Неа Станд
Забравената песен (2)

Глава 2
Търсете я в мъглите

Имало едно малко момиче, което било много саможиво и често бягало от къщи. Колкото и родителите й да я предупреждавали да се прибира навреме и да не остава сама в мъглата, тя не ги слушала.

Един ден станало така, че мъглата паднала по-рано. Било се смрачило, имало и облаци, а като дошла и мъглата, станало съвсем тъмно. Изплашило се момиченцето и тръгнало да тича към къщи. Но, не щеш ли, мъглата станала толкова гъста, че то загубило пътеката и вместо да се върне в селото, залутало се в гората и излязло пред един голям, мрачен замък, който изглеждал сякаш е изтъкан от безброй паяжини. Това бил домът на господарката на мъглите. Толкова се изплашило момичето, че затворило очи и обещало да слуша вече винаги майка си само ако замъкът изчезне и пътеката към дома му се разкрие. Но когато отново отворило очите си, замъкът продължавал да стои пред него, а портата му бавно се разтваряла със зловещо скърцане.

Отчаяно, момиченцето заплакало.

Чул го един дъждовен облак, който тъкмо минавал по небето над него, и го попитал:

— Защо плачеш, малко момиченце?

То отвърнало:

— Плача, защото се изгубих в мъглата и сега Ендориел ще ме вземе в мрачния си замък, ще открадне гласа ми и ще ме направи като нея — зла и безчовечна. Ще живея винаги в мрак, студ и мъгли и никога не ще видя отново слънцето. О, защо не послушах майка си и не се прибрах преди да падне мъглата?

Толкова се натъжил облака, че и той заплакал. И тогава, от капчиците дъжд мъглата започнала да се разтапя. Портата и замъкът започнали да изчезват и пред момиченцето се разкрила пътеката към дома. То скочило на крака, засмяло се, поблагодарило на облака и затичало към къщи. Оттогава никога не се прибирало толкова късно, че да го завари мъглата в гората.

Катрина затвори книгата, сложи я на масата и посегна да си сипе още чай. Някой потропа на вратата. Тя стана и побърза да отвори. Беше Галир.

— Върнаха се — каза й той.

Катрина грабна дрехата си и забърза след него.

 

 

Два дни отне на тримата да стигнат при Саликия и още два да се върнат. Селото ги чакаше, смълчано и угрижено, сред склоновете на Андаегил. Когато най-сетне пристигнаха, всички се събраха, за да чуят какво е казала магьосницата. По лицата им разбраха, че не е нещо хубаво.

Заговори Броа, който изглеждаше още по-навъсен от обикновено.

— Отидохме при Саликия и говорихме с нея. Тя ни каза, че за да си върнем слънцето и дъжда, трябва един от нас да тръгне да търси Ендориел, господарката на мъглите.

Сред хората премина ужасѐн шепот. Господарката на мъглите, та нали всичките им приказки и легенди разказваха за нея колко е сурова и жестока. Дори и най-малките деца знаеха, че не бива да излизат в мъглите.

Броа вдигна ръка, за да спре шепота, и продължи:

— Като я намери, трябва да я предизвика на двубой и да я победи, и когато я победи, тя ще му каже къде да намери камъка на ветровете. Той ще ни върне слънцето и дъжда и животът пак ще стане нормален, овцете и козите ще започнат пак да дават мляко, посевите да растат, реките да текат.

За момент настъпи гробна тишина, а после всички развълнувано заговориха един през друг:

— Как ще изберем кой да иде? Кой ще иска да тръгне да търси господарката на мъглите, като всеки знае, че едва ли ще оцелее след такава среща?

— Никой не е толкова луд!

— Да, и къде ще я търси, та мъгли падат навсякъде, а светът е огромен!

— Как ще я победи? С меч не можеш да я пребориш, та тя е магьосница. Саликия каза ли нещо за някакво тайно оръжие или нещо такова? Или за някаква слабост и хитрост, която можем да използваме?

— Саликия каза, че като я намери, може би ще разбере как да я победи… — започна Броа, но въпросите отново го заляха.

— Ами ако не разбере? След това можем ли да пратим някой друг, който също да се опита?

— Никой друг ли не знае къде е този камък?

— Кой ще се съгласи да иде доброволно? Може би трябва да теглим чоп или да направим състезание, за да изберем най-силния…

— Можем ли да изпратим няколко човека вместо един?

— А как ще разберем после как да използваме камъка? Ами ако не стане и нахалост сме привлекли вниманието на Ендориел към нашето село?…

— Дали не е по-добре да оставим нещата така?…

— Саликия нали е магьосница и знае много неща, не може ли направо тя да ни каже къде е камъкът…

— Да, да ни каже или да иде самата тя да говори с Ендориел, сигурно ще се разберат помежду си много по-добре…

— Или, ако не се разберат, ще има много по-голям шанс да я победи в битка, отколкото някой от нас…

Броа вдигна ръка, за да ги накара да спрат. Малко по малко всички го забелязаха и млъкнаха, за да чуят какво ще каже. Той се обърна към старата, побеляла, сбръчкана и беззъба баба Стас и каза:

— Бабо, ти си най-стара и най-мъдра. Как да постъпим?

— Ще съберем селския съвет и ще изслушаме какво точно е казала Саликия. После ще чуем мненията на старейшините и накрая ще решим. Хайде, разотивайте се, въпросът не търпи отлагане. Започваме веднага.

Всички се разотидоха, а селският съвет — баба Стас, Броа, Катрина, Анеако и Галир, отидоха в къщата на баба Стас. Влязоха в малка стая, в която имаше стара дървена маса, два стола, легло, ракла, а вратата изскърца зад тях. Баба Стас седна тежко на един люлеещ се стол пред огнището и се загърна в дебело одеяло.

— И тъй, момко, кажи ни пак какво каза Саликия, с повече подробности.

Броа се засмя криво на това обръщение — косата му отдавна беше посивяла, но в сравнение с гърбавата и беззъба баба Стас наистина изглеждаше като младеж.

— Саликия ни каза, че трябва да изберем един човек, само един, който да тръгне да търси Ендориел. Къде да я търси — за това тя не беше никак конкретна, а знаете, че пред Саликия е трудно да настояваш и разпитваш. Тя каза: „да тръгне натам“, и махна с ръка, според мен на север, а Данил мисли, че е махнала към Елгора.

— Елгора — каза баба Стас, — планина с диви, непроходими гори, където често падат мъгли. Името й точно това означава — „дива гора“ или „велика гора“. Малцина са пътували нататък.

Броа продължи:

— Не можем да определим точно посоката. Колкото и да питахме Саликия, тя все казваше „натам“ и махваше неопределено с ръка.

Баба Стас кимна с глава:

— Така ви е казала Саликия, защото няма значение накъде ще търсим господарката на мъглите. Спомнете си легендите, припомнете си приказките, които са ви разказвали, когато сте били деца. Появява се тя в мъглите, винаги на различно място, веднъж близо, друг път далеч, и никой не знае точно къде да я намери или пък как да я избегне. Затова и няма значение накъде ще я търсим. И навсякъде, където има мъгла, можем да я срещнем.

Всички кимаха бавно, разбрали какво иска да каже баба.

— Нека бъде Елгора, или друго място, няма значение.

Броа кимна и продължи:

— Попитахме Саликия дали може да ни каже кой от нас е най-подходящ за тази задача. Тя каза, че трябва сами да направим избора си. Каза, че би искала да ни помогне, но сънищата са неясни и затова не иска да се меси. Ако този човек, когото изберем, успее да победи Ендориел, то тя ще му каже къде да намери камъка на ветровете.

— Добре — каза Катрина, — да си представим, че победим Ендориел и намерим камъка. Как се използва той?

— Саликия каза — обясни Броа, — че всичко, което трябва да направим с камъка, когато го намерим, е да го хвърлим от някое високо място. Тя каза, че е много важно, мястото да бъде възможно най-високо, за да има време той „да се събуди от дългия си сън и да полети“.

Баба Стас въздъхна тежко.

— Е добре, няма какво да направим в момента, освен да се надяваме, че това с хвърлянето на камъка ще подейства. А сега, да речем, че слънцето и дъждът се върнат. Какво трябва да направим с камъка след това? Да го оставим, където е бил ли? Ние сме обикновени селяни, този камък няма никаква стойност за нас, а може да ни донесе големи беди. Дори не знаем какви сили притежава.

Броа се намръщи.

— Не ни каза, а и не се сетих да я попитам.

Баба Стас се зачуди.

— Сещам се за приказката за момичето, което обичало да лъже… Дали пък не става въпрос за нещо подобно? — промърмори тя на себе си.

— Броа, а каква отплата ви поиска Саликия в замяна на всичко това? — попита Галир.

Броа се покашля и се размърда. Столът под него изскърца.

— Саликия не поиска нищо в замяна. Каза, че сме заедно в това, че бедата ни е обща и тя просто дава своя принос за разрешаването й.

Настъпи мълчание. През открехнатия прозорец, някъде от близката горичка, се чуваше славей, а песента му звучеше тъжно в притихналата нощ. По безоблачното небе блещукаха звезди. Анеако, която седеше близо до прозореца, ги гледаше замислено. Бледата им светлина озаряваше бялото й лице и светлата й вълниста коса, която леко се спускаше до раменете й.

— Когато бях дете, звездите ми бяха много интересни. С нетърпение чаках да падне нощта, за да мога да лежа на тревата на двора и да ги наблюдавам. Никога не съм и помисляла, че ще дойде време, когато ще искам и ще се надявам слънцето най-после да ги скрие от очите ми! — Анеако се обърна към останалите. — Време за губене нямаме, бабо. Как ще изберем човека, който да тръгне да търси Ендориел?

— Ще помислим какви качества трябва да притежава, а след това всеки от старейшините ще предложи по един, който счита за най-подходящ — каза баба Стас.

Анеако кимна.

— Според мен избраният трябва да е млад и силен.

— А по-добре бърз, безстрашен и уверен — обади се Галир.

— Също така — решителен, търпелив и ловък. Трябва да бъде ловец. Трябва да може да оцелява на продължителен път, да се грижи за храната и подслона си, докато странства, за да търси Ендориел — добави Броа.

— Да има добро сърце — каза Катрина.

— Какво ще му помогне доброто сърце срещу магьосницата? — попита Галир.

— Доброто сърце е най-доброто оръжие срещу всичко — отвърна Катрина.

— Много по-добре е да притежава умения за бой, сила и смелост. Не виждам как по друг начин може да се победи магьосница — каза Галир разгорещено.

Броа се намеси:

— Трябва ни уверен и улегнал човек за тази работа, който може да взима решения и да ги отстоява. Точно със сила и оръжия едва ли ще имаме някакъв шанс срещу нея.

— Да не се караме — каза Анеако. — Всички тези качества са добре дошли, стига да можем да ги намерим у един човек. Сещате ли се за такъв?

Всички се замислиха, прехвърляйки в главите си хората от малкото селце, а после бавно поклатиха глави.

— Сега ми хрумна нещо — каза Анеако с блеснал поглед. — Бабо, ти си най-добрата разказвачка на истории. Знаеш много повече приказки от всеки друг, когото познавам. Всички знаем, че в тях се крие много мъдрост. Може би те ще ни подскажат какво да търсим?

Баба Стас бавно кимна и изпадна в дълбоко мълчание. Тъй като повечето й зъби липсваха, нямаше какво да раздалечава двете й челюсти. Устата й силно се сбръчка и хлътна навътре от усилието да си припомни приказките, които знаеше. След малко тя потърка сълзливите си очи, премляска с уста и заразказва:

Имало едно време един момък, който бил овчар. Пасял той стадото на майка си и баща си по високите планински поляни и обичал да дялка фигурки от дърво.

Но дошло време да се зажени, та оставил стадото на по-малките си сестри и братя да го пазят и тръгнал да си дири невеста. Нарамил шарената си торбичка, взел комат хляб, стомничка с кисело мляко, ножчето си за дялкане и се приготвил за път.

На прага го изпратила майка му. Тя го прегърнала, целунала го и му рекла:

— Сине, знам че си умен и можеш да се пазиш, но приеми този съвет от старата си майка. Като си избираш невеста, не я търси с очите си, търси я със сърцето си. Гледай да е добра и да те харесва, че със сприхава и студена жена мъчно се живее, колкото и да е хубава. И още нещо, туй е много важно. Ако можеш, сине, избери си я такава невестата, че да не пее хубаво. Или ако пее, не й давай да пее по пътя към село, докато се връщате двамата, особено когато падне мъгла. Приберете се по живо, по здраво, а после цял живот ще имате за песни.

Прегърнал синът майка си и си взел довиждане. Зачудил се на съвета й, но вече бил твърде нетърпелив да тръгне на път и не я разпитал повече.

Бил хубав, ясен, слънчев ден. По поляните цъфтели цветя, птиците се гонели в небето, бръмбарите жужали, ветрецът духал в клоните на старите дървета. На момъка му станало леко на сърцето, крачел по пътеката и си тананикал песничка. Скоро съвсем забравил за майчината си заръка.

Минало се, не минало време, обиколил той близките села и си избрал невеста, хубава като месечината и с глас като на славей. Когато запеела, всички спирали работата си, за да я послушат. Харесал я момъкът, казал си, че тя ще е и решил да спечели сърцето й. С изкусните си пръсти изработил фигурки от дърво, също и дървени чинии, чаши и украса за родителите й, за да го харесат. Толкова били изкусно издялани и красиво украсени те, че всички много се впечатлили. Поканили момъка на вечеря, за да го опознаят. Той им заразказвал за родното си село, за стадата на майка си и баща си, за къщата им, за братята и сестрите си. Сладкодумен бил момъкът, сръчен както с ръцете, така и с думите. Всички много го харесали, и невестата също, и се съгласили да се оженят и да я отведе в селото си.

Три дни яли, пили и се веселили. Невестата пяла песни. Всички тъгували, че скоро ще замине и вече няма да могат да слушат прекрасния й глас, но пък се радвали на любовта и щастието на младите.

Дошло време и тръгнали към селото на момъка, за да се запознае невестата с неговото семейство. Обещали скоро да дойдат пак на гости. Момъкът, опиянен от щастие, отдавна бил забравил за майчината си заръка. Като ходели по горските пътеки, пеели песни и им било леко на сърцето.

Не щеш ли, същия ден, в който преполовили пътя към селото на момъка, времето се развалило и паднала мъгла. Решили да запалят огън и да се сгреят в хладната, влажна вечер.

— Ще ида да събера дърва — казал момъкът.

— Добре — казала невестата. — За да не се изгубиш в мъглата, аз ще запея, за да можеш после да ме намериш.

Вървял момъкът из гората в гъстата мъгла, събирал паднали клони и се радвал на хубавата песен. По-леко му ставало, като я слушал. Не се отдалечавал много, за да не се загуби.

Изведнъж песента секнала. Зачудил се той какво става, хвърлил клоните и затичал обратно. Багажът им си бил там, където го оставили, но от невестата му нямало и следа. Нямало стъпки наоколо, освен техните следи.

Тогава момъкът се сетил за заръката на майка си и разбрал, че нещо много лошо се е случило. Хукнал из гората да търси невестата си. Викал я момъкът, викал я, но мъглата поглъщала гласа му. Никой не му отговарял. Гората била съвсем притихнала.

На другия ден се върнал в селото си, посърнал и тъжен. Като го видяла, майка му попитала:

— Сине, какво се е случило?

Той й разказал. Завайкала се майка му и казала:

— Ех, сине, защо не послуша старата си майка? Знаеш, че в мъглите живее Ендориел.

Едно време, като бях млада, имах сестра, две години по-голяма от мен. Тя пееше много хубаво и аз дори малко й завиждах за дарбата. Въпреки че бях по-хубава от нея, запееше ли, всички само нея слушаха.

Един ден се прибирахме от нивата, бяхме само двете, падна мъгла и аз се изплаших. Сестра ми, която много ме обичаше и винаги се грижеше за мен, ми запя песен, за да разсее страха ми. Песента ме успокои, дори започнах да се смея.

Но изведнъж от мъглата изскочи жена, цялата облечена в бели дрехи. Седеше пред нас и гледаше втренчено сестра ми.

— Много хубаво пееш — каза тя с мелодичния си глас, а след това грабна сестра ми за ръката и изчезна с нея в мъглите. Как съм се прибрала вкъщи, не знам. Баща ми, майка ми и хората от селото търсеха сестра ми из всичките гори в околността, но така и не я намериха. Ендориел я отвлече, за да вземе песните й, за да вземе гласа й…

Заплакал момъкът. Останал бил без невеста, без песни.

Баба Стас се намести на люлеещия се стол и без да изчака някой да каже нещо и да я прекъсне, подхвана друга приказка:

Имало едно време една девойка на име Дека. Тя можела да бродира много хубаво.

Един ден към селото, където живеела, се случило да намине магьосницата Марена, която била много привързана към обикновените хора и техните съдби и обичала да им помага. Тя научила за девойката и решила да види що за човек е и ако я хареса, да й направи дар.

Предрешила се и потропала на вратата на бедната къщурка, в която живеела Дека. Девойката отворила вратата. Пред нея стояла жена на средна възраст, облечена в окъсани дрехи.

— Здравей, девойче — казала тя. — Аз съм търговка на платове. Разбойници откраднаха цялата ми стока в една горичка недалече от това село и сега нямам пари да се върна у дома си. Искам само да помоля за малко вода, за да ми даде сили да продължа по пътя си.

Дека веднага поканила жената у дома си, дала й вода, нахранила я, а накрая й подарила най-хубавата си риза, за да не ходи с окъсаните дрехи на гърба си. Дала й и малко пари, за да може да се прибере вкъщи по живо по здраво.

— Съжалявам, че не мога да те поканя за през нощта, но майка ми скоро ще се върне, а тя никак не обича гости.

Марена взела даровете, благодарила и си тръгнала. Тя била очарована от красотата на бродериите и от самата девойка и решила да й направи дар. Направила така, че каквото и да избродира, да оживява щом първите лъчи на слънцето се покажат на небосклона.

 

 

На другата сутрин Дека се събудила и що да види — по ризите й нямало нито една шевица, те били чисто бели. Излязла на двора — там всичко било отрупано с най-красиви цветя, плодове, стомни, малки пиленца щъкали наоколо, а два врани коня кротко пасели близо до оградата.

 

 

Това, което Марена не знаела обаче, било, че Дека не живеела с родната си майка, а с мащехата си. Тя била хитра и пресметлива жена и веднага видяла възможност да забогатее от този неочакван дар. Затова същата вечер накарала девойката да избродира две овце и четири кокошки, а на следващата сутрин, когато те оживели, отишла на пазара и ги продала. Така за няколко дни тя натрупала доста пари.

 

 

След една седмица Марена наминала пак към селото, за да види какво прави девойката с дара й. Когато разбрала каква е работата, много се ядосала и разочаровала. Тя не знаела, че не Дека, а нейната алчна мащеха е измислила всичко това. Но вместо да развали магията, Марена решила да я промени. Потропала отново на вратата на девойката и без да й поиска някакво обяснение, й казала:

— Щом постъпваш така с дара ми, ето как ще го изменя. Каквото с първите лъчи на слънцето е оживяло, с последните пък да изчезне. И дордето с ризата си избродирана не срещнеш слънчевата светлина, дотогава дом да не намериш.

 

 

Същия ден мащехата отново продала стоката си на пазара. Вечерта обаче, щом слънцето се скрило, всичко изчезнало. Хората, излъгани, отишли да искат обратно парите си, но мащехата вече ги била похарчила. Затова, като нямало как да си върнат парите, те прогонили двете жени от селото.

 

 

Мащехата обаче не се отказвала толкова лесно. Тя имала нов план.

— Щом ще е така, ще станем пътуващи търговки — рекла тя.

Накарала Дека да избродира карета с два коня и топове плат. Когато на сутринта те оживели, тя натоварила плата в каретата и двете отишли в близкото село. Там тя продала стоката, купила с парите два истински коня и двете бързо отпътували към следващото село, където отседнали в странноприемницата. Мащехата се разходила из селото, поговорила със селяните и разбрала какво им липсва. Вечерта накарала Дека да избродира медни съдове. На другата сутрин ги продала и с парите купила истинска карета, с която заминали за трето село. Там пък доставили на хората самуни хляб, картофи и зеленчуци. И така, ден след ден те сменяли село след село, хан след хан, а ако някъде искали да останат повече, винаги продавали стоката си в последния ден, за да не ги заловят в измама.

 

 

Дека се чувствала много нещастна, че лъже хората, но много се страхувала от мащехата си и не знаела как да я накара да спре. Затова един ден решила, че не може да продължава повече така и когато мащехата излязла да обикаля поредното село, Дека се качила на единия кон и избягала. Решила била да намери магьосницата Марена, да й обясни каква е работата и да я помоли да вземе дара си обратно.

 

 

Докато пътувала без посока, защото не знаела къде да търси магьосницата, на един кръстопът тя срещнала брат и сестра и ги попитала дали не знаят къде може да я открие.

— Знаем Марена. Тя живее в Кристалната гора. Въпреки че много пътува, все пак веднъж на всяка луна се прибира, за да нагледа къщата си и да си почине — казала сестрата.

— А знаете ли къде да намеря тази Кристална гора?

— Да — казал братът. — Ние пътуваме в същата посока. Ако искаш, тръгни с нас.

 

 

И така, тримата продължили заедно по пътя. Когато попитали Дека за какво търси магьосницата, тя им разказала историята си. Братът и сестрата много се заинтригували от странната й дарба и я помолили да им я покаже. Така че вечерта Дека избродирала малка пъстра птичка. На другата сутрин, щом първите лъчи докоснали небосклона, птичката оживяла, кацнала леко на един клон над тях и запяла.

— Каква прекрасна птичка — засмяла се сестрата. — И как хубаво пее.

— Да, прекрасна е, но с последните лъчи на слънцето животът й ще свърши — казала Дека тъжно.

Сестрата завидела на Дека за дарбата й. Тя не била злобна, но много й се приискало и нейните бродерии да могат да оживяват. И тъй като след пъстрата птичка Дека отново спряла да бродира, една вечер, докато девойката спяла, сестрата откраднала иглата й, като си мислела, че може би дарбата на Дека е скрита в нея. Избродирала червена ябълка, но на сутринта тя си стояла на ризата й, не оживяла.

„Може би, тогава е в конците“, казала си сестрата и следващата нощ, докато девойката спяла, малко преди слънцето да изгрее, откраднала и тях. Седнала до тлеещия огън и забродирала жълта круша. За да не заспи преди да я е довършила, започнала тихичко да си пее.

Толкова се била залисала в бродерията, че не усетила как отнякъде изпълзяла мъгла и обгърнала малкия им лагер, докато не чула тихи стъпки зад гърба си. Обърнала се и видяла млада жена, облечена в дълга рокля, да се взира в нея.

— Много хубаво пееш — казала жената с мелодичния си глас.

Сестрата веднага разбрала, че това е Ендориел — господарката на мъглите. Тя все още била почти прозрачна, но мъглата около нея бързо се сгъстявала. Сестрата много се изплашила, скочила на крака и разбудила брат си и Дека.

— Скоро ли ще изгрее слънцето? — попитала ги Дека забързано.

— Само след няколко минути, но по това време на годината лъчите му вече са слаби и топлината му няма да може да разпръсне мъглата толкова бързо — казала сестрата.

Дека заровила в торбичката си.

— Бързо, иглата и конците ми! — задъхано казала тя, докато Ендориел ги гледала с дълбоките си, тъмни очи, и малко по малко ставала все по-плътна и реална.

Тогава сестрата, срам не срам, й казала, че ги била взела.

— Няма нищо — казала Дека. — Подай ми жълтото.

Бързо и сръчно избродирала ярко слънце. Още довършвала последните му лъчи, когато бледата светлина на утрото докоснала хоризонта и слънцето оживяло, издигнало се в небето и засветило, топло и ярко, като веднага разтопило мъглата, а с нея изчезнала и Ендориел.

 

 

И до днес хората помнят този чуден ден, в който на небосклона светело не едно, а две слънца!

 

 

Сестрата искала да се отблагодари на Дека, че ги избавила от господарката на мъглите. Затова й хрумнала една идея. Не знаела дали ще успее, но нищо не й пречело да опита. Тя помолила Дека да й даде отново иглата и конците си. След това всяка нощ, след изморителното пътуване, докато другите спели, тя бродирала. Накрая, в едно ясно утро, когато била готова, щом Дека се събудила, сестрата й подарила нова риза с прекрасна бродерия. Дека я облякла и понеже не тя, а някой друг бил избродирал шевиците, щом слънцето изгряло, те не оживели. Така магията на Марена била разтурена. Братът и сестрата поканили Дека да живее при тях в голямата им къща и така тя се сдобила с нов дом и ново семейство.

След като баба доразказа приказката, Броа, който през цялото време беше драскал някакви неща на измачкан лист хартия, се надигна и каза на останалите:

— Мисля, че имам идея как да намерим Ендориел.