Григор Гачев
Ортодокс (7)

Светът на Ортодокс

Представлява планета с размерите на Земята, и с подобна на земната луна. Сушата е 42% от повърхността, и почти цялата е един огромен, силно разклонен континент с дълбоко врязани в него морета, прострял се предимно в северното полукълбо. Ландшафтът е регулиран — няма пустини, твърде високите планини са рядкост, и пр. Пейзажът почти навсякъде е леко хълмист, гори и поля, годни за обработване. Климатът също е регулиран — с лято като типичното за Югоизточна Европа и доста по-топла зима, без големи температурни разлики, с редовни валежи и др. Няма заразни болести и опасни животни, с изключение на вълците (поискани лично от Йосиф Водителя), и мечките (рядко срещани, и още по-рядко ставащи стръвници). Животинският и растителен набор са подбрани от типичното за Югоизточна и донякъде Средна Европа през Средновековието.

Един весел куриоз са стопанските видове. Съставителите на проекта са нямали и идея, че повечето „типично български“ растения, а и някои домашни животни, са пренесени отдругаде по-късно, и средновековният българин не ги е познавал. Списъкът е дълъг — царевица, памук, картофи, домати, тикви, боб, дини, пъпеши, леща, ориз, фъстъци… Злоумишлени слухове твърдят, че Йосиф Водителя се е отказал с огромно неудоволствие от кафето и тютюна, и дори че в екипа, правил проекта, е имало горещи поддръжници на индийския коноп и коката… Отделно от това, на практика всички видове на Ортодокс не са каквито са били през Средновековието, а са от сортове и породи, селекционирани не повече от сто години преди Разделението.

Нелегално (всъщност ръководството си е затворило очите за тях) са се промъкнали и някои генно-инженерни видове отпреди Разделението. Класическият пример е грозде (наричано на Ортодокс патриаршеско), което е без семки и съдържа фруктоза вместо глюкоза (и е подходящо за диабетици и чернодробно болни, но не става добре за вино). По-малко разпространено, но също отглеждано, е т.нар. пиянско грозде — сорт, който достига много висока захарност, и виното от него може да достигне до 30% съдържание на спирт. Повечето отглеждани сортове царевица са с далеч по-високо съдържание на лизин от оригиналната, и така са не по-малко пълноценна храна от житото. Има и люти чушки, които съдържат почти 6% капсаицин, и една от които може да подлюти здравата вечерята на манастир с над две хиляди монаси — осемстотин до хиляда литра гозба. Много от другите култури и животни също имат дребни генетични подобрения — например кучетата от Ортодокс не боледуват от бяс, гроздето не го лови мана…

Друг весел, макар и досаден, куриоз са бълхите и въшките. Непосредствено след Преселението ръководството на сектата, запитано от миряните си за тях, е излязло със становището, че малките гадинки, както и вълците, са били поискани нарочно, за да бъдат нещата истински. Истината обаче е, че никой от тези радетели на селския живот не е бил стъпвал на село през живота си, и не е знаел, че добитъкът има паразити — и затова не се сетили да поискат при съставянето на проекта да ги няма…

Население

Всички заселници на Ортодокс са членове на сектата на Йосиф Водителя от времето на Преселението. Хора извън тази секта не са били приемани в проекта; малкото желаещи да се присъединят към него в последния момент са били набързо „покръстени“ и приети в сектата.

Тъй като сектата силно се е противопоставяла на всякакви видове аугментации, процентът в нея на хората с официално разрешени аугментации (средна продължителност на живота 100–110 г., пълноценно здраве почти до края, и т.н.) е бил сравнително малък. Истината обаче е, че повечето от членовете й са мразели аугментациите именно защото са били опитали да се сдобият с това или онова, и опитът е бил неуспешен, или с нежелани ефекти. А обикновено е бил неуспешен, защото срещу почти или съвсем без пари е можело да бъдат намерени само експериментални или нелегални аугментации, недокументирани и недоизпипани.

Резултатът е, че немалък процент наследствени аугментации са минали „нелегално“ — притежателите им не са съобщавали за тях, за да не бъдат отхвърлени, или не са подозирали, че има остатъчен наследствен ефект, или не са знаели до какво точно ще доведе този или онзи им опит да се аугментират. Също така, първите няколко поколения направо са гъмжали от подивели или експериментални контейнерни ретровируси, използвани за въвеждане на генетични аугментации, които непрекъснато са пренасяли между хората каквито гени и парчета от гени попаднат. Резултатът е пълна генетична каша.

С времето генетичната каша е овладяна от естествения подбор, поне до степен да не пречи твърде много на раждаемостта. Много често обаче са срещани наследствените останки, скрити или в някаква степен изявени, на нелегални, експериментални или просто не много известни аугментации. Съчетанията им понякога пораждат изключително странни хора.

При преселването на планетата, за да обедини хората си, Йосиф Водителя създава църковно обявеното роднинство. Чрез него се декларира некръвна и небрачна роднинска връзка между хора. След Преселението всички са били свързани в „семейства“ от по няколко братя и сестри. Оттогава църковно обявеното роднинство се използва най-често при осиновяване на деца, понякога при приемане на Анатемосани, но и при най-различни други случаи — когато свещениците решат, че е необходимо.

При преселването на Ортодокс групичката е само от две-три хиляди човека. Контролът върху раждаемостта е обявен за зло и забравен, и броят на населението непрекъснато расте; към 972 ОП то е около 25 милиона души, населяващи около 350 000 квадратни километра. Вероятно населението би било много повече, ако раждаемостта не беше естествено ограничена от генетичната каша и от факта, че през първите около шестотин години между половината и една трета от населението са се замонашвали, или не са участвали в брак поради други причини. Към 972 ОП генетичната каша вече не пречи много на размножаването, а в манастирите отиват твърде малко хора, и населението расте доста бързо.

Първоначално големият процент от населението е било религиозно по-скоро проформа (по-скоро са мразели богатите, които могат да си позволят аугментации), и истински вярващите са намирали себеподобни предимно в манастирите. През първите няколко поколения религиозността се е засилвала; това е времето, когато манастирите преливат от монаси. С „попиването“ на религията с поколенията обаче съотношението се обръща, обръща се и процесът — вярващите се чувстват добре навсякъде (и по-нужни извън манастирите), вътре остават символичен брой монаси, някои от които — недостатъчно набожни за цивилния живот, но търпяни вътре заради посветяването си (и възпитавани в религиозен дух при по-строга дисциплина). Изследователи на Ортодокс спекулират, че това може би е начин за допълнително изчистване на обществото от недостатъчна религиозност.

Икономика и култура

За ниво на развитие на света е избрано ранното Средновековие. Машините от всякакъв вид (всичко по-сложно от обикновено колело или мелничен механизъм) са обявени за осквернение на волята Божия, прогресът под каквато и да било форма — също. Създадени са строги правила, които да забраняват дори като идея нещата, които принципно биха могли да доведат до прогрес; много често тези правила са изненадващо изобретателни и ефективни. Някои изследователи на Ортодокс смятат това за сигурен признак, че са били предложени от Безтелесните; други го оспорват.

Установено е летоброене от преселението — ОП. Използват се старостилни (по представите на Йосиф и компания) мерки и теглилки, технологии и др. Наемането на един човек от друг за работа е забранено, въпреки че реално често се получава на практика — някаква работа се свършва срещу някаква форма на заплащане. Прекомерното богатство е обявено за грях. Създаването на каквито и да било икономически сдружения (а и по принцип организации, с изключение на църковните) се смята за опит за подкопаване на властта на църквата, и се преследва. Изследването на нови територии се допуска само при необходимост от заселването им (пренаселване на наличните).

Търговията е предимно натурална. Използват се понякога и правени от местните златари златни и сребърни монети, които обаче се ценят много повече в качество на украшения, „късмети“ и други подобни, и реално са просто стока, а не универсално разменно средство. Основната причина е суровият възглед към богатството (официално — наследство от православните канони, реално — напасване към състава на сектата, идващ по време на Преселението предимно от най-бедните слоеве).

Духът, порядките, обичаите и правилата са каквито са били през Средновековието за България и българите, по представите на Йосиф и хората му. Което реално отговаря по-скоро на късното Средновековие, каквото е в популярните обществени представи, и са твърде различни от реално исторически съществувалите. Списъкът на разликите е огромен; причината за на практика всички е една и съща — Йосиф и хората му просто не са знаели това или онова. Че българките тогава не са носели рокли, а сукмани и престилки; че „потур“, „ока“ и още много други думи не са български; че повечето селскостопански растения, а и животни, които се гледат на Ортодокс, са се появили в България по-късно, и т.н.

Разминавания, включително фрапантни, има дори в църковните порядки и обичаи. Там те са допуснати най-често от съображения за практичност. Съображенията по-късно не винаги са се оказвали верни, но повечето разлики са запазени въпреки това. В традиционната българска православна църква например има само един синод — на Ортодокс има околийски, митрополийски и централен синоди. В оригиналната църква свещениците нямат право да се женят след ръкополагане — на Ортодокс митрополит има право да венчае свещеник, ако той не е бил женен при ръкополагането си. Много служби и обичаи са напълно различни; някои биха били обявени от кой да е образован български свещеник от времето на Разделението за суеверия или дори ерес, и с право. Самодивите и караконджолите, а и доста други „зли сили“ на Ортодокс са доста различни от представата за тях през Средновековието. Някои от разминаванията са поради необходимости при създаването на системата на Ортодокс, но повечето идват пак от неинформираността на Йосиф и хората му.

Социално и държавно устройство

Системата за управление е теокрация. Държавата се нарича Патриаршия. Начело е Патриархът, който се избира пожизнено. Патриаршията се разделя на Митрополии, начело с митрополити, те на околии, начело с владици, и села (много рядко — градчета), управлявани от местните свещеници. Околията обикновено включва между двайсетина и сто населени места, Митрополията — трийсетина до сто околии. Митрополиите в Патриаршията към 972 ОП са шестнадесет; броят им бавно расте с увеличаването на населението и експанзията в нови територии.

Размерът и разпределението на населените места са строго регулирани. Спазва се правилото за съотношение 1:1 на култивирана (вкл. пътищата и населените места) и некултивирана (гори, поляни, запустели места) площ; обикновено всяка стопански използвана земя, дори пасищата, се брои към култивираната площ. Селата обикновено са с между 200 и 2000 жители. Всяка околия има централно градче, с население между 2 и 5 000 (където е и седалището на владиката), всяка митрополия — централен град с население около 10 000 души (там е и седалището на митрополита). Столицата на Патриаршията, Свети град, е с население около 30 000 души, и представлява отделна териториална единица, подчинена пряко на Патриарха. При надхвърляне на допустимия размер на населено място, или превишаване на култивираната над некултивираната земя, част от хората биват изпращани да заселват нови земи, или по-рядко в по-малки населени места или да заселят отново изоставени по някаква причина.

Свещениците са духовни и светски лидери на населените места; пак те са и съдии. Властта им е абсолютна; единствено свещеник от по-висок ранг може да отмени нарежданията им, и това не се случва често. Случаите на злоупотреба с тази власт обаче са изключително редки, и ако такъв се установи, наказанието е далеч по-безмилостно, отколкото обичайните над несвещеници; афоресването е на практика задължително, и почти никога не се минава само с него.

Присъдите на Ортодокс могат да бъдат публичен упрек, телесни наказания, имуществени санкции или каквото изобщо хрумне на съответния свещеник. Смъртно наказание или затвор не се прилагат. Най-тежкото наказание се нарича Анатемосване, и представлява лишаване от всякакви права и имущество и изгонване от Патриаршията без право да се върнеш и заселиш на нейна територия. Прогонвания от Патриаршията за определен срок се случват, но са рядкост.

Изпълнението на произнесена присъда е задължение на всеки гражданин на Патриаршията; отказът да го спази се наказва със същата присъда, както неизпълнената. По същия начин се осигурява и опазването на реда — залавянето на нарушител е задължение на всеки; ако е нужно, цели Митрополии могат да бъдат вдигнати на крак, докато престъпникът не бъде открит и осъден. (Този начин на действие е твърде ефикасен и като превенция на престъпленията — никой не иска да го откъснат от работата му за дни и седмици, така че нетърпимостта към престъпниците е голяма.)

Законодателната власт е в ръцете на Патриарха — т.нар. канони. По принцип Патриархът има право да ги пише и въвежда и сам, но по обичай той ги представя на мнението на Съвета на митрополитите, преди да ги въведе в сила. Често дори каноните се съставят и пишат от негови съветници, и той само прави окончателната редакция и ги прокламира. Пак той е последна инстанция по всички възможни въпроси (доколкото Бог рядко се изказва през главата му). Решенията му са закон и върховна заповед за всеки на Ортодокс.

Привилегия на Патриарха, осигурена от Отговорника, е запазването на напълно бистър ум и физическа дееспособност до смъртта си, и предусещането й една година по-рано. Друга е демонстрирането на духовна мощ, като например с молитва да излекува тежко болен, или да предизвика дъжд при суша.

Процедурата по избор на Патриарх е интересна. Седмица преди смъртта си старият Патриарх назовава пред близките си съветници няколко възможни наследници. Предполага се, че ги научава чрез просветление. Имената им се пазят в тайна до смъртта му. След нея биват разкрити, и назованите биват поканени пред събор на митрополитите. Там те трябва да покажат духовна мощ, като извършат чудо с молитва. Този, който се справи най-добре, става новият Патриарх. Понякога се справя не само един, но обикновено един превъзхожда останалите. По-слабите чудотворци най-често също получават (не винаги веднага) високи църковни постове.

(Осмият Патриарх е бил интересен случай: трима кандидати се справили напълно еднакво. Съборът им предложил да изберат заедно как да постъпят. Двама решили съревнованието да продължи до излъчване на победител; третият заявил, че щом има други достойни, той се отказва. Естествено, в крайна сметка станал Патриарх именно той: молитвите на другите двама загубили част от силата си, и колкото повече продължавало съревнованието, толкова повече отслабвали, оставайки еднакво силни, до пълна загуба на сила. Когато това станало, третият отново бил помолен да се докаже, и се оказало, че неговата молитва е станала дори по-силна. Външните наблюдатели смятат, че това е било просто пресилено показен урок на тема добродетели от страна на Отговорника.)

Системата е строга и нетолерантна към престъпност от какъвто и да било вид или каквито и да било организации освен църквата, и поддържа много добър порядък и спокоен живот. Поради строго регулираната икономика, лишена от възможност за създаване на големи икономически единици, корупция на практика не съществува. За това спомага и малкият размер на населените места — обикновено всеки познава всички от селото, и тайните бързо стават известни. Благоприятният за селско стопанство климат и поощряването на трудолюбието осигурява напълно приемлив стандарт на живота, практическата липса на инфекциозни болести също спомага за това.

Единственото „нецърковно“ нещо на Ортодокс са цирковете — неголеми трупи, които обикалят от място на място и се издържат от представления, понякога и от помощ в селската работа. Много от по-религиозните хора не ги гледат с добро око, без да имат някакви конкретни претенции; причината обаче е, че са привлекателни за хора, които не са особено църковно настроени. Причината за съществуването им е била съвет от Свръзката към Йосиф Водителя, че изцяло църковна система е нещо като парен котел без предпазен клапан, и че нещо от типа на пътуващи циркове би било добър отдушник. Обикновено цирковете представят различни видове атлети и акробати, неголеми театрални постановки, по-рядко разни чудати неща, и разбира се, смешници — така на Ортодокс наричат клоуните.

Донякъде в графата „нецърковни“ попадат и различните баячки, гадателки, лечители и пр. Като правило, те обличат дейността си в натъртено църковни форми, и се кръстят и божесват повече и от свещениците и монасите. Въпреки това обаче, често по-религиозни хора мърморят срещу тях (особено ако са малко по-некадърни, или не умеят да контактуват добре с околните). Официално черквата няма принципни възражения срещу тях, но конкретни свещеници и монаси понякога ги недолюбват. (Което пък често не им пречи да ги посещават и молят за услуги и помощ.)

Анатемосаните

Около 50 000 души на Ортодокс (точният брой не е известен) са Анатемосани или техни потомци, които не са били приети обратно в Патриаршията (или не са търсили обратно приемане). Анатемосаните живеят по периферията на Патриаршията, на малки групи. Животът им е далеч по-примитивен и неудобен от този в Патриаршията. Някои групи се стремят от сърце и душа да се върнат обратно в Патриаршията; други официално отричат идеята, но реално членовете им обикновено искат същото. Ако Анатемосан успее да покаже достатъчно набожност и заслуги (и в Патриаршията научат това), има добри шансове.

Наблюдател, който не произхожда от Ортодокс, би отбелязал „липсата им на късмет“ — всякакви опити да си осигурят по-прилично съществуване като правило се провалят по най-разнообразни причини; местните хора смятат, че това е естествено следствие на Анатемосването — Бог е снел благодатта си от тях. Реално основната причина е, че Анатемосаните често не приемат и очевидно полезни неща от Патриаршията, било заради нежелание, било защото Патриаршията гледа с подозрение на всичко, което те правят. Вероятно Отговорникът също има пръст. Не е имало случай сред тях да се появи лидер, който да обедини значителен брой хора, особено пък срещу Патриаршията. Причините са много — групичките са малки, разделени една от друга, притиснати от живота. Патриаршията има правило, че който от Анатемосаните се е борил срещу нея, не може да бъде приет обратно, роднините му до дванадесето коляно, ако са Анатемосани — също (не много рядко от последното се правят изключения). Свещениците знаят, че хора с лидерски качества не бива да бъдат Анатемосвани лесно. Вероятно Отговорникът също се намесва по някакъв начин, за да поддържа статуквото.

Имало е отделни случаи групички Анатемосани да се държат като бандити и да нападат села от Патриаршията. Реакцията като правило е, че митрополитът вдига на крак цялата Митрополия, за да ги издири и накаже. Търсенето продължава, докато ги открият и заловят, ако е необходимо — с години (но рядко е повече от няколко дни — стотици хиляди разлютени от откъсването от работата им хора търсят наистина ефективно). Наказанието обикновено е ежедневно пребиване от бой с пръчки, докато не се сметне, че провинилите се са се отказали от намеренията си искрено (или не загинат — това не е желан ефект, но се е случвало поради престараване), след това унищожаване на всичкото имущество, което имат, и прогонване по-надалеч. Често невинни Анатемосани, които просто са се оказали на пътя на потерята, също отнасят част от наказанието, докато се разбере, че нямат нищо общо. На практика не е имало случай някой да повтори опита за бандитизъм.

Като изключим обсъждането на молби за обратно приемане, обикновените жители на Ортодокс не се интересуват много от Анатемосаните. Изключение са случаите, когато Анатемосани се опитат да построят каквото и да било напомнящо машина; дори обикновена воденица, ако е тяхно дело, предизвиква силно подозрение (каквото не би предизвикала, ако е в село на примерни православни). Ако по нея има каквото и да било необичайно, дори най-дребно, свещеникът на най-близкото село може да нареди разрушаването й (и обикновено го прави). Това допълнително спомага за ниския жизнен стандарт на Анатемосаните.

Отговорникът на Ортодокс

Отговорникът на Ортодокс е Безтелесен, назначен от Свръзката. Смята се, че от основаването на Ортодокс досега е един и същ — доколкото това понятие по принцип е приложимо за Безтелесни от неговия ранг (за тях личностите са също така сменяемо нещо, както телата). Носят се слухове, че това му назначение всъщност е наказание за някакво провинение или престъпление; той обаче никога не е давал повод да се мисли, че изпълнява задълженията си насила или зле.

(Истината е, че това е Безтелесният, който е ходатайствал за създаването на Ортодокс, и по тази причина смята за свое задължение грижата за този свят.) Някои Безтелесни смятат, че той понякога нарушава кодекса на Свръзката, допускайки прекалено близко обвързване със Стандартните и лични симпатии, до степен да нарушава правилата заради тях. Не могат да му отрекат обаче, че е постигнал истински духовен и религиозен тезаурус в доста трудни изходни условия (повечето Средновековни религиозни тезауруси бързо се израждат в псевдо-религиозни властомански, дори ако изходната среда не е от българи).

Официално Отговорникът поддържа връзка на Ортодокс единствено с Патриарха. Явява му се като ангел-съветник, и скрито манипулира избора на Патриарх; това са основните средства, чрез които насочва развитието на тезауруса на Ортодокс (има и други — ако няма друг начин, може дори да се намеси в мисленето на някого пряко, без този някой да усети, или да манипулира събитията). Реално обаче контактува и с много други хора; предполага се, че има поне десетина тела, живеещи като обикновени хора на различни места, може би дори сред Анатемосаните, и които също служат като инструмент за влиянието му. (Броят им бавно се увеличава с увеличаването на населението; към 972 ОП те са дванайсет; съвпадението с броя на християнските апостоли е случайно.)

Мерни единици, използвани на Ортодокс, и съответствията им

Повечето мерни единици, използвани на Ортодокс, са доста приблизителни. Честичко по пазарите могат да се чуят забележки за размера на крините или делвите, в които се мери купеното или продаденото. Също така, единиците нарочно не са свързани в стройна система. Няма точно фиксиране колко по-малки единици се вместват в една по-голяма, и как се отнасят помежду си различните видове. Причината е виждането на Основателите, поддържано от църквата, че точното определяне на такива неща отваря път към дявола — създава база за точни сметки, машини, и т.н.

Често за определени неща се използват определени единици. Например, въпреки че лакът и разкрач са все мерки за дължина, и сходни по размер, никой на Ортодокс не би тръгнал да мери път в лакти — освен смешниците от цирковете. Това също е част от образно-предметното мислене, насаждано като противовес на абстрактно-логическото.

С тези уговорки, ето някои от единиците:

Време:

1 педя — времето, за което слънцето изминава по небето една педя разстояние. 180 градуса (от изгрев до залез) са около 8 педи, тоест 1 педя е около час и половина.

1 яйце — времето, за което едно яйце се сварява до твърдо. Около 7 минути.

1 удар на сърцето — около секунда.

Разстояние:

1 пръст — дебелината на един пръст, сантиметър до сантиметър и половина.

1 педя — около 20–25 см.

1 лакът — около половин метър.

1 аршин — около 65 см.

1 разкрач (крачка) — около 70 см.

1 разтег — около 180 см.

1 педя време път — пътят, който се изминава пеша за 1 педя време: около 9 км.

1 ден път (пеша) — около 70 км.

1 ден път с каруца — около 150 км.

1 ден път с кон — около 250 км.

Площ:

1 длан — колкото покрива една длан. Около един квадратен дециметър.

1 рало нива — колкото нива може да се изоре за един ден с рало и чифт волове. Около половин до две трети хектар; зависи от терена.

Обем:

1 кратуна (за насипни неща) — 1 до 1,5 литра

1 крина, или шиник (за насипни неща) — около 30 литра.

1 бъчонка, или делва за вода (за течности) — около 4–5 литра

1 ведро (за течности, много рядко за насипни неща) — около 10–12 литра.

1 делва за вино (за течности) — около 20 литра

1 чувал (за насипни неща) — около 50–60 литра

1 бъчва (за течности) — около 120 литра.

Тегло:

1 ока — 1,2 кг.

1 чувал — около 50 кг.

1 вол — около 300 кг.

За тегло на насипни или наливни материали понякога се използват и мерките за обем, но обикновено само при нужда. Предметното мислене, поощрявано на Ортодокс, възприема подобна „абстракция“ като „нещо не както трябва“.

Биография на Йосиф Водителя

Рожденото име на Йосиф Водителя е Кирил Димитров. Роден е в София, почти седемдесет години преди Разделението, в бедно и не особено дружно семейство. Баща му ги напуска преди Кирил да е навършил година; майката не смогва едновременно да изкарва хляба на семейството, и да се грижи за сина си достатъчно. Разболява се, когато той е на шестнайсет години, и умира година по-късно.

Още като дете той попада в лоша компания, учи се зле, и напуска училище преди да завърши средно образование. Известно време работи груба физическа работа тук-там, за да издържа болната си майка. Когато тя умира, той се хваща на работа при наркодилъри, подмамен от заплащането, като „охранител“. По това време той е вече зрял, добре ориентиран в живота, извънредно практичен и на практика напълно безскрупулен (макар и никак да не е смелчага). Потаен е като личност, и умее великолепно да се преструва (косвени тестове, проведени по-късно на базата на информация за личността му, показват, че би бил извънредно талантлив актьор). Никога не спира да се учи; продължавал е да се усъвършенства дори на преклонна възраст. Няма никакви предразсъдъци срещу манипулирането на околните, и старателно се учи на този „занаят“. Притежава остър, бърз и изобретателен ум.

Първата задача, с която е натоварен, е да участва в група, която да ликвидира бивш „охранител“, опитал се да се откъсне от „бизнеса“, но знаещ прекалено много. Младият Кирил моментално се досеща защо е натоварен с тази работа, а и какво го очаква някъде в бъдещето (ако не загине преди това), и е здравата уплашен. Измисля си стомашна криза, разиграва доста убедителна сцена пред „колегите“ си от групата, и се скатава от убийството, за да не бъде използвано после участието му срещу него. През следващите няколко месеца се прави на изключително трудолюбив и старателен, макар и болен, и успява да скъта някоя пара, без да се натопи в нито едно по-сериозно престъпление.

В подходящ момент хваща тайно автобуса за Германия. Месец и нещо се крие къде ли не, работи нелегално и трепери от всеки шум наоколо. В един момент случайно попада на американски мисионери, дошли да проповядват сред най-изпадналите. Научава съвсем случайно, че те оглеждат за богобоязливи и съвестни хора, които да пратят на обучение в САЩ за мисионери, и си съставя план. Разказва им, че го гонят зли наркотрафиканти за отмъщение, че им е пречил. Заявява, че е много дълбоко вярващ и богобоязлив (всъщност през живота си не е виждал кръст или икона отблизо), и че иска да работи за Бога като доброволец, без да очаква нищо в замяна.

Актьорското му майсторство подлъгва дори виделите немалко мисионери (а те са видели повече, отколкото той предполага!), и след два месеца криене в жилището им и старателно домакинстване те го пращат в САЩ на обучение, в специализиран църковен лагер. (Той пък използва тази възможност, за да си създаде фалшива самоличност.)

Там наш Кирил открива, че „църквата“ им всъщност е секта, насочена единствено към промиване на мозъци и докопване до власт. Старателно се преструва на добре зомбиран, и успешно прави кариера в йерархията им — за пет години се издига до трето ниво пастор, с подчинени повече от сто „свещеници“. Всички се възхищават на съчетаните в него агресивна набожност със здрава практичност и усет за реалния свят (първото е често при тях, но второто — не: промитите мозъци рядко са адекватни).

Идилията свършва, когато големи клечки от църквата решават да играят с чуждо разузнаване, подмамени от обещания за власт и влияние. Тайните служби ги разкриват, и сектата е безмилостно разтурена. Нашият герой (вече като Димитър Христов) е депортиран обратно в България най-позорно. За негово щастие — с прилична сума пари в джоба (колкото пари на сектата е успял да докопа, преди да го арестуват).

Като практичен човек, той бутва рушвети тук-таме, и легализира новата си самоличност. Идеята за владеене на умовете и душите на хората чрез религиозен контрол му е харесала страхотно, и той се насочва към православната черква. Нови умилителни лъжи и съчинения как тежко се е борил за православието в САЩ, нови рушвети и ново актьорство го сдобиват с черковен сан, името Йосиф, и работа като свещеник в малка софийска черквичка.

Нашият герой иска много повече, но удря тук на камък. Девет десети от свещениците около него са практични хора, и няма да си отстъпят постовете и властта на никого така лесно. Той има интелекта и манипулативността си, но те имат връзките. Новоименованият Йосиф бързо разбира, че надали ще успее да стане нещо повече от квартално отче. Амбициите му обаче не се задоволяват с това — и той се замисля какво да направи, за да концентриря влияние зад себе си.

Полезен се оказва отново примерът на САЩ, където силни религиозни организации се обявяват срещу аугментациите и първите опити за създаване на Безтелесни, и печелят добра политическа основа по този начин. Там тези организации разчитат предимно на религиозната основа на американеца. Йосиф знае, че българите далеч не са толкова религиозни, но решава да разчита на нещо друго.

На българска почва тези нововъведения вече също текат, и то главно сред тази част от населението, която като финансови възможности е неговият елит, а като човешки качества — утайката му. Огромният процент от хората не могат да си ги позволят, и завиждат и мразят (често напълно оправдано) тези, които могат. Йосиф решава да използва това тяхно недоволство.

След две години старателно доизучаване на социално инженерство, и съчиняване на общата схема, Йосиф скалъпва познатата от историята на Ортодокс философия, на този етап още много груба. Създава официално своя секта (декларирана просто като „група на искрените православни“), и развява байрака на християнството срещу аморалността и безчовечието, достигнали до физическо въплъщение — превръщането на хората в не-хора. И проповядва нуждата от фундаменталистка православна държава, която да лиши от права не-хората, както им се полага.

Отначало последователите му са доста, и сектата му започва да набира застрашителна скорост. Подкрепена от него политическа сила успява да влезе в парламента, и чрез нея той получава още повече известност. Тъй като обаче не успява да се сговори добре с мафията (винаги го е страх от тези хора), влиянието му е умело подрязано от нея чрез медиите. В добавка, аугментациите стават все по-евтини и достъпни и за обикновените хора, а българинът лесно забравя набожност, като види келепир…

Малко по малко сектата на Йосиф започва да заглъхва и оредява. Фанатизмът й обаче не намалява, дори напротив. Масовото навлизане на нанотехнологиите прави и не толкова богатите все по-свободни като време и сили. Хората от нея прекарват все повече време сред „свои“, и се самонавиват. Йосиф бързо разбира, че вече няма как да се пусне от хорото, дори да иска — точно както преди с наркобизнеса. Е, този път нещата са легални, най-отгоре е той, гледат го в устата, носят го на ръце и го смятат за пророк. А това може да не е в мащабите на цяла държава, но все пак е каквото той е искал.

Йосиф продължава да се бори за власт и влияние, и да допромива и оформя умовете на паството си. Борбата му тече с променлив успех, и макар да не става кой знае колко могъщ, той натрупва приличен опит и умения в лидерството, и изчиства и подрежда философията си доста добре. В един момент, когато Безтелесните съобщават за решението си за Преселението, и за възможността за подаване на проекти за светове, той решава да се свърже тайно с тях, и да действа.

Свързването не минава гладко и лесно. Отначало изобщо му е отказано да подаде проект. Хитрецът обаче решава да подходи с разбраност и човечност към Безтелесните. Това също не е посрещнато безрезервно, но с молби и унижения при закрити врати той успява да договори правото да подаде проект.

Официалният мотив Безтелесните да му отказват е, че свят с философия като неговата не би бил стабилен, и не би издържал повече от две-три столетия. (На Йосиф от това не му пука особено, нали няма да живее толкова дълго — но се налага да се прави на загрижен пред тях. Не че и те му вярват, но виждат полза в него.) Те му предлагат помощ за доизчистването на философията и стабилизирането на проекта; той поставя условия, и успява да се пребори за някои… е, поне за тези, на които Безтелесните всъщност не държат.

Всичките контакти на Йосиф с Безтелесните остават запазени в пълна тайна от паството му. Той успява да съчини правдоподобни религиозни обяснения за всичко, което те се налага да направят — и за подписите, които трябва да поставят, и за преминаването през предоставения портал… Към момента на Преселението Йосиф е на почти седемдесет години.

Пристигнал веднъж на Ортодокс, Йосиф се развихря. Вече никой не му пречи да се обяви за Патриарх (по-точно да „приеме с нежелание“ народът да го обяви). За щастие, освен талантлив актьор и манипулатор той се оказва и талантлив организатор — а където талантът му не достига, съветите на Безтелесния Отговорник на Ортодокс помагат.

Доста скоро след Преселението Йосиф разбира, че е получил абсолютно всичко, за което е мечтал. (Всъщност, при един разговор Отговорникът му го казва направо — и го пита какво смята да прави оттук нататък.) Новопосветеният Патриарх бързо разбира, че ако има нещо, което да му е останало като смисъл за съществуване, то е да направи сътвореното от него колкото се може по-трайно и истинско. Част от което, като начало, е да бъде това, което един истински Патриарх трябва да бъде — отначало престорено, после — все повече наистина. Какво му коства, и какво друго има за правене?

Тук идва и промяната. На преселенците се раждат деца, които въпреки силно религиозното възпитание най-често не са чак слепи фанатици, и биха видели неискреностите на Йосиф. Междувременно обаче той все повече се превръща в наистина искрен духовен баща на хората си, готов за тях на всичко. И когато Отговорникът на няколко пъти го „подпомага“ лекичко със сътворяване на чудеса, основата е поставена. На стари години мошеникът и властолюбец се превръща постепенно в истински достоен човек.

За разлика обаче от повечето достойни хора, Йосиф се е учил над половин век да мошеничества, и е изучил това изкуство до завидна висота. Веднъж решил, че иска да сътвори нещо истинско и свястно, той с лекота лови потенциалните шмекери, кариеристи и властолюбци, и взима абсолютно безскрупулни мерки срещу тях. Именно на тази му политика, упражнявана почти петдесет години, се дължи на практика пълното изчистване на свещеническото тяло на Ортодокс от кариеристи и кариеризъм, и попадането на цялата власт в ръцете на искрено набожни и загрижени хора, и създаването на ефективна система от мерки, която да запази властта в ръцете на такива хора. (Което е и целта на Отговорника, и той подпомага Йосиф за нея с всичко необходимо.)

Йосиф Водителя умира на сто и седемнадесет години като първи Патриарх на Ортодокс. Гробът му се намира в Патриаршеското гробище в Свети град, зад централната катедрала на Ортодокс, наречена също на негово име — „Свети Йосиф Водител“. И е най-първата от чудотворните светини на Ортодокс — преспалите на него се излекуват от болестите си, ако дори малко го заслужават. Ефектът е дело на Отговорника, разбира се — и е неговото признание към паметта и делото на Йосиф. Всички други чудотворни светини на Ортодокс (включително иконата на Богородица от Петлевския манастир) са дело на Отговорника, и тръгват от тази традиция.