Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 127 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Димитър Димов. Осъдени души

Издателство „Български писател“, София, 1986

Редактор: Татяна Пекунова

Библиотечно оформление: Кирил Гогов

Фотограф: Венцислав Лозанов

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Янка Василева

 

Формат 70/100/32; тираж 100 112 екз.

Печатни коли 24; издателски коли 15,55

Условно издателски коли 15,17

Издателски №6291; код 25/95361 25431/5506-35-86

Поръчка №44/1986 г.на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 31.Х.1985 г.

Излиза от печат на 30.VIII.1986 г.

 

Цена 1,75 лв.

 

Набор — ДП „Балкан“, София

Печат и подвързия — ДП „Георги Димитров“. София

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на бележки под линия (има още)
  3. — Изцяло ново сканиране, разпознаване и корекция

V

Когато наближиха Пеня Ронда, те забелязаха отдалеч болницата на отец Ередиа, разположена на няколко километра от градчето. Тя бе много по-голяма от новата, която пристигаше, но палатките й, извънредно вехти и окъсани, правеха жалко впечатление. Фани и Мюрие решиха да се разположат направо, без предварителни обяснения, като избраха една малка полянка на около двеста метра от лагера на йезуитите. Червените кръстове върху колите привлякоха веднага любопитството на двама индивиди в расо. Единият бе висок, с червеникава коса и сини очи, докато другият — жълт, слаб и мургав — приличаше на мишка. Те не закъсняха да попитат новодошлите какви са и откъде идат. Мюрие отговори сухо, че идват с разрешение от Мадрид. Монасите се оттеглиха, но един от тях — по-високият — веднага яхна велосипед и отиде в градчето. След половин час пристигна с мотоциклет един сержант от цивилната гвардия, който намусено провери документите на всички. Очевидно, той бе недоволен от разкарването в жегата и след проверката хвърли враждебен поглед към лагера на йезуитите.

— Монасите ли ви повикаха? — попита Фани, като му предложи чашка анис.

— Да, сеньора!… Те се интересуваха дали имате право да останете тук и едва ли не ви обвиняваха, че сте дошли да се занимавате с шпионаж. Впрочем документите ви са напълно редовни.

— Изглежда, че нашето идване не им е приятно.

— Да, изглежда!… — Сержантът се усмихна презрително и това издаде омразата му срещу йезуитите. — Те отдавна са монополизирали правото да се грижат за ближния.

Той изпи още една чашка анис, благодари и се метна на мотоциклета си. След като се отдалечи, двамата монаси се присламчиха отново към Фани и Мюрие, натоварени очевидно с разузнавателна цел, защото почнаха да броят леглата и палатките и да разпитват испанците за това-онова. Те бяха съвсем млади, от най-низшата йерархия на ордена, което не им пречеше да проявяват нахалство. Мюрие се готвеше да ги изпъди, но Фани, напротив, реши да използува присъствието им, за да влезе във връзка с Ередиа.

— Братко — обърна се тя към по-високия от тях, — вие от болницата на отец Ередиа ли сте?

— Да, сеньора — отговори монахът.

— Навярно следвате медицина?

— Да, сеньора, в Гранада.

— И колегата ви също?

— Не. Той е фармацевт.

— Изглежда, че занапред ще работим заедно или поне ще бъдем съседи. Как се казвате?

— Брат Доминго.

— А колегата ви?

— Брат Гонзало.

— А вие как се казвате, сеньора? — звънливо и мазно попита брат Гонзало.

— Аз съм мисис Хорн. Бихте ли могли да предупредите отец Ередиа, че желаем да му се представим.

— В момента отец Ередиа не е тук. Ще се върне довечера — отговори брат Доминго.

— Замества ли го някой?

— Да, отец Оливарес.

— Тогава съобщете на него. Той ме познава. Кажете му, че искам да го видя.

Монасите се отдалечиха с дълбоки, учтиви поклони. След десетина минути те се върнаха и казаха на Фани, че отец Оливарес не може да я приеме, тъй като бил зает с молитвите си.

Фани гневно заповяда да се ускори разпъването на палатките. Както и очакваше, Ередиа дойде привечер, когато слънцето залязваше. Дойде сам, без никакво предупреждение и влезе направо в палатката, в която Фани и Мюрие се готвеха да вечерят. Той носеше същото вехто расо и груби обувки, с които тя го бе видяла за пръв път в посадата между Деспеняторос и Авила. За този миг тя бе чакала ден и нощ! Всичките вълнения, всичките изгарящи надежди и плахо очакване, които бе изпитвала досега, като че изведнъж намериха отдушник в пълната отмалялост, която обхвана тялото й, в пълната неспособност да произнесе каквато и да било дума. Един последен лъч от слънцето падаше през входа на палатката върху главата му и придаваше на гладката му, вчесана назад коса синкавочер метален блясък. Загорялото му лице се усмихваше презрително. И Фани пак почувствува, че в това лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота — в своя и в този на другите. Острите му и черни като въглени очи погледнаха Фани с насмешка и сякаш искаха да кажат: „Не те ли предупредих да не идваш? Какво търсиш тук? Какво може да съществува между нас? Защо не се запилееш с приятелите си по плажовете, по игралните казина, по дансингите?“ И пак в ушите на Фани прозвучаха безнадеждно думите, които той бе произнесъл в колежа „Ареналес“. „Вие принадлежите на света, а аз — на ордена си.“

Докато Фани все още не можеше да каже нищо, Мюрие студено почна да прави изявленията си:

— Идваме тук с разрешение на правителството. Избрахме Пеня Ронда, защото отговаря на нашата подготовка и възможности. Правилното функциониране на болницата е напълно осигурено.

Ередиа изслуша всичко с мълчаливо кимане на глава. Той предложи само Фани и Мюрие да отидат в Пеня Брава. Там отдавна имало нужда от болница. Но Мюрие отказа надменно и категорично. Монахът пак кимна с глава. След това, без да възрази нито дума, той бавно тръгна към изхода на палатката. Когато стигна до него, той се обърна към Фани и произнесе внезапно с невъзмутим глас:

— Мисис Хорн!… Може би смъртта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите повече за другите, отколкото за себе си. А това ще спаси душата ви. Простете за грубостта ми. Довиждане.

 

 

— Бяга от тебе като от дявола! — каза Мюрие след излизането му. — Но това е добър признак!

— Защо? — тъжно попита Фани.

— Защото ще разбереш, че трябва да се махнем час по-скоро оттук!

През дните, които последваха, Фани съзна колко наивно бе идването й. Отец Ередиа не само че не обръщаше внимание на нея, но дори опитите, които тя правеше да влезе във връзка с кой да е от хората му излизаха несполучливи. Оливарес, Доминго и Гонзало я избягваха най-старателно, като че тя бе някаква нечестива сила, която заплашваше да погуби душите им. Фани не се съмняваше, че те вършеха това по заповед на Ередиа и че в дъното на душите си може би наистина се страхуваха от нея.

Тъй като всички болни постъпваха в палатките на йезуитите, за Фани и Мюрие все още нямаше никаква работа и по цели дни двамата прекарваха в най-скучно бездействие. Мюрие усвои навика да ходи в градчето, където завърза приятелство с благородници. Той почна да й носи всеки ден новини във връзка с Ередиа.

— Не си въобразявай, че в лагера на йезуитите е много скучно — каза той веднъж.

— Защо, Жак?

— Защото в него има монахини от Кармелитския орден.

— Ето занимание и за тебе.

— Да, но Ередиа е запазил периметъра за себе си.

— Не оскърбявай праведния човек. Млади ли са?

— Не особено. Най-младата е на шестдесет години.

— Стига!

— Научих и друга подробност. Ередиа бил роднина на графовете Пухол.

— О!… Това е интересно!

— Да!… От колкото по-висок род е един испанец, толкова по-неизлечима е лудостта му. Мисля, че е полезно да го знаеш. И още една новина…

— Каква?

— Очакват в най-скоро време революция.

Фани равнодушно поклати глава. Това не беше интересно за нея. Вместо да се развълнува, тя разпечата бутилка с уиски и постави чаша на масата. В ъгъла на палатката, която служеше за трапезария, се бе образувал заплашителен куп от празни стъкла.

— Мислиш ли, че това може да продължи така? — попита Мюрие, преди да се разделят.

— Не зная — каза Фани уморено.

Тази вечер тя легна със замаяна от алкохола глава и заспа тежко. Събуди се няколко пъти от кошмарни сънища. Сънуваше ту Сандовал, чиито фосфорни очи пронизваха мрака, който я заобикаляше, ту болни с пръстени лица и блуждаещ поглед. По дрехите им пълзяха огромни въшки. Фани крещеше високо и когато се събуждаше, не знаеше къде се намира.

— Кармен!… — викаше тя на момичето, което спеше при нея. — Заключи вратата!

— Тук няма врата, сеньора! — уплашено отговаряше испанката. — Спиме в палатка.

Няколко пъти през нощта Фани си казваше уверено, че на другия ден ще отпътува за Мадрид, но щом решаваше да направи това, пред нея изпъкваше образът на Ередиа и тогава тя веднага съзнаваше, че не можеше да живее без него. Събуди се късно. Виеше й се свят. Потърси Мюрие, но той пак беше отишъл в градчето. Съзна, че трябваше да предприеме нещо. Изведнъж й хрумна смелата мисъл да отиде при Ередиа, да направи последен и отчаян опит да слеят болниците и да работят заедно. Само това можеше да я изтръгне от състоянието, в което се намираше. Запъти се към лагера на йезуитите, изминавайки с мъка късото разстояние до него. Въпреки ранния час горещината бе непоносима. Изгорялата от слънцето трева и кактусите шибаха полите на роклята й. Под обувките й прибягваха гущери. Пустинната степ тънеше в сънлива, меланхолична тишина. Камбаната на селището биеше за мъртвец. А над всичко висеше безнадеждно синьото испанско небе.

Като стигна лагера, тя видя една възрастна монахиня и я попита къде е палатката на Ередиа. Монахинята я измери с очи подозрително, след това я поведе мълчаливо към най-вехтата от всички палатки. На Фани се стори, че през главата на старицата минаха куп лоши мисли, които впрочем (Фани съзна това злобно) не бяха неоснователни. Монахинята се мушна в палатката. След малко излезе и направи знак на Фани, че отецът е вътре. Със затаен дъх Фани повдигна платнището, което закриваше входа. Ередиа пишеше нещо на масата, отрупана с много книжа.

— О!… Мисис Хорн!… — поздрави той равнодушно, като стана от масата. — Още ли сте тук?

— Очаквахте да се махна ли? — попита тя тихо.

— Очаквах да отидете в Пеня Брава.

— Знаете, че ако съм дошла тук, то е, за да работя в Пеня Ронда.

— Зная — каза той враждебно. — Може би разчитате на някаква промяна в отношенията ни?

— Не разчитам на нищо.

— Тогава защо сте още тук?

— Нима не знаете?

Фани бавно повдигна глава. Фанатичните му очи горяха мрачно. Цялото му лице се бе обляло с гъста цинобърна руменина.

— Всичко това е твърде просто за вас — произнесе той с отпаднал, внезапно тих глас, — докато аз трябва да мисля другояче… Вие никога не бихте могли да го разберете. Вие само ще ме упреквате и ще страдате… което не ми е безразлично. Говоря като християнин. А има и други обстоятелства, които също ми пречат да приема сътрудничеството ви…

— Други? Какви? Той се поколеба.

— Да ги наречем… Лични. Много съжалявам, ако това, което чуете, ви наскърби. Аз не можех да не известя за идването ви моя супериор, отец Сандовал. Прочее… в деня на пристигането ви аз му писах. Отговорът се получи днес — той се намръщи и посочи една хартия върху масата. — Отец Сандовал допуска да работим заедно… Той, изглежда, не може да си спомни името ви и не подозира мотивите, които са ви накарали да дойдете тук… Искам да кажа, отец Сандовал позволява да работим заедно само ако се съгласите да съединим двете болници в една, която да функционира от името на ордена. Освен това той иска да поемете и съответната част на разходите по издръжката на персонала и болните.

Фани слушаше поразена.

— Къде е личното ви съображение? — попита тя остро.

— О!… Къде! — Лицето на отец Ередиа се намръщи още по-силно, но гласът му остана хладен и сух. — Вие ще рискувате живота си и ще поемете разноски, без да получите нищо! Нищо!… — повтори той със съчувствена ирония.

Устните на Фани се свиха горчиво.

— Тогава защо настоявате да си замина? — произнесе тя бързо. — Защо действувате против интересите на ордена?

— Казах ви, че отец Сандовал не знае защо сте дошли тук, а аз зная… Мислех за честолюбието ви.

Наистина ли щадеше честолюбието й, наистина ли я уважаваше толкова!… Но защо тогава бе побързал да пише веднага на Сандовал? Та нима последният бе тъй оглупял да не се сети коя е Фани и защо бе дошла в Пеня Ронда? Нещо убоде дълбоко гордостта й. За пръв път тя съзна, че Светата дружина на Христа. Сандовал. Ередиа можеха да шарлатанствуват! Но ако Ередиа шарлатанствуваше, той правеше това заради ордена. Орденът, орденът над всичко!…

— Приемам условията — каза Фани.

— Мир на душата ви, мисис Хорн! — произнесе йезуитът.

 

 

Мир!… Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа? Тази троха, тази дребна милост, която Фани откупи от ордена така унизително, я привърза с още по-голяма сила към Ередиа! Сега тя имаше възможност да го вижда всеки ден. Сега тя вървеше по петите му, следеше движенията му, поглъщаше всяка негова дума, всеки поглед, всеки жест… Сутрин първата й мисъл бе за него, вечер заспиваше унесена в дребните случки, които засилваха доверието му и кой знае, може би удивлението му към нея. Едва ли някога Фани бе предполагала, че можеше да бъде тъй безшумна, тъй сдържана, тъй скромна и работлива сред страстта, която кипеше в душата й и която подобно на вода в язовир се издигаше все по-високо, за да разкъса бента изведнъж.

Отношенията между Ередиа и Мюрие се поправиха бързо, при все че последният не можа да се отърси напълно от злобата си към монаха. В новите палатки постъпиха около десетина болни, които французинът се съгласи да лекува по методата, прилагана от Ередиа. Освен това след дълги молби от Фани Мюрие почна да помага, макар и съвсем неохотно, в масовите опити с новата ваксина на йезуита.

— Опитите с тази ваксина са цяло престъпление — ругаеше той. — Присадените я понасят с висока температура и сърдечна слабост. Ние просто превръщаме хората в носители на вирус!

— Рано е да се предрича — дълбокомислено забелязваше Фани. — Ще трябва да изчакаме проверката по закона за вариационната статистика.

— Глупости!… След тази проверка Ередиа трябва да бъде екзекутиран публично.

— Но аз се възхищавам от неговата вяра в успеха!

— Вяра!… Та там е най-лошото, че се осланя само на вярата си? Не мога да не се смея, когато гледам усърдието, с което лекува заболелите, а след това ги опява в гробищата. Впрочем за него душата е безсмъртна!

— Дали не е наистина така?

— Не зная!… Питай Оливарес!

Наистина, отец Оливарес се бе заел усърдно с духовното превъзпитание на Фани. Почти всяка седмица той й подаряваше по една книга и развиваше пред нея блестящите си дисертации върху метафизиката на свети Тома Аквински. За нещастие, Фани бе основно покварена от материалистически идеи, които отричаха безсмъртието на душата. Освен това тя бе наклонна да приеме най-много само съществуването на безличния бог. Мюрие пък не искаше да чуе дори за него. Всички спорове се развиваха след вечеря под лунна светлина, когато Фани караше Робинзон да изнесе походни столчета пред палатката й и канеше отците на чаша ликьор. Споровете бяха забавни, защото Мюрие ги коронясваше с необикновени заключения, които Оливарес невинаги успяваше да разясни.

— Да продължим, отче!… — обърна се Мюрие веднъж към професора по схоластика. — Има ли действително теологични доказателства за съществуването на бога?

— Разбира се, сеньор!… Вие познавате биологията по-добре от мене. Хармонията в природата е най-убедителното доказателство за съществуването на бога. Нима не съзирате във всеки цвят, във всяко насекомо, във всяка жива твар устрем към цел, към всеобща хармония, която не е нищо друго освен необятната мисъл за бога, сътворил света?

— Така. А в петнистия тиф какво виждате?

Оливарес се усмихна. Всички хора на природните науки, когато възразяваха, тръгваха в тая посока. Не че възражението бе абсурдно, но то бе от тия, които можеха да се отстранят лесно. А да го отстрани, бе както дълг, така и развлечение за Оливарес. Но едва ли някой подозираше, че зад този дълг и това развлечение стоеше собственото му безверие, в личния бог.

— Виждам страдание, сеньор! — каза йезуитът.

— Значи, страданието има цел?

— Положително.

— Каква е тази цел?

— Изкуплението!… След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършен.

— Тогава защо бог, вместо да създаде хората добри, ги е направил лоши и ги поправя с наказание?

О, и на това схоластиката можеше да даде отговор!… Отец Оливарес се приготви да поведе слушателите си из лабиринта на християнската метафизика, но веднага съзна, че това щеше да ги отегчи.

— Вие какво мислите, мисис Хорн? — внезапно попита Ередиа.

— Мисля, че е така — каза Фани тихо. — Мисля, че идеята за изкуплението е достатъчно оправдание на християнството.

Тя не бе уверена в това, що казваше, но да се съгласи с Ередиа, да изпълни с абсурдна точност всяка работа, която й възлагаше, да заслужи мълчаливия му и признателен поглед бе върховно удоволствие за нея. Мисълта, че той виждаше и знаеше защо върши това, я изпълваше с опиянение. Тя изпитваше някак болезнена наслада да излага живота си пред очите му. Влизаше да работи в най-опасната палатка, където двете стари монахини от Кармелитския орден преобличаха болните. Ередиа няколко пъти й забрани да работи там.

— Казах ли ви да не влизате тук! — кипна той веднъж.

— Не е ли все едно кой работи тук?

— Не е! — извика той и в очите му светнаха искри.

— Това е, предполагам, вашата монашеска кротост! — произнесе тя весело.

— Това е моя заповед! — викна той още по-гневно.

Властен и груб, той я изпроводи с поглед до изхода на палатката.

На другия ден бе неделя. Ередиа разпределяше часове те на дежурството така, че всеки от светския персонал на болницата да бъде свободен за литургия. Фани бе усвоила навика да ходи на тези неделни литургии, които понякога отслужваше и самият Ередиа в черквата на селището. Отиде и тази сутрин, понеже вечерта бе научила от Доминго, че ще служи монахът. Сивите гранитни стени, полумракът, мрачните звуци на органа и монотонната служба на латински, от която долавяше само Pater Hoster и Dominus, я настроиха мистично. Но после, когато той извърна лицето си към богомолците, когато размаха кадилницата и тя го видя пак тъй прекрасен и недостъпен, у нея отново се разпали пламъкът на любовта й, дивият и сладостен копнеж да го притежава. Използува една пауза в службата и се премести напред, до първия ред коленичили жени, загърнати в черни воали. Те следваха движенията на йезуита със същия копнеж, може би го пожелаваха, несъзнателно по същия плътски начин, както и Фани, но грешният им порив бе удавен в религиозен екстаз. Когато литургията свърши, всички се изредиха да му целунат ръка. Фани никога не бе правила това, но сега изведнъж я обзе желание да сложи устните си върху ръката му. Бе последната от всички жени. Наведе се бързо, целомъдрено, като всяка от тях, но в последния момент ръката му изведнъж се втвърди и я отблъсна леко. Фани повдигна глава и го погледна с упрек. Видя само две тъмни очи, които я пронизваха мрачно.

 

 

Инцидентите в палатката на въшливите и в черквата бяха забравени скоро и отец Ередиа и Фани се върнаха отново към всекидневната размяна на къси, служебни разговори. През тия разговори имаше един миг, който Фани очакваше страстно, и това бе мигът, когато погледите им се срещаха. Каква странна смес от удивление и безсърдечна хладина се появяваше в очите му, когато той виждаше, че всичко, което бе заповядал на Фани, се изпълняваше от нея с точността на автомат, със себеотрицанието на безсънни нощни часове, които тя прекарваше в лабораторията и в палатките на болните! Не съзнаваше ли, че това себеотрицание, това усърдие и готовност да се самопожертвува, които Фани проявяваше всред опасността от заразата, не се дължеше на християнско смирение и любов към ближния? Можеше ли да я осъди, или оправдае? И с каква радост, която й опияняваше по-силно от всички удоволствия, изпитвани от нея досега, тя виждаше все по-ясно разгарянето на вътрешната борба в душата му!… Но тази борба, тези признаци на разколебаване у него бяха, уви, тъй редки! Те се потискаха веднага от желязната воля на личността му, от лудостта на фанатизма му, който го обземаше още по-пълно.

Една неделя — бе някакъв католически празник и по нареждане на Ередиа монасите отидоха в градчето да вземат участие в религиозната процесия — Фани седна да чете зад палатката си. Слънцето клонеше към запад. Наоколо свиреха скакалци, камбаната на селището пак биеше за мъртвец, а над тъжната равнина от червеникави глини и пясъци, осеяна с тръни и кактуси, висеше неизменното бездънно синьо небе. Тя четеше „Подражание на Христа“ — едно испанско издание, което й бе подарил Оливарес — и разсъждаваше меланхолично и снизходително върху величавата простота на тази книга. Загледана над книгата, тя забеляза изведнъж приближаването на Ередиа. С бавни, замислени крачки той идеше към палатката й. Против навика си сега идеше сам. Фани скочи бързо и влезе в палатката, за да хвърли пеньоара и навлече една глупава, черна рокля, с която се явяваше винаги пред него. Когато излезе, той бе вече в лагера и разговаряше с Робинзон. Щом я видя, той поздрави вежливо, като свали черната си плъстена шапка с широка периферия, докато с другата ръка стискаше молитвеника, който носеше постоянно със себе си. Фани го покани да влезе в палатката. Тя помисли, че монахът щеше да откаже поради отсъствието на Оливарес и Мюрие, но за нейна изненада той прие. Стори й се, че лицето му бе изтощено и замислено.

— Мога ли да поискам една цигара? — попита той естествено, като остави молитвеника и уморено избърса потта от челото си с една грамадна груба кърпа, която извади от джоба на расото си.

Фани знаеше, че той не е пушач, но подобно на много други монаси употребяваше емфие. Ала сега навярно дори този единствен лукс на аскетичното му тяло липсваше, защото бе пропуснал да се снабди достатъчно с него в Мадрид.

Фани му предложи от цигарите си.

— Дойдох за една услуга — каза той, като направи смешна гримаса и се закашля от острия виржински тютюн. — Лекарят от Пеня Брава ми съобщи преди малко по телефона, че там има девет нови заболявания. Нашата линейка отиде тази сутрин в Досфуентес и още не се е върнала.

— Ще изпратя някого от моите хора — бързо каза Фани. — Впрочем вие можете да разполагате с тях напълно във всяко време. Изпращайте ги, където искате, без да ме питате.

Йезуитът се усмихна горчиво.

— Вашите хора не ми се подчиняват — каза той.

— Как така? — възбудено попита Фани.

— Вълна от анархия залива цялата страна — продължи той мрачно. — Снощи са убити в Ескориал трима августинци и други двама в Авила. Застрелян е също и нашият супериор в Гранада.

Фани го погледна смутено.

— Защо става всичко това?

— Защото ние изкупваме винаги греховете на управляващите класи. Това е съдба, срещу която не се бунтуваме.

„Та вие не сте ли също управляваща класа?“ — неволно помисли Фани, но в същия миг сърцето й се сви от безпокойство за Ередиа.

— Изглежда, че ще има революция — каза тя.

— Да, ще има!… — потвърди той.

— Каква? Десничарска ли?

Ередиа не отговори. В дълбините на погледа му Фани прочете оскърбително недоверие. И тя почувствува болка от неговата затвореност, от това недоверие.

— Ще заповядам на моите хора да ви се подчиняват — произнесе тя сухо.

— Не трябва да ги дразните сега.

— Защо?

— Защото е опасно. Аз дойдох да ви помоля само за Робинзон. Ако заминем с линейката сега, ще се върнем довечера.

— Робинзон не ми трябва. Заминете с него.

— Благодаря! — произнесе той с признателност, която й се стори някак противна. — Трябва да отида на всяка цена в Пеня Брава. Епидемията се разраства, а, изглежда, ваксината ми не дава добри резултати. Колко суетни са нашите човешки усилия!… — добави той със скръбна усмивка.

— Надявам се, че втората модификация ще даде по-добри резултати.

— Едва ли!… Възлагах най-големи надежди на вируса, третиран със сулфамиди. Разполагате ли с още свободни легла? — попита той, давайки си вид, че отправя въпроса някак разсеяно и случайно.

— Разполагаме с двадесет. Можем веднага да ги удвоим.

— О, не!… Не!… — възпротиви се той енергично. — В никой случай не трябва да купувате повече легла и да влизате в нови разноски… Вие ще се разорите, мисис Хорн!

— Няма да се разоря — каза тя презрително.

— Que Dios se lo pague![1]… — произнесе той.

Това бе традиционната фраза, която испанските монаси употребяваха от незапомнени времена, събирайки милостиня за бедните. На Фани се стори, че сега тя прозвуча фалшиво и унизително. И тя каза:

— Аз не чакам нищо от бога.

Очите на Ередиа светнаха мрачно. Думите на Фани бяха твърде остри, за да не го засегнат. Нещо се бе промъкнало между двамата, нещо, което може би изведнъж го накара да говори направо, и това бе твърдостта, с която Фани отблъскваше всяка двусмисленост.

— Мисис Хорн!… — произнесе той и коприненият глас, с който обещаваше отплатата на бога, стана суров. — Ние свикнахме да се уважаваме. Искате ли това да продължи докрай? — Той изчака мълчаливото й кимване на главата и гласът му, по-остър и по-металически, продължи отново: — Моята душа е в ръцете на бога. Аз съм я обрекъл нему. Разбирайте, както искате, това. Аз гледам на света по друг начин, имам друга цел и други радости в живота си… Може би фанатизмът е испанска болест, която убива и мъчи, но предупреждавам ви, такъв ще бъда винаги, докато сте тук…

— Зная — каза Фани.

— Не!… Не знаете всичко! — продължи той. — Нашата съвместна работа се наложи от интересите на ордена. Всичко, което допускам — той подчерта „допускам“ — между нас, се определя от интересите на ордена. Съзнавате го, нали?… — Гласът му стана ироничен. — Бих могъл да действувам с казуистика, с формализъм, с reservatio mentalis, с всички тия похвати, които познавате от черната легенда за ордена и които за нас са обикновено човешко средство към целта, която преследваме. Ние не се спираме пред средствата, защото тази цел ни дава достатъчно морална сила да не ги избираме. Но пред вас аз не действувам или поне занапред реших да не действувам така… Съзнавате ли го?

— Да — каза Фани.

— Откъде знаете, че аз не го правя пак в интереса на ордена? — попита той с неочаквана, жестока и цинична усмивка.

— Трябваше да премълчите поне това!

— Трябваше да ви кажа и това. Беше необходимо да стигнем до последната възможна точка на разговорите си.

— Стигнахме я!

— Да, за удобство.

— И колко ловко!

От гърдите му се изтръгна остър смях.

— Сега мога да ви кажа, че докато сте тук, ще ви използувам непрестанно за целите на ордена. Тази вечер в Пеня Брава има монархическо събрание, на което ще говоря. Затова исках линейката.

— Значи, болницата е параван? Тя служи да прикрива агитациите ви за дон Луис де Ковадонга?

— Да, между другото — сухо каза йезуитът.

— Монархията? Това ли е целта на ордена?

— И монархията е само средство.

— Към що?

— Към световната католическа империя, към Христа, към бога!… — произнесе той и за първи път Фани долови в гласа му вълнение.

А в очите му се запали някакъв трескав пламък, сякаш това бяха очи на човек, който виждаше далечен, но изгарящ и примамлив мираж. Няколко минути той гледа в пространството, после извади грамадната бедняшка кърпа и избърса челото си, което се бе запотило от горещината в палатката. И Фани видя, че ръкавът на расото му бе оръфан — това ужасно, дебело и грубо расо, в което той се измъчваше през най-големите горещини, защото строгите правила на ордена му забраняваха да го свали, сякаш по този начин искаха да умъртвят с още по-голяма сигурност тялото му. Тогава й дойде наум, че той произхождаше от къщата на графовете Пухол, че навярно родителите му имаха имения и ренти, че бе още млад и ако искаше, можеше да води бляскавия живот на патриций, да играе поло, да се облича в копринени ризи и да има любовници, но вместо това бе станал монах от Дружината на Христа, носеше черно, грубо, прожулващо кожата расо и бе дошъл в Пеня Ронда да лекува болни от петнист тиф и да агитира за дон Луис, да гони далечния, безумния мираж на световната католическа империя, на Христа и на бога, мираж, който изгаряше сърцето му, който бе пропаднал опит на миналото и невъзможна фикция на настоящето? Но той бе омаян от този мираж, той се стремеше с всички сили към него… Не беше ли луд, напълно луд? Един Дон Кихот в расо, черен, огнен, фанатичен!…

След малко той излезе от палатката и тръгна към болницата си. Той вървеше малко прегърбен, със свити на гърдите ръце, които продължаваха да стискат молитвеника. Високата му фигура в расо и широкопола шапка се очертаваше фантастично върху кървавочервеното небе на залеза, а камбаната продължаваше да бие за мъртвец.

Фани му прости всичко и в същия миг съзна, че го обича още по-силно.

Тя продължи работата си в болницата на Христовата дружина с удвоено усърдие. Потокът от болни, който прииждаше, надминаваше многократно числото на оздравелите или умрелите. Палатките се препълниха. Фани обзаведе още четиридесет легла, при което една сума, която държеше в банката за чуждестранен кредит, намаля значително. Скоро и тия пари се свършиха. Адвокатът, който уреждаше паричните въпроси между безделниците в семейството Хорн, преведе нови суми в Испания. В същото време братът счетоводител, който завеждаше финансите на йезуитите в провинцията Толедо, съкрати тайно с три четвърти разходите на ордена по издръжката на болницата в Пеня Ронда. В края на краищата болницата на йезуитите и тази на Фани се сляха напълно заедно с персонала си. Вече не можеше да става въпрос, дали Фани работеше при Мюрие, или при Ередиа. Работата я викаше навсякъде. Едно старо огнище на епидемия и смърт се разгаряше бързо в тая най-дива, най-безплодна и най-фанатична част на Кастилия, докато десничарската революция приближаваше и роялистки агитатори сновяха неуморно и разнасяха лозунгите за сваляне на републиката, за императорска Испания и за дон Луис де Ковадонга. Че Испания отново щеше да стане империя, бе малко съмнително, но нима господ нямаше да помогне да се очисти поне от комунистите? Смутовете, подклаждани от храбри идалговци, които се бяха заклели да умрат за господ и за краля, ставаха все по-чести. Един следобед местната фаланга се опита да направи манифестация, но биде пръсната от въоръжени комунисти. Взводът от цивилната гвардия, който бе изпратен да въдвори реда, се разбунтува внезапно срещу командира си, така че трябваше да се намеси войската.

Докато ставаха тия безредици, отец Ередиа изчезна някъде в продължение на три дни. Когато се върна, едната му ръка беше превързана, а върху лицето му имаше сини петна и драскотини. Ередиа даде краткото обяснение, че паднал от мулето си, минавайки през стръмни планински пътеки. Върху целта на пътуването си той не каза нищо. Впрочем това бе напълно излишно.

След къса почивка той изчезна отново за още два дни. Върна се пак с мулето си, но здрав и читав. Привечер Фани помоли Мюрие да го посетят в палатката му. Искаше да го зарадва с една малка, прибързана, но благоприятна статистика за новата модификация на ваксината му, опитана в Пеня Брава.

Пред палатката на Ередиа те видяха брат Гонзало, фармацевта. Последният притежаваше всички изисквания, на които трябваше да отговаря един примерен йезуит: за духовните си упражнения избираше винаги темата на Страшния съд и бе потаен до непроницаемост. Той вечно стискаше в ръцете си молитвеника, говореше постоянно за величието на бога и за своето нищожество и когато трябваше да поздрави някого, правеше това с дълбок поклон и полуспуснати клепачи, както повеляваха правилата на ордена, написани от самия Лойола. Причината за всичко това бе отчасти порочната му природа, отчасти един особен вид умствено разстройство, което бе настъпило у него през време на духовните упражнения при постъпването му в ордена.

Когато видя Фани и Мюрие, брат Гонзало прие кроткия си, вечно унизен вид.

— Здрав ли е отец Ередиа? — неспокойно попита Фани.

— Да, сеньора. Той е в параклиса и чете молитвите си.

— Отдавна ли?

— От два часа.

— Дали ще свърши скоро?

— Не зная, сеньора… Тази сутрин болните от Досфуентес му попречиха да се моли и сега трябва да свърши молитвите си, определени за днес.

— Изглежда, че молитвите ви са доста много! — каза Мюрие.

— Да, сеньор!… Молитвеникът за летните месеци, наредени от нашия татко Лойола, съдържа шестстотин седемдесет и две страници.

Фани бе прелистила веднъж молитвеника на Оливарес и си представи тия страници на латински език с дребни червени и черни букви върху фина оризова хартия.

— По колко пъти се молите на ден? — попита Мюрие.

— По два часа в зори, половин на обед и половин вечерта. Но супериорът ни позволи да се молим само сутрин и вечер, тъй като имаме много работа с болните през деня. — И брат Гонзало добави смирено: — Молитвите са от по-голямо значение за нас.

— Сигурно, братко… — съгласи се Мюрие. — А брат Доминго чете ли ги редовно?

В целия лагер бе известно, че брат Доминго, който следваше медицина, проявяваше забележителна небрежност към правилата на ордена. Той злоупотребяваше с тютюн, не се отказваше, когато Фани му предлагаше уиски, и дори закачаше Долорес.

— Не зная, сеньор!… — сухо отговори брат Гонзало. — Всеки отговаря пред бога за себе си.

— Предайте на отеца да ни се обади утре сутринта — каза Мюрие. — Искаме да му съобщим нещо за ваксината.

Фани и Мюрие тръгнаха обратно към палатките си. Слънцето залязваше и безплодната степ, окъпана в червените светлини на залеза, приличаше на огромен пожар. Крачеха бавно. Лагерът бе затихнал и само от време на време зад платнищата на големите палатки се разнасяха глухи стонове, които замираха безнадеждно.

— Madrecita[2],… — проплака един детски гласец. — Madrecita!

— Estoy aqui hijo… Estoy aqui![3] — немощно отговори гласът на болната майка, а после всичко се удави в безбрежна мъчителна тишина.

— Докога ще продължаваш да купуваш нови легла? — внезапно попита Мюрие.

— Докато има нужда.

— А знаеш ли, че в банката нямаш вече пезети?

— Зная. Ще направя нов превод от Брентон и Мърей.

— Не забравяй, че зад гърба си нямаш милиони. Не си Клара Саутдаун!

На вечерята той не хапна нищо и разглеждаше Фани с мълчаливо съчувствие, така, както би разглеждал неизлечимо болен пациент, с когото не знае какво да предприеме.

— Защо не ядеш? — попита Фани учудено.

— Ще вечерям у маркиза на Досфуентес.

— О, значи, пак влезе в светска среда!

— А какво да правя? Да гълтам приспивателни ли? — попита той.

— Има ли млади дами?

— Разбира се!… Но има и симпатични господа.

— Роялисти навярно!… Колко забавно!

— Ередиа е също роялист! — насмешливо каза Мюрие.

— Откъде знаеш?

— От маркиза на Досфуентес, който му е братовчед. Ередиа обикаля планините и агитира за дон Луис де Ковадонга. Ередиа и Ковадонга са били приятели от детинство. Ако претендентът се качи на престола, Ередиа ще вдигне кръстоносен поход срещу комунистите… Испания винаги е била сабята на християнството.

Фани стана. С Мюрие никога не можеше да се приказва сериозно.

— Искаш ли да дойдеш с мене? — попита той.

— Не! — отказа тя троснато.

— Какво ще правиш тук?

— Ще легна и ще заспя.

Без да получи покана, Мюрие тръгна след нея и влезе в палатката й. Той запали цигара и започна да разглежда книгите върху масичката до леглото й, произнасяйки високо и натъртено заглавията им. Повечето бяха подарени на Фани от Оливарес. Между тях се намираха „Светата инквизиция“, „Животът на благородника Лойола“, „Йезуитски мисии в Западна Индия и Тихия океан“ и много други все от тоя род. Това бяха патетични страници за оправдаване на инквизицията, за възродения от Лойола католицизъм, ужасни страници, разказващи за монаси, които умираха в мъчения, пеейки псалми, които загиваха от чума и жълта треска, лекувайки болни, които падаха с кръст в ръка, пронизани от копията на диваци. Но в тия книги бе пропуснато да се отбележи колко живи хора бе изгорила Светата инквизиция в Европа и колко диваци бяха изклани от набожните католици в Южна Америка.

— Наистина ли ще спиш? — попита Мюрие и в гласа му прозвуча съмнение. След това взе от масичката едно стъкло с хапчета луминал, погледна етикета му и го мушна в джоба си. — Не завиждам на този сън. До каква доза си стигнала?

— Аз дори не го вземам!… — излъга Фани.

В куфара си тя имаше друго стъкло, което бе поискала от брат Гонзало.

— Лека нощ!… — каза Мюрие.

Той целуна ръката й и този жест я накара да си припомни без съжаление миналия, забравен вече живот.

Мюрие отиде да се обръсне и облече смокинга си за вечерята на роялистите. Фани угаси лампата. Кармен си бе легнала и спеше отдавна, защото сутрин ставаше рано.

Фани реши тази вечер да не взема луминал и да дочака търпеливо идването на естествения сън.

Бележки

[1] Господ да ви възнагради.

[2] Майчице.

[3] Тука съм, синко!… Тука съм!