Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (3)

Глава I
ПЕТИМАТА СИНОВЕ НА ХАН КУБРАТ

Някога, по времето, когато император на Византия бил Констанс, край бреговете на Азовско море живеел хан на име Кубрат. След време той умрял, но оставил петима синове, на които завещал да живеят в сговор помежду си. Скоро братята се скарали — както често се случва между синове на владетели — и след като си разделили наследството, всеки поел по своя път, повеждайки след себе си своята част от племето. Само най-старият брат, Баян, останал в родните земи; вторият брат, Котраг, преминал Дон на север и се заселил на отсрещния бряг, четвъртият брат се отправил далеч на запад, пресякъл Дунава и дошъл в Панония, където попаднал под господството на аварите; най-младият стигнал още по-далеч и за вършил дните си в Пентаполиса на Равена. А третият брат, наречен Аспарух, преминал Днепър и Днестър и се заселил в земите край Долния Дунав.

Там живял той със своето племе, докато император Константин, недоволен от присъствието на тези варвари край самите граници на Империята, решил да се разправи с тях. Императорските войски поели към Дунава и нахлули в земите на варварите, а Аспаруховите орди ужасени се оттеглили в своята твърдина и четири дни се укривали там. Но имтераторът страдал от болки в краката; той решил да отпътува за своя град Месемврия, за да се лекува. Варварските съгледвачи били нащрек. След отпътуването на имтератора варварите излезли от своето укрепление и се хвърлили в атака. Императорските войски останали без предводител и мислейки, че императорът им е побягнал, също се впуснали в бягство. Варварите ги преследвали по петите, прекосили Дунава и нахлули в провинция Мизия. Земите тук се харесали на Аспарух и хората му, те били победители, а императорът не можел да им се противопостави. И така, те останали в тези земи и потомците им живеят там до ден днешен.

Макар и да звучи като приказка, тази история, описана от гръцките хронисти^[1], с общо взето правдиво сведение за заселването на прабългарите в България. Но това не бил първият контакт на Империята с прабългарските племена. Държавата на Кубрат, „отдавна наричана Велика България“ (въпреки че всъщност величието й датирало съвсем отскоро), имала минало, отчасти известно на константинополските историци. Нека да се върнем назад и, спирайки се на предишните им набези в цивилизования свят, да надникнем в забулените от мъгли степи и да се опитаме да разберем кои са били онези прабългари, чието нашествие през VII в. така размирило и без това неспокойните Балкани.

За Хуните, помели Европа като буен порой, се е говорило много. Но откъде са дошли и къде са отишли си остава загадка. Според някои това били племената Хун-ну, страшилището на Китай. Но готите, които ги познавали Най-добре, били на друго мнение. Те разказвали за злите магьосници, прогонени от готския крал Филимер извън пределите на Скитското му кралство, които при скитанията си общували със злите духове на пустинята. От този противоестествен съюз се родили хуните.^[2] Оттеглянето им е така забулено в неизвестност, както и появата им. Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация запОчна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това; кръвта на „Бича божи“ днес тече в долините на Балканите, разредена от изминалите векове и от кротостта на славяните.

По време на хунските нашествия Империята все още е била единствената цивилизована държава в Европа, затова се налага да се обърнем за сведения към нейните хронисти. Те не съобщават много; степите били размирни и твърде загадъчни и много неща оставали неясни за хронистите. Те се опитвали да осветлят етническите проблеми, но често се оказвало по-лесно да изоставят опитите си и в търсене на художествен ефект наричали всяко прииждащо племе „скити“ или „кимерийци“. И все пак пред нас се открояват някои факти. След смъртта на Атила държавата му рухнала. Населението й, което вероятно е било само конгломерат от сродни племена, обединени под властта му, отново се разпаднало на отделни племена и всяко поело по своя път. Едно от тях щяло скоро да стане известно под името „българи“.

За първи път прабългарите се споменават със собственото си име през 482 г., около 30 години след смъртта на Атила. Император Зенон, който воювал с двамата Теодориховци и техните готи, решил да се обърне за помощ към „българите“ — племе, очевидно населяващо земите на североизток от Дунава.^[3] Този случай подсказал на прабългарите, че от Империята може да се извлече известна полза. През следващите няколко години те извършили поредица успешни небези на Балканите — през 493, 499 и 502 г.^[4] Те отново се намесили и в съдбата на великия Теодорих, като през 504 г. се съюзили с гепидите срещу него.^[5] През 505 г., когато един варварски вожд на име Мундо (сродник на Атила, според някои гет, а според други — гепид) бил нападнат при Маргум (там, където Морава се влива в Дунава) от „гърците“ (имперските войски), пълководезът на Теодорих, Пиций, му се притекъл на помощ. Гърците привлекли на своя страна прабългари и в тази битка прабългарите претърпели първото си поражение.^[6]

През 514 г. бунтовникът Виталиан наел прабългари в бунта си срещу император Анастасий.^[7] През 535 г. те навлезли в Мизия; през 538 г. многочислени прабългарски орди, предвождани от двама владетели, нахлули на Балканите и успели да победят и пленят няколко византийски военноначалници, сред които и един покръстен хун на име Акум.^[8] На следващата година Мундо отново се появил на сцената. Сега той управлявал Сирмиум и тъй като старият му покровител Теодорих бил мъртъв, той потърсил покровителството на император Юстиниан. Мундо се оказал полезен васал — той разгромил прабългарските нашественици така успешно, че никакви други хуни не посмели да преминат Дунава.^[9] И така, за известно време за прабългарите не се чувало нищо.

Всъщност прабългарите, за които се споменаваше досега, били племе с не особено голямо значение — скитаща и прехеранваща се с грабежи издънка на по-велики народи, останали на Изток. Към тях насочват вниманието ни историците от времето на Юстианин — епоха, когато за известно време в света е царил малко повече ред.

Според Прокопий някога в областта на изток от Азовско море и на север от Кавказ живеел народ от хуни или кимерийци. Техният владетел имал двама сина — Кутургур и Утургур. След смъртта му те си разделили народа и Кутургур тръгнал да завладява нови земи. Той успял, за сметка на готите тетраксити от Таманския полуостров, кримските готи и други племена, живеещи по северните брегове на Черно море. Племето му превърнало тази област в своя база, от която извършвало и по-далечни набези. Но Утургур останал в старата си родина.^[10] Вероятно тези владетели-епоними са били родени от склонния към опростяване ум на Прокопий. Но едно е сигурно — че през VI в. са съществували две близко родствени хунски племена от българския клон на хуните , живеещи от двете страни на Азовско море — кутригурите на запад и утигурите на изток — и дипломатите в Константинопол се видели принудени да им обръщат внимание.

По онова време в степите живеели няколко хунски племена, които имали взаимоотношения с Империята: сабирите, чиято владетелка, войнствената вдовица Боа, поискала съюз с императора^[12], ултизурите и вуругундите, близки родственици на кутригурите и утигурите, които Агатий споменава, само за да разкаже за гибелта им^[13]; сарагурите, урогите и оногурите, жертва на разрастващото се сабирско могъщество^[14]. Но, може би само с изключение на сабирите, единствено кутригурите и утигурите изглежда са притежавали значителна мощ и стройна организация.

През 528 г. владетелят на кримските хуни, наречен Грод, (Теофан променя за благозвучие името му на Гордас, а Йоан Антиохийски — на още по-мелодичното Гордиан) дошъл в Константинопол, за да бъде приет в лоното на християнската църква. Неговите кримски хуни вероятно са били кимерийците, за които говори Прокопий — т. е. кутригурите, заселили се в кримските територии на готите, които били християни. Несъмнено Грод е имал значителна власт; императорът вече го бил викал да помогне на иберите срещу персите. Но имперските дипломати прекалено избързали — това ранно покръстване се провалило. Когато Грод се завърнал в земите си, решен да унищожи сребърните и златни идоли на своя народ, поданиците му се разбунтували и го убили, след което издигнали на негово място брат му Мугел. Мугел предпочел да остане езичник.^[15].

Междувременно мощта на кутригурите растяла. Готите тетраксити, разгромени от кутригуите, все още съществували под покровителството на утигурите. Те били ревностни християни и през 548 г. изпратили пратеник в Константинопол под предлог, че искат нов епископ, а всъщност желаели да известят за тревожните събития в степите. Предупреждението им било основателно: през 551 г. 12 хиляди кутригури, начело с вожда си Хиниалон, подстрекавали от гепидите, нахлули на Балканите и ги опустошили. Спомняйки си за сведенията, дадени му от готите тетраксити, император Юстиниан спешно изпратил дипломатическа мисия с дарове при утигурския хан Сандилх, за да го склони да нападне кутригурите в гръб. Сандилх на драго сърце удовлетворил молбата му и дори се престарал. Но Юстиниан, с цялото двуличие, присъщо на византийската дипломация, съобщил на кутригурите, че земите им са нападнати, дал им пари да се оттеглят и дори предложил да ги подслони във владенията си, ако при завръщането им се окажело, че са останали без дом. Разтревожените кутригури се оттеглили и скоро след това 2000 от тях, начело със своя вожд Синион, който навремето бил служил при Велизарий, се върнали в пределите на Империята и се заселили в Тракия. Сандилх, раздразнен от двойнствената политика на императора, му изпратил протестно послание — устно, по специални пратеници, тъй като хуните не умеели да пишат. Но Юстиниан не обърнал внимание на оплакванията им и просто продължил да изпраща на утигурите сумата, с което ежегодно ги подпомагал.^[17]

Настъпило краткотрайно затишие. Но кутригурите били неукротими. През 558 г. начело с предводителя си Заберган те настъпили отново с още по-могъщи сили. Войската им се разделила на три части: едната нахлула в Континентална Гърция, другата нападнала тракийския Херсонес, а третата, най-голямата, водена от самия Заберган, преодоляла Дългата стена и достигнала покрайнините на Константинопол. Императорът изпаднал в паника и призовол престарелия Велизарий да спаси Империята. Стратегията му се оказала успешна и кутригурите били надхитрени и отблъснати. Докато първата им войска била задържана от укрепленията на Термопилите, втората била разбита от племенника на императора, Герман, в Тракийския Херсонес. Междувременно императорът отново изпратил посланици при утигурите. Понеже се опасявал, че те ще бъдат недоволни след първия си опит за съюз с Империята, той им съобщил, че кутригурите са ограбили парите, предназначени за тях през тази година; императорът можел да си ги върне и сам, но предпочитал да изпита приятелството им, като остави това на тях. Доводите му успели да убедят Сандилх, а освен това той желаел и да си получи парите. И така, кутригури и утигури се впуснали с настървение в междуособни борби, които поглъщали всичките им сили, докато на сцената не се появило ново действуващо лице, което изведнъж ги заставило да се укротят.^[18]

В началото на VI в. над населението на Тюркестан господствувало племе, известно в Далечния Изток като жен-жен или жуан-жуан. С течение на времето на тюрките дотегнало тяхното потисничество и в резултат на последвалите размирици жен-жен се отправили на Запад да завладяват нови земи. Там, под новото си име авари, те изиграли своята страшна роля в историята.^[19] По пътя си те се сблъскали с хуните от степите. Но нищо не можело да устои на аварите и техния хаган Кандих. Утигурите били разбити, савирите — напълно унищожени, кутригурите — покорени, и аварите продължили напред, като всявали паника и смут сред славяните, които мирно населявали Балканите, и сразили най-смелите измежду тях — антите. Така те навлезли дълбоко във вътрешността на Европа и започнали ту да извършват набези в Германия, ту да щурмуват стените на Константинопол. През 562 г. Кандих бил наследен от Баян, който успял да сложи ред в огромния аварски хаганат, простиращ се от Дон до средното течение на Дунава. Сред сурово потисканите от тях покорени народи били и кутригурите.^[20] Междувременно тюрките, стремейки се да подражават на някогашните си господари, също се впуснали в завоевателни походи на запад. Изтощените утигури не били в състояние да им се противопоставят; през 568 г. те паднали под тюркско владичество — първото горчиво предвестие за бъдещата съдба на българите.^[21] Така, с поробването на кутригурите от аварите и на утигурите от тюрките, пада завесата след първото действие от българската история.

Когато завесата се вдига отново, сцената е изцяло променена. На нея господствува Кубрат, владетел на Стара Велика България.

До този момент познаваме прабългарите единствено от гледна точка на появата им в историята на Империята. Това ограничение е неизбежно — само Империята била достатъчно цивилизована, за да осигури свидетели, способни да пишат история, и дори изобщо да пишат. Но има и още едно важно свидетелство, на което е време да се спрем. Прабългарите, които се заселили в земите на днешна България, създали през VIII в. Именник на своите владетели, с годините на тяхното управление — паметник, неповлиян от историците на Империята. За съжаление датите са записани на техния стар, отдавна изчезнал език и за потомците Именникът е изпълнен с безброй загадки — езиковедски и математически. Едва наскоро някои новооткрити сведения дадоха възможност на историците да достигнат до задоволителни изводи.

На четвърто място в Именника стои името на хан Курт, управлявал от 584 до 642 г. Както името, така и датите сочат, че става дума за Кубрат или Кробат, владетел на Стара Велика България, хан на прабългарите и техните родственици, котрагите. За произхода му имперските историци не споменават нищо, но от Именника научаваме, че бил от рода Дуло. Двама от предшествениците му принадлежали към същия род, макар третият, когото непосредствено наследил, да е бил от рода Ерми.

Първият споменат владетел е Авитохол от рода Дуло, който управлявал за нечувано дългия период от три века — от 146 до 437 г. Неговият приемник Ирник не може да се похвали чак с такова дълголетие — той достигнал едва век и половина (437 — 582 г.). След него дошъл Гостун от рода Ерми, управлявал някакви си 17 месеца (582—584 г.). И така стигаме до Курт, който по наследство от своя род Дуло бил достатъчно дълголетен, за да може да управлява почти 60 години (584 — 642 г.).

Името Авитохол като че ли няма особен смисъл, освен ако не си припомним, че някъде към VII в. християнски, еврейски и мюсюлмански мисионери започнали да разпространяват Стария завет из степите. Тюрките обогатили Светото писание, като добавили преданието за Яфет, чийто най-голям син и наследник бил наречен Тюрк и носел прозвището Яфет-оглани („син на Яфет“). Името Яфет лесно би могло да се превърне в Авит — дума, означаваща „прародител“. И така Авитохол, родоначалникът на първата българска владетелска династия, е може би внук на самия Ной. Без съмнение за един член на славния род на Патриарха не би представлявало никаква трудност да управлява някакви си триста години.^[23]

Потеклото на Ирник съвсем не било толкова свято. Точно обратното, негов баща бил „Бича божи“. Вождът на хуните Атила оставил син на име Ернах или Хернак (по това време гърците вече изпускали придихателното начално „х“). Както знаем, прабългарите били хунски племена, а Атила умрял през 453 г. — годината, в която според Именника Ирник се възкачил на престола на прабългарите. Едва ли може да има съмнение, че Ирник и Ернах са една и съща личност.^[24] Но Ернах е живял в Малка Скития, т.е. Бесарабия, а Стара Велика България се е намирала на бреговете на Азовско море и се е простирала до р. Куфис (Кубан). Следователно, потомците на Ернах вероятно са се придвижвали известно време на изток; възможно е някой от тях от самото начало да е придобил власт над кутригурите, когато това племе е мигрирало на запад. Но по-вероятно е в тъмните времена на аварското владичество някой потомък на Атила (чийто род по някое време е започал да се нарича Дуло и несъмнено е запазил господството си над едно от многото хуно-български племена в степите), да е успял да обедини хуни и прабългари и да основе Стара Велика България. Смятам, че този обединител е бил хан Кубрат.^[25]

Следователно, от Именника може да се направят следните заключения. Първо, от трите столетия на Авитохол можем да съдим, че от известно време прабългарите вече са съществували като отделен народ, може би още от 146 г. — достатъчно дълго време, за да „придобият“ славата на Ноеви потомци. Второ, от 150-те години управление на Ирник можем да предположим, че прабългарите, споменати в Именника, са били от онзи клон на Атиловия род, който е бил основан от сина му Ернах, и че приблизително от 453 г. до 582 г. потомците му, известни (неясно защо) като рода Дуло, са били невзрачни личности, засенчени от спомена са своя прародител. И накрая можем да допуснем, че от 582 до 584 г. родът Дуло е бил изместен от една нова, но мимолетна династия, Ерми, оглавявана от Гостун, докато през 584 г. Дуло не взели отново властта в лицето на Кубрат или Курт, Освободителя, който властвувал 58 години.

За първи път името на Кубрат се чуло в Константинопол по времето на император Ираклий. Йоан, епископ на Никиу, писал в самото сърце Египет, предава мълвата за връзката между вдовицата на Ираклий, императрица Мартина, и Кубрат, хунски владетел. Той я обяснява с това, че в младостта си Ираклий се бил сприятелил с този хан в Константинопол. Кубрат станал християнин, после се завърнал да управлява земите си и оттогава изпитвал към семейството на Ираклий благодарност и привързаност. Ето защо, когато Мартина и патриарх Пир влезли в заговор, за да свалят от престола нейния заварен син император Константин III, Кубрат бил заподозрян в съучастничество.

Разказът за Кубратовата младост в Константинопол е плод на въображението на етиопския епископ. Неговият милостив император Ираклий се възкачил на престола през 610 г., когато Кубрат управлявал вече от 26 години. И все пак, сигурно е, че Кубрат е бил в Константинопол малко по-късно. Според патриарх Никифор, през 619 г. господарят на хуните дошъл със свитата си, за да бъде покръстен. Покръстването било извършено и хунският владетел се върнал в земите си, след като бил провъзгласен за патриций. Няколко страници по-долу, след като говори за аварите, Никифор разказва за Кубрат, владетел на уногондурите, който се разбунтувал срещу аварския хаган и изпратил пратеници до Ираклий, за да сключи съюз с него; този съюз просъществувал до края на живота му. Кубрат също получил титлата патриций. Както Никифор, така и Йоан Никиуски, споменавайки за Кубрат, го наричат племенник на Органа.

Явно и двата разказа се отнасят до едно и също посещение. Наистина, за второто в полето е отбелязана-годината — 635, но съдейки по съдържанието на разказа, напълно е възможно това да е по-късна добавка. А разказът на Йоан Никиуски за младостта на Кубрат в Константинопол явно е украсена версия на същото посещение. Така животът на Кубрат се очертава пред нас, макар и откъслечено.

Кубрат управлявал 58 години; следователно той трябва да е бил дете, когато се е възкачил на престола, и е имал нужда от регент. Този регент несъмнено е бил неговият вуйчо Органа — явно родството е било по майчина линия, защото иначе, като възрастен член на рода Дуло, Органа несъмнено би наследил престола преди малолетния си племенник^[28]. Гостун е бил или узурпатор, или може би наместник, поставен от аварите. Именно Органа възвърнал властта на рода Дуло. След като поел управлението, през 619 г. Кубрат посетил Константинопол, за да си осигури помощ срещу аварите, против които наскоро преди това се бил разбунтувал. По онова време той вероятно е бил просто хунски вожд; неговата велика Държава още не е била основана. Той си осигурил помощта на Империята — императорът бил твърде доволен да намери съюзници срещу аварите — но с цената на покръстването. А след завръщането си той утвърдил не само своята независимост, но и надмощието си над съседните племена. Кубрат умрял като владетел на земи, простиращи се от долното течение на Дон на юг до Кавказ — владетел на Стара Велика България. Той оставил петима синове, за които се говори в преданието.

Доста трудно е да се установи кои племена са влизали във Велика България. Младият Кубрат се споменава като господар на хуните или (на едно място у Никифор) на уногондурите. Разказвайки за синовете му, Теофан го нарича повелител на България и на сродното племе котраги (котригури) и посочва, че неговите поданици са били уногондурите, българите и котрагите. Но тази България е заемала същите територии — от Дон до Кавказ — както и държавата на утигурите. За утигурите не се чува нищо след покоряването им от тюрките. Тюркската вълна вече се била оттеглила, но във връхната си точка трабва да е била достатъчно могъща, за да помете утигурите — защото, колкото и да е странно, докато името на кутригурите се запазило, това на утигурите изчезнало. Но ако вземем пред вид географските данни, неизбежно ще стигнем до извода, че Теофановите „българи“ в по-голямата си част са представлявали всъщност утигурските племена, само че лишени от старата си управляваща класа, докато кутригурската аристокрация е запазила положението си. Уногондурите или оногундурите ни изправят пред едно ново затруднение. Преди времето на Кубрат за тях не се споменава нищо, но през следващите няколко години византийските хронисти използуват безразборно името им, наред с имената „хуни“ и „българи“, говорейки за едни и същи племена. Възможно е думата да е съставна, съчетание от имената на хуните и българите, създадено от автора на общия извор, който са ползували и Теофан, и Никифор; то може би е плод на смътните спомени за някои ранни прабългарски племена, като оногури и вуругунди. Но имената на всички хунски племена дотолкова си приличат, че е рисковано някои от тях да се приемат за изкуствено съставени. Най-вероятно уногондурите са били онова племе, над което са властвували потомците на Ернах. В младостта си Кубрат бил владетел само на уногондурите, както твърди Никифор, но той оглавил бунта срещу аварите и, разпростирайки властта си на изток, над кутругите и останалите без вожд утигури, основал новата държава. Вероятно кутригу-рите така и не били асимилирани докрай. Те останали в старата си родина отвъд Дон и след едно поколение отново се обособили. Вторият от петимата синове в преданието се казвал Котраг и именно той преминал Дон. Явно той дължи името си на племето, което е предвождал.^[29]

През 642 г., скоро след предполагаемата си връзка с императрица Мартина, Кубрат умрял — в зряла възраст и, да се надяваме, като добър християнин, макар че след посещението му в Константинопол не се споменава нищо повече за неговото християнство. И наистина, в продължение на още два века прабългарите си останали несъмнени езичници. Според Именника приемник на Кубрат бил Безмер, който управлявал три години, но след няколко месеца, през февруари 643 г., е отбелязано възкачването на Исперих, т.е. Аспарух, който управлявал 58 години. Но според историята на гръцкия хронист, след като живели за кратко време в мир помежду си, вероятно под върховенството на най-стария брат Баян, петимата синове на Кубрат се разделили и всеки поел по своя път.

Възможно е Баян (или Батбаян, както го нарича Теофан) и Безмер да са една и съща личност.^[30] От друга страна, прибързано е да се отъждествяват нечии имена само защото така е по-удобно и защото и двете започват с една и съща буква. Освен това, би било уместно между Кубрат и синовете му да се вмъкне още едно поколение. Според Именника Аспарух управлявал 58 години. Съвпадението с продължителността на Кубратовото управление е подозрително (макар и Аспаруховото да е с няколко месеца по-дълго), но това не е достатъчна причина, за да го отричаме. Безспорно както Кубрат, така и Аспарух са управлявали дълго. Но ми се струва доста невероятно синът да умре 119 години след възцаряването на баща си, още повече, че Аспарух явно е имал и по-малки братя. Дори и да вземем под внимание дълголетието на българите, което, казват, се дължало на превъзходното им кисело мляко, въпросът си остава нерешен. По-вероятно синовете на Кубрат, или поне някои от тях, да са били всъщност негови внуци.^[31] Техен баща е бил Безмер, но тъй като безличното му управление се паднало мужду тези на великия Кубрат и великия Аспарух, славата му така и не достигнала до Константинопол.

Скоро след като Безмер поел властта в ръцете си, държавата се разпаднала и потомците на рода Дуло си поделили прабългарските племена. Причина за това бил натискът на едно друго тюркско племе от завоеватели — хазарите, чието по-късно преминаване към юдейството било необичайно явление в християнско-мюсюлманския свят. Но по онова време хазарите били свирепи и войнствени варвари, а Стара Велика България се намирала на пътя им. Най-възрастният от братята, Баян, останал на своя пост. Неговите земи, обезлюдени от паническото преселение, станали лесна плячка на хазарите; той им се подчинил и бил принуден да им плаща данък. Постепенно по-голямата част от народа му била асимилирана от завоевателите, изглежда без особени затруднения, тъй като хуни и тюрки имали общ турански произход, а останалата част се съхранила, само за да бъде погълната по-късно от маджарите. Така Стара Велика България изчезнала безследно.^[32]

Вторият брат бил известен на гърците под името Котраг, очевидно защото управлявал кутригурите. Той вероятно е бил съвладетел, който след рухването на централната част се е обявил за независим. Според преданието той преминал Дон и се установил на северния му бряг. Тук явно става дума за неизбежния преход, който е трябвало да направи, за да отиде при кутригурите и да стане техен владетел. По-късно обаче, когато владенията на хазарите се разрастнали, кутригурите се придвижили още по на север, отново прекосили Дон и горното му течение и се заселили по средното течение на Волга и край Кама. Там потомците им останали много поколения наред, известни на света като „черни“ или „бели“ българи (в случая „бели“ е синоним на „велики“), или дори „сребърни“ (като по-висока степен на „бели“), или просто волжки българи. С течение на времето те придобили известна цивилизованост, вероятно посредством хазарите. Столицата им Болгар (там където се вливат Волга и Кама) се превърнала във важно средище на търговията в долината на Волга. В началото на X в. те приели исляма и дори повикали един мюсюлмански мисионер, писателя Ибн-Фадлан, в чиито дарби влизало и строителството на крепости; той укрепил не само вярата им, но и тяхната столица. Държавата им просъществувала до XII в., когато паднала под съкрушителния напор на татарите. До самия си край те останали прочути с успешните си набези.^[33]

Третият брат бил Аспарух, чиято съдба, следвайки примера на гръцките разказвачи, ще проследим по-късно. Четвъртият брат преминал Карпатите и Дунава и се установил в Панония, която била средището на Аварския хаганат. Там той станал васал на хагана. Вероятно това преселване се е дължало на стремежа му да се присъедини към прабългарите, дошли заедно с аварите в Централната Дунавска равнина. Че там е имало прабългари, е неоспоримо. Почти е сигурно, че прабългарите, които придружили аварите при голямата обсада на Константинопол през 626 г., са били от същия родов клон, тъй като по-онова време Кубратовите българи заговорничели с императора срещу аварите. Нещо повече, германските историци описват един необикновен трагичен епизод, станал през 630 г. През тази година, разказват те, в Панония избухнала война между авари и прабългари. Прабългарите били победени и 9000 души — мъже, жени и деца — се преселили в Германия и помолили крал Дагобер да им даде подслон. Той ги изпратил в Бавария, но наредил на баварците да ги избият. Те били изтребени почти до крак; успели да се спасят само вождът им Алциок и още 700 души. Те потърсили убежище във Венетската марка.^[34] Навярно тази война е започнала като бунт на западните прабългари, подтикнат от успешните дейсвия на Кубрат по на изток. Но въпреки преселването на Алциок, в Панония вероятно останали още много прабългари и четвъртият син на Кубрат дошъл, за да се присъедини именно към тях. Панонските прабългари останали подвласни на аварите до началото на IX в., когато ще чуем отново за тях.^[35]

От 675 до 677 г. големият град Солун бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващите се славяни от околните земи. Някои от прабългарските племена във връзка с тези събития са назовани с имена, които не се срещат другаде; техен вожд бил някои се Кубер, който скоро преди това бил въстанал срещу аварските си господари, преминал Дунава и се заселил в Керамисийското поле близо до града. Както и при предишните славянски обсади, за спасяването на града трябвало да се намеси лично неговия покровител св. Димитър.^[36] Появата на Кубер и неговите прабългари, които към 675 г. вече били преминали Дунава, поражда известни проблеми. За да бъдат избегнати, е било прието, че Кубер е всъщност четвъртият син на хан Кубрат. Той първо отишъл в Панония, където попаднал под аварско владичество. Но това положение не му се понравило; той въстанал, тръгнал на юг през Дунава, а след това — нагоре по течението на Морава и така стигнал до околностите на Солун. Не е изключено, но все пак е малко вероятно четвъртият Кубратов син да е бил толкова деен. От друга страна, явна прилика между имената Кубрат и Кубер не бива да ни изкушава да съдим прибързано, че става дума за една и съща личност. Все пак сходството може би не е съвсем случайно. Кубрат все още бил единственият велик българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка — родствена или именна — между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки пред вид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници, славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония.

Най-младият син отишъл в Равена. Тук гръцките хронисти са допуснали една малка и напълно простима грешка. За тях Равена е бил един от големите градове в Италия и около него в тези смутни времена, когато толкова народи били изтласкани от земите си, се били заселили много варвари, сред които и прабългари.^[37] Ето защо хронистите използвали Равена като синоним на Италия. В действителност най-младият син стигнал по-далеч. По времето на лангобардския крал Гримуалд (662—671 г.) прабългарският „дук“ Алцеко навлязъл мирно в Италия и предложил на краля да стане негов васал. Гримуалд го изпратил заедно с войската му в Беневент, при сина си Ромуалд, който му предоставил за заселване три села близо до своята столица — Сепинум, Бовианум и Изерния. Той се заселил там с хората си и „до ден днешен“ (един век по-късно) те продължили да говорят отчасти на родния си език.^[38] Нямаме причини да се съмняваме, че тук става дума за съдбата на петата група от Кубратовите българи, уморени и объркани в края на дългия си път. Името Алцеко твърде много напомня за Алциок, но това не доказва нищо. Явно двамата вождове не са имали нищо общо помежду си.

Така прабългарите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий. Остава ни само да разкажем за най-могъщия им клон, единствения, оцелял сред бурите на столетията. Аспарух, не така буен, както по-младите си братя, но по-предприемчив в сравнение с по-старите, минал по бреговете на Черно море, прекосил големите реки на степите и стигнал до блатистите земи, където Дунав се влива в морето.

[#11 Нито един автор от VI в. всъщност не нарича кутригурите или утигурите „българи“, но идентичността им става ясна при по-късните автори.]

[#16 Procopius. De Bello Gothic, IV, 4, p. 475.]

[#22 Приемам теорията на Златарски. Вж. Приложение II.]

[#26 Chronique de Jean de Nikiou, p. 580.]

[#27 Nicephorus, pp. 12, 24.]