Григор Гачев
Ортодокс (2)

— 2 —
ЕДИН НОВ СВЯТ

— Къде ще вървим?

— Отзад, при свинарника. Там манастирската ограда е лесна за прескачане отвътре.

— А ако ме видят?

Таткото затрака бързо по дъската си.

— Така как изглеждаш?

Огледах се бързо — изненада! Все едно ме нямаше. Виждах пода под мен, но себе си — не.

— Де да знам.

— Как де да знаеш? — изгледа ме той. — Не виждаш ли?

— Там е работата. Като не се виждам, откъде да знам как изглеждам?

— Не гледаш където трябва — прихна Христина. — Я се обърни!

Замалко пак да кажа на глас, че това е само образ. На сламеника спеше хлапето, което бях видял в огледалото в стаята й. В първия момент чак ми се прииска да го пипна, за да видя дали не е истинско. Ама наистина съм глупчо!

— Какво ще стане, ако дойде примерно брат Иларион и се опита да ме събуди?

— Предполагам, че ще се откаже бързо. И че няма да пробва пак скоро — отговори невъзмутимо таткото.

— А… Има ли как да се направи така, че като почне да ме буди, да е със сигурност откъм вратата, а не откъм прозорчето? То е малко, де, ама предишния път вратата му се опря, та не знам… Тук е високо…

— Спокойно, ще се оправим някак.

— А във вашия свят с прескачане на ограда ли се попада? Или трябва да е манастирска?

— Ще видиш. Хайде!

Още на третата крачка щях да падна.

— Не виждаш ли къде ходиш? — изсъска Христина до ухото ми. За малко да се обърна и да погледна.

— Не, естествено. Като не виждам къде са ми краката, как да разбера къде ходя?

Докато сляза додолу, вече бях посвикнал. Вратата леко проскърца, но не ме чуха. Не можех обаче да се покатеря по оградата до свинарника — не виждах нито къде стъпвам, нито къде се хващам.

— Чакай малко… Сега? — чух гласа на таткото. Я! Вече виждах дланите и стъпалата си. Само тях, без останалото, и само като прозрачни сенки, но беше много по-добре. Покатерих се бързо.

— Сега какво да правя?

— Бутни една-две керемиди долу. Откъм външната страна, за да заглуши тревата падането.

— Така ще намерят откъде съм прескочил!

— Това е идеята… Добре. Сега мини една крачка настрани по оградата, и увисни на ръце на нея… Пак е високо, но става. Отбутни се с колене и скачай.

Наистина беше високо. Тупнах като чувал.

— Добре ли си?

— Малко ме боли десния крак. В глезена.

— Пробвай да го извиеш настрани. Сега на другата страна. Нагоре? Надолу? Отлично, не е изкълчен. Можеш ли да вървиш? Добре е да влезем в гората.

— Ъъъ… страх ме е малко.

— Нали никой не те вижда?

— Ако има вълци, ще ме надушат и без да ме виждат.

— Ако те надушат, аз ще се погрижа като какво да те видят.

— И аз — добави Христина. Което ме успокои доста повече.

Но само докато не стигнахме до гората. Тя и денем си беше мрачна и гъста, а пък нощем…

— Чакаш да съмне, за да влезеш ли? — заяде се Христина.

— Че какво като съмне? Нали никой не ме вижда?

— Спокойно, Христинче. Надали Петърчо ходи нощем в гората всеки ден — застъпи се баща й. — Я да осветим съвсем лекичко, че да вижда къде стъпва…

— Ето една чудесна възможност за начало — не отстъпваше тя.

— Нямам нищо против да ходя в гората нощем всеки ден — вмъкнах аз. — Но не и всяка нощ.

— Аз на негово място щях да съм влязла и без да ме подканвате! Някой да се съмнява?…

След стотина крачки навътре стигнахме до рекичка с широк, но плитък брод.

— Тук ще е. Петърчо, премини брода докъм средата… Да, там е добре. Стой на този камък за малко. И си затвори очите.

— Защо точно тук? Ще ми показвате вашия свят ли?… А!

Когато отворих очи, в първия момент светлината ме заслепи. След това видях, че стоя насред голяма стая, пълна с какви ли не работи. Реката и гората ги нямаше! Около мен седяха на столове Христина и родителите й.

— Това образ ли е? Ох! Я не ме щипи!

— Защо? — Христина се ухили доволно. — Нали искаше да знаеш дали не съм образ?

— А искаш ли да разбереш дали аз не съм?

— Не си много повече. — Чак сега забелязах, че тя е висока точно колкото мен, и сигурно поне толкова силна. — Ще ме натупаш ли?

— Ще ви натупам аз. И двамата. — Татко й стана от стола и ми подаде ръка. — Добре дошъл.

— Добре заварили. Вие сте чичо Васил, така ли? Как стана това — от реката, и изведнъж в стаята? Така ли ставало изтеглянето? Ушите ми не усетиха нищо, а ако ги докопа отец Никодим…

— Към момента вече съм ти татко Васил — прекъсна ме той. — Това е майка ти, ако не се сещаш. Казва се Мария.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се тя.

— И на мен. Впрочем, приличате… приличаш на мама. Другата ми мама, де.

— Вашите също ли са такива дребнички?

— А, не. Мама е доста едра, колкото теб е. И много си приличате.

— Благодаря за комплимента. — Тя пак се усмихна, а останалите се закикотиха.

— Не исках да те обидя…

— Знам, имах предвид това за приликата. По принцип във вашия свят сте мъничко по-дребни. Заради непълноценното хранене. А и за нас това не е обидно.

— А и тате хич не е дребен. Най-едрият човек в околията е. Троши на коляното си ок на каруца. Не ми ли вярвате? Правил го е на бас много пъти. Особено като гаврътне кана-две ланшно вино. Един път беше изпил четири кани, и счупи по погрешка коневръза пред кръчмата.

— А имаш ли братя, сестри? И те ли са като баща ти?

— Трима братя и три сестри. И всичките са от соя на мама и тате. Бате Христо може да стане по-едър и от тате, още е на седемнайсет години, а точно преди да ме дадат в манастира, и той успя да счупи ок. А подковите ги огъва, все едно са от тесто. Особено ако Рада Панчина е наоколо… Бате Йоско също може да огъне подкова, а още няма петнайсет. И бате Данчо е на единайсет, а ходи с тринайсет-четиринайсетгодишните, връстниците му не щат да си играят с него — по-як е от трима…

— А умни ли са като теб? Или това се е паднало на сестрите ти?

— И сестрите ми са като братята. Кака Мина се тревожеше, че няма да може да си намери ерген — половината в село са по-ниски от нея. И по-слаби. Ангел Брадваря веднъж я беше ущипал на хорото, и отнесе такъв шамар, че лежа една ръченица време, преди да се освести. Малката ми сестричка, Божка, е на осем, а повдига пълен с жито шиник — от връстниците й в селото само две-три момчета го могат. И аз не мога… Срам съм за семейството.

— Е, на нашето ще си за гордост. Поне на баща ти. — Леля Мария… така де, майка ми кимна към него, и в очите й пробляснаха закачливи искрици. Той се ухили, и за моя изненада се изчерви точно като Христина. — Признай си, Василе, не се дърпай. Да не сме десет години заедно, да не знам кога се правиш, че нещо не ти харесва. Петърчо, а някой от вашите умее ли да играе добре шах?

— Сигурно никой и не знае какво е това. Данка, средната ми сестра, е страшно добра на дама, никое дете в селото не може да я бие. Ако успее да я накара да играе. Само че е много особена — не обича да си играе с никого, от нищо не се интересува. Като се смее, никой не разбира защо, и чак ни иде да се разревем. И като плаче е същото — нито някой разбира за какво, нито ни става тъжно. Мама казва, че баба имала такава сестра… А, и чичо Дамян, най-малкият брат на баща ми, помни страхотно числа. Писар е в селската черква. За каквото го попита отец Самуил — знае го наизуст. Кой преди колко години е роден или умрял, кой на кого кога колко овце продал, и срещу какво, а пък да не говорим кой колко данък е недодал на отеца — чуе ли веднъж числа, помни ги до живот… Други по-особени от нашите не се сещам.

— Добре. Сега да отиваме да спим.

— А къде сме? Каква е тази стая? Тук направо може да станеш разноглед. Какви са тези работи с многото надписи? А тези с тези неща по тях?…

— В приемния център сме — прекъсна ме таткото. Татко, де. — А сега към къщи. Утре ще имаш достатъчно време за питане. И други ден… господи, какво ме чака!

— Ама аз и сега имам! Тези матови стъкла защо светят, като е нощем? Светилници ли имат отвътре? Я! Кой ги пали пред нас и ги гаси, като минем? А вратите кой ги отваря и затваря?

— Ще научиш с времето…

— И колко е топла вечерта при вас! Нашата беше по-студена. Друго време на годината ли е при вас?

— Не, просто е по-топло по принцип.

— При това нещо там ли отиваме? То какво е? — Из целия двор имаше светилници на високи пръти, и се виждаше отлично въпреки нощта.

— Ха сети се де! — ухили се Христина.

— С колела е… Каруца! Вашенска каруца!

Христина изпищя от смях, майка й също се усмихна. Майка ни, де. Помислих, че се смеят на мен, но видях, че татко се е изчервил като рак.

— Каза ли ти го и Петърчо? — изпъшка накрая Христина. — Дето за пръв път вижда кола през живота си?

— Много ви разбират умовете от коли! — заяви сърдито татко. — Екстра си е, нищо че е старичка. Влизайте сега, че вампи… окъсняхме.

Когато странната каруца тръгна, в първия момент си изкарах акъла. Бях чакал татко да доведе и впрегне кон, или поне вол. Не че виждах теглич отпред, ама… де да знам.

— Вози като патриаршеска карета. Страхотно е! И това с покрива е хитро — нашите са открити, и ако завали, се крием под тях. А как върви, като няма коне?

— Има едно магаре — изхили се Христина.

— Даже две — поправи я баща й. — Като не знам кое е по-голямото. И с повече бръмбари в главата.

Не виждах и едно магаре, та камо ли две. Но пък друго за гледане имаше колкото щеш, въпреки тъмното — покрай целия път имаше светилници на пръти. Каруцата дрънчеше по-малко от тази на тате, и изобщо не друсаше — а сигурно вървеше доста бързо. А сградите отстрани направо ме накараха да си глътна езика. Мислех, че манастирът ще да е най-високата сграда на света, но тука имаше сигурно няколко пъти по-високи! Чак след известно време почнаха да се появяват обикновени къщи с дворове — и даже те често бяха на по два ката. Тук само владици ли живеят?

— Татко, а Петърчо няма ли бълхи? — продължаваше през това време Христина. — И въшки, и… какви бяха? Бактерии?

— Бактерии нямам. Даже не знам какво са. А въшки и бълхи има всеки.

— Имат ги само неграмотници като теб. И глупчовци.

— И как се пазиш от тях, като отидеш да срешеш добитъка? Аз съм бил глупчо…

— Нямаме добитък — намеси се баща й. — Не виждаш ли, че колата не я теглят коне?

— Вярно! А какво тогава?

— Двига… Машина. От метал.

— Ами! Няма я пред нас… нито отзад. И колата няма теглич. Пак ли се шегувате?

— Тук отпред е, под този капак.

— И не й ли е тясно? Затова ли ръмжи непрекъснато? Впрочем, за тегленето добре — а като искате мляко, пак машини ли доите? И ако и те са от метал, какво им е млякото?

Татко въздъхна дълбоко.

— А като ви се прияде месо? Или спазвате пости? А какво впрягате, като орете? Такива коли ли? Или пускате машините от под капаците, и впрягате тях? И как им слагате хамутите? А юздите на този кръг ли ги закрепвате?

— Не виждаш ли, че го държим с ръце? — намеси се Христина.

— А тези машини къде пасат? Устата им отдолу ли е? И обикновена трева ли, или някаква метална? Ако е метална, как я косите за зимата?

— Не пасат трева — заяви татко.

— Какво тогава ядат?

— Нищо — подсмихна се под мустак той. — Само пият от време на време. Така са научени.

— А не умират ли скоро след като ги научите да не ядат? При нас обикновено така става. Само на вода — как?

— Не пият вода, а спирт.

— Това какво е?

— Като вашето вино, ама по-силно.

— На тате ще му хареса ли? Другият тате, имам предвид.

— Не знам. — Татко лекичко се изчерви, и погледна майка ни.

— А ще престане ли и той да яде, ако почне да пие спирт вместо вино?

— Както е денатуриран, сигурно доста скоро… — въздъхна тате. — Стигнахме, хайде слизайте.

Измъкнах се от каруцата, и се огледах. Къщата беше на един кат, но май по-голяма от нашата на село. Сигурно имаше поне шест-седем стаи, прецених набързо. Само дето никъде не виждах нито обор, нито кокошарник. Даже куче не се разлая. Уж такава голяма къща — а иначе толкова ли са бедни новите ми родители?

Христина човъркаше нещо по входната врата. Чух изщракване и вратата се отвори. Като влязохме вътре, пак щях да стана разноглед. То не бяха светилници, не бяха врати, дето сами се отварят, не бяха какви ли не стаи и мебели… Спряхме пред една врата, на която имаше нарисувано нещо като чучур на лейка.

— Хайде да се къпете, и по леглата! — заяви татко.

— Къпал съм се преди само месец. Пак ли трябва?

— А зъбите мил ли си ги тази година? — прихна Христина.

— Защо да ги мия? Нали не ям мръсни неща?

— Тук така е прието — обади се миролюбиво татко. — Както в манастира да се молиш.

— Защо?

— Трябва да спазваш хигиена — поучително заяви Христина.

— Тая хигиена някоя от машините ви ли е? И как така се пази с миене? Бяга от миризма на немито, или какво? — Затова, значи, ние нямаме машини, а те имат! Ето каква била работата.

Татко пак извади отнякъде парче плат и си избърса челото.

— Просто се изкъпи, и толкова. Става ли?

— А… не е ли по-добре да не топлим вода сега посред нощ, а да се окъпя утре?

— Хайде, хайде, не се измъквай — усмихна се майка. — Има топла вода. Василе, покажи му банята. И как да се оправи с крановете. И му помогни да се изкъпе както трябва.

— А въшките и бълхите му? — обади се Христина.

— Няма. И вредни бактерии няма. Трансмитерът е настроен да не прехвърля такива неща — обясни татко. — Като апаратурата за лекуване на рак, виждала си я, когато баба беше болна. Това е банята, Петърчо. Влизай.

Крановете бяха страхотна работа! Татко ми каза да внимавам с този за топлата вода, но не се сети да ме предупреди за душа. Отвън Христина щеше да се скъса от смях, като ме чу… Като ми мина уплахът, продължих да оглеждам всичко.

— Сапунът направо е страхотен! Как така не люти на очите?

— Ами така е направен.

— Много е хитър! Сега разбирам как търпите да се къпете всеки месец. Нищо чудно и аз да се науча. С тая топла вода и тия хитри врътки може даже по два пъти месечно да почна.

Татко не отговори нищо. Сигурно го бях впечатлил.

— Това какво е?

— Паста за зъби. Като сапун, но специално за зъби… Пробваш я на вкус ли?

— Като на листа от джоджен. И на още нещо.

— Приятен ли е?

— Много! Може ли да си хапна още малко?

— Пастата не е за ядене, Петърчо. Само за миене е. И… ей, ей! Една туба е малко множко за едно миене!

— Язък! Такова вкусно нещо, и не е за ядене! А нея от машини ли я берете? Или всъщност как я правите? И как сте я вкарали в това? То какво е? Откъде се взима? — Зачоплих тубата с нокът. — Аха! Метално е под боята!… Сетих се! Това са черва от машина! И ги пълните после с пастата като суджуци. Нали? А как колите машини от метал? И как после ги дерете и нарязвате? Не се ли чупят ножовете?

Татко ме изгледа отчаяно.

— Утре ще се занимаваме с въпроси и отговори.

Докато Христина се къпеше, татко ме разведе из къщата. Стаите наистина бяха към десетина — отделна за всеки човек, и още разни други. Даже и отходното място си беше в къщата, в отделна стая. Докато татко не ми показа как го поддържат толкова чисто, мислех, че се шегува. Много исках да го питам какво ли не за всяко нещо, ама на него май не му се щеше. Нищо, утре щях да го разпитвам до насита.

Само стаята на мама беше като тези в къщи — светилник дето много приличаше на тези в манастирската черква, дървено легло и столове, черги на пода, сламени плетеници и паници по стените (така и не разбрах защо не ги държат в кухнята, като у нас). Стаите на татко и Христина, а и моята, имаха само по една маса и един-два стола, и онези странни кутии на масата. Всичко останало изскачаше от стените, като пипнеш тук или там — отваряха се шкафове, светваха светилници, стените ставаха на прозорци към къде ли не, излизаше легло… Първия път леглото ми изкара акъла, като изскочи, нищо че го бях виждал. Ама пък после се оказа един път! Чисти чаршафи, хем равно, хем меко — за такова сигурно ще ми завиди и околийският владика!

 

— Ставай, Петърчо. Време е за закуска.

Отначало не можах да се сетя къде съм. След това си спомних. До леглото стоеше новата ми майка.

— Бягай да се окъпеш и да си измиеш зъбите. Тук са дрехите ти, а закуската е в трапезарията.

— Тая нощ нито съм се цапал, нито съм ял нещо мръсно! И къде са ми елекът и потурите? — Огледах подозрително дрехите. Бяха панталони и фланелка, точно като на Христина. — Така не се ли обличат тук момичетата?

— Основно момчетата. Христина мрази роклите, защото не са удобни за пакости.

— Аха. Значи, ако не върша достатъчно пакости…

— А, не, не, моля те! Обещавам да не позволя да ти облекат рокля. — Мама тръгна към вратата. — За миенето — тук така е прието. И… закуската е доста, няма нужда да си дояждаш с пастата за зъби.

Докато се къпех, все пак реших да се оглеждам за някоя по-сериозна беля. И по-лесна за бързо правене.

Трапезарията я намерих много лесно — по уханието на топъл хляб, масло и мед. И топло мляко.

— Ама Коледа не е ли утре? Защо тогава се гощаваме така?

— То пък едно угощение — намръщи се Христина. — Мамо, нямаме ли мюсли? Или корнфлекс? И защо млякото е без какао? — Тя дъвчеше хляба с физиономия, все едно е дървен.

— За омекотяване на културния шок — поясни татко. — Новото ти братче ще трябва да се съвземе. Нали, Петърчо?

— Мхъ-м! М-м!

— Мамо, нали не е възпитано да се говори с пълна уста?

— Не е възпитано изобщо да се говори на масата. И да не ядеш, когато са ти сервирали… Петърчо, внимавай да не се задавиш. И ако ти харесва, има допълнително.

— Фолфо?

— Колкото искаш.

Глътнах си залъка отведнъж.

— Може ли още десет филии? Не, двайсет!… Какво му е смешното? Такова ядене се яде веднъж в годината! Страхотно е!

— Добре, че е само веднъж. Не смогвам да го сдъвча. — Христина продължаваше да се мръщи.

— И аз. Направо го гълтам. А… има ли още мъничко мляко? И защо още само три филии?

— Ако ги изядеш, ще има и още. Ето ти и мляко. — Мама ми наля пълна до ръба чаша. — Не се безпокой, утре закуската няма да е по-лоша. И други ден също. Това ни е обикновената храна… Василе, тупни го по гърба! По-силно!

Едвам успях да изкашлям хапката.

— Вие да не сте богаташите на селото? Имате си карета, ядете всеки ден като на Коледа. А какво ли ще е на Коледа, ме е страх да си представя. Или тогава ядете по-бедно?

— Ядем както обикновено, но по случай идването ти може и да отпразнуваме Коледата — усмихна се мама. Тя май никога не се мръщеше.

— А това мляко от машина ли беше? Няма вкус на метал. — Помирисах за всеки случай чашата.

— От крави е — отговори татко. Видя, че отварям пак уста, и набързо продължи: — Обикновени, като вашите. И нямат бълхи и въшки. В целия ни свят няма. И маслото е от такова мляко. Хлябът също е от брашно, а то — от жито, точно както при вас. Само медът е синтети… от машина. Само че тя го прави точно като пчелите.

За миг си представих как колата на тате прехвърча от цвят на цвят. И след това се завира в кошер да остави събрания мед.

— Как ли само жили тая машина?!…

— Не жили изобщо — пак се усмихна мама. — Искаш ли още филии?

— Ох, не мога. Май… май попреядох.

— Най-сетне! — Христина стана от масата. — Хайде с мен на училище!

— Няма как да е с теб — обади се татко. — Ще трябва да тръгне в първи клас.

— С тригодишните?!?

— Такова братче си си подбрала. Съжалявам, ако ти се смеят заради него.

— Ама аз съм учил! — опитах да се защитя. — Знам много неща. Да чета, да пиша, да смятам…

— Така ли? Можеш ли да извадиш корен квадратен?

— А вие да не би да можете?

— Можем, естествено! — тросна се сърдито Христина.

— Искам да видя! Къде ви е градината?

— Нямаме градина — заяви мама. Май се беше разхълцала.

— Като няма градина и аз мога да вадя квадратни корени! И триъгълни сигурно даже!

— Виждаш ли, компютърно мое поколение? — заклати усърдно глава татко. — Каквото и да правиш, няма как да учите заедно.

— Ти ще кажеш! — подскочи Христина.

— И как ще стане, ако може да зная?

— Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?

— Амии…

— Ето, виждаш ли, татко — може!

— Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време…

— Аз го имам! След училище.

— Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.

— Не е вярно!

— А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник — продължи татко, все едно не я чуваше. — Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?

— Ще ги чета, и ще учим заедно с него!

— И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!

— Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!

— Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.

Христина трясна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се гледаха един друг известно време, след което изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.

— Василе, как ти хрумна? — успя най-накрая да каже мама.

— Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните…

— Какво са това вулкани и тайфуни? Някакви междусветски бедствия ли?

— Е, не чак междусветски…

— Значи сте постигнали повече от Хефест и Океания? И какво са пък те?

— Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.

— Кое?

— Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.

Внезапно ми просветна.

— Значи затова сте ме измъкнали и осиновили? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да… Ама големи сте хитреци!

— Амии… как да ти кажа… — започна татко. — Работата е там, че… всъщност… така да се каже…

— Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? — усмихнато се намеси мама. — И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! — Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.

— Мария, не е педагогично…

— Петърчо, да имаш да кажеш нещо? Защото татко ти май няма какво.

— Да. Че е наистина добър шахматист.

— Щом може с един ход да взима две фигури ли? — Мама усмихнато погледна татко.

— Три. И да си спази дадената дума.

Татко направо грееше като слънце.

 

Сутринта мина в ходене по разни места. Направо ми се взе акъла.

За начало, тоя град беше ама грамаден! Татко ми каза, че това била столицата на света, нещо като Свети град при нас. Да, ама като си представям Свети град по разказите на отец Самуил, тая столица тук ще да е поне двайсет пъти по-голяма! Просто ум не ми побираше къде се ражда толкова храна, че да има за всички хора тук. Сигурно я карат от дни път.

Другото бяха сградите. Татко ми показа тази, в която работел — беше като планина. Преброих осемнайсет ката, и въпреки това беше поне три пъти по-дълга и широка, отколкото висока. Не ми се вярва на целия ни свят да има сграда и наполовината на нея. Като казах на татко какво мисля, той ми каза да изчакам малко, докато видя сградата на Научния съвет. Там вече направо изгубих дар слово, чак не можах известно време нищо да попитам, за радост на татко. Не беше по-широк от работата му, ама беше няколко пъти по-висок! Опитах се да преброя катовете, ама като стигнах докъм седемдесет, ги обърках. Горките хора, дето живеят в него!

Улиците бяха пълни с каруци като татковата. И където се пресичаха, някакви светлини показваха кога кой да минава. Така и не разбрах с кой акъл са сложили зеленото да е за минаване, а червеното — за чакане. Нормалните хора чакат зеленото, да узрее, а стане ли червено, хукват. Ама татко каза, че така било прието. Иначе жълтото си беше на мястото.

Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук й казват медицински център, и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало. И после излезе прав.

Не съм подозирал, че има толкова лечители — така де, доктори — на света! И че всичките имат да ми проверяват по нещо. Намериха ми толкова болести, че ми се зави свят — какви ли не ензими, няколко цвята кръвни телца, а пък хромозомите вече съвсем ги забравих колко бяха.

По едно време се бяха съвсем отчаяли, и щяха да ме водят да ме… те му казват културно, де — да ми правят скопия. Сигурно заради хромозомите — чух, че правели нещо и на поколението. Като чух, всичките доктори сума ти време не можаха да ме хванат, стигнаха ме чак като се уморих, и половината бяха вече със синини и цицини. Добре, че междувременно бяха забравили. Само ме погледнаха на нещо, дето виждало човек отвътре, без да го режат.

Накрая не знам какво се обърка, ама забравиха за болестите и заявиха, че всичко ми е наред. Татко беше страшно щастлив. Аз пък — да не говорим. Особено като си припомнех за хромозомите и скопията.

После ходихме до шахматния клуб. Той се оказа зала в една голяма сграда, с много маси и столове, като манастирската трапезария. Покрай едната стена имаше цяла редица кутии като в стаята на Христина. Край една от масите дремеше чорлав мъжага.

— Какво става, Минчо? Какъв гамбит обмисляш? — весело го поздрави татко.

— С меко легло — отвърна сънено мъжагата. — Таман ми свърши нощното дежурство. Ако не бях чул какво е станало, щях направо да ида да спя. Това ти е, значи, шахматното чудо? Петърчо ли се казваше?

— Какво е гамбит? — прекъснах го аз. — И за какво са ви всичките тези кутии тук? Христина се оправяше и с една. Също ли държите в тях демони като нейния Арканус? Това трапезария ли е? И шаха на дъски ли го играете, или на кесии? А кой ви дялка фигурките? Сигурно е голям майстор. Тези на татко бяха изпипани като за подарък на самия Патриарх. А тези неща по масите какво са, машини ли? И за какво са пък те? Да не би да събират мед? Или помагат нещо за шаха? А…

— Часовници са. За отмерване времето за мислене — прекъсна ме татко. — Минчо, затвори си устата, че ще ни лапнеш и двамата. Просто Петърчо е прекалено любо… знателен. Ще му свикнеш. Надявам се, де.

— А, само се прозявах — сепна се Минчо. — Петърчо, татко ти твърди, че направо си го разсипал на шах. И че си го направил почти без да си играл преди това. Вярно ли е?

— А, играл съм четири игри лично с отец Геласий, старшият преписвач на манастира ни. — Дано да го бях впечатлил поне малко. Игрите наум сигурно не се брояха.

— Страхотно! — ухили се Минчо, и май забрави, че му се спи. — Ще ми покажеш ли тогава как го правиш? — Той бръкна под масата и извади дебела дървена дъска. Тя се оказа куха, и пълна с фигурки, а по стените й имаше квадратчета. Татко придърпа един стол до масата ни, и очите му светнаха.

— Нищо не разбирам — обади се Минчо на седемнайсетия ход. — Защищава се много добре, но да ме убият, ако разбирам какво цели. Дамски гамбит, след това продължение по Берцелиус… и отведнъж някаква глупост!

— Ще разбереш — отговори татко. — Скоро.

След още три хода Минчо загрижено се обади:

— Защо играеш дамата там? Взимам ти я веднага. Ако искаш, си върни хода.

— Не искам.

— Хъм? Хубаво. И ако поне малко мислеше, щеше да играеш много по-добре. Сега ти взимам и топа, а след него и офицера. Какво? Защо си даваш и другия топ?… Тия двете пешки май също са ти излишни… И другия офицер… Василе, шахматното ти чудо май попрехвалено излезе. Петърчо, предаваш ли се?

— А вие?

Вече бях побеждавал отец Геласий само с кон и три войника, и бях страшно любопитен мога ли да го направя само с кон и два.

— Шегуваш ли се?! Почна отначало добре, а сега както съм тръгнал… И тези три пешки хвръкват, заедно с коня… … А!

Татко се беше ухилил така, че му се виждаха и кътните зъби. Минчо мълчеше и зяпаше дъската, все едно току-що го е ухапала по пръстите.

— Какво ще стане, както сте тръгнал? — попитах аз.

— Ъ… ъ! Т-т-това пък какво беше!

— Ами кой ви караше да взимате тогава царицата? Ако не бяхте, щях да ви бия след четири хода повече. Да не говорим, че изобщо нямаше да стане толкова красиво… И какво ще стане, както сте тръгнал?

Минчо стана и отиде до една странична врата. Отвътре се чу шум от вода. На връщане лицето, косата и фланелката му бяха чисто мокри.

— При вас с дрехите ли се миете? — попитах аз. Сигурно, де. Щом се мият всеки ден, че и по повече от веднъж, нищо чудно. То иначе човек само се съблича и облича.

Минчо през това време бързо пренареди фигурите за начало.

— Да пробваме пак?

Втората игра не стана толкова хубава като първата, но свърши още на двайсет и петия ход. Всъщност трябваше да продължи още шест хода, но Минчо се предаде.

— Минчо, да кажеш нещо? — попита победоносно татко.

— Такова животно нема!

Аз бързо се огледах, но не видях нищо. Ясно защо, де.

— А като го няма, какво е?

Минчо не отговори.

— Аз ще прескоча до Центъра — заяви татко. — Ще мина към обяд. Ще дойдат ли скоро другите от клуба?

— Дошли са вече — гръмна силен глас зад гърба му. Собственикът на гласа се оказа нисък и плешив дебеланко. В ръка държеше някаква мрежа, като рибарско серкме, но пълна с домати. Зад него надничаха още няколко души. — Довел си момчето ли, Василе? Здрасти, юнак. Какво става, готвите се да играете с Минчо ли?

— А, играхме вече, стига ми толкова — бързо отговори Минчо. — Искаш ли някой от вас да се пробва?

— Аз. — Дебеланкото заподрежда фигурите. — Кога пристигнахте? Направо от трансмитера ли идвате?

— А, не. Първо ходихме до в къщи, да спим, и после до медицинския център. С каруцата на татко… Защо се смеете, де?… Добре де, забравих, че е кола, а не каруца… Ама стига де! Ако искате да знаете, по-хубава е от каруцата на другия ми татко!

— Убеден ли си? — едвам изхърка дебеланкото. Беше забравил за фигурите.

— Ами… горе-долу. Само дето каруцата на другия татко я возят два коня, а тази не разбрах машина ли, или едно магаре…

 

Татко се върна чак към обед.

— Какво става, мач на няколко дъски ли правите? И къде е Петърчо?

— Ами те всичките искаха да играят срещу мен, и за да спестим време… — обадих се аз от канапето в дъното.

— Почиваш ли си?

— Не, играя оттук. По-удобно е така. Само казвам на всеки къде да мести моите фигури.

Татко застина. След това огледа положението. Към двайсетина от играчите вече се бяха предали, още около толкова мислеха напрегнато. Един от тях премести фигура:

— Кон на e6.

— Офицер на c4 — отговорих. — Татко, тая работа с имената на полетата била страшно хитра! Някой друг готов?

— На кой ход сте? — попита татко.

— Различно. Стоимен примерно е вече чак на трийсет и втория, а онази какичка там, не си каза името, е още на единайсетия. Играят различно бързо, различно добри са, и някои дойдоха по-късно.

— Лудница — промърмори татко. — Направо не е честно! Идва от някаква забутана манастирска килия на средновековен свят, и туп — лежи си на канапето, и… Това просто на нищо не прилича!

— Съжалявам, татко, ама ме заболяха краката! Първия път ми се зави свят от обикаляне на дъските. Нищо, сега играя с по две пешки по-малко за компенсация, че ги карам да ми местят фигурите. Така нали е по-честно?

Татко обиколи дъските мълчаливо. Спря за малко пред онези пет, на които бях написал по една буква от името си с фигурите. След това придърпа най-близкия стол изпод масата и седна като подсечен. Чу се изжвакване, и от стола закапа доматен сок. Татко май въобще не забеляза.

— Аз се предавам — обади се Стоимен. — Още поне шест хода напред нямам как да се измъкна от мелницата. А след това съм с почти гол цар.

— И аз се предавам — добави унило Минчо. — Тая вечер ще се напия с гаранция. Стопроцентова.

— Много ли е отлежала гаранцията? — попитах аз. — Тате веднъж спечели на бас дамаджана петгодишна анасонлия, и като я изпи, реши че сме караконджоли. Едвам избягахме.

Залата изведнъж млъкна и всички зяпнаха татко.

— Не става дума за мен — сепна се той и се изчерви. — Какво сте ме зяпнали, де? Петърчо говори за другия си татко. Нали?

Чуха се няколко сподавени изхилвания.

— Абе вие всичките за мезе ли ме взимате?

— За основно пиене — подшушна тихичко Стоимен. Изхилванията станаха повече.

— Така ли?! Я ми кажете как свърши първият мач!

В залата настана гробна тишина. Минчо се заизмъква към изхода.

— За довечера ли е пиенето? — викнах подир него. — Искам и аз да дойда. Да гледам.

Всички погледнаха към Минчо. Той се изчерви още повече от татко.

— Аз… де да знам… Защо?

— Тате, другият де, като пийне повечко от нещо с такова вързано име, и после не помни какво е правил. И ни пита тайничко наистина ли той е впрегнал коня наобратно, или някой се шегува. Как се казваше онова вашето, стопроцентовото?

Физиономията на Минчо стана тъмноморава, и той излезе тичешком.

— Петърчо, смяташ ли, че някой от останалите има шансове? — попита татко.

— Само чичо Ангел. Първият мач изкарахме реми с него, съвсем за малко не ме би. А сега отказа да има две пешки в повече.

Този път обаче го бих, макар и чак на четиридесет и четвъртия ход. После изиграхме само двамата още две игри — на първата го бих на четиридесет и първия ход, на втората — на тридесет и шестия. Татко направо не можеше да седне на едно място. Не знам заради мен ли, де, или заради доматеното петно отзад на панталоните му.

— Невероятен е — заяви чичо Ангел, възрастен мъж с посивели мустаци. — Става от игра на игра по-добър. Ако продължава така, не бих се учудил да настигне Арканус.

— Петърчо, запознахте ли се с Ангел Братоев? Несменяемият шахматен шампион на света ни вече десет години, и основният, ъъъ, родител на Арканус.

— Несменяем допреди малко — усмихна се накриво чичо Ангел.

— Страшен син имате — реших да го похваля, за да го утеша. — Нищо, че е толкова малък. Такива мускули има, че му завиждам. А пък как само играе…

Чичо Ангел ме гледаше недоумяващо.

— Искаше да види Арканус, и му показах емблемата… — сконфузено се обади татко.

— Хм… И сигурно си му обяснил как го държиш в ей толкова голям диск? — ухили се чичо Ангел. Всички прихнаха, а татко се изчерви като домат.

— Щом държиш, пробвай ти да му обясниш!

 

Обясняването продължи към… три секунди? Три минути? Обърках ги тия тукашни мерки. Абе, от обяд докъм средата на следобеда. Като свърши, всички се бяха изпотили, а масите бяха покрити с гъсто изписани листове от тукашния пергамент, хартията. И така и не стигнаха до това да ми обяснят как държат Арканус в онази кутийка. Едно беше утешително — щом хардуерът е като кръстовете и иконостасите, а софтуерът — като Светия дух, значи не са нещо дяволско. Макар че не знам дали на тоя свят има Бог и дявол, де. Даже евангелие още не съм видял никъде. Сигурно вместо него имат други свети книги.

— В кое училище ще го запишеш? — попита чичо Ангел.

— Ще е на персонално обучение. Поне отначало. Ще видим колко ще издържи учителката.

— Сигурно е голяма работа, за да се захване. Бих й стиснал ръката с удоволствие. Впрочем, познавам ли я?

— Как да ти кажа… Помниш ли турнира миналата година? Когато се оказа, че вместо срещу Арканус десетимата играете един срещу друг?

— Дъщеря ти? Ще го обучава?!… И на компютри ли ще го учи?!?!… Посивялата коса на чичо Ангел започна бавно да се изправя, и мустаците му настръхнаха като на котарак преди сбиване.

— Спокойно, той е по-кротък. Може даже да ти помогне за Арканус.

— Какво има Арканус да му помагам? Да го уча на шах? Че той щеше да ме накълца на кайма, ако не ви беше хванала Христина. Чичо Ангеле, а как става това да имаш такъв син? Каква ще да е майка му? Може ли да се запозная с нея? Или я държите в някаква друга кутия?

— Арканус е програма — обади се уморено чичо Ангел. — И съм я правил основно аз. С помощта на някои от новите ти познати тук, и на някои от други светове. Затова татко ти казва, че съм му родител. Това, което си видял, е само изображение. Много е известно, и затова му го сложихме за емблема. Просто е софтуер.

— Значи е някакъв роднина на Светия дух? Какъв му се пада?

Чичо Ангел не отговори.

— Как прикрихте следите му на Ортодокс? — попита какичката, дето дойде последна.

— Отговорникът на света му реши да ги прикрие той лично. Беше здравата ядосан.

— Заради нарушението на Конвенцията ли? — ухили се тя. — Вярно ли е, че е наредил автоматично блокиране на трансмитера, дори за изследователи? И че сте му обещали какво ли не, за да си оттегли нареждането?

Татко изсумтя нещо и ме дръпна да си тръгваме.

— Чакайте малко! — обади се отзад един едър момък. — Петърчо, къде си завършил шахматна школа?

— В Петлевския манастир — отговори вместо мен татко. Кимнах утвърдително.

Едрият момък сбърчи вежди, помисли мъничко, бухна на стола пред един от компютрите и затрака бързо по дъската пред него. Татко ме задърпа още по-енергично. Когато излязохме навън, го попитах:

— Защо се смяха така на Минчо?

— Той много обича хубаво вино, но хич не носи на пиене — след две-три чашки почва да приказва и да прави какво ли не, и после не помни какво е правил, точно като баща ти. И често се шегуват с него на тази тема, въпреки че пие много рядко.

— Защото му се смеят ли?

— И защото работи като спасител към изследователския център. Ако някъде изследователи закъсат нещо, той е един от групата, която ходи да ги измъква. Оправят и по-дребни неща — забравени нередни предмети и други такива. Рядко се налага да действат, но трябва винаги да са трезви, за ако се наложи спешно да ходят някъде.

— Случвало ли се е да трябва да спасяват някого?

— Скоро не е. Но преди десетина години е имало двама изследователи, хванати в едно село на твоя свят. Селяните щели да ги изгорят — нали изглеждали като караконджоли. И нямало как да ги измъкнат пряко, без да се наруши Конвенцията.

— И Минчо и другите са отишли, маскирани като още караконджоли, и са изплашили селяните ли?

— Поискали разрешение от Отговорника на света ви, и се явили не като караконджоли, а като попове. И взели „караконджолите“ със себе си, уж да ги карат чак в Свети град, при Патриарха. — Татко се усмихна.

— А на теб защо ти се смяха, като казах за пиенето? — За всеки случай се поотдръпнах по-далече. — А за каруцата?

Татко се изчерви.

— Ти друго нямаш ли какво да питаш?

— Имам, имам!

Татко хлъцна и ченето му увисна. Стана ми жал за него.

— Какво ще стане сега в манастира? Ще ме търсят ли?

— Записът сигурно вече е готов. Като се върнем в къщи, ще ти го покажа.

 

На стената отсреща изведнъж се появи изображение на манастирския двор. Десетина монаси се бяха събрали, и оживено обсъждаха нещо.

— Хрумва ли ти накъде може да е тръгнал, Никодиме? И защо? — тъкмо питаше протоигуменът.

— Аз съм виновен — поклати глава мрачно отец Никодим. — Дадох му да чете вчера молитвите за прогонване на самодиви. И сигурно е хукнал да ги пробва…

— Прескочил е оградата отзад, при свинарника! Намерих прясно съборени керемиди — прекъсна го брат Танас. Нисичък, с оплетени сиви коса и брада и шарещ поглед, той беше манастирският пазач. — Да взимаме кучетата и да тръгваме по следата!

— Повикахте ли Андроник? Ще му е полезно да се поразходи. От оная история насам не е показвал нос от манастира.

— Болели го краката, отче. Не е добре човекът.

— Че не е добре, всички го знаем! И като му назнача един месец пост и молитва, бързо-бързо ще се оправи. Хем и на краката му ще поолекне. Ама нали отец игуменът ни е мека душа… Хайде тръгвайте, не губете време. Ако Петърчо са го стигнали вълци, и се е качил на някое дърво…

Стана ми жал, като гледах отец Геласий — непрекъснато тичаше и гледаше под всеки храст и зад всеки шубрак. Като влязоха в гората, почна да оглежда пътем и клонака на дърветата, но два пъти се спъва и пада.

— Така само ще си счупиш главата, Геласие — посъветва го брат Иларион.

— Ти като не смееше да влезеш в килията на Петърчо сутринта аз казах ли ти нещо? — заяде се отец Геласий. — А като после погледна и под сламеника му?

— Надали ще е по дърветата, Геласие — намеси се отец Никодим. — Кучетата ще го надушат. Иларионе, вземи по-добре някой прът и прерови вирчетата по рекичката.

Брат Иларион отчупи един дълъг клон, отиде до най-близкия вир и заръчка из него. В следващия момент обаче до него във водата плесна жаба, той я погледна и отскочи с писък. Всички наоколо го зяпнаха, след това се заспоглеждаха. Отец Никодим се почеса по главата.

— Остави тоя вир, в него и заек не може да потъне… И в този също… Виж онзи надолу, по-големия. Влез вътре де, от какво те е страх? От жабите ли?

— Няма защо, отче Никодиме — оправда се набързо брат Иларион. — Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така…

Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода — и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.

— Минали са оттук по същото време, когато и той — заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. — Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не, и следата е отдавна разнесена. Лошо — така кучетата няма да могат да го открият… Е, поне не са го изяли вълците.

— Че къде толкова далече може да са го откарали? — попита Геласий. — В Патриаршията няма кой да го приеме, и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.

— И при тях да е, пак ще се чуе — отбеляза отец Никодим. — Най-много до година ще се разхвалят с това колко добре са го гледали, колко са набожни, и как заслужават прошка. Ако и толкова го изтърпят…

Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба. След това пиха по чаша вино за моя живот и здраве. Брат Иларион отначало отказа.

— За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! — скара му се протоигуменът. — Засрами се!

— Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света!

— Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?

— Ама наистина, отче! Кълна се!

— А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си, и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!

Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше внимателно по глътчица, и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион се огледа тихичко и бързо лисна чашата под масата.

Така и свърши записът.

 

Много исках да им се обадим някак да им кажем, че съм добре, но татко не разреши.

— Вече знаят, че не си умрял. Отговорникът на вашия свят го е замаскирал като отвличане.

— Не е излъгал много — отбеляза мама зад мен. — Пък и така няма да тъжат толкова за Петърчо. Не знам обаче за него.

Права беше — наистина ми беше тъжно за тях.

— Не оклюмвай така — сръчка ме шеговито мама. — Щом си мъж, трябва да си силен. Нали не искаш да си момиченце?

— А къде е Христина? — сетих се аз. — Още на училище ли?

— В стаята си. Учи.

— Нейното и моето учене ли?

— От един час вече само твоето — чух гласа на Христина откъм коридора. — И го привършвам. Така че идвай!

Мама и татко се спогледаха многозначително, и татко ми кимна към вратата.

Това се казваше учене! Не беше скучно като житията, но беше толкова много, че като го привършихме, ме болеше главата.

— Едноседмичен курс за един ден? Христинче, не прекаляваш ли? — попита загрижено мама.

— Едноседмичен за четиригодишни — заяви Христина. И тя беше поуморена. — Ако продължаваме така, за един месец ще вземе втори клас. Критериите за първи ги покрива от това, което е учил преди. За пет месеца — пет класа, и ще учим заедно!

— А дали ще е запомнил нещо?

— Нали щеше да го изпитваш? Хайде.

Татко се замисли дали да не попита нещо, но се отказа.

— Давай де! — подкачи го Христина.

— Абе… Не ми се вярва да успеете — въздъхна дълбоко татко. Мама кимна енергично и също въздъхна тежко.

— Ще видим! — заяви ядосано новата ми сестричка.

 

На сутринта имаше истинско коледно угощение. Даже Христина не мрънка много, за учудване на мама и тате. И мое. Беше ми съвестно заради мама — сигурно беше готвила цяла нощ. Тя се опита да обяснява нещо за някакви полуфабрикати, или някаква такава вързана дума, демек че не било чак толкова много работа, но не й повярвах. Помнех добре уроците на брат Иларион.

Докато ядях, използвах да разпитвам:

— Вие не празнувате ли на Коледа? Ние не работим на Коледа, Великден и в неделя сутрин. Така е редно.

— Някога и ние не сме работели и на Коледа, и на Великден, и в неделя цял ден, и в събота в добавка, и кога ли не още — обясни татко. — И с училището е било така — ваканциите са били на Коледа и през лятото, и пролетно време. Само че сега различните хора почиват по различно време, и училищата също. Ресурсите се разпределят по-оптимално.

— Защото нямате свещеници, и няма кой да служи службите, и затова можете да не ходите на тях ли?

— Да.

— А как така нямате свещеници? Изгонили сте ги? Или те сами са избягали? От машините ли са побягнали?…

— Сега разбирам защо е невъзпитано да се говори на маса — промърмори татко.

Тъкмо привършихме със закуската, и звънецът на входната врата издрънча.

— Кой ли може да е? — умислено промърмори татко и отиде да отвори. — … А! Гунар? Тук?

— Аха, Васил — пробоботи глас точно като на триглавия змей от номерата на Христина. — Гунар тук. Ангел се обадил и разказал, и беден Гунар хвърлил секира и тича през трансмитери като полярен вълк да види велико шахматно чудо!

— Влизай, Гунар, и стига си ни кривил езика насила! Знаем си те — провикна се усмихнато мама. — Петърчо, идва ни на гости Гунар Торвалдсон. Истински викинг, от Мидгард. И шахматен шампион на Възела.

Вратата на трапезарията се отвори, и вътре нахълта мъжагата, който бях видял в килията си пред брат Иларион! Само дето сега беше облечен в кожи вместо в ризница. И като да беше още по-грамаден.

— Значи ето го чудото! И компютърното чудо е тук — усмихна се той към Христина. — Мария, трудно ли се гледат две чудеса в един дом?

— Даже по-лесно от едно — гордо отвърна татко иззад него.

Гунар кимна, изгледа ме отгоре додолу и се ухили:

— Ти се казваш Петърчо, нали? Аз съм Гунар. Защо ме гледаш така?

— Аз ви позна… Ох!

— Какво има? — погледна ме учудено татко.

— Петърчо се убоде на вилицата — поясни невинно Христина.

— Христинче, не можеш ли да риташ под масата, без това да си личи отгоре? — усмихна се мама. — Та, откъде го познаваш, Петърчо?

— Ъъъ… виждал съм го някъде. Само че с ризница, шлем и брадва.

— Хм? — Мама изгледа въпросително Христина.

— Церемонията по награждаването. Като стана шампион на Възела — измънка новата ми сестричка.

— Трябвало е да се биете със стария шампион ли? — попитах аз.

— Искаха да съм с официално облекло — сви рамене Гунар.

— Официално облекло празнично ли ще рече? И какъв е този празник, дето на него се ходи с ризници, шлемове и брадви?

Христина се изхили, мама изви очи към тавана, а на татко му увисна челюстта. Гунар само се подсмихна тъжно:

— Обичай, Петърчо. Традиция.

— Какво е това Мидгард? — продължавах с въпросите аз.

— Свят като нашия и вашия — обясни Христина. — Много красив. Ледове, фиорди, океан… Живеят примитивно, както преди не знам колко време се е живеело в Северна Европа, но не са се затворили като вас, охотно общуват с всеки.

— И също имаме общ произход, нали? Познава се по езика.

— Гунар говори над двайсет езика — усмихна се мама. — И всичките така добре, доколкото знам. Нашия научи, докато беше на гости на чичо ти Ангел Братоев по-миналата година. За две седмици. Да имаш нещо да кажеш, Христинче?

— Чичо Гунар, защо сте толкова умен? Някаква генетич…

— Христина, ще закъснееш за училище! — сряза я мама.

— Свикнали са…

— Да, Христинче — отговори спокойно Гунар. — Наследствена увеличена конективност и динамизиран метаболизъм на невроните. И не се обиждам, когато ме питат за това, драги майки и татковци. Нищо, че не го харесвам.

— Гунар иска да е като всички — поясни тихо мама. — Много пъти са му предлагали да стане вожд, винаги е отказвал. И Аугментираните го каниха да стане като тях — отказа им. А те рядко канят някого по своя инициатива.

— Само дето няма нищо против да помни и щрака като дявол — заядливо отбеляза татко. — И да цепи с хвърлена брадва кибритена клечка от двайсет метра разстояние.

— Зъл викинг страшно ядосан от лоши думи! — изрева мъжагата така, че чашите по масата издрънчаха. Хвана татко за раменете и го вдигна от пода. — И сега убие тебе и окачи на слънце да съхне, ако ти не плаща откуп! — Смигна ми. — Откуп много игри на шах с голямо малко шахматно чудо! — Пусна татко. — Е, за много няма време. След два часа потеглям обратно. Но не преди да съм се видял с чудото.

— Само вместо с чудо да не се видиш в чудо — поклати глава татко. — Христинче, включи шахматния проектор! И бягай след това на училище!

Христина бързо включи призрачната шахматна дъска и подръпна Гунар за ръката:

— Чичо Гунар, можете ли да ни помогнете? На Петърчо ще му е страшно трудно да научи всичко, което трябва да знаем ние. Има ли някакъв по-лесен начин?

Татко се усмихна иронично и кимна на мама. Тя обаче бързо прехвърли поглед от Христина към Гунар. Изглеждаше малко неспокойна.

— Разбира се, малко компютърно чудо — отговори след миг забавяне Гунар. — Познавам една жена от моя свят, която загуби паметта си след тежка болест, и не можеше да я възстанови. Излекуваха я точно тук, при вас — научиха я на всичко нужно със специална машина за ден-два. Но не знам дали ще разрешат Петърчо да се обучава така.

— Ще проверим — усмихна се дяволито Христина и излетя навън.

 

— Смъкнах изображението от церемонията по награждаването — обясни Христина, докато вечеряхме. — Само исках да се изфукам пред Петърчо в какво мога да се превърна.

— Не ти ли беше жал за… брат Иларион ли беше, Петърчо? Ще те закарам някой път в Центъра да те превърнат в жабче. Истински — заяви мрачно татко.

— Нали е забранено?

— Специално за теб Съветът ще разреши охотно. Ще си отложи другата работа, за да го разреши.

— А на теб не ти беше жал за брат Иларион, когато Петърчо те пита какво ще стане, ако брат Иларион се опита да събуди холоизображението му!

— Не ми се вярва да дойде чак догоре.

— И на мен не ми се вярваше!

— На мен не ми се вярва откакто на теб не ти се вярваше!

— Татко, а не обидих ли Гунар? Не трябваше ли да му дам някоя игра? — намесих се аз.

— Щеше да усети. Пък и нали те би първата? А втората едвам успя да му измъкнеш реми.

— Ама на третата той едвам успя да измъкне. А четвъртата… Уморил ли се беше?

— Не. Ти ставаш все по-добър. Странно е, че не го усещаш.

— Определиха ли генетиците каква е работата? — попита мама.

— Пълна каша. Определено има силно изявено независимо мислене, и то е помогнало. Има избила и малко шизоидна наследственост, и още разни неща. Феноменален е като комбинаторика, но е му е сериозен проблем да се оправя в социални отношения — кое е важно, и кое не… И ензимите от АТФ-цикъла са на горна граница на нормата, не е ясно от какво. Обещаха да направят пълен генетичен модел, но не са сигурни дали и той ще даде нещата докрай. Тоя Ортодокс е истинска генетична каша…

— Вече е все едно! — гордо заяви Христина. — Говорих днес с психолозите от Централната лаборатория, за обучаването на Петърчо, и те обещаха да проверят какво може да стане до седмица.

Мама примига, а татко се опули така, че се уплаших да не му паднат очите в чинията.

— Разрешили?! До седмица?! Да не са те объркали с председателя на Съвета?

— Предложих да им помогна, ако имат работа и не могат по-скоро. Те не се сещаха да имат нещо като за мен, но им обещах поне да им прегледам компютрите…

Татко изгледа мама с угаснал поглед и провеси нос.

— И сигурно си се отказала от ученето? — усмихна се мама. — Да видиш дали няма да стане по лесния начин?

— Че кой глупак кара първо по по-трудния?

— А когато Петърчо научи всичко, което ти не знаеш, какво ще правиш?

— Мммм… Ще ида да научат и мен.

— А не щеш ли да станеш Аугментирана? — попита татко.

— Че какво пък? Нека ми е зле.

— Какви са тези Аугментирани, дето постоянно ги споменавате? — намесих се аз. — Много големи шахматисти ли са?

Татко наведе очи.

— Ами те са… така да се каже… един вид… нещо като…

— Хора, само че с увеличени възможности — намеси се Христина. — Основно интелект, също и други неща. Понякога увеличенията са на наследствена база, и почти винаги има допълнителна киборгизация…

— Ясно. Разбрах всичко. А какво всъщност значи?

— Присаждат им компютри и други подобни неща.

— Тези Аугментирани като дървета ли са, та ги присаждат? Примерно те да са като диви киселици, а компютрите — като круши масловки? Много ли са диви, та да трябва да ги присаждат? И какво всъщност е това компютър? Това че част от него е като кръста и иконите, а част като Светия дух, ясно. А какво е като цяло? Молите му се за благодат и излекуване ли? Как го правите?

— Ъъъ… ааа… ъъъ… — отговори Христина.

Не можах да разбера веднага какво има предвид, ама се сетих бързо:

— А, забравих тогава да ти кажа, че това не е молитва. Казва се: „Отче наш, който си на небето…“

Не можа да ме улучи с лъжицата и вилицата, нито с чинията. Мама успя да дръпне навреме настрани каната с плодовия сок.

— Глупендер! Тъпанар! Непрогледен безпросветник! Тъпчо тилилейски! Изгорял бушон! Праисторическо изкопаемо! Неграмотник! Информационна черна дупка! Намастилен светопровод! Глупчо с глупчо! Образователно недоразумение! Генетичен олигофрен! Селски бивол… или вол, или каквото там беше! Куха калимявка! Пън! Малоумник!…

— Христина, внимавай с речника! — успя да вмъкне мама.

— Тъп е като…

— Не е тъп…

— Вдлъбнат е! Как може толкова да не знае?

— Ей така — кипна ми. — Ако ти беше дошла в нашия свят…

— Изтрябвало ми е!

— … и ти щеше да не знаеш нищо…

— Дрън-дрън!

— Сега ще ми обясниш ли първо какво е компютър, после как се присажда той, и накрая какво са Аугментираните?

— Никакъв шанс — поклати дълбоко глава татко. — Три часа му обясняваха в шахклуба какво са компютрите, и нищо не излезе.

— Глупчовци — заяви Христина. — Толкова е просто…

— Нали? Хайде тогава умната ни дъщеря да се пробва да го докаже. А ако не може, ще е ясно кой е глупчо. Нали, Мария?

Христина хвърли на баща си унищожителен поглед. След това ми махна с ръка:

— Ела в стаята ми.

 

— Да не би да му го обясни вече? Няма и десет минути — изненадано заяви татко.

— То наистина било просто, татко. — обадих се аз. — Да ми бяхте казали, че е като божиите заповеди, веднага щях да се оправя. Пишеш указания — компютърът ги изпълнява, и толкова! Останалото става от само себе си.

Татко и мама се спогледаха.

— Казах ли ви, че в клуба са глупчовци! — заяви гордо Христина, видя вишневото сладко и се заоглежда за лъжица. Напразно — нейната лежеше на пода зад мен. Наложи се да бърка с пръсти.

— Я да видим колко си му обяснила — заяде се татко. — Петърчо, я кажи на какво се базира принципът на Тюринг?

— Той какъв е?

— Хе-хе… Че ако отговорите на машина не могат да се различат от отговорите на човек, значи машината наистина мисли, както мисли човекът.

— Как на какво се базира? Мисленето на човека и на машината е на еднаква основа. Би било странно да е иначе.

Татко зяпна. Даже мама май се посмути.

— Я виж ти! Христинче, да не си образователен гений? Принципът хич не е прост.

— Какво му е сложното? И едното, и другото се движи от волята на Бога. Защо да са различни?

— Хм… А няма ли все пак разлика между човека и машината? — усмихна се мама.

— Има, естествено. Човекът има душа, машината — не.

— Нали уж бяха на еднаква основа… — започна колебливо татко.

— Мисленето им да. За душата не бяхме говорили.

Мама и татко се спогледаха. Христина прехапа устни.

— Може да съм от село, ама не съм тъп като бивол! — заявих гордо. — А какви са все пак тези Аугментирани? Защо са им присадени компютри? Какво трябва да изпълняват? И не могат ли да го изпълняват и както са си на масите, като тоя на Христина?

— За да помнят много повече и по-бързо, да мислят много по-бързо, да знаят всичко, което знаят хората изобщо, да могат само с мисъл да управляват какво ли не. Да живеят почти вечно, никога да не спят… трудно е да се изброи всичко — поучително започна татко. — Направо са свръхчовеци.

— Значи сигурно е страхотно да си Аугментиран!

— Не съвсем. Има Аугментирани, които се отказват от аугментациите и стават Стандартни. Тоест, обикновени хора — обясни мама.

— Трябва да си пълен идиот, за да го направиш — заяви Христина. — Ако можех да стана Аугментирана…

Мама помръкна.

— А мога ли да видя някъде Аугментиран? — попитах аз.

— Имам чувството, че ще е доста скоро — въздъхна мама.

— А как им присаждат компютрите — като пъпки или като калеми? И те после как растат? На главите ли им ги присаждат? Или другаде?

— Отче наш, който си на небето… — промърмори татко.

— И като Христина стане Аугментирана, ще й поникне компютър на главата ли? Или ще е както с джанките — ще й отрежат главата и ще й сложат компютър вместо глава? И тогава повече ли ще се разбира с компютрите отсега, или по-малко?

Мама дръпна приборите си по-настрани точно навреме. Татко не беше толкова бърз, и още една лъжица профуча покрай ухото ми и остави червено петно на бялата стена.

— Добре, че си при тези мама и тате — заявих аз. — Да го направиш това пред другата ми мама, и като хване точилката, после една седмица няма да можеш да седнеш. Да видиш как ще те възпитат.

— Идеята не е лоша — отбеляза татко. Мама прихна.

Христина почервеня, стана и заобиколи масата. Замахна да ме ритне и улучи крака на стола. Изохка, изгледа ни унищожително и излезе на куц крак от трапезарията.

 

На сутринта беше забравила, че ми е обидена. Мама се погрижи да я прати на училище навреме, и отиде на работа. Татко още се стягаше, когато звънецът звънна.

— Кой ли може да е? — промърмори татко и тръгна към вратата. Последвах го. — Само да не е пак Гунар. Ще закъснея…

На вратата стоеше симпатичен плешив чичко. Татко зяпна, след това мигновено се разплу в усмивка:

— Заповядайте, заповядайте. На какво дължа тази чест?

— На каквото се сещаш, Василе. И, моля те, без официалности. Писнали са ми.

— Влизайте, влизайте. Петърчо, запознай се с Отговорника на нашия Възел! Чест е за нас, че ни посе… Добре, извинявайте, не исках да… Така де. Петърчо, няма ли да поздравиш Отгово… госта?

— Аз такова, радвам се да ви видя… — Отпред никъде не се виждаше да му е поникнал компютър…

— И аз… Какво, на нещо мръсно ли съм седял?

— Амиии…

— Кажи, не се безпокой. Няма да се сърдя.

— Ами татко беше казал веднъж, че Отговорникът на Възела е Аугментиран. А нали на тях им присаждат компютри. И гледах дали вашите не са поникнали вече отнякъде.

Татко се задави.

— Не се безпокой, Василе, харесвам Нушич — усмихна се Отговорникът. — И не вярвам ти да си казал на Петърчо, че компютрите ни растат от… някъдето.

Татко продължаваше да кашля. Наложи се Отговорникът да го тупне по гърба. След това се извини и тръгна за работа толкова бързо, че си забрави нещата. Сигурно не са му трябвали много, де — не се върна да ги вземе.

Аз през това време се чудех как да настаня госта удобно.

— Ето стаята ми. Шах ли сте дошли да играете? Знам, че става някак с компютъра, ама как точно…

Аугментираният махна небрежно с ръка, и компютърът светна. Във въздуха между нас се появи шахматна дъска. Белите фигури бяха изрязани от някаква кост, черните — от черно дърво.

— Ако искаш някоя фигура да се премести, просто си го помисли ясно и разбрано. Ще е по-лесно.

— Наистина е по-лесно — обадих се след петия ход. — Само че все по-трудно виждам какво да играя. Да не ви подсказва тайно Арканус?

Аугментираният се усмихна точно като мама.

— Арканус е блестящ, но все още не е съвършеният шахматист. Макар че Ангел Братоев е на път да го направи. Това, което ми подсказва, е, хм, братовчед на Арканус. И е съвършен шахматист.

— Че тогава защо чичо Ангел учи Арканус? Не може ли да го остави да се учи от братовчед му?

— Иска сам да го научи. Да го направи точно като братовчед му — всъщност, в известен смисъл точно братовчед му.

— Че защо му е да го прави, като братовчед му вече го има? Не разбирам.

— На теб защо ти е да ядеш, когато другите вече са яли?

— Защото съм гладен, естествено! И защото ако не ям дълго време, ще умра. Пак не разбирам.

— Същото е. Ще разбереш един ден. — Отговорникът ме погледна закачливо.

Нещо не ми беше ясно, но не исках да се предавам:

— А и какъв е смисълът да играеш срещу съвършения шахматист? Все ще те бие.

— Интересно е колко хода ще издържиш, преди да изгубиш играта.

— Какво му е интересното?

— Нещо като… хм, църковен сан е. Ако примерно загубиш срещу съвършен шахматист на трийсет и втория ход, значи си шахматист от трийсет и второ ниво.

— Аз от какво съм? — Представих си се за момент като владика. Не знам защо обаче, калимявката все ми се нахлупваше на очите.

— Ако съдя по победата ти над Гунар, вероятно си от четиридесет и девето.

— А има ли хора, дето са на стотно ниво? И два пъти по стотно?

— Не. След седемдесет и второ ниво вече няма повече — миналите го винаги изкарват реми.

Наистина изгубих на четиридесет и деветия ход. Следващите три игри също. След това обаче четири пъти задържах до петдесетия.

— Изключително — поклати глава Отговорникът на Възела. — Ако продължим, нищо чудно до края на деня вече да си на петдесет и първо ниво. Наистина си най-добрият Стандартен във Възела. Ако тренираш редовно, нищо чудно да станеш дори абсолютен шахматист.

— А какво са това Стандартни? Не-Аугментирани ли?

— Точно така. Обикновено хората биват разделяни на четири групи: Стандартни, Аугментирани, Безтелесни и Преден фронт.

— Какви са тези Безтелесни и Преден фронт?

— Интересни са. Ако ги видиш, ще ти харесат.

— Как ще ги видя, ако нямат тяло?

— Когато поискат имат. Понякога и по повече, ако решат.

— Сигурно ще дойдат бая отгоре на брат Иларион. Какво са всъщност? Хора сигурно не са. Самодиви и караконждоли — също, нали самодивите и караконджолите са хора оттук. Тогава?

— Те и на нас често идват бая отгоре. А какво са всъщност се учи в училище… Видях Христина, докато отиваше на училище. Май понакуцваше. — Отговорникът ме изгледа лукаво. — Да нямаш нещо общо с това?

— А, ъъ, ритна я машината, дето тегли колата на татко.

— Ясно. Сигурно я е дразнила? Дърпала я е за ушите?

— Аха. — Значи и Аугментираните не бяха трудни за лъгане. Големи свръхчовеци, няма що. — А какво е Възелът, дето сте му отговорник? Христина ми разказваше, че този свят тук е връзката между няколко други. Това цялото ли е?

— Много повече. Този свят — наричаме го Академия — е Релеен свят. Осъществява връзката между шестнайсет други свята — помежду им и с Възловия свят. Един от тези шестнайсет е твоят свят, наричаме го Ортодокс. Възловият ни свят обединява шестдесет и един Релейни свята, и осемстотин четиридесет и един не-Релейни свята, свързващи се чрез Релейните. Има и други Възли — общо са малко над хиляда.

— Значи моят свят и този свят са нещо като села, Възелът — като околия или Митрополия, а цялото човечество — като Патриаршията?

— Точно така. Бързо схващаш.

— И значи вие сте нещо като околийския владика, или като Митрополит? И като него разпореждате на местните свещеници какво да правят? А имате ли си Патриарх, който да ви нарежда какво да правите? А служите ли Коледни и Великденски служби? Или очистителни? Всъщност, вече знам, че вие ни пращате караконджолите и самодивите — а имате ли си някакви ваши? Ако да, кой ви ги праща? И те също ли са изследователи на някого? А Господ един ли е за всички светове, или всеки си има свой Господ? Ако всеки си има свой, се събират по… десетина Коледи и Великдени на ден! Как смогвате да ги служите? Затова ли трябва да сте шестима? Впрочем, Христина ми е казвала, че Коледите са по едно и също време! За да ги служите всичките наведнъж ли?

— Ммм… — Отговорникът премига. — Да излезем ли да хапнем нещо? Вече е обед.

В този момент входната врата хлопна.

— Тук ли си, глупчо?

— Не съм ти глупчо. И имаме гости.

— Пак някой гениален шахматист, нали? — Христина надникна в стаята ми с нос, вирнат до тавана. Видя дъската във въздуха и се ухили. — Колко пъти ви би Петърчо?

— Христина, гостът ни е…

— Залагам си компютъра, че не сте успели да му вземете игра. И че няма и да успеете.

— Христина, запознай се с…

— Тебе пък кой те научи да си включваш компютъра?

— Гостът ни знае как да го включи. Това е Отговорникът на Възела ни.

— А пък аз съм Пипи Дългото чорапче. Как се казвате, и кой сте наистина? И… Ама компютърът му имаше парола! Аз лично я сложих…

— Извинявам се. Не забелязах — сви рамене Аугментираният.

Христина премига.

— Значи… значи сте Аугментиран?… И наистина сте Отговорникът на Възела?! За пръв път виждам Отговорник на Възела на живо!

— А колко умрели си виждала досега? — полюбопитствах аз. — Била си на погребението на някой предишен ли?

— Не ми се вярва — усмихна се Аугментираният. — Последното погребение на Отговорник на нашия Възел е било преди към четиристотин години.

— И оттогава до вас не е имало отговорник ли?

— Длъжността изисква шестима души непрекъснато.

— Значи сте на четиристотин и отгоре години?! Или на шест пъти по толкова? Ох! Христина, ако ме ритнеш още веднъж…

— Твой ред е да куцаш — заяви кръвожадно Христина. — И не задавай нетактични въпроси!

— Нищо нетактично, Христинче — намеси се Отговорникът. — Наистина съм на много години… — Той внезапно спря на средата на изречението. На вратата беше застанала мама. Погледът й можеше да накара и околийски владика да си глътне езика и да отстъпи. Че май и митрополит даже.

Погледаха се известно време. Накрая тя заяви:

— Имахме някаква уговорка.

Христина зяпна.

— Можем да поговорим насаме — отговори спокойно гостът. — Нека първо обядваме.

Докато мама сервираше, Христина остави нещата си и се преоблече. Обядът мина в пълно мълчание. След него мама и Отговорникът тръгнаха към стаята й. Още преди да са влезли, Христина ми изшътка и ме повлече към своята стая. Притвори вратата плътно и бързо включи компютъра си. На него се показа стаята на мама. Двамата с гостенина седяха и се гледаха безмълвно.

— Докато се преобличах, се обадих от нейния компютър на моя и оставих отворена връзката. Така можем да ги следим — поясни Христина.

Аугментираният измъкна от джоба си и подхвърли на мама нещо като бобено зърно. Тя го перна обратно, то отскочи от стената, след това от вратата и тупна в кошчето за боклук. Не бях подозирал, че е толкова ловка.

— Все същата бунтарка — поклати глава той.

— Имахме уговорка, татко.

Очите на Христина щяха да изпаднат. А и аз си глътнах езика.

— Спазвам я. Нито ще те карам да се връщаш, нито ще агитирам децата.

— Тогава?

— Да проверя някои неща за Петърчо. Част от работата ми е.

— Имаш други начини. И не си по шаха. Пак някоя мръсотия! Посмееш ли да ги намесиш…

— И мои внуци са — каза тихо Аугментираният. — Успокой се. На твоя страна съм.

— Била съм Аугментирана, знам колко мога да ти вярвам.

— Наистина съм… Имам още половин час. Може ли да изиграя още една-две игри с Петърчо?

Мама кимна. Отговорникът стана и излезе от стаята. Христина бързо махна изображението на компютъра — миг преди вратата на нашата стая да се отвори, точно в момента, когато мама избухна в плач.

— Нещо интересно ли гледахте? — усмихна се широко Аугментираният.

— Спортни новини — заяви с преиграно отвращение Христина. — Тъкмо се чудех какво да включа вместо тях.

— Може ли да е дъската за шах? Искам да се пробвам пак.

— А откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.

— Нямаше те в стаята ти, и се сетих.

— Че кога го видяхте? Като си Аугментиран можеш да го провериш и без да идеш до стаята ли?

— Аугментираните могат много неща — отговори безгрижно чичкото.

Изиграхме още четири игри. Внезапно на средата на играта Отговорникът се сепна:

— Олеле, закъснях!

— Нали нямате началник, който да ви се кара? — учуди се Христина.

— Колегите ще се мусят. Трябва да използвам личния ми трансмитер, за да стигна навреме, а той от няколко дни работи все по-зле. — Аугментираният заровичка из джобовете си.

— Какво му е? Да не останете наполовина тук?

— Няма как. Или сработва, или не. Но все по-често отказва. — Той измъкна отнякъде малка металическа кутийка. — Преди два дни пък ме прехвърли не на който свят трябваше.

— Как се управлява? — огледа кутийката Христина. — Не виждам…

— През комуникатор, като тези, с които Аугментираните общуват помежду си. Съжалявам, но съм закъснял. Приятен ден!

И… нищо не стана. Аугментираният стисна зъби и погледна кутийката. Нищо. Той затвори очи и лицето му се напрегна. Пак нищо.

— Да го вземат мътните! Вече изобщо не мога да му разчитам!

— На ремонт ли ще го дадете? — попита Христина.

— Не се поправят. Ще си взема нов. — Той хвърли кутийката в кошчето за боклук под масата и излезе бързо от стаята. След няколко мига външната врата хлопна.

— Значи дядо ми е Аугментиран! И е Отговорник на Възела! Урааа! — подскочи Христина. — Така ще… — Тя спря насред думата, срещнала погледа на мама откъм вратата.

— Ще тичаш да станеш Аугментирана ли? — Очите на мама бяха сухи, и много внимателно гледаха ту Христина, ту мен. — Хайде! Върви, де! Няма да те спирам.

Христина се присви и премига. След това се замисли. Накрая вдигна поглед:

— Мамо, защо си се отказала да бъдеш Аугментирана? Честно.

— Надали ще го разбереш, Христинче. Може би ще успееш по-добре след време.

— По-добре да го знам сега, дори да не го разбирам.

Мама се поколеба малко, след това влезе и тихо седна на леглото с наведена глава. Когато я вдигна, в очите й пак имаше сълзи, но гласът й беше спокоен:

— За Аугментираните ние сме като любими домашни животни — обичани, обгрижени, но без право на истински свой избор за нищо. Направляват развитието ни, създават полезни и нужни качества у нас, но не ни питат дали го искаме. Носят отговорност за нас, но не ни оставят ние да я носим за себе си. Някои от тях го смятат за естествено, други имат по-малко или повече угризения… Аз не можех да го приема. Нито да му попреча. Накрая се разбунтувах и се отказах от аугментациите.

— И от хилядолетния живот, свръхзнанието и всичко останало? — хлъцна Христина. — Защо?!

— Защото цената им е несвободата ви. На баща ти, твоята и на Петърчо. И на всички останали. Не съм съгласна да плащам своето благо от чужд джоб.

— Глупости, мамо. Всички са щастливи така. А които не са, могат да станат Аугментирани. Ако ги приемат, де… Никой не страда, че губи нещо, даже не го усеща. На кой му трябва твоята чиста сметка?

— На мен.

— И за какво ти е?

— За да остана човек.

— И нещо промени ли се от това, че ти се отказа?

— Да. Не участвам в това повече.

— И спечели ли някой нещо?

— Аз.

— Голям праз, като другите не знаят!

— Какво мисля аз за себе си ми е по-важно, отколкото какво мислят другите.

— И какво печелиш тогава?

— Себе си.

Мама стана от леглото и излезе.

— Не я разбирам — прошепна Христина, когато вратата се затвори. — Да се откажеш от толкова много заради някаква глупава идея! Ако бях на нейно място…

— И аз. Нашите свещеници много отричат вечния живот, но ако им падне… Така мисля, де. Надали ще мога да се върна обратно да ги питам… Какво си ме зяпнала така?

Христина внезапно се бухна на колене пред кошчето за боклук и бясно зарови из него. Из стаята захвърчаха всякакви отпадъци — смачкани парчета хартия, малки черни кутийки, мръсни чорапи… След миг се изправи с металната кутийка на Аугментирания в ръка и я пъхна в едно чекмедже на масичката.

— Помогни ми да съберем боклуците. Бързо! Събери тези по пода, сандвича с маслото ще го почистя от клавиатурата аз. Ох, то е и гранясало… — Тя бързо тръсна последните боклуци в кошчето и излезе с него. Последвах я.

— Мамо, да изхвърля ли и твоето кошче? Тъкмо съм тръгнала.

Мама зяпна.

— Христинче… добре ли си? Да не те е упрекнал Отговорникът, че не е чисто?

— Не, ама не искам татко пак да изхвърли и кошчето.

— Когато омлетът беше стоял най-отдолу в него четири месеца…

— Втория път го изхвърли по разсеяност!

— Помниш ли колко боклук се беше натрупал? Два кашона от пералнята. Ако не бяхме чакали да почне да няма как да се отвори леглото, за да се сетиш сама…

— Ако гледаше като изгребваше, щеше да го намери! Петърчо, помогни ми.

Кошчето на мама беше почти празно. В момента, в който тя се прибра в стаята си, Христина бръкна в него и измъкна дребно парче метал. Набързо изсипахме кошчетата в контейнера отвъд оградата и се върнахме в стаята на Христина.

— Това тапа за уши ли е? Само дето е метално — попитах аз. — Отец Самуил си прави такива от восък, преди да отиде да бие голямата камбана.

— Предполагам, че е комуникатор — присви очи Христина, докато разглеждаше нещото отблизо. — Вероятно модел за Стандартни.

— Какво?

— Да могат такива пънове като тебе да общуват с Аугментирани. И с устройствата им, и с компютри и всичко останало.

Ядосах се.

— Ако аз съм пън, каква трябва да е сестра ми?

Христина бързо натъпка металното нещо в ухото си.

— Не те чувам от това, съжалявам.

— Пъхнала си го наобратно — промърморих тихичко аз. Тя моментално го измъкна, погледна го, след това започна да търси с какво да ме замери. Не намери нищо подходящо и застана неподвижно. Почаках известно време — тя не мърдаше.

— Какво става, свърза ли се с компютъра?

— Почти. Не ми пречи!

— Добре. Като се свържеш, му заповядай да направи нещо.

Почаках още известно време, но нищо не стана. Накрая Христина извади тапата от ухото си, огледа я, разтръска я и пак я пъхна. След още малко пак я извади и я чукна в ръба на леглото. Накрая ядосано я запрати в кошчето.

— Не работи изобщо! Сто пъти изреждам кодове, набирам пароли — нищо!

— Дай да пробвам аз.

— Ти пък какво разбираш от компютри? Вземи си я и пробвай!

Извадих тапата от кошчето, натъпках я в ухото си и зачаках. Нищо. Съсредоточих се и заповядах наум на компютъра да слезе от масата на стола. Нищо не стана. Помислих малко, след това му наредих да се премести на другия край на масата. Не щя даже да мръдне.

— Свързваш ли се? — попита иронично на Христина. Странно — чувах през тапата, все в ухото ми няма нищо.

— Почти. Не ми пречи!

Тя се изхили, а аз се ядосах. Нека си мисли, че правя нещо! Седнах на пода, затворих очи и започнах мислено да играя шах със себе си.

— Я! Как го направи? — чух гласа на Христина.

— В моя свят всеки го може. — Не бях се замислял, че не съм ги виждал да сядат на пода.

— Я стига си се подигравал!

Отворих очи да й възразя и щях да се задавя. Във въздуха пред мен светеше разтворена кесията на отец Геласий, и фигурите на нея бяха наредени точно както ги бях местил наум!

— Не зяпай, а кажи как активира връзката!

Преместих наум топа. Пред очите ми фигурката на дъската се премести!

— Не знам. Просто почнах да играя шах наум, и…

— Дай ми комуникатора!

Измъкнах го от ухото си — кесията и фигурите мигновено изчезнаха. Подадох тапата на Христина, тя я натъпка в ухото си и затвори очи. Известно време не ставаше нищо. След това компютърът на масата внезапно светна. На екрана се виждаше как тя ме дърпа за ухото, и ухото ми става цял разтег дълго. След това как ме удря с голяма тояга по главата, и наоколо летят и писукат птички. След това как ритва няколко пъти Отговорника отзад, и при всеки ритник от джобовете му хвърчат шепи метални тапи за уши. След това как сече на парчета компютъра на масата с брадва като на Гунар, два пъти по-голяма от нея самата. Това последното ми хареса.

— Хей, ще го повториш ли това с брадвата? Ангел Брадваря ряпа да яде!

Христина подскочи, отвори очи и ме зяпна. След това видя изображението на компютъра и се изчерви чак до върховете на ушите.

— Хайде, повтори го де! Страшно ми хареса как скачаш до тавана при всеки удар.

Тя ме изгледа сърдито и пак затвори очи. Екранът отново я показа как замахва с брадвата, но угасна, преди да се види какво сече. След това светна пак, и на него се запоявява какво ли не — рисунки от светещи линии, някакви неща, написани сигурно на латински (поне буквите бяха същите), след това повече цифри, отколкото в тетрадките на чичо Дамян, и после какво ли не. Накрая се появи лице, надраскано с бели черти върху черно, грозно все едно аз съм го рисувал, и изплезено. Христина отвори очи и се ухили победоносно:

— Хванах му цаката! Ако мама разбере какво имаме, ще й стане лошо.

— Сигурно и на татко — добавих аз.

— Още повече! — Тя извади тапата от ухото си и я пъхна в чекмеджето при металната кутийка. — А сега да се захващаме с уроците, иначе татко пак ще се сети, че нещо не е наред.

 

— Да не сте свършили пак някоя беля? — попита татко на вечеря. — Нещо сте прекалено примерни.

Христина се изчерви. Мама я изгледа много внимателно. Май се досещаше какво може да не е наред.

— Христина вече си има ново име — намесих се аз. — Казва се като някакъв чорап, не помня точно какъв. И си загуби компютъра на бас срещу Отговорника. Той не го взе, де, сигурно неговият вече скоро ще порасне…

— Затваряй си устата, тъпендер такъв! Глупчо селски…

Татко и мама се пресегнаха едновременно и хванаха Христина за ръцете. Тя се заопитва да ме ритне под масата, но успях да се дръпна навреме.

— Каква е историята? — попита татко.

Набързо разказах за връщането й в къщи. Докато привърша, тя беше изпоритала всичките крака на масата и беше започнала да преграква.

— А сега имам да ви питам нещо — заяви мама. — Христина, млъквай, за да не те шамаросам! Кажете ми и двамата дали Отговорникът ви е дал нещо! Без лъжи — ще ви хвана. Била съм Аугментирана.

Христина я гледаше уплашено. Значи сигурно наистина ще ни хване. Как тогава да й отговоря така, че да не се сети?… Отговорникът не ни даде трансмитера — изхвърли го. Ние си го взехме. И комуникатора също.

— Не. Не ни е давал нищо. Нито на мен, нито на Христина.

— Да ви е предлагал нещо? Например комуникатор за директна връзка с компютри? Или ти да си му искала подобно нещо, Христина?

— Не съм му искала абсолютно нищо! — кресна Христина, на път да се разреве.

— Нито ни е предлагал нещо. Освен на мен да играем на шах — добавих аз.

— Да ви е говорил нещо за Аугментираните?

— Нищо. Освен че им идвали прекалено много някакви Безтелесни и Преден фронт. Те какво са? И как така ту имат тела, ту нямат? И имат и по повече от едно, ако поискат? Нещо бетер самодивите и караконджолите ли са?

— Мария, успокой се — намеси се татко. — Заради комплексите си плашиш децата. Лъжат ли те?

— Не. Само че Отговорникът не би дошъл дотук само за да поиграе шах с Петърчо. Трябва да има нещо.

— И какво е според теб?

— Не знам. И ме е страх да не разбера прекалено късно.

— И да има нещо, можеш ли да се бориш с Аугментираните? Знаеш с какво имаш работа.

— Длъжна съм. Заради децата си.

Мама стана и излезе от трапезарията. Татко я последва. Останахме с Христина сами.

— На границата да се сети е — прошепна Христина. — Трябва да ги скрием някъде.

Двамата бързо отидохме до стаята й. Тя измъкна трансмитера и тапата от чекмеджето и ги бутна в ръцете ми:

— При теб няма да се сети да ги търси.

— Ама намери ли ги, сме вътре и двамата. — Тупнах ги обратно в скута й.

— Страх ли те е?

— Просто е разумен, Христина — обади се внезапно мама откъм вратата. — Сега ми ги дайте! Петърчо, не подозирах, че си толкова талантлив лъжец!

— Да видиш какво ми беше, като ме преметна! — заяви сърдито татко иззад нея. — И дали е хубаво десет години да не ти кажат, че Отговорникът на Възела ти е тъст!

— Не си попитал — защити се мама.

— И аз не съм излъгал! Само казах, че не ни го е давал или предлагал — обадих се аз.

Мама помрачня като буреносен облак:

— И как тогава го имате?

— Трансмитера го изхвърли той, защото не работел както трябва — обясни Христина. — А комуникатора го изхвърли ти. И ние си ги взехме от боклука.

Татко изгледа мама и поклати глава. Мама въздъхна:

— Личи си Аугментираният. Предсказал ни е до съвършенство. Ако не ви бях подслушала, нямаше да се сетя.

— Да се подслушва не е ли невъзпитано? — заяде се Христина.

— Понякога е детеспасяващо. Сега ми ги дай.

— Няма!

Мама направи крачка към нея, но татко я хвана за ръката — Христина светкавично напъха тапата в ухото си и вдигна трансмитера:

— Още крачка, и бягам оттук! Ако това е нарочно, трансмитерът сигурно работи! Иначе защо е подхвърлен?

— И къде бягаш? — отбеляза горчиво татко. — На Джунгла? Или на Ортодокс? Или на Средната земя, при орките?

— На Мидгард, при Гунар. Или на Океания. Нали там търсели хора?

— Там нали има вече като нея? — попитах аз. — Тайфуни ли бяха? Или вулкани?

Христина ме изгледа на кръв, замисли се за миг и погледна татко още по-ядосано.

— Така де, почти като нея. Все пак не са междусветски — поправих се аз бързо.

— Никъде не приемат деца, избягали от родителите. — продължи татко спокойно. — А точно теб дори Гунар ще те върне обратно веднага. Няма къде да отидеш. Така че мирувай.

— И веднага ми дай трансмитера! — повиши глас мама. За пръв път я виждах неспособна да се контролира.

— Няма!

— Дай го, или ще ти го взема насила!

— Мръднеш ли, изчезвам!

Усетих как мама се напрегна.

— Мария, недей! Ще те изпревари!…

Христина затвори очи и стисна трансмитера. Мама скочи едновременно с мен, но татко я задържа.

Вкопчих се в ръката на Христина — и всичко наоколо изчезна.