Димитър Димов
Осъдени души (4)

I

През едно дъждовно априлско утро на 1936 година Фани се събуди по-рано от обикновено и като разтърка очите си, почувствува лек пристъп на досада от едномесечното си пребиваване в Испания. Самата страна не бе нито варварска, нито романтична, нито тъй смешна, колкото я бяха описали Готие и Дюма в книгите си от миналия век и колкото искаха да бъде мнозина съвременни автори, които превъзнасяха набожността и традициите й с не по-малко въодушевление от боя с бикове и съмнителния стил на страстното Canto flamenco^[1]. Напротив, всичко изпълваше Фани с някакво особено, трагично любопитство към нещата, хората и събитията в тая страна, където блясъкът на живота и сенките на смъртта бяха тъй остри. Досадата й се дължеше на това, че тя бе поканила на гости неколцина приятели, с които сега се чудеше какво да прави.

Двама от тях — Джек Уинки и Клара Саутдаун — бяха американци и я отегчаваха с глупостта си, а третият — Жак Мюрие — я обичаше и страдаше мълчаливо, което също бе отегчително. Американците тя покани от чувство на признателност, задето бяха улеснили с лъжесвидетелство развода й с мистър Морис Лойд, скотовъдец от Йоркшайр — един развод, който се бе проточил благодарение на желязната упоритост на мистър Лойд цели три години. Колкото за французина, с него я свързваше едно ефимерно приключение при зимна обстановка в Баварските Алпи. Фани го намираше много „мозъчен“ — един израз, който бе усвоил от книгите. С това прилагателно тя упрекваше нетърпимия му навик да разсейва илюзията на приятните неща, навик, който постоянно го тикаше да разсъждава подигравателно и който убиваше всичката му пламенност. След приключението той й се струваше незаменим като приятел, но, уви, той не можеше да разбере нито вътрешната нужда, която тя изпитваше, да го има постоянно до себе си, нито обстоятелството, че не можеше да му бъде вечно любовница.

След развода роднините на мистър Лойд пуснаха по адрес на Фани известни слухове, които, за жалост, не бяха съвсем измислени, и тя съзна необходимостта да потуши мълвата, като излезе за известно време от Англия. Тя прекара около шест месеца ту в Париж, ту в Южна Франция и през пролетта на следващата година дойде в Сан Себастиан. Тук през ранната пролет пейзажът запазваше разводнените акварелни цветове на крайбрежието около Биариц, но хората изглеждаха по-жизнени и по-ярки.

Тя направи една бърза обиколка с автомобил на юг и остана удивена от това, що видя: тази страна имаше свой облик, пъстрота и форми, които минаха пред очите й като цветен филм, зад чиито блясъци и театрална фантастика обаче прозираше жестоката трагедия на един народ, който се бореше със себе си, за да тръгне по нови пътища на развитие. Разбира се, всичко това Фани долавяше съвсем бегло и се вълнуваше от него само дотолкова, доколкото й се струваше забавно и доколкото изпитваше една остра и парлива възбуда, подобна на вълнението, което обзема чужденеца, когато рогата на бика разкъсват корема на някой нещастен, облечен в злато и коприна тореро. Тук нямаше нито помен от филистерското спокойствие на другите страни. Нещата преминаваха от една крайност в друга без меките полусенки на компромиса и от сблъскването на тия крайности изникваха нови устреми. Старинни катедрали се редуваха с клубове на анархисти, работнически митинги и поклонения пред мощи на светии. След почернелия от фабричен дим Билбао тя видя Толедо, потънал в сънлива романтика. В Мадрид се запозна с аристократи, които още вярваха в архангели и статуи на чудотворни Богородици, а в хотела прислужниците четяха Енгелс и Дарвин. В Барцелона работата кипеше с американско темпо, в Севиля свиреха на китари и животът се влачеше със сладостна нега като ленивите води на Гуадалкивир. По радиото кънтеше огненото красноречие на Пасионариа, в Авила жените ходеха два пъти дневно на литургия. Аристократите конспирираха срещу републиката, пролетариите се заканваха да ги изколят, но все отлагаха решението си. Фани бе напълно противоустойчива срещу романтиката (така поне обичаше да се хвали сама) и контрастите на сегашна Испания й се струваха много по-интересни от плесенясалото величие в Толедо и Ескориал. Тя разбра веднага истинската причина на това, що виждаше: и тук, както в Англия, едни имаха всичко, а други нищо; само че, за разлика оттам, тия, които нямаха нищо, тук се бунтуваха и протестираха. Един слуга тук не искаше да остане цял живот само слуга и децата му да бъдат пак слуги, защото това оскърбяваше човешкото достойнство. Впрочем, както бе втълпено на Фани от детинство, това заплашваше съществуването на цивилизацията. Но сега тя ни най-малко не бе наклонна да се тревожи за цивилизацията. На нея, само й се струваше забавно да поживее малко в тази страна, където хората бяха настръхнали и всеки ден се очакваше да избухне революция и където времето, докато се успокои злобата на семейство Лойд, можеше да мине по-бързо.

В Мадрид Фани видя един приятел от детинство — мистър Блеймър, когото тя наричаше просто Лесли. Пред него Фани изрази намерението си да остане за известно време в Испания.

— Какво ще правиш тук? — попита той.

— Мисля да се забавлявам — отвърна тя с всичката сериозност, която налагаше въпросът. — Освен това ще проуча страната, катедралите, боя с бикове…

— Добре, но не се увличай! — предупреди я Лесли.

Фани се върна в Сан Себастиан и нае за три месеца вилата на маестро Фигероа — художник, потънал в забвение. Маестро Фигероа бе на младини доста известен артист, при все че славата му не можа да излезе вън от границите на Испания като тая на Пикасо и Сулоага. Платната му въпреки сполучливия колорит бяха опорочени от театралност в композицията и предизвикваха усмивка върху лицата на критиците. Вилата бе малко усамотена, но имаше хубаво положение върху един скат до самия бряг на океана. Фани се настани в нея заедно с шофьора си и една възрастна прислужница, препоръчана от самия маестро Фигероа. След това почна да взема всеки ден уроци по испански и да чете книгите, които бе донесла от Париж. Но скоро се отегчи. Тогава тя покани приятелите си. И когато последните пристигнаха, пак се отегчи.

Тя се събуди върху старинно легло в стаята до обширното и светло помещение, което по-рано бе служило за студио на художника. Протегна се в леглото, ням свидетел на много страстни нощи от младините на артиста, и лениво запали цигара. Изпуши я, като спрягаше глагола tener (бе решила сериозно да научи испански). След това стана замаяна и с приятен гъдел по тялото си, защото в цигарите имаше опиум. Не трябваше да пуши повече от тия цигари!… Наклонността й към тях ставаше опасна. Тя ги вкуси за първи път в мансардата на един смахнат монмартърски поет, който наричаше школата си есенциализъм. Защо той наричаше лудостта си така, Фани не можа да разбере никога.

Тя се облече бързо и се отказа от сутрешната баня; тъй като предстоеше пътуване, пък и самата баня, построена по каприза на маестрото в мавритански стил, не бе никак привлекателна с нечистите пукнатини на басейна си. Потрепера от студ, защото в стаята бе хладно въпреки отворената врата на студиото, в което пламтеше голяма камина. В горещата Испания през зимата и пролетта човек винаги трепереше от студ. Наближаваше време за закуска и вилата скоро щеше да екне от гръмливите шеги на Джек и нетърпимия смях на Клара. Фани се почувствува още поотегчена от мисълта за този смях, когато размисли за предстоящото отиване до Авила — една глупава екскурзия, за която се съгласи по настояване на американците.

Като влезе в студиото, погледът на Фани падна върху една от картините на маестро Фигероа, която вчера бе пожелала да купи и която маестрото в пристъп на испанско великодушие й бе подарил. Картината бе доста зловеща и упражняваше въздействие дори върху американците. За да не я гледа, когато пиеха чай, Клара сядаше с гръб към нея. Сюжетът бе чисто иберийски. Смъртта, някакъв ужасен полускелет-полумумия, водеше към ада мъртвешко хоро, съставено от един император, един папа, един рицар и една куртизанка. Платното беше от младите години на художника и представляваше очевидно студия върху някой от класиците.

Фани почна да се грее на огъня и докато правеше това, гледаше втренчено картината. Сюжетът бе съвсем обикновен, а от техническо гледище таблото не издържаше никаква критика. Фигурите приличаха на дървени кукли, движенията им дразнеха окото с недопустими грешки. Дори хроматичният ефект, оригиналността и славата на маестрото, тук бе изтърван в явно подражание на Греко: студени сиво-сини тонове и фосфорна светлина, която идеше от невидим източник. Ала в тая небрежност, ако не на гений, поне на истински талант, Фани долови трагичното усилие на маестрото, който бе забравил анатомията и критиците, за да изрази мисълта си на философ. И той я бе изразил удивително. Докато смъртта се кискаше зловещо и долната половина от лицата на осъдените участвуваше в това принудително хоро с тъпо, цинично хилене, погледът им бе смразен от уплаха. Това бяха съзнателни грешници, които не се разкайваха, които сякаш искаха да измамят дори смъртта и тръгваха след нея с угодническа усмивка, но с таен ужас в очите си. Никакви ангели, никаква надземна любов, тъй присъщи у набожните класици, не утешаваха окото. Хоризонтът, към който водеше смъртта, тънеше в мрак и безнадеждност. О, идеята на това платно бе тъй съвременна!… И по тялото на Фани пропълзяха студени тръпки, защото в картината видя отразено нещо от собствения си живот. Внезапно тя почувствува нужда да види жив човек, да се изтръгне от въздействието на тази ужасна картина.

— Пилар!… — извика тя нервно. — Пилар!…

Старата прислужница на маестро Фигероа влезе в студиото.

— Събуди ли се дон Сантияго^[2]?

— Quién?^[3] — попита испанката. — El francés o el americano?^[4]

— El francés — каза Фани.

— Не! Още не се е събудил, сеньора!…

— Тогава си иди? Няма нужда да го събуждаш!

И леко разстроена, Фани седна на едно кресло с гръб към картината. Пилар излезе, като хвърли съчувствен поглед към сеньората. Тя бе забелязала отдавна как всички наематели на вилата седяха обикновено по тоя начин, за да не гледат картината.

 

 

Жак Мюрие се бе събудил отдавна, но седеше до прозореца в лошо настроение и гледаше разсеяно как желязносивите маслени вълни на океана се разливаха като пенести езици по широкия плаж, осеян с черни скали. По професия той бе лекар и в това дъждовно пролетно утро анализираше живота си със същата суровост, с която някога поставяше диагнози в парижката болница „Сен Лазер“. През последните две години той бе престанал да работи и сега се намираше пред пълно разорение. Паричното му състояние бе почти катастрофално. Осемдесет хиляди франка спестени пари и други сто от наследството на майка му в Прованс се стопиха безсмислено по хотелите, игралните казина и дансингите на Ривиерата. Защо и как стана всичко това, Мюрие не бе в състояние да си даде ясен отговор. Можеше да се каже само, че всичко почна с Фани. Той я обичаше с горчива, саркастична и извратена любов, защото тялото й бе прекрасно, а духът — фин и покварен. Цели две години тя го бе влачила след себе си само за това, че имаше нужда от другар в безделието си, от лекарство срещу сплина, който я обземаше в мрачни дни, от присъствието на тялото му в минути на каприз… Колко пуста, смешна и жалка история бе всичко това! Сега с няколкото хиляди франка, които бяха останали в джоба му, той искаше да се махне, да изчезне, да потъне някъде. Като гледаше вълните на океана, пред него изпъкна внезапно кошмарният призрак на колониите. Мисълта да замине в колониите като последен, единствен изход от положението, в което се намираше, го преследваше натрапливо отдавна. Колониите бяха резервоарът, който поемаше пропадналите и неспособни лекари на Франция. Да стопи живота си в Сайгон или някъде из Африка, да удави горчивината си в някоя джунгла, да прекарва безсънни тропични нощи в пиене на уиски, в игра на покер с колониални чиновници и да лекува жените им от неврастения — ето какво заслужаваше!… Ала дори това бе все пак по-достойно от унизителното стоене при Фани, която скоро щеше да го превърне в окаян жиголо.

 

 

Последни се събудиха Клара и Джек. Двамата водеха незаконно съжителство под благословията на един евангелски пастор, който още не бе загубил надеждата да ги венчее и постоянно им изпращаше писма с морални напътствия. Поканата на Фани ги завари в Париж. Защо сега се намираха в Сан Себастиан, а не в Париж или Сан Франциско, това те също не можеха да обяснят. Те се запиляваха там, където им хрумваше, тикани от свежата и дивашка енергия на духа им, която у американците, принудени да работят, се изразяваше в материални постижения, а у тях — в лудории, понеже нямаше защо да работят. Те сновяха насам-натам, подчинени на импулс към непрекъснато движение, като че животът не бе нищо друго освен глупаво и безсмислено движение. Тяхната активност в спорта и пътуването наподобяваше индустриалната активност на бащите им, мистър Уинки и мистър Саутдаун, съдружници и притежатели на фабрики за самолетни мотори, двама благодетели на човечеството, които чакаха с нетърпение втора световна война, за да увеличат стократно или, ако бе възможно, хилядократно богатствата си.

Веднага щом станаха, Клара се залови с хубостта си. Всеки ден специално за нея идваше с такси една фризьорка от Сан Себастиан, за да постави в ред къдрите й. Джек отиде в съседната стая, където надяна боксови ръкавици и почна да нанася свирепи удари върху една кожена топка, опъната на пружини между пода и тавана, като синхронизираше ударите си с правилно дишане. Докато изпълняваха тези обреди — единият към красотата си, другият към силата си, — Мюрие мина по коридора и блъсна силно полуотворената врата на стаята, в която се разхубавяваше Клара. Той направи това без нужда, просто тъй, от внезапна омраза към спокойствието на американците и от презрение към тяхното самодоволство. Увлечен в тренировките си, Джек не чу трясъка, а Клара се сети веднага, че това не можеше да бъде друг освен сприхавия и чудноват Мюрие.

— Monsieur Jacques!… — извика тя звънливо. — Защо не влезете?

Но мосю Жак не отговори, а продължи по стълбите. Той бе потиснат от една внезапна мисъл по отношение на Клара, мисъл, подла и унизителна, която засегна гордостта му и която именно го бе накарала да блъсне така гневно вратата.

Като не получи отговор, Клара въздъхна с известна тъга. Тя изпитваше към него смесено чувство на почит и страх. Почит към знанията му — той знаеше хиляди полезни неща за витамините, за хигиената на кожата, за избягване на бременност и затлъстяване — и страх от погледа му — в тоя поглед имаше нещо студено, аналитично и подигравателно, което изведнъж я забъркваше, сякаш французинът предвиждаше всичките й мисли и действия. За да се отърве от този страх, тя се опита да му даде аванси, които Мюрие отхвърли презрително. Тогава тя почна да се вълнува още по-силно от него, без да може да определи точно защо. Тя изобщо мъчно определяше нещата, поради което я изключваха от компании за бридж. Впечатленията у нея се изпаряваха като лак за нокти и в главата й оставаше само утайката на глупостта.

След половин час Джек и Клара слязоха в студиото. Облечен в тренинга си, Джек приличаше на професионален боксьор, а Клара се бе превърнала в гладка, идеално фризирана порцеланова кукла.

 

 

Като закусиха с шунка и пържени яйца, четиримата се загърнаха в мушамите си и слязоха на пясъчната тераса пред вилата, където чакаше колата на Джек. Колата имаше специална конструкция. Моторът й представляваше нещо средно между мотор на обикновена кола и такъв на самолет-изтребител. По асфалтираното шосе той развиваше сто и четиридесет километра в час и зловещото му виене докарваше в ужас всички автомобилисти в околностите на Сан Себастиан особено когато Джек решаваше да се пошегува и префучаваше само на няколко сантиметра от калниците на тези бавни като костенурки нещастници.

Равнодушен към автомобилните суетности (Джек предлагаше да му покаже как се правят завои при пълна скорост с удар върху спирачките). Мюрие седна на едно от задните седалища. Той се безпокоеше от мисълта да не харчи повече от триста пезети през тази екскурзия — мисъл, потискаща и неприятна, защото чичото, от когото беше поискал с писмо пари назаем, още не бе отговорил. Клара и Фани се качиха в автомобила след известно спречкване. В спортната кола имаше само четири места и ни една от тях не искаше да бъде отпред. Когато Мюрие предложи да отстъпи мястото си и да седне при Джек, двете се възпротивиха едновременно. Клара използува залисията и се намести до Мюрие, а Фани с горчив гняв седна на предното място. Тя бе раздразнена от подновените аванси, които Клара хвърляше на Жак, и от опитите й да му говори на „ти“. Каква дивотия!… Нима тази гъска си въобразяваше, че можеше да го съблазни в нейно присъствие? Но всъщност Фани беше раздразнена повече от обстоятелството, че през време на закуската Мюрие почна да отвръща на тия аванси и някак безсмислено, но настойчиво поддържаше разговора с нея. След това тя бе сравнила изящната фигура на Мюрие, породистата му глава на провансалски рицар и красивите му устни с хамалските плещи, кръглото като месечина лице и дебелите бърни на Джек Уинки. Без съмнение, Клара отдавна бе направила същото сравнение и сега продължаваше да атакува Мюрие. Тази овца съвсем не бе толкова безобидно глупава, колкото изглеждаше.

Като се ослуша за последен път в бумтенето на мотора и така с опитно ухо определи неговата изправност, Джек натисна амбреажа. Предпазливо, за да не счупи ресорите в трапищата по изровения път, който водеше до вилата на маестро Фигероа, той изкара колата на шосето за Витория и я пусна, както си знаеше. Зелените хълмове около Сан Себастиан скриха сивата ивица на океана, а после изчезнаха на свой ред в мъглата на облачния ден. Джек вече караше със сто километра в час. Като минаха Панкорбо, небето стана изведнъж ясно и те навлязоха в безплодния, монотонен и червеникав пейзаж на Стара Кастилия. В продължение на няколко часа степта ги потисна, но в Бургос настроението им се оживи. Докато ядяха пилета, пържени в зехтин, и ориз, приготвен la valenciana, те почнаха да разискват дали кюретата остават девствени през цял живот. Клара се интересуваше да знае може ли херцог Алба да се срещне на равни начала с Йоркския херцог. Фани я погледна враждебно и каза, че не може. Тя продължаваше да наблюдава с горчивина как Мюрие не се подиграваше вече на американката. Той й разправи историята на граф де Вилянуева, живял през осемнадесетия век, от лудориите на когото пропищели придворните дами на кралица Изабела. Увлечени в яденето и в такива разговори, те забравиха да разгледат града и нито подозираха даже, че в него има прочута катедрала.

След това продължиха към Паленсия по асфалтираното шосе из тази земя на рицари, на светии, на гладни селяни и мършави мулета. Пейзажът бе монотонен и потискащ. От двете страни на шосето, дорде око стигне, се простираше безплодна и пуста равнина, пресечена от дълбоки каньони и осеяна с черни скали, с жълтеникави и оранжеви пясъци. Тук-таме стърчеха останките на разрушени замъци или се виждаха купчинки от хижите на малки бедни селца, чиито жители използуваха тесните ивици обработваема земя по течението на реките.

 

 

Привечер времето се развали и внезапно заваля дъжд. Каньоните на реките се превърнаха в огромни порои, пътуването стана неприятно. За да стигнат по-скоро в Авила, Джек увеличи скоростта. Тъкмо когато отминаха някаква черна фигура, която яздеше на муле, Джек забеляза до завоя на шосето един полицай от цивилната гвардия, който отчаяно махаше с ръка. Този индивид навярно искаше да го глоби за непозволена скорост. В такива случаи Джек обикновено засилваше бързината, но сега някакъв добър дух го накара да натисне спирачките навреме. Когато спря, всички видяха, че пред колата зееше пропастта на един отвлечен мост. Жълтите талази на пороя се пенеха около разрушените опори на моста и с глух тътнеж влачеха камъни и дървета. Джек почна да ругае испанските инженери.

— Господи!… Какво ще правим сега? — извика Клара.

Мисълта, че в Авила може би липсват добри фризьори, които да поправят накърнената и от дъжда красота, я изпълни с тревога. Тъкмо сега, когато Мюрие бе почнал да се държи с нея мило, тя изпитваше особена нужда да бъде безупречно красива.

Дъждът бе престанал и всички слязоха от колата. Фани даде сто пезети на човека, който ги спаси, и се опита да приложи познанията си по испански език, като го разпита за друг, страничен път. Но полицаят говореше на някакъв ужасен диалект, от който не можеше да се разбере нищо. Явно бе, че трябваше да се върнат до първото населено място, и това ги отегчи страшно. Всички бяха изморени от пътуването и студеният вятър, който духаше от степта, засилваше лошото им настроение. Джек бе шофирал през деня повече от четиристотин километра, което надминаваше издръжливостта и на най-добрия шофьор. Мюрие имаше най-повърхностни понятия от автомобилното дело, а Клара и Фани не се решаваха да седнат зад кормилото, понеже се бояха от специалната конструкция и внезапните напъни на силния мотор. Всяко по-нататъшно шофиране от Джек ставаше опасно поради умората му. Въпреки това нямаше друг изход и Фани предложи да се върнат обратно.

— Нямам намерение да си разбивам главата — заяви Клара.

— Тогава ще спиш под дъжда! — изруга Джек.

— Идиот!…

— Задето те понасям от сутринта ли?

Джек бе забелязал вече флирта между Клара и Мюрие. Той не я ревнуваше — отдавна искаше да се отърве от нея, — но го нервираше глупостта й. Тази глупачка не можеше да разбере, че Мюрие искаше да засегне Фани. Впрочем той не бе много сигурен дали работата стоеше именно така.

— Не се карайте! — каза Фани, доволна от реакцията на Джек.

— По-добре е да попитаме за пътя онова попче!

Едва сега те забелязаха, че ездачът на мулето, когото бяха отминали и който сега ги настигаше, бе духовно лице. Непознатият се клатушкаше върху мулето, което бе вървяло часове наред с философско спокойствие под проливния дъжд. И сега то продължаваше да върви по същия начин. Фани не можеше да си представи нищо по-странно от този измокрен до кости човек. Дрехите му приличаха на сюнгер, напоен с вода. Широките поли на шапката му бяха извити вълнообразно и висяха надолу. От расото и черния плащ, с който беше загърнал долната част на лицето си, се стичаше вода. Бурята беше обърнала чадъра му наопаки и навярно след безуспешни усилия да го оправи стискаше тази рядко употребявана в Испания вещ под мишницата на едната си ръка, докато с другата държеше повода на мулето. Не можеше да се види нищо от лицето му, скрито под плаща и периферията на широкополата шапка. Така загърнат, той имаше смешен и същевременно малко зловещ вид, който веднага се разсея от поздрава му. Като се приближи достатъчно и видя, че пътят е прекъснат, той спря мулето си, а след това кимна с глава и произнесе вежливо:

— Buenas tardes, señores^[5]…

— Попе, разбираш ли английски? — попита Джек, вместо да поздрави на свой ред, докато останалите, включително и Клара, все пак отговориха на поздрава на испанеца.

Джек отправи въпроса по-скоро от досада и гняв, почти без надежда да получи отговор на родния си език.

— Да, господине — неочаквано отговори кюрето.

— Чудесно! — извика Джек. — Тогава, сър — продължи той по-любезно, — бихте ли могли да ни кажете как можем да стигнем до Авила?…

— Единственият начин е да се върнете до Астигарагуа и да продължите през Деспеняторос.

— Кой може да запомни тия дяволски имена? — изтърва Фани.

— Има надписи при всяко селище, мис!… — кротко поясни кюрето.

Непознатият стоеше на десетина крачки от тях върху мулето си, все тъй невидим в лицето. Говореше английски много добре и в гласа му звучеха металически нотки, които издаваха енергия и пълна липса на стеснителност.

— А вие накъде отивате? — попита Джек.

— И аз отивам към Авила.

— Ще продължите ли?

— Мисля да нощувам в един хан на два километра оттук.

— Същото можем да направим и ние — предложи Фани.

— Чист ли е ханът? — попита Клара.

Испанецът не отговори. Джек погледна сърдито Клара, след това се обърна към него и каза вежливо:

— Много ви благодарим, господин свещеник!… С ваше позволение ще тръгнем кротко зад мулето ви, за да нощуваме и ние в тази странноприемница.

Стана тъй, както предложи Джек. Кюрето потегли напред, а те се качиха в колата и го следваха с възможно най-бавен ход. Човекът от цивилната гвардия, след като целуна ръката на свещеника и получи от него някаква благословия, остана при моста да предупреждава шофьорите с червен фенер. Понеже бе станало съвсем тъмно, Джек запали фаровете, които осветиха задницата на мулето, и с бумтенето на мотора подплаши малко животното. Последното постепенно ускоряваше хода си, докато най-сетне колата го принуди да галопира и тялото на свещеника, който сигурно не бе свикнал на такава езда, почна да се мята безпомощно върху седлото. Всичко това се стори много забавно на компанията. Настроението й се подобри отново.

— Не трябваше да му казваш господин свещеник, padre^[6]!… — каза Фани.

— Какво значи това?

— Значи отец.

— Може би е редно да му целунем ръка! — предложи Мюрие, като обхвана в полумрака талията на Клара. Американката се притисна силно до него и двамата се целунаха.

— Първо трябва да го изстискаме от водата! — продължи Фани, без да подозира изневярата.

— Клара ще направи това! — каза Джек.

— И ще ти сваря чай от нея — отвърна американката.

Като изтезаваха с гонене мулето и бедния човек, те стигнаха най-после до хана, разположен усамотено всред степта.

 

 

Това бе старовремска посада, един от тия испански ханове, за които Готие казва, че в спалните им се влизало през обора, и в които може би някога са нощували Сервантес и Лопе де Вега. Минаха през първия етаж, в който няколко дрипльовци пиеха вино, и се качиха на втория, определен за по-висши същества. В средното помещение на тоя етаж гореше камина, а покривките и приборите на масите в него блестяха от чистота. Една петролна лампа заливаше всичко с бяла светлина. От кухнята идеше миризма на печено. Зад тезгяха стоеше съдържателят — мургав шишко, облечен в кадифена жилетка, със запретнати ръкави и червена кърпа на главата. На едното му ухо висеше златна обеца. Тая външност показваше веднага умишлената стилизация на обстановката, предназначена за туристи. Поради дъждовното време и срутването на моста съдържателят очакваше посетители. Обецата той бе поставил именно по тоя случай, да се възхищават чужденците. Всъщност декорите на цялата посада бяха доста издържани. Само радиото и портретът на Алкала Самора издаваха търговската фалшификация на тази España tradicional.

Те се разположиха удобно и понеже бяха изгладнели, поръчаха специална вечеря. Докато пиеха мансаниля и унищожаваха лакомо крехките пилета, егоизмът им попречи да си спомнят за човека, който ги беше довел тук. Когато влязоха в посадата, те забравиха да му благодарят, а след донасянето на вечерята изобщо не си спомниха за съществуването му. Той се появи съвсем неочаквано, когато почнаха да пият херес, и появата му нямаше да ги смути, ако не им се бе сторил съвършено друг. Отначало всички имаха усещането, че са поставени под похлупак. Смеховете и шегите им замлъкнаха изведнъж, а после ги обзе чувство на виновност. Сега Фани можа да види лицето му напълно открито, без плаща и шапката, по-ярката светлина на петролната лампа. Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.

То бе някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник. От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което въздействуваше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто испанският фанатизъм на религията му, или пък това усещане се дължеше на расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти юношеско лице.

Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице. Фани веднага съзна, че този човек бе напълно сигурен в себе си. У него нямаше забърканата стеснителност пред жени, която други католически свещеници скриваха под маската на надута строгост.

Първа се окопити Клара, защото бе най-малко възприемчива към всичко необикновено.

— Как сте? — изчурулика тя, поглъщайки с тъпите си очи красотата на монаха.

— Тъкмо се питахме за вас!… — излъга Мюрие, който почувствува угризение от егоизма на цялата компания.

Монахът обясни, че бил в обора, за да разтрие със слама мулето си. Животното могло да простине. А после отишъл в готварницата да изсуши на огъня дрехите си. Всичко това той обясни без никаква досада, сякаш дъждът и пътуването не му бяха неприятни ни най-малко.

— Защо пътувате с муле? — удиви се Клара.

— Обикалям из планините.

— Вечеряхте ли? — попита Джек.

— О, не!… Ще вечерям сега — каза монахът жизнерадостно.

— Покани го при нас! — прошепна бързо Фани.

Джек отправи поканата с възможно най-изискан тон и все пак в нея прозвуча нотка на снизходителност, която можеше да го оскърби. Монахът отговори, че съжалявал много, но не можел да приеме любезната покана. Правилата на ордена, към който принадлежал, го задължавали да вечеря скромно и да не сподели удоволствието на благородната им компания. Отказът смая четиримата в най-висша степен и произведе неприятно впечатление. Монахът забеляза това и без да се смущава, добави откровено:

— Бих седнал при вас на драго сърце, но трябва да спазвам правилата на ордена…

Правдивостта и твърдото убеждение, с които говореше, бяха удивителни. Мюрие и Фани го разбраха отлично, но същото не можеше да се каже за американците. Джек се намръщи, а Клара произнесе ухилено:

— Ние сме доста покварена компания за вас!…

— Остави човека на мира! — кипна Фани.

— Не се сърди, мила! — звънливо произнесе Клара. — Ти предложи да го поканим.

За щастие, монахът не чу разправията им. Малко преди това бяха донесли вечерята му и в момента, когато двете се караха, той се изправи до масата и почна да чете молитвата си.

— Положително ще влезе в рая! — ниско каза Джек. — Фани, защо не пиеш виното си?… Изглежда, че външността на негово преподобие почва да ти действува?

— Защо не? — каза Фани, като изпи чашата си наведнъж. А после внезапно почувствува меланхолия от това, че след половин час лицето на монаха щеше да изчезне и никога нямаше да го види пак.

— Прилича на Франшот Тон — авторитетно установи Клара. — Само че е по-нисък!

— Сега, вярвам, би го изстискала с удоволствие! — забеляза Фани.

Американката се усмихна покровителствено и не счете за нужно да отговори. Тя бе изтръгнала вече Мюрие от ръцете на Фани и тази постъпка я изпълваше със суетна гордост, но заедно с това и с известно съчувствие към приятелката й. Бедната Фани! Когато човек се роди безинтересен, нищо не може да му помогне!

В това време монахът свърши молитвата си и спокойно седна да яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха бедняците и скитниците в долното отделение на хана. Тя се състоеше от малко варен грах, зеле и сланина — всичко, поставено в една чиния. Докато той ядеше, а Фани водеше спор с приятелите си, защото настояваше да останат по-дълго в Авила, от шосето пред хана се чу врява и шум от камионен мотор. Съдържателят неспокойно изтича навън, но никой не обърна внимание на това.

Джек, който не бе нито злобен, нито ревнив, а само избухлив и разглезен, отново върна разположението си към монаха и като размени няколко думи с него, въпреки противопоставянето на Фани реши да му изпрати бутилка вино. Монахът я прие с благодарност, но поиска позволение да я изпие утре. Между четиримата пак се поведе полугласен ироничен разговор, който испанецът не чуваше поради отдалечеността на масата му. Той бе седнал в противоположния ъгъл на стаята.

— Обзалагам се, че няма да я изпие въобще — каза Джек гневно.

— Тогава какво ще я прави?

— Може да я подари някому.

— Или ще я изкърка на лягане — предположи Клара.

— Та що от това? — попита Фани.

— Ти му ставаш адвокат, мила?…

— С какво ни е оскърбил?

— Как с какво?… — попита Джек, който бе вече доста пиян от мансанилята. — Можеш ли да си представиш по-дръзка надменност от неговата?

— Глупости!… Човекът се държи съвсем нормално.

Бяха почти готови да се скарат, когато монахът свърши вечерята си и се облегна с лакът върху масата. Стана ясно, че искаше да си иде, но от вежливост бе решил да разговаря няколко минути с тях. Или може би правеше това по силата на навика си да изучава хората. Красивите му очи се втренчиха последователно в четиримата.

— Вие… навярно сте туристи?… — попита той вежливо.

— Такова нещо!… — гаменски отвърна Джек. — Търсим смехории из Испания.

— Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни — кротко забеляза монахът.

— Ние сме от тях.

— Може би се гордеете с това? — внезапно попита испанецът.

— Положително! — отвърна Фани вместо Джек. — Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.

Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:

— Ya lo veo!^[7]…

Той я погледна с острите си и блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: „Благодаря ви, но аз не се засягам от този сеньор!“ Фани почувствува вълнение от мигновената солидарност, която се бе установила помежду им. Присъствието на монаха бе задушило изведнъж раздразнението, което изпитваше от флирта между Клара и Мюрие.

Той й действуваше като мансаниля или по-точно — заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна… Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.

— Вие към кой орден принадлежите, отче? — запита тя почтително.

— Оле, тя го нарича „отче“!… — изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.

— Аз съм от Дружината на Христа — отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.

— Какво е това дружество? — попита Джек.

— Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.

— О-хо-о!… Значи, вие сте били йезуит? — тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: „Уловихме го най-сетне!“

— Това съществително у нас не звучи много ласкаво — заяви Джек.

— Причината са враговете ни — отговори монахът.

— А защо имате врагове?

— Защото дори самият Христос е имал малко приятели.

— Какви са целите на вашия орден?

— Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.

— Ликьори произвеждате ли? — попита Клара.

— Не, благородна мис.

— Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси — произнесе Фани решително.

— Зная — кротко отговори монахът. — Но аз не считам господата за глупави.

— Ние сме само нечестиви — каза Джек.

— И разглезени — допълни Фани.

Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливо съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек — властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото por convicción^[8], — може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.

Едно внезапно засилване на врявата, която идеше отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунди подир това удари върху пътната врата.

— Какво става? — попита Фани на испански келнера.

— Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.

— Та какво от това?

— Искат да влязат вътре.

— Че нека влязат!

— Как?… Тук ли? — смаяно попита келнерът.

Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.

— Значи, митинг?… Срещу какво? — попита Джек.

— Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия — обясни Мюрие.

В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.

— Та нали Испания е прогресивна република?

— Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.

— Мълчете да чуем! — каза Фани.

Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.

— Madrecita!^[9]… — захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.

— Не се бой, Рамонсита! — утеши я другата. — Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.

— Какво може да направи цивилната гвардия?… Половината от нея са антихристи!… — продължаваше да хленчи Рамонсита.

Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са анархисти.

Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, който убеждаваше умолително: — Muchachos!… Muchachos^[10]!… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани…

Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева яростно:

— Дяволе, а ние да не сме кучета?… Днес ще има равенство!

 

 

Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетина души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.

— Другари!… — мрачно изръмжа той. — Ето един чернокапец!

И тръгна заплашително към представителя на реакцията. Но останалите бяха далеч по-трезви от другаря си. Един от тях схвана веднага опасността, която заплашваше монаха, и като улови широкоплещестия за лакътя, предупреди разумно:

— Карлито!… Без глупости!

Карлито премига няколко пъти. След това съсредоточи мисълта си с известно усилие и реши, че наистина беше съвсем безсмислено да изхвърли това кюре от посадата. Те бяха с хиляди, тия черни паразити в расо!… Най-добре бе първо да се вземе властта и после да се изпратят с параходи — подарък от Испанската република на Ватикана. И Карлито укроти гнева си. Той даде воля само на идейното си въодушевление, като удари с все сила по масата и изкрещя, колкото му глас държи:

— Viva el anarquismo!^[11]…

След това внушително изявление пред кюрето и компанията от капиталисти, която вечеряше с печени пилета, Карлито и другарите му заповядаха на съдържателя да съедини две маси и насядаха около тях. Понеже испанската чест не им позволяваше да консумират, без да плащат, те извадиха кесиите си и провериха по колко пари имат. Половината от съботната надница бе пожертвувана за синдикални цели, част от другата половина бе оставена в семействата на съпругите и децата. За вечеря и дума не можеше да става, но все пак с остатъците от надницата можеше да се направи кооперация за нова бутилка мансаниля. Не стигаха само петдесет сантима. Даде ги един тънък младеж с високо чело и замрежен поглед — най-заможният от групата и същият, който предупреди Карлито да не върши глупости. Той бе основен учител в Аранда и макар да чертаеше пред учениците планове как да си направят икономична бомба, бе като всички интелектуалци — изплашваше се, когато идваше момент за действие.

Силният вик и ударът по масата, с който Карлито пожела живот на анархизма, бяха разтърсили цялата посада. Фани забеляза, че те предизвикаха идването на една друга пролетарска личност, облечена също в комбинезон. Новодошлият, изглежда, не спадаше към групата на анархистите, но притежаваше известна власт, може би като пазител на реда в утрешния митинг. Върху баската му шапчица лъщеше червена звезда. Той обиколи с поглед трапезарията, при което очите му се спряха подозрително и враждебно върху един дребничък червенокос работник с антипатично лице.

— Какво има, другарю Льоренте? — сухо попита Карлито в настъпилата тишина.

— Нищо — отговори Льоренте, като се намръщи. — Вдигате много шум.

— Че да не отиваме на литургия? — забеляза червенокосият и произношението му издаде веднага, че бе чужденец. — Когато плутократите влизат в кръчма, вдигат повече шум!

— Ти какъв си? — внезапно попита Льоренте, като отиде при него.

— Безвластник! — гордо отговори червенокосият.

— Покажи картата на братството!

— Омръзна ми да я показвам на полицаи.

— Ще я покажеш ли? — повтори Льоренте и в гласа му прозвуча заплашителна нотка.

— Гилермо, покажи я! — каза учителят от Аранда. — Другарят е от комитета на Конфедерацията.

Червенокосият недоволно измъкна карта и я хвърли върху масата. Без да се дразни, другарят Льоренте прегледа внимателно картата и по същия немного вежлив начин я върна на притежателя й.

— Лека нощ, другари! — произнесе той, като поздрави с вдигнат юмрук, и тръгна към вратата.

Почти никой не отвърна на поздрава му.

— Докога ще търпим своеволията на тия комунисти? — попита червенокосият след излизането на Льоренте. — Къде остана свободата на действията ни, другари безвластници?…

Въпросът бе зададен патетично и удари безвластниците тъкмо в най-чувствителното място на сърцата им, но донасянето на мансанилята им попречи да порицаят Льоренте. Учителят от Аранда, най-кръвожадният от всички атентатори в света, раздели братски виното, като на себе си сипа най-малко. От единствената бутилка десетте чаши се напълниха едва до половина, което изпъкна в неприятен контраст с изобилните разнообразни вина и остатъците от богатата вечеря върху масата на плутократите. Тоя именно факт бе отбелязан неволно с горчива размяна на погледи от работниците.

— Мирише ми на тупаница — произнесе Джек.

— Няма да стане нищо — раздразнено каза Фани.

Тя бе малко разстроена от неприятното усещане на виновност, което обстановката създаваше у нея, виновност за това, че по-миналата вечер бе загубила с пълно равнодушие в казиното на Сан Себастиан три хиляди пезети, докато на света имаше хора, които събираха сантими, за да си поръчат бутилка мансаниля. А тия хора цяла седмица бяха работили в задушната атмосфера на леярниците в Билбао, докато тя не вършеше нищо. Стори й се, че всичко това бе подло, много подло, за да бъде прието като естествено.

— Мюрие, умееш ли да се боксираш? — попита Джек.

— Не — презрително отвърна французинът.

— Тогава, ако стане нужда, докато аз действувам, ти ще изведеш жените, нали?

— Какво мислиш да правиш? — с досада попита Мюрие.

— Възнамерявам да ги изгоня оттук.

— Глупости!… — гневно каза Фани. — Да не си въобразяваш, че това са негри?

— Негрите са по-дресирани. Знаят си мястото.

Джек бе напълно сигурен, че тия испанци не си знаеха мястото, макар да се намираха в собствената си страна. Говорът и смехът им го дразнеха, възбуждаха у него почти физическо отвращение към тях, към работническата класа изобщо, която не знаеше никаква мярка в претенциите си. Накъсо, той не можеше да понася присъствието им. Към възбудата и съсловната ненавист срещу работниците се прибавяше и лошото му настроение от сутринта. Клара и Мюрие продължаваха да флиртуват и да го мислят за глупак, който не забелязва нищо. Фани се бе захласнала по монаха и Джек почна да се чувствува на масата като пето колело. Каква дивотия!…

Той си наля чаша вино и я изпи наведнъж, но това се изтълкува твърде зле от пролетариите.

— Видиш ли, Карлито!… Това се казва пиене! — горчиво забеляза червенокосият.

Думите му, пълни с правдивост, накараха металурзите да погледнат празните си чаши не толкова със съжаление, колкото с чувство на унизеност. Погледите им се отправиха враждебно към масата на плутократите.

— Докато ние се потим, думбазите живеят ли, живеят!… — продължи червенокосият, насърчен от ефекта на забележката си.

Това бе също трагична истина, която работниците знаеха отдавна, но тя не предизвика въздействието, което очакваше червенокосият. Повечето от другарите му не обърнаха внимание на забележката, а останалите изпитаха чувство на досада. Понякога Гилермо говореше банални неща. Та нали за това се борят!… По-важно бе да каже нещо за тактиката на борбата или да вземе сам участие в решителната акция. Умните очи на другаря от Аранда погледнаха Гилермо с недоволство. Гилермо, който бе от немски произход, предизвикваше винаги инциденти и несъгласия. Дори у комунистите съществуваше подозрението, че той е провокатор. В общото нареждане на Конфедерацията бе казано да не се излага борбата на работниците с просташки насилия над единични лица. Сега думите на Гилермо можеха да възбудят другарите и да предизвикат нежелателно насилие над чужденците.

Вниманието на работниците бе погълнато от компанията на плутократите и така те забравиха напълно монаха, който спокойно продължаваше да седи на масата си. Сега всички гледаха чужденците, сякаш последните бяха артистична трупа, която се готвеше да пее в кабаре. За да избави дамите и господата от това плебейско любопитство, съдържателят почна да върти бутона на радиото и намери някаква станция, която предаваше шлагери. Той мислеше, че танцовата музика ще отвлече вниманието на работниците. Но тази музика ги възбуди в друго направление.

— Пет бутилки херес от мене! — високо поръча червенокосият, като хвърли надменен поглед към аристократите.

— Гилермо!… — уплашено попита учителят от Аранда. — Имаш ли пари да ги платиш?

Червенокосият важно потупа джоба на синята си блуза.

Жестът му бе тъй неочакван и другарски, щото възхити всички. Впрочем Гилермо бе ерген, получаваше висока надница като специалист по производството на стомана и можеше да си позволи разточителство. Другарите му изразиха възторга си с шумно тупане по гърба. Те бяха испанци, буйни, пламенни мъже с южна кръв, които обичаха живота, борбата и виното. Мисълта, че след тежката работа в леярниците щяха да пият херес, ги омая напълно. Така те забравиха да се попитат откъде Гилермо имаше пари, за да бъде тъй щедър. Сумите, които пръскаше за черпни, надминаваха много пъти седмичните сборове от надниците му. Само през главата на учителя от Аранда мина смътно подозрение.

Между това келнерът донесе бутилките и виното оказа въздействието си. Гилермо се трогна пак и поръча още пет бутилки от силното вино, от истинския херес, който можеха да пият само плутократи… Дори учителят от Аранда, който отначало бе раздразнен от постъпката на Гилермо, забрави недоволството си и пламенно почна да обяснява на двама другари необходимостта да се отстъпи временно по известни точки от доктрината, за да се запази съюзът с комунистите. Борбата на работниците трябва да бъде единна!… Нека другарите безвластници разберат това.

 

 

И така, в тази трапезария за caballeros^[12] бе чисто и приятно: камината пламтеше, радиото свиреше, хересът се лееше! Колко хубав бе животът, колко приятно беше, след като си работил цяла седмица в леярните, да седнеш тъй, в чиста посада пред чаша херес, и да разговаряш с другари!… Как преливаха от щастие тия прости и чисти испански души, тия страшни анархисти от Билбао, чието име докарваше в ужас кюретата, аристократите, банкерите, индустриалците!… Сега те не мразеха плутократите от съседната маса, които вечеряха с омари и печени пилета. Равенството, хармонията и безвластието като че бяха настъпили най-сетне между хората!…

След като се увери, че другарят от Аранда задълбочаваше все по-страстно разискванията върху единния фронт с комунистите (към групата се бяха присъединили и други работници), червенокосият стана от мястото си и седна до Карлито.

Сега вече можеше да се каже, че Карлито бе наистина пиян, което впрочем му се случваше рядко, защото нямаше възможност да се разпуща, макар да бе ерген. Той поддържаше майка, две сестри, а също и семейството на брат си, убит на един митинг през режима на Примо де Ривера. Сега Карлито бе в прекрасно настроение, което изразяваше с постоянно тупане на другарите си по рамото и с въодушевено повтаряне на възгласа: „Viva el anarquismo!“.

— Гилермо!… Viva el anarquismo!…

— Viva!… — отговори червенокосият, като се огъна под удара на тежката лапа, която се стовари върху рамото му.

— Харесва ли ти тук?

— Ох!… Разбира се!

— Виното не е лошо, а?

— Ох!… Чудесно е!

— А как ти се струват дамите отсреща?

Макар да бе пиян, Карлито се засрами от въпроса, който му зададоха. Виж, от жени той не разбираше… Той можеше да крещи на митинг, да се бие с фалангисти, да стреля от барикади и даже да държи реч, но жените винаги го смущаваха. Пък и пари трябваха за тях, а надницата му едва стигаше да изхранва братовите си деца. Той беше само танцувал с няколко работнички на забави в клуба на комунистите и това бе всичко!

— Бива си ги, а? — каза червенокосият, като цъкна с език.

Карлито хвърли нерешителен поглед към дамите, но веднага срамежливо наведе глава. Наистина, Гилермо имаше право. Такива жени човек виждаше рядко. Те бяха фини, бели, руси, ослепително красиви. Но нима тия жени са да бъдат гледани от работници? Те са за богатите. Впрочем Карлито си харесваше повече испанките. Какви другарки бе виждал той по митингите на „Пуерта дел Сол“ в Мадрид!… Имаше особено две от Бадахос! Но пак липсата на пари и смущението, което го обземаше, му попречиха да завърже приятелство. Не разбираше той от жени, и това си е? Виж, когато трябваше да се барикадира срещу полицията, да изложи на опасност живота си заради идеята. Карлито не се смущаваше, това знаеха всички.

— Я гледай!… Пълничката ти се усмихва!… — каза Гилермо.

Карлито се засрами още веднъж. Ами, усмихва се!… Все пак той провери, като хвърли нов, бегъл поглед към чужденката. Да, тя наистина се усмихваше. Ако добрият Карлито знаеше колко неверни могат да бъдат усмивките на благородните сеньори, може би нямаше да се развълнува до такава степен. В тоя момент Клара весело коментираше с Мюрие смешните и целомъдрени рефлекси у работника. Впрочем тя имаше и навика да се усмихва винаги, когато забелязваше, че я гледат мъже.

— Ти танцувал ли си с благородни сеньори? — внезапно попита червенокосият.

— Не, разбира се! — обидено отвърна Карлито.

Въпросът на Гилермо му се стори глупав и оскърбителен. Все едно да го питаха: „Ти поддържаш ли връзки с плутократи?“

— Защо не я поканиш за танц? — безразлично попита Гилермо, сякаш ако Карлито направеше това, щеше да бъде съвсем обикновено нещо.

— Hombre!… За танци ли сме тръгнали? — правдиво забеляза Карлито.

— Че защо? Само ще въртим чуковете ли?

— Остави!… Аз не съм по тая част.

— Глупчо!… Погледни как ти се хили! Само чака да я поканиш!

Карлито пак зърна сеньората и пак видя, че тя гледаше към него и му се усмихваше, но сега някак подигравателно… Така си е! Жените винаги ще му се смеят, задето се стеснява. И Карлито се почувствува оскърбен. Какво, да не е някой чирак?

— Хайде, ставай! — насърчи го Гилермо.

Карлито се поколеба. Как, само ще му се смеят ли? Нека другарите видят, че не се бои от жените и че даже се решава да покани за танц една благородна сеньора. Но все пак Карлито не се решаваше. Нещо му подсказваше смътно, че моментът и обстановката не подхождаха да показва смелостта си.

— Изглежда, че се боиш от плутократите? — презрително забеляза червенокосият.

Да се бои от плутократите ли?… Карлито на свой ред погледна подигравателно другаря си. Ей сега ще види? Осени го суетното доволство как след танца другарите му щяха да кажат: „Браво, Карлито!… Не се смути да поканиш една благородна сеньора!“ Разбира се, той нямаше никакви непочтени намерения спрямо сеньората, например да я притисне или отегчава с блудкави любезности. Той искаше само да докаже пред нея и пред другарите си, че не е свенлив като чирак, като селско кюре и не се смущава от плутократите.

И Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан като на кино. Би ли желала сеньората да танцува с него този фокстрот? Той беше напълно сигурен в съгласието й. Но сеньората не мръдна. Сините й кукленски очи го гледаха студено. Предишната усмивка бе изчезнала от лицето й. Нима ще откаже? Карлито се изчерви от срам и смущение. Той остана така няколко секунди съвсем забъркан и после безпомощно погледна другата сеньора със зелените очи. Карамба!… Той беше сгрешил! Трябваше да покани тази сеньора, а не синеоката. Отблизо Карлито видя, че тя бе много по-красива от оная, към която го насочи Гилермо, не изглеждаше никак надменна и в тоя момент му се усмихваше весело. Но не можеше да се обърне към нея, след като бе поканил вече първата. И Карлито продължаваше да стои все тъй забъркан пред масата на чужденците.

— Попитай господата!… — подсказа му на испански сеньората със зелените очи.

Вярно, хей!… Карлито беше забравил да поиска позволение от господата. Ама че е дебелак!… Та това бе първото условие, което спазваха и другарите му, когато канеха непознати девойки по работническите вечеринки. Кани ли се току-тъй!… И Карлито смотолевено изпълни салонния протокол.

— Какво иска този идиот? — попита Джек.

— Иска позволение да танцува с Клара — весело преведе Фани.

— Ще го получи непременно! — каза американецът.

Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата блъсна грубо работника.

— Джек! — извика Фани.

Но бе късно.

 

 

Карлито политна назад и без малко щеше да падне. Усилието, което направи да се задържи, го накара да изтрезнее и му подсказа в колко жалко положение бе изпаднал. Я гледай!… Този плутократ си позволяваше да го блъска! Че как така? Карлито не беше извършил нищо нахално. Той питаше само дали може да потанцува с дамата. В цяла Испания е прието така. Ако знатният кабалеро не позволяваше това, можеше да му откаже човешки, а не да го блъска. И в гърдите на Карлито кипна изведнъж всичкият гняв, който се таеше в сърцето му срещу плутократите. Обзе го желание да пипне този аристократ за ръцете, да го опре на стената и да му каже: „Слушай!… Ти си мръсник, защото не считаш работника за нищо!“ Да, Карлито щеше да направи това, но плутократът го изпревари.

С бързината на мълния Джек стовари изневиделица върху носа му един свиреп юмручен удар. Карлито политна втори път назад, като разпери ръцете си инстинктивно. Ловък като тигър, Джек се хвърли върху него и му нанесе още един по-страшен удар в окото, който събори работника на земята.

По лицето на Карлито рукна кръв. Фани разбра изведнъж, че Джек удряше с оловния бокс, който винаги носеше в джоба си. Съвършено озверен, американецът щеше да смаже напълно противника си, ако Фани и Мюрие не бяха увиснали върху ръката му.

— Ти си кръвопиец!… — изохка Карлито.

Той се опита да стане, но отново рухна на земята. Носът, очите, мозъкът го боляха непоносимо. Не виждаше нищо. Кръвта от носа му, който бе съвършено смазан, струеше изобилно и се събираше в кървава локва по дъските. Гледката беше отвратителна и жестока. Всичко се бе развило само за няколко секунди. Като видяха какво става, другарите на Карлито наскачаха яростно. Джек отново се приготви за бой.

— Никой да не мърда! — високо извика учителят от Аранда. След това се обърна към най-близкия до себе си: — Хуанито, повикай веднага другаря Льоренте!

Хуанито излезе да повика Льоренте. Работниците послушаха учителя и останаха по местата си. Монахът и двама от тях се наведоха над ранения, докато останалите гледаха Джек с очи, в които пламтеше омраза.

— Удря с бокс!… — възмутено произнесе някой.

— Кучи син!… Можеше и да стреля.

Джек си наля вино и изпи чашата наведнъж. Клара го погледна с тъпо възхищение. Фани и Мюрие се бяха успокоили малко, но сега пред всички изпъкна въпросът за последиците. Инцидентът нямаше да мине лесно, ако работникът бе пострадал сериозно. Размениха полугласно няколко мнения какво да правят.

— Най-добре е да офейкаме с колата — предложи Клара.

Въпреки подлостта си това предложение изглеждаше донякъде разумно. Джек бързо подаде на съдържателя банкноти.

Бяха готови да тръгнат, когато в трапезарията влязоха един сержант и трима войници от цивилната гвардия с черни лакирани шапки и загърнати в пелерини. Зад тях вървеше другаря Льоренте.

— Какво има? — строго попита Льоренте.

— Нищо, другарю… — смутено почна да обяснява един от анархистите. — Ние влязохме… седяхме тук… и… Карлито покани за танц една от дамите…

— Глупаци!… Каналии!… — кипна Льоренте. — Вие за танци ли сте тръгнали, или на митинг? Кой поръча виното?

— Гилермо!

— Къде е Гилермо?

— Ето го!

— Арестувайте го! — каза Льоренте, като посочи на жандармите червенокосия. — Това е провокатор!… Нашите другари го следяха отдавна.

След това се обърна към чужденците:

— Паспортите ви, сеньорес!…

— Как?… С какво право? — възпротиви се Джек.

— Тогава ще ви арестувам! — хладнокръвно предупреди Льоренте.

След късо обяснение всички бяха принудени да му дадат паспортите си срещу разписка.

— Свободни сте! — каза комунистът.

Джек и Клара тръгнаха към стаите си. Фани ги последва, но Мюрие и направи знак да остане в трапезарията.

— Нека видим дали раната не е опасна! — каза той. — Изглежда, че Джек го е халосал здравата.

Едва сега те си спомниха отново за монаха. Видяха го коленичил пред ранения с памук и марля в ръка, с които избърсваше кръвта от лицето му. Сцената напомни на Фани една старинна гравюра, изобразяваща монаси, които лекуват болни от чума. На един стол до ранения бе поставен малък кожен несесер с хирургически инструменти. Донесоха супник с преварена вода, в която монахът изля някаква течност, и после постави в него инструментите. Когато почна да работи, в стаята настъпи пълна тишина.

— Той пипа като лекар! — учудено забеляза Фани.

— Няма никаква съмнение, че е лекар — потвърди Мюрие, наблюдавайки бързия и ловък начин, по който монахът работеше.

Мюрие почувствува угризение. Той не се бе притекъл веднага в помощ на падналия, както монахът. Искаше да бъде до Фани, ако разярените работници се бяха нахвърлили върху нея. Да, пак Фани! Макар че всъщност трябваше да мисли вече за Клара, жената с доларите, която щеше да го спаси от колониите, от безпаричието, от униженията.

Раненият пъшкаше глухо. Костта над едното му око бе съвсем разрушена и монахът трябваше да изважда с пинцети късчетата й едно след друго от кървавата маса на смазаните мускули. От време на време той прибягваше към местна анестезия, манипулирайки изкусно със спринцовката. След това дойде ред и на смазаните хрущяли на носа. Когато изчисти и превърза всичко, само устата и едното око на нещастника бяха свободни от бинта. Монахът постави ръката си пред това око и попита кротко, с глас, който накара Фани да потрепере:

— Братко!… Виждаш ли ръката ми?

— Не!… Не!… — простена раненият.

— Карамба!… Наистина ли? — попита Льоренте, като се наведе.

— Да, сеньор!… — потвърди монахът. — Той е ослепял с двете очи… От раната и сътресението!

Фани и Мюрие се измъкнаха от трапезарията, а испанските работници се наведоха мрачно над ранения си другар. Бе арестуван един провокатор, бе взет паспортът на един американски лентяй, но Карлито, буйният и жизнерадостен Карлито, оставаше в мрак за цял живот…

След половин час посадата утихна. Сержантът и войниците от цивилната гвардия си заминаха с мотоциклети, като отведоха със себе си провокатора Гилермо. Анархистите, нахокани от Льоренте, отнесоха с камион ранения си другар до най-близката болница. Монахът легна върху един от общите нарове в долното помещение на хана заедно с няколко съмнителни дрипльовци. Клара и Джек се прибраха в стаите си и заспаха след продължителна караница. Мюрие се отдаде на мрачни размишления върху своята безпринципност, но заспа също. Само Фани остана будна.

Отначало тя мислеше възмутено колко жестока и гаменска бе постъпката на Джек, а после й се стори, че в пътуването в дъжда, в пороя и нощуването в тази испанска странноприемница имаше нещо страстно и възбуждащо, нещо трескаво и опияняващо, за което сигурно щеше да си спомня през цял живот като за ония незабравими усещания през първата младост, които никога не изчезват от паметта. Фани се усмихна блажено на магията, на това безкрайно приятно чувство, което бе обхванало цялото й същество веднага след влизането на монаха в трапезарията. Тя знаеше какво значи това. Тя се опита да не го признае веднага, да се отърси от нечистия импулс, който властвуваше над всички други по-възвишени усещания, но не успя.

Монахът трябваше да й принадлежи.

Желанието й бе неочаквано и вулгарно, но нима не можеше да се осъществи? Ексцентричните пориви, дивите прищевки, внезапните капризи бяха силите, които винаги управляваха волята й. Можеше да се очаква, че достойнството, с което монахът понасяше подигравките на американците, хладнокръвието му пред анархистите, античната поза, в която бе коленичил пред тялото на ранения, събуждаха у нея най-чисто възхищение. О, да!… Тя се възхищаваше от това! Но кой можеше да я упрекне за останалите чувства, които изпитваше? Мъжествената красота на монаха — така фина, така нервна, така южна и пламенна, — фанатичният огън в очите му, аскетизмът на тялото и душата, който прозираше под разкошния цвят на младостта му, възбуждаха вече Фани до лудост. В личността му имаше нещо, което я привличаше като пароксизмите на самата Испания, нещо екзотично и тайнствено, красиво и наситено с черен магнетизъм като позлатените и мрачни катедрали под лазурното небе на Андалузия. Това, що изпитваше, бе някаква странна, непозната досега смес от чувственост, от романтика и възвишен порив, подправени неизбежно от каприза да го притежава, от позата на светска суетност. Струваше й се, че заради една нощ, прекарана с този мъж, тя би могла да пожертвува всичко, що имаше! Сега тя вкусваше от мъчителната страст на класическия, испанския Дон Жуан, на развратника от Севиля, към девствената монахиня. Не приличаше ли Фани на него? Приключението щеше да бъде романтично, пикантно, възхитително!… Фантазията й потече като буен порой, който отвличаше пречките на действителността. Мисълта да се приближи до монаха като светска прелъстителка, любовната игра, борбата между духа и тялото, която щеше да настъпи у него, импулсите на сладострастното й въображение — Фани си представяше наивно смъртния му грях всред магията на някоя черна, задушна андалузка нощ в килията на манастир, потънал всред мимози, палми и портокалови дървета — и най-сетне тщеславието на светска жена, която после щеше да разправя рядкото си приключение по модни места или в интимната самота с някой нов, интересен събеседник… всичко това радваше, възбуждаше и опияняваше Фани.

Изморена от пристъпите на въображението си, тя заспа едва призори. Когато се събуди, стаята тънеше в слънчева светлина. Стана и погледна през прозореца; бе разкошен пролетен ден, но под яркото слънце, под синьото небе, което сега имаше кобалтов оттенък, кастилската степ и тук бе все тъй бедна, все тъй безплодна, червеникава и песъчлива, както навсякъде. На шосето пред посадата Джек оправяше нещо в мотора на автомобила. Един дрипав испански скитник с тояга и торба на рамо бавно поемаше пътя към неизвестността.

Фани се облече бързо и влезе в трапезарията. Клара и Мюрие още не бяха излезли от стаите си. Рамонсита миеше пода, а съдържателят, свалил обецата и живописната кърпа от главата си, правеше с молив някакви сметки зад тезгяха. Фани се приближи до него и попита дали монахът е станал.

— О, той замина отдавна, сеньора!… — отговори съдържателят.

— Знаете ли откъде е?

— Не, сеньора!

— А името му?

— Не, сеньора!

— Та нима не вписвате имената на пътниците в книга? — попита Фани раздразнена.

— Кой би отегчавал с такива формалности един свет човек!… — отвърна съдържателят.

— А Льоренте и полицаите не взеха ли името му?

— Не зная, сеньора!… Мисля, че му предложиха да подпише акта за нараняването, но после решиха, че е по-добре да не го подписва.

Фани не обърна внимание на това. Тя влезе отново в стаята си и се отпусна на един стол. От монаха не бе останала нито следа.