могъл да те закарам да си вземеш резервната гума, а после всеки да продължи работата си?

Тя се замисли над предложението му, сякаш имаше някакъв избор. Тад пъхна ръце в джобовете и се загледа в хилавите борчета, които отделяха неожънатата нива от реката. Под оловносивото небе водата изглеждаше застояла и безцветна. Всичко бе мрачно и сиво. Джоя се усмихна и му се стори, че вижда залеза…

— Качвай се — изръмжа той и добави по-нежно. — Може би е добре да заключиш колата си. Ако има нещо ценно, сложи го в багажника или го вземи.

— Има безир, лак и разтворител. И най-хубавите ми четки. Ще взема четките, но не мисля, че някой би откраднал кутии с лак.

— Сложи ги в багажника.

— Няма място. Там е дървеното магаре. Затова трябваше да извадя резервната гума.

— Не знам защо, но ми се струва, че когато са разработвали точно този модел автомобил, едва ли са имали предвид да побира дървени магарета — отбеляза Тад и устните му трепнаха в усмивка.

Отне им почти цял час да отидат до Ривъртън, да измъкнат гумата изпод навеса, да я натоварят на колата на Тад и да се върнат. Докато свалят, спуканата гума и сложат резервната, за Джоя вече бе късно да започне работа.

— По-добре да сваля тези неща, за да имам място за гумата утре — каза тя на Тад, който сякаш нямаше желание да си тръгне и да я остави. Бузите й още пламтяха от поучителната лекция, която изслуша по пътя, когато той видя състоянието на резервната й гума. Мразеше поученията, а от него бяха още по-неприятни, макар да й мислеше доброто. — Няма нужда да ме чакаш, Тадеъс. Много съм ти благодарна, но… — да го вземат дяволите! Как можеше да я обезоръжи, без да каже дори една дума? Сигурно заради тези очи… И заради това упорито, некрасиво и все пак чаровно, лице. — Добре, всъщност се радвам, че се появи. Между другото, какво правеше тук? Наоколо няма нищо, освен къщата на стария Тимбърлейк и пристанището.

— Ами… имах малко свободно време. Обичам да пътувам по селски пътища, за да проверя къде ще ме изведат, така че мога да карам след теб, в случай че и резервната гума се спука.

Глупак! Търсиш си белята. Ако имаш малко ум в главата, веднага ще изчезнеш и ще измислиш друг начин да провериш това пристанище.

Тя го възнагради с още една ослепителна усмивка и седна в колата си. Прибра крак, миг преди да хлопне вратата. Бе със същите изцапани маратонки, с които я видя първия път, но отблизо изглеждаха още по-зле. Тад изтри чело. Докато вземат резервната гума и я сменят, бе имал достатъчно време да огледа в пълни подробности това стройно тяло с дълги бедра и тънка талия. Изруга тихо. Никоя жена не би трябвало да изглежда толкова добре в окъсани джинси, въжен колан, раздърпана жилетка и избеляла червена блуза, която подозрително приличаше на пижама! Нямаше нищо общо с красавицата, с която вечеря в нощта на бала. Носът й бе червен, ръцете — мръсни, косата й — сплетена на раздърпана плитка, а на главата си бе нахлупила червена плетена шапка — но не достатъчно ниско, за да скрие малките уши, които стърчаха изпод блестящата черна коса.

Всичко това би трябвало да е достатъчно, за да го поохлади. А всъщност бе готов да се разтопи до мозъка на костите — и то заради една хлапачка, дотолкова наивна, че да се съгласи да излезе с развратния му брат!

Джоя караше отпред, подсвирквайки си „Триумфалния марш“ от „Аида“. Вече два пъти бе ходила до къщата на Тимбърлейк — първо, за да провери дали си струва да реставрира лампериите. Оказа се, че си заслужава усилията — масивен дъб, махагон, череша и палисандрово дърво. Дъбът бе нов, но махагонът бе от Хондурас. Някои от дъските бяха широки почти петдесет сантиметра. И той, и черешата бяха придобили виненочервен цвят, който не може да се имитира, а палисандровото дърво нямаше цена. Би било престъпление всичко това да се смени с фабрична изработка.

Втория път донесе инструментите си, стоманена вълна и шкурка. Изщрака три ленти с фотоапарата, за да документира състоянието, преди да започне. Понякога се появяваха скрити повреди, които не се виждаха от пръв поглед. Тад й помогна да внесе тежките кутии.

— Кой влачи обикновено тези неща?

— Аз. Защо?

— Собственикът би трябвало да осигури някой за тежката работа — той остави последната кутия в стаята, която Джоя бе избрала за свое работно място.

— Аз не работя за собственика. Наела ме е компанията, която прави ремонта. Повечето бояджии отказват да се занимават с такива неща. Сигурно ще трябва да сложа още лампи тук — огледа прашната стая, която според документите някога била музикална зала. Влагата във външните стаи трябва да е била убийствена за пианото или клавесина или каквито музикални инструменти е имало — Готов ли си да тръгваме?

— Не ми допада идеята да работиш тук съвсем сама — мрачно заяви Тад. — Не можеш ли да си наемеш помощник?

— Не, ако искам да спечеля достатъчно, за да мога да си позволя морски деликатеси.

— Разбирам. Но би могла да си вземеш поне куче.

— Имаш предвид куче пазач? Доберман или немска овчарка? Имаш ли представа колко ядат тези животни? По-скоро бих си взела котка. Един войнствен котарак… — засмя се. — Хайде, стана ми студено. Тук е влажно като в гроб.

Тад я изчака да заключи масивната врата и тръгна след нея към колата й. Не можеше да откъсне възхитения си поглед от плавно поклащащите се бедра. Накрая стигна до заключението, че тази походка не е съзнателна. Сигурно имаше нещо общо с телосложението й — центъра на тежестта, широчината на таза и дължината на краката й. Не беше инженер и не разбираше много от тези неща, но можеше да оцени резултата.

— Ще карам след теб до вас.

— Не е необходимо. По пътя ще спра да оставя гумата за лепене.

— Въпреки това ще дойда с теб за всеки случай.

— Добре, но само ако ми разрешиш да те нахраня. Вчера направих супа. Освен това имам половин черешова торта. Няма да мога да я изям, защото имам заявка за плодов кекс, а от любимите си сладкиши винаги пека по два.

— Това сигурно се отразява на печалбата ти.

— Така е — въздъхна тя и седна зад волана. — За съжаление много обичам сладко и не мога да се въздържа.

По пътя към къщи Джоя опитваше да си спомни дали е подредила всекидневната, преди да излезе. И дали е измила чиниите от закуската. Обедът й се състоеше от два сандвича и млечен шейк с кафе в една закусвалня, така че в кухнята вероятно не цареше безпорядък.

Ала се излъга. Кухнята изглеждаше дори по-зле от обикновено. Джоя бе забравила, че сутринта изпусна капака на кутията си за кафе върху каничката и я счупи. Събра най-едрите парчета с мокра салфетка, но реши да изчисти останалото, когато се върне. Филийките й бяха още в тостера и изглеждаха изсъхнали и съвсем неапетитни. Толкова се бе ядосала, задето счупи още една каничка за кафе, та изобщо се отказа да закуси — главоболието й не премина, но по този начин поне оправда обилния обед.

— Извинявай, тази сутрин бързах. Опитай люлеещия се стол, по-удобен е, отколкото изглежда.

Наистина беше удобен, затова го купи от една разпродажба. Разбира се, трябваше да се претапицира, а за това би платила три пъти повече, отколкото за стола, затова го направи сама — е, поне донякъде.

Донесе две димящи купички супа от черен боб и панерче с горещи царевични кифли. Слава Богу, че имаше микровълнова печка.

Тад разглеждаше картинната й галерия.

— Малко е необичаен, нали? — посочи той към един изключително импресионистичен пейзаж.

— Брат ми Тейв — Октавий — го нарисува, когато беше на четири години. Не можеше да излиза заради астмата си и татко му купи водни бои. Тревър, другият близнак, получи барабани, но мама му ги взе още на втория ден. Даде му готварския сервиз, който Анджелика не харесваше.

— После станаха ли художник и готвач? — Тад против волята си бе очарован, че такова голямо семейство може да поддържа добри отношения. От опит знаеше, че такива случаи са редки.

— Нищо подобно! Яж си супата, преди да е изстинала. Надявам се, че обичаш черен боб. Ето и мармалад за кифлите, ако искаш. Вече съм им сложила масло.

Преди да успее да й каже, че никога не е ял черен боб и че маслото му стига, тя продължи да разказва, че брат й Тейв учи авиоинженерство със стипендия.

— И слава Богу. Като директор на училище, татко много държи на висшето образование, а само с неговата заплата е трудно. Можеш да си представиш.

Нямаше нужда да обяснява, че тъй като Тревър също е студент, а останалите деца растяха невероятно бързо, парите винаги са били проблем в семейството. От време на време Анджи се шегуваше, че ще си намери богат и щедър съпруг, който да ги осинови всичките. Като безспорната красавица на фамилията, единствено тя би могла да се омъжи за богаташ. Но парите никога не бяха кой знае колко значими за нея. След гимназията Анджи завърши кратък бизнес курс и веднага си намери работа в кабинета на местния детски лекар. Винаги бе обичала децата.

— Не съм сигурен дали ще стигна до тортата — призна Тад след втората чиния супа и всички кифли.

— Само опитай. Това е един от моите специалитети, по собствена рецепта. Между двата реда череши има скрит яйчен крем, а отгоре е със сметана. За Деня на Свети Валентин я правя във формата на сърце.

По нейни указания Тад бе приближил люлеещия се стол до масичката за кафе. Не посмя да покани мъжа в кухнята. Трябваше да импровизира нещо за кафето, но пък импровизациите бяха нейната сила. Може да не беше най-умната в семейството, но когато ставаше дума за практични решения, бе всепризнат шампион.

— Спомена, че имаш собствен бизнес, Ти Джей, искам да кажа, Тадеъс. Извинявай, но приятелката ми Еди… — като видя, че той е леко озадачен, обясни: — Еди Кенфийлд, съпругата на твоя приятел Мак. Виждам я по няколко пъти седмично и тя настоява да те наричам Ти Джей, дори след като й казах, че на теб повече ти харесва Тадеъс — изведнъж усети как пламва. По дяволите! Сега той разбра, че говори за него зад гърба му. Мъжете мразеха тези неща. — Исках да кажа, тя попита за теб само един или два пъти. Дали съм те виждала след бала, това е всичко.

— Джоя, аз не съм Ти Джей. Аз съм Тадеъс. Ти Джей е брат ми, а за танците… е, в последния момент се оказа, че той не може да дойде, а аз дойдох да ти обясня, но… Ами ти май мислеше, че съм Ти Джей и аз реших, че ще е по-лесно да излезем на вечеря, вместо да се опитвам да ти обясня цялата бъркотия.

Мъжът прокара пръсти през косата си. Изглеждаше смутен, нещастен и неустоим. Искаше й се да го погали и да го успокои.

— Съжалявам — продължи той. — Беше глупаво от моя страна. Нямам представа защо постъпих така.

След първоначалната изненада Джоя се усмихна, след което избухна в неудържим смях. Отпусна се на възглавничките на канапето и се смя до сълзи. Ето защо нищо не съвпадаше! Висок, рус и красив? И алергичен към риба!

— Тадеъс, обичаш ли да четеш?

— Да чета ли? Разбира се, но какво общо…

— А Ти Джей? Той обича ли да чете?

— Разбира се. „Плейбой“ и други такива списания. А също и комикси.

— А обичаш ли музика?

— Имам всички записи на Дон Уилямс, а веднъж чаках четири часа на опашка, за да взема билети за концерт на Джудс.

— Джон Уилямс? Добре, но кой е Джудс?

— Не кой, а кои. Те са две, майка и дъщеря. И не Джон, а Дон.

— О, разбирам. А Павароти, Пърлман?

— Никога не съм ги чувал. Трябва да са нови.

Тя потисна усмивката си. Какво друго й оставаше?

— Още от самото начало е било комедия от грешки, не мислиш ли?

— Е, не знам дали бих го нарекъл точно комедия.

— Зависи от гледната точка — Джоя стана и посегна да вдигне остатъците от обеда, но Тад я изпревари. Ръцете им леко се докоснаха и младата жена усети нещо, което не бе изпитвала от дълго, дълго време. А може би никога.

— Седни — гласът й бе по-дрезгав от обикновено. — Ще направя кафе. Нали пиеш кафе? — с обеда бе сервирала вода, защото й трябваше време, за да измисли какво да използва вместо каничката за кафе. С нейния късмет Тадеъс сигурно щеше да се окаже любител на чая, а вкъщи нямаше нито грам. — А може би вино? — хрумна й внезапно. Един клиент й бе подарил две бутилки „Бордо“, останали от официалния им обед, като благодарност за миниатюрното самолетче, което бе направила върху тортата.

— Не съм много по виното. Предпочитам бира.

— Съжалявам — безпомощно разпери ръце тя. — Никога не съм понасяла бира. Кафе, вино или терпентин. Избирай.

Очите му весело проблеснаха, въпреки че устните му не трепнаха.

— Кафе, благодаря. Ще ти помогна — надигна се, но тя решително поклати глава.

— О, не, аз сама, искам да кажа.

— Защо се изчерви? Да не би между сладкишите, боядисването и саксиите да вариш ракия в кухнята?

— Не, но това е идея — отказа се от опита да се преструва на идеална домакиня и позволи на Тад да вземе подноса. Внимавай къде стъпваш. Сутринта счупих каничката за кафе и нямах време да разчистя.

Но нито петната върху белите плочки привлякоха вниманието му, нито филийките в тостера, нито съдовете в умивалника.

— Полицейска картотека, така ли? — попита той и спря поглед пред редицата снимки на стената.

— Запознай се със семейство Мърфи. В сребърната рамка са мама и татко. Стаси на две години. На голямата снимка е Анджелика. А това тук са близнаците. Татко ги държеше, докато снимах, защото за училищната снимка Тейв си сложи червена перука, а Тревър среса косата си на път и я намаза с черна боя за обувки. Мама едва не ги уби. Този на понито е Ръдърфорд, но настоява да му викаме Шу. Не ме питай защо. После Хлое, Мона и Стаси в официални рокли на рождения ден на Хлое. И това е всичко. Освен Мечо. Тук на снимката от рождения ден се вижда опашката му. Изгонен е, защото пръв стигна до тортата.

Тад продължи да разглежда снимките, а Джоя намери каничка, която ставаше за кафеварката, и зареди кафето. Не й убягна, че той се задържа най-дълго пред снимката на Анджелика. Нищо изненадващо, разбира се. Кой нормален мъж не би я харесал?

Съзнателно отклони мислите си от старите рани и извади най-хубавите си чашки и чинийки. Бяха прекалено малки, за да са практични, но прекалено красиви, за да не се използват. Съдовете и фините ленени покривки бяха останали от баба й заедно с къщата. Среброто взе Анджелика, а книгите, старите плетени възглавници, моделите на кораби и селскостопанските инструменти бяха разпределени между останалата част от семейството.

— Искаш ли сметана и захар? — попита тя.

Тад се отдели от снимките — доста неохотно, както й се стори — и поклати глава.

Занесоха кафето във всекидневната и кой знае защо, сякаш и двамата не можаха да измислят какво да кажат. Джоя се загледа в ръцете му, толкова груби, силни и мъжествени. Всъщност лицето му също бе грубо и мъжествено, както и тялото. А колкото до силата, трябваше само да го погледне, за да разбере, че той може да се справи в почти всяка ситуация.

Изведнъж осъзна, че е ужасно уморена да бъде винаги силната, винаги практичната. Всичко идваше от това, че е най-голямото дете в семейството, но изведнъж почувства почти непреодолимо желание да се опре на някой още по-силен. А Тадеъс бе несъмнено силен по свой собствен безмълвен начин.

Изпи последната глътка кафе и се задави. Закашля се и притисна ръце към горящите си бузи. Очите й се замъглиха от сълзи.

— Хей, какво ти е? Дай ми чашата, преди да си я изпуснала — той скочи, притисна тялото й към гърдите си и започна да я тупа по гърба.

— Извинявай Май ще кажеш, че не съм свикнала да пия — задъха се Джоя. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но нямаше сили. Нито желание. — След минутка ще съм като нова.

— Не се безпокой — ръката, която я потупваше, започна да се движи в лениви кръгове по гърба й.

Притиснала глава към рамото на мъжа, Джоя долови аромата на сапун и нещо по-неуловимо — нещо мъжествено, което заплашваше да замъгли здравия й разум.

Сякаш чувствен мираж ги бе впримчил в магията си, увиснали във времето и пространството. Тад много бавно вдигна ръката й и я сложи върху гърдите си.

— Ето… усещаш ли какво ми причиняваш?

Сърцето му бясно биеше под дланта й. Джоя почувства как се приближава все повече към него, докато съзря блясъка в очите му, едва забележимия белег на брадичката.

Целуни ме, по дяволите! Какво чакаш?

Да не си полудяла? Та ти дори не го познаваш!

Тадеъс бавно вдигна ръка и я притисна към лявата й гърда. Странно, но в този жест нямаше нищо сексуално. Въпреки това пулсът й неочаквано се ускори и коленете й се подкосиха. Той нежно отмести длан, ала кожата й пламна от допира.

— Сърцето ти сякаш играе аеробика.

Бе потресена от неговата безцеремонност. Какво правеше той с нея? Опитваше се да докаже нещо? Добре, доказа го! Каквото и да беше.

Странно, не се бе чувствала по този начин след онзи ужасен, безкраен период на преображения, наречен съзряване. Тогава се бе заклела да стане монахиня, след като едно момче от нейния клас каза на всички, че тя не може да се целува, защото бе получила по-добра оценка от него на контролното по история. Никога не го бе хващала за ръка, какво остава за целувки, но с помощта на чувството си за хумор успя да се справи.

— Боя се, че кафето ти е изстинало, но и без това вече е късно — тръгвай си и ме остави да осъзная какво правиш с мен! Трябва да мога да те погледна, без да изпитвам желание да сваля дрехите ти!

— Да, наистина. Трябва да проведа няколко телефонни разговора.

— Още веднъж ти благодаря, че ме спаси — тя изведнъж помръкна.

— Няма защо. Но друг път не шофирай без резервна гума, дори ако трябва да я сложиш на покрива. Разбра ли?

— Да, господине. Обещавам, господине.

Странно, но забеляза весели пламъчета в очите й.

— И не бъди толкова самоуверена — изръмжа той, без да я поглежда, и излезе.

— Да, господине — прошепна Джоя и се облегна на вратата да го изпрати.

Тад стигна до колата си и спря. Сигурно по пътя умът му бе престанал да работи, защото иначе никога нямаше да направи това, което стори. Но понякога човек трябва да прави каквото му се прииска, за да не получи язва.

Или поне така си каза, когато изтича обратно към оранжевата къща, изкачи стъпалата, премина през дървената веранда и грабна жената в обятията си.

Джоя не би могла да произнесе и дума, дори от това да зависеше животът й. Остана неподвижна, докато той я притискаше към мускулестото си тяло и я целуваше така, че й се зави свят.

След този първи миг на лудост вече не я притискаше така силно и тя спокойно можеше да се отдръпне ако не беше сладостният натиск на устните му, плахото докосване на езика и преди всичко стенанието, което се изтръгна от гърдите му, когато отново я привлече към себе си.