Страхотно произведение, но в оригинал е още по-добро
Много обичам да гледам „Семейство Симсън“ и ще ви кажа, че в една серия по случай Свети Валентин беше поместено това произведение. Наистина е страхотно, мерси много за превода!
В късна нощ , веднъж,отдавна
уморен четях аз бавно
в книга странна и забавна
стих забравен вече тук.
Но докле четях разсеян
в самота и сън обвеян
чух сподавен,ненадеен,
бавен,тих,неясен звук. и т.н.
Този превод съм го чел през 60-те години. Струва ми се, че е правен около 1930–35 год. Мисля,че е много по-точен и съвършен. Разбира се не искам да обидя преводача,напротив преводът на подобен шедьовър на поезията е много сложно нещо.
Стефан, дай цялото произведение — в случай че прочетеш това съобщение; началото звучи по-добре!
Погледни тук:
http://forum.skycode.com/topic.asp?whichpage=7&topic_id=91688
Този превод не е добър.Nevermore не е непреводима дума,и макар в нея да е силата на произведението,комбинацията осакатява вместо да подсилва.
Не виждам какво намирате в произведението… Що се отнася до превода, явно наистина доста куца. Съжалявам за прямостта!
Това е вторият превод на Георги Михайлов от 1945 г. Първият (от 1919) е още по-добър, макар и по-свободен. Но бих казал — гениален, равностоен на оригинала (извинявайте за дързостта). Там „Nevermore“ е преведено „Нивга пак“ — според мене, много поетично. Намерете този превод и се наслаждавайте!
Страхотно е,Виле Вало е виновник да разбера за този страхотен поет
Само една дума може за спише това произвесение — ВЕЛИКО
Ненадмитат е По!
Лично мое мнение е, че поемата е невероятна. Не го казвам просто ей така, за да я хваля без причина. Някак си просто като я прочетох няколко пъти, защото такова произведение не може да се разбере от веднъж, то ме порази със силата си. Чел съм творби на Вазов, Ботев, Славейков, Яворов, все български поети, но нищо не може да се сравни с това. Като че ли, е идеалното произведение — силен и въодушевлен изказ, богат речник — всичко!Просто думите не ми стигат.
Наистина е най-добре да се чете в оригинал.
Ако трябва да избирам между двата превода на Георги Михайлов, този от 1945-а ми допадна сякаш повече.
Поемата е невероятна, но преводът е под всякаква критика. Нека бъде заменен с друг!
Аз лично бих предпочел и тук Георги Михайлов да беше превел „nevermore“, като „нивга пак“ (1920 г.) или както и да е. Но чак пък да е под всякаква критика преводът! За мен дори е превъзходен, може би най-добрият. Изключително и леко се рецитира, което е много важно.
Освен това преводи из интернет бол! Тук са качени още два.
Защо не предложиш твой превод? Не ме разбирай погрешно, не се заяждам, само провокирам:)
A aз съм чел някакъв вариант, в който последните редове на куплетите завършват с „Гарван рече — Нивга вече !“
Превод от английски: Елин Пелин (1906 г.)
Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,
в стари томове заровен над проклетата наука,
и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,
чух внезапно, отчетливо — и внезапно се почука —
„Гост навярно“ — аз казах си, отведнъж услушан в звука,
казах, стреснат аз от звука.
Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.
От камина върху пода отблеск огнен си играйше…
Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно
търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка
по изгубена Ленора — безпощадната си мъка,
на мечтите мои звука.
Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше;
в тъмнината ръце страшни се простираха към мене;
и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.
И сърцето мое болно. Но… внезапно се почука.
„Гост навярно“ — си помислих, отведнъж услушан в звука,
„Гост — другар наминал тука!“
И опомнен се изправих и високо се обадих:
„Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми,
в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух;
и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“
И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се —
Вред тъмница непрогледна…
И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило,
и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня…
Мрак и хаос безконечен!… Но кат вик от хор далечен
прозвуча за миг „Ленора“ — отзив тих на мойта мъка
Мой бе шепот тоз „Ленора“ — отзив тих на мойта мъка —
И загина в мрака звука.
Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян,
и вратата аз притворих… Но внезапно се почука…
Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен,
вятър блъска недоволен — и се бие във капака.
Глупав е подобен страх — вятър блъска се в капака,
вятър си играе в мрака…“
Тъй страхът си аз оборих и прозореца отворих.
Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна,
шумно мина край стените в тая стая на бедите,
обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен,
върху бюста на Палада кацна без поклон, спокойно,
като мой приятел ближен…
Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
Гарван гракна — Нивга вече!
Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме
тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен…
Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье,
във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече,
прати клетнику, оставен от надеждата далече.
Птица с думи — Нивга вече.
Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада,
и повтаряше без милост своя проговор жестоки,
и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово,
че стори ми се навеки той на него ме обрече…
„Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече…“
От тоз отговор замаян, аз помислих си отчаян:
"Дълго време той живял е у клетник безумен някой,
кого вечно са терзали зли несрети и печали,
който в песните си вечно — теглилото го обрече
един припев да повторя — теглилото го обрече,
един припев — Нивга вече.
И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се…
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.
Що? — аз мислех — той предрича, що вещае, що нарича
гарван черен, съдник страшен? — Участта ли ми предрече,
участта ли ми сирашка — в това слово той изрече
грозно слово — Нивга вече.
Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си…
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига…
Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.
Тъй при нея аз облегнат — бе отдавна и… далече,
да стоя обичах дълго — бе отдавна и далече —
не ще бъде — Нивга вече!
И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен,
сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни,
на душа успокоенье вливаше това каденье,
и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече,
пий, нещастнико, опий се — цяр найде за сявга вече!“
Гракна гарван — Нивга вече!
О, ти кой си, ти пророко вещ, птица или дух зловещ?
Бурята ил Сатаната са те пратили при мене —
о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая,
ще ли още да страдая — докога ми Бог обрече?
Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“
О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ!
Във небето те заклевам, в името на Страшний съд —
Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая,
Ще мога ли да узная аз Ленора там далече?
Ще намеря ли Ленора — там при ангелите вече?
Гарван гракна: Нивга вече!
И от шлема на Палада гледаше ме без пощада…
Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата!
Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече!
И прониза ме с очи, и остана да стои си
Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен…
Тая сянка оттогава на душа покой не дава,
Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече…
Не ще бяга — Нивга вече!…
на мен пък ми се видя смешно! спори с гарван за съдбата си, докато гарвана се тюхка!
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.