Артър Конан Дойл
Манастирското училище

На нашата малка сцена на улица „Бейкър“ са се явявали безброй герои от драматични истории, но не мога да си спомня по-неочаквано и смайващо от първото появяване на Торникрофт Хъкстейбъл, магистър на хуманитарните науки, доктор по философия и т.н. Визитната му картичка, която сякаш бе малка, за да побере многобройните му научни титли, го изпревари само с няколко секунди. Миг след това нахлу и самият той — снажен представителен човек, олицетворение на сила и самообладание. Но веднага след като вратата се затвори след него, политна към масата, свлече се бавно на пода и загубил съзнание, просна могъщото си тяло върху мечата кожа пред камината.

Ние скочихме, взирайки се мълчаливо и с удивление в тази огромна отломка от корабокрушение, предизвикано от внезапна и фатална буря, разразила се някъде в океана на живота. Холмс побърза да донесе възглавница и я подпъхна под главата му, а аз наквасих устните му. Едрото бледо лице на непознатия бе набраздено от бръчки. Торбичките под очите му бяха синкави, ъгълчетата на полуотворената уста бяха отпуснати в болезнена гримаса, а по двойната му брадичка бяха наболи косми. Очевидно бе пътувал дълго, тъй като яката и цялата му риза бяха замърсени, а невчесаните му коси стърчаха на всички посоки. Пред нас лежеше човек, сполетян явно от голяма беда.

— Какво му е, Уотсън? — попита Холмс.

— Крайно изтощение… може би от глад и умора — отвърнах, като притисках пръсти към китката му, където едва-едва се долавяше слабият пулс.

— Билет дотук и обратно до Макълтън. А Макълтън е в Северна Англия — каза Холмс, като измъкна от джобчето на жилетката му влаков билет. — Още няма дванайсет часа. Рано е тръгнал на път.

Подпухналите клепачи на нашия гост започнаха да потрепват и сивите му очи се взряха учудено в нас. Миг след това той с усилие се изправи на крака с почервеняло от срам лице.

— Моля да ме извините за проявената от мен слабост, господин Холмс. Това е резултат от силно нервно напрежение. Ако ме почерпите с чаша мляко и парче сухар, вярвам, че бързо ще се оправя. Господин Холмс, дойдох лично, за да ви отведа със себе си. Опасявах се, че една телеграма няма да ви даде необходимата представа за спешността на случая.

— Когато се съвземете напълно…

— Вече се чувствам добре. Просто не мога да си обясня защо се случи това с мен. Господин Холмс, моля ви да тръгнем за Макълтън с първия влак.

Приятелят ми поклати глава.

— Колегата ми доктор Уотсън ще потвърди колко много работа имам в момента. Зает съм с разследването на историята с изчезналите документи на Ферърс и с предстоящото дело по убийството в Абъргейвъни. Само нещо изключително важно може да ме накара да напусна Лондон.

— Изключително важно! — гостът ни вдигна отчаяно ръце. — Нима не сте чули за отвличането на единствения син на херцог Холдърнес?

— Как? За бившия министър ли говорите?

— Именно. Направихме опит случаят да не попадне във вестниците, но в снощния брой на „Глоуб“ се промъкна нещо. Мислех, че вече сте в течение.

Холмс протегна удължената си слаба длан и взе от лавицата тома от енциклопедията с буквата „Х“.

— Холдърнес, шести херцог, кавалер на Ордена на жартиерата, член на Кралския таен съвет, барон Бевърли, граф Карстън. Боже мой, какъв поменик! Наместник в графство Халъмшър от 1900 година. Женен за Едит, дъщеря на сър Чарлс Апълдор, 1888 г. Единствен син и наследник — лорд Солтайър. Собственик на двеста и петдесет хиляди акра земя, на рудници в Ланкъшър и Уелс. Адрес: „Карлтън хаус теръс“; Холдърнес хол, Халъмшър; замъкът Карстън, Бангор, Уелс. Министър на флотата (1872 г.), министър на вътрешните работи през… Охо, този човек наистина е един от най-видните поданици на короната.

— От най-видните, а вероятно и най-богати. Доколкото зная, въпреки високия си професионализъм вие винаги се залавяте за работа само при условие че ви доставя удоволствие. Държа все пак да ви кажа, че негова светлост обеща да връчи чек от пет хиляди лири на лицето, което му съобщи къде се намира синът му, и още хиляда лири, ако му съобщи и името или имената на похитителя или на похитителите.

— Щедро възнаграждение! — каза Холмс. — Уотсън, мисля, че ще придружим доктор Хъкстейбъл до Северна Англия. А вие, доктор Хъкстейбъл, си изпийте млякото и след това ни разкажете какво се е случило, кога се е случило, как се е случило и, най-сетне, какво общо има с тази история доктор Торникрофт Хъкстейбъл, директор на училището край Макълтън, и защо идва едва три дни след събитието — съдя за това по наболата ви брада — да търси моята скромна помощ?

Гостът изяде закуската си и започна разпалено да разказва, без да изпуска и най-малката подробност. Погледът му се оживи, страните му поруменяха.

— Трябва да ви осведомя, господа, че аз съм основател и директор на първоначалното училище край Макълтън. „Ново тълкувание от Хораций“ от Хъкстейбъл може би ще ви даде допълнително сведение за моята личност. Училището несъмнено е най-доброто и най-елитно в Англия. Хора като лорд Левърстоук, граф Блекуотър, сър Каткарт Соумс са ми поверили синовете си. Върха на славата си обаче училището ми достигна преди три седмици, когато херцог Холдърнес ми съобщи чрез своя секретар господин Джеймс Уайлдър, че желае десетгодишният му син и единствен негов наследник лорд Солтайър да учи при мен. Тогава и през ум не можеше да ми мине, че това съобщение е прелюдия към най-голямото нещастие в живота ми! Момчето пристигна на 1 май, тоест за последния учебен срок. Милото дете бързо свикна с порядките в училището. Трябва да кажа — вярвам, няма да приемете това като нетактичност, пък и в случая е неуместно да се премълчава истината, — че момчето не е живеело добре у дома. Обществена тайна е, че семейният живот на херцога не е бил щастлив. Съпрузите са се разделили по взаимно съгласие и херцогинята сега се намира в Южна Франция. Това се е случило наскоро, а синът им, доколкото ни е известно, е силно привързан към майка си. След заминаването й от Холдърнес хол много тъгувал за нея и тъкмо по тази причина херцогът пожелал да го изпрати в моето училище. Само за две седмици момчето напълно свикна с новата си среда и аз бях с впечатлението, че се чувства щастлив сред нас. За последен път са го видели в понеделник вечерта на 13 май. Стаята му е на втория етаж, а в нея се влиза през една голяма съседна стая, в която спят две други момчета. През въпросната нощ те не са видели и не са чули нищо, а това със сигурност означава, че лорд Солтайър не е излязъл през вратата. Прозорецът беше отворен, а до него достига дебелото стъбло на голям стар бръшлян. Не открихме следи по земята, но освен прозореца друг изход от стаята няма. Отсъствието му беше открито в седем часа сутринта във вторник. Момчето е спало в леглото си. Преди да тръгне, е облякло училищната си униформа — къс черен жакет и тъмносини панталони. Не личеше някой друг да е влизал в стаята, а ако е имало викове или шум от борба, по-голямото момче от съседната спалня, Контър, който спи леко, непременно щеше да чуе. Веднага след като се установи изчезването на лорд Солтайър, свиках по списък всички обитатели — момчетата, учителите и прислужниците. Тогава стана ясно, че лорд Солтайър не е избягал сам. Нямаше го и преподавателя по немски език Хайдегер. Стаята на Хайдегер е в дъното на коридора на втория етаж и прозорецът й е на един ред с прозореца на стаята на лорд Солтайър. И неговото легло беше разхвърляно, но той явно не бе успял да си облече всички дрехи, тъй като ризата и чорапите му се въргаляха на пода. Следите от обувките му, които открихме на земята под прозореца, доказваха, че се е спуснал по бръшляна. Липсва и велосипедът му, който обикновено стои под малък навес в края на полянката. Хайдегер постъпи на работа в училището преди две години, като представи отлични препоръки, но беше мълчалив, необщителен човек и не можа да спечели симпатиите нито на учителите, нито на учениците. От вторник не сме научили нищо ново за бегълците, а днес е четвъртък. Първата ми работа, разбира се, бе да потърся момчето в Холдърнес хол. Имението е само на няколко мили от училището и предположихме, че, внезапно обзет от тъга, лорд Солтайър може да се е върнал при баща си. Там обаче го нямаше. Херцогът е силно обезпокоен, а аз… е, вие сте свидетели до какво нервно изтощение ме доведоха тревогата и чувството за отговорност. Умолявам ви, господин Холмс, заемете се със случая. Той заслужава да му посветите цялото си умение и всичките си сили.

Шерлок Холмс изслуша с голямо внимание разказа на отчаяния директор. Смръщените вежди и дълбоката бръчка между тях достатъчно убедително говореха, че едва ли е нужно да го уговарят повече и че всеотдайно ще се залови с разнищването на тази история, която извън трагичността си събуждаше неизменната му страст към сложното и необикновеното. Той извади тефтерчето и си записа нещо.

— Много сте сбъркали, че не сте дошли веднага при мен — каза строго Холмс. — Това доста ще ме затрудни. Сигурен съм например, че и бръшлянът, и моравата са можели да разкрият доста неща на опитния наблюдател.

— Нямам вина за това, господин Холмс. Херцогът държеше на всяка цена да се избегне публичното разгласяване. Бои се семейните му недоразумения да не станат достояние на обществото. Направо изпада в ужас от това.

— Местната полиция не предприе ли разследване?

— Предприе, сър. За съжаление без резултат. В един момент помислихме, че сме попаднали на сигурна следа — момче и млад мъж били отпътували с ранния влак от съседната гара. Едва снощи ни съобщиха, че са ги задържали в Ливърпул, но веднага се разбра, че са съвсем други хора. Изпаднах в пълно отчаяние и след като прекарах една безсънна нощ, се качих на първия влак и дойдох при вас.

— Предполагам, че след тази фалшива диря полицията вече не се престарава в разследването?

— То е прекратено.

— Изгубени са цели три дни. А работата поначало е била много лошо подхваната.

— Прав сте. Съжалявам.

— И все пак загадката може да бъде разкрита. Готов съм да се заема със случая. А сега ми кажете имаше ли някаква връзка между изчезналото момче и учителя по немски?

— Никаква, сър.

— Лорд Солтайър в неговия клас ли беше?

— Не. Доколкото знам, двамата нито веднъж не са си говорили.

— Много странно. Момчето имаше ли велосипед?

— Не.

— А липсва ли нечий друг велосипед?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Предполагам, че не допускате немецът да е тръгнал с велосипед посред нощ, понесъл момчето на ръце?

— Не, разбира се.

— В такъв случай каква е вашата хипотеза?

— Възможно е да са използвали велосипеда само за заблуждение. Да са го скрили някъде и да са тръгнали пеша.

— Възможно е. Аз лично смятам обаче това обяснение за неубедително. Под навеса е имало и други велосипеди, нали?

— Да, няколко.

— Защо тогава не са скрили два велосипеда, ако са искали да оставят впечатлението, че са заминали с тях?

— За това не помислих.

— Щяха да скрият два, разбира се. Не, тази хипотеза е несъстоятелна. Все пак изчезването на велосипеда би могло да стане важен изходен момент за нашето разследване. В края на краищата един велосипед не е нещо, което лесно може да се скрие или унищожи. И още един въпрос. Идвал ли е някой при момчето в деня преди изчезването му?

— Не.

— Да е получавало някакви писма?

— Да, едно.

— От кого?

— От баща си.

— Отваряте ли писмата на учениците?

— Не.

— Откъде знаете тогава, че е било от баща му?

— Пликът беше с герб, а адресът бе изписан с характерния за херцога ъгловат почерк. Освен това самият херцог си спомни, че е писал на сина си.

— Преди това момчето получаваше ли други писма?

— През последните няколко дни — не.

— А от Франция писма идвали ли са?

— Не, никога.

— Вярвам, че разбирате защо ви задавам тези въпроси. Има две възможности: лорд Солтайър или е отвлечен, или е избягал по собствено желание. Ако приемем второто предположение, някой отвън трябва да е подтикнал момчето към бягство, иначе то самото едва ли би се решило на подобна стъпка. Щом никой не го е посещавал, значи въздействието е било упражнено чрез писма. Затова искам да зная кои хора са му писали.

— За съжаление не мога много да ви помогна. Доколкото знам, писал му е само бащата.

— И последното му писмо е получено тъкмо в деня на изчезването. Приятелски ли бяха отношенията между баща и син?

— Херцогът не се държи приятелски с никого. Изцяло е погълнат от обществените си задължения и ако питате мен, обикновените човешки чувства не са му присъщи. Към сина си обаче се отнасяше добре — по някакъв особен, негов си начин, разбира се.

— Но момчето е било по-силно привързано към майката, нали?

— Да.

— То само̀ ли ви каза това?

— Не.

— Кой тогава? Херцогът ли?

— Какво говорите! Не, разбира се.

— Откъде в такъв случай знаете за чувствата му?

— Разговарях на няколко пъти със секретаря на негова светлост, господин Джеймс Уайлдър, и той между другото дискретно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайър.

— Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… в стаята на момчето след изчезването му ли го намерихте?

— Не, лорд Солтайър го беше взел със себе си. Струва ми се, господин Холмс, че вече е време да тръгваме за гарата.

— Сега ще поръчам файтон. След петнайсет минути ще бъдем на ваше разположение. Ако смятате да телеграфирате у дома, господин Хъкстейбъл, гледайте да внушите на хората от околността, че разследването продължава в Ливърпул. Докато вашите детективи се мотаят там, аз ще имам възможността спокойно да разгледам обстановката около училището. Надявам се следите все още да не са заличени напълно и две стари хрътки, като доктор Уотсън и моя милост, да успеят да надушат нещичко.

Вечерта ни свари сред хладния свеж въздух на графство Дарбишър, където се намираше прочутото училище на доктор Хъкстейбъл. Беше се стъмнило, когато пристигнахме. На масичката във входното антре лежеше визитна картичка и прислужникът прошепна нещо на директора, а той, силно развълнуван, се обърна към нас.

— Херцогът е тук — каза Хъкстейбъл. — Двамата с господин Уайлдър чакат в кабинета ми. Да вървим, господа, да ви представя.

Бях виждал на снимки известния държавник, но в действителност той се оказа по-различен. Беше висок представителен мъж, изискано облечен, със слабо изпито лице и дълъг, силно прегърбен нос. Кожата на лицето му беше мъртвешки бледа и тази бледност силно контрастираше с дългата рядка рижава брада, която се спускаше връз предницата на бялата му жилетка и през която проблясваше масивен златен ланец. Стъпил величествено на килимчето пред камината, херцогът ни изгледа студено. До него стоеше дребен млад човек с нервни движения, изразителни черти и проницателни сини очи — очевидно личният му секретар Уайлдър. Той заговори пръв с рязък, нетърпящ възражение тон:

— Доктор Хъкстейбъл, минах оттук сутринта, но за съжаление бях закъснял и не успях да ви попреча да тръгнете за Лондон. Уведомиха ме, че сте отишли при господин Шерлок Холмс, за да го поканите да се заеме с разследването на нашия случай. Негова светлост недоумява как сте предприели такава стъпка, без да се допитате до него.

— Щом разбрах, че полицейското следствие не е довело до нищо…

— Негова светлост не е на същото мнение.

— Но, господин Уайлдър…

— Добре знаете, доктор Хъкстейбъл, че негова светлост не желае историята да се разчува. И държеше колкото може по-малко хора да бъдат посветени в нея.

— Грешката ще бъде поправена — каза изплашено Хъкстейбъл. — Господин Холмс ще се върне в Лондон още с първия сутрешен влак.

— О, не, докторе, нямам такова намерение — подчертано любезно каза Холмс. — Северният въздух е така приятен и здравословен, че реших да прекарам няколко дни в разходки из вашите равнини и да поупражнявам малко ума си. На вас остава да решите дали ще ме приютите тук, или ще трябва да си търся подслон в селската странноприемница.

Видях, че горкият доктор съвсем се обърка. От това положение го извади гръмовитият плътен глас на червенобрадия херцог, който избумтя като гонг:

— Господин Уайлдър има право, доктор Хъкстейбъл. Трябваше първо да се обърнете към мен. Но след като господин Холмс вече е в течение на нещата, глупаво ще е да се отказваме от съдействието му. Няма да ходите в никаква селска странноприемница, господин Холмс. Ще ми направите удоволствието да гостувате в Холдърнес хол.

— Благодаря ви, ваша светлост, но за успеха на работата ще е по-добре, ако остана по-близо до мястото на произшествието.

— Както желаете, господин Холмс. Ако ви потрябват някакви сведения от мен или от господин Уайлдър, на ваше разположение сме.

— Навярно ще се наложи да ви посетя в Холдърнес хол — каза Холмс. — Сега искам само да ви попитам, ваша светлост, имате ли някакво обяснение за тайнственото изчезване на вашия син?

— Не.

— Извинете ме, че ще засегна така болезнена за вас тема, но съм принуден да го сторя. Допускате ли, че херцогинята е замесена в тази история?

Министърът се поколеба за миг:

— Не, не допускам.

— В такъв случай другото най-логично обяснение е, че момчето е отвлечено с цел откуп. Не са ли ви отправили вече подобно искане?

— Не.

— Още един въпрос, ваша светлост. Научих, че сте писали на сина си в деня на изчезването му.

— Не, писах му предния ден.

— Добре, но той е получил писмото тъкмо в този ден, нали?

— Да.

— Нямаше ли в писмото нещо, което би могло да разтревожи момчето или да го подтикне да предприеме подобна стъпка?

— Не, разбира се.

— Сам ли изпратихте писмото?

Секретарят не изчака отговора на херцога и се намеси раздразнено:

— Негова светлост няма навика сам да изпраща писмата си. Това писмо беше оставено заедно с другите на писалището и аз сложих всичките в пощенската чанта.

— Сигурен ли сте, че наистина е било сред другите?

— Да, видях го.

— Колко писма написахте този ден, ваша светлост?

— Двайсет, може и трийсет да бяха. Водя оживена кореспонденция. Нима допускате, че това има някаква връзка със случая?

— Все още ми е трудно да преценя — отвърна Холмс.

— Препоръчах на полицията да направи проверка в Южна Франция — продължи херцогът. — Както вече казах, не вярвам, че херцогинята би насърчила сина си към такава своенравна постъпка, но при неговата упоритост той сам може да е решил да избяга при майка си, поощрен и подпомогнат от този немец. А сега, доктор Хъкстейбъл, възнамерявам да се оттегля в замъка.

Разбирах, че на Шерлок Холмс му се искаше да зададе още въпроси, но с поведението си херцогът ясно даде да се разбере, че разговорът е приключил. Този изтънчен аристократ очевидно не желаеше да обсъжда семейните си работи с чужд човек, а всеки нов въпрос можеше да разбули някоя добре прикривана страна от личния му живот.

След като херцогът и секретарят излязоха, приятелят ми се залови за работа с присъщото му усърдие.

Внимателният оглед на стаята на момчето не даде нищо ново, а само потвърди убеждението, че е можело да избяга единствено през прозореца. В стаята на учителя също не се откриха нови улики. И тук до прозореца стигаше бръшлян, но той не беше издържал тежестта му и когато осветихме с фенер мястото, видяхме отпечатъци от токове на обувки. Измачканата трева беше единственото свидетелство за това необяснимо нощно бягство.

Шерлок Холмс излезе и се прибра след единайсет часа през нощта. Беше се сдобил отнякъде с подробна топографска карта на околността. Донесе я в моята стая, разстла я на леглото и постави лампата в средата. Запали лулата си и се зае да разглежда картата, като ми сочеше от време на време с димящия кехлибарен мундщук местата, които го интересуваха.

— Тази история започва все по-силно да ме увлича, Уотсън — сподели той. — Има някои особено интересни подробности… Докато сме още в началния стадий на разследването, искам да насоча вниманието ти към онези географски особености, които могат да се окажат свързани със събитието. Погледни картата. Това защриховано квадратче е училището. Забождам тук една карфица. Тази линия е главният път. Той минава покрай училището в посока изток-запад и както виждаш, в продължение на километър и половина и в двете посоки никъде не се разклонява. Ако двамата бегълци са тръгнали по главния път, не е имало как да се отклонят от него.

— Така изглежда.

— По една щастлива случайност имаме възможността да проучим какво е ставало на този път през въпросната нощ. Ето тук, където сочи лулата ми, от дванайсет до шест часа сутринта е дежурил един местен полицай. Както виждаш, това е първото кръстовище в източна посока. Полицаят твърди, че не е напускал поста си и за миг, и би било невъзможно да не забележи учителя и момчето, ако са минали оттам. Говорих с него тази вечер и мисля, че може да му се вярва. Следователно тази част на пътя трябва да се изключи. Да огледаме сега западната посока. Тук се намира странноприемницата „Червеният бик“, чиято стопанка е болна. Тя изпратила да извикат лекар от Макълтън, но той бил на посещение при друг болен и пристигнал едва призори. Близките й са го чакали през цялата нощ и все някой от тях е поглеждал към пътя, за да види дали не идва. Твърдят, че никой не е минавал покрай странноприемницата. Ако е вярно, значи и западната посока не е интересна за нас. Остава да приемем, че бегълците са тръгнали в друга посока.

— А велосипедът? — възразих аз.

— Ще стигнем и до него. Сега да продължим размишленията си. Щом бегълците не са тръгнали по пътя, несъмнено са се отправили или на север, или на юг от училището. Да разгледаме двата варианта. На юг от училището, както виждаш, се простира огромен масив от орница, разделена на малки, оградени с каменни зидове парцели. През тях очевидно не може да се мине с велосипед. Значи този вариант отпада. В такъв случай да насочим вниманието си на север. Тук виждаме една горичка, а веднага след нея в продължение на десет мили се простира обширна, обрасла с ниски храсти блатиста равнина, която става все по-стръмна на север. Вляво на петнайсет километра разстояние по пътя е Холдърнес хол, а напряко — само на девет. Равнината е почти пуста. Тук-там има по някоя малка скотовъдна ферма, за овце и крави. Единствените други обитатели на тази пустош са блатните птици. По-нататък минава Честърфийлдското шосе. До него има църква, две-три селски къщи и странноприемница. Нататък се издигат високи и стръмни хълмове. Мисля, че трябва да насочим разследването си именно на север.

— А велосипедът? — отново попитах.

— Ще ти кажа и за велосипеда — леко раздразнен отвърна Холмс. — Един добър колоездач може да се движи не само по шосета. Равнината е пресечена от безброй пътечки, освен това в онази нощ е имало пълнолуние. Охо! Какво е това?

На вратата се почука припряно и след миг в стаята влезе доктор Хъкстейбъл. Държеше в ръка синя фуражка с бяла нашивка на козирката.

— Най-сетне имаме сериозна улика — извика той. — Слава на Бога, попаднахме на следите на милото ни момче. Това е фуражката му.

— Къде е намерена?

— Във фургона на циганите, станували в равнината. Вдигнали са се във вторник. Днес полицията ги е издирила, обискирала е фургона им и я открила там.

— Какво обяснение са дали?

— Взели да хитруват, да лъжат. Кълнели се, че са я намерили във вторник сутринта. Тези мошеници сигурно знаят къде е момчето. Всички до един са арестувани. Страхът пред закона ще ги накара да проговорят, а може би и кесията на херцога.

— Добра новина — каза Холмс, когато докторът излезе от стаята. — Във всеки случай потвърждава моята теория, че трябва да се търси тъкмо в равнината. Като изключим арестуването на циганите, полицията не е направила нищо повече. Погледни картата, Уотсън. През равнината минава поток, който тук-там се разширява и образува мочурища, най-вече в района между училището и Холдърнес хол. При това сухо време другаде едва ли може да се открие нещо, но в тези заблатени места не е изключено да са останали следи. Утре ще те събудя рано и ще се опитаме да хвърлим малко светлина върху този заплетен случай.

На другия ден се събудих на зазоряване и в предутринния здрач съзрях високата слаба фигура на Холмс до леглото си. Беше напълно облечен, очевидно вече успял да се поразходи.

— Разгледах поляната и навеса, където държат велосипедите — каза приятелят ми, — след това обиколих и горичката. Хайде, Уотсън, какаото ни чака в съседната стая. Моля те, побързай, защото днес ще имаме много работа.

Очите на приятеля ми блестяха, а страните му се бяха зачервили като на човек, който едва сдържа нетърпението си да се залови за любимата си работа. Това сякаш беше някакъв друг Холмс, оживен и изпълнен с енергия, който нямаше нищо общо с умисления бледен мечтател от улица „Бейкър“. По стегнатата му, изпъната като струна фигура разбрах, че наистина ни предстои напрегнат и тежък ден.

Денят обаче започна с пълно разочарование. Поехме уверено през червеникавокафявата торфена равнина, пресечена от безброй отъпкани от овцете пътечки, и стигнахме до зеленото, обрасло с мъх мочурище между училището и Холдърнес хол. Ако момчето бе тръгнало към дома, не би могло да мине от другаде и следователно тук трябваше да открием следите му или следите на учителя по немски. Нищо не открихме. Приятелят ми вървеше с помръкнало лице и напрегнато се взираше във всяко кално петно по покритата с мъх повърхност. Имаше безброй овчи стъпки, а на едно място няколко мили по-нагоре зърнахме и отпечатъци от кравешки копита. Това беше всичко.

— Първа несполука — каза Холмс и мрачно огледа ширналата се пред нас равнина. — В далечината съзирам друго мочурище и някакъв тесен пролив. Охо! Какво е онова там?

Бяхме излезли на тясна пътека. По средата й върху влажната земя ярко се открояваха следи от велосипедни гуми.

— Ура! — извиках аз. — Следите от велосипеда!

Холмс обаче поклати глава и по лицето му вместо радост се изписаха почуда и напрежение.

— Следи от велосипед наистина, но не от нашия — каза той. — Познавам четирийсет и два вида отпечатъци от велосипедни гуми. Ако забелязваш, тези са от „Дънлоп“, при това с лепенка. Велосипедът на Хайдегер е бил с гуми „Палмър“ с надлъжни ивици. Каза ми го учителят по математика Ейвлинг. Това означава, че някой друг е минал оттук, не Хайдегер.

— Навярно момчето?

— Би било възможно, ако и то е разполагало с велосипед, но до този момент не сме го доказали. Както виждаш, следите сочат, че велосипедистът се е движел откъм училището.

— Или към училището.

— Не, драги Уотсън. Следата от задното колело винаги е по-дълбока, защото то поема по-голяма тежест. Ето, виж! На няколко места тя минава върху по-плитката следа от предното колело и я заличава. Велосипедистът несъмнено е идвал откъм училището. Това може би няма никаква връзка с нашето разследване, но преди да продължим, трябва да се върнем назад по неговия път.

Тръгнахме по следата, но след двеста-триста метра, на мястото, където пътечката се отклоняваше от мочурището, тя изведнъж се изгуби. Върнахме се обратно и стигнахме до едно изворче. Там следата се появяваше отново, но беше доста заличена от стадото крави. По-нататък пътечката навлизаше в горичката зад самото училище. Велосипедистът явно бе излязъл тъкмо от нея. Холмс седна на един голям камък и подпря с ръце брадичката си. Изпуших две цигари, преди той най-сетне да се раздвижи.

— Да, да — каза приятелят ми, — един съобразителен човек би могъл да подмени гумите на велосипеда, за да заличи следите им. Ще бъде голяма чест за мен, ако имам насреща си толкова фин и находчив противник. Но да оставим засега този въпрос и да обърнем отново внимание на мочурището, тъй като все още не сме изследвали голяма част от него.

Продължихме огледа на заблатената част от равнината и скоро усилията ни се оказаха богато възнаградени. В долния край на мочурището Холмс откри още една разкаляна пътечка. Изтича до нея и възкликна радостно. По средата й ясно личаха тънките като телеграфни жици отпечатъци на гуми марка „Палмър“.

— Това вече са следите на хер Хайдегер! — извика ликуващо Холмс. — Разсъжденията ми все пак не са били толкова несъстоятелни, Уотсън.

— Моите поздравления!

— Благодаря, но ни чака още много работа. Моля ти се, не стъпвай на пътеката. Да проследим внимателно и тази следа. Но и тя няма да ни отведе много надалеч.

В тази част на равнината има доста мочурливи участъци и макар че следата често се губеше, всеки път я намирахме отново.

— Забелязваш ли — попита Холмс, — че на това място велосипедистът е натиснал здраво педалите? Съвсем ясно личи. Ето, виж, запазени са следи и от предното, и от задното колело. Отпечатали са се еднакво дълбоко. Това означава, че велосипедистът е бил отпуснал цялата си тежест върху кормилото, както правят състезателите, когато спринтират. Господи, ама той е паднал!

Върху калната пътека се открояваше широка и дълга размазана диря, следваха следи от обувки, по-нататък отново се появяваха отпечатъците от велосипедни гуми.

— Май велосипедът е поднесъл — предположих.

Холмс се наведе и вдигна от земята една смачкана клонка жълтуга. С ужас забелязах, че жълтите цветчета бяха опръскани с червени капки. По пътеката и по храстите също тъмнееха петна от засъхнала кръв.

— Лошо! — каза Холмс. — Много лошо! Стой настрана, Уотсън, за да не се отпечатат и твоите стъпки. И тъй, за какво говори всичко това? Той е бил ранен, паднал е… надигнал се е… качил се е отново на велосипеда… и е потеглил. През пътеката е минавал добитък. Да го е намушкал бик? Не, невъзможно. Други следи обаче няма. Да вървим, Уотсън! Петната от кръв и следите от велосипеда сигурно ще ни отведат при него.

Търсенето не продължи дълго. Велосипедните следи започваха силно да лъкатушат по лъщящата от влага пътека. Изведнъж, както бях вперил очи напред, зърнах нещо метално да проблясва сред гъстите храсти. Оказа се, че е велосипедът с гуми „Палмър“. Като го измъкнахме, видяхме, че единият педал е прегънат, а цялата предница бе обляна в кръв. Малко по-встрани изпод храста се подаваше обувка. Завтекохме се натам и видяхме лежащото тяло на злочестия велосипедист. Беше висок човек с брада и очила — едното стъкло бе избито. Смъртта беше причинена от страхотен удар по главата, разцепил черепа му. Фактът, че беше успял да измине известно разстояние след такова чудовищно нараняване, говореше, че е притежавал изключителна физическа сила и воля. Обувките бяха обути на бос крак, през разкопчания жакет се виждаше нощна риза. Нямаше никакво съмнение, че беше трупът на Хайдегер.

Холмс обърна тялото, огледа го внимателно, а после седна и се замисли. По смръщеното му лице разбрах, че ужасното ни откритие поне засега не допринася кой знае колко за изясняването на цялата история.

— Не зная как да постъпим, Уотсън — каза Холмс. — Смятам, че не бива да прекъсваме разследването. Забавихме се доста и вече не можем да си позволим да губим и час. Трябва обаче да съобщим на полицията за откритието и да се погрижим трупът на този нещастник да бъде прибран.

— Да занеса ли бележка?

— Не, нуждая се от теб, от помощта ти. Чакай, виж там, един човек реже торф. Повикай го. Ще го помолим той да доведе полицията.

Изпълних нареждането на Холмс и той изпрати по изплашения селянин бележка до доктор Хъкстейбъл.

— Е, драги Уотсън — продължи разсъжденията си моят приятел, — тази сутрин попаднахме на следи от два велосипеда. Едните, от гуми „Палмър“, сам виждаш докъде ни доведоха. Другите, от лепени гуми „Дънлоп“… Преди да тръгнем по тях, да си направим равносметка, какво знаем до този момент, за да можем да действаме правилно, да отделим важното от второстепенното. Преди всичко за мен е ясно, че момчето е избягало по собствено желание. Излязло е през прозореца и е поело нанякъде — само или с някого. В това съм напълно сигурен.

Кимнах в знак на съгласие.

— Да видим сега как са се развили нещата с горкия немец. Момчето е тръгнало облечено, а това означава, че предварително е знаело какво му предстои. Немецът обаче се е втурнал без чорапи, тоест наложило му се е да се облече набързо и непредвидено.

— Очевидно.

— Защо се е впуснал в тази нощна разходка? Несъмнено защото е видял от прозореца на стаята си бягащото момче и е искал да го настигне и да го върне обратно. Грабнал е колелото, втурнал се е след беглеца и докато го е преследвал, е намерил смъртта си.

— Така изглежда.

— Стигам до най-спорния момент в моите разсъждения. За да настигне побягналото момче, един мъж би трябвало просто да изтича след него. Няма начин да не го хване. Немецът обаче, отличен велосипедист, както твърди доктор Хъкстейбъл, избира друг план за действие. Отива до навеса и взема велосипеда си. Очевидно е видял, че момчето също не е побягнало пеш.

— Имаш предвид другия велосипед ли?

— Изчакай да довърша хипотезата си. Немецът загива на осем километра от училището, при това обърни внимание — не от куршум, с който би могло да го порази и дете, а от жесток удар, нанесен от много силен човек. Следователно момчето е имало придружител и двамата са се отдалечавали толкова бързо, че отличният колоездач ги е застигнал едва на осмия километър. Като оглеждахме мястото на нещастието, не открихме нищо друго освен отпечатъци от кравешки копита. Наоколо в радиус от петдесетина метра не видяхме никаква друга пътечка. Явно вторият колоездач не е свързан с убийството, а няма и следи от човешки крак.

— Но това е неправдоподобно, Холмс! — възкликнах.

— Добре! — каза той. — Забележката ти е правилна! Моят разказ е неправдоподобен, значи греша в нещо. Но нали през цялото време беше с мен и видя всичко с очите си? В какво греша?

— Дали немецът не си е разбил главата при падането?

— Сред мочурището ли, Уотсън?

— Не зная, Холмс, предавам се.

— Хайде, хайде, разплитали сме и по-сложни случаи. Разполагаме с немалко данни, само трябва да се възползваме от тях по най-добрия начин. Да продължим нататък. Научихме всичко, което можеха да ни кажат гумите „Палмър“. Да видим какво ще ни предложат закърпените „Дънлоп“.

Тръгнахме по следите, но много скоро равнината премина в полегат и обрасъл с гъст храсталак склон, а потокът остана зад гърба ни. Безсмислено беше да продължаваме нататък, тъй като отпечатъците от гумите „Дънлоп“ вече не личаха, а те можеха да водят или до издигащите се вляво внушителни кули на Холдърнес хол, или до селцето с ниски сиви къщички, зад което минаваше Честърфийлдското шосе. Поехме към селцето.

Като наближихме старата и неприветлива странноприемница с нарисуван върху фирмата боен петел, Холмс внезапно изохка и се хвана за лакътя ми, за да не падне. Явно си бе навехнал крака и сега закуцука безпомощно. С усилие се дотътри до вратата на странноприемницата, на чийто праг, захапал черна глинена лула, стоеше набит мургав възрастен човек.

— Здравейте, господин Рубин Хейс — поздрави Холмс.

— Кой сте вие и откъде ми знаете името? — попита селянинът и изгледа Холмс подозрително и недружелюбно.

— Името ви е написано на фирмата над главата ви, а не е трудно да се разбере, че вие сте стопанинът. Да ви се намира някаква каруца в конюшнята?

— Не.

— Не мога да стъпя на крака си.

— Не стъпвайте.

— А как да се движа?

— Опитайте на куц крак.

Нелюбезните отговори на Рубин Хейс ни най-малко не смутиха Холмс и той продължи разговора с необичайно за него търпение.

— Разберете ме, драги — рече той, — въпреки бедата, която ме сполетя, на всяка цена трябва да продължа пътя си, а как и с какво, все ми е едно.

— И на мен ми е все едно — отвърна навъсеният кръчмар.

— Тръгнал съм по много важна работа. Дайте ми велосипед и ще получите една златна лира.

Стопанинът наостри уши.

— Къде искате да отидете?

— В Холдърнес хол.

— Да не би случайно да сте приятели на херцога? — попита подигравателно стопанинът на странноприемницата, оглеждайки изкаляните ни дрехи.

Холмс добродушно се разсмя.

— Приятели или не, херцогът ще ни посрещне с радост.

— Че защо?

— Защото носим новини за изчезналия му син.

Хейс трепна.

— Открили ли са го?

— Съобщиха, че е в Ливърпул. Очаква се всеки момент да го намерят.

Някаква тръпка отново премина по грубото небръснато лице на стопанина и той заговори по-меко.

— Не съм от хората, които много обичат херцога — каза той. — Някога бях негов кочияш, но той постъпи несправедливо с мен. Повярва на лъжите на един житар и ме уволни, без дори да ми даде препоръчително писмо. И все пак се радвам, че са открили младия лорд в Ливърпул, затова ще ви помогна да занесете новината в Холдърнес хол.

— Благодаря — отвърна Холмс. — Най-напред обаче искаме да хапнем, а после ще ми дадете велосипеда.

— Нямам велосипед.

Холмс извади една златна лира.

— Нямам велосипед, нали ви казах. Ще ви дам два коня.

— Добре, добре — каза Холмс, — нека първо се нахраним, после пак ще поговорим.

Когато останахме сами в покритата с плочи кухня, за мое голямо учудване кракът на Холмс изведнъж престана да го боли. Свечеряваше се. От сутринта не бяхме хапвали нищо, затова никак не бързахме да привършим вечерята. Холмс се беше умислил, само на няколко пъти отиде до прозореца и напрегнато се взря навън. Прозорецът гледаше към занемарен двор. В единия край имаше ковачница, в която работеше някакъв черен от мръсотия младеж, в другия се намираше конюшнята. След едно от поредните отивания до прозореца Холмс се върна, седна, но незабавно скочи и извика:

— Ей Богу, Уотсън, мисля, че разкрих загадката. Да, да, направо съм сигурен. Нали видя тази сутрин следите от кравешките копита?

— Да.

— Къде?

— Навсякъде. В мочурището, на пътеката, на мястото, където нещастният Хайдегер е намерил смъртта си.

— Точно така. А колко крави видя днес, Уотсън?

— Май нито една.

— Това не те ли учудва? На всяка крачка срещахме следи от кравешки копита и нито една крава. Не е ли малко странно?

— Странно е наистина.

— Предполагам, спомняш си, че на едно място — и Холмс започна да реди на масата хлебни трохи — бяха в този ред : : : : :, на второ ето така : . : . : . : ., а на трето изглеждаха така . ’ . ’ . ’ .. Спомняш си, нали?

— Не.

— Аз обаче си спомням и съм готов да се закълна, че бяха точно такива. По-късно ще се върнем и ще ги проверим отново на спокойствие. Не мога да си обясня къде ми е бил умът в момента, та да не направя съответните логически изводи.

— И какви са те?

— Първо, че трудно ще накараш една крава да се движи ту бавно, ту в тръс, ту в галоп. Бъди сигурен, Уотсън, че подобна хитрост е непосилна за ума на един селски кръчмар. Като изключим младежа в ковачницата, в двора няма никой. Да се поразходим малко и да поогледаме тук-там.

В порутената конюшня видяхме два занемарени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и гръмко се разсмя.

— Подковите са стари, но конете са подковани с тях преди няколко дни. Да, подковите са стари, но клинците са нови. Този случай заслужава да бъде отнесен към класическите. А сега да надникнем в ковачницата!

Младежът, който работеше там, дори не се обърна. Холмс набързо огледа покрития с железни отпадъци и трески под на ковачницата. В този момент се чуха стъпки и пред нас изникна стопанинът. Гъстите му вежди бяха сключени над злобно просвяткащите очи, мургавото му лице се гърчеше от ярост. В ръката си държеше къса тояга с железен край и така заплашително се насочи към нас, че аз с известно облекчение напипах револвера в джоба си.

— Проклети шпиони! — красна той. — Какво търсите тук?

— Хайде, хайде, господин Хейс — отвърна спокойно Холмс, — държите се така, сякаш се страхувате да не би наистина да открием нещо нередно.

С голямо усилие на волята Хейс успя да се овладее и устните му се разкривиха в лицемерна усмивка, която всъщност ми се стори по-зловеща от предишния начумерен израз на лицето му.

— Ако си харесате нещо в ковачницата ми, ваше е — каза той. — Но трябва да ви предупредя, че не обичам чужди хора да ми се мотаят из имота, без дори да ме попипат. Затова, господине, плащайте по-бързо и се пръждосвайте, докато не съм се ядосал.

— Извинявайте, господин Хейс, нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Искахме само да погледнем конете, но мисля, че вече бих могъл да вървя и пеш. До Холдърнес хол не е много път, нали?

— Сигурно не е повече от три километра до портала. Ще тръгнете по пътя вляво.

Той не откъсна враждебния си поглед от нас, докато не излязохме от двора.

Бяхме вървели съвсем малко време, когато след първия завой, където кръчмарят вече не можеше да ни види, Холмс се спря.

— Нали знаеш детската игра „топло и студено“? — попита той. — Колкото повече се отдалечавам от странноприемницата, толкова по-студено ми става. Не, не. Рано е още да си тръгваме.

— Сигурен съм, че този Рубин Хейс знае всичко. Не съм виждал човек с по-престъпна физиономия от неговата.

— Нали? Очевидно мненията ни съвпадат! А конете? Ами ковачницата? Интересно място е този „Боен петел“. Смятам да поразгледаме още малко в него, само че много предпазливо.

Зад нас се издигаше полегат хълм, осеян с обли сиви варовикови камъни. Когато се отклонихме от пътя и тръгнахме нагоре по склона, погледнах към Холдърнес хол и видях един колоездач, който се движеше бързо към странноприемницата.

— Скрий се, Уотсън! — извика Холмс и стовари тежката си ръка върху рамото ми.

Едва бяхме се снишили, когато колоездачът профуча край нас. През облака прах, обгърнал велосипеда, успях да зърна бледото, изпънато от напрежение лице, зиналата уста и изцъклените от ужас очи, или по-скоро жалката карикатура на самоуверения и изискан Джеймс Уайлдър, с когото се бяхме запознали предната вечер.

— Секретарят на херцога! — извика Холмс. — Да бързаме, Уотсън! Трябва да разберем какво е намислил.

Скачайки от камък на камък, стигнахме върха на склона, откъдето се виждаше вратата на странноприемницата. Велосипедът на Уайлдър бе опрян на стената. Не се забелязваше никакво движение из къщата, зад прозорците не се мяркаше никой.

Слънцето вече залязваше зад високите кули на Холдърнес хол и над равнината бавно се здрачаваше. След малко през сгъстяващия се вече мрак видяхме как в конюшнята на странноприемницата светнаха двата странични фенера на двуколка, чухме конски тропот и двуколката се понесе лудешко по пътя към Честърфийлд.

— Какво ще кажеш, Уотсън? — попита шепнешком Холмс.

— Прилича ми на бягство.

— В двуколката имаше само един пътник, доколкото видях. Но не беше господин Джеймс Уайлдър, защото той е ей там, на прага.

Вратата на странноприемницата бе отворена и в осветеното квадратно пространство се очертаваше силуетът на секретаря. Подал глава навън, той напрегнато се взираше в тъмнината. Очевидно чакаше някого. Измина известно време и по пътеката се чуха стъпки. За миг се мярна нечия фигура, вратата се затвори и странноприемницата отново потъна в мрак. След пет-шест минути в една от стаите на първия етаж светна лампа.

— Доста странни навици имат клиентите на „Боен петел“ — рече Холмс.

— Входът за кръчмата е от другата страна.

— Точно така. Тези двамата явно не са обикновени посетители, а лични гости на стопанина. Какво обаче търси в тази бърлога и в такъв късен час господин Джеймс Уайлдър и с кого си е определил среща тук. Хайде да рискуваме, Уотсън, и да ги огледаме по-отблизо.

Спуснахме се на пътеката и предпазливо се промъкнахме до вратата на странноприемницата. Колелото на Уайлдър все още стоеше опряно на стената. Холмс драсна клечка кибрит и я приближи към задното колело. Когато пламъчето освети закърпената гума „Дънлоп“, той се изкиска тържествуващо. Осветеният прозорец беше точно над главите ни.

— Трябва да надникна вътре, Уотсън. Ако се опреш на стената и подложиш гръб, може и да успея.

Миг след това Холмс стъпи на раменете ми, но веднага скочи обратно.

— Да си вървим, приятелю — каза той. — Достатъчно поработихме днес и научихме каквото можахме. Да не губим повече време, защото до училището има доста път.

И двамата бяхме уморени и докато вървяхме бавно през равнината, Холмс почти не отрони дума. Без да се отбива в училището, отиде до пощенския клон в Макълтън да изпрати няколко телеграми. Късно вечерта го чух да утешава покрусения от смъртта на учителя по немски доктор Хъкстейбъл, а след това дойде в стаята ми така бодър и свеж, както сутринта.

— Нещата вървят отлично, приятелю — каза той. — Давам ти дума, че до утре вечер загадката ще бъде разрешена.

 

 

В единайсет часа предобед на другия ден двамата вървяхме по прочутата алея с тисове, водеща към Холдърнес хол. Пред разкошния вход на замъка ни посрещна лакей и ни отведе в кабинета на херцога, където ни очакваше господин Джеймс Уайлдър. Този път той се държа скромно и учтиво, но по лицето му пробягваха нервни тръпки, а от погледа му все още не се бе изличил напълно страхът от предната нощ.

— Навярно идвате да се срещнете с херцога? За съжаление негова светлост не се чувства добре. Силно е разстроен от трагичната случка. Вчера следобед доктор Хъкстейбъл ни уведоми с телеграма за вашето откритие.

— Непременно трябва да поговоря с херцога, господин Уайлдър.

— Но той се е уединил в стаята си.

— Значи ще го посетя там.

— На легло е.

— Въпреки всичко ще вляза при него.

Хладният и безапелационен тон на Холмс накара секретаря да се откаже от по-нататъшен спор.

— Добре, господин Холмс, ще му съобщя за вас.

След половинчасово чакане херцогът се появи. Лицето му беше още по-бледо, а раменете му бяха отпуснати безпомощно, сякаш от предната сутрин бе остарял с няколко години. Поздрави ни със сдържана вежливост и седна зад писалището си, като дългата му рижава брада се разстла на плота.

— Пожелали сте да разговаряте с мен, господин Холмс.

Приятелят ми обаче гледаше настойчиво секретаря, който стоеше изправен до стола на господаря си.

— Да, ваша светлост, но присъствието на господин Уайлдър малко ме притеснява.

Секретарят леко пребледня и изгледа злобно Холмс.

— Ако ваша светлост нареди…

— Да, оставете ни. И тъй, какво имате да ми кажете, господин Холмс?

Приятелят ми изчака секретарят да излезе и да затвори вратата след себе си.

— Ваша светлост — започна той. — Двамата с моя колега доктор Уотсън научихме от доктор Хъкстейбъл, че сте обещали парично възнаграждение за разследването на случая. Бих искал да чуя това и от вас самия.

— Така е, господин Холмс.

— Обещали сте, ако са ме осведомили точно, пет хиляди лири на онзи, който ви съобщи къде се намира вашият син.

— Да, наистина.

— И още хиляда на онзи, който ви съобщи името или имената на човека или на хората, които го държат в плен.

— Точно така.

— Става дума, предполагам, не само за непосредствените извършители, но и за онези, които са замислили отвличането, нали?

— Разбира се, разбира се! — с явно нетърпение потвърди херцогът. — Ако си свършите добре работата, господин Холмс, няма да имате основание да ме смятате за скъперник.

За голямо мое учудване приятелят ми алчно потри ръце, а аз добре познавах неговата скромност и безкористност.

— Виждам, че чековата ви книжка е на писалището — рече Холмс. — Ще ви помоля, ваша светлост, да напишете на мое име чек за шест хиляди лири, по-точно за двете суми наведнъж. Имам текуща сметка в клона на Градската банка на улица „Оксфорд“.

Херцогът се поизправи на стола си и отправи леден поглед към Холмс.

— Шегувате се, господин Холмс, нали? Но тази тема едва ли е подходяща за шеги.

— Ни най-малко не се шегувам, ваша светлост! Никога не съм бил по-сериозен.

— Добре тогава, какво имате предвид?

— Това, че спечелих наградата. Зная къде се намира синът ви, зная и хората или по-точно — човека, който го укрива.

Мъртвешката бледност на херцога още по-ярко се открои на фона на рижата му брада.

— Къде е синът ми? — едва успя да прошепне той.

— В странноприемница „Боен петел“ само на три километра от портала на вашия парк. Поне до снощи беше там.

Херцогът се отпусна тежко върху облегалката на стола.

— И на кого приписвате вината?

Отговорът на Шерлок Холмс ме смая. Той бързо пристъпи напред и докосна с ръка рамото на херцога.

— На вас. А сега, ваша светлост, благоволете да ми напишете чека.

Никога няма да забравя изражението на херцога, когато скочи от стола и трескаво размаха ръце като човек, който полита в дълбока пропаст. После с усилие на волята успя да възвърне аристократичното си високомерие, седна отново на стола, закри с ръце лицето си и чак след няколко минути проговори.

— Какво точно знаете? — попита той, без да вдигне глава.

— Снощи ви видях заедно.

— Друг освен вашия приятел знае ли за това?

— Не съм споделял с никого.

С треперещи пръсти херцогът взе перодръжката си и отвори чековата книжка.

— Ще спазя обещанието си, господин Холмс. Ще получите чека, макар новината, която донесохте, да не ми е особено приятна. Когато обявих наградата, не допусках, че събитията ще се развият по подобен начин. Мога ли все пак да се надявам, че двамата с вашия приятел сте дискретни хора?

— Не разбирам какво искате да кажете, ваша светлост.

— Добре. Ще ви поставя въпроса открито, господин Холмс. Ако само вие знаете каква е развръзката на случая, по-нататъшното му разследване може да се прекрати, нали? За това ще получите дванайсет хиляди лири.

Холмс се усмихна и поклати глава.

— За съжаление, ваша светлост, нещата не могат да се уредят така лесно. Някой трябва да понесе отговорността за убийството на учителя.

— Но Джеймс няма нищо общо с него. Не можете да му припишете такава вина. Убийството е дело на онзи грубиян и негодник, от когото той за съжаление е потърсил съдействие.

— Аз пък мисля, ваша светлост, че когато човек предприема едно престъпно действие, той носи моралната вина за всички последици.

— Морална вина, да, господин Холмс. Тук сте прав. Но не и вина според закона. Човек не може да бъде осъден за убийство, на което дори не е присъствал, което е предизвикало у него не по-малко отвращение и гняв, отколкото у вас. В момента, щом узна за него, той бе обзет от непреодолим ужас. Угризенията на съвестта го накараха да ми признае всичко и незабавно да скъса с убиеца. Спасете го, господин Холмс. Трябва да го спасите. Моля ви, спасете го!

От доскорошната сдържаност на херцога не бе останала и следа. Той крачеше из стаята с изкривено от мъка лице и трескаво размахваше юмруци. Най-сетне успя да се овладее, седна и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте най-напред при мен. Моля ви, да помислим как да се избегне поне публичната разгласа на скандала.

— Съгласен съм — каза Холмс, — но в такъв случай, ваша светлост, трябва да бъдем напълно откровени един към друг. Готов съм да ви помогна с каквото мога, ако бъда запознат с всички обстоятелства. Доколкото разбирам, вие се тревожите за господин Джеймс Уайлдър и твърдите, че не той е убиецът.

— Убиецът успя да избяга.

Холмс леко се усмихна.

— Ваша светлост, вие явно не сте чували за моите скромни постижения в областта на криминалистиката, иначе едва ли бихте се надявали, че така лесно можете да скриете нещо от мен. Рубин Хейс по мое донесение е бил арестуван снощи в единайсет часа в Честърфийлд. Получих телеграма от началника на тамошната полиция тази сутрин, преди да изляза от училището.

Херцогът се отпусна на облегалката на стола и удивено се взря в моя приятел.

— Явно, че сте надарен с някакви свръхестествени способности, господин Холмс — рече той. — Значи Рубин Хейс е арестуван? Това, разбира се, може само да ме радва, стига да не се отрази на съдбата на Джеймс.

— На вашия секретар?

— На моя син, сър.

Сега дойде ред на Холмс да се зачуди.

— Трябва да призная, ваша светлост, че подобно нещо изобщо не ми е минало през ума. Бихте ли ми дали по-подробни обяснения?

— Няма да крия нищо. Съгласен съм с вас, че само пълната откровеност, колкото и мъчителна да е за мен, може донякъде да ни помогне при тежкото положение, до което ни доведе болезнената завист на Джеймс. Бях съвсем млад, господин Холмс, когато се влюбих така, както човек се влюбва само веднъж в живота. Предложих на любимата си да се оженим, но тя не прие, защото смяташе, че този брак ще провали кариерата ми. Ако беше останала жива, нямаше да се оженя за никоя друга жена. Но тя почина при раждането, дарявайки ме с дете, което отгледах нежно и грижовно, отдавайки дан на паметта й. Не можех да призная открито бащинството си, но синът ми получи отлично образование и откакто навърши пълнолетие, живее при мен. Разкрил по някакъв начин тайната ми, той непрекъснато злоупотребяваше със синовните си права и ме държеше в постоянен страх от публичен позор. Неговото присъствие в Холдърнес хол изигра, разбира се, немалка роля и за злополучния изход на брака ми. Най-лошото от всичко обаче беше, че той от самото начало дълбоко намрази малкия ми син, моя законен наследник. Естествено ще е да ме попитате защо въпреки всичко продължавах да държа Джеймс у дома си. Защото в негово лице виждах майка му и в нейна памет безропотно понасях своеволията му. Външността, жестовете му непрекъснато ми напомняха за нея и не намирах сили да го отделя от себе си. Започнах обаче да се страхувам да не направи нещо лошо на Артър… лорд Солтайър и затова изпратих момчето за по-сигурно в училището на доктор Хъкстейбъл. Джеймс управляваше имението ми и така се е запознал с Хейс, един от арендаторите. Не разбирам с какво този негодник е могъл да привлече Джеймс, но двамата се бяха сприятелили. Забелязал съм, че първородният ми син поначало проявява склонност към долнопробни компании. Очевидно, когато е решил да отвлече лорд Солтайър, се е възползвал от услугите на този Хейс. Нали си спомняте, че бях изпратил писмо на Артър в деня преди бягството. Джеймс е отворил плика и е сложил вътре бележка, с която го канел да се срещнат в горичката до училището. Момчето решило да отиде на срещата, защото в бележката се намеквало, че срещата става по поръка на херцогинята. Както сам ми призна после, Джеймс пристигнал там с велосипед и разказал на Артър, че майка му желае да го види, че е наблизо и че ако той отново дойде в полунощ в горичката, там ще го чака човек на кон, който ще го отведе при нея. Горкият Артър се хванал в клопката. В уговорения час отишъл в горичката и видял Хейс, който бил на кон и държал за поводите пони. Артър възседнал понито и двамата потеглили. Едва вчера Джеймс научил, че са били преследвани, че Хейс е ударил с тояга по главата преследвача и той е починал от тежкото нараняване. Хейс отвел Артър в странноприемницата, заключил го в една стая на горния етаж и поръчал на госпожа Хейс да се грижи за него. Тя е добра жена, но безропотно се подчинява на жестокия си съпруг. Ето как са се развили нещата, господин Холмс. Когато се срещнахме преди два дни, знаех не повече от вас. И ако ме попитате какво е накарало Джеймс да извърши тази постъпка, мога да отговоря само, че преди всичко го е тласнала сляпата, фанатична омраза към моя наследник. Джеймс смяташе, че по неписано право той трябва да стане притежател на моите имоти, и силно се бунтуваше срещу нашите наследствени закони. Естествено, омразата не е била единствената подбуда. Той беше убеден, че стига да пожелая, мога да прескоча закона, и е възнамерявал да сключи сделка с мен — аз да му завещая имението, а той да ми върне Артър. Знаеше много добре, че няма да го издам на полицията. Такива са били намеренията на Джеймс, но не успя да ги осъществи. Събитията се развиха твърде бързо и не му позволиха да изпълни замисъла си. Вие открихте трупа на Хайдегер и с това сложихте край на престъпния му план. Научихме за смъртта на учителя вчера и това потресе Джеймс. Седяхме двамата в този кабинет, когато ни донесоха телеграмата на доктор Хъкстейбъл, и той така се стресна, така се разстрои, че смътното подозрение, което отдавна таях, прерасна в убеждение и аз го обвиних открито. Той искрено призна всичко. После ме помоли да запазя тайната три дни, за да може оня негодник, неговият съучастник, да се укрие. Отстъпих и този път — както винаги на всяка негова молба — и Джеймс се втурна веднага към странноприемницата, за да предупреди Хейс и да му помогне да избяга. Не си позволих да тръгна по светло, за да не предизвиквам излишни приказки. Щом се стъмни обаче, бързо отидох да потърся моя скъп Артър. Заварих го жив и здрав, но силно разстроен от ужасното събитие, разиграло се пред очите му. Понеже бях дал дума, въпреки силното си безпокойство се съгласих Артър да остане още три дни в странноприемницата на грижите на госпожа Хейс. Не можех да уведомя полицията къде се намира детето ми, без да издам убиеца, а неговото арестуване щеше да доведе и до гибелта на нещастния Джеймс. Поискахте да бъдем откровени един към друг, господин Холмс, и аз спазих от моя страна условието. Разказах ви всичко, както е било, без да скривам нищо. Моля ви, бъдете сега и вие така откровен с мен.

— Добре, ваша светлост — отвърна Холмс. — Мой дълг е преди всичко да ви кажа, че по отношение на закона положението ви е твърде уязвимо. Прикрили сте едно престъпление, помогнали сте на убиеца да избяга, защото съм повече от сигурен, че Джеймс Уайлдър е улеснил престъпника в бягството му с взети от вас пари.

Херцогът кимна мълчаливо.

— Работата наистина е сериозна, но мисля, ваша светлост, че постъпката спрямо малкия ви син е още по-осъдителна. Да го оставите за още три дни в това свърталище!

— Тържествено ми се заклеха, че…

— Нима може да се разчита на клетвата на такива хора? Кое ви е дало основание да вярвате, че няма отново да го отвлекат? За да угодите на безскрупулния си по-голям син, излишно сте изложили на опасност невинното дете! В никакъв случай не мога да оправдая постъпката ви.

Гордият аристократ явно не беше свикнал да слуша подобни упреци, при това в собствения си замък. Лицето му почервеня, но съвестта не му позволи да възрази.

— Ще ви помогна само при едно условие. Извикайте един слуга, който да изпълни нареждането, което ще му дам.

Без да каже дума, херцогът натисна копчето на електрическия звънец и след миг слугата се появи.

— Сигурно ще се зарадвате, като ви кажа, че вашият млад господар е намерен — обърна се към него Холмс. — Херцогът разпореди да изпратите незабавно кола до странноприемницата „Боен петел“, с която лорд Солтайър да се прибере у дома. Сега — продължи Холмс, когато зарадваният слуга излезе от стаята, — след като сме вече сигурни за непосредственото бъдеще, имаме право да бъдем по-снизходителни и към близкото минало. В случая аз не съм служебно лице и щом справедливостта ще възтържествува, мога да си позволя да не съобщавам на властите всичко, което знам. За Хейс обаче не поемам тази отговорност. Очаква го бесилка и няма да направя нищо, за да го спася. Не съм сигурен дали ще запази тайната ви, но бихте могли например да му подскажете, че в негов интерес е да си държи езика зад зъбите. Полицията ще го обвини, че е отвлякъл момчето, за да получи откуп. Ако следствието спре дотук, аз няма да подтиквам към разнищване на случая докрай. Искам да ви предупредя обаче, ваша светлост, че по-нататъшното оставане на Джеймс Уайлдър във вашия дом ще доведе до нови беди.

— Зная, господин Холмс. Вече сме се разбрали, че ще напусне завинаги Холдърнес хол и ще замине да търси щастието си в Австралия.

— В такъв случай, ваша светлост, тъй като споменахте, че присъствието на Джеймс Уайлдър е играло съществена роля за вашите разногласия с херцогинята, не бихте ли могли сега да подобрите отношенията си и да възстановите разбитото си семейство?

— И това сторих вече, господин Холмс. Тази сутрин й писах.

— Тогава ние с моя приятел — каза Холмс, като се изправи — можем да бъдем напълно доволни, че краткото ни пребиваване тук приключва с толкова добри резултати. Има обаче още едно нещо, което искам да изясня. Хейс е подковал конете си така, че да остават следи като от кравешки копита. Възможно ли е на тази необичайна хитрост да го е научил господин Уайлдър?

По лицето на херцога се изписа силна изненада. Той се замисли, помълча малко, след това стана и отвори вратата към съседната стая, наредена като музей. Заведе ни до стъклената витрина в един от ъглите и ни посочи надписа пред нея.

„Тези подкови — гласеше той — са намерени при разкопки в крепостния ров край Холдърнес хол. С тях са подковавали коне, но са ги изработвали раздвоени като за кравешки копита за заблуда на преследвачите. Предполага се, че са били притежание на някои от господарите на Холдърнес хол, които през средните векове са имали навика да се занимават с разбойничество.“

Холмс отвори стъклената витрина, наплюнчи пръст и го прокара по една от подковите. На пръста му остана тънък слой незасъхнала кал.

— Благодаря ви — каза той, като затвори витрината. — Това беше второто изключително интересно нещо, което видях в този северен край.

— А кое е първото?

Холмс сгъна чека и внимателно го пъхна в бележника си.

— Аз съм беден човек — отвърна той и прибра бележника в дълбокия вътрешен джоб на жакета си.