Уна-Мери Паркър
Среднощни тайни (13)

Тринадесета глава

Вторник, 25 юни 1996 г.

С нечовешки усилия Дъглас се вдигна от леглото на следващата сутрин с избистрена глава и зареден с енергия след няколкото часа дълбок сън. Тримата с Роджър и Кристофър закусиха набързо и в седем часа и половина напуснаха къщата с намерението да изпреварят най-голямото задръстване, за да стигнат навреме за срещата с Куентин Бартоломю.

От друга страна, Питър като че ли бе изпаднал в дълбока депресия. Седеше в трапезарията заедно с Уилям, Анна и Майкъл и трошеше препечената филийка, без да осъзнава какво е сервирано в чинията му.

— Къде са другите? — запита Майкъл.

— Дядо ще закуси в стаята си. Баба и Саймън също — отговори брат му. — Ще слязат при нас по-късно.

— Какво ще правим днес? Може ли да отида да видя мама?

— Дядо и баба ще те изведат някъде — намеси се Анна. — Струва ми се, че са ти подготвили изненада.

— Но аз искам да отида при мама! — намръщи се малкият и очите му веднага се насълзиха.

— И наистина ще я видиш много скоро. Татко, Роджър и Кристофър заминаха за Лондон тази сутрин, за да се срещнат с един човек, който ще й помогне да се прибере у дома колкото се може по-скоро.

Детето се сви на стола, сякаш го проряза остра болка.

— Искам при нея веднага! — проплака то.

— О, я се стегни, приятелю — с авторитета на по-голям брат нареди Уилям. — Тя скоро ще си дойде.

Закуската приключи и Анна се обърна към Питър. Чичо им продължаваше да гледа в пространството с празен поглед.

— Искаш ли да те заведа при дядо? Той не знае, че си пристигнал, и много ще се зарадва да те види.

— Съмнявам се, но така или иначе трябва да се видя с него.

— Настанихме го в друга стая. Ще ти покажа къде е.

— Не е необходимо. Сам ще го намеря — изправи се тежко и напусна стаята, без да продума.

Анна и Уилям се спогледаха, вдигнали учудено вежди.

— Трябва да е много разстроен заради баба, а? — отбеляза братът.

Сестра му кимна по посока на Майкъл, в знак, че не бива да обсъждат този въпрос пред него. По-късно, щом двамата останаха сами, тя сподели своята гледна точка за странната проява на скръб от страна на Питър.

— Той никога не се е разбирал много добре с баба и дядо. Татко винаги е бил техен любимец. Което никак не е справедливо. Родителите не бива да имат любимци. Обзалагам се, че му е най-мъчно, задето го е нямало тук, когато баба е починала. Искам да кажа, че така и не успя да се сбогува с нея както трябва. Струва ми се, че щеше да бъде удовлетворен, ако бе получил някакво уверение, че го е обичала и е мислила за него през цялото това време.

— Което, без съмнение, е самата истина. Е, може би не колкото татко. Поне може да се утешава с мисълта, че прекарахме последните няколко дни всички заедно.

Анна изгледа брат си въпросително.

— Да, но това не беше уикендът на едно щастливо и сплотено семейство! Внучка, за която никой не е подозирал, че съществува, се появява с гръм и трясък насред празненството, а после баща ни бе обвинен в убийството на бившата си любовница — тя замълча, опитвайки се да анализира собствените си чувства. — Не съм сигурна дали не се радвам, задето Пат почина, преди да разбере, че мама… нали разбираш, преди да направи онези признания… — додаде с болка в гласа си.

— Поне щеше да се убеди, че татко е невинен.

— О, тя си го знаеше — бързо каза Анна.

* * *

Инспектор Суон педантично преглеждаше показанията на свидетелите. Щом нещо му се стореше нередно, натрупаният с годините опит изпращаше до мозъка му предупредителни сигнали. Започна с нареждането следовател Нютън да се свърже с метеорологичната служба и да провери какво точно е било времето на 23 август 1980 година.

— Невил Бъртън продължава да твърди, че денят е бил толкова хубав, че дори е смятал да окоси моравата — каза Суон. — По мое мнение малко преувеличава.

— Времето наистина трябва да е било хубаво. Случило се е през август в края на краищата. Дъглас Рътърфорд е работил в гората цялата сутрин, а съпругата му е обикаляла магазините в Стикли. Нямаше ли да има кални отпечатъци в кухнята, ако беше валял дъжд?

— Не това е същественото — отвърна Суон.

— Пък и в рапорта на полицията не е отбелязано да е валяло.

— Точно така — нещо наистина му убягваше, но той не можеше да разбере какво. — Ще се опитам да разбера повече за този Невил Бъртън. Живял е в онази къща цял живот, нали? Значи трябва да има много хора, които биха могли да ни кажат повечко за него. Това, което ме притеснява, е защо този човек, пък и майката на Лили, толкова много искат да хвърлят вината върху Дъглас Рътърфорд? При това най-неочаквано? След като вече знаем, че не е бил той, защо продължават да се придържат към новите си показания? След цели шестнадесет години? Ако този човек попадне в затвора, вече няма да има кой да изплаща издръжката на Роуз. Защо тогава искат да стане точно така? После, защо Невил се кълне, че е видял през прозореца на кухнята именно Рътърфорд да отключва вратата на килера час и половина преди той действително да е пристигнал в къщата, след като би трябвало да е забелязал жена му?

Нютън размишляваше трескаво. Да не би да бе пропуснал нещо въпреки цялото си старание?

— Веднага ще се заема с това, сър — каза той.

* * *

Приближаваше обяд, а следователят вече бе открил няколко много интересни факти. През изминалата седмица на майката на Лили бяха доставени нови пералня, сушилня, телевизор и видео, както и CD плейър, а гардеробът на Роуз бе напълно подменен. Всички тези вещи бяха струпани в малката им къща и изглеждаха нелепо, редом с разкривената секция, мухлясалите тапети и окъсаните килими. Обяснението, което старата жена бе дала неохотно с тон, подсказващ, че „това не е ваша работа“, бе, че е имала спестявания и сега, след като внучката й бе навършила шестнадесет години, тези неща щяха да им бъдат необходими. Пък и кой би отказал малко лукс на бедното дете?

Следващото посещение на Нютън беше в дома на Невил Бъртън. Откри го, отново обгърнат в облак от отровния дим на лулата си, да гледа надбягванията в Дънкастър на чисто нов широкоекранен телевизор, към който също бе включено видео. Допълнителните „екстри“ включваха микровълнова печка, фризер с хладилник, мобилен телефон, електрически тостер и чайник. Върхът на всичко беше специален стол, чиято облегалка се спускаше назад, но за сметка на това подложката за крака се повдигаше, осигурявайки пълноценна почивка, допълнена от удобна възглавница. С други думи, както по-късно бе споделил следователят с колегата си, правеше всичко, освен да те масажира в събота вечер.

След като го попита откъде има всичко това, Невил Бърън бе отвърнал по подобен начин, че е похарчил спестяванията си, за да си осигури малко по-висок стандарт, какъвто на седемдесет и две години със сигурност заслужава. Оказваше се, че двамата най-важни свидетели на обвинението бяха решили по едно и също време да прахосат маса пари за глезотии.

— Защо да не отидем да си поговорим с някои от съседите на Невил — предложи Суон, след като внимателно бе обмислил получената информация. — Далеч съм от мисълта, че е спечелил от лотарията, но те наистина биха могли да ни разкажат някои интересни неща. Като например дали не е имал някакви посетители през последните няколко седмици, или пък дали не са забелязали нещо странно около него.

Късметът им проработи още от първия път, щом позвъниха на вратата на мисис Парис, осемдесетгодишна вдовица, която бе живяла през последните двадесет и три години в съседство с Невил. Доволна, че има с кого да си побъбри, старицата ги покани в малкия си, но безупречно чист дом, който ухаеше на лавандула и препарат за почистване на мебели. След като от пръв поглед разбра, че макар да се движи с бастун, умът на вдовицата е остър като бръснач, Суон реши да изпробва паметта й.

— Значи вие сте живели тук, когато Лили Уотсън е починала в Хайфийлд през 1980-а?

Малките й сиви очички заблестяха заинтригувано.

— Да. Спомням си, естествено. Колко жалко. Толкова млада жена, при това с малко дете.

— Срещали ли сте се някога със собствениците на къщата, мистър и мисис Рътърфорд?

Тя се усмихна и пожълтялата й кожа се осея с множество бръчици, повечето от които със сигурност получени от смях.

— Не бих казала. Те са богати хора, както знаете. Живееха си като царе в голямото имение.

— Но знаете доста подробности от живота им, нали? Имам предвид от съседа ви, мистър Невил Бъртън? — стреля на посоки Нютън.

Жената кимна и на ярката слънчева светлина, процеждаща се през прозореца, скалпът й, розов и лъскав, прозираше под бялата й коса.

— Сега е пенсионер, но навремето ходеше да работи тях всеки ден. Така че имаше какво да разказва. Всъщност разправяше на съпругата си Алис за къщата, за красивите стаи, за всичко. А тя пък го съобщаваше на мен, защото си бяхме приятелки. Очевидно са давали големи приеми. Бяхте ли на бала им през уикенда?

Суон се усмихна снизходително, докато Нютън изглеждаше мрачен.

— Ние не сме от хората, които често канят на гости — отвърна инспекторът. — Та да се върнем към смъртта на Лили Уотсън… Предполагам, градинарят дълго е разказвал за случилото се, след като е станал свидетел на инцидента?

Мисис Парис поклати отрицателно глава.

— О, съвсем не. Всъщност той пропусна това събитие. Беше си у дома и цяла седмица лежа болен след поредния пристъп на бронхит. Помня, защото Алис ми се оплакваше колко бил зле. Дори се наложило да вика лекар. Това може да накара човек да се замисли, нали?

* * *

— Със сигурност може да накара човек да се замисли — повтори Суон иронично, докато се качваха в колата. — Що се отнася до мен, дори да взема окончателно решение. На този етап нито мисис Уотсън, нито Невил ще си признаят, но, изглежда, някой, който отчаяно е желал да унижи Дъглас Рътърфорд, е платил солидна сума, за да дадат фалшиви показания.

— Струва ли си да разпитваме отново мистър Харис? — попита Нютън. — Той има зъб на семейството, защото пазаруват направо от ресторантите си в Лондон. Очевидно предишните собственици на имението са харчили стотици лири на седмица в магазина му. Според мен господинът не би имал нищо против да види как Дъглас Рътърфорд се изнася от селото.

— О, със сигурност, затова ще отидем да се срещнем с него веднага, въпреки че не бих възложил кой знае какви надежди. Но се обзалагам, че би могъл да ни подскаже кой стои зад цялата история — триумфално завърши Суон, доволен, че отново владее положението.

* * *

Беше почти обяд и времето отново беше топло и сухо, макар природата да изглеждаше освежена след вчерашния дъжд. Анна предложи да обядват на терасата. Да се хранят навън, беше много по-нестандартно, отколкото да седят сковано в огромната трапезария, а точно днес последното нещо, което би могла да понесе, бе да гледа неимоверните усилия на всички да водят любезен разговор.

Дъглас, Роджър и Кристофър се бяха върнали от Лондон малко преди дванадесет и отново стояха уединени в кабинета, този път с Реджи и Питър. Цяла сутрин бяха обсъждали абсурдната ситуация, в която се намираше Джулия. През останалото време трябваше да уточняват подробностите около погребението на Пат.

Вивиън и Саймън бяха извели Майкъл и нямаше да се приберат цял ден с надеждата да го поразсеят и развеселят.

Обядът щеше да бъде съвсем скромен, но въпреки това Анна бе постлала масата с красива ленена покривка, украсена с ваза, в която имаше цветя от градината. Бе помолила също така Морган да изстуди бутилка от любимото вино на баща й. Щом забеляза усилията й, Дъглас силно стисна ръката й в знак на признателност.

— Благодаря ти, миличка — изглеждаше уморен и потиснат, макар да се опитваше да прикрие тревогата си за Джулия.

— Татко, следобед трябва да си починеш, иначе ще припаднеш. Мама ще има нужда от теб, когато се яви в съда в петък.

— Не мога да мисля за почивка, Анна — отчаяно възрази той. — Само за двадесет и четири часа изгубих майка си и… съпругата си.

— Не, не си изгубил мама. Адвокатът, с когото си се срещнал днес, няма да допусне да се стигне до дело. Тя би могла да пледира за смекчаващи вината обстоятелства или… или… — гласът й пресекна, защото се усъмни в собствените си думи.

Ставаше ли човек автоматично подсъдим, след като признаеше вината си? Нямаше куража да зададе този въпрос на баща си. Той седеше между Питър и Реджи и тримата обсъждаха химните, които трябваше да бъдат изпълнени на опелото на майка му. Дядо й изглеждаше много по-спокоен и отпочинал и непрекъснато потупваше ръката на по-големия си син.

— Не знаеш колко съм ти благодарен, задето ми предложи да остана за известно време тук, момчето ми.

— Можеш да останеш колкото си поискаш и се надявам това да означава завинаги — искрено го увери Дъглас.

Питър, от друга страна, почти не продумваше — толкова бе поразен от сполетялото ги нещастие.

Домакинът изгледа брат си съчувствено.

— Надявам се, че и ти ще останеш поне до погребението, Питър. Сигурно ще успееш да си вземеш отпуска.

Думите като че ли го върнаха към живота, изтръгвайки го от дълбоката му замисленост.

— Благодаря ти, но трябва да се върна в училището още днес следобед. Това е най-натовареното време от учебната година, точно преди лятната ваканция на момчетата. Ще дойда за погребението в събота сутринта, но веднага след това ще си тръгна.

— Сигурен ли си? Няма ли да е по-добре да останеш с нас до края на седмицата? — опита се да го убеди Дъглас. Беше го срам да си признае, но дълбоко в себе си изпитваше облекчение при мисълта, че брат му ще отсъства. Скръбта на Питър за смъртта на майка им го караше да се чувства още по-зле, освен това имаше някакво усещане, че баща му чувстваше същото.

— Не, трябва да се върна — твърдо заяви Питър.

Неочаквано от далечината се разнесоха множество платове и удари на тежки врати, съпроводени от форсиране на двигателя на камион.

Всички мигом се умълчаха, заслушани напрегнато. Шумът като че ли идваше от другата страна на старата тухлена стена, която отделяше имота им от съседния.

— Дай малко назад! — извика нечий мъжки глас, разтапяйки се в лятната жега. — Още малко… още малко… стига! Това е!

— Какво, за Бога, става тук? — зачуди се Анна.

— Аха! — извика Уилям и размаха юмрук във въздуха. — Онази проклета дъртачка най-после се маха оттук! Слава Богу, че се избавихме от този боклук. Надявам се никога да не ми се наложи да я срещна отново.

Дъглас кимна в знак на съгласие.

— Вредите, които нанесе на семейството ни, са неизчислими — призна той. — Докато разговарях с адвоката тази сутрин, реших да предприема някои законни мерки против нея и да повдигна обвинение за нахлуване с взлом и клевета.

Анна се наклони напред и подпря лакти на масата.

— У тях е много тихо от събота вечерта насам. Бих казала, подозрително тихо.

— Както и да е, тя получи каквото искаше. Успя да провали нашия празник и да съсипе репутацията ми. Положи много усилия, за да го постигне, но Господ ми е свидетел, няма да я оставя да победи. Преди това ще се погрижа да мине през всички кръгове на ада.

— Ето, това се казва истински борбен дух — одобрително изкоментира Кристофър и си наля още вино. — Освен това няма никакво съмнение, че утре ще пуснат Джулия под гаранция, което все пак е нещо.

Тъмната сянка отново се спусна върху лицето на Дъглас.

— Да, но тя си призна! Дори Куентин Бартоломю бе достатъчно откровен да ни каже, че това усложнява нещата. Господи, за какво й трябваше да го прави? — изстена той отчаяно. — Ако си беше мълчала, всичко щеше да се размине след време. Полицаите никога не биха могли да докажат вината ми само на базата на показанията на Невил, а други свидетели е нямало.

Всички потънаха в дълбоко мълчание, всеки по някаква своя причина обзет от желанието да върне времето назад. Реджи издуха носа си, а Кристофър пресуши чашата си, напълвайки я отново. Роджър утешително обви ръка около раменете на Анна, припомняйки си я като малко, жизнерадостно момиченце, яхнало понито си. Уилям се взираше в чинията си, напълно изгубил апетит, докато баща му и Питър изглеждаха сближени от общата скръб като никога досега.

* * *

В два часа, докато в Хайфийлд всички бяха още около масата, Суон и Нютън напуснаха задната стаичка на местния универсален магазин, където бяха провели разговор с мистър Харис. Стомахът на младия следовател бе започнал да къркори и той си помисли, че ако скоро не хапне нещо, ще започне да му се вие свят. Проблемът с малките селища беше, че там нямаше пицарии, нито „Макдоналдс“ или рибни ресторанти. Докато колата им минаваше покрай малката пекарна, той си помисли с копнеж и надежда, че би могъл да залъже глада си с поничка с мармалад, обилно поръсена с пудра захар, кифличка със стафиди или поне със сладки, намазани с крем.

Кракът му леко натисна спирачката.

— Защо намаляваш? — строго попита инспектор Суон.

— Помислих си, че бихме могли да спрем и да хапнем по нещо, сър. Доста време мина от закуската насам.

— Не още, Нютън. Трябва да направим едно последно посещение. Карай към дома на мисис Нанси Греъм.

* * *

— Защо закъсняхте толкова? — гневно извика Нанси, когато камионът с надпис „Бързо пренасяне“ пристигна по обяд вместо в девет часа, както беше уговорено. — Цяла сутрин ви чакам! За такава безотговорност няма оправдание. Пет пъти се обаждах във фирмата и оттам ми повтаряха, че отдавна сте тръгнали. Къде бяхте? Закусвахте спокойно в кафенето на бензиностанцията? Или поспряхте за ранен обяд? Причинявате ми страхотно неудобство. Имах намерение да се настаня в новия си дом още тази вечер, но по всичко личи, че ще се наложи да прекарам нощта в хотела. А сега вижте какво ще ви кажа. Ако това се случи, фирмата ви ще трябва да поеме разходите, защото аз няма да плащам, задето вие не си вършите работата. И без друго таксата ви е толкова висока, че…

Отговорникът на групата стоеше срещу нея с ръце на кръста и заговори с извинителен тон, който изобщо не подхождаше на агресивната му поза.

— Много съжаляваме, мадам. Нищо не можехме да направим. Движението беше страшно натоварено. Още щом излязохме от Саутхамптън, попаднахме в задръстване, което стигаше чак до Уинчестър. После по пътя стана катастрофа…

— Ако бяхте по-инициативни, щяхте да изберете друг маршрут! — изкрещя му тя. — Не съм свикнала да се отнасят с мен по този начин!

Шофьорът на камиона, който бе застанал отстрани с двамата хамали и слушаше разправията, поклати глава и изкриви лице в гримаса.

— Както го е подкарала, няма да свърши скоро — измърмори той. — Хайде, момчета. Да дадем едно рамо на Фред. Ако искаме да се приберем у дома навреме довечера, трябва да се размърдаме.

Оказала се лице в лице с четирима набити, мускулести мъже, Нанси Греъм сниши тона.

— Е, залавяйте се тогава, но да знаете, че няма да има никаква почивка за чай, преди да сте натоварили всичко в колата — отсече тя злобно.

Щом се озова в спалнята си, отиде до прозореца и за последен път погледна към градината на семейство Рътърфорд. От утре гледката щеше да бъде различна: вътрешен двор, обзаведен с вулгарни градински мебели, собственост на младо семейство с куче.

Два часа по-късно, когато хамалите бяха приключили с опаковането на порцелана, среброто, дребните украшения, кухненското обзавеждане и покривките и ги бяха подредили в големи дървени сандъци, Фред отпи глътка чай от термоса си, скрит под седалката, и изтича при останалите.

— Слушайте — тихо ги предупреди той. — Едни ченгета току-що пристигнаха да се срещнат с мисис Греъм. Тя къде е?

Минута по-късно съобщи на полицаите:

— Госпожата е горе в спалнята си.

Инспектор Суон и следовател Нютън не изчакаха да бъдат поканени. Двамата тръгнаха по тесния коридор, провирайки се между големите сандъци и навитите на руло персийски килими.

— Мисис Греъм? — изкънтя високо гласът на Нютън. — Там ли сте?

Тя веднага се появи на тясната стълба и заслиза надолу, сякаш се спускаше по мраморното стълбище на палат.

— Кой ме търси?

Щом видя кои са гостите, застина намясто и ги изгледа враждебно.

— Какво искате? Не виждате ли, че съм много заета?

— Само да разменим няколко думи с вас, мадам — отвърна Суон с преувеличена любезност.

Жената се намръщи и приглади с ръка сакото на червения си костюм.

— За какво? Тази вечер напускам къщата. Оказа се много неудобна.

— Личи си от пръв поглед — равно каза Нютън, — но така или иначе се налага да поговорим с вас. Няма ли да е по-добре да отидем във всекидневната. Там ще бъде по-удобно.

— В гостната! — поправи го тя, после се обърна към двамата хамали, които я наблюдаваха зяпнали: — Отивайте да работите горе. Трябва да се опаковат дрехите ми.

Инспектор Суон започна без заобикалки:

— Имаме причина да вярваме, мисис Греъм, че сте дали солидна сума пари на мисис Уотсън и Невил Бъртън, с цел да ги накарате да дадат неверни показания относно събитията, станали на двадесет и трети август 1980 година. Накратко — успели сте да убедите мисис Уотсън да потвърди, че със сигурност е видяла спринцовката с адреналин в чантата на Лили същата сутрин…

— Но това е самата истина! — избухна гневно Нанси. — Да, самата истина. Инжекцията е била у нея онази сутрин. Ала майка й се е изплашила, че Дъглас Рътърфорд ще спре да изпраща пари за бебето, ако смъртта на Лили изглежда подозрителна. Това ми го разказа мистър Харис, а мисис Уотсън го потвърди. Едва ли някой ще отрече, че времето не е било подходящо да се говори истината.

Суон продължи, сякаш Нанси изобщо не бе говорила.

— Освен това подозираме, че сте накарали Невил Бъртън да заяви, че въпросната сутрин е бил на работа в Хайфийлд и е видял мистър Рътърфорд да отключва и отваря вратата на килера за хранителни продукти малко след като Лили е била вече мъртва, а не час и половина по-късно, когато е открил тялото й, както е станало в действителност.

— Ама… — отново подзе тя.

Той рязко вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и я изгледа с лице, сякаш издялано от камък.

— Може би ще ви бъде интересно да научите, мисис Греъм — продължи студено, — че Невил Бъртън си е бил у дома, защото е бил на легло след пристъп на бронхит в продължение на цяла седмица. През онзи ден изобщо не се е появявал в Хайфийлд. Освен това вече знаем със сигурност, че дори да е бил в къщата, не би могъл да види мистър Рътърфорд.

Лицето й бе станало яркочервено, подхождайки идеално на цвета на костюма й, а очите й се движеха във всички посоки, отбягвайки погледа на следователя.

— Длъжен съм да ви помоля да ни придружите до полицейското управление, където ще ви бъде предявено обвинение за клевета и подстрекателство към лъжесвидетелстване…

— Искам адвокат! — изкрещя тя и вдигна ръце, щом полицаите пристъпиха към нея. — Няма да се оставя да бъда унижавана от някакви си селски ченгета…

— А ние какво трябва да правим сега? — обърна се към следовател Нютън един от хамалите, следвайки го до полицейската кола. — Почти на половината на опаковането сме.

— Натоварихте ли багажа й в камиона?

— Не, само няколко кашона с порцелан и други дреболии.

— Много добре. Тогава ги разтоварете и ги върнете обратно в къщата. След това можете да си тръгвате, защото няма начин да успее да се пренесе още тази вечер. Ще я помоля да ми даде ключа, за да заключите.

Мъжът се засмя.

— Наистина предпочитам да го получа от вас. Е, поне ще се приберем в Саутхамптън навреме за чая.

* * *

Уилям се втурна в стаята и извика задъхано:

— Татко! Татко! Къде си?

Вратата на кабинета се отвори рязко и на прага застана Дъглас с напрегнато от тревога уморено лице.

— Какво се е случило?

— Няма да познаеш и след милион години! — започна синът ликуващо. — Току-що видях да откарват Нанси Греъм с полицейска кола. Щом ме видя, тя ме изгледа кръвнишки! Какво според теб може да е станало?

Баща му се обърна и отново влезе в стаята.

— Вероятно просто искат да изслушат показанията й — отвърна той мрачно.

— Беше с онези двамата, които идваха да разговарят и с теб… Не биха я извикали в полицейското управление заради онова, което направи, нали? Искам да кажа, че тя е дърта злобарка, но едва ли е извършила някакво престъпление… или греша? — колебливо завърши Уилям.

* * *

Суон и Нютън не бяха единствените заети в участъка през този ден. Инспекторът бе наредил на полицай Ноел Бърнс да прегледа всички показания, дадени след смъртта на Лили, като обръща особено внимание на думите на свидетелите, забелязали Джулия Рътърфорд в Стикли онази сутрин. В документите от 1980 година бе записано, че тя е била в селото между девет и половина и дванадесет и петнадесет, ала само преди два дни бе казала, че междувременно се е връщала в къщата.

Някои от онези, които я бяха видели тогава, отдавна се бяха преместили, други бяха починали, но все още имаше неколцина, които си спомняха онзи ден с яснотата, с която в паметта на човек се отпечатва споменът за случила се трагедия.

По обяд бе открито нещо, което ги накара да погледнат от съвсем друг ъгъл върху поведението на главните участници в събитията.

— Всички казват едно и също, сър — рапортува полицай Бърнс на Суон и Нютън. — Мисис Рътърфорд е забелязана от повечето свидетели да пазарува в селото…

— А в местния универсален магазин? Мистър Харис също ли я е видял? — прекъсна го детективът.

— Да, но само когато е минавала покрай витрината, за да седне в съседното кафене…

— Много добре. Ще проверим това.

— Пазарувала е в малката галантерия, после е отишла в антикварния магазин на Мортън, след това се е отбила до химическото чистене, а после…

— Добре, добре. Разбрах — след дългата сутрин Суон беше много уморен, гладен и раздразнен от поведението на Нанси Греъм — Давай по-накратко.

— Мисис Рътърфорд потвърждава алибито, което е имала през 1980 година. Намирала се е в селото приблизително от десет без петнадесет сутринта до дванадесет и половина. Открих и поговорих с няколко души, които са били разпитвани тогава, и те също потвърдиха показанията си. И което е най-важно, колата й е била в сервиз за подмяна на предните гуми през цялото време. Половин час след дванадесет е поела към Хайфийлд.

— Докато Джулия Рътърфорд е била навън, Лили е била ужилена от пчела приблизително в десет и половина, а тялото й е намерено открито от Дъглас Рътърфорд по обяд. Или поне така твърди той — Нютън замълча, продължавайки да размишлява трескаво. — Защо тогава жена му се призна за виновна в престъпление, което не е извършила?

Полицай Бърнс продължаваше да мълчи, но успя да долови вълнението, което се излъчваше от цялото същество на следователя.

— Има ли още нещо, сър? — обърна се той към Суон.

Инспекторът се стресна, сякаш съвсем бе забравил за присъствието на другите двама мъже.

— А, да, Бърнс. Мисис Рътърфорд се намира в килията на следствения отдел. Доведете я при мен. Искам да разбера кого се опитва да прикрие.

* * *

Колата се движеше почти безшумно сред мрака, направи десен завой, бързо премина през вратите на Хайфийлд и пое по дългата алея под тъмните сенки на огромните рододендрони, които Джулия толкова мразеше. Накрая спря пред къщата.

Минута по-късно една стройна фигура в черни панталони и пуловер се измъкна от нея, забързано изкачи стълбите и отвори входната врата.

— Дъглас?

За втори път този ден той се втурна навън от кабинета си и замря намясто, сякаш бе видял призрак.

— Джулия! — произнесе дрезгаво, с пепеляво лице.

— О, мили! — тя се хвърли към него, плачейки от облекчение, неспособна да каже и дума повече.

Двамата се прегърнаха силно, без да могат да повярват, че отново са заедно. В следващия момент тичешком пристигнаха Уилям и Анна, следвани от Кристофър, Роджър и Реджи. Разтреперани, те я затрупаха с въпроси. Анна избухна в сълзи, а Кристофър и Уилям говореха в един глас.

Понесена на гребена на вълната от любов и облекчение, със силната ръка, обвита около раменете й, Джулия бе въведена в кабинета, където съпругът й я накара да легне на един от кожените дивани.

— Добре съм. Не съм болна — протестираше тя. После се огледа наоколо. — А къде е Майки?

— Родителите ти го изведоха да го поразсеят. Ще се приберат след около час — обясни Дъглас.

— Късметлия.

— Разкажи ни какво стана — настояваше брат й. — Всички мислехме, че ще се явиш в съда в петък сутринта…

— Прекратиха делото — тихо отговори тя.

— Какво са направили? — спря внезапно Дъглас. — Искаш да кажеш, че потвърждават първоначалното заключение за нещастен случай?

Тя кимна, все още прекалено развълнувана, за да може да говори, замаяна от топлото посрещане. Съпругът й я улови за ръката и се надвеси над нея с пълни с обич и загриженост очи.

— Защо не отидеш да си вземеш една вана, мила? Може и да не усещаш умората, но със сигурност си изтощена. Най-важното е, че отново си у дома и не мога да ти опиша колко щастлив ме прави това.

— Мен също — отвърна тя искрено. — Мен също.

Той се качи горе с нея, сякаш не би могъл да понесе мисълта да я изпусне от поглед дори за момент. Докато Джулия се разсъбличаше, за да сложи синия си халат, Дъглас я заговори, неспособен да сдържа повече любопитството си:

— Какво точно се случи, миличка? Уилям е видял да отвеждат Нанси Греъм с полицейска кола.

Тя кимна.

— Точно заради това цялото обвинение се разпадна. Подкупила е бабата на Роуз и Невил да дадат фалшиви показания. Като начало, градинарят изобщо не е бил на работа онзи ден. Сама бих могла да им го кажа, ако ме бяха попитали.

— Вярно е. Когато полицаите се поинтересуваха от него, не можах да си спомня да съм го виждал тогава, но нямаше как да съм сигурен. Всичко беше такъв хаос.

— Мога да си представя — Джулия се настани пред тоалетната масичка и започна да разресва косата си. — И така, без тези двама основни свидетели, които единствени биха могли да потвърдят, че Лили е носила спринцовката в чантата си и именно ти си отключил и отворил вратата… не можеше да се възбуди дело. Очевидно са проверили всяко мое движение през онзи ден и са открили, че съм била в селото през цялото време и е нямало как да се върна вкъщи, дори да съм искала, защото колата ми е била в сервиз. Това разби на пух и прах самопризнанията ми. Бяха ми много ядосани, задето съм изгубила толкова много от ценното им време, но в крайна сметка ме пуснаха.

Дъглас седна на леглото, загледан в отражението на лицето й в огледалото. В стаята всичко беше застинало, сякаш откъснато от останалата част на къщата. Очите й уловиха неговите, в които се четеше ням въпрос, след което той запита с овладяна настойчивост:

— Защо го направи, Джулия? Защо наговори толкова лъжи? — тя се обърна, остави сребърната четка, но не отговори. — Кажи ми? Наистина ли мислеше, че имам вина? — в гласа му се прокрадна зле прикрита обида.

— Аз не, но полицията вярваше — каза и го погледна отново. — Цялата тази работа щеше да те съсипе. Дори и да те бяха обявили за невинен, пак щеше да се срине всичко, за което работи толкова упорито. Не можех да позволя това да се случи.

— Значи ти, от всички други хора на света, дори за миг си допуснала, че умишлено съм оставил Лили да умре?

— Така ли мислиш?

Той се поколеба, отбягвайки открития й поглед.

— Беше много убедителна — каза накрая. — Но подобна постъпка не ти е присъща. В същото време не можех да си обясня защо би поела вината върху себе си? Кажи ми, за Бога! — сега вече беше ядосан, от една страна, на себе си, че макар и за миг, бе повярвал във вината й, и от друга, на нея, задето бе признала нещо, което не бе извършила. — Постъпката ти беше много опасна, Джулия. Още повече, след като се изясни, че онази кучка, съседката ни, е замислила всичко, само и само да ни отмъсти. Какво, по дяволите, щеше да се случи, ако се бе явила в съда и съдебното жури те бе признало за виновна? Защо, скъпа? Кажи ми, защо го направи? Не беше ли, за да ми спестиш публичен скандал?

Тя отново извърна глава, но този път заговори със слаб и тъжен глас:

— Направих го, защото те обичам. Не можех да допусна да страдаш заради смъртта на едно момиче, което не те заслужава. Обичам те повече от всичко и всички на света. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам. Ако трябваше да дам живота си за теб, бих го направила, без да се замисля. От любов дори бих убила човек… ако преценя, че иска да те нарани или да те отнеме от мен — замълча за малко, после добави: — Но наистина не зная как е умряла Лили.

Дъглас я наблюдаваше мълчаливо и за първи път разбра нещо, което до този момент не бе оценявал достатъчно — нейната обсебваща любов към него. Към подобно чувство човек би трябвало да се отнася с отговорност, без да се възползва от него, но затова пък да го цени вечно. Ала беше и бреме. Внезапно му хрумна мисълта, че може би подсъзнателно си бе давал сметка за това още преди седемнадесет години и именно то го бе тласнало в прегръдките на Лили. Докато и нейната обич не бе станала също тъй обсебваща…

— За какво мислиш? — попита Джулия, като го наблюдаваше съсредоточено.

Той си пое дълбоко въздух и й се усмихна.

— Осмислях факта, че излъга, че си убила Лили, защото… защото ме обичаш. Дори след като откри, че имам дете от нея? Това е най-трогателната проява на прошка, която някога съм виждал.

— Не, не става въпрос за прошка. Бях дълбоко наранена. И унижена. Ревнувах от онова, което си преживял с нея, дори за толкова кратко време — гласът й пресекна и тя помълча, преди да продължи: — Но когато дойдоха полицаите и заявиха, че ще те арестуват и ще те обвинят за… Както и да е, не можех да допусна това да се случи.

— Господи, мила! — Дъглас се спусна към нея, прегърна я, изправи я на крака и зарови лице в шията й. — Мили Боже, не заслужавам съпруга като теб! — и върху гладката й кожа закапаха горещи сълзи.

— А не трябва ли да направим нещо и за Роуз? — прошепна тя настоятелно. — Ние двамата с теб, Анна, Уилям и Майки сме такива късметлии да притежаваме всичко, докато горкото дете…

Съвсем слисан, той се отдръпна.

— Какво… точно имаш предвид?

— Нищо фрапантно. Да я каним у нас с баба й, когато сме сами. Нямах предвид да я засипем с пари или със… скъпи подаръци. Това само би влошило нещата. Но бихме могли постепенно да я приобщим към семейството ни. В края на краищата — добави, като го погледна открито в лицето — тя няма никаква вина. Не трябва да я оставяме да страда заради нещо, случило се толкова отдавна.

— Ти си най-забележителната жена на света — бавно произнесе Дъглас.

Притискайки се към него, тя откри, че устните му са разтворени жадно. Обзе я дълбоко усещане за покой, какъвто не бе изживявала никога досега. Изчезнаха завинаги съмненията и страховете, с които бе живяла от момента, в който бе научила за връзката на съпруга си с Лили преди шестнадесет години. Беше приятно, като завръщаме у дома.