Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (9)

Глава II
БОЖИ ХОРА И ХОРА НА ОРЪЖИЕТО

В продължение на 40 години — необичайно дълъг за Балканите период — тук царял мир. Но той не бил изпълнен с щастие и спокойно благоденствие; това бил мир, роден от изтощението. България не воювала, защото не била в състояние да воюва, а правителството в Константинопол било погълнато от грандиозни планове далеч на изток. И така годините минавали, раздвижвани от време на време от набези и бунтове, на които никой не правел опит да се противопостави. Външнополитическата история на България по времето на Петър навява само униние.

Но можело да бъде и по-зле. Освен откъм Империята, границите били сигурни — планините охранявали България от славянските народи на запад, а Дунав я пазел от маджарите и печенегите. Основният принцип във външната политика на Петър бил да поддържа добри отношения както с Империята, така и с печенегите. Взеизвестно било, че който е в съюз с печенегите, е непобедим, защото те всявали ужас у всички — дори и маджарите треперели пред тях. Но влошаването на отношенията с Империята лесно можело да доведе и до конфликт с печенегите. Ако се стигнело до подкупи, Империята била в състояние да плати по-добре от България, а България се намирала в съблазнителна близост до земите на печенегите. Дори по времето на Симеон страната била спасена само поради некомпетентността и продажността на имперските сановници. А сега опасността била далеч по-голяма. И така, българите безропотно търпели безцеремонното отношение на императора и това се дължало както на съзнателно провежданата политика, така и на влиянието на царицата-гъркиня.^[1]

А Роман действително често се отнасял твърде враждебно към съпруга на своята внучка и, както изглежда, от време на време дори отказвал да го нарича с царската му титла. През 933 г. сръбският княз Чеслав избягал от български плен и се върнал в Сърбия. Завръщането му окуражило всички сръбски изгнаници да напуснат убежищата си и да се сплотят около него, за да си върнат княжеството. Откакто била завладяна от българите седем години по-рано, страната пустеела и сега пред Чеслав стояла тежката задача да я възроди. Но дори и Петър да имал някакви изгледи да смаже въстанието, те били провалени от действията на императора. Роман не само насърчавал Чеслав, като му подарявал одежди и други полезни и ценни вещи, но поел и върховната власт над новата държава. Петър трябвало да се примири със загубата на Сърбия.^[2]

Останалата част от външнополитическата история на България през онова време представлява низ от нашествия на различни народи, които преминавали оттук на път за Константинопол. През април 934 г. маджарите извършили голям набег на Балканския полуостров. Крайната им цел бил Константинопол, но те се възползували от преминаването си през България. Подробностите не са достигнали до нас, но както изглежда, те се спуснали до Девелт и взели толкова много пленници, вероятно най-вече българи, че една робиня можела да бъде купена само срещу копринена дреха.^[3] През април 943 г. маджарите отново преминали през България на път към Тракия. Не знаем доколко са пострадали българите този път, тъй като Империята веднага сключила примирие.^[4] През 944 г. България отново била нападната от печенегите, подтикнати този път от руската жажда за мъст. Целият този епизод показва колко печална роля играела сега България. Русите, чиято столица бил Киев, непрекъснато увеличавали могъществото си. Те били многобройни и контролирали големия търговски път от Балтийско до Черно море. През 941 г. те преодолели печенежката преграда, за да атакуват Константинопол по море. Но макар че императорът прекарал доста безсънни и тревожни нощи, те претърпели тежко поражение. Техният княз Игор жадувал за отмъщение. През 944 г. той склонил печенегите да се присъединят към новия му голям поход по суша. Когато научили за това, българите изпаднали в паника и пратили предупреждение в Константинопол. С обичайното си благоразумие император Роман веднага изпратил на Дунава свои хора, натоварени с дарове, и успял да се споразумее с русите. Но печенегите не искали да се откажат от обещания им набег. Те преминали реката и нахлули в България, където вилнели и плячкосвали на воля. Всички били доволни, с изключение на българите, но те не влизали сметката. Това унизително преживяване било последвано от няколкогодишно затишие. Но през 958 г. маджарите дошли отново, а след това още веднъж през 962 г.^[5], докато накрая през 965 г. Петър не си спомнил за обичаите на предците си и не потърсил съюз с великия германски крал Отон, за да ги обуздае.^[6]

Трудно е да се каже колко пострадала България от тези нападения. Днес знаем за тях само защото те засегнали Империята и така били в полезрението на гръцките хронисти. Може би е имало и други, насочени единствено срещу България.

За тази отчайваща безпомощност спомагало и вътрешното състояние на страната. Симеон, макар и да водил катастрофална политика, бил достатъчно велик и напълно олицетворявал стремежите на своя народ, за да го увлече изцяло след себе си, без да срщне неподчинение. При Петър България се разпаднала на враждуващи групировки. По характер той бил миролюбив и набожен, не бил добре със здравето^[7], а освен това бил поел управлението твърде млад — по всичко личи, че след сключването на мира Георги Сурсувул се е отказал от регентството. Петър не бил достатъчно силна личност, за да държи в подчинение и да управлява един народ, разочарован и разединен от пораженията си. В по-стари времена ханът поддържал своето положение, като противопоставял славянското селячество на прабългарската аристокрация. Петър не успял да направи дори и това. През неговото царуване дворцовата партия се превърнала в изолирана клика, на която останалата част от страната не се доверявала. Освен правителството в Преслав, тя вероятно е включвала търговците (естествено, привърженици на мира) и сановниците и несъмнено е била под влиянието на царица Мария-Ирина, която, ако изобщо е притежавала поне част от характерните черти на семейството си, навярно лесно се е налагала над своя хрисим съпруг. Знаем, че е поддържала тесни връзки с Константинопол, като в началото често го посещавала, макар че след смъртта на баща й Христофор, през август 931 г., отишла там само още веднъж заедно с три от децата си.^[8]

Прабългарската аристокрация, така често потъпквана от хановете, все още не била изчезнала, въпреки че по това време навярно вече е била изгубила етническата си обособеност, говорела е славянски език и е била подсилена от по-влиятелните славяни. Сега тя излязла на политическата сцена в ролята на военна групировка. Недоволството й от двореца се проявило още в началото на царуването на Петър, през 929 г., когато той разкрил заговор, целящ да постави на престола брат му Иван. Заговорът бил осуетен, а замесените в него боляри — сурово наказани. Самият Иван бил затворен и заставен да облече монашеско расо. След това Петър известил Константинопол за щастливото избавление. Но император Роман решил да извлече полза от случилото се. В Преслав дошъл негов пратеник и по някакъв начин, несъмнено срещу голям подкуп, освободил княза-съзаклятник. Иван получил дворец в Константинопол и много скоро императорът уредил да бъде освободен от монашеския обет и го оженил за една арменка. Императорските дипломати обичали да държат в ръцете си претенденти за чужди престоли.

Сега Роман можел да използва Иван като заплаха срещу Петър.^[9] След този провал военната групировка се спотаила, докато към края на Петровото царуване не завзела властта.

Народът също бил неспокоен. От време на време той проявявал недоволството си чрез открити беззакония, пример за което е кариерата на един друг от братята на Петър. Първородният Симеонов син Михаил не можел да намери покой сред манастирските стени, където го бил затворил баща му. Някъде около 930 г. той избягал и се отправил към планините в западната част на България, където към него се присъединили голям брой недоволни славяни. Михаил заживял там като разбойнически главатар, а след смъртта му неговата дружина продължила да действува и била достатъчно силна и дръзка, за да се осмели да прави внезапни набези в Империята и дори да плячкоса град Никопол.^[10] Подобни разбойнически дружини вероятно е имало из всички западни области.^[11] Но недоволството на основната част от народа се изразило в много по-различна и по-сериозна форма.

Хората, които са разочаровани, уморени и несигурни в бъдещето, често търсят утеха в религията. Така станало и с българите. След Симеоновите войни цялата страна била залята от религиозна вълна. Един от първите, които тръгнали по този път, бил самият цар, прочут с набожността си и с усърдието си да открива светци. Много от поданиците му го последвали. Към манастирите се стичали тълпи от желаещи да надянат монашеското расо; други се стремели към още по-голяма святост и ставали отшелници, за да прекарат живота си в сурови лишения. Пръв сред тях бил един пастир, наречен Иван, който под името св. Иван Рилски се превърнал в светец-покровител на България. Дълги години Иван Рилски живял като свят човек в хралупата на един дъб, докато накрая дъбът рухнал и той трябвало да се пресели в една пещера високо в Рила планина. Славата му се разнесла нашироко и веднъж царят, който бил на лов в тези места, си направил труда да открие убежището му и да го посети. Петър бил раздразнен от една проповед, която светецът бил отправил към ловците му. Но след като се срещнал с него очи в очи, той бил дълбоко впечатлен от неговата святост и на драго сърце го взел под покровителството си. Когато през 946 г. Иван умрял, тялото му било погребано тържествено в Сердика (София), но по-късно било ььрнато обратно в планината, в големия манастир, който днес носи неговото име.^[12]

Но тази религиозна жар имала и друга страна. В най-изопачена форма тя се проявила у собствения брат на царя, Вениамин — единственият, който останал настрана от политическите интриги. Вениамин посветил живота си на черната магия и станал толкова изкусен магьосник, че по своя воля можел да се превръща във вълк ли в каквото животно си пожелае.^[13] Много от сънародниците му проявявали прекомерен интерес към гадател-ството и нечистите сили^[14], но малцина можели да се надяват да достигнат неговата вещина. Затова, а може би и защото бил твърде отблъскващ, Вениамин, не успял да привлече голям брой последователи. Далеч по-влиятелен и опасен, както в политическо, така и във верско отношение, бил един скромен поп или селски свещеник на име Богомил.

Поп Богомил, най-значителният еретически водач в цялото Средновековие, е фигура, забулена в неизвестност. Не можем да кажем къде и кога е живял, нито дори точно кой е бил. Единственото, което знаем, е че „в годините на правоверния цар Петър в българската земя. . . се яви поп на име Богомил, . . .който пръв начена да проповяда ерес в българската земя“^[15]; че според обичая на своята секта да се приема второ име, той се наричал и Йеремия; че му се приписват няколко притчи и проповеди и че неговата ерес процъфтявала преди 956 г. Доста трудно е да се открие дори и същността на идеите, които самият той е проповядвал. От произведенията на богомилите, както са наричали последователите на поп Богомил в Източна Европа, не се е запазило нищо, освен няколко приказки и легенди за библейски лица или светци, а също и някои проповеди — толкова посредствени, че в тях трудно се долавя и следа от ерес.^[17] По-подробни сведения за богомилските възгледи и обреди сме принудени да търсим в произведенията на техните врагове, но дори и повечето от тях са от по-късно време, а за един-два века ересите, както и официалните религии, могат да се изменят и да развият своите догми. Има обаче и две изключения — два документа, написани против самия Богомил или докато още е бил жив, или скоро след смъртта му.

Константинополският патриарх Теофилакт Лакапин, чичо на царицата — духовник, който можел да се види по-често в конюшните, отколкото в църквата, — дотолкова се разтревожил от разпространяването на богомилската ерес, че писал за това на цар Петър, вероятно около 950 г. През 954 г. Теофилакт претърпял тежка злополука по време на езда, която го направила инвалид за последните две години от живота му.^[18] Теофилакт настоявал всички по-разпространени ереси да бъдат анатемосани и затова не разграничил павликянското учение от това на Богомил, но някои от думите му ясно се отнасят единствено към богомилите. За нас обаче е по-важно едно значително по обем произведение, написано вероятно около 975 г. от един български духовник на име Козма и насочено изцяло против богомилите.^[19]

От сведенията на Теофилакт и Козма, както и от всички по-късни свидетелства, пред нас се оформя една фундаментална доктрина. Богомилската ерес била, както я наричали по онова време, манихейска^[20], въпреки че с учението на Манес я свързвала само общата дуалистична основа. Богомилите били откровени дуалисти; те противопоставяли Бога и Сатаната, доброто и злото, светлината и мрака, духа и материята, и признавали двете сили за равни, макар че, както изглежда, вярвали в победата на Бога.^[21] Дуализмът винаги е бил естествено и привлекателно учение, но поп Богомил го възприел от павликяните, заселили се в границите на България. Те били арменска секта, която довела до крайност дуализма, заложен в Новия завет, осланяйки се изцяло на онези думи в Евангелието от Йоана (12:31 и 14:30), наричащи дявола „князът на този свят“. Те отхвърляли тайнствата на православната църква, не признавали дори арменската монофи-зитска църква и имали свои собствени обреди и своя църковна организация.^[22] Те отдавна причинявали неприятности на Империята, като от време на време дори образували политически независими общини.^[23] Едно от средствата за борба с тях било преселването им в Европа и най-вече в Тракия. Но това не охладило техния плам и по времето на Борис проповедниците им вече действували в България.^[24]

Но павликяните били образована секта, добре запозната с теологията. Геният на Богомил се проявил в това, че той приспособил тази сложна арменска религия към нуждите на европейското селячество. Той вероятно е проповядвал павликян-ството така, както го е разбирал.^[25] Но все пак учението му било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания. Освен в дуализма, изглежда богомилите са вярвали още и в това, че Богородица не е Дева Мария, дъщеря на Йоаким и Ана, а че Христос произлиза от Горния Йерусалим и че животът и смъртта на Христос са илюзия, тъй като Бог никога не би се вселил в нещо толкова греховно като едно тяло от плът и кръв; те отхвърляли Стария завет — както Мойсеевия завет, така и пророците, а от молитвите признавали само „Отче наш“; те не се кръстели, защото според тях това било неуместно напомняне за кръстното дърво, на което бил страдал Бог. Що се отнася до Сатаната, наричан Сатанаил или Самаил, имало две мнения: или че той винаги е бил нечестив, или че е паднал ангел. Първото схващане принадлежало на павликяните и водело началото си от зороастризма; тръгнало от павликянските селища, то изглежда се е радвало на значителна популярност на Балканския полуостров, особено в гръцката му част. Второто схващане било проповядвано от самия Богомил.^[26] Имало и мнения, че Сатаната е по-старият или по-младият Божи син, брат на Христос. По същия начин се раздвоявали и възгледите им за произхода на Адам и Ева, появили се на този свят през 5500 г. преди Христа. Според някои те били паднали ангели, превърнати в човешки същества, според други били създадени от Бога или пък от Сатаната. Твърдяло се също, че Ева била изневерила на Адам: Авел бил неин син от Адам, но тя родила Каин и една дъщеря, Каломела, от Сатаната. Въз основа на тези вярвания бил създаден цикъл от популярни легенди. Смята се, че самият поп Богомил се е произнесъл по такива въпроси, като „от колко части Бог сътвори Адам“, „как Исус Христос станал свещеник“ и „как Исус орал земята“. Възможно е също така той да е авторът и на историята, в която се разказва как св. Сисиний срещнал дванадесетте дъщери на цар Ирод на бреговете на Червено море и те му казали, че са дошли, за да донесат болести на света.^[28]

Дотук богомилската ерес, макар и да подкопавала официалната религия, нямало с какво да обезпокои светските управници. Но една вяра, която учи, че всичко материално е творение на злото, неизбежно поражда сериозни социални последици. Много от порядките на богомилите били достойни за уважение. За разлика от правоверните българи, които ден и нощ танцували, пиели и пеели под звуците на своите гусли, те били скромни, сдържани, мълчаливи и бледи от постене. Те никога не се смеели на глас и не празнословели; според тях яденето и пиенето били „от лукавия“, затова се хранели съвсем умерено и не докосвали нито месо, нито вино. Но когато се затваряли по домовете си, за да се молят непрестанно по четири дни и нощи^[29], господарите им навярно не са били особено доволни. Нещо повече, тъй като били убедени в греховността на тялото си, те твърдо се противопоставяли на брака и на другите не така законни способи за продължение на рода. И наистина, те така упорито странели от жените, че при по-късните им последователи във Франция, често наричани бугри заради българския произход на учението им, това поведение възбуждало подозренията на правоверните християни. А в своя английски превод името им все още е запазило значението си на порочност. Поп Богомил не можел да очаква от всички свои последователи да се откажат от продължението на рода си. Затова, следвайки практиката на павликяните, той отделил някои от тях, известни като „съвършените“, чието въздържание от полови сношения било пълно, а от телесната храна и удобства — дотолкова, че да не умрат. Те били аристокрацията на богомилите и духовно по-несъвършените им братя се грижели за тях.^[30] Демократичните инстинкти на богомилите ги правели противници на всякаква власт. Отначало те дори нямали обособено духовенство: Богомил и главните му ученици — Михаил, Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър — нямали официално звание; по-късно обаче богомилите явно са признали сановете дякон, поп и епископ^[31], а през XIII в. в България съществувал и духовен властелин, известен из целия християнски свят като Черния поп.^[32] Но онова, което превърнало богомилите в неизбежна заплаха за държавата и наложило преследването им, било убеждението, произтичащо от тяхната неприязън към всичко, принадлежащо на временния свят, че не е угодно Богу слугата да работи за своя господар или поданикът — за своя цар.^[33]

Методите и мащабите на гоненията, предприети от правителството срещу тази опасна ерес, не са ни известни — както и повечето подробности от българската история през онези години. Патриарх Теофилакт бил препоръчал намесата на светските власти за смазването на ереста и съветът му несъмнено е бил последван. Но богомилството било вяра, заради която нейните последователи биха. минали през всякакви мъчения, и то непрекъснато увеличавало силата си. За успеха му много спомогнала политическата и социална атмосфера в страната. То било израз на недоволството на по-бедните слоеве — славяните, които носели демократизма в кръвта си. Народът отдавна бил враждебно настроен към аристокрацията, която в по-голямата си част все още му била чужда — по произход, макар вече не и по език. Народът бил изгубил досега си и със своя стар съюзник, хана, който сега, в ролята си на цар, смело подражавал на самодържавието и разточителството на Новия Рим. Правоверните български свещеници разочаровали народа; те вероятно са били оръдия на двореца, чиито интереси защитавали. Освен това, за разлика от гърците, които отначало заслепили българите със своята култура и ученост, обикновените български свещеници били лениви, покварени и само в малка степен по-образовани от своите паства (богомилите ги наричали „слепи фарисеи“), а по-висшите духовници били откъснати от народа. Контрастът между тях и „съвършените“ богомили бил внушителен; по същия начин обикновените богомили — както бил принуден да признае и Козма — само печелели от сравнението с правоверните миряни. Нямало нищо чудно в това, че най-будните измежду угнетените и обезверени селяни смятали този свят за свърталище на злото, а всичко материално — за творение на Сатанаил, и последвали поп Богомил, който бил един от тях и ги разбирал. А вяра като тази, така добре пригодена към нуждите на своето време, не можела да остане задълго затворена в пределите на България. Тя се разпространила на юг до самия Константинопол и из провинциите на Империята; на запад до Сърбия, Босна и Хърватско и чак до Ломбардия и Алпите, където намерила своя втори дом в земите на Лангедок, между Севените и Пиренеите, докато накрая тази клета земя не била пречистена от кървавата баня на Дьо Монфор и огньовете на св. Доминик.^[34]

Но историята на богомилите във Франция и Италия през следващите векове, както и пагубното им влияние на Балканите, което щяло да продължи чак до отоманското нашествие, е извън обсега на тази книга. По времето на Петър и в годините непосредствено след неговото управление богомилите не били достигнали върха на славата си, но въпреки че действували незабележимо и скромно, дейността им била като червей, разяждащ сърцето на България. Залезът и падането на Първата българска държава до голяма степен се дължали на неуморния труд и нарастващата сила на поп Богомиловите последователи.

Във всичко останало животът на България при царуването на Петър изглежда преминал без особени събития. Вероятно с възстановяването на мира търговията се възродила и процъфтяла, а несъмнено са били разработвани и мините. Из пялата страна се строели църкви, дворци и манастири, въпреки че нито една запазена до днес сграда не може да се отнесе със сигурност към онези години. За изкуствата не знаем никакви подробности — нищо не е стигнало до наши дни. Литературата била на мода — презвитер Козма горчиво се оплаква, че всички пишели книги и никой не ги четял. Повечето от тези книги били преводи на гръцки релиогиозни и белетристични творби, но съчинението на самия Козма показва напредъка на славянската литература през втората половина на века. То не само било първото значително оригинално произведение, написано на български език, но и се отличавало с далеч по-голяма зрялост на формата и гъвкавост на езика в сравнение с творбите, създадени по Симеоново време — от Храбър или пък Йоан Екзарх.^[35] А богомилите поставили началото на народната литература, като разказвали легенди, които рано или късно били записвани. Те също в повечето случаи били преводи или преработки на гръцки съчинения; в някои дори се откриват следи от индийската митология. Но имало и оригинални творби. Независимо от тази дейност обаче общото равнище на културата и бита било ниско. Дори и в двореца то вероятно не отивало много по-далеч от мебелировката и украшенията, които царицата-гъркиня донасяла от пътуванията си до дома. Когато след смъртта й нейните дъщери посетили Константинопол, те пътували не в носилки като всяка знатна дама в Империята, а в коли, чиито колела били обковани с остри шипове. Българският пратеник в Константинопол през 968 г. бил още по-нецивилизован: той си бръснел главата като унгарец, пристягал гащите си с меден колан и изобщо не се миел. Кремонският епископ Лиудпранд, пратеник на Отон I, не бил на себе си от гняв, че подобно създание трябва да има предимство пред него — при това самите северни италианци през X в. не били особени привърженици на хигиената.^[36] Но вероятно този пратеник е бил представител на военната групировка — болярин, който презирал упадъчните увлечения в царския двор към телесната чистота.

Така в продължение на четири десетилетия България живяла в тягостна пародия на мир. Най-сетне през 965 г. царица Мария-Ирина, достойна за името си предводителка на миролюбивата групировка, починала. С годините характерът на Петър съвсем не предобивал твърдост. Лишен от умиротворяващото въздействие на жена си, той почти веднага попаднал под влиянието на войнствено настроените боляри, които го съветвали да покаже пред Константинопол смелост и нападателност. А там нещата се били променили. Симеоновият противник, император Роман Лакапин, отдавна бил свален и умрял като покаял се монах. Константин Багренородни, който възстановил законното си положние, също бил вече мъртъв. Дори и синът му — вторият Роман, внук на стария Лакапин — бил умрял. Сега короната на Империята официално принадлежала на две малки момчета, синовете на Роман II — по-малкото и слабоволево дете, наречено Константин, и по-голямото, на име Василий, което по-късно щяло да получи прозвище, ужасно за слуха на всеки българин. Тяхната майка, прекрасната императрица Теофанб, помнейки съдбата на Зоя Карбопсина, си била осигурила властта чрез втори брак: неин съпруг станал главнокомандуващият имперските войски Никифор Фока, внук на първия Никифор Фока и племенник на жертвата от Ахелой. Благодарение на бойната си слава и на тази женитба, сега Никифор седял здраво на имперския престол заедно с доведените си синове — като съимператор и регент на Империята.

Щяло да е по-разумно да не се предизвиква воина-император, който бил извоювал Крит от неверниците и жънел победа след победа на изток. Но българите се надявали, че Никифор ще бъде прекалено погълнат от действията си срещу сарацините и лесно ще отстъпи пред исканията на България, ако тя прояви достатъчно войнствен дух. И така, когато Никифор се завърнал в Константинопол, за да прекара зимата на 965—966 г., след като току-що бил превзел Тарс, при него се явили пратеници на царя, за да получат „обичайния данък“.^[37]

Ставало дума за стария данък, който според договора от 927 г. Империята се задължавала да плаща, докато е жива българската царица. Настояването на Петър да го получи и след смъртта й било неоправдана и агресивна проява, а да бъде наречено „данък“ нещо, което на практика представлявало зестра, изплащана на части, било непростимо оскърбление. Аудиенцията била кратка и мъчителна. Никифор бил разярен. Той риторично запитал баща си, кесаря Варда, какво означава това искане на данък от ромейски император. След това залял пратениците с порой от обиди, наричайки народа им беден и мръсен, а царя им — облечен в кожи княз.^[38] Отказът му бил категоричен; обсипани с оскърбления и от по-нископоставените придворни, злощастните пратеници били прогонени далеч от очите на Негово императорско величество.

Това бил почти безпрецедентен случай в историята на имперския етикет; той можел да се сравни единствено с начина, по който Александър приел Симеоновите пратеници през 913 г. Но Петър не бил Симеон, нито пък Никифор — Александър. Яростта му била истинска, а не плод на пиянско перчене и не останала само на думи. Той веднага потеглил с голяма войска към границата и дори превзел няколко от българските крепости, които още охранявали пограничния вал Еркесия. Но Никифор нямал желание да навлиза в България, тази опасна страна, където толкова много имперски първенци и войници били намерили смъртта си. Освен това го чакали още войни на изток. Той решил да се справи с България по по-лесен начин, подсказан му от традициите на византийската дипломация. Русите били силен, енергичен народ и се намирали близо до България; те можели да свършат работата вместо него. Но за момента от това нямало нужда. Петър изпаднал в ужас от резултатите на войнствената си проява. Той побързал да помоли за мир, като оттеглил, както може да се предположи, искането си за „данък“ и предал двамата си сина, Борис и Роман, като заложници на императора. Последното не било толкова унизително, колкото изглеждало — подобно на Симеон, двамата младежи просто отивали да се изучат в Константинопол — единственото място, където можели да получат образование, достойно за цивилизовани царски синове. А това, че там щели да бъдат във властта на императора, било от второстепенно значение.

Този случай накарал Никифор да се замисли. Близо 40 години Империята пренебрегвала България. Но България не била изгубила войнствения си дух. Възпирало я само изтощението, но ако й се предоставело достатъчно време да се съвземе, ерата на Симеон можела да се възроди. Никифор продължил преговорите си с русите.^[39]

При русите бил изпратен патрицият Калокир, син на главния управител на Херсон — имперската колония на Кримския полуостров, която била отправна точка за повечето военни действия в степите. Калокир, прекарал по-голямата част от своя живот в родната си област, бил отлично подготвен да преговаря със съседните варварски племена, тъй като добре познавал езика и порядките им. Нещо повече, той носел със себе си сума, внушителна дори и за онези времена, когато били подкупвани на едро цели народи — 1500 литри злато. Владетелят на русите, езическият варяжки княз Светослав, лесно се поддал на подкупите и ласкателствата на имперския пратеник. Той бил младеж, съвсем наскоро освободен от попечителството на своята строга майка-християнка, Великата княгиня Олга. Светослав вече бил водил успешни войни срещу съседите си от степите, бил амбициозен и горял от желание да се прояви още по-добре. През лятото на 967 г. русите били готови да нахлуят в България.

През юни 967 г. император Никифор се отправил към границата, за да направи преглед на укрепленията — разумна мярка, предвид на войната, която скоро щяла да се развихри отвъд тях. Същевременно той искал да успокои съвестта си за това, че е насъскал народ от варвари и езичници слещу една християнска държава, с която бил в мирни отношения. Затова от границата той писал на царя, обвинявайки го, че така често е позволявал на маджарите да минават Дунава и да проникват в Империята. Петър нямал какво да отговори. Той на драго сърце би предотвратил набезите на маджарите в собствената си страна, ако бил достатъчно силен. Но когато те вече нахлуели, той, естествено, ги насърчавал да се прехвърлят колкото е възможно по-бързо в земите на някой друг владетел. Отговорът му неизбежно бил незадоволителен и така Никифор можел да се смята за оневинен. Уверен, че русите ще свършат добре работата си, той отново насочил вниманието си на изток.

През август Светослав, заедно с Калокир, минал Дунава начело на 16-хилядна армия. Българите били предупредени и изпратили двойно по-голяма войска, която да попречи на слизането им на южния бряг, но претърпели тежко поражение и потърсили убежище в Дръстърската крепост. Светослав завладял северната част на страната, превзел 24 града и се установил на зимен стан в същия този Онглос, където се бил заселил прабългаринът Аспарух, като избрал за свое седалище Преслав на Дунава или Малкия Преслав — крепостта, която контролирала делтата на реката. Там императорът му изпратил допълнителни средства.^[41] А на следващата пролет той отново нахлул на юг, като опустошил страната още по-безжалостно.

Българите били отчаяни. Здравето на цар Петър било поразено от бедствията: той получил апоплектичен удар, от който така и не се възстановил напълно. Но правителството му запазило достатъчно самообладание, за да прибегне до единствената възможна мярка — то потърсило помощта на печенегите. А те само чакали случай да се намесят. Русите им съперничели по сила, а печенежката слава вече залязвала в сравнение с тази на по-добре организираните орди на варягите. Нещо повече, на път към Дунава Светослав всъщност бил нарушил територията им, тъй като те още бродели из Влашката низина и степите край бреговете на Черно море. През лятото на 968 г. печенегите се събрали и с пълна сила настъпили към Киев. Великата княгиня Олга отбранявала самоотвержено града, но не разполагала с достатъчно хора, а освен това настъпил и глад. Най-сетне вестта дошла до Светослав и за свое съжаление той трябвало да се върне. Той пристигнал навреме, за да спаси столицата си, но нородът му го упреквал, че търси приключения в чужди страни, а пренебрегва своята. Но макар че така България си спечелила известен отдих, Светослав бил твърдо решен да се върне.

Болният цар взел и втора предпазна мярка. През същото това лято той потиснал гордостта си и смирено изпратил свой пратеник в Константинопол — неумития велможа, чието предимство така раздразнило кремонския епископ Лиудпранд. Никифор го посрещнал уклончиво, той още не бил решил каква политика да възприеме. Но с напредването на годината от Русия започнали да идват тревожни вести. Патрицият Калокир се бил справил твърде дорбе със задачата да спечели доверието на Светослав и сега възнамерявал да го използва срещу своя император. Той непрекъснато подстрекавал русите да нахлуят отново в България, като може би се надявал с помощта на оръжието им да се домогне до самия императорски престол или пък, което е по-вероятно, дотолкова да отвлече вниманието на императора, че да успее да се върне в родния си Херсон и да се установи там като независим владетел. Светослав охотно приел плановете му. Югът го изкушавал; той искал завинаги да остане в Преслав на Дунава, защото там, както заявил той, била средата на земите му. Там се стичали всички богатства — сребро, платове, плодове и различни вина от Гърция, сребро и коне от Бохемия и Унгария, кожи, восък, мед и роби от Русия.^[42] Това било наистина отлично място за столица — близо до устието на голямата река, вход към богатите балкански земи. Единственото, което майка му Олга можела да направи, за да го спре, било да го задържа при себе си в Киев до смъртта си, тъй като вече била тежко болна.^[43]

От шпионите си Никифор узнал, че положението наистина е сериозно; самият той смятал, че войната в Русия е неизбежна. Той побързал да укрепи владенията си на Кримския полуостров^[44] и същевременно изпратил патриция Никифор Еротик и евхаит-ския епископ Филотей при българския цар, за да му предложат съюз. Българите ги посрещнали с радост, тъй като спешно се нуждаели от помощта на Империята. Било постигнато споразумение за съвместна отбрана на полуострова. По предложение на Никифор съюзът трябвало да бъде скрепен, като две малки български княгини бъдат омъжени за младите багренородни императори. Това условие било прието с ентусиазъм и двете княгини потеглили към Константинопол в коли с обковани колела, за да бъдат обучени в съответствие с бъдещите си отговорни задължения. Но браковете никога не били сключени, а за самите девойки се споменава само още веднъж. Рано през декемврийската нощ, в която императрица Теофано наредила да убият съпруга й Никифор, тя дошла при него, за да обсъдят възпитанието на младите чужденки, а след това излязла, за да се разпореди за настаняването им.^[46] За тях не се знае нищо повече. Те скоро изгубили политическото си значение и вероятно са били омъжени за някои благородни и порядъчни жители на Константинопол.^[47]

Насред тези приготовления, на 30 януари 969 г.^[48], цар Петър умрял. Той царувал близо 42 години — като добър човек, но лош цар. Задачата му била почти неизпълнима — той наследил едно изтощено царство, а сам не бил достатъчно силен, за да го обедини. Поддържайки мира, той предизвикал недоволството на своите болари, но опитът му да прояви войнствен дух към края на царуването си завършил още по-злощастно. А през цялото време той бил изправен пред пасивната, но нарастваща враждебност на селяните-еретици. Животът му не бил от щастливите; още в младостта си той бил разочарован човек, който с горчивина мълвял на Иван Рилски, че колкото и да ламти човек за богатство и слава, те не ще му донесат покой.^[49] А Петър дори не познал и славата. Само смъртта била милостива към него, като му спестила злочестините, които очаквали страната му.

След смъртта на Петър императорът върнал синовете му в Преслав и по-големият, Борис, заел престола. Той вероятно бил около 24-годишен. По характер и способности бил посредствен като баща си; единственото забележително нещо у него била гъстата му червена брада.^[50] Покачването му на престола не довело до промяна в политиката. Всъщност при тези обстоятелства не можело да се направи нищо, освен да се мобилизира, доколкото е възможно, отбраната на страната и да се чака неизбежното нашествие на русите.

Бурята се разразила рано през есента на същата година (969). Великата княгиня Олга била починала през лятото и вече нищо не задържало Светослав в Киев. Той веднага потеглил с войска, съставена от руси, печенеги и маджари — негови поданици или наемници — към Преслав на Дунава, а оттам се насочил към сърцето на България. Каквато и защита да бил организирал Борис, тя рухнала напълно под напора на руските орди. Те помели северните области и стигнали до самия Велики Преслав. След ожесточена битка столицата паднала в техни ръце и там те пленили царя, заедно с неговия брат Роман и цялото му семейство.^[53] От Преслав те се придвижили към Филипопол, най-големия град в южната част на царството. Филипопол изглежда направил смел, но безпомощен опит за съпротива. За отмъщение Светослав набил на кол 20 хиляди от жителите му.^[54] Преди да дойде зимата русите били завладели и държали здраво в ръцете си цяла Източна България, чак до тракийската граница с Империята. Там те останали да презимуват. Калокир все още бил с тях и непрекъснато ги подстрекавал. Сега амбициите му не знаели граници: русите трябвало да го изведат триумфално до Константинопол, а оттам, като император, той щял да им даде за награда своята провинция България.^[55]

В Константинопол настъпила голяма паника, която не стихнала и при разигралата се в двореца трагедия. На 10 декември 969 г. император Никофор бил убит по нареждане на жена му Теофано и на любовника й, неговия пръв пълководец Йоан Цимисхи. За отплата императрицата била изоставена и пратена в изгнание, а двойният предател Йоан станал император.^[56] Йоан бил отличен воин и способен държавник, по-млад и по-безскрупулен от своя предшественик. Империята нямала причини да съжалява за издигането му. Но за България то било злополучно.

Отначало Йоан се опитал да преговаря със Светослав. Той изпратил при него пратеници с предложение да му изплати сумите, обещани от Никифор — навярно Империята е престанала да му изпраща средства, когато Никифор се съюзил с българите; в замяна той поискал от него да напусне земите, които според думите му били законно притежание на Империята. Тези думи сигурно са прозвучали доста странно за българските племена в двора на Великия княз. Но в отговор Светослав поискал императорът да се пресели в Азия; той заявил, че би приел да сключи единствено мир, ако получи всички европейски владения на Империята и ако не му бъдат отстъпени доброволно, щял да дойде сам да си ги вземе. Въпреки този дързък отговор Йоан изпратил второ послание, по-сурово, но все още миролюбиво — вероятно за да спечели време. Светослав отново върнал императорските пратеници с оскърбителен отговор. Така двете страни започнали война.^[57]

Тази война била злощастна за България. Българите, изтощени и разединени, най-после били постигнати от съдбата, която константинополските дипломати отдавна им желаели — те паднали под властта на варварите от степите. И сега били принудени да гледат как тези варвари и имперските войски се бият за земята им, знаейки, че който и да победи, те няма да получат обратно независимостта си. Българите представлявали тъжна гледка — царят бил пленник в двореца си, войските му били отнети, за да попълнят редовете на русите, търговците и земевладелците гледали безпомощно опустошителните резултати от войната, а селяните еретици тънели в мрачно безразличие. Само на запад, докъдето русите не стигнали, все още се водел по-активен живот и било живо националното чувство; това щяло да даде плод по-късно.

През лятото на 970 г. русите навлезли в Тракия. Срещу тях императорът изпратил своя шурей Варда Склир. След няколко незначителни схвадки последвала голямата битка при Аркадио-пол — днешния Люлебургаз. Това било оспорвано сражение, изпълнено с героични ръкопашни боеве, но накрая русите били победени и се оттеглили в България, в силно намален състав. Но императорските войски не се възползували от победата си. Вероятно вече наближавала зимата, а Йоан Цимисхи искал да се подготви добре, преди да рискува да изпрати войска през Балкана.^[58]

Но отсрочката се оказала по-продължителна, отколкото предполагал императорът. През цялата есен на 970 г. и през зимата той набирал войски и подготвял флотата си, но в ранната пролет на 971 г. в Константинопол дошла вест за голям бунт в Амасия, начело с Варда Фока, племенник на покойния император. Йоан бил принуден да изпрати войските си в Азия вместо на север. Така годината била изгубена и над България продължил да тегне хомотът на русите. С напредването на годината те си възвърнали част от своята самоувереност и през есента извършили няколко набега край Адрианопол. Те били улеснени от некадърността на местния имперски управител Йоан Куркуа, братовчед на императора — човек прекомерно пристрастен към яденето и пиенето.

До началото на новата 972 г. бунтът на Варда Фока бил потушен, а корабите и войските били почти готови за похода в България. С настъпването на пролетта императорът потеглил от Константинопол, благословен с най-светите реликви в града, начело на огромна, добре обучена и отлично въоръжена войска . Същевременно флотата му, оборудвана с гръцки огън, отплавала към Дунава, за да отреже пътя за отстъпление на русите. В Редесто императорът бил посрещнат от двама руски шпиони, привидно дошли като пратеници. Но той ги оставил да си отидат. Оттам Йоан продължил през Адрианопол и в първите дни на Великите пости прекосил границата, след като предпазливо минал през прохода Верегава и другите клисури на Стара планина и се насочил към Преслав. По една щастлива за него случайност русите били оставили тези проходи неохранявани. Може би, както предположил самият Йоан, те не очаквали императорът да тръгне на поход през Страстната седмица или, което е по-вероятно, българското население се бунтувало и русите нямали достатъчно войски. Но така или иначе, те пропуснали единствената си възможност да спрат Йоановото настъпление.

На 3 април, сряда, императорът се появил пред Велики Преслав. Отбраната на града била поверена на Светославовия военачалник Свенкел — варят с огромен ръст и безпределна храброст^[60], и на предателя Калокир. Самият Светослав бил при Дръстър на Дунава, откъдето навярно се опитвал да поддържа открито връзка с Русия въпреки имперската флота. Русите веднага влезли в бой, но след страховита и дълго оспорвана битка претърпели тежко поражение и се оттеглили зад стените на града. На следващата сутрин, на Велики четвъртък, императорът получил подкрепления, включително и най-новите му огнеметни машини. Тогава той заповядал атаката да започне.

През нощта Калокир, който бил забелязал сред нападателите отличителните знаци на императора и знаел какво го очаква, ако бъде заловен и разпознат, тихо се измъкнал от града и избягал в Светославовия стан в Дръстър. Свенкел самоотвержено бранел стените на града. Но след като изгубили значителни сили в битката от предния ден, русите не били достатъчно на брой, за да отбраняват успешно огромната външна крепост срещу превъзхождащите ги нападатели, а освен това били безпомощен пред гръцкия огън. След четиричасова отчаяна съпротива някои от тях успели се оттеглят във вътрешната крепост, която всъщност представлявала царския дворец.

Императорските войски нахлули във външната крепост и избили всички руси, които се изпречили на пътя им. Загинали и много от българските жители, обявени за помагачи на варварите езичници. Насред клането те се натъкнали на цар Борис, жена му и двете му деца, които повече от две години били пленници на русите. Злочестото семейство било доведено при императора. Йоан решил да ги приеме благосклонно, като нарекъл Борис княз^[61] на българите, и го уверил, че е дошъл да отмъсти за злините, причинени на България от русите. Но макар че освободил българските пленници, делата му осезателно се разминали с тези думи.

Междувременно неговите войници обсадили двореца — огромна, добре укрепена група от сгради, образуващи, както при Големия дворец в Константинопол, град в самия град. Русите се съпротивлявали с известен успех, докато накрая императорът прибягнал към помощта на огъня. Сградите на двореца били обхванати от пламъци; част от русите загинали в тях, други били принудени да излязат на открито, където намерили смъртта си. Свенкел, с малка група войници, успял да си пробие път през императорската армия и избягал в Дръстър. Така до вечерта целият Преслав бил в ръцете на императора.

Утрото на Разпети петък настъпило сред купища димящи развалини и улици, задръстени от трупове. Това бил краят на Велики Преслав — градът, който само допреди няколко години бил най-големият и най-богатият от всички градове в Източна Европа, с изключение единствено на Константинопол. Император Йоан прекарал там Великден, като възстановил реда и дал почивка на войската си, а междувременно изпратил на Светослав в Дръстър рязко послание, с което го приканвал или да сложи оръжие и да моли за милост, или да излезе срещу имперските войски, за да бъде сразен. След няколко дни императорът потеглил с цялата си войска към Дръстър. Преди да напусне Преслав, той поправил донякъде разрушените укрепления и преименувал града на свое име, Йоанопол. Оттук нататък той щял да бъде незначителен провинциален град на Империята, отличаващ се единствено с огромните развалини.

Когато разбрал за поражението на войските си, Светослав изпаднал в дива ярост. В лагера му с Дръстър имало голям брой българи заложници или хора, заставени насила да му помогнат; върху тях той излял гнева си. Тъй като подозирал сънародниците им в предателство, знаейки, че в техните очи властта на императора е за предпочитане пред неговата, той решил чрез насилие да ги принуди да му сътрудничат, оковал във вериги българите, който държал в ръцете си, и обезглавил всички знатни граждани и боляри, общо 300 на брой.^[62] По-късно, с наближаването на императора, той освободил обикновените българи и ги включил в своята войска, но заповядал на съюзниците си печенеги безмилостно да ги избиват, ако направят опит за предателство или бягство.

От Преслав Йоан се отправил към старата столица Плиска, а оттам, през един град, наречен Диня, право към Дръстър. Той пристигнал пред града на Гергьовден. Незабавно двете армии започнали сражение в равнината край стените на града. Това била още една сурова героична битка, но на залез слънце русите, претърпели тежки загуби и били изтласкани зад стените на града. Но Йоан не можел веднага да пристъпи към обсада: флотата, която трябвало да отреже пътя за отстъпление на русите, още не била пристигнала. Той прекарал 24 април в укрепяване на лагера си, разположен на едно възвишение наблизо, но на 25 април търпението му се изчерпало и заповядал градът да бъде нападнат. Тази атака се провалила, не успял и един набег от страна на русите, но вечерта императорът видял могъщата си флота да идва откъм устието на Дунав. На 26-и, след трета голяма битка, започнала обсадата на Дръстър. Йоан се надявал да превземе града с един пристъп, но почти веднага разбрал, че това е невъзможно. Сдържайки нетърпението на войските си, той зачакал, като строго охранявал всички достъпи към града.

Седмиците минавали, изпълнени с многобройни схватки. Русите непрекъснато излизали и завързвали кръвопролитни боеве, но все не успявали да пробият кръга на обсадата, а стрелите им не можели да попречат на гръцкия огън да изгаря техните ладии. Сега българите разбрали, че всичко вече е въпрос на време. Много от северните им градове, включително и Констанция (Констанца), изпратили представители в лагера на императора, за да му връчат ключа на своя град и да му предложат помощта си. Но докато Йоан обсаждал Дръстър, съдбата едва не провалила всичко; размирната и отмъстителна фамилия Фока отново вдигнала бунт, този път в самия Константинопол, и само енергичната намеса на скопеца параки-момен Василий, син на Роман Лакапин от една българка, спасила Йоановия престол.

Минавало средата на юли и русите започнали да се отчайват. Те били изгубили някои от доблестните си герои, сред които и Свенкел, защитникът на Преслав, а и храната им привършвала. Най-накрая на 21 юли Светослав свикал военачалниците си на съвет и сред дълги разисквания те решили, по настояване на Великия княз, да направят един последен опит да си пробият път към свободата. На 24 юли^[63] те излезли на бой, с всичките си сили и отчаяна храброст. Атаката им била така стремителна, че императорките войски едва не отстъпили и за момент съдбата им като че ли висяла на косъм.

В Константинопол всички очаквали с нетърпение вести от Дунава. През нощта на 23 юли една благочестива монахиня видяла насън как самата Богородица, закрилница на града, призовава воина-светец Теодор ртратилат да се притече на помощ на техния възлюбен слуга Йоан. В разгара на битката при Дръстър сред войниците се явил внушителен воин на бял кон, който сеел смърт сред ордите на езичниците. Когато след това императорът го потърсил, за да му благодари, не можел да го открие никъде. Може и наистина св. Теодор да е спасил Империята. Безспорно в тази битка се случили много необикновени неща. Йоан дори предложил изходът й да бъде решен в двубой със Светослав. Но победата на Империята се дължала най-вече на това, че Йоан приложил изпитаната тактика на престореното отстъпление. Преди да падне нощтта, русите били разбити, този път без всякаква надежда да се съвземат.

Сутринта на 23 юли Светослав се примирил със съдбата и изпратил пратеници при императора. Сега той искал единствено да го пуснат да премине реката, без да бъде атакуван от ужасните огнестрелни кораби, и да получи малко храна за гладуващите си оцелели войници.^[64] В замяна той обещал да предаде всички пленници, които държал, завинаги да напусне Дръстър и България и никога да не напада Херсон. Той помолил също да бъдат подновени предишните търговски договори и споразумения относно русите в Константинопол. Йоан Цимисхи, почти толкова изтощен от войната, колкото и Светослав, приел условията му. И така, войната свършила. Никой не се заинтересувал от мнението на България при сключването на договора.

Преди варяжкият княз да се върне в северната си страна, той поискал среща с императора. Двамата владетели се срещнали край брега на голямата река. Йоан пристигнал на кон, с позлатената си ризница, придружен от блестяща свита. Светослав дошъл в малка лодка, като гребял наравно с другите гребци и се отличавал от тях само по това, че простата му бяла дреха била малко по-чиста от техните. На едното си ухо носел златна обица, украсена с два бисера и един гранат, а от бръснатата му глава се спускали два дълги кичура, белег на ранга му. Бил среден на ръст, много добре сложен, русокос, синеок, с орлов нос и дълги мустаци — истински викинг. Разговорът им бил кратък, но двамата смъртни врагове можали най-сетне да се срещнат очи в очи — шведът, който управлявал Русия, и арменецът, император на ромеите — след дългата борба за земята на българите.

И така, Светослав потеглил безславно обратно към Киев, като се спуснал с ладиите си по Дунав и покрай черноморския бряг стигнал до устието на Днепър. След това той започнал трудното си пътешествие нагоре по реката, през земите на печенегите. Там го заварила зимата и към униженията му се прибавили студът и гладът. В това време печенегите, забравяйки за отредите, които му били изпратили помощ, ликували от неговото поражение и дебнели нетърпеливо. Те не можели да повярват, че се връща с прази ръце. Старият имперски пратеник Филотей Евхаитски се намирал при Куриа, главния вожд на печенегите, и преговарял за мир, според който те се задължавали никога вече да не преминават Дунава. Но когато от името на императора помолил печенегите да проявят милост и да пропуснат русите през земите си, те гневно отказали. Рано през пролетта Светослав отново поел нагоре по Днепър. Печенегите го очаквали в засада при големите прагове и когато се появил, нападнали го и го убили. От черепа му те направили чаша — така, както бил постъпил Крум с черепа на един император.^[66]

Съвсем различно било завръщането на Йоан. Той останал известно време в Дръстър, който преименувал на Теодоропол, в чест на светеца, който се бил сражавал на негова страна. След това потеглил триумфално на юг, следван от българското царско семейство. Цяла Източна България била под властта му, от Преслав на Дунава и новия Теодоропол до Филипопол и Еркесия, чак до морето. Той се надявал скоро да наложи законната си власт инад по-бедните, но размирни западни области. Междувременно Йоан отпразнувал победата си в Константинопол. Дългата и пищна процесия преминала по триумфалния път от Златните врата до „Св. София“. След редиците от воини и пленници вървяла златна колесница, която носела най-ценния трофей — иконата на българската Богородица. Не е известно откъде е била взета тази икона, но инператорът извънредно я почитал и я бил загърнал с мантията на българските царе. След нея яздел император Йоан на белия си кон, а след него вървял пеша царят на българите. В църквата Йоан положил иконата и короната на българските царе в олтара на Божията премъдрост; короната се отличавала с изключителна пищност и красота. След това той отишъл в двореца, където пред всички велможи на Империята българският цар Борис се отказал от престола си.^[67]

Отмъщението застигнало потомството на Крум и Симеон. Най-накрая Империята победила. Императорът се отнесъл милостиво към падналия владетел; той получил титлата магистър и заел мястото си сред благородниците на Империята. Брат му Роман бил скопен. Абдикирането на царя освободило Империята от законните й задължения; сега императорът можел да обяви България са свое владение. Същевременно той сложил край и на независимостта на българската църква. Без много шум била закрита патриаршията в Преслав, където било преместено нейното седалище след смъртта на Дамян Дръстърски.^[69] Като всяка друга провинция на Империята, и България била подчинена на Вселенския константинополски патриарх.

В Източна България, край старите столици на завоевателите на Балканите, народът бил крайно изтощен от войни, за да се противопостави. Но българи живеели и по склоновете на Витоша и Рила, както и в долините и край езерата на Албания и Северна Македония. Дотам не стигнали опустошенията на русите, нито пълчищата на императора, за да се сражават с българите и да жънат плодовете, които те били поливали с кръвта си. Там българите били горди и непокорни, те не искали и да знаят за разпоредбите, издадени край Босфора. Династията на Крум залязла безславно, но точно когато денят преминавал в нощ и мракът се сгъстявал, небето на запад се озарявало в златно и червено.

[#16 Т.е. преди смъртта на константинополския патриарх Теофилакт. Вж. Иванов. Богомилски книги, с. 22 сл.]

[#27 Писмото на Теофилакт, с 374 сл.; Слово Козмы; Синодик на цар Борис, с. 34 сл.; Euthymius Zigabenus. Contra Bogomilos, passim; Евтимий Акмонски, y Ficker. Die Phundagigiten, passim; Тайната книга (у Иванов. Цит. съч.). За вярванията им по-подробно вж. Иванов. Цит. съч., с 24 сл. и Léger. La Littérature Slave.]

[#40 Zonaras, III, p. 512—13, твърди, че Никифор бил подтикнат от маджарско нашествие. Обаче Кедрин (Скилица), II, с 372, на когото се основава хрониката на Зонара, загатва, че това е бил само претекст. Явно нашествието, за което говори Зонара, е плод на погрешно тълкуване на този пасаж у Скиляца.]

[#45 Не е ясно кои са били тезь княгини. Те едва ли са били дъщери на Петър и Мария, както често се смята, тъй като техният брак бил сключен 41 години по-рано, а княгините явно са били съвсем млади. Най-вероятно те са били дъщери или на Борис II (макар че, както подразбираме, той надали е бил достатъчно възрастен за това), или на някой по-голям, но вече починал син на Петър.]

[#51 Относно хронологията вж. Приложение X.]

[#52 „Нестор“ твърди, че руската войска наброявала 10 хиляди души (с. 56), но според по-късните гръцки хронисти тя е била 30 пъти по-голяма (300 хиляди души у Зонара, с. 524; 308 хиляди у Кедрин, II, с. 384). Числото, посочено от „Нестор“, вероятно представлява само броя на русите, но освен тях е имало и печенеги и маджари, а по-късно и българи. Вероятно броят, посочен στ Лъв Дякон (с. 109) — 30 хиляди души — е приблизително точен.]

[#59 Leo Diaconus, p. 126. Този Йоан вероятно е бил внук на пълководеца на Роман I, Йоан Куркуа, брат на дядото на Йоан Цимисхи; баща му се е казвал Роман.]

[#65 Основният извор за този поход е Лъв Дякон (с. 105—159), който е бил съвременник на събитията и разказът му е много изчерпателен. Описанието на Скилица (Cedrenus, II, pp. 392—413) не е така подробно, но съдържа един-два допълнителни факта. Зонара просто го преразказва накратко (III, с 523—32). La Chronique dite de Nestor (pp. 53—59) е неточна и прекомерно патриотична, но разкрива някои факти, като например възпиращото влияние на княгиня Олга. Едно отлично съвременно критично описание на войната може да се намери у Schlumberger. Epopée Byzantine, vol. I, ch. I—III.]

[#68 Ibid., loc. cit. Не е известно кога е бил заловен Роман, нито пък кога е бил скопен. Той се споменава като скопец няколко години по-късно (Cedrenus, II, p. 435), като се казва, че е бил кастриран от паракимомен Йосиф. Двете деца на Борис вероятно са били дъщери, тъй като за тях не научаваме нищо повече.]