Патрик Модиано
Вила „Тъга“ (12)

XII

Пиеше вече третото си „светло порто“. Беше вперил очи в голямата снимка на Хендрикс над рафтовете с бутилки. Хендрикс по времето на своя блясък, двадесет години преди лятото, когато умирах от яд, като го гледах да танцува с Ивон онази вечер след спечелването на купата. Млад, слаб и романтичен Хендрикс — нещо средно между Мермоз и райхщадския херцог, — стара снимка, която ми беше показало момичето от бюфета на Спортинга един ден, като го разпитвах за своя „съперник“. Доста беше понапълнял оттогава.

Струва ми се, че съзерцавайки този исторически документ, Мейнт накрая се засмя със своята неочаквана усмивка, която никога не изразяваше веселие, защото беше нервна реакция. Дали си бе спомнил вечерта след купата, когато отидохме тримата в „Сент-Роз“. Сигурно е преброил годините: пет, десет, дванадесет… Имаше мания да брои годините и дните. „След една година и тридесет и три дни ще бъде двадесет и седмият ми рожден ден… Ние с Ивон се познаваме от седем години и пет дена…“

Другият клиент си тръгна, олюлявайки се, след като плати шампанското си, но отказа да даде пари за телефонните разговори — заяви, че никога не бил искал да го свързват с „номер 233 в Шамбери“. Понеже спорът заплашваше да продължи до сутринта, Мейнт бе обяснил, че той ще заплати за телефона. Пък и всъщност той, Мейнт, бил поискал да го свържат с номер 233 в Шамбери. Той и никой друг.

Наближаваше полунощ. Мейнт за последен път погледна снимката на Хендрикс и се отправи към „Сентра“. Тъкмо когато се канеше да излезе, влязоха двама мъже и го блъснаха, като едва-едва се извиниха. После още трима. И още петима. Ставаха все повече, пристигаха нови и нови. Всички носеха забодени на реверите на палтата си картончета с надпис „Интер-Туринг“. Говореха високо, смееха се силно и здравата се тупаха по гърбовете. Сигурно участниците в конгреса, за който барманката говореше преди малко. Един от тях, заобиколен от много хора, пушеше лула. Всички се усукваха наоколо му, обръщаха се към него с „Председател“… „Председателю… Председателю…“ Мейнт напразно се мъчеше да си пробие път. Бяха го изтикали почти до бара. Скупчени плътно едни до други. Мейнт се опитваше да ги заобиколи, търсеше процеп, промъкваше се, но те отново го притискаха и той отстъпваше. Беше вир-вода. Един от тях го хвана за рамото, навярно го помисли за „събрат“ и за миг го въвлече в една от групите — до самия председател. Блъскаха се като на спирка Шосе д’Антен в най-натоварените часове. Дребничкият председател пазеше лулата си, криеше я в дланта си. Мейнт успя да се отскубне от това стълпотворение, заигра с рамене и лакти и с последни усилия се хвърли към вратата. Открехна я и се измъкна на улицата. Някакъв човек излезе след него и го повика:

— Къде отивате? Не сте ли от „Интер-Туринг“?

Мейнт не отвърна.

— Останете все пак. Председателят ще черпи… Хайде, останете…

Мейнт ускори крачка. Онзи продължи умоляващо:

— Хайде, останете…

Мейнт вървеше все по-бързо. Онзи се развика:

— Председателят ще забележи, че липсва човек от „Интер-Туринга“… Върнете се… Върнете се де…

Гласът му ясно отекваше в пустата улица. Мейнт се беше озовал пред фонтана на казиното. През зимата той не променя цвета си и водната струя не избликва така високо, както през „сезона“. Той се вгледа за малко в него, после прекоси Авеню д’Албини и тръгна по левия тротоар. Вървеше бавно, малко криволичеше. Като човек, който се шляе. От време на време потупваше леко кората на някой явор. Мина покрай префектурата. Сигурно щеше да свие по първата улица вляво, която се нарича — ако си спомням точно — авеню Мак-Кроски. Преди дванадесет години редицата нови сгради не съществуваше. На площада — запуснат парк, сред който се издигаше голяма необитаема къща в англо-нормандски стил. Той стигна до кръстовището Пелио. Ивон и аз често сядахме там на някоя от пейките. После тръгна вдясно по авеню Пиер-Форсан. Бих могъл да вървя по този път със затворени очи. Кварталът не се е изменил много. Пощадили са го по някакви тайнствени причини. Все същите вили сред градини, заобиколени с ниски плетища, същите дървета от двете страни на авенютата. Само дето няма листа. Зимата обгръща всичко с печал.

Ето ни на улица Марлиоз. Вилата е на ъгъла, там, вляво. Виждам я. Виждам и теб как вървиш с още по-бавна крачка, как бутваш с рамо дървената врата. Седнал си на канапето във всекидневната и не си запалил лампата. Уличният стълб отсреща разпръсква бяла светлина.

„8 декември… Един лекар от А… господин Рьоне Мейнт, тридесет и седем годишен, се е самоубил през нощта в петък срещу събота в дома си. Изпаднал в отчаяние, той пуснал кранчето за газта.“

Вървях — не знам вече защо — под аркадите на улица Кастилионе, когато прочетох тези няколко реда, в един вечерен вестник. „Дофине“, областният ежедневник, съобщаваше повече подробности. Мейнт беше достойно представен на първа страница под заглавие: „САМОУБИЙСТВО НА ЕДИН ЛЕКАР ОТ А…“, а текстът продължаваше на шеста страница, където бяха местните новини:

„8 декември. Доктор Рьоне Мейнт се е самоубил миналата нощ в своята вила на авеню Жан-Шарко №5. Госпожица В., работеща при доктора, влязла в къщата, както всяка сутрин, и веднага била разтревожена от мирис на газ. Твърде късно. Доктор Мейнт бил оставил писмо.

Видели го вчера вечерта на гарата, когато пристигнал експресът за Париж. Има свидетели, че прекарал известно време в «Сентра» на улица Сомейе №23.

След като работи известно време като лекар в Женева, преди пет години доктор Рьоне Мейнт се завърна в А…, откъдето произхожда семейството му. Специалността му е остеопатология. Известни бяха професионалните му несполуки. Дали това обяснява отчаяната му постъпка?

Той беше на тридесет и седем години. Син на доктор Анри Мейнт, един от героите-мъченици на Съпротивата, дал името си на една от улиците в нашия град.“

Вървях наслуки, кой знае как стигнах до площад Карусел, прекосих го. Влязох в една от двете градинки на Лувъра преди Квадратния двор. Грееше бледо зимно слънце и деца играеха по моравата в подножието на статуята на генерал Лафайет. След смъртта на Мейнт някои неща оставаха навеки забулени в мрак. Така например никога нямаше да узная кой беше този Анри Кустикер. Повторих това име на глас: „Кус-ти-кер, Кус-ти-кер“, име, което криеше все още някакъв смисъл единствено за мен. И за Ивон. Но какво ли беше станало с нея? Усещаме най-остро изчезването на едно същество, когато разменените помежду ни тайни думи станат внезапно ненужни и самоцелни.

Кустикер… По онова време правех предположения, едно от друго по-невероятни, но усещах, че и истината сигурно е необикновена. И смущаваща. Понякога Мейнт ни канеше на чай във вилата си. Един следобед към пет часа седяхме във всекидневната. Слушахме любимата мелодия на Рьоне „The Cafe Mozart Waltz“, той непрекъснато пускаше плочата отначало. На вратата се звънна. Той се опита да овладее нервното трепване. Видях — а също и Ивон — на площадката двама мъже, които подкрепяха трети с обляно в кръв лице. Те бързо прекосиха антрето и влязоха в стаята на Мейнт. Чух как единият каза:

— Удари му една камфорова инжекция. Иначе тази мръсница ще хвърли топа, както я държим…

Да. И Ивон го чу. Рьоне дойде при нас и ни помоли да си вървим веднага. Той каза сухо: „Ще ви обясня…“

Не ни обясни нищо, но аз бях видял двамата мъже и това ми стигаше, за да разбера, че те са „полицаи“ или хора, свързани с полицията. Някои съпоставки, някои поръчки на Кустикер потвърдиха предположението ми. Беше по времето на войната в Алжир и Женева, където Мейнт ходеше на срещи, се бе превърнала в свързочен пункт. Агенти откъде ли не. Съревноваващи се полицаи. Нелегални канали. Така и нищо не разбрах. Каква роля играеше Мейнт във всичко това? Много пъти долавях, че му се иска да сподели нещата с мен, но сигурно смяташе, че съм прекалено млад. Или пък представата за подобен разговор го изпълваше с безкрайна умора и предпочиташе да запази своята тайна.

Все пак една вечер, когато аз непрекъснато го подкачах с въпроса кой е „Анри Кустикер“, а Ивон се шегуваше, повтаряйки ритуалната фраза; „Ало, обажда се Анри Кустикер…“, той изглеждаше по-притеснен от обикновено. Изрече глухо: „Да знаете какво ме карат да върша тия мръсници!… — И добави лаконично: — Писнало ми е да се разправям с техните алжирски истории…“ Следващия миг обаче си придаде безгрижен и весел вид и ни предложи да отидем в „Сент-Роз“.

След дванадесет години си давах сметка, че почти нищо не съм знаел за Рьоне Мейнт и се упреквах за небрежното си отношение по времето, когато го виждах всеки ден. После лицето на Мейнт — а също и ликът на Ивон — се замъглиха, имах чувството, че ги гледам през грапаво стъкло.

Там, на градинската пейка, оставил до себе си вестника с известието за смъртта на Мейнт, видях отново откъслечни картини от онзи сезон, мъгляви както обикновено. Една съботна вечер Мейнт, Ивон и аз се бяхме отбили в някаква кръчмичка край езерото. Към полунощ група хулигани заобиколи масата ни и започна да ни „действува“. Мейнт хладнокръвно грабна една бутилка, счупи я в ръба на масата и размаха назъбеното гърло.

— А се е изхвърлил някой, а съм му нацепил мутрата…

Изрече тези думи с някакво злобно задоволство, което ме уплаши. Уплаши и нехранимайковците. Те отстъпиха. Когато се връщахме, Рьоне прошепна:

— Като си помисля, че се уплашиха от кралица Астрид…

Той изпитваше особено възхищение към тази кралица и винаги носеше със себе си нейна снимка. Чисто и просто беше убеден, че в някакъв предишен живот е бил хубавата, млада и нещастна кралица Астрид. Заедно с нейната снимка носеше и онази от вечерта на състезанието за купата, на която бяхме тримата. Аз имам и друга, направена на Авеню д’Албини, на нея Ивон ме държи за ръка. Кучето е застанало до нас с важен вид. Също като годежна снимка. Запазил съм още една, постара, Ивон ми я подари. Тогава баронът бил още жив. На нея се виждат Мейнт и тя, седнали в слънчев следобед на терасата на бар „Баси“ в Сен-Жан-дьо-Люз.

Това са единствените ясни образи, всичко останало е потънало в мъгла. Фоайето и стаята в „Ермитажа“. Градините на „Уиндзор“ и на хотел „Алхамбра“. Вила „Тъга“. „Сент-Роз“. Спортингът. Казиното. Купата „Улиган“. А също сенките на Кустикер (кой ли бе този Кустикер?), на Ивон Жаке и на някой си граф Хмара.