Боян Калинов
Игра на разум (6)

5

Жул затръшна външната врата, опря гръб на нея и зачака дъхът му да се успокои. От известно време не ползваше асансьора, за да свали някой и друг килограм, но това засега не помагаше особено, само дето сърцето му искаше да изскочи от гърдите. Десет етажа по стръмното стълбище не бяха шега работа. Но Жул беше упорит — не се даваше лесно. Когато вече можеше да диша нормално, а сърцето му позабави бесния си ход, се оттласна от вратата, остави кутията с шлема на старото шкафче, което държеше в иначе голия коридор и се насочи към хола. Стъклената врата безшумно потъна в стената, разпознала го по присадката, а стаята се озари от мека ненатрапчива светлина.

— Осветление на максимум.

Слънцето навън вече залязваше, а Жул обичаше да му е светло, особено когато четеше. Приближи се до масивната дървена библиотека, която стигаше почти до тавана и заемаше цяла една стена в хола, и прокара ръка по гърбовете на стотиците хартиени книги, които ревностно събираше и пазеше. Пръстите му се спряха за миг на зеленикавата корица на „Престъпление и наказание“, но Петен реши, че точно в момента има нужда от нещо по-леко. Взе в ръце „Китайски загадки“ и се отправи към старото си удобно кресло. Тъкмо се канеше да седне, когато чу външната врата да се отваря. Беше рано за Моник — трябваше да е още на училище. Значи беше Фатима. Жул прибра книгата обратно на лавицата и отиде да посрещне приятелката си.

Когато стъклената врата на хола се отвори пред него, Фатима вече стоеше в коридора. Петен още се чудеше на навика й винаги да го чака да я посрещне в коридора. Бяха заедно вече от доста време, още преди месеци я беше включил в списъка на хората, които можеха да влизат свободно в апартамента, но тя така и не се възползва от това. Когато външната врата се отвореше сама пред нея, Фатима само пристъпваше през прага, колкото автоматичните крила да се захлопнат зад гърба й, и чакаше там. Този път не правеше изключение. Жул се спря за миг пред нея, преди да я заговори. Мургавата й кожа изглеждаше по-гладка от всякога, големите тъмни очи го гледаха втренчено, а в тях светеше онова дяволито пламъче, заради което Петен така бързо беше хлътнал по нея. Още тъгуваше по Едит, но Фатима като че ли не пречеше на тъгата му, а се вписваше в нея. Младата жена стоеше безмълвна пред него, само вдигна ръцете си за прегръдка…

Когато Моник се прибра след училище, веднага разбра, че баща й и гаджето му пак се въргалят в спалнята. Тежкият мускусен аромат от парфюма на Фатима витаеше съвсем осезаемо в коридора, примесен с миризма на пот. Момичето хвърли поглед на голямата бяла картонена кутия, която стоеше на шкафчето за обувки, но не посегна да я отвори. Откъм открехнатата врата на спалнята се чуваше гласът на баща й, който разпалено обясняваше нещо. Моник се приближи на пръсти и се заслуша. Тя по принцип не подслушваше чужди разговори, но този път реши да направи изключение — нали трябваше да знае какво смятат да правят баща й и приятелката му. Щеше ли той ненадейно да заяви, че Моник се е сдобила с нова майка? Гласът на татко й звучеше някак ентусиазирано:

— … Странен случай, казвам ти. Хора умират в мрежата, а защитата на шлемовете не действа. Ще стане голям скандал, ако излезе наяве! Досега такъв случай не съм разследвал. Така де, аз не го разследвам, само за експертна оценка ме викнаха, но все пак… Нищо няма да им кажа на ония от „Убийства“, ако не обещаят да ме държат в течение! Все ние вършим черната работа, а като изскочи нещо интересно, дойдат ония и ни вземат случая — само те били истински ченгета, нетплъховете да духат супата…

Обработеният и внимателно модулиран глас на Фатима прекъсна баща й:

— Разкажи ми за тия шлемове. Това е интересно. Защо да е проблем, че някой си умрял с шлем на главата?

Жул беше в свои води и разпалено взе да обяснява:

— Ами, виждаш ли, значи всеки шлем си има вградена защита. Щом се появи някаква опасност или твърде силен дразнител, шлемът прекъсва връзката. Има кракнати шлемове със свалена защита, ама те са много зле, реалността е лоша и не могат да навредят сериозно. Ползват ги нетнаркоманчета най-вече. В Даркнет е пълно с обяви на шлем-кракери. Обаче тоя при мен не е такъв. Съвсем истински марков нетшлем си е и защитите му си работят. Или има някакъв шантав дефект, или някой може да го контролира, щом убива. Пък в това, че шлемът е утрепал онзи нещастник, няма съмнение. А и другият шлем, дето ми го пратиха от Марсилия…

Фатима не остави Петен да довърши:

— Марсилия? Марсилия нали е под водата?

Жул направи дълга пауза, явно изненадан от невежеството на Фатима.

— Скъпа, нали преместиха столицата на департамента на север и прекръстиха Авиньон на Марсилия-Авиньон? И Бордо се измести, като го заля океанът. Как си ги пропуснала тия неща? То и ние не сме се отървали, де — току виж дигите не издържали при някоя буря и Сена заляла Париж. Но това е положението. Все сме по-добре от скандинавците, де.

Моник очакваше Фатима да попита за скандинавците, но тя или знаеше, че Скандинавският полуостров се е превърнал в ледена пустиня след спирането на Гълфстрийм, или пък това изобщо не я интересуваше, защото насочи разговора в друга посока:

— Значи някой си от Марсилия ти пратил втори шлем? А на него какво има?

Жул замълча, сякаш се чудеше дали да продължи. Фатима сигурно усети колебанието му, защото пружините на леглото проскърцаха лекичко. Моник беше готова да се изнесе на пръсти към стаята си и да пропусне продължението, но приятелката на баща й се ограничи само със звучна целувка.

— Хайде де, разкажи ми — знаеш, че няма да кажа на никого!

Гласът й беше променен до неузнаваемост — според Моник беше станал доста лигав, но явно баща й беше на друго мнение.

— Амииии, всъщност не ми остана време да го погледна. Взех го у нас, за да не ми го приберат криминалните. Утре ще се позанимавам с него. Стига сме приказвали за работа. И бездруго толкова рядко те виждам…

Последните думи се изгубиха в шумолене на чаршафи и женски кикот. Постепенно смехът се смени с пъшкане и Моник реши, че и стига. Обърна се и тихичко влезе в стаята си. Магика я чакаше — имаше важни дела за довършване.

Жул остана да лежи в леглото дълго след като Фатима си тръгна. Не можа да я убеди да остане за през нощта. Всъщност никога досега не бе успявал. Не знаеше дали мургавата му приятелка прави това, защото не иска да се ангажира, или за да поддържа огъня, но определено успяваше и в двете. Петен не знаеше почти нищо за нея, всъщност май при всяка тяхна среща говореше предимно той. Но Фатима нямаше нищо против или поне не бе показала по никакъв начин, че има. Все пак Жул реши, че следващият път ще удържи страстта си, ще успее да овладее егото си и ще я изслуша, ще разбере що за човек е. Искаше да знае всичко за нея, всяка прекрасна подробност от живота й. Нали затова беше станал полицай — за да разплита загадки. Усмихна се на съвпадението. „Ти си загадка, Фатима! Но Жул Петен ще те разреши.“

Дочу, че външната врата се отваря. Сигурно Моник се прибираше от училище. Беше вече доста късно. Жул реши да я посрещне — малката имаше нужда от леко скастряне задето закъснява толкова. Надигна се от леглото и обу боксерите си. Вдигна панталона си, захвърлен на топка до леглото, и се вмъкна в него. Изрови някаква тениска от скрина и побърза да я нахлузи. Вече облечен, се насочи към коридора. Там го чакаше изненада — външната врата зееше отворена, а Моник не се виждаше никъде. Жул видя, че в стаята й светеше, през тънкия процеп под вратата се процеждаше жълтеникава светлина. Тъкмо се канеше да почука и да я пита защо е блокирала външната врата, когато забеляза нещо тревожно. Кутията с шлема я нямаше на шкафчето! Петен се приближи до древната наследствена мебел и се наведе, за да отвори вратичката и да погледне вътре, макар да беше сигурен, че не е прибирал шлема. В този момент чу шум зад гърба си.

— Моник, какви ги вършиш…

Но не успя да довърши. Докато се обръщаше, видя на два-три метра от себе си силует, доста по-едър от този на дъщеря му. Добре сложен, среден на ръст мъж, който държеше в ръце странен на вид пистолет, насочен към Жул. Полицаят понечи да извика, но в този миг мъжът натисна спусъка и нещо полетя от пистолета към Петен. За частица от секундата той различи предмета — тъничка жица, която се разплиташе от дулото. Преди да успее да реагира, жицата го достигна и се уви около него. Жул усети ужасна болка, сякаш хиляди иглички се забиха едновременно в тялото му, после мускулите му се загърчиха конвулсивно, той загуби равновесие и се строполи на пода. Отнякъде се появи втори мъж, малко по-висок от първия. В ръката си държеше спринцовка. Заби я в рамото на Петен направо през памучния плат на тениската и му изръмжа на развален френски:

— Не се противи, ще те боли, ако мърдаш.

Жул едва сега започна да разбира какво се случва около него. Какви бяха тия двамата? Как бяха влезли, без да разбият вратата? Какво искаха от него? През главата му прелитаха хиляди въпроси. Той се опита да зададе поне един от тях, но езикът не му се подчиняваше. Главата му натежа, а пред очите му започна да се спуска тъмна пелена. Миг преди клепачите му да прилепнат един за друг като напоени със смола, Жул чу по-ниския мъж да прошепва нещо на другия на непознат език, после усети как чифт здрави ръце го подхващат под мишниците и го отлепят от пода. Преди окончателно да изгуби съзнание, успя да процеди през зъби:

— Защо?