Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (7)

Седма глава

Анна бавно тръгна по стълбите, за да отиде да се приготви. В този момент къщата беше съвсем притихнала. Цветарите си бяха заминали, музикантите подреждаха апаратурата си в палатката, а сервитьорите, струпани в подвижните кухни, се подготвяха за вечерта. Тя плъзна пръст по перления наниз на шията си и си пожела да бъде в по-празнично настроение. Бе обзета обаче от някакво вцепенение и вместо да очаква предстоящата вечер с нетърпение, си даде сметка, че по-скоро се страхува от нея. Защо Петрок бе избрал точно този момент да скъса с нея? Някак си бе успяла да прекара деня благодарение на незаменимия и любезен Тим, който не се отдели от нея нито за минута и не й позволи да изпадне в депресия. Но сега, озовала се съвсем сама за първи път, откакто се събуди тази сутрин, споменът за непочтената постъпка на приятеля й я остави почти без дъх. Той се бе държал жестоко и егоистично. На негово място не би направила подобно нещо, най-малко пък би наранила някого преднамерено в навечерието на неговия празник.

Докато стигна до вратата на стаята си, по страните й вече се стичаха сълзи. Престани, заповяда си строго. Престани веднага. Но болката си оставаше и колкото и да се опитваше да потисне чувствата си, продължаваше да изпитва някаква вътрешна студенина.

Дори възможността да се покаже облечена в новата вечерна рокля, не я радваше. Беше в любимия на Петрок нюанс на синьото. Той твърдеше, че този цвят подчертава красотата на очите й. Освен това щеше да сложи перлената огърлица и диамантените обеци, които родителите й бяха подарили преди броени минути, а също и гривната, получена от Вивиън и Саймън. Все подходящи за предстоящата нощ бижута, но недостатъчни, за да разсеят тъмните облаци, надвиснали над нея.

В този момент по стълбите зад нея се втурнаха Стефани, Кресида и Саша, ободрени от разходката на чист въздух.

— Здрасти! — поздрави я приятелката на брат й. — Къде е Уилям?

— Допреди малко беше с татко във всекидневната. Вие да не би да сте се сдобрили?

Момичето сви рамене.

— Само ако е пораснал от обяд насам.

— Какво е това? — посочи с пръст перлената гривна на китката й Кресида.

— Подаръкът ми от баба и Саймън — отвърна Анна и погали лъскавите топчета.

Братовчедка й я изгледа със завист.

— Късметлийка.

— Освен това имаш и нови обеци — възкликна, сякаш я обвиняваше Саша.

Вече съвсем смутена, Анна кимна утвърдително.

— Те пък са от мама и татко.

— Значи довечера ще изглеждаш страхотно — сърдечно й се притече на помощ Стефани и изгледа сурово момичетата, сякаш се опитваше да им каже: „Господи, колко сте жалки!“

— Няма да изглеждам никак, ако не побързам — отвърна Анна и се втурна към стаята си.

— Анна! Анна!

Тя се обърна и видя Майкъл да тича по коридора към нея. Лицето му беше зачервено, а в ръката си носеше непохватно опакован пакет.

— Това е за теб — каза й той задъхано.

— За мен? — истината беше, че изобщо не бе очаквала да получи подарък от по-малкия си брат. — Какво е?

— Отвори го и ще видиш.

Изпод щампованата с коледни мотиви изпокъсана хартия се подаваше керамична глава на кон, очевидно изработена с любов от малките му ръце. Боядисана в кафяво, върху нея се открояваха яркочервени ноздри и буйно изражение.

— О, Майки, прекрасна е! — възкликна тя. — Ще си я пазя винаги.

— Сам я направих — съобщи той важно. — Изпечена е в пещта на училището. Освен това е и надписана.

Анна обърна подаръка и видя издраскани инициалите му и годината. После се наведе и го прегърна силно.

— Струва ми се, че това е най-скъпият подарък, който съм получавала някога — каза му, трогната дълбоко. — Много ти благодаря.

След като прецени, че е получил достатъчно благодарности, малкият се освободи от прегръдката на сестра си и побягна обратно по коридора, като подхвърли през рамо:

— Мама каза, че трябва да се изкъпя, но аз не виждам защо. Нали по-рано днес плувах в басейна!

Момичето погледна часовника си. Беше шест и петнадесет. Само час преди започването на вечерта.

* * *

През тясната пролука между дърветата Нанси Греъм забеляза, че градината на семейство Рътърфорд е пуста. Предположи, че всички вече са по стаите си и се приготвят за празненството. Малкият позлатен часовник върху камината й показваше, че до седем остават само петнадесет минути. Като стана внимателно от табуретката, която сега постоянно стоеше до прозореца на спалнята, тя реши, че за нея също е време да се приготви. Черната й дантелена рокля бе изгладена и висеше на закачалка на вратата на гардероба. Черните официални обувки вече бяха извадени от кутията. Върху тоалетната си масичка още преди няколко часа бе поставила перлена огърлица и обеци. Но преди да отидеше да си вземе душ и да се преоблече, трябваше да проведе два телефонни разговора. Просто за да се увери, че няма промяна в плана.

* * *

Загърната в хавлията си като в саронг и с друга, увита около главата й, Стефани почука на вратата на спалнята на Уилям. Той й отвори веднага и я изгледа мрачно, сякаш все още не беше решил дали да й прости избухването по-рано същия ден.

— Какво правиш? — започна тя сговорчиво, заобиколи и влезе в стаята. Тогава забеляза наполовина празната чаша с шампанско върху скрина. — Вече си се подкарал с пиенето, а?

Той я погледна гузно.

— Татко почерпи цветарите с по чаша и трябваше да им правим компания.

— Много мило от твоя страна, че покани и мен — тя се отпусна върху леглото и вдигна глава предизвикателно.

— Ти беше излязла на разходка.

— Е, в такъв случай имаш ли нещо против да допия твоето?

Уилям умишлено не гледаше към нея.

— Щом искаш.

— Ами подай ми го тогава. Моля те, Уил!

Той неохотно й предложи чашата си. Докато я поемаше с една ръка, тя го сграбчи с другата и го притегли до себе си на леглото. После с рязко движение разгърна кърпата си и разплиска шампанското върху голите си гърди.

— Сега можеш да го излижеш всичкото — заповяда и обви ръце около врата му.

За момент в стаята настана тишина. Миг по-късно минаващата по коридора Кресида чу задъхания от кикот глас на Стефани:

— О, миличък! Гъделичкаш ме… Но толкова ми харесва! Още…! Продължавай да ме лижеш…

Веднага щом се озова в спалнята, тя с отвращение сподели със сестра си:

— Каква мръсница е тази Стефани! Не разбирам какво толкова намира в нея Уилям!

* * *

В седем часа Джулия бе напълно готова. Дъглас, който тъкмо излизаше от банята, затоплен и зачервен от душа, с увита около кръста си хавлия и влажна коса, спря внезапно и се вторачи в нея.

— Боже мой, Джулия!

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? — пое си дълбоко въздух той. — Никога не си изглеждала толкова… зашеметяващо.

Тя приличаше на сияеща нимфа, слаба и крехка в сребристата си рокля с гол гръб и дълги ръкави, фино избродирана с лъскави мъниста, които се спускаха надолу като ледени висулки. С тъмната си коса, вдигната от двете страни на лицето, тя му изглеждаше като приказно създание от детска книжка.

— Реших, че сребристото най-добре ще подхожда за случая — усмихнато каза тя.

С изпълнени с нежност очи, Дъглас тръгна към нея. После обхвана с ръце тънката й талия и я погледна с любов право в очите.

— Мило мое момиче, толкова се гордея с теб! Благодаря ти за цялото щастие, с което ме даряваш.

Със спонтанно ридание тя се хвърли напред и притисна тялото си към неговото.

— Толкова много те обичам, Дъглас!

— Аз също, любов моя.

— И никога няма да позволим нещо да застане помежду ни, нали? — попита го импулсивно. — Обещаваш ли ми?

— Какво би могло да застане между нас? — меко я попита той. — На следващото голямо тържество ще отбележим рубинената си сватба, ти ще бъдеш облечена в червено. После ще дойде златната ни сватба и аз ще ти подаря златиста рокля и ще закича в косите ти златни звезди — убеждаваше я, сякаш беше малко дете, че дори в реалния живот всички в края на краищата биха могли да живеят щастливо.

Джулия леко се освободи от прегръдките му, за пореден път забравила думите на Леонора.

— Не е ли по-добре да започнеш да се обличаш? Вече е почти седем и десет…

— Боже мой, права си! След няколко минути двамата трябва да бъдем в шатрата — той грабна мобилния си телефон от страничната масичка. — Ало? Обажда се Дъглас. Идваме след пет минути. Всичко готово ли е? Много добре. Благодаря.

— С кого разговаря? — озадачено запита жена му.

— С електротехниците. Ще останат тук през нощта, за да сме спокойни, че нищо няма да се обърка — докато й обясняваше, той започна да се облича. Това занимание никога не му бе отнемало много време и веднага щом се облече, пригладил коса и напарфюмиран, той сграбчи ръката й и с нетърпение я задърпа навън. — Хайде! Приготви се за голяма изненада. Очаквах този момент в продължение на няколко месеца.

* * *

В останалите части на Хайфийлд другите членове на семейството все още се подготвяха за празненството. Пат, в тъмносиня копринена рокля и стъклена огърлица, и Реджи в официалния си костюм, който не беше обличал от години, но за щастие все още му ставаше, отпиваха по глътка мляко, за да приготвят стомасите си за очакващите ги множество чаши шампанско.

В съседната стая Вивиън довършваше грима си. По лицето й все още можеха да се забележат следи от някогашната й необикновена красота. Костите й бяха все така фини, а фигурата й бе станала малко по-закръглена, отколкото в младостта й. Тази вечер щеше да облече изискана черна рокля, оригинална изработка на Диор, и щеше да я допълни с пищна перлена огърлица. На няколко пъти ръката й неволно докосваше гърдите й. Може би бучката беше изчезнала… Но не, все още си беше там. През цялото време. Тайно хвърли поглед към Саймън, който се бе изтегнал на люлеещия се стол и я чакаше да се приготви. Как ли щеше да се оправя сам занапред?

Надолу по коридора Питър и Леонора се обличаха мълчаливо, но това беше споделена, уютна тишина. Тя беше доволна, че е избрала ярка рокля с презрамки. Освен това се надяваше, че множество симпатични млади мъже ще канят непрекъснато Кресида и Саша на танци. Е, ако не се случеше, поне можеше да се успокои с мисълта, че макар дъщерите й да си нямаха постоянни приятели, то и Анна не би могла да се похвали с такъв.

— Готов ли си? — обърна се нетърпеливо към съпруга си. Двамата почти не ходеха на приеми и не й се искаше да изпуска нито миг от този.

Както се бе навел, за да завърже връзките на старомодните си кожени обувки, той вдигна глава към нея.

— Какво си се разбързала? Нали виждаш, че не съм готов. Тръгвай, щом не можеш да ме изчакаш.

В спалнята отсреща, в наситената с омраза тишина, Уна обличаше театралната си бална рокля от бял креп с голяма панделка от черно кадифе на лявото рамо. Надяваше се да постигне известна прилика с Одри Хепбърн, но с бледия си тен и плоската си гръд, подсилени от натруфения тоалет, по-скоро напомняше персонаж от „Моя прекрасна лейди“. Но благодарение на Крис тази вечер тъмните й очи гледаха празно и мрачно, клепачите й бяха подути и за първи път не излъчваше онази самонадеяност, която караше хората да се обръщат след нея. Тя хвърли леден поглед към съпруга си, докато той се суетеше с копчетата за ръкавели, опитвайки се да придаде на обстановката ведра атмосфера.

— Искам да си тръгнем още утре — неочаквано заяви Уна.

Той отпусна ръце и я погледна умолително.

— Ако не заради нас самите, не може ли поне заради Джулия и Дъглас да заровим томахавките за малко? Празненството ще бъде много внушително. Тим и родителите ми са тук, а ние не бихме искали да ги разстройваме, нали? Защо да не загърбим проблемите си за няколко дни?

— Но ти не би могъл да забравиш онази жена нито за миг, нали? — тя се обърна към него с пребледняло лице и здраво стисната челюст. — Как се чувствам аз според теб? Стоя тук, опитвам се да изглеждам добре…

— И наистина изглеждаш великолепно. Казвам го съвсем честно. Повярвай ми.

— Но все още искаш да ме изоставиш заради… заради онази никаквица!

— Кога съм казвал, че искам да се разделим? — предизвикателно попита той.

За момент тя се поколеба, оставила се за пореден път да бъде объркана от мъжа, който със сигурност бе по-умен от нея.

— Ами… то е очевидно — каза със заекване.

— Но не и за мен — твърдо заяви Кристофър и тръгна към прилежащата към стаята баня. Трябваше много внимателно да подбира думите си. Препирнята с Джулия преди няколко часа го бе объркала и натъжила. По-късно, след приключването на обяда, бе разговарял насаме с Роджър.

— Уна ще те разори — кратко го бе предупредил приятелят на зет му. — Ще се опита да ти отнеме всичко, което имате. От колко години сте женени? Двадесет и една? Аха. Вслушай се в съвета на човек, който два пъти е минал по този път. Тя ще ти разкаже играта.

Но би ли могъл да се откаже от Барбара? Господи, сред какъв кошмар се бе озовал! Изправи се пред огледалото в банята, загледа се в отражението си и реши, че има нужда от питие. При това по-силно. Беше почти седем и половина. Трябваше да се появят в шатрата след броени минути, но все още имаше достатъчно време да отскочи до кабинета и да си налее чаша бренди. Върна се обратно в спалнята, където жена му довършваше тоалета си с последни капки аромат на „Пойзън“.

— Най-добре ще е да тръгваме, иначе ще провалим старателно изработения план на Дъглас, което той никога няма да ни прости — каза й ведро Кристофър и взе официалното си сако. — Хайде, скъпа.

Тя го последва, без да го погледне, като пътьом изпъна дългите бели ръкавици и приглади косата си.

Един Господ знае какво ни готви бъдещето, мислеше си Кристофър, докато й правеше път по стълбите, опитвайки се да изтласка образа на Барбара от съзнанието си. Но как би могъл да бъде истински щастлив без нея? Тя бе изпълнила с радост изминалите няколко месеца, връщайки го към младостта му. Мисълта да се сбогува с нея завинаги, му причиняваше почти физическа болка.

— Сега пък къде тръгна? — острите нотки в гласа на жена му както винаги подразниха слуха му.

— Реших, че бихме могли да идем до кабинета и да изпием по нещо, преди да е започнала вечерта.

Тя въздъхна театрално.

— Аз не искам нищо. Пък и довечера ще има достатъчно за пиене.

— На теб ще ти попречи ли, ако аз си сипя едно? — запита я той с неприкрит сарказъм.

Уна сви рамене и го последва в стаята, където Роджър и Пами вече се бяха подкрепили солидно за предстоящото празненство.

— Обичам да се подсиля с нещо преди парти — призна момичето и вдигна чашата с водка и тоник.

— Обичаш също и други неща — измърмори зад гърба й Роджър и изви очи към тавана. — По-добре да побързаме, защото иначе Дъглас ще побеснее.

* * *

Петнадесет минути по-рано Дъглас бе уловил Джулия за ръка и бавно я бе въвел в шатрата. Беше наредено наоколо да не се допуска никой друг.

— Тази вечер е специално за теб, мила моя — прошепна в ухото й той и я притегли към себе си. — В знак на благодарност за изминалите двадесет и пет години, които посвети изцяло на мен.

— О, Дъглас!… — тя беше дълбоко трогната и мислено преживя отново изминалото време, довело до сегашното им щастие. Струваше й се, че пътят им дотук е бил съвсем гладък, макар и невинаги да бе мислила така. Ала сега изглеждаше, че нищо не е било прекалено тежко, дори къртовският труд. Спомените й я върнаха към някои моменти, когато бе била толкова уморена, че се чувстваше на границата на припадъка. Но ето че тези години сякаш бяха отлетели на копринени криле и нито една саможертва не изглеждаше прекалено голяма. А дали изобщо й се бе налагало да прави някаква саможертва? Каквото и да беше преживяла, всичко си струваше. Всеки един миг. Дъглас беше все още до нея и това беше единственото, което имаше все още някакво значение.

След като преглътна напиращите сълзи и вече можеше да вижда ясно, тя се огледа наоколо и остана почти без дъх, задавена от изненада и изумление. Сякаш отново се намираха във Венеция, където бяха прекарали медения си месец.

В шатрата бе пресъздаден интериорът на италианска вила, с множество статуи, изящни гоблени и старинни огледала, окачени на яркочервените копринени стени. Навсякъде имаше цветя: под формата на гирлянди върху облегалките на столовете, а също и около огромния полилей, окачен на червени копринени въжета, спускащи се от затъмнения таван. Въздухът бе напоен с аромата на рози, лилии и шибой. Тридесетте големи маси за хранене, върху които бяха подредени обрамчени със златист кант чинии и чаши, преливаха от цветове, а в центъра на всяка бе аранжирана пирамида от кремави свещи, от върха, на която се спускаха тъмните листенца на магнолия.

— Не мога да повярвам! — не спираше да повтаря Джулия. Където и да погледнеше, оставаше поразена от красотата на подредбата и удивителния ефект, създаван от артистично осветените статуи.

— Харесва ли ти? — попита я той, без да сваля очи от лицето й.

— Дали ми харесва? Великолепно е, Дъглас! Не съм си и представяла, че може да изглежда така.

Това беше самата истина. Дори в най-смелите си мечти не бе очаквала, че подобна илюзорна Венеция, с цялото й старинно великолепие, би могла да се озове на моравата в задния двор на собствената й къща. Стиснала здраво ръката му, тя обикаляше с широко отворени очи и се наслаждаваше на всеки един детайл.

— Иска ми се да разполагахме с повече време. Никога не бих могла да се наситя на тази красота, а щом пристигнат гостите, вече няма да е същото.

— Ела да погледнеш масите — подкани я Дъглас с преливащ от гордост глас. Тази нощ щеше да му струва цяло състояние, но какво от това? Така щеше да покаже на Джулия, на роднините им и на всички приятели колко бяха преуспели. После я отведе до една от масите.

— О, маски…! — възкликна тя.

— Да, при това много внимателно подбрани и поставени на всяко място така, че да подхождат на госта. Виждаш ли? За дамите са изработени с фини, деликатни черти и са обрамчени с цветя и панделки, докато за мъжете са доста по-драматични. Някои са боядисани в златисто и сребристо.

— Направо фантастично — отново се огледа около себе си тя. — Все едно сънувам… О, нямам търпение децата да видят всичко това…

— Но дотогава… — Дъглас я отведе до масата, отредена за нея, и посочи една изключително красива маска, украсена с елмази и бели пера от двете страни. — Тази е твоята.

Смеейки се, Джулия я взе и кокетно я доближи до лицето си.

— Е, как изглеждам?

— Прекрасно, както винаги. Виж какво е сложено под нея.

Тя отново погледна надолу и забеляза малка кадифена кутийка. Вече бе дала своя подарък — четири сребърни свещника, специално изработени за случая от Тео Фенъл. Това, изглежда, беше неговият дар за нея. Отвори кутийката и в нея намери пръстен с диамант, инкрустиран с платина. Съвсем занемяла, тя остана загледана в бижуто.

— Кажи, как ти се струва?

— Ако произнеса дори само една дума, ще се разплача отново! — прошепна Джулия и сложи пръстена на ръката си.

Той продължи с преднамерено делови тон:

— Двамата изминахме дълъг път, откакто отворихме първия си ресторант, нали? Нека сега да изпием по чаша шампанско, а утре ще можеш да ми благодариш подобаващо. Време е шоуто да започне… както се казва.

Следващите двадесет минути излетяха неусетно и останалите заприиждаха в шатрата, за да се запознаят с обстановката. От всички страни се разнесоха възклицания и възторжени възгласи.

— Страхотно! Наистина великолепно! — повтаряше като насън Уилям, докато Пами изразяваше възхищението си типично по американски:

— Невероятно! Невероятно, наистина!

Майкъл притичваше от статуя на статуя, скриваше се отзад и веднага отново се появяваше с виковете:

— Уау! Татко! Уау!

Единствено Анна стоеше смълчана, попиваше атмосферата и копнееше Петрок да е тук. Всичко й се струваше толкова кухо без него. Наистина ли всичко в живота й оттук нататък щеше да бъде изгубено за нея, само защото не би могла да го сподели с него? Отпивайки големи глътки от чашата с шампанско, тя реши тази вечер да се напие. Това беше единственият начин, каза си мислено, да преодолее болката.

— След пет минути трябва да се връщаме в къщата — високо съобщи Дъглас. — Фоторепортерите вече са тук и Морган ги черпи във всекидневната, но гостите ни ще започнат да пристигат всеки момент. Вие можете да се разположите някъде из моравата, но Джулия и аз, заедно с Анна и Уилям трябва да заемем местата си.

— Слушам, сър! — изпъна тяло по-големият му син и изкозирува шеговито.

— Добре де, добре — отвърна с присъщото си добро настроение бащата. — Зная, че се разпореждам като офицер, но нали е редно да приветстваме пристигащите. А, ето го и Брайън Уилямс. Всичко е наред, приятелю, веднага идваме.

С импозантния си вид, подсилен от яркочервената ливрея, уредникът щеше да се погрижи вечерта да премине по план, хората да бъдат настанени по местата си навреме, да се вдигнат тостовете и да се произнесат речите, без да се допусне някой гаф. Дори ако това се случеше, той трябваше да направи така, че никой от присъстващите да не забележи.

— Сега вече мога да се отпусна и да се забавлявам — каза му Джулия. — Изцяло разчитам на теб да следиш за реда.

След пищния декор, изобразяващ старинна венецианска къща, за нея беше истински шок да се озове в обикновена английска градина в провинцията. Гостите бяха започнали да пристигат и колите им образуваха стройна колона на съседната поляна. Дъглас се запъти първо към коридора, където се бяха скупчили фоторепортерите, между които Ричард Янг, Алън Дейвидсън, Доминик О’Нийл, Алек Голбрейн и Дейвид Джоунс, който бе натоварен със задачата да следи всички светски събития през седмицата. Вече им бяха предоставени списъци с имената на всички триста поканени, дори кратките биографии на най-известните сред тях. Освен това им бе осигурена специална маса в шатрата и сервитьор, който трябваше да се погрижи нищо да не им липсва през цялата вечер. Домакинът не бе оставил нищо на случайността. Това празненство щеше да бъде отразено в жълтите рубрики на всички вестници още на следващия ден и той лично щеше да направи всичко възможно отзивите да бъдат само положителни.

Атмосферата беше наситена с вълнение и очакване. Брайън зае мястото си на прага на гостната, готов да възвестява поименно пристигането на всеки гост. Сервитьорите държаха табли, отрупани с чаши шампанско. Анна, застанала успоредно с родителите си и брат си, несъзнателно приглаждаше полите на балната си рокля и не забеляза фигурата, изправена до френския прозорец, втренчила поглед в нея. Тогава внезапно се обади майка й:

— Петрок! Толкова се радвам да те видя!

Момичето се извърна рязко, внезапно обзето от неизпитано до този момент вълнение. Спретнат във вечерния си костюм, Петрок се оглеждаше с глуповато изражение и нервна усмивка плъзна на лицето му.

— Може ли да вляза? — попита той нерешително.

— Разбира се — веднага реагира Джулия, като го целуна по двете страни и го въведе в стаята, докато дъщеря й стоеше като вцепенена.

— Добре дошъл, приятелю — стисна ръката му Дъглас. — Радвам се, че успя да дойдеш. Вземи си питие. Ще намериш останалите на двора.

Сякаш нищо не се беше случило и всички го бяха очаквали през цялото време. Той се приближи до Анна и я погледна в лицето.

— Толкова много съжалявам. Мислиш ли, че би могла да ми простиш някога?

— Не съм сигурна — отвърна тя простичко, ядосана, задето я бе накарал да преживее цели три дни в ада, но в същото време радостна, че все пак е до нея.

— Моля те, Анна. Не мога да си обясня какво се случи. Нещо като… Просто не можах да се справя… Беше като нервен срив. Неочаквано ми се струпаха прекалено много неща на главата и всичко ми се стори много объркано. Целият ни живот е низ от препятствия. Първо работата ми, после парите, а накрая и бъдещето. И като че ли ми дойде в повече. Но сега съм по-добре.

— Не зная дали бих могла да кажа същото и за себе си — поклати отрицателно глава тя.

— Мистър и мисис Хенри Бенкс — високо и отчетливо произнасяше в това време Брайън. — Лорд и лейди Мейвърс… Мистър Джордж Купър и мис Леси Белшот… Мистър Питър Таунънд…

Празненството беше започнало.

Петрок се измъкна в градината, промърморвайки под носа си, че ще поговорят по-късно. Изражението на лицето му издаваше искрено притеснение, а погледът му бе изпълнен с разкаяние. Анна изведнъж засия. Никога преди не бе изпитвала подобно чувство за превъзходство. За първи път от началото на връзката им изцяло владееше положението. Сега единствено от нея зависеше дали ще се разделят, или ще останат заедно. Това беше главозамайващо откритие.

— Мистър и мисис Чарлз Уентуърт… Мистър и мисис Дънкан Кроу… мис Джоан Колинс… Мистър Джон Рендал…

Темпото се увеличаваше с всяка изминала минута. Брайън съобщаваше имената на пристигащите колкото можеше по-бързо, докато на масата, поставена зад домакините, купчината от подаръци ставаше все по-внушителна. Застанал от дясната страна на Анна, Уилям, доста развеселен от следобедното посещение на Стефани в стаята му, шепнеше в ухото й забавни забележки, които караха сестра му да се залива от смях в най-неподходящи моменти.

— Ето я и мадам ферибот — измърмори той, когато една титулувана дама, известна с безбройните си бракове, се появи на вратата с поредния си съпруг.

— Лорд и лейди Арчкоумб — съобщи Брайън.

— Защо така?

— Защото се прехвърля от един благородник на друг — обясни й тихо Уилям.

През френския прозорец откъм градината долитаха неясни гласове, смях и звън на кристални чаши, докато през гостната продължаваше да напира непрестанния поток от нови и нови гости. Премиерът и съпругата му пристигнаха заедно с няколко министри от кабинета. Веднага след тях се появи американският посланик с жена си, последван от колегите си от Франция и Италия, а също и членовете на гръцкото кралско семейство.

— Лорд и лейди Тредуел… Принц Джорджио Лихтенщайн… Мистър Родни Лонгсдейл… Херцогът и херцогинята на Портанова…

Уредникът все още се държеше.

— До този момент са пристигнали сто осемдесет и двама души — информира той шефа си в кратка пауза между две представяния.

Майкъл, почти неузнаваемо пременен в тъмните си панталони, бяла риза и официално сако, се промъкна между тях.

— Откъде знаеш? — попита момчето. — Да не би да ги броиш по двойки?

Брайън се усмихна и му показа малкия уред, който стискаше в ръката си.

— Това нещо се нарича брояч — обясни той. — Навремето се е използвал на корабите, когато пътниците са слизали на брега. На изхода някой от моряците е преброявал хората, а после го е правил отново, докато са се връщали на борда.

— Така че никой да не бъде забравен на брега? — заинтригуван запита Майкъл.

— Точно така — мъжът се обърна към Дъглас. — Ако продължават да пристигат с това темпо, всички ще бъдат тук още преди девет часа. Не бихте ли желали да оповестя вечерята към девет и петнадесет?

Домакинът кимна в знак на съгласие и побърза да приветства диригента на Кралската опера.

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

Потокът от хора продължаваше и скоро цялата морава се изпълни с народ. Дъглас направи знак на Брайън, че е време да съобщи за предстоящата вечеря.

— Доколкото мога да преценя, ще са ни необходими не повече от двадесетина минути, за да настаним всички по местата им — каза той и пое към шатрата.

Внушителният венециански декор изуми гостите и отвсякъде се разнесоха възклицания, заглушаващи нежната мелодия на мандолината. Декорацията на импровизираната италианска вила беше в стил рококо, богата на копринена дамаска и позлата. В един от ъглите, определен да представлява вътрешен двор, фонтан пръскаше искрящи струи вода в тъмен басейн, а над перилата на малък балкон, под обсипаното със звезди небе, сияеха Големият капал и мостът Риалто. Сух сняг покриваше пода, мистериозно изсипвайки се над позлатена гондола, пълна с кадифени възглавници.

— Никога не съм виждала подобно нещо…

— Господи, колко ли струва всичко това…?

— Не мога да повярвам. Все едно ще се поставя някаква опера…

— Типично за Дъглас! Но този път доста се е изхвърлил, не мислите ли?

— Какво говориш! Подобна екстравагантност е направо вулгарна!

— И каква демонстрация на обществени връзки! След като е успял да докара самия министър-председател, нищо чудно скоро да му предложат рицарско звание…

— Е, при всички случаи ще го поканят в двореца…

— Колкото до мен, аз му желая успех.

— Сигурно е хвърлил доста усилия, за да го убеди да дойде…

Порицанията и похвалите бяха горе-долу поравно. Шумът от множеството гласове достигна връхната си точка, докато гостите заемаха местата си, оглеждайки се да не би някой от непримиримите им врагове да бъде настанен на по-хубава маса от тяхната, което означаваше сред по-известни и по-знатни особи.

Неотразима в сребристата си рокля, Джулия непрестанно сновеше между хората, за да се увери, че всеки е настанен на отреденото му място и е получил всичко, от което имаше нужда, правеше комплименти на жените за тоалетите им и ласкаеше мъжете за тяхната елегантност. И от всяка маса беше изпращана с възхитени погледи.

— Тя изглежда изумително.

— Забеляза ли роклята й?

— Родена е за домакиня, трябва да й се признае. Какво, за Бога, би правил Дъглас без нея?

Най-сетне всички бяха настанени, първото ястие беше сервирано, първата чаша шампанско налята, шумът от множеството гласове бе поутихнал и истинската наслада от вечерта се спусна над шатрата като пелена от щастие.

На път към масата си, Дъглас спря да размени няколко думи с най-важните според него гости — главните редактори на списанията „Татлър“, „Хампър и Куин“, „Вог“ и „ОК!“ и журналистите със собствени светски рубрики в „Дейли Мейл“, „Дейли Експрес“, „Дейли Телеграф“, „Ивнинг Стандарт“ и „Глоуб“. Подозирайки, че те не биха желали да прекарат вечерта заедно, той ги бе настанил стратегически на единадесет различни маси с някои интересни хора, така че да могат намясто да получат някоя и друга пикантна история. При фотографите работата стоеше по друг начин. Между тях съществуваха добри приятелски и професионални взаимоотношения, затова те нямаха нищо против съвместно да се повеселят и да си отдъхнат, докато не правеха снимки.

— Получихте ли точния списък с имената на всички гости? — питаше поотделно всеки журналист Дъглас. Същата сутрин, за да облекчи работата им, бе изпратил по факса имената на онези, които бяха потвърдили присъствието си.

От всички страни отвърнаха с утвърдителни кимвания и усмивки и доволен, той най-накрая се отправи към масата, на която трябваше да бъде домакин.