Риса Кърк
Гордостта на Сара (2)

Втора глава

В този момент Пола се разкъсваше от съжаления. Никога през живота си не бе влизала в инвестиционна банка. Когато се записа за среща с Джон-Хенри Хенеси, мислеше, че тази банка ще е като всяка друга — с много гишета и опашки пред тях, на които хората приказват, докато чакат да си вложат парите. Не очакваше да попадне в огромна сводеста зала с високи тавани и покрит с черни и бели плочки под. В първия момент реши, че е сбъркала и е влязла в някоя катедрала. Впечатлението се засилваше от мраморното стълбище, извиващо се нагоре в тъмнината. Огледа се объркана. През залата се простираше лъскав месингов парапет, зад който бяха разположени бюрата. Никой не я поглеждаше.

Още по-обезкуражителна беше задушаващата благоговейна тишина. За разлика от другите канцеларии, тук не се чуваше телефонен звън, нито тракане на пишещи машини. Въпреки това всички бяха погълнати от работата си. С надежда да привлече вниманието на някого, Пола предпазливо се изкашля. Сякаш никой не я забеляза. Ами сега?

Тогава видя бюрото на секретарката, почти скрито зад високо растение в месингова саксия. С облекчение се насочи натам.

Още след първите стъпки усети, че високите й токчета вдигат ужасен шум по блестящия под. Всяка стъпка отекваше като изстрел. Реши да стигне до секретарката колкото може по-бързо и по-тихо.

Жената я погледна неодобрително. Носеше строг кафяв костюм и ярко червило в тон с дългите нокти. Тя задържа пръста си между писмата, които подреждаше, и Пола се зачуди дали трябва да се извини, че я прекъсва. На месинговата табелка на бюрото пишеше: „Госпожица Смидърс“.

— Какво мога да направя за вас? — попита госпожица Смидърс.

Шептеше, сякаш за да не безпокои хората зад бюрата. Близо до тях нямаше никой и Пола отново се стресна — но само докато си спомни защо е тук. Имаше среща и не би позволила на госпожица Смидърс да я сплаши дотолкова, че да закъснее. В края на краищата работата на една секретарка е да приема посетители, а Пола бе точно такава.

— Имам среща с господин Джон-Хенри Хенеси в единадесет часа — каза тя, доволна, че гласът й прозвуча спокойно, макар че вътрешно цялата трепереше. Успя дори да се усмихне студено: — Бихте ли ми показали кабинета му?

— А вие сте…? — попита секретарката.

При всичкото си смущение Пола започна да се ядосва. Коя можеше да бъде, освен ако господин Хенеси имаше навик да назначава срещи едновременно на двама души? Видя името си черно на бяло в бележника на секретарката и едва се сдържа да не го посочи.

— Казвам се Пола Трент — опита отново да се усмихне. — Сигурна съм, че ако се обадите…

Госпожица Смидърс не се обади. Тя най-после погледна разсеяно към бележника си и промърмори:

— А, да, госпожица Трент. Бихте ли…

Точно в този момент огромният стенен часовник започна да бие.

Бам… бам… бам…

Стресната, Пола едва не подскочи, но като че ли никой друг не му обърна внимание. Всеки удар отекваше по опънатите й нерви като оръжеен залп. Усети, че се свива.

— Извинявайте — опита се тя да надвика часовника, без да крещи, — но не ви чувам.

— Казах…

Бам… бам… бам…

Това е невъзможно, вбеси се Пола. Контрастът между предишната гробна тишина и този шум бе прекален. Наистина ли на никого не му правеше впечатление? Госпожица Смидърс опита отново, но колкото и да се напрягаше, Пола не чу почти нищо.

— Минете оттук…

Бам… бам… бам…

— Извинявайте — повтори Пола и погледна към часовника. Нямаше ли най-после да млъкне? Вдигна безпомощно ръце.

Все по-раздразнена, секретарката този път посочи пред себе си. Пола проследи с поглед пурпурночервения нокът, обърна се и видя в края на фоайето лъскавите врати на асансьора. Очевидно трябваше да се качи в него, но докъде?

— Да, разбирам — обърна се тя отново към бюрото. — Но…

Бам…

Опита отново.

— Но…

Бам…

И тогава, точно когато вече си мислеше, че трябва да удари с нещо този часовник, настъпи благословена тишина.

— Вземете асансьора до петия етаж — спокойно каза госпожица Смидърс. — Кабинетът на господин Хенеси е срещу вратата. Секретарката ви чака.

— Благодаря — отговори Пола с достойнство и тръгна към фоайето.

Асансьорът я накара да забрави ядовете с часовника. Чувството на отчаяние, с което се бореше от момента, в който влезе в сградата, я връхлетя отново с пълна сила, когато стигна до златистите му врати. Колебливо, чудейки се дали изобщо би трябвало да идва, тя протегна ръка и натисна копчето. Вратите плавно се отвориха и откриха облицована с ламперия кабина, застлана с яркочервен килим. Вече бе повече от сигурна, че прави голяма грешка. Мястото й не беше тук. Нейното място бе в една обикновена банка, с гишета и каси. Нямаше работа в място като това, с мраморни стълбища, старинни стенни часовници и позлатени асансьори. Трябваше да събере цялата си воля, за да влезе и да натисне копчето за петия етаж.

Асансьорът безшумно се понесе нагоре. Пола нямаше време да размисли — все още се възхищаваше на дърворезбата, когато вратите отново се отвориха. Пред нея се простираше обширен хол, покрит с килим в същия цвят, а точно отсреща имаше врата с месингова табелка: „Джон-Хенри Хенеси, президент“.

Тя преглътна. Очевидно бе стигнала.

Приглади с треперещи ръце косата си. Жалко, че нямаше огледало да види какво е направил вятърът с прическата й. Опъна полата си. Понечи да влезе и изведнъж осъзна, че не си спомня нито дума от подготвяната дни наред реч. О, не! Как можа да забрави! Този заем за нея бе всичко. Трябваше й на живот и смърт, бе обмислила старателно всички подробности. А сега не си спомняше нищо.

— Не виждам за какво ти трябва реч — бе казала Хеди, когато я помоли да се упражни пред нея. — Бъди такава, каквато си, и кажи направо какво искаш. Има ли нещо лошо в това?

Но това бе прекалено неизискано, прекалено… непрофесионално. Трябваше да направи добро впечатление на господин Хенеси, иначе нямаше да получи заема.

Затова стоя будна нощ след нощ, писа и преписва, докато накрая остана доволна. След това научи речта наизуст и се упражнява до безкрайност. Беше толкова важно, а сега бе забравила всичко!

Стисна ръце и се помоли речта отново да изплува в главата й. Осъзна, че не може да стои като глупачка в този хол. Всяка пропиляна секунда значеше една секунда по-малко за убеждаване на човека зад вратата, че ще направи това, което бе решила.

— Ами тогава влез и му го кажи — промърмори тя и, преди да е размислила, отвори вратата.

За нейно облекчение жената зад бюрото изглеждаше много по-приветлива от секретарката долу. Висока, руса, на около петдесет години, тя вдигна очи и я погледна.

— Госпожица Трент? Аз съм госпожа Адамс, секретарката на господин Хенеси. Моля, почакайте един момент. Ще му кажа, че сте тук. Той ви очаква — тя се усмихна. — Идвате точно навреме.

— Слава Богу, мислех, че съм закъсняла — заекна Пола. — Часовникът долу…

— О, тази развалина! — засмя се жената. — Винаги избързва, колкото и да го оправяме. Господин Хенеси все обещава да се отърве от него — тя отново се усмихна и вдигна рамене: — Сигурно е някакъв стар спомен.

Човек, който държи избързващ часовник като спомен, може би щеше да се отнесе по-благосклонно към някой, който се опитва да започне собствен бизнес. Пола се огледа наоколо, докато секретарката вдигна телефона. В голямата стая имаше син диван и фотьойли в същия цвят, а по гълъбовосивите стени висяха картини. И тук килимът бе червен. Всичко изглеждаше елегантно и строго… И страшно. Пола се замисли защо ли президентът на банката се е съгласил да я приеме. Тази мисъл съвсем я смути. Не разбираше много от банково дело, но изведнъж осъзна, че с нейния въпрос би трябвало да се занимава някой друг на много по-ниско ниво. О, къде бе попаднала? Точно се чудеше дали не може някак да се извини и бързо да си иде, когато секретарката остави слушалката и отново й се усмихна.

— Насам, моля — поведе я тя.

Вече бе твърде късно да бяга. Пола се опита да преглътне страха и влезе след жената.

— Госпожица Трент, господин Хенеси — представи ги тя, отстъпи и затвори вратата.

Докато се усети, Пола бе оставена насаме с човека, който държеше ключа за нейното бъдеще.

Отблизо Джон-Хенри Хенеси изглеждаше по-внушителен дори от банката. Стоеше зад огромно бюро сред огромния си кабинет. Стори й се, че я гледа цяла вечност. С всяка изминала секунда все повече й се искаше да избяга. Вече се гласеше да измънка, че сигурно е сбъркала, но той изглежда усети, че е вперил поглед в нея, излезе иззад бюрото и протегна ръка.

— Много ми е приятно да се запозная с вас.

Сега дойде ред на Пола да занемее. Въпреки паниката си видя, че той въобще не прилича на снимката във вестника. Там изглеждаше доста старомоден, истински директор на инвестиционна банка. На живо съвсем не бе такъв. Първо, изглеждаше много по-млад… и още по-хубав. Тя бе метър и седемдесет, но той се извисяваше над нея, с широки рамене и дълги крака. Както вероятно подхождаше на един банкер, той беше с тъмносин костюм с жилетка, без нито една гънка. Черните му обувки блестяха. Нямаше халка. Чудейки се защо забелязва това, Пола се опита да си спомни какво трябва да каже.

— Много ви благодаря, че ме приехте, господин Хенеси — успя да изрече. Защо й действаше така?

— Удоволствието е мое — гласът му бе дълбок и приятен. — Мога ли да взема палтото ви?

Бе забравила, че носи палто. Като се опитваше да не изглежда изненадана, отговори:

— Да, разбира се.

Ръцете им се докоснаха само за миг и тя бързо погледна към него. Наистина ли почувства нещо или всичко се дължеше на трескавата й фантазия? Отмести поглед, ядосана на себе си. Как може да е толкова глупава! И нервна! Никога мъжете не й бяха действали така.

— Моля — посочи той към бежовия диван срещу голямото бюро. — Да седнем, за да ми обясните какво мога да направя за вас.

Ужас — не можеше да си спомни за какво е дошла. Сигурно заради очите му, помисли тя смутено. Никога не бе виждала такива очи — толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни, като косата му. Светлосинята риза усилваше ефекта, а връзката бе на райета в същия цвят. Не бе спрял да я гледа, откакто влезе. За какво ли мислеше? И защо трябваше да е толкова красив!

Пола успя да седне почти грациозно. Време бе да говори, но ако в коридора чувстваше главата си празна, сега бе съвсем парализирана. Дори не знаеше как да започне. Сърцето й биеше бясно, устата й бе пресъхнала. Внезапно осъзна, че всичко това не се дължи единствено на нервите. Никой мъж не я бе привличал толкова, откакто… Дори не можеше да си спомни откога. Даже Ренди не й действаше така. Дори не го познаваш, каза си тя и се опита да си спомни защо е дошла.

— Искате ли кафе? — попита той.

Заета с чувствата си, тя едва сега забеляза, че е застанал до бюрото и чака с ръка на телефона.

— Благодаря, би било чудесно — всъщност й трябваше нещо по-силно, за да възстанови равновесието си. Изненадана от тази мисъл, тъй като обикновено не пиеше, тя опита да се овладее.

— Е — повтори той и седна нарочно далеч от нея, — какво мога да направя за вас?

Нямаше изход. Трябваше да каже.

— Господин Хенеси — започна тя, — дойдох, защото имам намерение да започна нов бизнес и ми трябва заем.

— Разбирам — той замълча. — Продължавайте.

Нямаше какво да прави. Надявайки се да не заприлича на глупачка, стисна зъби и реши да започне с най-лошото.

— Бих искала да ми отпуснете… — изведнъж сумата, произнесена на глас, й се стори още по-огромна и невъзможна, отколкото у дома. Сигурно и той щеше така да помисли. Тя бързо продължи: — Изчислила съм всичко, до последния цент, и съм готова да заложа къщата си за гаранция.

От това, което бе чела за получаването на заеми, знаеше, че той ще й поиска декларация за имуществото, и я носеше. Въпреки че бе включила всичко, за което успя да се сети, накрая се стресна от нищожната сума. Но после си каза, че никакви цифри не могат да се сравнят с нейното желание и готовност да работи упорито. Знаеше, че ако й бъде даден шанс, ще успее. Трябваше само да убеди господин Хенеси. Сега, в неговия кабинет, това изглеждаше една безумна надежда.

Той все още не бе казал нищо, а от изражението му не се разбираше какво мисли. Пола протегна ръка към чантичката си.

— Донесла съм финансова декларация… — започна тя, но бе прекъсната от тихо почукване.

— Извинете — каза той и погледна към вратата. — Влезте, госпожо Адамс.

Появи се секретарката с кафето. Докато оставяше таблата на масичката пред тях, Пола не можеше да откъсне поглед от сребърните прибори, от тънкия китайски порцелан. Все още се взираше, когато секретарката попита:

— Това всичко ли е, господин Хенеси?

— Да, струва ми се — отговори той, но явно размисли. — Освен ако… — погледна към Пола. — Мисля, че разговорът ни ще е по-дълъг. Може да го продължим, докато обядваме. Или имате друг ангажимент?

Пола не бе сигурна дали тази покана е добър знак, но знаеше, че не може да откаже. Ако се налагаше, бе готова да прекара тук целия следобед, за да получи заема. Насили се да се усмихне.

— Не, нямам друг ангажимент. Но сигурно вие сте много зает. Не бих искала да ви отнемам толкова време.

— Няма проблеми — изглеждаше доволен. Отново се обърна към секретарката си: — Госпожо Адамс, бихте ли…

Жената се опита да скрие очевидната си изненада.

— Разбира се, господин Хенеси. Но… Ами господин Расмусен?

Джон-Хенри сякаш не можеше да си спомни кой е господин Расмусен. След това махна с ръка:

— О, кажете на Чарли, че нещо… е възникнало. Той ще разбере.

— Да, господине — измърмори секретарката. Излезе, като погледна към Пола така, сякаш искаше да й даде да разбере, че току-що се е случило нещо изключително.

— Съжалявам — каза Пола. — Не исках да нарушавам графика ви.

— Ни най-малко — възрази той с усмивка, от която сърцето й отново се преобърна. — Е, докъде бяхме стигнали?

Пола внимателно остави чашката си.

— Говорехме за моя заем.

— Да… Но първо ми разкажете за вашата фирма.

Лицето й пламна. Нейната фирма?! Той наистина ли не разбираше? Отново се ядоса на себе си. Трябваше първо да му каже за сладкарския магазин, а чак след това за парите. Бе се държала като глупачка… И всичко, защото Джон-Хенри Хенеси се оказа прекалено хубав. Един банкер би трябвало да има бяла коса и очила с метални рамки и да гледа строго към джобния си часовник. Нямаше право да е толкова красив и в никакъв случай не биваше да има тъмносини пронизващи очи.

— Ами аз… аз… — заекна тя и не можа да измисли как да продължи. Идеята за сладките, която у дома изглеждаше разрешение на всички проблеми, сега й се струваше все по-глупава и наивна. Изкушаваше се да стане и да каже, че е размислила и не иска заем. Спомни си колко студено се държа секретарката долу и колко учудена беше секретарката пред кабинета. Отново се запита защо Джон-Хенри Хенеси се е съгласил да я приеме. Дали не е мислил, че ще е много забавно? Вероятно е станала някаква ужасна грешка. Може да я е взел за някой друг.

— Госпожице Трент? — подкани я той.

Отново я гледаше така, че тя се почувства още по-смутена и объркана. Може би трябваше да се извини и да си отиде. Тогава се сети за Хеди.

Не можеше да си отиде. Не трябваше да се предава. Хеди казваше, че дори да нямаха много, имаха здрав гръб и не се страхуваха от работа. Знаеше, че може да осъществи идеята си. Трябваше й само малка помощ от Джон-Хенри Хенеси, за да започне.

— Искам да отворя магазин, в който да се продават топли сладки — заяви тя, преди отново да е загубила кураж. — Знам, че звучи глупаво…

Спря, защото видя изражението му.

— Извинявайте — обади се той неуверено. — Но вие казахте „магазин“…

— Да — съгласи се тя и сърцето й се сви. — Защо?

Той поклати глава. Изглеждаше изненадан и в същото време развеселен.

— Аз мислех, че представлявате верига от магазини.

Тя го погледна учудено. В първия миг не разбра, но след това си спомни, че бе казала нещо такова, когато за пръв път се обади да си уреди среща. Обля я гъста червенина. Ох, защо й трябваше да се прави на онова, което не е. Толкова й трябваше тази среща, че изтърси пред секретарката нещо за верига от магазини, но имаше предвид по-далечни планове, нали? Сега бе толкова смутена, че не помнеше какво е казала. Знаеше само, че прилича на ужасна глупачка пред този човек, само защото се опитваше да му направи впечатление. Защо не отиде в някоя обикновена банка! Искаше й се подът да се разтвори и да я погълне. Скочи на крака.

— Извинявайте, господин Хенеси — произнесе тя мъчително, надявайки се, че ще успее да избяга, преди да е станало още по-лошо. — Станала е грешка. Съжалявам, че ви изгубих времето…

Той се изправи заедно с нея и бързо протегна ръка да я спре. Изглеждаше не по-малко притеснен.

— Няма никаква грешка, само малко недоразумение — прекъсна я, без да откъсва поглед от очите й. — Моля ви, седнете.

Не можеше да седне.

— Ох, аз…

— Моля ви, очевидно грешката е моя. Бих искал да продължим разговора.

Едва ли можеше да блъсне ръката му и да се втурне към вратата. Затова отново седна, но знаеше, че лицето й пламти и не смееше да го погледне в очите.

— Съжалявам — прошепна тя. — Чувствам се толкова… глупаво.

— Значи и двамата се чувстваме така. Защо не започнем отначало? Говорехте нещо за магазин за сладки.

Само мисълта колко много значеше това за нея и за Хеди накара Пола да продължи.

— Да, магазин… — въздъхна тя.

Но щом веднъж започна, нататък бе по-лесно. Окуражена от интереса му, обясни какво смята да направи. Той слушаше спокойно, сякаш вече й бе простил за недоразумението.

— Знам, че дребният бизнес много често фалира — каза тя в заключение. — Но няма да допусна това да се случи с мен. Знам, че за успех в това, с което искам да се заема, е необходимо не само умение да се приготвят сладки. Но аз не се страхувам от работа. И ви обещавам, че няма да съжалявате, ако ми отпуснете заема. Ще ви го върна с добра лихва.

— Вярвам ви — отговори той.

Пола не знаеше как да разбира това, но се осмели да се надява, че няма в крайна сметка да чуе учтив отказ.

— Изчислила съм всички разходи — добави тя. — Цифрите…

Джон-Хенри вдигна ръка.

— Почакайте. Защо точно магазин за сладки?

Нямаше какво да губи.

— Защото мога да правя хубави сладки — стори й се, че звучи много нескромно и бързо добави: — И защото проучих пазара и съм сигурна, че ще бъде доходно.

— Но има и нещо друго, нали? — погледна я той изпитателно.

— Да, има — призна Пола. — Аз съм сама. Е, ако не се смята баба ми, която е на осемдесет и две години. Тя засега е добре и се справя, но идва времето, когато… — спря и махна с ръка. Нямаше нужда да му разказва за семейството си. — Всъщност, няма значение. Въпросът е, че вече загубих една работа, защото компанията фалира. Не искам това да ми се случи отново. Искам да завися само от себе си. Знам, че няма да се проваля.

— Разбирам — каза той отново. Искаше й се да извика от напрежение. Нищо друго ли нямаше да й отговори? Изглежда не. Само я изгледа с любопитство: — А носите ли мостри?

Тя се опита да скрие объркването си. През ум не й бе минавало да донесе мостри. Не можеше да си представи да измъкне изпод палтото си табла и тържествено да я поднесе. Не знаеше какво да каже.

— Ами не — отговори тя. — Но ако е необходимо, за да вземете решение, аз с удоволствие…

— Не, не е необходимо — усмихна се той. — Просто от всички тези разговори за вкусни сладки огладнях — телефонът тихо иззвъня и той кимна. — Надявам се, че това е обядът. Точно навреме. Дано и вие сте гладна.

— Да, да — но стомахът й се бе свил на топка и едва ли можеше да хапне и една троха.

Деловата госпожа Адамс влезе в кабинета, следвана от двама униформени сервитьори с колички. Те застлаха заседателната маса в другия край на стаята с ленена покривка и подредиха порцеланови чинии и сребърни прибори. Накрая тържествено вдигнаха капаците на блюдата.

— Ще желаете ли още нещо, господин Хенеси? — попита единият от сервитьорите.

— Не, благодаря. Ще се справим — покани с учтив жест Пола на масата и поднесе стола й.

Сервитьорът разгъна ленена салфетка върху коленете й и попита какво вино би желала.

— Само… вода, моля — и без това се чувстваше замаяна, а виното бързо я хващаше. Трябваше да е напълно трезва, защото независимо от любезната покана за обяд Джон-Хенри Хенеси все още не бе казал, че ще й даде заем.

Пола нямаше желание разпитът да продължи по време на салатата, но Джон-Хенри ловко измъкна от нея всички подробности. Тя искаше да вземе под наем или под аренда малък магазин, защото собствената й кухня бе прекалено малка. След това й трябваше оборудване — фурни, професионални тестобъркачки и обзавеждане — рафтове и витрини. Бе проучила всичко внимателно и помнеше наизуст цифрите. Нито веднъж не се запъна, нито се затрудни да отговори на някой въпрос.

— Е, трябва да кажа, че наистина сте си направили домашното — отбеляза той.

— Това е важно за мен — отвърна тя искрено. — Знам, че мога да се справя.

Хенеси не отговори, но от изражението му се виждаше, че и той започва да мисли така. Или поне Пола се надяваше, че е така. След всичко преживяно не знаеше какво би правила, ако й откаже.

Но вместо да говори за заема, той се загледа в чинията й.

— Вие нищо не ядете. Не ви ли харесва? — усмихна се. — Да не сте от онези кореняци калифорнийци, които не признават нищо, освен говеждо? Можех да поръчам нещо друго.

— Не, не — отговори тя бързо. Бе прекалено развълнувана, за да яде. — Рибата е чудесна. Всъщност никога не съм яла нещо по-хубаво. Много ви благодаря.

— Няма защо — усмихна се той подкупващо. — Сигурна ли сте, че не искате малко вино? Не мога да понасям хора, които се превъзнасят по някое вино, но това е наистина отлично шардоне.

За пръв път не говореше по бизнес. Пола усети, че отвръща на усмивката му, защото и тя се дразнеше от превземки. Въпреки това трябваше да откаже. С този мъж срещу себе си й бе достатъчно трудно да се концентрира върху работата. Не биваше да пие. Случвало й се беше да я хване от една чаша. Както казваше Ренди, тя не можеше да носи.

— Сигурна съм, че е прекрасно — отговори тя със съжаление. — Но аз… не разбирам от вина.

— Само от сладки, така ли?

Все още бе нервна и реши, че й се подиграва.

— Не, защо? — след това реши да приеме шегата. — Работата е там, че се справям по-добре с тях, отколкото с вината.

— Сразен съм! — засмя се той. — Кажете ми, избрали ли сте място за магазина?

Краткотрайната й смелост се изпари.

— Не съвсем. Исках първо да съм сигурна, че ще мога да си го позволя.

— В такъв случай можете да смятате, че поне един проблем е разрешен.

В първия момент Пола не бе сигурна какво й казва. След това, когато думите му достигнаха до съзнанието й, прошепна:

— Да не искате да кажете, че ще ми дадете заем?

Джон-Хенри поклати глава. Какво ли значеше това?

— Не — каза той замислено. — Мисля, че не искате достатъчно. От това, което ми обяснихте, ми се струва, че ще ви трябва повече. Предлагам да го удвоим.

— Да го удвоим! — зяпна тя. — Но…

— О, разбира се, при същата лихва — прекъсна я той, сякаш за него това нямаше значение. — И за същия срок — усмихна се. — Изглежда сте решила да успеете. Искам да направя това, което зависи от мен, за да ви помогна.

Тя не знаеше какво да каже. Той дори не бе видял финансовата й декларация. Дори не бе опитал сладките й!

— Аз… не знам как да ви благодаря, господин Хенеси — успя да каже най-накрая. Не очаквала такъв щастлив изход.

— Ще благодарите, когато успеете отговори той и след малко добави: — И може би още нещо…

Би му дала всичко.

— Какво?

— Носете ми от време на време по някоя сладка.

Това бе последното нещо, което очакваше да чуе. Разсмя се и протегна ръка:

— Договорихме се!

Пръстите му задържаха нейните миг по-дълго от необходимото… Или може би тя не искаше да го пусне? Разбра само, че през тези няколко секунди, докато се гледаха в очите, тя не можеше да не си мисли какво ще й донесе бъдещето.

— Да, договорихме се — отговори той най-после и пусна ръката й.

 

 

Един час по-късно, когато приятелят му Чарли Расмусен влезе, облечен в екип за тенис, Джон-Хенри все още не бе дошъл на себе си. Чарли управляваше компанията на баща си — „Расмусен и Робъртс“, фирма за промишлено строителство.

— Е, стари приятелю — засмя се той и се тръшна на един стол, — разкажи ми всичко.

— За какво? — погледна го Джон-Хенри озадачено.

— Защо отмени срещата по тенис, разбира се. Трябва да има нещо. Болен ли си, остаряваш ли?

Джон-Хенри не виждаше нищо смешно. С Чарли се познаваха отдавна. Бяха приятели още от колежа и бяха преживели заедно много неща — първо, когато Чарли загуби годеницата си при една морска катастрофа две седмици преди сватбата, и по-късно, когато загина Камила. Чарли бе по-нисък от него и с петнадесет килограма по-тежък. Макар да не изглеждаше толкова добре, колкото Джон-Хенри, той никога не бе страдал от липса на внимание. Жените изглежда намираха усмивката му много мила, но днес следобед Джон-Хенри се дразнеше от нея. Забележката на Чарли му напомни за рождения ден и за празненството, което организираше майка му.

— Нито съм болен, нито остарявам — отговори той. — Имах важна среща.

— Да не би най-после да си хванал „Диджитрон Оптикс“?

„Диджитрон Оптикс“ бе една от най-големите фирми за оптична апаратура в страната. Когато се заговори, че имат намерение да преместят седалището си, Джон-Хенри веднага реши, че може да инвестира в тази фирма. Ако тя дойдеше в Оклахома, това би подпомогнало развитието на града и би осигурило нови работни места. Но за това се бяха сетили и президентите на много други банки в цялата страна. Той се срещна лично с Джордж Коупленд, изпълнителният директор на „Диджитрон“ и имаше чувството, че нещата ще се уредят. Но засега компанията отговаряше уклончиво.

— Не, не беше „Диджитрон“ — отговори той. Обаче Чарли все едно нямаше да го остави на мира, затова реши веднага да приключи с този въпрос. — Имах среща с една жена на име Пола Трент.

— Пола Трент? — повтори Чарли. — Май никога не съм чувал за нея.

— Ще чуеш! — обеща Джон-Хенри и без да иска се усмихна.

Това още повече разпали любопитството на Чарли.

— С какво се занимава?

— Прави сладки.

— Какво каза? Сладки ли?

— Да.

— И ти си й дал заем?

— Точно така.

Джон-Хенри си спомни тъмните й очи с кехлибарени оттенъци. Внезапно усети, че Чарли го гледа много подозрително. Това вече наистина беше смешно. Той се разсмя. Чарли се намръщи и това беше още по-смешно. Колкото и невероятно да звучеше, не се бе чувствал толкова добре от години.

 

 

Когато Пола се втурна вкъщи, изгаряща от нетърпение да каже добрите новини, Хеди я нямаше. Изтича да се похвали на една приятелка. Бяха работили заедно, но когато компанията им фалира, Мери не започна да търси нова работа. Със съпруга си бяха решили да имат дете и това се оказа най-подходящият момент. Беше бременна в осмия месец.

— Изглеждаш чудесно! — възкликна Пола, когато приятелката й отвори вратата.

— А ти изглеждаш развълнувана — светнаха очите на Мери. Тя обичаше клюките, особено напоследък, когато единственото й развлечение бе телевизорът. Хвана Пола за ръката и я вмъкна вътре. — Хайде, влез и ми разкажи всичко. Искаш ли нещо за хапване? Правих сладки. Е, не са толкова хубави, колкото твоите, но стават за ядене.

— Не, благодаря — усмихна се Пола и седна на масата в кухнята. — Знаеш, че си добра готвачка. Само че скоро ще затъна до гуша в сладки.

Мери се обърна до печката, където бе отишла да сложи вода за чай.

— Получила си заема!

— Получих го! — засмя се Пола щастливо. И тя самата още не можеше да повярва. — Не е ли чудесно?

— Толкова се радвам за теб! В коя банка отиде?

— Хенеси.

Усмивката застина на лицето на Мери.

— В коя банка?

— Хенеси Банк — повтори Пола. — Защо, какво има?

Мери седна до нея.

— И ти дадоха заем?

— Да — Пола започна да се тревожи. Да не би да имаше нещо, което да не знае? — Защо?

Мери я погледна втренчено и избухна в смях:

— О, Пола, тия ги разправяй на някой друг. Не си ли чувала за Хенеси Банк?

Пола не обичаше някой да й се смее, дори ако това бе най-добрата й приятелка.

— Разбира се, че съм чувала — възмути се тя. — Защо иначе ще ходя там? Това е инвестиционна банка, нали така? Е, аз ги убедих да инвестират в мен. Какво смешно има?

Мери се разсмя още по-силно и възторжено стисна ръката на Пола.

— Не ми ги разправяй на мен! — повтори тя през смях. — Не знаеш ли в какво инвестират?

— В бизнес! — отговори Пола ядосано. — Те инвестират в бизнес. Прочетох го с очите си във вестника и изобщо не виждам нищо смешно.

— Значи не си чела днес „Дейли“?

Не беше го прочела. Не й остана време, защото беше заета с подготовката на блестящата си реч, която забрави още преди да се срещне с Джон-Хенри Хенеси.

— Не съм. Но не разбирам…

Без да спира да се смее, Мери отиде да донесе вестника. Джон-Хенри отново бе сниман, но този път в много добра компания. Със свито сърце Пола погледна красивото лице, което непрекъснато бе пред очите й, откакто излезе от банката. Видя човека, когото най-нахално бе помолила за заем, за да започне своя бизнес. На снимката господин Хенеси бе с някой си Джордж Коупленд, изпълнителен директор на „Диджитрон Оптикс“ — многомилионен индустриален гигант, който смяташе да се премести в Оклахома. Двамата мъже се усмихваха и си стискаха ръцете.

С пламнало лице Пола вдигна поглед и срещна святкащите очи на приятелката си.

— В статията, която прочетох, се казваше само, че банката ще инвестира в нови предприятия — тя преглътна. — Не знаех…

— Сега вече знаеш — разсмя се отново Мери.