Неа Станд
Забравената песен (9)

Глава 9
Камъкът на ветровете

Вятърът люлееше изсъхналите треви.

Три дни бяха и минали от срещата на Данил с Ендориел. Всяка вечер той свиреше на кавала, който му беше дала Дана. И всяка вечер мъглата идваше, но не и Ендориел. Щом заспеше, той я сънуваше как протяга ръка към него, но миг преди да го достигне, вятърът я отнасяше надалеч.

Сега Данил стоеше на широка поляна. На няколко крачки пред него се издигаха високи, стари ели, по-високи от останалите дървета в планината. По-високи от всички дървета, които някога беше виждал. Въпреки че имаше вятър, нито един клон не помръдваше. Всичко беше притихнало в тази гора, не се чуваха птичи песни. Компасът на Броа отново не сочеше север, стрелката му лудо се въртеше.

— Старата елхова гора — каза на себе си Данил. Някъде отдясно вятърът довяваше едва доловим аромат на мента. „Сигурно там има река“ — помисли си той и тръгна натам. След малко стигна рекичка. Тя излизаше от гората и продължаваше да ромоли по широката поляна.

„Сега остава само да я проследя до извора й и да изровя кутията с камъка“ — помисли Данил и се обърна отново към гората. Нещо го спираше да влезе там. Сякаш щеше да прекрачи в друг свят.

— Само си въобразявам. Не може да е толкова страшно — гора като гора — каза си той и решително навлезе сред елите. Под високите дървета и гъстите им клони беше доста тъмно — слабата светлина на здрача едва се процеждаше между игличките. Беше тихо и само ромонът на рекичката се чуваше. „Е, тъкмо така няма да ми е трудно да я следвам“.

Данил тръгна нагоре по реката. Вървя дълго време, навлезе дълбоко в гората, когато на пътя му се изпречи висока скала, надвиснала над водата. Нямаше как да мине между нея и реката и затова тръгна да я заобиколи. Щом го направи, видя, че от другата страна на скалата от реката нямаше и следа. Изчезнала беше. „Не е възможно!“ — Данил заобиколи обратно скалата — реката я нямаше там, където беше преди малко. Дори не личеше някога на това място да е текла вода.

Той извади компаса, но стрелката му продължаваше да се върти хаотично.

Напълно объркан, Данил заобиколи отново скалата. Реката я нямаше. Дърветата се извисяваха около него с огромните си тъмни клони и сякаш чакаха да видят какво ще направи.

Данил тръгна напосоки, като от време на време спираше и се заслушваше да чуе ромона на реката. Но гората беше тиха.

— Това е лудост, лудост е — мърмореше сам на себе си, докато напредваше сред гъстите клони. — Как може реката да изчезне?

Струваше му се, че гората става все по-тъмна и непроходима. Сякаш се опитваше да го откаже да търси реката, сякаш се опитваше да го върне назад. Съмнения се зародиха в главата му — дали ще успее да намери пътя? Дали ще се провали? В началото тази задача му се струваше толкова лесна, но сега като че ли гората се опитваше да му попречи.

Но Данил беше решен да намери камъка и да върне слънцето и дъжда. Решен беше да не се отказва, затова продължаваше навътре в гората, макар да се чувстваше изгубен и останал без посока.

Старата елхова гора беше вълшебна. Тя пазеше своето съкровище — камъка на ветровете — скрит под корените на дърветата и извора на реката и нямаше да допусне всекиго до него. Тя искаше да изпита Данил, за да разбере какви са намеренията му, защо му трябва камъкът и какво мисли да направи с него. Когато разбра, че единственото му желание е да помогне на селото да си върне слънцето и дъжда, тя сама го заведе отново до реката.

Данил излезе иззад гъстите клони, които препречваха пътя му, и се озова пред висок водопад. „Ето я! — зарадва се той. — Изворът трябва да е някъде горе“. Закатери се по стръмните скали. Водата шумно падаше покрай него. Щом се изкачи, Данил се озова пред малко езерце, което се отичаше във водопада. Отвсякъде то беше заобиколено с високи ели, които растяха на самите му брегове. Данил го обиколи, за да намери река, която да се влива в него и да го захранва с вода. После трябваше да продължи към извора й, но река нямаше. Нищо не се вливаше в езерцето.

„Брей, да му се не види“ — помисли Данил.

Объркан, той свали багажа си и седна да си почине до една висока ела. Легна по корем и се наведе да пие и да се измие. Езерото беше плитко, водата беше гладка като огледало, нищо не набраздяваше повърхността й. Данил се загледа в нея с възхищение.

И тогава го видя. Под клоните на огромната ела, до която беше спрял, по песъчливото дъно на езерцето, бълбукаха малки мехурчета. „Изворът е в самото езеро!“ — удиви се той, потопи ръцете си във водата и разрови пясъка. След малко напипа нещо твърдо и го извади. Точно както Ендориел му беше казала, това беше стара, потъмняла дървена кутия с инкрустиран пръстен на капака й. „Как не е изгнила във водата за толкова време? Сигурно някаква магия я е запазила.“ — помисли Данил, докато я отваряше. Вътре лежеше груб камък. На вид не беше по-различен от всеки друг камък. Извади го и без да губи повече време, стана и отиде до ръба, там където водата от езерцето падаше във водопада. Погледна предпазливо надолу — стори му се достатъчно високо.

— Дано това със събуждането проработи, че иначе не знам къде ще те търся из гората — каза Данил на камъка и го хвърли с всичка сила. Той запада бързо надолу, докато в един момент, малко преди да изчезне сред клоните на дърветата, се раздроби на хиляди песъчинки, превърна се във вятър и полетя далече, далече, над горите и хълмовете. Елите се заклатиха буйно по пътя му, а старите им клони заскърцаха.

Данил дълго гледа натам, накъдето беше отлетял вятъра, очаквайки още нещо да се случи, докато накрая, напълно изтощен, легна до езерото и заспа.