Ариел Бърк
Съдбовно решение (5)

Пета глава

Гейб дойде около дванадесет и половина и се насочи направо към канцеларията на първия етаж. Нямаше да настоява Кетрин да излезе с него, но мислеше, че ако се появи лично в магазина, тя няма да може да го обвини, че страда от патологично отвращение към него. „Шендлър“ бе важен за нея, а тя започваше да става важна за Гейб.

Но Кетрин не беше там. Той почука на вратата. Никой не отвори. Натисна дръжката, но бе заключено. Преди да успее да тръгне, от съседната врата излезе счетоводителката.

— Гейб Шендлър! — извика тя и се втурна към него. — Чух, че си в града. Това е стаята на Кетрин Брус. За какво я търсиш? Боже, изглеждаш страхотно!

Силвия бе точно такава, каквато я помнеше — преливаща от майчинска любов, ниска, закръглена, с боядисана със синка посребрена коса. Дори ако Гейб предната нощ бе застрелял баща си, тя пак щеше да закудкудяка като квачка около него и да му каже, че изглежда страхотно.

— Благодаря — каза той и предпазливо отстъпи, за да избегне любвеобилната й прегръдка. — И ти изглеждаш добре. Как са децата ти? — реши, че ако я накара да говори за потомството си, ще я отклони от въпроса за Кетрин.

Това бе много рискована маневра. За свой ужас Гейб се озова притиснат в тесния коридор. Цели десет минути Силвия му разказва в подробности за операцията на дъщеря си, за издигането на сина си в службата, за плановете на другия син да пристрои оранжерия към кухнята си, за главната роля на внука си четвъртокласник в училищната пиеса и за мравуняка на внучката си. Но планът му все пак постигна целта си — тя изглежда бе забравила, че го е видяла да чука на вратата на Кетрин.

— Е, Гейб — завърши Силвия, — баща ти от няколко дни е много кисел. Иди го поразвесели.

Гейб се въздържа да каже, че той е причината за лошото му настроение. Само се усмихна, отдръпвайки леко глава в случай, че тя реши да го ощипе и се запъти към кабинета на баща си, сякаш през цялото време това е било намерението му.

Баща му бе повече от любезен, когато го видя на вратата.

— Ти си като грипната епидемия — измърмори той, без да си прави труда да се надигне от широкото дъбово бюро.

Гейб веднага забеляза промените: картина на стената, саксия на прозореца, компютър на специална масичка до бюрото. Реши, че това е заслуга на Кетрин.

— Защо да съм като грипната епидемия, татко? — нямаше да му позволи да го разстрои с грубостта си.

— Не мога да се отърва от теб — изръмжа Тим, преструвайки се, че е много зает с разпилените по бюрото си документи. — Непрекъснато се появяваш и ме караш да се чувствам зле.

— Поне не съм смъртоносен — пошегува се Гейб. Сам се изненада от доброто си настроение. Вече бе преживял разочарованието, че не намери Кетрин в стаята й, а сега бе в компанията на баща си, която би трябвало още повече да го потисне. Въпреки това бе необяснимо весел.

Тим го изгледа намусено, въздъхна дълбоко и хвърли химикалката, която въртеше в ръцете си.

— Гейб… Сигурно трябва да ти благодаря за усилията. Благодарен съм и на Кети. Но за нас е вече много късно, нали? Не можем ли да оставим нещата, както са, а?

— Не и докато съм тук — той огледа още веднъж кабинета и седна на един от столовете срещу бюрото. — Вместо да си ми благодарен, защо не положиш и ти някакви усилия? Ако не си забелязал, аз съм готов да поема по-голямата част.

— Но защо? — избухна Тим. В очите му бе изписано страдание. — Защо си готов? Защо така изведнъж?

Гейб срещна погледа му. Видя себе си в лицето на баща си — не оредяващата коса, не широкия нос, а тъжния блясък в очите, печалната извивка на устните, тъмните сенки. Явно баща му не се усмихваше достатъчно.

Може би и самият Гейб не се усмихваше достатъчно.

— Майка ми умря — напомни той тихо. — Искам да знам, че на този свят все още има някой, когото мога да нарека свое семейство.

— Семейството не е само кръвна връзка — забеляза баща му. В гласа му вече нямаше гняв. Звучеше философски и малко уморено. — Аз за себе си съм създал ново семейство. Кети е моето семейство. И Силвия, и моите продавачи…

— Тогава нека да стана част от това семейство. Нека поне да го опозная. От години не съм те молил за нищо, татко, но за това те моля. Позволи ми да се запозная с твоето ново семейство и да видя дали за мен има място в него.

Тим го погледна скептично. Явно реши да повярва, че мотивите му са чисти, а интересът му — искрен.

— Виж какво, имах намерение след около половин час да отида на обед. Ако дотогава ми се разкараш от главата, можем да обядваме заедно.

Гейб разбираше колко трудно е било за Тим да направи такова предложение. Овладя усмивката си, за да не изглежда прекалено тържествуващ и стана.

— Ще се върна след трийсет минути — обеща той и бързо излезе, та да няма време баща му да оттегли поканата си.

Този път не спря да почука на вратата на Кетрин. Колкото и да му беше приятно да прекара половин час с нея, знаеше, че трябва да използва времето, за да огледа магазина. Силно подозираше, че единственият начин да избегне споровете с баща си по време на обеда бе да съсредоточи разговора върху любимата му тема.

Първият етаж бе почти какъвто го помнеше: детски дрехи, дамски обувки, спортни стоки, бижутерия, чанти, бельо. Някои артикули от бельото граничеха с риска и в съзнанието му изплува образът на Кетрин в черна дантелена нощница, със смътно очертано под полупрозрачната материя тяло. Или може би с този кремав атлазен комбинезон, откриващ раменете й, падащ изкусително върху гърдите…

Прекалено разсейващо. Ако отпуснеше въображението си в тази посока, никога нямаше да добие представа за магазина.

Прилежно съсредоточи вниманието си върху предстоящия обяд, мина покрай щанд с шалове и портфейли и се запъти към двойните стълби. Изкачи се и спря объркано. Вторият етаж на времето бе мъжки — по лавиците покрай стените бяха подредени купища ризи; стъклени витрини в стройни редици показваха вратовръзки и носни кърпи, на хромирани закачалки висяха ред след ред строги костюми. Върховен главнокомандващ там бе един надменен мустакат управител. Гейб бе забравил името му, но още помнеше високомерния му поглед и покровителственото поведение.

По някое време между последното посещение на Гейб в магазина и днешния ден вторият етаж напълно се бе преобразил. Скучният кафяв мокет бе заменен с тюркоазен плюшен килим. Навсякъде из помещението бяха поставени екзотични растения, разделящи го на малки бутици, всеки с надпис: „Миньонка“, „Майчинство“, „Делова жена“, „Нощен живот“. В средата на всеки бутик имаше ярко осветен манекен. Манекените бяха крещящо модерни, застинали в неестествени пози с бели блестящи глави без лица.

Думата, която Гейб никога не би използвал, за да опише „Шендлър“, бе „шик“. Но нещата очевидно се бяха променили. Вторият етаж определено бе шик. Стъписа го не само усетът, с който бе подредено това място. Най-впечатляващи бяха многото жени, сновящи между скъпите дрехи. Явно това привличаше купувачите — не просто магазинът, а тези снобски бутици. Някой с тънко чувство за търговия го бе измислил.

Кетрин, сети се той веднага. Баща му никога не би се решил на такава драстична промяна.

В този момент забеляза обекта на мислите си и отново се поколеба. Кетрин стоеше до входа на „Майчинство“ и говореше с млада бременна жена с дълга руса коса. Жената гледаше замечтано широката вълнена рокля на манекена.

— Просто не мога да си позволя да похарча сто и двадесет долара за нещо, което ще облека само веднъж.

Кетрин тихо се засмя. Тя бе с няколко сантиметра по-висока от клиентката си и до нея изглеждаше още по-изящна.

— Защо мислиш, че ще я облечеш само веднъж, Ани?

— Колко пъти мислиш, че ще съм бременна до годишнината от сватбата?

— Колкото поискаш.

— Не говори така! — жената премести поглед от роклята към лицето на Кетрин. Тонът й бе сърдит, но се усмихваше. — Надявам се само този път всичко да мине добре. Не съм сигурна дали пак ще предизвикам късмета си.

— Знам, че си нервна — потупа я по ръката Кетрин. — Но няма причини. Болницата е добра, а Кит те носи на ръце… което ме кара да мисля, че няма да има нищо против, ако дадеш сто долара за специална рокля за годишнината от сватбата.

— Сто и двадесет — поправи я бременната със смях. — Не прилагай на мен тези трикове — погледна още веднъж към манекена и се обърна. — Ще си помисля.

— Ще я сънуваш — обеща Кетрин и тръгна с нея към стълбите. — Между другото, разчитаме на теб за празненството в магазина по случай Деня на семейството през октомври.

— Разбира се. Освен ако не родя преждевременно или не вляза за нещо друго в болницата — жената се усмихна насила.

Кетрин прегърна приятелката си през рамо:

— Стига си се тревожила. Всичко ще бъде наред. А аз отсега обещавам да бавя бебето… — тя забеляза Гейб, млъкна и му се усмихна срамежливо.

Гейб си спомни колко стеснителна бе снощи, когато го покани да остане още малко. А след това се отпусна, споделяха си, целуваха се. Днес отново се смущаваше в негово присъствие.

— Здравей — каза тихо тя.

— Моля те, не се безпокой. Свърши с клиентката си.

— Ние вече свършихме — обади се жената. — Сега трябва да бягам да ограбя някоя банка, за да мога да си позволя да си купя тази рокля — добави тя заради Кетрин.

— Кит печели два пъти повече от теб — забеляза Кетрин. — Иди ограби него.

Жената се засмя и заслиза надолу по стълбите, оставяйки Кетрин и Гейб сами между купувачите на втория етаж.

— В задълженията ти влиза ли да продаваш? — попита Гейб.

— Ани е моя приятелка — обясни тя.

— Кой месец е?

— Шести. Ако нещата се развиват по план, чака я много вълнуваща Коледа.

— Ако няма да ражда преди Коледа, може да облече роклята повече от един път.

— Работа като продавач ли търсиш? — усмихна се Кетрин.

— Всъщност аз съм съгласен с нея — Гейб бе доволен, че нервността й започва да изчезва. — Сто и двадесет долара са много пари за рокля за бременна — огледа етикетите с цените, висящи от ръкавите на добре скроените делови костюми и вечерни рокли на щанда. — Май и другите не са евтини?

— На този етаж всичко е скъпо.

— И се продава?

— Изключително добре — увери то Кетрин без следа от самохвалство в гласа. Гейб сигурно изглеждаше учуден, затова тя обясни: — Брентън се промени. В много семейства жените работят, а работещата жена, дори ако е бременна, трябва да изглежда добре. Освен това има пари.

— Разбирам — Гейб се насочи към „Нощен живот“. Манекенът бе облечен в рокля, поразителна със своята простота — черна, прилепнала, без презрамки. Той погледна етикета и повдигна вежди: — И работещите жени, освен това са готови да платят триста долара за парче коприна, което струва двадесет цента?

— Платът струва повече от двадесет цента — възмути се Кетрин. — И клиентът не плаща само за плата, а за това, което моделиерът е направил от него.

— Мислиш ли, че това на една жена би стояло толкова добре, колкото на манекена?

— Разбира се. В края на краищата, манекените нямат… — тя се изчерви и замълча.

— Истински гърди? — подсказа й Гейб, просто за да види реакцията й.

— Освен всичко друго — съгласи се Кетрин, без да го погледне.

Той реши да предизвика късмета си.

— Обзалагам се, че на теб би ти стояла фантастично.

— Може и да не ми вярваш, но триста долара са ми множко.

— Служителите в магазина не ползват ли намаление?

— Дори с намалението.

— Трябва да поискаш от баща ми повишение — посъветва я Гейб. — Ако му обясниш за какво ти трябват пари…

Кетрин го прекъсна с гневен поглед, но като видя закачливостта в очите му, омекна.

— Ако продължаваш така, няма да се съглася да вечерям с теб.

— Значи, ако се държа прилично, ще се съгласиш? — попита той с надежда.

Кетрин обмисля дълго въпроса му, разсеяно навивайки кичур коса на пръста си.

— Тази вечер не мога — съобщи накрая.

Нещо в начина, по който го каза, караше Гейб да мисли, че току-що е взела това решение. Дали не е бил твърде настойчив? Дали не се пошегува прекалено просташки за сексапилната вечерна рокля? Не мислеше, че е така, но пък Кетрин имаше нещо от възпитанието на провинциално момиче. Може и да беше вицепрезидент на голям магазин, но все пак този магазин бе в Брентън. Бе заинтригуван от противоречивия й характер. Сдържаността й не се връзваше с яростната сила, когато не ставаше дума за нея. Тя бе жена, преуспяла в работата си, жена, чието присъствие се чувстваше в магазина. Не се побоя да ги събере двамата с баща му да ги принуди да се изправят един срещу друг. А когато собственият й брат спомена за жената, с която отиваше на среща, тя само се засмя.

Не самата мисъл за отношения с мъже я тревожеше, осъзна Гейб. Тревожеше я мисълта за отношения с него.

Вместо да се обезкуражи, той прие предизвикателството.

— Ами утре вечер?

— Всяка неделя семейството ни вечеря при майка ми.

— В понеделник?

Въпреки нежеланието си Кетрин се засмя.

— Не че не си ми симпатичен… Но може би трябва да си запазиш силите, за да оправиш отношенията с баща си.

— А може би до понеделник ще съм успял — отговори Гейб самонадеяно. — Днес ще обядвам с него след… — погледна часовника си — дванадесет минути. Затова те моля да, ми обясниш нещо повече за втория етаж. Следобед ще разгледам детския щанд. Ако това е пътят към неговото сърце, ще го извървя.

— Сериозно ли говориш? — попита тя, искрено изненадана. — Наистина ли искаш да опознаеш магазина?

— Ако това е единственият начин, да. Ако на обеда не говорим за магазина, вероятно ще започнем да говорим за майка ми и накрая ще си плискаме чашите в лицата.

— С други думи, ще се преструваш, че се интересуваш от магазина, за да не се сбиете?

— Може пък и да не се преструвам. Може с учител като теб да разбера, че наистина е интересен. Като начало можеш да ми кажеш откога висят тук тези безбожно скъпи дрехи.

Трябваше й цяла минута да спре да го гледа със зяпнала уста и да се овладее. Той не бе допускал, че думите му ще й направят такова впечатление. Всъщност се надяваше, че с интереса си към магазина ще спечели точки не само пред баща си, а и пред нея.

— Открихме преустроения втори етаж преди две години — започна тя най-после, развеждайки го из бутиците. — В момента печелим най-много от него. Преустроих и мъжкия отдел, който сега е на приземния етаж.

— Ти ли го преустрои?

Тя кимна.

— Сега повече прилича на бутик. Добавихме и младежка секция с костюми от известни моделиери — Армани, Пери Елис…

— А аз винаги съм мислил, че Брентън е град на животновъди и земеделци от средна ръка.

— Между клиентите ни има местни животновъди и земеделци — отговори тя с колеблива усмивка. — Освен това има банкови служители, шофьори на камиони, студенти, застрахователни агенти от Хартфорд. Ако искаш вярвай, имаме клиенти, които идват от други градове само за да пазаруват тук.

— Не се ли шегуваш? — той бе удивен не толкова от промените в магазина, колкото от жената, която очевидно стоеше в основата им. — Как ти позволи баща ми да направиш всичко това? Никога не съм предполагал, че би се съгласил на толкова преустройства.

— Убедих го, че ще има успех.

Той й хвърли бърз поглед. С високите си токчета Кетрин бе почти колкото него, имаше нежен профил, чиста линия на челото и изящна извивка на устните — тези чувствени устни, които снощи бе целувал.

Не. Тя вече няколко пъти му бе отказала да излезе с него. Всъщност целувката можеше да е изключение, което никога да не се повтори. Те можеха никога да не станат по-близки, отколкото сега — тя учител, той послушен ученик, занимаващ се с уроците си с единствената цел да спечели уважението на баща си. Колкото и да му се искаше, можеше никога да не изпита интимност с тази жена.

Засега по-добре да се съсредоточи върху магазина.

— Просто така? — попита той. — Убедила си го? Той сигурно много ти вярва.

— Вярва ми — Кетрин тръгна по стълбите, грациозно облегнала ръка на полирания месингов парапет.

Гейб отново я погледна и изравни крачки с нея.

— Когато бях дете — забеляза той, — баща ми се кълнеше, че никога няма да повери магазина на човек, който не е Шендлър.

Кетрин се обърна към него с любопитство. Когато осъзна какво е казал, му се стори, че в представите й той вече я е омъжил за баща си. В края на краищата, бракът бе единственият начин, по който тя можеше да стане Шендлър. Трябваше да си признае, че му мина такава мисъл, когато я срещна за пръв път. След снощната целувка обаче отхвърли тази идея като абсурдна.

— Предполагам, че говориш за себе си — тонът й бе забележимо хладен. — Ти си единственият останал Шендлър.

— Ами… — внезапната й сдържаност го смути. Да, той наистина бе последният Шендлър. Гейб бе единствено дете, баща му също. Това беше факт и не виждаше причина той да я дразни, особено след като баща му явно й вярваше сто пъти повече, отколкото на собствения си син. — Виждам, че старецът е променил мнението си — добави той, усещайки, че трябва да я успокои, макар да не бе съвсем сигурен защо.

— Може би — отговори тя загадъчно и ускори крачка, сякаш се опитваше да избяга от него. — А сега искаш ли да разгледаш мъжкия отдел?

Когато Гейб тръгна да се срещне с баща си за обед, Кетрин остана в мъжкия отдел под предлог, че има да свърши нещо. Истината бе, че отчаяно имаше нужда да създаде известно разстояние между себе си и Гейб, да се махне от него, докато се отърве от неудържимия копнеж отново да го целуне.

Не можеше да целуне Гейб! Не можеше да таи еротични мечти за него. Колкото и прелъстителен да й се струваше, колкото и привлекателна да я намираше той, двамата никога не можеха да имат нищо общо. Причината вече не бе само, че той ще живее в Кънектикът не повече от една година. Причината бе във връзката му с магазина.

Той беше последният останал Шендлър. И макар Тим да я подготвяше да поеме магазина, когато се оттегли, Кетрин знаеше много добре, че би го завещал по-скоро на един Шендлър, отколкото на чужд човек, независимо колко работлив и способен е. Той се бе обърнал към нея само защото нямаше към кого друг да се обърне. Защото Гейб Шендлър го нямаше.

Но сега Гейб се бе върнал — не само на гости, не само да работи върху книгата си и да води курс в университета, не само да се сдобри с баща си. Бе дошъл, за да намери мястото си в магазина. Единственият останал Шендлър се бе върнал. Той бе тук, задаваше въпроси, поглъщаше информация, учеше се. Бореше се да спечели доверието на баща си. Бореше се да стане законен наследник.

А Кетрин междувременно можеше да се озове на улицата.