Боян Калинов
Игра на разум (11)

10

За грандиозната битка напомняха само стърчащите от хълма колове, времето и софтуерът на „Магика“ се бяха погрижили да заличат всички останали следи. Моник-Елизар стоеше на върха на хълма и се взираше в далечината. Жоро все още го нямаше, затова Петьо се приближи до нея и я заговори.

— Има ли новини за баща ти?

Елизар се обърна към него и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

— Не, нищо. Леля ми иска да ме вземе при нея в Дижон, но аз не искам да ходя! Мога и сама да се грижа за себе си.

Петьо усети, че е засегнал болна тема, затова побърза да я смени.

— Как ще го открием? Дали въобще ще се появи пак?

Моник отвърна решително.

— Ще дойде, няма къде да иде. Имам малка изненада за него. Твоето приятелче скоро ли ще се появи?

— За мен ли си говорите, а? — мощният глас на Митрус проехтя между хълмовете.

Елизар-Моник дори не го дочака да се приближи.

— Е, да започваме. Ще ми трябвате и двамата.

Извади от кесията на кръста си бял прашец и внимателно го поръси по тревата. Когато приключи, беше очертала триъгълник.

— Застанете двамата в тия два ъгъла и мълчете! Там и там.

После и тя самата се намести в последния празен ъгъл. Тихичко започна да нарежда монотонен напев. Постепенно гласът й се повиши и стана тънък и пронизителен, а напевът се превърна в речитатив на непознат за Петьо език. Жоро прошепна тихичко:

— Ей, това е заклинание за призоваване!

Да, май настина беше такова. И то не какво да е, а заклинание за призоваване на играч. Петьо не знаеше някой да го е използвал досега в играта — изискваше ужасяващо много манна-точки. Не град, а цяла провинция трябваше да продаде някой, за да се сдобие с такова! А и изискваше трима играчи да обединят волята си… Но всъщност какво значение имаше вече? Направи знак на Жоро да си затваря устата, а самият той се загледа в Елизар — момиче в мъжко тяло. Интересно как беше успяла да ги заблуди?

Скоро вниманието му беше привлечено от нещо в средата на триъгълника. Въздухът там започна да трепти и постепенно да оформя позната фигура — масивното тяло на дебелака Чингиз. Видението бавно придоби плътност.

— Хей, нямаше нужда от това! Да ме бяхте викнали, щях и сам да дойда!

Нацупеното изражение на хана бързо се промени.

— Е, нищо де, карай да върви. Май не можахме да си довършим битката. Какво стана, къде изчезнахте така изведнъж?

Тримата се спогледаха.

— Не ние изчезнахме. Ти беше. Но преди това стана нещо с теб.

Дебелакът смръщи вежди.

— Хм, не помня такова нещо. Какво стана с мен?

Петьо отговори пръв:

— Превърна се в нещо друго. Но няма какво да ти обяснявам, имаме запис. Ето, виж сам.

После пусна холографска проекция точно до Чингиз. Всички впериха погледи в нея в желанието си да не пропуснат нищо от представлението на малките фигурки. Когато ханът се превърна в аватара без лице, а после изчезна, над хълма се възцари неловко мълчание. След малко Чингиз наруши тишината.

— Не, не, не! Не е вярно! Страх ме е, искам да се махна! Пуснете ме, моля ви!

Но Моник още не беше свършила с него.

— Чакай, това не е всичко!

На мястото на сценката с изчезващия Чигниз се появи тъмна уличка. Мъничък аватар на млад мъж стоеше под светлината на мъждукаща лампа и говореше нещо. Силует с тъмно наметало излезе от сенките и се приближи към мъжа. Онзи не се отдръпна. Човекът с наметалото вдигна ръка и в нея проблесна острие. После със светкавична бързина го заби в гърдите на мъжа. В момента, в който вдигна ножа, качулката му падна назад и откри главата му. Човекът без лице!

— А за това какво ще ни кажеш? Ти си бил! И трябва да знаеш нещо за баща ми! Къде е той?

— Не бях аз, не бях аз, не бях аз! Помня го, но не го направих аз!

Изведнъж Чингиз притихна. После продължи, сякаш нищо не се е случило:

— Казах ли ви вече, че не съм човек? Май пропуснах. Нищо де, сега вече знаете.

Тримата го гледаха смълчани и не знаеха какво да му кажат.

— Чакайте за секунда. Получавам лично съобщение. От кого ли е? Я! От мен! Супер!

Чингиз утихна за миг.

— Случайно да знаете какво е шизофрения?

Ненадейно лицето му се разкриви.

— Изчезвайте! Махайте се! Не стойте тук, той ще ви убие. Аз ще ви убия!

Метаморфозата, която вече бяха виждали, започна отново. Но този път нямаше време за нищо повече. Хълмът под краката им започна да вибрира, отначало неусетно, а после все по-силно. Навсякъде се разхвърчаха чимове трева, а пръстта под тях започна да избледнява. След секунди остана само тънка мрежа, силует, векторна проекция на терена. Магика се разпадаше пред очите им. Само аватарите не изгубиха плътност.

Лицето на Чингиз ту се появяваше, ту изчезваше. Накрая се задържа в някакво странно средно положение — малката глава на човека без лице с несъразмерните дебели устни, месестия нос и големите изразителни очи на хана. Новият аватар ги погледна с объркано изражение, после бавно проговори:

— Здравейте! Аз съм…, аз съм… не знам още кой съм, но съм сам!