Норма Дж. Смит
Много самотна и секси (12)

12

Клер изпили ноктите си и им нанесе безцветен лак. По-ярък би насочил вниманието върху захабените й от работа ръце — работили заради него!

После порови в големия гардероб за подходяща дреха. За да засили самоувереността си, имаше нужда от нещо, което прави силно впечатление.

Спря се върху тясна червена рокля, която изтъкваше стройната й талия.

Застана пред голямото огледало. Лио можеше да гледа презрително простата жена от планините с разрошени коси, пуловер и джинси. Но не и елегантната аристократична дама в красива рокля. За да допълни картината, тя си сложи наниз перли, подарени й някога от Стивън.

Така. Когато тази жена се покажеше, всеки щеше да помисли, че в жилите й тече синя кръв. Клер напусна стаята и слезе по стълбата. Мина край портретите на прадедите си, изпълнена с достойнство.

Долу тя влезе в трапезарията, за да проследи дали всичко е наред. Беше готово. Бе наредила да извадят скъпите стари прибори от времето на дядо й. В средата на махагоновата маса между сребърни свещници бе поставена сребърна ваза с рози.

Когато чу гласове в коридора, стомахът й се сви. По гърба й пролазиха тръпки. Трябваше да се съвземе! По дяволите, не биваше да полудява, щом чуе Лио…

Тя излезе в коридора с усмивка на уста.

Мерили и двамата Перели стояха на стълбата. Погледът на Клер се спря само за миг на Лио. Но и това бе достатъчно, за да види, че той изглежда превъзходно в тъмното си сако, светла риза и очевидно шити по поръчка панталони.

— Хелоу — каза тя бодро.

Лио я изгледа от главата до петите.

— Изглеждаш очарователно — каза й най-после усмихнато.

— Не сме ли всички такива? — отвърна Клер небрежно. Тя се усмихна на Дариъс и Мерили, той с кафяв панталон и зелена риза с къси ръкави, тя с бледорозова блузка и подходяща пола.

— Ще вземем ли аперитив? — Клер ги поведе към стаята до трапезарията.

— Мерили и Дариъс, ще се погрижите ли, моля, за напитките? Аз ще взема едно шери. Лио, креслото до камината е много удобно — тя седна срещу него.

— Какво ще пиеш, татко?

— И на мен шери, моля.

Дариъс донесе чашите от най-фин венециански кристал и след това седна заедно с Мерили на златистия диван стил „ампир“. Клер потисна усмивката си, когато видя, че Мерили разпери широката си пола върху кръпките на дамаската.

— Не е ли фантастична къщата, татко? — попита Дариъс въодушевено. — Почакай да видиш музикалния салон. Истинска прелест!

— Убеден съм, че е така — погледът на Лио бавно мина от огледалото в стил „ампир“ със златна рамка по кристалните полилеи, гипсовия таван и персийския килим на пода.

Клер се смути. С очите си бе видяла, че той самият обичаше да се обгражда с красиви вещи. Защо тогава, докато се оглеждаше, изражението му бе толкова мрачно, почти гневно?

На вратата се появи Бел.

— Яденето е сервирано, госпожо Фредерик.

Клер стана с облекчение:

— Ще вървим ли? Вземете си чашите, ако обичате.

В трапезарията тя посочи на Лио място от дясната си страна. Там поне щеше да седи толкова далеч от нея, че нямаше да може да си сложи ръката на коляното й, дори да искаше.

Между нея и Лио, в сребърна купа с лед, на масата бе поставена бутилка бяло вино, увита в безупречна бяла ленена кърпа. Първото ястие, авокадо с раци с фин сос, приготвено от Бел, вече ги очакваше.

Когато Клер показана Лио бутилката „Карбонийо“, той повдигна вежди. Тя му наля малко вино. Той понаклони чашата, помириса и опита.

— Отлично — каза след това.

Клер повдигна рамене.

— Виното наистина не е лошо. Радвам се, че ти харесва, Лио — тя му се усмихна високомерно. Нямаше да посмее пак да я нарече „селяндурка“.

Преди следващото ястие, сьомга, аспержи с холандски сос и току-що опечени, още топли питки, Бел поднесе на Лио следващото вино. Този път неговото смайване бе още по-очевидно — виното бе „Батар Монтрарше“.

Клер се усмихна доволно. Тя бе обрала винарската изба и взела последните добри вина за това ядене и за вечерята. Но — заради изражението на Лио — не съжаляваше.

По време на храненето бъбреше като всяка добра домакиня, разпитваше Лио за предстоящото му турне, с интерес слушаше някои анекдоти от музикалния свят и се смееше на веселите забележки на Дариъс.

Външно всичко между четиримата изглеждаше в ред, но Клер явно усещаше скритото напрежение. Тя бе очаквала, че Лио ще се почувствува като у дома си в обичайната за него луксозна атмосфера. Но изглежда, че беше тъкмо обратното.

Загуби апетита си. Какво бе станало с него? Не му ли бяха достатъчни хубавото ядене, отбраното вино и очарователната домакиня?

Очевидно не. Той бе загубил всякакъв интерес към нея. Ловът му бе доставил удоволствие, плячката — по-малко, макар че му бе сервирана на сребърна табла. Вече изпитваше само скука и вероятно трескаво копнееше за момента на отпътуването си.

След десерта й кафето съдържанието на разговорите изглежда изведнъж се изчерпи. Клер нервно барабанеше с пръсти по масата и трескаво обмисляше какво да предложи за следобеда. Не знаеше колко дълго още ще може да носи маската на съвършена домакиня.

Проблемът й бе просто иззет от ръцете.

Задната врата ненадейно шумно се отвори и Арни, един от ратаите в обора, се втурна вътре:

— Госпожо Фредерик, Фердинанд пак влезе в зеленчуковата градина.

Клер забрави, че не е с обичайните си джинси и ботуши. Тя се втурна презглава по коридора и изскочи навън.

По необясними причини огромният бик обичаше най-много от всичко репички и щом му се удадеше случай се втурваше в зеленчуковата градина. Ако не го изгонеше, щеше да опустоши градината.

Затича се по пътеката, която водеше надолу към зеленчуковата градина. Едва когато се препъна в някакъв камък й дойде на ум, че не е облечена много подходящо за целта. Но беше късно за връщане.

Децата на нейните служители се бяха покатерили върху оградата и възбудено викаха. Най-голямото от тях бе влязло в градината и с помощта на майчината си престилка се опитваше да примами Фердинанд към изхода, докато овчарското му куче възбудено скачаше наоколо и джавкаше. Фердинанд, тежкият петстотин килограма разгневен бик, пръхтеше с наведена глава и очите му хвърляха искри.

Клер се затича по-бързо по пътеката:

— Недей, Джейкъб! — извика тя. — Махни се и прибери кучето!

Твърде късно. Раздразнен от кучето и престилката, бикът премина към атака. Децата се разпищяха, а Джейкъб затича към оградата колкото го държаха краката.

Клер бе стигнала до вратата. За нещастие градината тъкмо бе обилно полята. Високият ток на едната й обувка потъна дълбоко в размекнатата почва и остана вътре, така че тя се просна по цялата си дължина.

— Спри, Фердинанд! — извика тя, докато се мъчеше да събере отново силите си.

Щом чу гласа й, бикът се спря.

— Извикай кучето си, Джейкъб! Ела, Фердинанд!

Бикът извърна глава към Клер, но не се помръдна. Тя закуцука към него и постави ръка на муцуната му.

— Засрами се! Ела!

Ненадейно, кротък като агне, Фердинанд се остави Клер да го хване за халката, да го изведе от зеленчуковата градина и да го прибере в ограденото за него пасище. Тя напомни на децата да внимават занапред повече, после огледа причинените щети: на мястото, откъдето бикът бе проникнал в градината, оградата бе повалена, лехата с репичките приличаше на бойно поле, салатата бе стъпкана, а и някои корени домати бяха в плачевно състояние. Що се отнася до нея самата — бримки и по двата чорапа, лицето и роклята страшно изцапани. Тя направи гримаса.

— Мамо?

Клер се извърна и видя Мерили, Дариъс и Лио само на няколко метра. Зад тях стоеше угрижената Бел.

Лио бе сложил ръце на кръста, очите му блестяха насмешливо, той леко се хилеше. Дариъс също с мъка удържаше смеха си.

От смущение Клер стана тъмночервена. Защо Мерили не се бе погрижила никой да не напуска къщата?

— Всичко наред ли е, мамо?

— Отлично — изсъска Клер.

— Моите поздравления, госпожо Фредерик — рече Дариъс. — Не се ли страхувахте?

— Не — отвърна тя кратко.

— Фердинанд беше болно теле и мама го отгледа с биберон — обясни Мерили. — По-рано ходеше след нея като куче. Но и сега тя може да прави с него каквото си иска.

— Но все пак днес той е от доста голям калибър — каза Дариъс.

Смутена и същевременно яростна, че Лио я бе видял в такова състояние, Клер каза, отправила поглед към него:

— Свикнала съм с големите калибри!

После кимна с упорито издадена брадичка покрай групата и се запъти колкото можа по-достойно към къщата.

Свършено бе с опита й да си играе на фина дама! Истинската дама не тича облечена с най-хубавите си дрехи подир някой бик, като че ли тренира за олимпиада. Но тя си беше тя. Ако Лио иска някоя нежна женичка, която пребледнява, щом някой й каже „бау“, да си я потърси другаде.

Тези размисли бяха бездруго излишни. Лио не се бе постарал да скрие през целия ден, че желае да си замине. Добре де! И на нея самата отдавна й бе писнало да гледа и него, и непрекъснатото му доволно хилене. Копнееше за спокойния си, уравновесен живот. Може би дори щеше да се омъжи за Бойд.

Клер води този яростен монолог със себе си, докато бързаше към къщата. В стаята си тя се съблече, хвърли обувките с високи токове в ъгъла, скъсаните чорапи в кошчето за хартиени отпадъци и роклята си в коша за пране. Скри пръстените и перлите в кутийката за бижута.

После взе един душ. Какъв провал! Беше вярвала, че поне в тази къща ще може да направи впечатление на Лио, но намерението й бе напълно пропаднало.

След като се избърса, Клер си сложи ленени панталони с цвят на праскова и подходяща карирана блуза. Сега вече й беше все едно как е облечена. Белите й плоски обувки би трябвало да се почистят основно, но тя ги нахлузи така както бяха.

Когато излезе в коридора, чу отгоре музика. Поколеба се за миг, после слезе надолу по стълбите. Засега не й се искаше да се присъединява към другите.

Докато беше още на стълбата, входната врата се отвори и вътре влезе Лио. Той й хвърли бегъл поглед и се усмихна.

— Мислех, че си в музикалния салон — при вида му Клер отново се почувствува нервна.

— Ходих на разходка. Имаш хубав имот.

— Това беше някога — отвърна тя едва. Защо да му разказва надълго? — Днес вече не можем истински да го поддържаме.

Той повдигна вежди:

— Мислех, че Мерили е богата наследница.

— Това си е нейна работа — възрази хладно Клер. — Тя не е длъжна да влага парите си във фермата.

Лио очевидно не искаше да продължи темата:

— Да идем ли при децата? — попита той вместо това.

Клер кимна, извърна се и мълчаливо тръгна пред него по стъпалата.

— Семейни портрети ли са това?

— Да.

За да не е принудена да разговаря с него, Клер забърза нагоре по стълбата, сякаш по петите й бе бясно куче.

Тя отвори голямата двойна врата към музикалния салон и направи път на Лио да влезе. После се огледа.

От трите страни на огромната зала имаше високи прозорци. На четвъртата стена се намираше богато украсена камина. От гипсовия таван висяха два огромни полилея, в които по-рано са горели свещи.

Тъй като тук вече не се правеха балове, Клер бе преустроила залата в музикален салон. По стените висяха стари музикални инструменти, а голяма сбирка от грамофонни плочи и магнетофонни ленти изпълваше цяла редица долапи и рафтове помежду и под прозорците чак до камината.

В средата на салона се намираха един роял и стар клавесин. Дариъс и Мерили се облягаха на клавесина и проучваха някакви ноти. Когато Клер и Лио влязоха, те вдигнаха глави:

— Хей! — каза Дариъс. — Не е ли фантастично тук, татко?

Лио кимна. Той обходи помещението, спря се пред сбирката с грамофонни плочи и започна да разглежда обвивките им.

— И нито един запис от великия Перели? — попита той с престорено негодувание.

— Съжалявам — отвърна Клер. Тя хвърли предупредителен поглед към Мерили. Естествено, имаше всичките му плочи, но ги беше скрила в един шкаф. Защо трябваше да гъделичка още повече суетата му?

Лио продължи и се спря заинтересуван пред окачен на стената инструмент. Дариъс отиде при баща си:

— Това е старо, ръчно направено банджо.

— Фантастично — рече Лио. — На колко години е?

— Вероятно от средата на миналото столетие — каза Клер.

Вниманието му бе привлечено от друго банджо с богати инкрустации.

— Прекрасно!

— Изработено е от човек, който живее на около петдесет мили оттук.

— Мама има магнетофонен запис от него. Той свири чудесно на своите инструменти. Лентата трябва да е тук някъде… — Мерили се запъти към един от долапите.

„Не“-то на Клер дойде твърде късно. Мерили вече бе отворила вратичката на долапа. Ликът на Лио Перели просия срещу тях от обвивката на една грамофонна плоча.

Мерили се изчерви. На Клер й идеше да се продъни в земята.

Живият, реалният Лио хвърли развеселен поглед на Клер. Той пристъпи до долапа и прелисти албумите.

— Така, така — измърмори той. — Както виждам, притежавате пълна колекция от моите работи.

— Трябва да съм ги прибрала и забравила — отвърна тя упорито. Толкова бързо нямаше да се признае за бита. Какво още можеше да се провали? Изглежда всичко се бе обърнало срещу нея.

Дариъс й се притече на помощ:

— Татко, искаш ли да чуеш как звучи клавесинът? Страшен е. Много добре е настроен.

Той сложи ръце на клавишите, размисли за момент, седна и хвърли влюбен поглед към Мерили. После започна да свири. Лио стоеше със скръстени на гърдите ръце до един от прозорците и гледаше навън.

Клер тихо седна на едно от креслата. За пръв път слушаше Дариъс да свири. Доколкото можеше да прецени, той свиреше блестящо. Мерили го гледаше изпълнена с гордост, дори Лио се бе извърнал.

Когато Дариъс свърши, Клер и Мерили изръкопляскаха.

— Как го намираш, татко? — поиска да узнае Дариъс.

— Технически приемливо…

Клер хвърли сърдит поглед към Лио. Сетне се обърна към Дариъс:

— Отлично беше. От кого е тази музика?

— От Скот Джоплин, бащата на рагтайма — обясни Дариъс. — Аз го обичам. Но любимият ми композитор е Джордж Гершуин. Бих искал да композирам като него…

— За това ще поговорим по-късно — прекъсна го Лио.

Дариъс стана, Мерили го улови за ръката. Двамата застанаха пред Лио.

Клер усети бучка в гърлото си.

— Татко, моето желание е…

— Казах, че за това ще говорим по-късно! — Лио им обърна гръб и отново отиде до прозореца.

Дариъс поиска да каже нещо, но Мерили го повлече след себе си вън от стаята.

„Беднота момче — помисли си Клер. — Какъв твърдоглав баща има!“ Може би ще може да направи нещо за младежа. И без това търсеше повод за скарване.

— Голям човек си, а прекалено ограничена мисъл имаш.

Лио се извърна.

— Какво значи това?

— Дори не смяташ за необходимо да изслушаш сина си. Трябва ли той да живее така, както ти смяташ за правилно? Нашите деца имат право да живеят собствения си живот.

— Не се меси в моите работи. Всичко това не те засяга.

— Тъй като дъщеря ми е замесена в живота на сина ти, това много ме засяга.

— Тогава най-доброто решение ще бъде да държиш дъщеря си далеч от сина ми — вените по челото му бяха изпъкнали.

— Аз не давам предписания на дъщеря си. Тя е достатъчно голяма сама да взема решения. Не се опитвам да я тласна към нещастие.

— Нима аз се опитвам да направя това с Дариъс?

— Да — всички мъки и болки от последните дни се надигнаха у нея и Клер даде простор на чувствата си. — Ти мислиш само за себе си и за това колко жени да прилъжеш и да свалиш…

— Ако съм свалил теб, то е било, защото ти го поиска!

— Сигурно! — изфуча Клер. — Извърташ всичко така, че ти да останеш невинен като агънце.

Лицето на Лио бе тъмночервено, очите му — кафява лава, гласът — заплашителен.

— Що се отнася до „прилъгването“, тъкмо това направи ти с мен. Примами ме в една полусрутена хижа, подигра се с мен, наложи ме с лук, храни ме с корени, сложи ме да спя върху кочани царевица и насмалко да ме оставиш да бъда и смазан от дървета.

— Нали искаше да опознаеш „простия живот“ — иронизира го Клер. — Но не издържаш вън от твоята пръскаща се от лукс градска къща, където хората се хвърлят в краката ти, за да можеш да стъпваш по тях! — тя трепереше от ярост. Искаше да засегне Лио колкото е възможно по-дълбоко. — Отдалече ти си действително блестяща, ослепителна личност, но всъщност си само една светулка: когато човек се доближа до теб, не може да става и дума за огън и светлина.

— Мамо!

Двамата се извърнаха рязко към Мерили, застанала на вратата.

— Чувате се в цялата къща. Какво е станало?

Клер пое дълбоко въздух:

— Нищо, малко по-разгорещен разговор. Смятам, че той приключи.

— Имаш право, мадам — каза Лио с рязък глас. — Всичко бе казано. Приключихме един с друг — той оправи косата си с ръка. — Мерили, кажи, моля те, на Дариъс да опакова нещата ни. Заминаваме веднага — хвърли яростен поглед на Клер и добави: — Иска ми се час по-скоро да се намеря в моята пръскаща се от лукс градска къща.

— Но следващият влак потегля едва утре — каза Мерили смутено.

— Няма ли летище?

— Има — тя хвърли въпросителен поглед към майка си.

— Обади се на МакЛийнс и поръчай чартърен полет на господин Перели за Чарлстън — каза Клер с леден тон.

Мерили ги възнагради с враждебен поглед и излезе. Лио я последва.

Клер въздъхна. Това значи било страшното. Тя беше изплюла цялата отрова, която й се бе насъбрала през последните дни. Сега се почувствува по-добре.

Но защо се чувствуваше същевременно изтощена и нещастна? Тя слезе долу и намери Мерили и Дариъс във входното антре.

— Мамо, трябваше ли да се караш с Лио? — попита Мерили с упрек. — Дариъс тъкмо бе направил важна стъпка напред и ти…

— По-полека, Мерили. Положително не е виновна само майка ти. И татко бе разярен. А той може да накара всекиго да кипне.

— Благодаря, Дариъс — Клер успя да му се усмихне вяло. — Съжалявам, че вече си отиваш. Но ти обясни на баща си какви планове имаш. Дръж на тях. Не се оставяй да те превият.

— Не се страхувайте! — отвърна Дариъс. — Само че щеше да бъде хубаво, ако имах подкрепа — добави той и хвърли поглед към Мерили.

— Следващата седмица ще дойда — обеща Мерили. Тя се усмихна и го хвана за ръката: — Гордея се с теб.

Дариъс прегърна Мерили и я притисна до себе си. Клер почувствува, че не ще може да понесе по-дълго гледката на младото щастие.

— Ще успееш, Дариъс — каза тя. После отиде в кухнята, за да съобщи на Бел, че гостите няма да останат за вечеря.