Ариел Бърк
Съдбовно решение (9)

Девета глава

В чакалнята нямаше никой, освен Кетрин и Гейб. През отворената врата се виждаха сестри, разхождащи се по осветения коридор и санитари, бутащи колички със закуска. Всеки път, когато зад вратата се чуваха стъпки, Кетрин се сепваше. Може би най-после идваше лекарят, който бе приел Тим Шендлър. Но после стъпките отминаваха и тя се отпускаше на твърдия диван, смътно чувствайки ръката на Гейб.

Бяха дошли само преди десет минути, а сякаш бе минала цяла вечност. Секретарката, която ги доведе в чакалнята, не можа да им каже нищо, освен че доктор Марш ще дойде веднага, щом се освободи. След това си отиде и остави Кетрин с обезкуражаващата мисъл, че единствената причина доктор Марш да не дойде веднага е, че трескаво се бори за живота на Тим.

Не сподели отчаянието си с Гейб, той и без това изглеждаше достатъчно разтревожен. Косата му бе разрошена, дрехите леко измачкани, брадата — леко набола. В друг случай би решила, че е много прелъстителен, но не тук, не сега, когато животът на Тим бе в опасност.

— Искаш ли кафе? — обади се той.

— Има ли наблизо кафе машина?

— Ще намеря — предложи Гейб, но не помръдна от мястото си.

Тя се обърна към него. Въпреки че не бе пил кафе, той бе напълно буден. Очите му бяха приковани в една точка, лицето му бе строго. Ако бе потресен колкото нея от новината, че баща му е зле, поне не го показваше.

— Не искам да излизаш — изведнъж се сети, че ако отиде за кафе, ще остане сама.

— Добре — той стисна ръката й.

Кетрин забеляза движение зад вратата и се опита да се успокои, че това е пак някой санитар. Но щом видя брадатия очилат мъж, разбра, че това е доктор Марш. Бе облечен със зелени хирургически дрехи и носеше папка. Не беше много по-възрастен от нея, но Кетрин видя основания за надежда в интелигентните му очи и искрената усмивка.

— Госпожа Брус? — той тръгна към нея с протегната ръка. — Аз съм Ричард Марш, гастроентеролог — Кетрин стана, пое ръката му и опита да се усмихне. Той се обърна към Гейб: — А вие господин Брус ли сте?

Гейб бе поразен.

— Не, аз съм Гейбриъл Шендлър, синът на Тимъти Шендлър.

Сега бе ред на лекаря да се смути. Той отвори папката, хвърли един поглед на най-горния лист и отново я затвори.

— Да, разбира се, господин Шендлър. Баща ви има кървяща язва. Имаше доста силни болки, но стабилизирахме положението и сега се чувства относително добре.

— Кръвоизлив ли има? — намеси се Кетрин. — Опасно ли е?

— Да, имаше кръвоизлив. Но, както казах, овладяхме положението. Ще трябва да вкараме една сонда през устата, за да открием язвата и да я затворим. Това е хирургическа операция, но опасността от усложнения е практически нулева. След няколко дни господин Шендлър ще бъде като нов.

Кетрин се облегна уморено на Гейб, затвори очи и изпрати наум една благодарствена молитва към небето. Край нея продължаваха да се носят гласовете на Гейб и доктор Марш, но тя не ги слушаше. Чу „четири-пет дни“, „отслабнал“, „обгаряне с лазер“, „кръвно налягане“. Важното бе, че Тим е добре, че няма да умре.

— Можем ли да го видим? — попита тя.

— Не в момента. Сега му правим изследвания. Както казах, кръвното му налягане е много ниско и е много отпаднал, което не е изненадващо при неговото състояние. Защо не отидете да закусите? Може би господин Шендлър ще има сили за кратко посещение след около час.

— Добре, след един час ще бъдем тук. Благодаря, доктор Марш — Гейб стисна ръката на лекаря и изведе Кетрин от чакалнята.

Никой от тях не проговори в асансьора. Кетрин бе все още замаяна от съня и от страх, а Гейб бе потънал в собствените си мисли. В целия този кошмар само ръката му, здраво стискаща нейната, й помагаше да не припадне.

— Не съм гладна — заяви тя още щом влязоха в закусвалнята. Повдигаше й се.

— Трябва да хапнеш нещо — каза й Гейб нежно и я заведе до една свободна маса. — Чакай тук. Веднага ще се върна — и се отдалечи, преди тя да може да му възрази.

Кетрин въздъхна и опря глава на ръката си. Бе малко смутена от това, че макар Гейб да е син на Тим, той се справя с положението много по-добре от нея. Би трябвало той да е съсипан, а тя да се грижи за него, да го успокоява и да му носи храна. От друга страна, въпреки че Тим бе баща на Гейб, те двамата не бяха толкова близки, колкото тя с всеки от тях.

След малко Гейб се върна с табла с две кафета, две чаши портокалов сок, кифла за нея и чиния бъркани яйца за него.

Храниха се мълчаливо. Кетрин успя да преглътне няколко хапки с кафето, облегна се назад и се загледа в Гейб. Той продължаваше да е все така невъзмутим и спокоен.

— Как си? — попита тя след няколко напрегнати минути.

— Добре съм — той остави вилицата и поднесе чашата към устните си. Срещна погледа й и опита да се усмихне. — Наистина, Кетрин, добре съм.

Тя се мъчеше да разбере желязното му самообладание. Сигурно бе достойно за възхищение и дори за завист, но я безпокоеше. Би било по-здравословно да загуби спокойствие.

Той обаче не показваше с нищо чувствата си.

— Аз… Всъщност не обърнах много внимание какво каза доктор Марш — призна Кетрин, отчасти за да го накара да говори, а отчасти защото бе вярно. — Колко време ще остане Тим тук?

— Четири-пет дни — Гейб остави чашата си. — Той каза, че язвата е основният проблем, но баща ми трябва не само да започне да пази диета, а и да свикне да живее по-спокойно. Твърди, че е доста преуморен и трябва повече да се грижи за себе си, ако не иска да си докара още една язва.

— Звучи добре. Иска ми се да го видя поне малко поумнял.

— Ако досега не си успяла да го накараш да поумнее, не очаквай чудеса.

— Но той бе на косъм от смъртта. Може би ще се осъзнае.

— Съмнявам се — промърмори Гейб под носа си и отново се зае със закуската си.

Кетрин не знаеше какво повече да каже. Близостта, която бяха чувствали цяла нощ, сякаш се бе изпарила. Разбра се, сега той бе разстроен и не му беше до нея. Оставаше й само да се надява, че когато тревогите отминат, ще успеят отново да си върнат страстта и доверието.

Гейб беше бесен. Разбира се, тревожеше се за Тим. Още скърбеше за смъртта на майка си и нямаше сили да загуби и баща си. Не че положението бе толкова опасно, но тази болест събуди в него толкова мъчителни спомени — миризмата на болница, кънтящото скърцане на гумени подметки по линолеума на коридорите, сериозния приглушен глас, с който говореше персоналът, дребните украшения и цветя в саксии, с които сестрите напразно се опитваха да развеселят печалната си вселена, лекарския жаргон, изкуствения оптимизъм…

Но не болничната атмосфера го смути най-много. Това, което го ядосваше, бе глождещата мисъл, че в такъв момент баща му бе извикал не собствения си син, а Кетрин.

Ако искаше, можеше да реши, че от болницата са се опитали да се свържат с него, но не са го намерили и са били принудени да се обадят на Кетрин. Дори първоначалната изненада на доктор Марш бе обяснима — той не е имал откъде да знае, че мъжът до Кетрин е синът на Тим Шендлър. Но Гейб забеляза в очите на лекаря искрено недоумение. Сигурно Тим Шендлър изобщо не е споменал, че има син, който живее в Кънектикът и на когото трябва да се обадят в случай на нужда. Сигурно името му изобщо не е било записано в онази папка.

Гейб се опитваше да се убеди, че реагира прекалено болезнено, че последните дванайсет часа са били толкова наситени, че сега не може да разсъждава логично.

Въпреки това не можеше да заглуши възмущението си. Седеше, пиеше си кафето, гледаше красивата жена срещу себе си и се опитваше да си каже, че това възмущение няма нищо общо с Кетрин. Той я обичаше. Не можеше да излее яда си върху нея.

— Да се качваме ли? — попита с измамно спокоен тон. И той като нея нямаше особен апетит, въпреки че почти успя да дояде яйцата си.

— Хайде.

Станаха и Гейб я хвана за ръка. Колко ли хора в закусвалнята мислеха, че е неин съпруг? Само преди час би решил, че това е забавно, дори вълнуващо. Но сега, когато знаеше, че баща му в момент на смъртна опасност е предпочел нея пред него…

Не, не баща му, а болничната бюрокрация. Нито баща му бе виновен, нито Кетрин.

Поведе я по дългия, ярко осветен коридор към чакалнята. Както и преди, тя бе празна. Свиждането започваше чак в девет. Приятелите и роднините на болните все още си бяха у дома, закусваха и се смееха над цветните комикси в неделния вестник. Или се любеха, както биха правили той и Кетрин, ако ударите на съдбата не се бяха стоварили върху тях. В чакалнята влезе една сестра.

— Госпожа Брус? — попита тя и погледна в папката си. — Господин Шендлър би искал да ви види. Но само за няколко минути. Той има нужда от почивка.

Едва се сдържа да не възрази, че той е господин Шендлър. Но обузда гнева си и побутна Кетрин към сестрата. Тя му хвърли един неразгадаем поглед и изчезна.

Гейб се тръшна на твърдия диван, затвори очи и изруга наум. Защо баща му искаше да види Кетрин, а не него? Доктор Марш сигурно му бе казал, че синът му е в болницата. Вече не можеше да обвинява нито болничната администрация, нито празния си апартамент. Истината бе, че баща му не го искаше.

Опита да се сближи с баща си. Дойде в Брентън и нахълта в неговия свят, бе отхвърлен, но се връщаше отново и отново. Насили се да прояви интерес към магазина, въпреки че баща му никога не се бе интересувал от неговата работа. Наистина бе започнал да чувства, че ще успее.

И ето сега, точно когато нещата потръгнаха, отново бе обявен за персона нон грата. Тим Шендлър и Кетрин Брус бяха затворено общество, в което за най-голяма ценност се смяташе личната преданост към магазина.

Гейб се чувстваше отхвърлен. Всичките му усилия бяха отишли на вятъра. Не му беше тук мястото. Баща му не го искаше. Той искаше само Кетрин. А тя, като дисциплинирана подчинена, веднага бе изтичала при него и бе оставила Гейб сам да се бори с терзанията си.

 

 

Посещението бе кратко. Тим бе слаб и блед, както и трябваше да се очаква.

— Ще се оправя, миличка — прошепна той. — Само дето лекарите казват, че трябва да си почивам.

— А ти трябва да ги слушаш — посъветва го тя. Искаше й се да го прегърне, но той беше на система и затова се задоволи да седне на ръба на леглото и да го погали по ръката. — Ако трябва, ще те вържа за леглото.

— Денят на семейството идва…

— Знам. Но не искам дори да мислиш за това. Ти се грижи за себе си, а аз ще се погрижа за всичко останало.

— Не ме командвай така — изграчи той. Все пак бе окуражаващо, че продължава да е инат, колкото и да е слаб.

— Слушай, Тим, не мога да остана дълго при теб, защото те уморявам. Гейб чака отвън. Да го извикам ли?

Тим затвори очи и въздъхна.

— Не, Кети, уморен съм. Може би по-късно.

— Добре, по-късно — тя се наведе и го целуна. — Ще му кажа, че си изтощен, но изглеждаш добре.

— Лъжкиня! Изглеждам ужасно — изръмжа Тим, но й намигна.

Кетрин излезе и затвори безшумно вратата зад себе си. Спря за момент. Срещата я успокои. Доктор Марш не бе излъгал — Тим беше болен, но съвсем не на смъртно легло. Искаше й се обаче да се бе срещнал със сина си. Как щеше да каже на Гейб, че баща му е уморен и не може да се види с него, но не е толкова уморен, че да се види с нея?

Завари го да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Като я чу, се обърна и се усмихна студено:

— Как е?

— Много уморен — докладва тя. — Каза, че иска да те види по-късно, след като си почине.

— Добре — Гейб стисна устни. — Ще те закарам у вас.

Кетрин кимна и му подаде ръка. Той обаче не я пое, обърна се и тръгна пред нея. Нищо не й оставаше, освен и тя да пъхне ръце в джобовете и да го последва. Не можеше обаче да се отърве от лошите си предчувствия.

По пътя към къщи се опита да завърже разговор.

— Мразя болниците — каза тя. — Само като вляза, се чувствам болна — Гейб гледаше мълчаливо напред. — Разбира се, баща ти ще се оправи. Днес медицината прави чудеса. Едно време не изрязваха ли половината стомах? — той сви рамене, превключи скоростта и задмина един камион. — Всъщност баща ти има голям късмет.

— Има късмет — съгласи се Гейб горчиво.

Кетрин въздъхна и насочи вниманието си към прелитащите край прозореца дървета. Опитваше се да оправдае мрачното му настроение. Много му се събра тази сутрин — това обаждане посред нощ, болестта на Тим… Накрая баща му пожела да види нея, а не него. Въпреки това трябваше да разбере, че Тим е уморен. Той искаше да говори с нея за магазина. Всичко друго можеше да почака. Важното бе, че е прескочил трапа. Кетрин толкова се радваше, че й се искаше да празнува. Но Гейб очевидно не искаше.

Той паркира пред къщата и я изпрати до вратата.

— Влез — покани го тя. Разбира се, не очакваше, че ще я грабне на ръце и ще я занесе в спалнята. Но още не бе готова да се раздели с него. Искаше да седнат, да изпият по едно кафе, а може би и нещо по-силно.

— Не, благодаря.

Знаеше, че е разстроен. Но те се обичаха. Трябваше да споделят мислите и чувствата си. Колкото и зле да се чувстваше, трябваше да може да й се довери.

— Виж, Гейб, и двамата имаме нужда да се отпуснем.

— Не ми говори! — избухна той.

Изненадана от гнева му, тя сложи ръка на рамото му.

— Каквото и да те тревожи, трябва да го обсъдим.

— Не. Може би не трябва — той пое дълбоко въздух. — С някои неща трябва да се справя сам.

— Ако е заради баща ти…

— Недей! — прекъсна я той рязко и отново пое въздух. — Имам много работа. Ще ти се обадя.

— Сърдиш ли ми се за нещо?

Той дълго мисли.

— За какво трябва да ти се сърдя?

Кетрин не виждаше разумна причина. Защо трябваше да се сърди на нея, че баща му не е пожелал да го види? Това си беше негово решение. Пък и нали обеща да се срещнат по-късно. Но гневът и разумът нямаха нищо общо.

— Баща ти не го е направил нарочно. Той вчера е ял люто, но не се е разболял, само за да ти усложни живота. Би трябвало да му съчувстваш. Той не се чувства добре, той…

— А ти все още се бориш за годишната награда за благотворителност. Не ми обяснявай как се чувства баща ми, не ми обяснявай как се чувствам аз — поклати глава, сякаш се извиняваше за избухването си.

— По-добре да тръгвам.

— Ще отидеш ли следобед в болницата?

— Ами… Не знам как ще ми е времето. А ти?

— Довечера съм на гости при майка ми. Мислех да мина след това… Баща ти много ще се зарадва да те види — добави тя в последен опит да разчупи леда. — Иди при него.

— Кетрин, моля те! — Гейб се наведе към нея, сякаш искаше да я целуне, но веднага се изправи. Очите му бяха потъмнели, а по лицето му бе изписана дълбока болка. — Ще ти се обадя — обърна се, седна в колата и потегли, без да я погледне.

 

 

— Изглеждаш ужасно — посрещна Майк сестра си след няколко часа. — Кой е умрял?

— Не е смешно — отговори мрачно Кетрин, подаде му тавата с курабийки и затвори вратата зад себе си. — Тим Шендлър е в болница.

Новината за болестта на Тим бе основна тема за разговор на семейството. През последните няколко недели обсъждаха почти изключително бременността на Джини. Днес обаче говореха само за здравето на Тим. Марта попита дали няма нужда да отидат да дадат кръв, а Джини попита дали Тим би се зарадвал на цветя. Майк спомена няколко пъти, че Тим Шендлър е класически язваджия. Но колкото пъти срещнеше погледа на Кетрин, придобиваше обвинително изражение, сякаш казваше: „Нещо премълчаваш“.

Премълчаваше, разбира се. Кетрин знаеше, че брат й ще иска да чуе всичко и докато човъркаше храната си, обмисляше какво да му каже и как ли ще реагира той. Нямаше да може да го излъже, той я познаваше прекалено добре. Освен това един разговор с него може би щеше да й помогне. Може би щеше да й обясни защо един разтревожен мъж се държи така странно.

След вечерята Майк я помоли да прегледа молбата му за бизнес училището.

— Тя е горе в стаята ми — каза той и я изгледа многозначително. Там галантно й предложи единствения стол и се просна на леглото. — Е, Кет, казвай. Какво друго се случи тази сутрин?

Можеше да се опита да се измъкне, да се направи, че не разбира. Но можеше да спести и на двамата много време и усилия.

— Гейб Шендлър беше с мен тази сутрин — призна тя с треперещ глас. — Исках да кажа, цялата нощ беше с мен.

— Я виж ти? — засмя се Майк. — Браво на теб!

— Не ме дразни.

— Че кой те дразни? Става дума за един хубав мъж, с добра кариера, отгоре на всичкото и син на шефа…

— Не! — тя притисна ръце към ушите си. Не искаше да слуша за причината, която заплашваше отношенията й с Гейб.

За кой ли път днес си повтори, че не тя е виновна, задето Тим не пожела да види сина си. Всъщност… не мислеше, че и Тим е виновен. Наистина, той бе приел опитите на Гейб за сближаване, но в болестта си естествено се обърна към човека, когото чувстваше по-близък.

Бавно, с пресекващ глас разказа на Майк какво се бе случило.

— Тим сигурно се е чувствал много зле, когато са го докарали в болницата. Сигурно не е бил на себе си от болка. Както и да е, като видях как реагира лекарят, очевидно не е споменал, че синът му живее тук.

Майк прие обясненията й със съчувствена усмивка.

— Гейб Шендлър дълго време не е бил син на Тим.

— Знам. Но напоследък се опитваше да бъде. Аз се мъчех да ги събера. Насилвах ги. Подмамих Тим да дойде у нас онази вечер, без да му казвам, че и Гейб ще е там. Толкова се опитвах… А сега Гейб отново се чувства отхвърлен — усети, че говори несвързано. — Мисля, че Гейб обвинява мен за това, че баща му не е попитал за него в болницата.

— Той нали не ти е казал нищо такова?

— Не, но го чувствам, знам го — няколко сълзи се отрониха от очите й. Това бяха сълзи за нея, за любовта, която двамата с Гейб бяха познали за толкова кратко, за любовта, която й се изплъзваше, преди да успее да пусне корени. Гейб може да я харесваше, дори да я обичаше, но не когато баща му застанеше между тях. Не когато обидата и горчивината се оказваха по-силни от любовта.

— А може би Гейб в момента е в болницата — предположи Майк. — Може би, когато отидеш там, те ще са вече най-добри приятели.

— Ъхъ — изръмжа тя мрачно. — Това съм го сънувала няколко пъти. Бедата е, че все се събуждам.

— А какво ще стане през това време с магазина? Гейб ли ще го поеме?

— Не. Той не иска да се занимава с това.

— Не идваше ли всяка събота да се учи?

— Идваше, защото искаше да бъде с мен — обясни тя и смутено изтри една сълза. — Между нас снощи се случи нещо… нещо вълшебно. А сега… сега той изведнъж забрави всичко, освен глупавата вражда с баща си.

— Обичаш го, нали? — попита Майк. Кетрин се усмихна объркано и кимна. — Тогава по дяволите Тим, по дяволите магазина. Върви при Гейб.

— Не мога. Първо, Тим известно време ще отсъства. Някой трябва да движи магазина, а аз съм единственият човек, който може. Идва Денят на семейството, наближава Коледа…

— Кети, кое е по-важно за теб, магазинът или Гейб?

Първата й мисъл бе да отговори, че Гейб, че да спечели любовта му е най-важното на света. Но не беше толкова просто. Любовта й към Гейб бе важна, но рязкото му и студено отдръпване я вбеси. Той трябваше да влезе в къщата й сутринта, да й каже какво чувства, да изслуша и нея. Вместо това избяга. Ако бе толкова злопаметен, ако се държеше така детински, ако толкова лесно бе готов да махне с ръка на дълбоката страст, разцъфтяла между тях, то тя вече не бе сигурна дали това е човекът, за когото го мислеше.

— Не знам — отговори тя тихо. Не беше честна. Знаеше, че Гейб е по-важен. Но знаеше също, че не бива да е по-важен. Не след като се държа по този начин, след като я отхвърли, след като изля върху нея трийсет и четири годишната си обида, след като избяга, когато двамата най-много имаха нужда един от друг.

„Не беше страст към пътешествия“, каза й той снощи, за да обясни защо е напуснал Щатите. „Беше бягство“. Бягство от емоционалната бъркотия в живота на родителите му, от отговорностите, свързани с любовта и семейството. А сега бягаше от нея.

— Кети — потупа я Майк по коляното. — Ако обичаш този човек, останалото са глупости. Върви при него.

— Не — отговори тя решително. — Ако обичам един човек, който никога няма да е подходящ за мен, останалото е всичко — усмихна се измъчено. — Трябва да спра да го обичам, Майк. Просто трябва. Това е всичко.