Анджей Сапковски
Парче лед (3)

III

Градът му влияеше зле. Още от сутринта. Още от сутринта всичко му разваляше настроението, потискаше го и го ядосваше. Всичко. Ядосваше се, че се е успал и за това сутринта на практика се е оказала пладне. Нервираше го отсъствието на Йенефер, която беше излязла, преди той да се събуди.

Вероятно беше бързала, защото всички джунджурии, които обикновено подреждаше грижливо в кутиите, лежаха в безпорядък на масата, като кости, хвърлени от гадателка в ритуал на предсказване. Четки от тънък косъм: по-големи, за пудрене на лицето, и малки, с които червеше устните си, и съвсем мънички за боите, които нанасяше върху веждите и ресниците си. Щипчици и сребърни лъжички. Бурканчета и шишенца от порцелан и млечнобяло стъкло, съдържащи еликсири и мехлеми с банални компоненти, като сажди, гъша мас и сок от моркови, както и такива с опасни и тайнствени съставки, като мандрагора, антимон, лудо биле, канабис, драконова кръв и концентрирана отрова от гигантски скорпиони. А над всичко това витаеше мирис на люляк и касис — нейният аромат.

Тя беше в тези предмети, в този аромат.

Но нея я нямаше.

Слезе на долния етаж, безпокойството и раздразнението му нарастваха. Всичко го дразнеше.

Дразнеха го студените и изсъхнали бъркани яйца, които кръчмарят му донесе за закуска, едва откъснал се от девойката, която натискаше в задната стаичка. Дразнеше го, че девойката е най-много на дванайсет години и в очите й има сълзи.

Топлото есенно време и радостната глъчка на пулсиращата от живот улица не оправиха настроението на Гералт. Нищо не му харесваше в Аед Гинваел — град, който, според него, беше жалка пародия на всички познати му градове; беше прекалено шумен, прекалено задушен, мръсен и дразнещ.

Постоянно усещаше слабата миризма на сметището в дрехите си. Реши да отиде в банята.

В банята го подразни изражението на баняджията, когато поглеждаше меча му и медальона му, оставени на ръба на ваната. Раздразни го и фактът, че баняджията не му предложи проститутка. Не мислеше да се възползва, но в баните предлагаха проститутки на всеки, затова се ядоса на направеното за него изключение.

Когато излезе, ухаещ на сапун, настроението му не се подобри, а Аед Гинваел не стана никак по-красив. В него все така нямаше нищо, което би могло да му хареса. Не му харесваха купчините тор по уличката. Не му харесваха скитниците, застанали на колене до стените на храма. Не му харесваше разкривеният надпис на стената, гласящ: „ЕЛФИТЕ — В РЕЗЕРВАТ!“.

Не го пуснаха в замъка, а го изпратиха да търси кмета сред търговската гилдия. Това го изнерви. Изнерви го и фактът, че старейшината на гилдията — елф, го прати да търси кмета на пазара и при това го гледаше с презрение и чувство на превъзходство. Странно за някой, на когото предстои да бъде прибран в резерват.

На пазара гъмжеше от хора, беше пълно със сергии, каруци, коне, волове и мухи. На едно възвишение имаше позорен стълб със закононарушител, замерван с боклуци и кал. Закононарушителят, с достойно за изумление хладнокръвие, ругаеше мъчителите си, без да повишава особено глас.

За Гералт, който имаше добър поглед върху ситуацията, целта на пребиваването на кмета сред тази глъчка беше напълно ясна. За пристигащите търговци с каравани подкупите бяха включени в цената, но все пак трябваше да предадат на някого тези подкупи. А кметът, също запознат с обичая, се навърташе там, за да не се притесняват излишно търговците.

Мястото, където действаше, беше обозначено с мръсносин балдахин, разпънат върху колове. Под него имаше маса, заобиколена от бърборещи посетители. Зад масата седеше кметът Херболт, демонстрирайки на всички пренебрежението и презрението, изписани върху бледото му лице.

— Хей! А ти къде?

Гералт бавно обърна глава, моментално потисна озлоблението си и си възвърна вътрешното равновесие — превърна се в студен къс лед. Вече не можеше да си позволи никакви емоции. Мъжът, препречил пътя му, имаше коси, жълтеникави като пера на авлига. Такива бяха и веждите над светлите очи с празен поглед. Тънките длани с дълги пръсти лежаха върху колан от масивни месингови пластини, на който висяха меч, боздуган и две ками.

— Аха — каза мъжът. — Знам кой си. Вещерът, нали? При Херболт ли?

Гералт кимна, без да откъсва очи от ръцете на мъжа. Знаеше колко е опасно да го изпуска от поглед.

— Чувал съм за теб, укротителю на чудовища — каза жълтокосият, също втренчен в ръцете на Гералт. — Струва ми се, че никога не сме се виждали, но мисля, че и ти си чувал за мен. Аз съм Иво Мирц. Но всички ме наричат Цикада.

Вещерът кимна. Беше чувал и знаеше и цената, която даваха за главата на Цикада във Визим, Каелф и Ватвейр.

Ако някой го беше попитал, щеше да каже, че цената е прекалено ниска. Но никой не го питаше.

— Добре — каза Цикада. — Кметът, доколкото знам, те очаква. Можеш да минеш. Но меча го остави тук, приятелю. Плащат ми, за да спазвам тази церемония. Никой не бива да се доближава до Херболт с оръжие. Разбираш ли?

Гералт равнодушно сви рамене, разкопча колана си, нави го около ножницата и го подаде на Цикада. Той се усмихна криво и рече:

— Виж ти! Учтиво, нито дума в знак на протест. Знаех си, че слуховете за теб са преувеличени. Иска ми се да можеше ти да поискаш моя меч, да видиш какъв щеше да е отговорът ми.

— Хей, Цикада! — извика кметът. — Пусни го. Елате тук, господин Гералт, по-живо. Здрасти, здрасти. Отдръпнете се, господа търговци, оставете ни насаме. Вашите интереси ще трябва да отстъпят пред значително по-важните градски дела. Оставете петицията си на секретаря ми!

Демонстративната любезност на посрещането не подлъга Гералт. Той знаеше, че това е просто елемент от пазарлъка. Търговците бяха получили малко време, за да преценят дали подкупите са достатъчно високи.

— Обзалагам се, че Цикада се е опитал да те провокира. — Херболт махна небрежно с ръка в отговор на също толкова небрежния поклон на вещера. — Нека това не те притеснява. Цикада се хваща за оръжието изключително и само по моя заповед. Наистина, това не му харесва особено много, но докато плащам, е принуден да се подчинява, иначе ще хваща пътя. Не се притеснявай.

— За какъв дявол са ви такива като Цикада, кмете? Нима тук е толкова опасно?

— Не е опасно, защото плащам на Цикада — засмя се Херболт. — Славата му се носи надалече и това е в моя полза. Виждаш ли, Аед Гинваел и другите градове в долината на Тойна се подчиняват на наместник от Раквелерин. А в последно време наместниците се сменят всеки сезон. Впрочем, не се знае защо ги сменят, тъй като и така всеки втори е наполовина или четвърт елф. Проклета кръв и раса — всичко, свързано с елфите, е лошо.

Гералт не добави, че същото важи и за политиците, защото шегата, макар и стара, не беше смешна за всички.

— Всеки нов наместник — продължаваше самодоволно Херболт — започва с това, че сменя кметовете и градоначалниците от стария режим и слага на тяхно място свои роднини и познати. Но след онова, което Цикада направи с избраника на поредния наместник, вече никой не се опитва да ме свали от длъжност и съм най-дълго управлявалият кмет. Но ние тук си бъбрим, а животът си минава, както обичаше да казва първата ми жена, светла й памет. Да пристъпим към работата. Та що за гадина се беше настанила на сметището ни?

— Зеугъл.

— В живота си не съм чувал за подобно нещо. Надявам се, че го уби?

— Убих го.

— И колко ще струва това на градската хазна? Седемдесет?

— Сто.

— Е, хайде, господин вещер! Да не сте пиян? Сто марки за убиването на един червей, заселил се сред лайната?

— Червей или не, кмете, ял е хора — осем души, както сам твърдите.

— Хора? Как не. Чудовището, както ти казах, изяде стария Закорка, известен с това, че никога не изтрезняваше, една бабичка от селцето извън крепостта и няколко от децата на превозвача Сулирад, което не се установи веднага, защото и самият Сулирад не знае колко деца има — прави ги с такова темпо, че не смогва да ги преброи. И това ми било хора! Осемдесет.

— Ако не бях го убил, зеугълът скоро щеше да изяде някой по-значителен. Да речем, аптекаря. И тогава откъде щяхте да взимате мехлем от шанкра? Сто.

— Сто марки са куп пари. Не знам дали бих дал толкова дори за деветглава хидра. Осемдесет и пет.

— Сто, господин Херболт. Имайте предвид, че макар и това да не е деветглава хидра, никой от местните, в това число и прословутият Цикада, не е успял да се справи със зеугъла.

— Защото никой от местните не е свикнал да се рови из лайната и боклуците. Последната ми дума: деветдесет.

— Сто.

— Деветдесет и пет, да те вземат демоните и дяволите!

— Съгласен.

— Е — усмихна се широко Херболт, — договорихме се. Винаги ли се пазариш толкова бляскаво, вещерю?

— Не. — Гералт не се усмихна. — По-скоро рядко. Но исках да ви доставя удоволствие, кмете.

— И успя, чумата да те тръшне! — изкикоти се Херболт. — Хей, Прегъбко! Ела тук! Дай книгата и кесията и му отброй веднага деветдесет марки.

— Не бяха ли деветдесет и пет?

— А данъкът?

Вещерът изруга тихо. Кметът удари широк печат върху квитанцията и бръкна в ухото си с чистия край на перото.

— Надявам се, че сега на сметището ще е спокойно. А, вещерю?

— Би трябвало. Имаше само един зеугъл. Наистина, може да е успял да се размножи. Зеуглите са двуполови като охлювите.

— Какви са тия небивалици? — погледна го накриво Херболт. — За размножаването са необходими двама, значи самец и самка. Или зеуглите се размножават като бълхите или мишките, от изгнилата слама в сенниците? Всеки глупак знае, че няма мъжки и женски мишки, а всичките са еднакви и се размножават от самите себе си и от гнилата слама.

— А охлювите се излюпват от мокрите листа — вметна секретарят Прегъбко, все още зает с подреждането на монетите на стълбчета.

— Всеки знае това — съгласи се Гералт, усмихвайки се жизнерадостно. — Няма охлюви и охлювки. Има само листа. Който мисли иначе, греши.

— Достатъчно — отсече кметът и го изгледа с подозрение. — Стига сме обсъждали вредителите. Попитах те дали на сметището ни може отново да се излюпи нещо, и бъди така добър да ни отговориш. Ясно и кратко.

— След около месец трябва да се провери, най-добре с кучета. Малките зеугли не са безопасни.

— А не може ли ти да се заемеш с това, вещерю? Ще се договорим за заплащането.

— Не. — Гералт взе парите от ръцете на Прегъбко. — Нямам намерение да се застоявам в очарователния ви град дори за седмица, да не говорим за месец.

— Интересни неща говориш — усмихна се накриво Херболт, като го гледаше право в очите. — Наистина интересни. Защото аз мисля, че ще останеш тук много повече.

— Грешите, кмете.

— Нима? Ти дойде с една черна вълшебница, как се казваше, забравих… Гуиневер, като че ли. Отседнал си в „Под есетрата“. Разправят, в една стая с нея.

— И какво от това?

— Това, че когато тя се отбие в Аед Гинваел, не бърза да си тръгва. Идвала е доста пъти.

Прегъбко се усмихна широко, щърбо и многозначително. Херболт продължаваше да гледа Гералт в очите, без да се усмихва. Обаче Гералт се усмихна. Възможно най-зловещо.

— Впрочем, откъде да знам? — Кметът извърна поглед и започна да рови в земята с тока на обувката си. — Пък и тази работа ме интересува толкова, колкото ме интересува и някое кучешко изпражнение. Но запомни — магьосникът Истред е важна личност тук. Незаменим е за града, бих казал — безценен. Хората го уважават — и местните, и гостите на града. Не си пъхаме носовете в делата му — нито в магьосническите, нито в личните.

— Може би с право — съгласи се вещерът. — А може ли да узная къде живее?

— Не знаеш ли? Виждаш ли онази къща? Бялата, високата, която стърчи между склада и фабриката като свещ в задник? Но сега няма да го завариш там. Неотдавна Истред изкопа нещо от земята при южната стена и сега рие наоколо като къртица. Взе и от моите хора за тези разкопки. Отивам аз и го питам учтиво: „Какво копаеш в земята като малко дете, маестро, хората започват вече да ти се присмиват. Какво има там?“ А той ме изгледа, сякаш съм някакъв загубеняк, и каза: „Историята на човечеството. Отговори на въпроси. На въпросите какво е било и какво ще бъде“. Дявол знае какво е имало там, преди да построят града, казвам му аз: полета, храсти и върколаци. А какво ще бъде, зависи от това кого ще сложат за наместник в Раквелерин, сигурно пак някакъв отвратителен полуелф. А в земята няма никаква история, там няма нищо освен червеи, ако на някого му трябват за риболов. Мислиш ли, че ме послуша? Къде ти. Продължи да копае. Така че, ако искаш да се видиш с него, отиди към южната стена.

— Ъъъ, господин кмете — обади се Прегъбко, — сега са в къщата. Сега не му е до разкопки, щото…

Херболт го погледна заплашително и Прегъбко се сви и се закашля, пристъпвайки от крак на крак. Вещерът продължаваше да се усмихва зловещо и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, хм, хм — изкашля се кметът. — Кой знае, може сега Истред наистина да си е вкъщи. Всъщност какво ми влиза в работата?

— Бъдете здрав, кмете — каза Гералт, без да направи дори престорен поклон. — Желая ви хубав ден.

Приближи се към Цикада, който излезе срещу него, дрънкайки с оръжията си. Гералт безмълвно протегна ръка за меча си, чийто ремък Цикада бе преметнал през свивката на ръката си. Цикада отстъпи.

— Бързаш ли, вещерю?

— Бързам.

— Огледах меча ти.

Гералт му хвърли поглед, който и при най-голямо желание не можеше да се нарече топъл.

— Има с какво да се хвалиш — кимна той. — Малцина са го разглеждали. А още по-малко са онези, които могат да разкажат за това.

— Хо-хо! — Зъбите на Цикада проблеснаха. — Това прозвуча много страшно, направо ме побиха тръпки. Винаги ми е било интересно, вещерю, защо хората толкова се страхуват от вас. Мисля, че вече знам.

— Бързам, Цикада. Бъди така добър да ми върнеш меча.

— Дим в очите, вещерю, нищо повече от дим в очите. Плашите хората, както пчеларите плашат пчелите с дим и смрад — с каменните си физиономии, с дрънканиците си и със слуховете, които сами пускате за себе си. А глупавите пчели бягат от дима, вместо да забият жилата си във вещерския задник, който веднага ще се подуе, като всеки друг. Говорят за вас, че не чувствате като хората. Врели-некипели. Ако човек ви наръга както трябва, ще почувствате.

— Свърши ли?

— Да — каза Цикада и му върна меча. — Знаеш ли кое ми е интересно, вещерю?

— Знам. Пчелите.

— О, не. Чудя се, ако тръгнеш от едната страна на някоя уличка с меч в ръка, а аз тръгна от другата, кой ли ще стигне до края? Мисля, че си струва човек да се обзаложи по въпроса.

— Какво си се лепнал за мен, Цикада? Свада ли искаш?

— А, нищо. Просто ми е интересно колко истина има в хорските приказки. Вие, вещерите, разбираш ли, сте били толкова добри в боя, защото нямате нито сърце, нито душа, нито жалост, нито съвест. И това е достатъчно, така ли? За мен, например, говорят същото. И не без основание. Та ето, че ми е любопитно да науча кой от нас би излязъл жив от уличката. Струва си да се обзаложи човек, нали? Как мислиш?

— Казах ти, че бързам. Няма да си губя времето с глупави размишления. И не съм свикнал да се обзалагам. Защото тези, които се обзалагат, са или глупаци, или подлеци. Първите не знаят, а вторите знаят, но се обзалагат. Ако някой път ти хрумне да ми попречиш да мина през някоя уличка, съветвам те първо да си помислиш хубаво, Цикада.

— Дим — усмихна се Цикада. — Дим в очите, вещерю. Нищо повече. Довиждане, кой знае, може следващата ни среща да е в някоя уличка.

— Кой знае.