Патрик Модиано
Вила „Тъга“ (8)

VIII

— Едно съвсем светло порто, малката — повтаря Мейнт.

Барманката не разбира.

— Светло ли?

— Съвсем, съвсем светло.

Но го казва неубедително.

Прекарва ръка по небръснатите си бузи. Преди дванадесет години се бръснеше по два-три пъти на ден. На дъното на кутията в доджа се търкаляше електрическа самобръсначка, но той твърдеше, че не му служела за нищо, защото брадата му била много твърда. Понякога нащърбвала дори стоманените ножчета.

Барманката се връща с бутилка „Сандерман“ и му налива една чаша:

— Нямам… светло порто. Прошепва „светло“, сякаш е неприлична дума.

— Все едно, моето момиче — отвръща Мейнт. И се усмихва. Изведнъж се подмладява. Духва в чашата си и наблюдава гънките по повърхността на питието.

— А може ли да ми дадете сламка, моето момиче?

Тя му донася неохотно, гледа недружелюбно. Най-много да е двадесетгодишна. Сигурно си казва: „Докога ли ще кисне тук този заплес? Ами оня с карираното сако в дъното?“ Както всяка нощ към единадесет часа тя току-що е сменила Жьонвиев, онази Жьонвиев, която работеше тук още в началото на шейсетте и през деня обслужваше бюфета на Спортинга до кабините. Прелестна блондинка. Май че имаше шум в сърцето.

Мейнт се е обърнал към мъжа с карираното сако. Единствено това сако може да привлече вниманието към него. Защото лицето му е напълно безцветно: черни мустачки, доста едър нос, сресани назад тъмни коси. До преди миг се беше правил на пияница, сега седи изпъчен, със самодоволно присвити устни:

— Бихте ли ме свързали… (гласът му е завален и несигурен) с номер 233 в Шамбери…

Барманката набира номера. Оттатък някой се обажда. Но човекът с карираното сако седи до масата като вцепенен.

— Господине, обадиха се — обезпокоено го подканва барманката.

Той дори не помръдва. Очите му са широко отворени, брадичката леко издадена напред.

— Господине…

Той е непоклатим. Тя затваря. Сигурно е започнала да се тревожи. Що за странни клиенти… Мейнт е проследил сцената със смръщени вежди. След няколко минути мъжът повтаря с още по-глух глас:

— Бихте ли ме свързали… с номер 233 в Шамбери…

Барманката не помръдва. Той продължава невъзмутимо:

— Бихте ли ме свързали…

Тя свива рамене. Тогава Мейнт се навежда към телефона и сам набира номера. Когато чува гласа, подава слушалката на човека с карираното сако, но онзи продължава да седи неподвижен. Той гледа втренчено Мейнт с широко отворените си очи.

— Хайде, господине… — подканя го тихо Мейнт. — Хайде…

Накрая оставя слушалката върху тезгяха и свива рамене.

— Може би искате да си легнете, моето момиче? — пита той барманката. — Не ми се ще да ви задържам.

— Няма значение. И без друго затваряме чак в два часа… освен това ще дойдат хора.

— Хора ли?

— Има някакъв конгрес. Всички ще се изсипят тук. Тя си налива чаша кока-кола.

— Тук не е много весело през зимата, а? — забелязва Мейнт.

— Аз заминавам за Париж — казва тя нападателно.

— Права сте. Мъжът в дъното е щракнал с пръсти.

— Може ли да ми дадете още едно сухо, ако обичате? — После прибавя: — И да ме свържете с номер 233 в Шамбери…

Мейнт отново набира номера и без да се обръща, оставя телефонната слушалка на табуретката до себе си. Момичето прихва да се смее. Той вдига глава и погледът му се спира върху старите снимки на Емил Але и Джеймс Кътит, които са наредени над рафтовете с бутилки. Към тях е прибавена снимка на Даниел Хендрикс, преди няколко години той загина при автомобилна катастрофа. Вероятно я беше сложила другата барманка, Жьонвиев. На времето тя беше влюбена в Хендрикс. По времето на купата „Улиган“.