Артър Конан Дойл
Златното пенсне

Докато прехвърлях трите дебели ръкописни тома със записките за случаите ни от 1894 година, признавам, че ми беше трудно да избера най-интересните сами за себе си, но и най-пълно разкриващи уменията, които направиха моя приятел прочут. Докато прелиствах страниците, пред очите ми мина отблъскващата история с червените пиявици и ужасната смърт на банкера Кросби. Припомних си трагедията в Адълтън и зловещата находка в старинната британска гробница. Нашумелият случай „Смит-Мортимър“ също е от този период, както и проследяването и залавянето на Юре, убиеца от парижките булеварди — подвиг, за който Холмс получи благодарствено писмо от френския президент и ордена на Почетния легион. Всеки от тези случаи може да се превърне в разказ, но съм убеден, че никой не съдържа толкова голям брой интересни моменти, колкото случаят от Йоксли олд плейс, любопитен не само заради нелепата гибел на младия Уилъби Смит, но и заради понататъшния развой на събитията, който хвърли неочаквана светлина върху мотива за убийството.

Беше бурна дъждовна вечер в края на ноември. Седяхме двамата, всеки потънал в заниманието си: въоръжен със силна лупа, Холмс разчиташе остатъците от първоначалния надпис на един палимпсест, а аз преглеждах наскоро излязъл трактат по хирургия. Вятърът виеше по улица „Бейкър“, дъждът барабанеше яростно в прозорците. Странно беше в самото сърце на града, заобиколен от човешки творения, да усещаш, че сме в желязната хватка на природата и за разбеснелите се стихии Лондон е не повече от къртичина в полето. Пристъпих до прозореца и загледах пустата улица. Тук-там над потопа и лъсналия от дъжда паваж едва блещукаше по някой фенер. Откъм улица „Оксфорд“ се зададе самотен кабриолет.

— Е, Уотсън, май стига толкова за тази вечер — каза Холмс, остави лупата и нави палимпсеста на руло. — С такава работа очите бързо се изморяват дори когато става дума за толкова интересни манастирски приходно-разходни документи от втората половина на XV век. Я виж ти, какво е това?

Сред воя на вятъра доловихме тропот на конски копита и скърцане на колела. Кабриолетът, който бях зърнал, бе спрял пред нашата врата.

— Какво ли му трябва? — почудих се, когато от кабриолета се измъкна една фигура.

— Какво ли? Ние! А пък на нас, драги Уотсън, ще ни трябват връхни дрехи, шалове и галоши и всичко, което човекът е измислил, за да се бори с лошото време! Но да изчакаме! Все още има надежда! Ако иска да тръгнем с него, ще задържи кабриолета. Слез, приятелю, и отвори вратата в името на всички почтени люде, които отдавна са си в постелята.

Когато лампата в преддверието освети среднощния ни посетител, веднага го познах. Беше обещаващият млад детектив Станли Хопкинс, към чиято кариера Холмс на няколко пъти бе проявил известен интерес.

— Той тук ли е? — нетърпеливо попита Хопкинс.

— Качете се, уважаеми — разнесе се гласът на Холмс от горния етаж. — Надявам се плановете ви да не налагат да ви придружим навън точно тази вечер.

Детективът се качи по стълбите, лампата освети мокрия му дъждобран. Помогнах му да го свали, а Холмс стъкна огъня в камината.

— Седнете, драги Хопкинс, и се стоплете — покани го той. — Запалете си пура. Във вечери като тази нашият доктор препоръчва гореща вода с лимон. Навярно нещо важно ви е изкарало навън в такова време.

— Така е, господин Холмс. Имах напрегнат следобед. Научихте ли от късните издания за случая в Йоксли?

— Днес не съм виждал нищо по-късно от XV век.

— Няма значение, излезе само кратко съобщение, пълно с грешки, така че нищо не сте пропуснали. Стигнах бързо дотам, домът е в Кент, на десет километра от Чатъм и на четири от железопътната линия. Получих телеграмата в три и петнайсет, в пет бях в Йоксли олд плейс, проведох разследването, върнах се с последния влак на Чаринг крос и ето ме право при вас.

— А това, струва ми се, означава, че не сте съвсем уверен в заключенията си.

— Означава, че не знам откъде да започна. Това е най-заплетеният случай, с който съм се сблъсквал, при това толкова прост на пръв поглед. Липсва мотив, господин Холмс. Това ме тревожи. Не мога да открия никакъв мотив. Има убийство, това е безспорно, а колкото и да си блъскам главата, не мога да проумея защо някой е посегнал на този човек.

Холмс запали пурата си и се отпусна в креслото.

— Да чуем за какво става дума — предложи той.

— Фактите са очевидни — започна Станли Хопкинс. — Само дето съм готов да дам мило и драго, за да разбера какво означават. Историята, доколкото разбирам, е следната. Преди няколко години в Йоксли олд плейс се заселил един възрастен човек, професор Коръм. Той е инвалид и прекарва половината от деня в леглото си, а през останалото време или се разхожда из къщата, подпирайки се с бастун, или градинарят го извежда навън в инвалидна количка. Малцината съседи го почитат заради образоваността му. Домакинството му се състои от възрастната икономка госпожа Маркър и прислужничката Сюзън Тарлтън. Двете са с него, откакто се е настанил в къщата, и се ползват с безукорна репутация. Професорът пише книга и преди около година му се наложило да си наеме секретар. От първите двама не останал доволен, но извадил късмет с третия, Уилъби Смит, идващ право от университета. Сутрин той пишел под диктовката на професора, вечер обикновено правел справки и подготвял работата си за следващия ден. Младият Уилъби Смит, изглежда, не е имал нищо против този начин на живот за разлика от младежа от Ъпингъм или другия, от Кеймбридж. Разгледах препоръките му — отлични. С една дума, безукорен млад човек — вежлив, добродетелен и трудолюбив, без петно в биографията си. И ето че тази сутрин той намира смъртта си в кабинета на професора при обстоятелства, които недвусмислено говорят за убийство.

Навън вятърът виеше и блъскаше в стъклата. Двамата с Холмс примъкнахме креслата си по-близо до огъня, докато младият инспектор излагаше фактите методично и без да бърза.

— В цяла Англия — поде той — едва ли ще се намери по-усамотено и затънтено човешко жилище. Може със седмици никой да не мине покрай градинската врата. Професорът не се интересувал от нищо извън работата си. Младият Смит така и не се бил запознал с никого и водел почти същия живот като работодателя си. И двете жени не си показвали често носа навън. Градинарят Мортимър, който разхождал господаря си в количката, е ветеран от Кримската война, човек с безупречен характер. Живее в малка къщичка в единия край на градината. Това са обитателите на Йоксли олд плейс. Градинската порта е на такова разстояние от самата къща, колкото центърът на Лондон от „Чатъм роуд“. Затваря се с резе и не е никакво препятствие за човек, решил да влезе. Ще ви предам накратко показанията на Сюзън Тарлтън, единствения човек, който знае нещо за случилото се. Предобед, между единайсет и дванайсет, тя закачвала пердетата в стаята горе срещу стълбите. Професор Коръм още бил в леглото, при лошо време той рядко ставал предобед. Икономката се занимавала с нещо в задната част на къщата. Уилъби Смит бил в спалнята си, която използвал и като всекидневна, после прислужничката чула, че минава по коридора и влиза в кабинета точно под стаята, в която се намирала тя. Не го е видяла, но според нея безпогрешно разпознала бързите му стегнати стъпки. Не чула вратата на кабинета да се затваря, но приблизително след минута от стаята долетял смразяващ вик. Див, дрезгав и толкова странен и неестествен, че не можело да се разбере мъж ли крещи, или жена. В същия миг нещо тежко тупнало на пода и разтърсило къщата, после настъпила тишина. Прислужничката замръзнала от ужас, но бързо събрала кураж и се втурнала надолу по стълбата. Веднага след като отворила вратата на кабинета, видяла младия господин Уилъби Смит да лежи на пода. Отначало не съзряла следи от насилие, но когато се опитала да го повдигне, от долната част на тила му бликнала кръв. Раната била малка, но много дълбока, стигаща до каротидната артерия. На килима до тялото имало старомоден нож за разрязване на писма с дръжка от слонова кост и стоманено острие. Тя веднага го познала, защото обикновено стоял върху писалището на професора. Прислужничката решила, че младият Смит вече е издъхнал, но когато намокрила челото му с вода, той отворил за миг очи и промълвил: „Професорът… тя беше.“ Жената се закле, че точно това са били думите му. Младежът отчаяно се опитал да каже още нещо и вдигнал дясната си ръка, но издъхнал. Миг по-късно пристигнала и икономката, без да успее да чуе последните думи на младежа. Оставила Сюзън при тялото и се завтекла към стаята на професора. Сварила го седнал в леглото и ужасно развълнуван. Бил чул достатъчно, за да разбере, че е станало нещо ужасно. Госпожа Маркър е готова да се закълне, че професорът бил облечен, както спял, и че за него е невъзможно да се преоблече без помощта на градинаря Мортимър, чието задължение било да идва по обед. Професорът потвърди, че е чул вика, но не знае нищо повече. Не можа да даде обяснение на последните думи на младежа „Професорът… тя беше“ и предположи, че са изречени в делириум. Убеден е, че Уилъби Смит не е имал никакви врагове, и не може да се сети за какъвто и да е мотив за убийството. Първата му работа била да изпрати Мортимър да извика полиция. Скоро след това местният полицай ми телеграфира. Нищо не беше местено преди пристигането ми и ме увериха, че никой не е стъпвал по алеята до дома. Имах неповторим шанс да изпробвам наученото от вас, господин Холмс. Не открих абсолютно нищо. Опитах наистина всичко.

— С изключение на Шерлок Холмс — каза моят приятел с донякъде горчива усмивка. — Добре, разкажете ни какво точно направихте.

— Ще ви помоля преди това да хвърлите поглед на тази приблизителна скица, която ще ви даде представа за подредбата на кабинета и достъпа до него. Така по-лесно ще можете да проследите моите действия.

Изправих се и загледах скицата през рамото на моя приятел.

— Скицата, разбира се, е груба и съдържа само най-важното според мен. Подробностите ще разгледате сам впоследствие. Първият въпрос е откъде е влязъл убиецът. Несъмнено по градинската алея и през задния вход, откъдето има пряк достъп до кабинета. Всички други начини са много сложни. Пак така е излязъл, защото от другите два възможни изхода единият е бил запречен от Сюзън, когато се е втурнала надолу по стълбите, а другият води право в спалнята на професора. След това насочих вниманието си към градинската алея, влажна от скорошния дъжд. Огледът ме убеди, че престъпникът е изключително предпазлив и опитен и е взел мерки, за да не остави никакви следи по алеята. Без съмнение бе минал по тревата отстрани. Отчетлива диря не видях, но по отъпканата тревата личеше, че е минавал някой. Няма кой друг да е освен убиеца, защото от сутринта никой от домашните не бе излизал, а цяла нощ валя дъжд.

— Момент — прекъсна го Холмс. — Докъде води тази алея?

— До пътя.

— Колко е дълга?

— Стотина метра.

— Не открихте ли следи при външната порта?

— За съжаление там е отъпкано.

— А на пътя?

— Беше доста кален и осеян с какви ли не следи.

— Тц, тц, тц. Добре, а следите в тревата към къщата ли сочеха или обратно?

— Нямаше как да преценя. Нито една от тях не бе достатъчно ясна.

— Малки ли бяха или големи?

— И това не можах да установя.

Холмс показваше признаци на нетърпение.

— Валял е дъжд и е духал вятър. Явно това е по-трудно за разчитане от един палимпсест. Добре, добре… И какво направихте, Хопкинс, след като се уверихте, че не сте се уверили в нищо?

— Мисля, че се уверих в някои неща, господин Холмс. Установих, че някой предпазливо е влязъл в къщата от вън. След това насочих вниманието си към коридора. Застлан е с пътека от кокосови влакна, иначе нищо особено. По него стигнах до кабинета — пестеливо обзаведено помещение. Няма почти нищо друго освен високо писалище, което се затваря с ролетка, и два реда чекмеджета отдолу. Чекмеджетата бяха отворени и в тях, изглежда, не държат нищо важно, но ролетката бе заключена. Там видях няколко важни документа, но не личеше нещо да е било разместено, а и професорът ме увери, че не липсва нищо. Ясно беше, че не е извършен обир. Тогава пристъпих към оглед на тялото. Бе проснато отляво до бюрото. Раната е от дясната страна на врата, нанесена отзад напред, така че е почти невъзможно потърпевшият да си я е причинил сам.

— Освен ако не е паднал върху ножа — обади се Холмс.

— И на мен ми мина през ума, само че ножът бе захвърлен на метър от тялото, така че тази вероятност отпада. Освен това да не забравяме последните думи на жертвата. Накрая имаме една изключително важна улика, която убитият стискаше в дясната си ръка — и Станли Хопкинс извади от джоба си малко книжно пакетче. Разопакова го и извади златно пенсне с два счупени края и закрепен за тях черен копринен шнур. — Уилъби Смит е имал отлично зрение — добави той. — Няма съмнение, че е смъкнато от лицето на убиеца или е взето по друг начин от него.

Шерлок Холмс разгледа очилата с огромно внимание и интерес. Сложи ги на носа си, опита се да прочете нещо през тях, после отиде до прозореца и се загледа в улицата, като за миг дори се вторачи в запалената лампа. Накрая, лукаво подсмихвайки се, седна на бюрото, написа няколко реда на един лист и го подаде на Станли Хопкинс.

— Засега мога да направя за вас това — каза той. — Може би ще ви е от полза.

Удивеният детектив прочете на глас следното:

— Търси се жена с добро социално положение, облечена като дама. Носът й е изключително широк, очите събрани. Челото й е с бръчки и тя се озърта напрегнато, по всяка вероятност раменете й са смъкнати. Не е изключено поне два пъти през последните месеци да е ходила в оптически магазин. Очилата са с изключително висок диоптър, а оптиците не са чак толкова много и едва ли ще е особено трудно да я откриете.

Холмс се усмихна на слисания Хопкинс. Сигурно и аз съм гледал така.

— Дедукцията ми е самото олицетворение на простотата — каза той. — Трудно можем да си представим предмет, който в такава степен да отразява самоличността на притежателя си, като чифт очила и особено тези. Че принадлежат на жена, разбрах от размера им и, разбира се, от последните думи на загиналия. Както сами виждате, рамките са от масивно злато, много красива изработка. Немислимо е човек, поръчал такива очила, да ходи небрежно облечен. Ще забележите също, че щипката за носа е хлабавичка, тоест носът на дамата е доста широк в основата. Този тип носове обикновено са къси и груби, но все пак има твърде много изключения, за да настоявам догматично за тази част от описанието си. Моето собствено лице е възтясно и все пак очите ми остават встрани от центъра на стъклата, от което заключавам, че очите на дамата са разположени близо едно до друго. Можете да установите, Уотсън, че лещите са двойно вдлъбнати и извънредно силни. Явно е, че едно толкова лошо зрение се е отразило и в някои физически особености на жената, специално в челото, клепачите и раменете.

— Дотук съм в състояние да проследя аргументите ти — казах, — но, ей Богу, откъде реши, че два пъти е посещавала оптик?

Холмс показа пенснето в отворената си длан.

— Както виждаш, на щипката са залепени две тънки лентички корк, за да е по-мек натискът. Едната е обезцветена и поразръфана, но другата е нова, което означава, че е поставена скоро. Доколкото мога да преценя, по-старата е на няколко месеца. Двете са съвсем еднакви и значи можем да заключим, че дамата е ходила при един и същ оптик.

— Фантастично! — възхитено възкликна Хопкинс. — И като помисля, че държах в ръцете си всички тези доказателства, без да подозирам за тях! Отивам да обиколя лондонските оптици.

— Да, разбира се. Още нещо можете ли да ни разкажете за случая?

— Не, господин Холмс, по моему вече знаете колкото мен, ако не и повече. Разпитваме за непознати, които да са се мяркали по пътя или на гарата. Засега няма сведения. Най-много се притеснявам от неясната причина за престъплението. И помен от мотив не мога да видя.

— А, за това не мога да ви помогна. Имам чувството, че искате утре да дойдем с вас.

— Стига да не ви затрудня много, господин Холмс. В шест часа от Чаринг крос тръгва влак за Чатъм и между осем и девет можем да сме в Йоксли олд плейс.

— Значи тръгваме сутринта. Случаят предлага някои интересни особености и ще ми е забавно да се занимая с него. Наближава един часа и няма да е зле да поспим малко. Мисля, че ще се чувствате удобно на дивана срещу камината. Ще ви запаля лампата и ще ви предложа чаша кафе сутринта, преди да тръгнем.

 

 

На сутринта бурята бе утихнала, но времето навън бе мразовито. Видяхме как студеното зимно слънце изгря над мътните води на Темза, чието тъмно течение винаги ми напомня за преследването на пришълеца от Андаманските острови в началото на съжителството ни. След дълго изморително пътуване слязохме на малка гара на няколко мили от Чатъм. Докато чакахме да впрегнат конете пред местната странноприемница, закусихме набързо и когато стигнахме Йоксли олд плейс, бяхме напълно готови да пристъпим към работа. Местният полицай ни посрещна на градинската порта.

— Нещо ново, Уилсън?

— Нищо, сър.

— Сведения за непознати лица?

— Не, сър. На гарата ни увериха, че никакви непознати не са пристигали или заминавали вчера.

— Проверихте ли странноприемниците и гостилниците?

— Да, сър. И там никакви външни хора.

— Да, но има само един път до Чатъм. Някой е пристигнал и си е заминал незабелязано. Това е градинската алея, за която ви говорих, господин Холмс. Вчера по нея не бе минавал никой.

— От коя страна бяха следите по тревата?

— Ето от тази, върху тясната ивица трева между пътеката и цветната леха. Сега не се виждат следи, но вчера личаха.

— Да, някой е минавал оттук — каза Холмс, изправен пред тревната ивица. — Нашата дама е внимавала къде стъпва. Избягвала е както алеята, така и разкопаната леха.

— Да, сър, хладнокръвна е била.

Лицето на Холмс бе добило напрегнато изражение.

— Според вас се е върнала по същия път.

— Да, сър, няма откъде другаде.

— По тази ивица трева?

— Несъмнено, сър.

— Хм, би било изключително постижение… изключително! Тъй или инак, нямаме какво повече да научим от алеята. Да вървим нататък. Градинската врата обикновено стои отключена, така ли? Тя не е имала намерение да убива, в противен случай щеше да си носи оръжие, а не да използва ножа от писалището. Стигнала е до коридора, без да остави следи по кокосовата пътека, след това е влязла в кабинета. Колко време е прекарала вътре? Нямаме начин да го установим.

— Само няколко минути, сър. Забравих да ви кажа, че госпожа Маркър, икономката, е чистила в кабинета петнайсетина минути преди това.

— Добре, това е ориентир. Дамата влиза и какво прави? Отива до писалището. Какво иска да намери? Каквото и да е, то не е в долните чекмеджета. Ако те съдържаха нещо важно, щяха да бъдат заключени. Не, търсела е нещо горе. Хм! Каква е тази драскотина? Дръж свещта, Уотсън? Защо не ми казахте за нея, Хопкинс?

Следата, в която се вторачихме, започваше в месинговия обков на дясната ключалка и продължаваше на няколко сантиметра като бразда в лака.

— Забелязах я, сър. Но около ключалките винаги има драскотини.

— Тази е съвсем скорошна. Вижте колко лъскав е месингът в нея. Ако беше отдавнашна, щеше да е със същия цвят като метала наоколо. Погледнете през лупата. Има и малко лак от двете страни на браздата. Тук ли е госпожа Маркър?

В стаята влезе възрастна жена с помръкнало лице.

— Бърсахте ли прах от писалището вчера сутринта?

— Да, сър.

— Забелязахте ли тази драскотина?

— Не, не съм.

— Сигурен съм, че не сте. В противен случай парцалът за прах щеше да отнесе парченцата от издрания лак. Кой има ключ от ролетката на писалището?

— Професорът го държи на ланеца от часовника си.

— Ключът обикновен ли е?

— Не, сър, секретен.

— Много добре, госпожо Маркър, свободна сте. Е, май направихме крачка напред. Дамата е влязла в стаята, насочила се е право към бюрото и го е отворила или се е опитала да го отвори. През това време е влязъл младият Уилъби Смит. В бързината е одраскала с ключа политурата. Той я е хванал, а тя е грабнала първото, което й е попаднало подръка, този нож, и е замахнала, за да се освободи от хватката му. Ударът се е оказал съдбовен. Младежът е паднал, а тя е избягала, отнасяйки или не търсеното. Прислужничката Сюзън тук ли е? Възможно ли е някой да е излязъл през тази врата, след като сте чули вика, Сюзън?

— Не, сър, не е възможно. Не видях никого, докато слизах по стълбите. А и щях да чуя, ако някой бе отворил вратата.

— Значи установихме изхода. Без съмнение жената е излязла от същата врата, през която е влязла. Разбрах, че другият коридор води право в стаята на професора. Друг изход няма, нали?

— Не, сър.

— В такъв случай да отидем да се запознаем с професора. Ха, вижте, Хопкинс! Това е важно, много важно — коридорът към стаята на професора също е застлан с кокосова пътека.

— Е, и какво от това, сър?

— Не забелязвате ли връзка? Добре, добре, няма да настоявам. Явно бъркам нещо. И въпреки всичко ми се струва важно. Елате да ме представите на професора!

Коридорът, по който минахме, бе дълъг колкото и другия, към градината. Нашият водач почука на вратата в края и ни въведе.

Стаята беше обширна, препълнена с книги, натрупани по рафтове, накамарени по ъглите и около шкафовете. Леглото беше в средата и на него, подпрян с високи възглавници, лежеше стопанинът на къщата. Рядко съм виждал по-запомнящо се лице — сухо, орлово, с пронизващи черни очи, дълбоко хлътнали под рунтавите вежди. Косата и брадата му бяха бели и само около устата му жълтееше. Между белите косми стърчеше цигара, цялата стая вонеше на тютюн. Когато протегна ръка към Холмс, забелязах, че и пръстите му са жълти от никотина.

— Пушите ли, господин Холмс? — попита той на добър английски с акцент. — Заповядайте, запалете. А вие, господа? Препоръчвам ви тези цигари, специално ги изписвам от Йоанидес в Александрия. Изпраща ми ги по сто къса наведнъж и със съжаление признавам, че за четири дни изпушвам пратката. Лошо, господа, лошо, но пък един възрастен човек няма много удоволствия. Тютюнът и работата, това ми остана.

Холмс запали цигара, стрелкайки косо очи из стаята.

— Тютюнът и работата, а сега вече само тютюнът — въздъхна възрастният мъж. — Уви! Какъв фатален край! Кой да предвиди такава ужасна катастрофа? Много даровит младеж! За няколко месеца стана превъзходен помощник. Какво мислите за всичко това, господин Холмс?

— Все още нямам обяснение.

— Ще ви бъда много задължен, ако успеете да хвърлите светлина в този мрак, където се лутаме. За един беден книжен червей и инвалид като мен ударът е парализиращ. Изглежда, съм загубил способността да разсъждавам. Но вие сте човек на действието, човек на делото. Това е всекидневието ви. При никакви обстоятелства не губите хладнокръвие. Имаме късмет, че тъкмо вие сте се заели със случая.

Докато професорът говореше, Холмс се разхождаше напред-назад из стаята. Забелязах, че пуши много бързо. Личеше, че споделя с професора удоволствието от ароматните александрийски цигари.

— Съкрушителен удар — продължи старецът. — Това е моят magnum opus, ето този куп листа на масата. Анализ на ръкописи, намерени в коптските манастири на Сирия и Египет, който засяга самите основи на религиите на откровението. С това разклатено здраве не съм сигурен, че ще успея да го завърша без помощ. Мили Боже, господин Холмс, та вие пушите по-бързо и от мен!

Приятелят ми се усмихна.

— Аз съм познавач — отвърна той, извади още една, четвъртата, цигара и я запали от предишната. — Няма да ви мъча с кръстосани разпити, професор Коръм, защото, както разбрах, по време на убийството сте били в леглото си и не знаете нищо. Искам само за едно да ви попитам. Как си обяснявате последните думи на клетия младеж: „Професорът… тя беше“?

Професорът поклати глава.

— Сюзън е момиче от село — каза той. — Известна ви е невъобразимата глупост на тази класа. Предполагам, че горкият младеж е изрекъл нещо несвързано, а тя е донатъкмила чутото в това безсмислено послание.

— Даа… Вие имате ли някакво обяснение за трагедията?

— Или е случайност, или (нека между нас да си остане) самоубийство. Младите мъже си имат своите тайни — някоя нещастна любов например, — за които не сме и чували. Това е по-вероятно от убийство.

— А очилата.

— Ах, да! Аз съм само учен, човек на мечтите. Не ме бива да обяснявам практическите неща от живота. Все пак и двамата знаем, приятелю, че понякога се дават странни любовни подаръци. Запалете си още една цигара. За мен е удоволствие някой да ги оцени. Ветрило, ръкавица, очила — кой може да каже в какъв залог или съкровище се вкопчва човек на раздяла с живота. Този джентълмен спомена за следи по тревата, но такива неща не е трудно да бъдат видени там, където ги няма. А пък ножът… вероятно горкият младеж го е изпуснал, докато е падал. Предположението ми може да изглежда наивно, но ми се струва, че Уилъби Смит сам е посегнал на живота си.

Холмс сякаш бе поразен от това предположение и продължи да крачи напред-назад, потънал в мисли, като палеше цигара от цигара.

— Кажете ми, професор Коръм — каза накрая, — какво имаше в писалището?

— Нищо, което да заинтересува крадец. Семейни документи, писма от нещастната ми съпруга, почетни университетски грамоти, които съм получавал. Ето ви ключа, можете да проверите сам.

Холмс взе ключа, погледна го за миг и го върна на професора.

— Не, едва ли ще ми потрябва — каза той. — По-добре отново да разгледам градината и да подредя фактите в главата си. Заслужава си да се помисли върху теорията за самоубийство, която ни изложихте. Приемете извинението ми, че ви обезпокоихме, професор Коръм, уверявам ви, че до обед няма повече да ви притесняваме. В два часа ще дойдем да ви съобщим какво сме научили.

Навън Холмс беше особено занесен. Известно време крачехме по градинската алея в пълно мълчание.

— Имаш ли някаква представа? — попитах накрая.

— Зависи от цигарата, която пуша — отвърна той. — Възможно е дълбоко да греша. Цигарата ще покаже.

— Скъпи, Холмс — възкликнах, — как за Бога…

— Сам ще се увериш. И да не стане така, не е фатално. Разбира се, винаги можем да тръгнем наново от пенснето, но защо да се отказваме от пряка пътека, ако я намерим? А, ето я и милата госпожа Маркър. Хайде да прекараме пет минути в поучителен разговор с нея.

Забелязал съм, че когато иска, Холмс умее да печели доверието на жените. Броени минути след като се представи на икономката, той си бъбреше с нея, сякаш двамата се познаваха от години.

— Да, господин Холмс, прав сте. Той наистина пуши ужасно много. По цял ден, понякога и по цяла нощ. Да знаете на какво прилича стаята му сутрин, пълна е все едно с лондонска мъгла. Горкият господин Смит, и той беше пушач, но не чак толкова страстен като професора. Не знам добре ли е, зле ли е това за здравето му.

— Убива апетита — уточни Холмс.

— Това не знам, сър.

— Предполагам, че професорът почти не яде.

— Различно.

— Обзалагам се, че тази сутрин не е закусвал и няма да се докосне до обяда след всички цигари, които изпуши пред мен.

— О, не, сър, днес си поръча извънредно обилна закуска. Не помня да е ял повече, а и за обяд поиска солидна порция котлети. На мен самата ми е чудно, защото, откак вчера видях в кабинета господин Смит проснат на пода, не мога да погледна храна. Но всеки приема нещата различно.

До обед останахме в градината. Станли Хопкинс отиде в селото, защото се чу, че някакви деца били забелязали предната сутрин непозната жена на пътя за Чатъм. А моят приятел сякаш изведнъж остана без обичайната си енергия. Май не го бях виждал така апатичен по време на разследване. Дори когато Хопкинс се върна с новината, че е разпитал децата и те недвусмислено потвърдили, че били видели жена, напълно отговаряща на даденото от Холмс описание, с очила или пенсне, приятелят ми не се оживи. Заинтересуваха го само думите на Сюзън, когато ни извика за обяд, че предния ден господин Смит бил излизал на кратка разходка сутринта и се върнал половин час преди трагедията. Не можех да оценя значението на тази случка, но явно беше, че Холмс я намества в общата схема, оформена в съзнанието му. Внезапно той си погледна часовника и стана.

— Два часа е, господа — каза той. — Трябва да се качим горе, за да поговорим с нашия приятел професора.

Възрастният човек тъкмо бе приключил обяда си, празните чинии свидетелстваха за добрия му апетит, за който спомена икономката. Лицето му бе наистина запомнящо се, когато извърна към нас бялата си грива и пламтящите си очи. В ъгъла на устните му гореше неизменната цигара. Беше облечен и седеше в едно кресло до камината.

— Е, господин Холмс, намерихте ли решение на загадката? — и той помести към приятеля ми голямата кутия с цигари, лежаща до него на масата.

Холмс посегна несръчно и бутна кутията на пода. Известно време всички лазихме из стаята и събирахме цигарите от най-невероятни места. Когато се изправихме, зърнах блясък в очите на Холмс, а страните му се бяха зачервили. Такова изражение обикновено се появяваше на лицето му в решителни мигове.

— Да — каза той. — Намерих решението.

Двамата със Станли Хопкинс се втрещихме от изумление. Насмешлива усмивка раздвижи суровото лице на професора:

— Сериозно? В градината ли?

— Не, тук.

— Тук? Кога?

— Току-що.

— Шегувате се, господин Холмс. Принуждавате ме да ви напомня, че ситуацията е твърде сериозна, за да се забавлявате по този начин.

— Изрових и изпитах всяка брънка от веригата, професор Коръм, и съм напълно сигурен. Какъв е бил вашият мотив и каква е ролята ви в тази странна история, още не мога да преценя. Има вероятност до няколко минути да науча това от собствената ви уста. През това време ще обясня какво се е случило, и вие ще разберете какво не ми достига, за да допълня картината. Вчера във вашия кабинет е влязла жена. Дошла е с намерението да вземе определени документи, пазени в бюрото ви. Имала е свой ключ. Можах да разгледам вашия и не забелязах следи от драскотината, оставена в ключалката. Вие не сте неин съучастник, доколкото разбирам, дошла е без ваше знание, за да ви ограби.

Професорът изпусна облак цигарен дим.

— Много интересно и поучително — промълви той. — Имате ли още нещо да добавите? След като сте проследили дамата толкова далеч, сигурно ще можете да ни кажете и какво точно се е случило.

— Ще се опитам. Първо, вашият секретар я е заловил и тя го е намушкала, за да избяга. Склонен съм да приема катастрофата за злощастен случай, мисля, че дамата не е възнамерявала да нанесе толкова съдбоносен удар. Един убиец не би дошъл невъоръжен. Ужасена от станалото, тя е побягнала презглава по-далеч от сцената на трагедията. За зла воля в схватката е изгубила очилата си и тъй като страда от много силно късогледство, е останала напълно безпомощна. Завтекла се е по коридора, решавайки, че е същият, по който е била дошла. И двата са застлани с кокосова пътека. Когато е осъзнала грешката си, е било твърде късно, пътят за отстъпление е бил отрязан. Какво е направила тогава? Не е можела да се върне. Не е можела и да остане. Трябвало е да продължи. Точно това е направила. Изтичала е нагоре по стълбите, отворила е вратата и е влязла във вашата стая.

Възрастният мъж се бе вторачил с отворена уста в Холмс. На изразителното му лице бяха изписани удивление и страх. Той сви рамене с усилие и се разсмя пресилено.

— Чудесно, господин Холмс! — каза той. — Във вашата блестяща теория има само един малък пропуск. Аз през цялото време си бях в стаята, всъщност изобщо не излизам от тук през деня.

— Сигурен съм в това, професор Коръм.

— И твърдите, че съм лежал в леглото си, без да забележа, че в стаята ми е влязла жена?

— Не твърдя такова нещо. Напротив, забелязали сте я. Говорили сте с нея. Познали сте я. Помогнали сте й да избяга.

Професорът отново се изсмя високо. После се изправи на крака с пламтящи като въглени очи.

— Вие сте луд! — изкрещя той. — Говорите безсмислици! Да съм й помагал да избяга? И къде е тя сега?

— Тук — каза Холмс и направи няколко крачки към един висок библиотечен шкаф в ъгъла.

Старецът протегна ръце, изпитото му лице се сгърчи и той се строполи обратно в стола. В същия миг шкафът, който Холмс докосна, се завъртя и от него изскочи една жена.

— Имате право! — извика тя с особен акцент. — Аз наистина съм тук!

Цялата беше в прах и паяжини. Лицето й беше сурово, личеше си, че никога не е била хубавица. Чертите й бяха точно каквито ги бе описал Холмс, като в добавка имаше широка волева брадичка. Донякъде от силното късогледство, донякъде от рязката смяна на мрак със светлина тя стоеше като зашеметена и мигаше, вторачена в нас. Въпреки това имаше благородна осанка и човек не можеше да не изпита уважение и възхита заради храбро вдигнатата й глава и предизвикателната брадичка. Станли Хопкинс сложи ръка на рамото й, за да я арестува незабавно, но тя го отблъсна с такова властно достойнство, че той неволно отстъпи назад. Възрастният мъж бе замръзнал в креслото с изкривено лице, без да откъсва от нея очи.

— Да сър, ще ме арестувате — каза тя. — Чух всяка ваша дума и разбрах, че сте научили истината. Признавам всичко. Аз убих клетия младеж. Прав сте и за това, че беше нещастна случайност. Дори не разбрах, че съм грабнала нож, когато инстинктивно взех нещо от бюрото и замахнах, за да го накарам да ме пусне. Така стана.

— Госпожо — каза Холмс, — убеден съм, че така е станало. Опасявам се, че не се чувствате много добре.

Лицето й бледнееше като на мъртвец под тъмния слой прах. Тя седна на леглото и продължи:

— Нямам много време, но съм длъжна да ви разкажа цялата истина. Аз съм съпруга на този мъж. Той не е англичанин, руснак е. Името му няма да ви кажа.

— Бог да те благослови, Ана! — обади се старецът. — Бог да те благослови.

Когато се обърна към него, погледът й изразяваше дълбоко презрение.

— Какво толкова си се вкопчил в тоя живот, Сергей! Той навреди на мнозина и никому не донесе нищо добро, дори на теб самия. Но не е моя работа да прекъсвам връзки, създадени от Господа. Готова съм да посрещна съдбата си от мига, в който престъпих прага на този прокълнат дом. Но трябва да говоря, докато не е станало късно. Както ви казах, аз съм съпруга на този мъж. Когато се оженихме, той беше на петдесет години, а аз — двайсетгодишна глупачка. Срещнахме се в един град в Русия, в университета, няма да споменавам имена.

— Бог да те благослови, Ана — тихо повтори професорът.

— Ние бяхме реформатори, революционери, нихилисти. Двамата с него и още много други. После настъпиха трудни времена, след гибелта на един полицай арестуваха някои, полицията попадна на диря и за да спаси живота си и да спечели много пари, моят съпруг предаде собствената си жена и съмишлениците си. След показанията му всички бяхме арестувани. Някои ги обесиха, други ги пратиха в Сибир, включително и мен, макар и не до живот. Моят съпруг се укри в Англия със сребърниците от предателството, много добре знаейки, че ако братството попадне на дирите му, справедливостта ще възтържествува за по-малко от седмица.

С треперещи ръце старецът запали нова цигара.

— Аз съм в твоите ръце, Ана — каза той. — Винаги си била добра с мен.

— Още не съм разкрила докъде си стигнал в низостта си — каза тя. — Сред събратята ни имаше един човек, мой сърдечен приятел. Беше благороден, безкористен, обичащ — всичко, което съпругът ми не беше. Той ненавиждаше насилието. Всички ние бяхме виновни, ако може изобщо да се говори за вина, с изключение на него. Той ни пишеше, за да се опита да ни разубеди. Писмата му можеха да го спасят, както и моят дневник, в който ден след ден запечатвах чувствата си към него и убежденията ни. Съпругът ми откри и писмата, и дневниците и ги скри. Всячески се опитваше да погуби онзи младеж. Не успя докрай, изпратиха Алексей в Сибир, където и досега работи в солните мини. Заради теб, подлецо, сега, в този миг, Алексей, чието име не си достоен дори да произнесеш, живее като роб, но пък твоят живот е в моите ръце!

— Винаги си била благородна жена, Ана — промълви старецът, обвивайки се в облак цигарен дим.

Тя се бе изправила, но някакъв болезнен спазъм я накара отново да седне.

— Трябва да свършвам — каза тя. — Когато си излежах присъдата, се заклех да намеря дневниците и писмата, които биха могли да спасят моя приятел, стига да стигнат до руското правителство. След неколкомесечно търсене открих местоживеенето на моя съпруг в Англия. Знаех, че пази дневниците ми, защото, докато бях в Сибир, получих от него писмо, в което ме упрекваше и цитираше откъси от тях. Познавах отмъстителността му и бях наясно, че никога няма да ми ги даде доброволно. Трябваше да ги взема сама. Наех частен детектив и той постъпи като секретар при мъжа ми. Това бе вторият младеж, Сергей, който толкова те ядосваше. Той разбра, че документите се пазят в писалището, и направи втори ключ, но не успя да свърши работата докрай. Даде ми план на къщата и ме увери, че предобед кабинетът винаги е празен, а секретарят работи горе. Събрах цялата си смелост и реших да дойда сама. Успях, но на каква цена! Тъкмо бях взела документите и заключвах писалището, когато младежът ме хвана. Срещнах го същата сутрин на пътя и го попитах за адреса на професор Коръм, без да знам кой е.

— Точно така! — извика Холмс. — Секретарят се е върнал и е разказал на професора за жената, която е срещнал. После в предсмъртния си час се е опитал да каже, че убийцата е същата.

— Оставете ме да довърша — властно каза жената и лицето й се изкриви от болка. — След като той падна, избягах от стаята, сбърках вратата и се озовах в стаята на моя съпруг. Той понечи да ме издаде. Обясних му, че животът му е в ръцете ми. Ако той ме предаде на закона, аз ще го предам на братството. Не от страх за себе си го заплаших, а защото исках да постигна целта си. Той знае, че не говоря празни приказки и че съдбата му е свързана с моята. Затова не ме издаде, само затова. Показа ми скривалището, останало от едно време, за което само той знаеше. Поръчваше да му носят ядене в стаята и ме хранеше. Споразумяхме се, когато полицията си тръгне, да се измъкна през нощта и повече да не се върна. Но вие по някакъв начин успяхте да разкриете плановете ни — тя измъкна от пазвата на дрехата си един малък пакет. — Това са последните ми думи — каза тя. — Ето ги документите, които ще спасят Алексей. Осланям се на честта ви и на чувството ви за справедливост. Вземете ги! Занесете ги в руското посолство. Аз изпълних дълга си и…

— Спрете я! — извика Холмс, завтече се към нея и измъкна от ръката й едно шишенце.

— Късно е! — промълви тя и падна на леглото. — Много късно! Изпих отровата, преди да изляза от скривалището. Вие ми се свят. Отивам си! Заклевам ви, сър, занесете пакета!

 

 

— Нищо особено като случай и все пак поучителен в някои отношения — отбеляза Холмс, докато се връщахме. — Всичко бе свързано с пенснето. Ако умиращият младеж не го бе сграбчил, надали щяхме да стигнем до разрешението. Като видях силните лещи, разбрах, че без тях притежателят им е полусляп и безпомощен. Когато се опитвахте да ме убедите, че е минала по тънката ивица трева, без да направи нито една грешна стъпка, казах, както си спомняте, че това би било изключително постижение. За себе си знаех, че е невъзможно, освен ако — едно съвсем невероятно предположение — не е имала втори чифт очила. Тъй че трябваше сериозно да се заема с хипотезата, че още е в къщата. От приликата между двата коридора стана ясно, че лесно е могла да ги сбърка, и излизаше, че е стигнала до стаята на професора. С изострено внимание се заех да търся потвърждение на предположението, че вътре има скривалище. По килима не личаха гънки или разрези, така че отпадаше възможността отдолу да е скрит капак. За сметка на това не бе изключено зад книгите да има тайник. Както ти е известно, това не е рядкост в старите библиотеки. Забелязах, че книгите са пръснати навред, с изключение на мястото пред един от шкафовете. Възможно беше там да е вратата. Липсваха насочващи следи, но много ми помогна това, че килимът е тъмен. Затова изпуших толкова много от онези прекрасни цигари и обилно поръсих с пепел пода пред подозрителния шкаф. Прост номер, но върши работа. После навън в твое присъствие, Уотсън, без ти да схванеш напълно целта на забележките ми, научих, че апетитът на професора се е подобрил значително, от което можеше да се заключи, че с него се храни и друг човек. Когато се качихме втория път в стаята му, с разсипването на цигарите получих възможност да огледам пода и да забележа стъпки върху поръсената пепел. Следователно в наше отсъствие пленникът бе излизал от убежището си. Е, Хопкинс, ето че стигнахме Чаринг крос, поздравявам ви за успешно приключения случай. Несъмнено се готвите да отидете право в управлението. А ние двамата, Уотсън, ще се запътим, струва ми се, към руското посолство.