Артър Конан Дойл
Танцуващите човечета

Холмс седеше от доста време мълчаливо, привел дългата си жилеста фигура над една колба, в която къкреше някаква особено зловонна течност. Главата му бе отпусната на гърдите и с цялата си поза приятелят ми напомняше странна мършава птица с опушеносива перушина и черен качул.

— Та значи, Уотсън — обади се той ненадейно, — не възнамеряваш да вложиш пари в южноафрикански ценни книжа?

Подскочих от изненада. Колкото и да бях свикнал с необикновените способности на Холмс, това внезапно нахлуване в най-съкровените ми мисли бе напълно необяснимо.

— Но как разбра, дявол да го вземе? — възкликнах.

Той се завъртя на стола си, стиснал в ръка една епруветка, от която се вдигаше пара, а дълбоко хлътналите му очи искряха от удоволствие.

— Е, Уотсън, признай, че доста те смаях.

— Признавам.

— Трябва да те накарам да го удостовериш писмено.

— Защо?

— Защото след пет минути ще заявиш, че загадката е абсурдно проста.

— Не, няма да заявя такова нещо.

— Виждаш ли, драги Уотсън — той постави епруветката на стойката й и се зае да ми изнася лекция с вид на професор, който се обръща към аудиторията си, — никак не е трудно да се построи серия от прости изводи, логично произтичащи един от друг. А ако накрая се отделят всички звена от средата и на публиката се представят единствено първият и последният извод, ще произлезе смайващ, макар и донякъде евтин ефект. И тъй, след като разгледах вдлъбнатинката между палеца и показалеца на лявата ти ръка, с лекота установих, че не възнамеряваш да вложиш малкия си капитал в златните залежи.

— Не виждам абсолютно никаква връзка между тези две неща.

— В това няма нищо чудно, но аз мога бързо да ти докажа, че те наистина са тясно свързани. Ето ги липсващите звена на тази извънредно проста верига. Първо, когато снощи се върна от клуба, вдлъбнатинката между палеца и показалеца на лявата ти ръка бе изцапана с тебешир; второ, ти винаги си натъркваш ръката с тебешир, когато играеш билярд, за да не ти се изплъзва щеката; трето, играеш билярд единствено с Търстън; четвърто, преди четири седмици ми каза, че Търстън има право да купи южноафрикански ценни книжа, които ще постъпят в продажба след месец, и ти е предложил да участваш заедно с него; пето, чековата ти книжка е заключена в чекмеджето на моето писалище, а не си ми поискал ключа; и тъй, шесто, не възнамеряваш да влагаш парите си по този начин.

— Ама наистина е абсурдно просто! — извиках аз.

— Естествено — отвърна Холмс, леко жегнат, — всяка загадка изглежда детински лесна, щом някой ти я разясни. Тук обаче имаме една задача, която още чака разрешението си. Хайде, драги Уотсън, опитай се да разбереш нещо от това.

Той подхвърли на масата пред мен листче хартия и пак потъна в своя химически опит.

С удивление разгледах листчето, изпъстрено с някакви безсмислени йероглифи.

— Та това е просто детска рисунка! — възкликнах.

— Така ли мислиш?

— Какво друго би могло да бъде?

— И господин Хилтън Кюбит от имението Ридлинг торп, Норфък, гори от нетърпение да узнае това. Изпратил ни е тази малка главоблъсканица с първата поща, а сам той трябваше да пристигне със следващия влак. Чуй, Уотсън, някой звъни на вратата. Никак не бих се изненадал, ако е въпросният господин.

По стълбата прокънтяха тежки стъпки. Миг по-късно при нас влезе висок червендалест, гладко избръснат джентълмен, чиито искрящи очи и румени бузи ясно говореха, че животът му протича далеч от мъглите на улица „Бейкър“. С влизането му сякаш ни лъхна повей от свежия, живителен, ободряващ въздух от източния бряг. Мъжът се ръкува с двама ни и тъкмо се канеше да седне, когато погледът му попадна върху листчето с любопитните драсканици, което току-що бях разгледал и оставил на масата.

— Е, господин Холмс, какво ще кажете? — възкликна той. — Разправяха ми, че обичате всякакви странни и загадъчни случаи, а по-загадъчно нещо надали ви е попадало. Изпратих ви листчето предварително, за да имате време да го разгледате, докато пристигна.

— Наистина е извънредно интересно — рече Холмс. — На пръв поглед като че ли е закачка, измислена от някое дете. Та това е просто редица смешни фигурки, които сякаш танцуват върху хартията. Защо изобщо придадохте някакво значение на тази чудата драсканица?

— О, аз не бих й обърнал внимание, господин Холмс, но на жена ми направи много силно впечатление. Изплаши се до смърт. Не ми казва нищо, но ясно виждам ужаса в очите й. Затова реших непременно да разнищя случката.

Холмс вдигна листчето така, че слънчевите лъчи добре го осветиха. Беше откъснат от тефтерче лист, върху който с молив бе нарисувано следното:

Холмс внимателно разгледа фигурките, сетне грижливо сгъна хартийката и я прибра в бележника си.

— Случаят обещава да е извънредно интересен и необичаен — каза той. — Вече ми съобщихте някои подробности в писмото си, господин Кюбит, но ще ви бъда много задължен, ако проявите любезността да ги повторите, за да ги чуе и моят приятел доктор Уотсън.

— Не ме бива много да разказвам — започна нашият посетител, като нервно стискаше големите си яки длани. — Ако нещо не ви стане ясно, не се притеснявайте да ме питате. Ще започна с това, че миналата година се ожених; но най-напред искам да ви кажа, че макар и да не съм богат, моят род живее в Ридлинг торп от пет века и в цялото графство Норфък няма по-известна фамилия. Миналата година дойдох в Лондон за юбилейните тържества и отседнах в един пансион на площад „Ръсел“, защото там бе отишъл и Паркър, нашият енорийски свещеник. В този пансион срещнах една млада дама от Америка на име Патрик, Елси Патрик. Сближихме се и не бе минал и месец, когато вече бях страстно влюбен в нея. Оженихме се без много шум и се върнахме в Норфък като семейна двойка. Вие, господин Холмс, навярно ще решите, че е същинско безумие човек от уважаван стар род да се жени така прибързано, без да знае нищо за миналото или за семейството на съпругата си, ала ако я видите и опознаете, лесно ще разберете защо постъпих така. Моята Елси беше много пряма. Не мога да кажа, че ме лиши от възможността да променя решението си, ако желаех. „През живота си съм имала някои твърде неприятни познанства, които ми се иска да забравя завинаги — рече тя. — Не ми се ще да говоря за миналото си, защото споменът ми причинява болка. Ако ме вземеш, Хилтън, ще вземеш жена, която не е извършила нищо срамно, ала ще трябва да се задоволиш с моята дума и да ми позволиш да запазя мълчание за всичко, което съм преживяла, преди да стана твоя жена. Ако тези условия са прекалено сурови за теб, върни се в Норфък и ме остави да заживея пак самотния живот, който водех, преди да те срещна.“ Каза ми всичко това в самото навечерие на сватбата ни. Отвърнах й, че съм съгласен да се свържа с нея при такива условия, и удържах на думата си. Вече стана година, откак сме женени, и доскоро бяхме много щастливи. Ала преди около месец, някъде към края на юни, за пръв път забелязах по някои признаци, че над нас надвисва беда. Един ден съпругата ми получи писмо от Америка, разбрах го по марката на плика. Щом зърна писмото, тя пребледня като платно, прочете го и веднага го хвърли в камината. Не ми каза нищо, а и аз не я попитах, защото обещанието си е обещание, ала оттогава не е спокойна нито миг. На лицето й постоянно е изписан страх, сякаш очаква нещо лошо. Разбира се, най-разумно би било да ми се довери, защото в мое лице ще намери истински приятел. Ала докато сама не пожелае да говори, не мога да й кажа нищо. Повярвайте ми, господин Холмс, тя е почтена жена и каквито и неприятности да е имала в миналото, със сигурност не са били по нейна вина. Аз съм само един обикновен земевладелец от Норфък, ала в цяла Англия не ще намерите човек, който тъй да цени честта на семейството си. Тя добре го знае — знаеше го още преди да се оженим. Сигурен съм, че никога не би опетнила името ми. И ето че стигаме до най-странното в цялата история. Преди около седмица — миналия вторник, ако не се лъжа — забелязах на един от первазите редица смешни танцуващи фигурки, като тези от листчето, което ви изпратих. Бяха надраскани с тебешир. Реших, че ги е нарисувало конярчето, но то ми се закле, че не знае нищо за тях. Тъй или иначе, човечетата се бяха появили там през нощта. Наредих да измият перваза и едва по-късно споменах за това на жена ми. За мое изумление тя взе много присърце случката и ме помоли, ако отново видя такива фигурки, непременно да й ги покажа. Цяла седмица не видях никакви рисунки, но ето че вчера сутринта открих тази хартийка върху слънчевия часовник в градината. Показах я на Елси, а тя, щом я зърна, веднага падна в несвяст. Оттогава изглежда някак замаяна, сякаш живее насън, а погледът й постоянно е изпълнен с ужас. Затова се реших да ви пиша, господин Холмс, и да ви изпратя това листче. За подобно нещо не мога да се обърна към полицията, сигурен съм, че ще ми се изсмеят; ала вие ще ми кажете как да постъпя. Не съм богат, но ако някаква опасност заплашва съпругата ми, готов съм да дам и последния си грош, за да я защитя.

Прекрасен човек бе този джентълмен, изваян сякаш от здрава английска земя, простодушен, прям и грижовен, с големи честни сини очи и широко открито лице. Любовта и доверието, които изпитваше към жена си, просто озаряваха чертите му. Холмс изслуша извънредно внимателно разказа му и остана известно време безмълвен, потънал в размисъл.

— Не смятате ли, господин Кюбит — каза накрая, — че най-доброто решение би било да се обърнете направо към съпругата си и да я помолите да сподели с вас тайната си?

Хилтън Кюбит поклати едрата си глава.

— Обещанието си е обещание, господин Холмс. Ако Елси сама поиска да ми каже, ще го направи. Иначе не е моя работа насила да изтръгвам тайните й. Аз обаче имам право сам да разузная всичко, което и възнамерявам да направя.

— В такъв случай ще ви помогна от все сърце. Но най-напред ми кажете чули ли сте наскоро да са се появили непознати хора в съседство с дома ви?

— Не.

— Предполагам, че имението ви е много усамотено. Навярно не може някой нов да остане незабелязан?

— Да, в непосредствената околност няма как да дойде някой и да не се разбере. Ала недалеч от нас има няколко селца с хубави места за къпане и фермерите дават стаи на летовници.

— Заврънкулките, които ви създават такива тревоги, очевидно означават нещо. Ако са съвсем произволни, няма да е възможно да ги разгадаем. Но ако се подчиняват на определена система, не се съмнявам, че ще успеем да ги разнищим напълно. Само че изпратеният от вас образец е прекалено кратък, за да ми послужи за нещо, а изложените факти са толкова неопределени, че не ми предоставят нужната основа за разследване. Предлагам да се върнете в Норфък и да си отваряте очите на четири. Появят ли се нови танцуващи човечета, прерисувайте ги особено внимателно. Колко жалко, че не разполагаме с копие от онези, които са били надраскани с тебешир на перваза! Освен това поразпитайте дискретно дали в околността не са се мяркали непознати. Щом научите нещо ново, елате пак. Засега това е най-добрият съвет, който мога да ви дам, господин Хилтън Кюбит. А ако възникнат ненадейни обстоятелства, които да изискват моята неотложна намеса, винаги съм готов да пристигна при вас в Норфък.

След тази среща Шерлок Холмс често изпадаше в дълбок размисъл. През следващите дни неведнъж го виждах да вади листчето от бележника си и продължително и съсредоточено да разглежда нарисуваните забавни фигурки. Той обаче не отваряше дума за случая. Заговори за него веднъж следобед, около две седмици по-късно. Тъкмо се канех да изляза, когато Холмс ме спря.

— По-добре да останеш вкъщи, Уотсън.

— Защо?

— Защото тази сутрин получих телеграма от Хилтън Кюбит, нали си спомняш мъжа с танцуващите човечета? Трябва да пристигне на улица „Ливърпул“ в един и двайсет, значи всеки момент ще бъде тук. Доколкото разбрах от телеграмата му, случили са се нови и извънредно важни събития.

Не се наложи да чакаме дълго, защото нашият норфъкски земевладелец бе взел файтон от гарата. Изглеждаше разтревожен и потиснат, с уморени очи и набраздено от грижи чело.

— Нервите ми са опънати до скъсване, господин Холмс — каза той, след като тежко се отпусна в креслото. — Достатъчно противно е да чувстваш, че си обкръжен от невидими незнайни хора, които очевидно се опитват да те вкарат в беда. Ала да виждаш как малко по малко убиват собствената ти съпруга — това е повече, отколкото човек може да понесе! Толкова е съсипана, че направо се топи пред очите ми.

— А пожела ли да ви каже нещо?

— Не, господин Холмс, нищо не ми е казала. Понякога усещам, че горкото момиче иска да сподели всичко, но някак все не й достига смелост. Опитах се да я насърча, но го направих толкова неумело, че само я накарах да се затвори още повече. Току заговори към какъв старинен род принадлежа, с какво добре име се ползва семейството ми в цялото графство и как се гордее с неопетнената си чест; в такива случаи чувствам, че иска да сподели тайната си, ала тя млъква, преди да е стигнала до същественото.

— Но вие самият явно сте открили нещо?

— Открих това-онова, господин Холмс. Нося ви няколко нови рисунки на танцуващи човечета, които да изследвате, но най-важното е, че успях да видя човека.

— Човека, който ги рисува?

— Да, видях го в мига, когато ги дращеше. Ала нека да карам подред. Когато се прибрах, след като бях при вас, още на следващата сутрин се натъкнах на нови танцуващи човечета. Бяха начертани с тебешир върху черната дървена врата на бараката, която се намира до поляната и се вижда много ясно от предните ни прозорци. Прерисувах ги съвсем точно, ето ги.

Той разгъна лист хартия и го сложи на масата. На него бяха изписани следните загадъчни фигурки:

— Отлично! — възкликна Холмс. — Отлично! Продължете, моля.

— Щом свърших, веднага изтрих знаците от вратата, ала след два дни видях нов надпис, правен през нощта. Тук съм прекопирал и него:

Холмс потри ръце и тихичко се засмя от задоволство.

— Нашият материал нараства бързо — забеляза той.

— Три дни по-късно намерих върху слънчевия часовник съобщение, този път на лист хартия, затиснат с камък. Ето го. Както виждате, знаците са съвсем същите, както на предишната рисунка. След тази случка реших да устроя засада на тайнствения автор. Взех си револвера и зачаках в кабинета, откъдето се виждат ясно и поляната пред къщата, и градината. Към два часа през нощта седях до прозореца в пълен мрак — само луната светеше, — когато чух стъпки зад гърба си. Обърнах се и видях жена си по халат. Тя започна да ме моли да си легна. Казах й откровено, че искам да разбера кой ни разиграва така нелепо. Тя отвърна, че това е просто някаква груба и безсмислена шега, на която не си струва да обръщам внимание. „Ако наистина си разтревожен, Хилтън, бихме могли да заминем някъде двамата, Така никой няма да ни притеснява.“ „Какво! Да се оставим някакъв шегаджия да ни прогони от собствения ни дом? — възразих аз. — Та нали ще станем за смях пред цялото графство!“ „Ела да си легнеш — каза тя, — можем да си поговорим сутринта.“ Изведнъж видях как бялото й лице се покри с такава бледност, която личеше ясно даже и на лунната светлина, а пръстите й се впиха в рамото ми. В сянката на бараката отвън нещо се движеше. Зърнах тъмна приведена фигура, която пропълзя иззад ъгъла и приклекна до вратата. Грабнах пистолета и понечих да изскоча навън, но жена ми се вкопчи в мен и ме задържа с неподозирана сила. Опитах се да я отблъсна, но тя още по-отчаяно се притисна към мен. Най-сетне се отскубнах, но когато отворих вратата и стигнах до бараката, онзи беше изчезнал. Все пак бе успял да остави следа от присъствието си, защото на вратата бе надраскана същата редица от танцуващи човечета, която вече се бе появявала два пъти. Прерисувах я ето на този лист. Претършувах цялата градина, но не открих друга следа от него. Колкото и да е удивително, през цялото време сигурно се е спотайвал някъде наблизо, защото на сутринта отново разгледах вратата и под онази редица, която вече бях видял, намерих добавени няколко нови фигурки.

— Разполагате ли и с тях?

— Да, редичката бе съвсем къса, но тук съм прерисувал и нея.

Той извади още един лист. Новите танцуващи човечета бяха подредени така:

— Кажете ми — запита Холмс и аз разбрах по погледа му, че е силно развълнуван — това добавка към първата редица ли беше, или приличаше на самостоятелен надпис?

— Беше нарисувано върху долния край на вратата.

— Отлично! Това е най-важното сведение за нашите цели. То наистина ме изпълва с надежди. А сега, господин Хилтън Кюбит, ще ви помоля да продължите прелюбопитния си разказ.

— Нямам какво повече да добавя, господин Холмс, освен че бях ядосан на жена си, задето ми попречи да заловя този спотайващ се негодник. Тя обясни, че се е страхувала да не стане нещо лошо с мен. За миг се усъмних, че може да се е загрижила не за моята безопасност, а за неговата, защото очевидно знаеше кой е този човек и какво означават странните му сигнали. Ала в гласа и в погледа на съпругата ми има нещо, което разсейва всички съмнения, господин Холмс, и вече съм сигурен, че наистина се е страхувала за мен. Ето, разказах ви всичко и чакам да ме посъветвате как да постъпя. На мен самия ми иде да накарам неколцина от моите работници здравеняци да се скрият в храсталака и щом този негодник се появи отново, така да го напердашат, че занапред да ни остави на мира.

— Струва ми се, че случаят е твърде сложен, за да се разреши с толкова прости средства — възрази Холмс. — Колко време можете да останете в Лондон?

— Трябва да се прибера у дома още днес. За нищо на света не мога да оставя жена ми сама нощем. Много е неспокойна и ме помоли да се върна веднага.

— Несъмнено имате право. Но ако можехте да поостанете, след ден-два навярно бих тръгнал с вас. Засега ми оставете тези хартийки. Мисля, че има твърде голяма вероятност да ви посетя в най-скоро време и да хвърля известна светлина върху вашия случай.

Шерлок Холмс запази спокойното си професионално държане по време на цялата визита, ала аз го познавах достатъчно добре, за да забележа, че е дълбоко развълнуван. В мига, когато широкият гръб на Хилтън Кюбит се скри зад вратата, приятелят ми се втурна към масата, нареди пред себе си всички листове с танцуващи човечета и потъна в сложни и заплетени изчисления. Цели два часа го наблюдавах как покрива страница след страница с букви и цифри, дотолкова погълнат от задачата си, че очевидно бе забравил за присъствието ми. Когато му вървеше, си подсвиркваше и тихичко си тананикаше; друг път явно изпадаше в затруднение и дълго седеше умислен с навъсено чело и блуждаещ поглед. Най-сетне скочи от стола с вик на задоволство и закрачи напред-назад из стаята, потривайки ръце. После написа дълга каблограма.

— Ако ми отговорят така, както очаквам, ще прибавиш твърде занимателен случай към колекцията си, Уотсън — рече той. — Надявам се, че ще можем още утре да заминем за Норфък и напълно да разкрием пред нашия приятел тайната, която му създаде толкова тревоги.

Не отричам, че бях обзет от силно любопитство, но Холмс, както добре знаех, избираше по свое усмотрение кога и как да огласи разкритията си; затова зачаках сам да реши кога да ме посвети в разбулената загадка.

Отговорът на каблограмата обаче се забави. Последваха два изпълнени с нетърпеливо очакване дни, през които Холмс заставаше нащрек при всяко позвъняване. Вечерта на втория ден пристигна писмо от Хилтън Кюбит. Той съобщаваше, че положението изглеждало съвсем спокойно, само че същата сутрин върху поставката на слънчевия часовник се появил нов дълъг надпис. Към писмото бе приложено точното му копие, което имаше следния вид:

Холмс стоя няколко минути приведен над чудатата върволица, а после изведнъж скочи от стола с възклицание, пълно с изненада и смут. Чертите на лицето му се изостриха от силна тревога.

— Допуснахме тази работа да отиде твърде далеч — рече той. — Можем ли да вземем влак за Северен Уолшъм още тази вечер?

Погледнах разписанието. Последният влак току-що бе потеглил.

— В такъв случай ще закусим рано и ще хванем първия сутрешен влак — рече Холмс. — Присъствието ни там е крайно наложително. А, ето я каблограмата, която очаквах! Един момент, госпожо Хъдсън, може би ще трябва да пратя отговор. Не, всичко е точно както предполагах. Това съобщение потвърждава, че трябва час по-скоро да осведомим Хилтън Кюбит как стоят нещата, защото нашият простодушен норфъкски земевладелец наистина е попаднал в необикновена и твърде опасна клопка.

Холмс се оказа съвършено прав; сега, когато приближавам към тягостната развръзка на историята, която отначало ми се бе сторила просто детинска и чудата, отново изживявам ужаса и покрусата на онези мигове. Как ми се иска да можех да изложа един по-радостен завършек пред моите читатели! Това обаче е хроника на достоверни факти и, ща — не ща, трябва да проследя до мрачния й край странната верига от събития, която за няколко дни накара цяла Англия да заговори за имението Ридлинг торп.

Веднага щом пристигнахме в Северен Уолшъм и съобщихме накъде сме се отправили, към нас се втурна началникът на гарата.

— Вие сигурно сте детективите от Лондон? — попита той.

Сянка на безпокойство пробяга по лицето на Холмс.

— Защо смятате така?

— Защото инспектор Мартин от Норуич пристигна преди малко. А, да не би да сте хирурзите? Според последните сведения тя е още жива. Може да ви се удаде да я спасите, па макар и само за да увисне на бесилката.

Холмс тревожно свъси чело.

— Упътили сме се към имението Ридлинг торп — рече той, — но не сме в течение на случилото се там.

— Ужасна история! — рече началникът на гарата. — И двамата са простреляни — и господин Хилтън Кюбит, и жена му. Тя е застреляла първо него, а после себе си, така поне разправят прислужниците. Той е починал, а за нея не дават особени надежди. Боже, Боже, такава беда да сполети един от най-старите, най-почитани родове в цял Норфък!

Без да каже дума, Холмс се втурна към една карета и по време на дългия десет километра път нито веднъж не отвори уста. Рядко ми се бе случвало да го видя тъй унил и потиснат. Още във влака бе твърде неспокоен и с тревожна съсредоточеност прелистваше сутрешните вестници, ала щом узна, че най-лошите му опасения са се сбъднали, изпадна в пълно униние. Седеше отпуснат, потънал в мрачен размисъл. При все това край нас имаше твърде много неща, които да пробудят интереса ни, защото минавахме през една от най-живописните области на Англия, където разпръснати къщурки приютяват цялото днешно население, но затова пък на всяка крачка огромни църкви с четвъртити кули прорязват равния зелен пейзаж, напомняйки за славата и благоденствието на някогашна Източна Англия. Най-сетне виолетовата ивица на Немското море изникна над зеления ръб на норфъкския бряг и кочияшът посочи с камшика си две стари постройки от дърво и тухли, показващи се иззад една горичка:

— Ето го имението Ридлинг торп.

Когато наближихме портика, забелязах край моравата на игрището за тенис известната ни вече барака и поставката на слънчевия часовник, които породиха у нас странни чувства. Един спретнат човечец с живи чевръсти движения и засукани мустаци току-що бе слязъл от висока двуколка. Той ни се представи като инспектор Мартин от норфъкското полицейско управление и прояви искрена изненада, когато чу името на моя спътник.

— Но, господин Холмс, престъплението е било извършено в три часа тази нощ! Как успяхте да научите за него в Лондон и да пристигнете едновременно с мен?

— Предугаждах, че бедата ще се случи, и бях поел насам с надеждата да я предотвратя.

— В такъв случай явно разполагате с важни сведения, които не са ни известни, защото всички в околността са смятали съпрузите Кюбит за много задружно семейство.

— Разполагам само със сведенията на танцуващите човечета — отвърна Холмс. — По-късно ще ви обясня за какво говоря. А сега, понеже е прекалено късно да се предотврати станалата трагедия, трябва непременно да използвам това, което вече съм узнал за случая, за да помогна да възтържествува справедливостта. Съгласен ли сте да ме включите в разследването, или предпочитате да действам самостоятелно?

— Ще бъда много горд, ако работим заедно по случая, господин Холмс — искрено отвърна инспекторът.

— При това положение бих искал без излишно протакане да изслушам свидетелите и да огледам местопрестъплението.

Инспектор Мартин се оказа достатъчно благоразумен, за да предостави на моя приятел пълна свобода на действие, и се задоволи единствено с внимателното отбелязване на резултатите. Местният хирург, възрастен белокос мъж, тъкмо бе излязъл от стаята на госпожа Хилтън Кюбит и ни съобщи, че раняването й е сериозно, но не смъртоносно. Куршумът бе засегнал предната част на мозъка, тъй че щеше да мине известно време, преди тя да дойде в съзнание. На въпроса, дали се е простреляла сама, или я е ранил някой друг, лекарят не се реши да даде категоричен отговор. Сигурно било само че е стреляно от упор. В стаята бил намерен един-единствен револвер; две от отделенията на барабана били празни. Господин Хилтън Кюбит бил улучен право в сърцето. Можело да се предположи с еднаква вероятност, че той е стрелял първо в нея и после в себе си или пък че престъпничката е именно тя, тъй като револверът лежал на пода на равно разстояние от двамата.

— Преместихте ли убития? — попита Холмс.

— Не сме местили нищо освен дамата. Не можехме да я оставим да лежи ранена на пода.

— Откога сте тук, докторе?

— От четири часа сутринта.

— Дойде ли и някой друг освен вас?

— Да, полицаят.

— Да сте пипали нещо тук?

— Нищо.

— Постъпили сте много благоразумно. Кой ви повика?

— Прислужничката Сондърс.

— Тя ли първа е вдигнала тревога?

— Тя и госпожа Кинг, готвачката.

— Къде са сега?

— В кухнята, предполагам.

— В такъв случай най-добре да чуем веднага какво могат да ни кажат.

Старият салон с високи прозорци и дъбова ламперия се превърна в следствена стая. Холмс се настани в едно голямо старомодно кресло, очите му проблясваха неумолимо на изпитото лице. В погледа му прочетох твърда решимост да посвети, ако потрябва, целия си живот на това разследване, тъй че клиентът, когото не бе успял да спаси, поне да бъде отмъстен. Останалата част от странната компания се състоеше от спретнатия инспектор Мартин, стария белокос селски лекар, един глуповат на вид местен полицай и моя милост.

Разказът на двете жени бе съвършено ясен. Посред нощ се събудили от оглушителен изстрел, последван минута по-късно от друг. Тъй като стаите им са една до друга, госпожа Кинг веднага изтичала при Сондърс. Двете слезли по стълбата заедно. Вратата на кабинета била отворена и на масата горяла свещ. Господарят лежал ничком сред стаята, несъмнено мъртъв. До прозореца се гърчела жена му, полуоблегната на стената. На главата й зеела ужасна рана и половината й лице било обляно в кръв. Тя дишала тежко, но не била в състояние да каже каквото и да е. Както в коридора, така и в стаята се кълбял дим и силно миришело на барут. Прозорецът бил затворен и залостен отвътре, по този въпрос и двете жени бяха категорични. Те веднага изпратили хора да повикат доктора и полицая. После с помощта на коняря и момчето от конюшнята пренесли ранената си господарка в стаята й. Личало си, че както тя, така и съпругът й били станали от леглото. Тя била с рокля, той — по халат, навлечен върху нощната риза. Всички вещи в кабинета били на местата си. Никой никога не бил чувал кавга между двамата съпрузи. Хората ги смятали за много задружно семейство.

Това беше основното в показанията на прислужничките. На въпроса на инспектор Мартин отговориха уверено, че всички врати били залостени отвътре и никой не би могъл да избяга от къщата. Отговаряйки на Холмс, и двете си спомниха, че усетили миризмата на барут веднага щом изскочили от стаите си на горния етаж.

— Съветвам ви да обърнете особено внимание на този факт — каза Холмс на своя колега. — Мисля, че вече можем да пристъпим към щателен оглед на местопрестъплението.

Кабинетът се оказа неголяма стая. Три от стените бяха покрити с рафтове за книги, а писалището бе поставено пред един съвсем обикновен прозорец с изглед към градината. Вниманието ни веднага бе привлечено от едрото тяло на злочестия земевладелец, който лежеше проснат на пода. Небрежното му облекло подсказваше, че набързо е бил вдигнат от постелята. Куршумът бе изстрелян отпред и бе останал в тялото му, пронизвайки сърцето. Със сигурност бе умрял мигновено и безболезнено. Не открихме следи от барут нито по халата, нито по ръцете му. Селският лекар заяви, че госпожа Кюбит имала петна от барут по лицето, но не и по ръцете.

— Отсъствието им не означава нищо, въпреки че присъствието им може да означава всичко — рече Холмс. — Ако барутът не се изсипе случайно от лошо поставен куршум, човек може да стреля колкото си иска, без да остави никаква следа. Според мен тялото на господин Кюбит вече може да бъде преместено. Вие, докторе, навярно не сте открили куршума, ранил дамата?

— За тази цел ще е нужна сериозна операция. В револвера обаче са останали четири патрона. Имало е два изстрела и са били нанесени две рани, тъй че лесно можем да намерим обяснение за всеки от липсващите куршуми.

— На пръв поглед е така — каза Холмс. — Навярно ще можете да намерите обяснение и за куршума, който тъй очевидно се е забил в рамката на прозореца?

Той се обърна рязко и посочи с дългия си тънък показалец дупката, пробита в долната част на перваза.

— Дявол да го вземе! — извика инспекторът. — Но как го намерихте?

— Намерих го, понеже го търсех.

— Изумително! — възкликна селският лекар. — Напълно сте прав, сър. Излиза, че е имало и трети изстрел, значи трябва да е присъствал и трети човек. Но кой би могъл да бъде и как е успял да се измъкне?

— Тъкмо това е загадката, която сега ще разрешим — заяви Шерлок Холмс. — Навярно си спомняте, инспектор Мартин, че когато прислужничките споменаха за миризмата на барут, която били усетили веднага щом напуснали стаите си, аз ви посъветвах да обърнете внимание на тази извънредно важна подробност?

— Спомням си, сър, но трябва да призная, че не ми стана съвсем ясно какво искате да кажете.

— Това обстоятелство показва, че по време на стрелбата и прозорецът, и вратата на стаята са били широко отворени. В противен случай миризмата на барут не би се разнесла тъй бързо из цялата къща. В стаята просто е имало течение. И вратата, и прозорецът са били отворени за много кратко време.

— За кратко ли? А как ще докажете това?

— Погледнете, свещта не е набраздена със струйки от восъка.

— Самата истина! — възхитено извика инспекторът. — Великолепно!

— Тъй като бях сигурен, че по време на трагедията прозорецът е бил отворен, предположих, че в тази работа е имало и трети участник, който е стоял отвън до прозореца и е стрелял през него. Всеки изстрел, отправен към този човек, би могъл да улучи перваза. Огледах го и наистина, точно както очаквах, открих следата от куршума.

— Но как така прозорецът се оказа затворен отвътре?

— Първата реакция на жената несъмнено е била да го затвори инстинктивно… Гледай ти! Какво е това?

На масата лежеше дамска чантичка — изящна малка чантичка от крокодилска кожа със сребърен обков. Холмс я отвори и изсипа съдържанието й. Оказа се, че в нея има двайсет банкноти по петдесет лири, завързани с ластик, и нищо повече.

— Запазете това, защото ще бъде представено на процеса — рече Холмс, подавайки чантичката заедно със съдържанието й на инспектора. — А сега трябва да се опитаме да изясним въпроса с този трети куршум, който, ако се съди по дупката, оставена в дървото, явно е бил изстрелян от вътрешността на стаята. Бих искал отново да поговоря с готвачката, госпожа Кинг. Вие казахте, госпожо Кинг, че сте се събудили от оглушителен изстрел. Значи ли това, че трясъкът от първия изстрел ви се е сторил по-силен от втория?

— Трудно ми е да преценя, сър, понеже бях заспала и се стреснах. Ала наистина ми се стори, че гръмна много силно.

— А не мислите ли, че е възможно да са били два изстрела, прозвучали почти едновременно?

— Наистина не мога да кажа, сър.

— Убеден съм, че именно така е станало. Струва ми се, инспектор Мартин, че вече изчерпахме всичко, което можеше да се научи от огледа на тази стая. Ако бъдете така любезен да ме последвате, сега ще видим дали градината може да ни предостави някои интересни данни.

Точно под прозореца на кабинета имаше леха с цветя и щом я наближихме, всички възкликнахме от удивление. Цветята бяха изпотъпкани, на меката пръст личаха стъпки. Бяха отпечатъци от големи мъжки обувки с особено дълги и заострени носове. Холмс трескаво оглеждаше тревата и листата, напомняйки ловджийско куче, което търси ранена птица. Изведнъж се наведе с доволно възклицание и вдигна от земята малък бронзов цилиндър.

— Така си и мислех! — рече той. — Ето я и третата гилза. Струва ми се, инспектор Мартин, че нашият случай вече е почти приключен.

По лицето на провинциалния инспектор се четеше силно възхищение от бързината и майсторството, с които Холмс водеше разследването. Отначало той бе проявил известна склонност да отстоява някакво собствено мнение, но сега го обзе такъв възторг, че бе готов да следва насоките на Холмс безпрекословно.

— Кого подозирате? — попита инспектор Мартин.

— По-късно ще говорим и за това. В цялата работа има няколко неща, които до момента нямах възможност да ви разясня. Вече толкова съм напреднал в разкритията си, че най-добре ще е да се придържам към моята линия, а накрая да ви изясня целия случай наведнъж.

— Както желаете, господин Холмс, стига да пипнем убиеца.

— Нямам никакво намерение да обвивам действията си в загадъчност, но просто е невъзможно в хода на работата да се впускам в дълги и сложни обяснения. Вече съм разплел всички нишки, тъй че дори дамата изобщо да не дойде в съзнание, все пак ще можем да възстановим снощните събития за целите на правосъдието. Но най-напред искам да узная има ли някъде в околността ханче с име „Елридж“?

Прислужниците бяха подложени на кръстосан разпит, но никой не бе чувал за подобно място. Въпросът се изясни благодарение на момчето, което работеше в конюшнята; то си спомни, че на няколко километра от имението в посока към Източен Ръстън живеел фермер с такава фамилия.

— Фермата му усамотена ли е?

— Да, няма други наблизо, сър.

— Значи там може би още не са чули какво се е случило тук снощи?

— Може и да не са, сър.

Холмс се замисли за миг, после изведнъж по лицето му заигра загадъчна усмивка.

— Я оседлай някой кон, момчето ми! — каза той. — Искам да занесеш една бележка до фермата на Елридж.

После извади от джоба си различните хартийки с изображенията на танцуващи човечета. Разстла ги на масата в кабинета и започна да прави нещо над тях. След известно време подаде една бележка на момчето с изричното указание да я връчи лично на човека, до когото е адресирана, и най-вече да не отговаря на никакви въпроси. Успях да зърна адреса, написан с ъгловати разкривени букви, съвсем различни от обичайния прецизен почерк на Холмс. Бележката бе предназначена за господин Ейб Слейни, живеещ във фермата на Елридж, Източен Ръстън, Норфък.

— Струва ми се, инспекторе — отбеляза Холмс, — че ще е разумно да телеграфирате да ни изпратят конвой, понеже, ако моите предвиждания се оправдаят, ще ви се наложи да откарате в затвора на графството извънредно опасен престъпник. Момчето, което ще отнесе тази бележка, несъмнено би могло да изпрати и вашата телеграма. Що се отнася до нас, Уотсън, ако има следобеден влак до града, няма да е зле да го вземем, тъй като трябва да довърша един интересен химически анализ, а развръзката на този случай бързо наближава.

Когато момчето се отправи към фермата, за да изпълни възложената му задача, Шерлок Холмс се зае да дава указания на слугите. Всеки посетител, изказал желание да види госпожа Хилтън Кюбит, не биваше да получава никакви сведения за състоянието й, а направо да бъде канен в гостната. Холмс с особена настойчивост подчерта важността на това нареждане. Накрая ни поведе към гостната, отбелязвайки, че оттук нататък работата не зависи от нас и че се налага да убием времето по най-добрия начин, докато чакаме да видим какво ни готви съдбата. Междувременно докторът бе поел на посещение при други пациенти и при Холмс останахме само двамата с инспектора.

— Мисля, че мога да ви помогна да прекарате следващия час в интересни и полезни занимания — рече Холмс, като придърпа стола си към масата и разстла върху нея различните хартийки, на които бяха отбелязани странните лудории на танцуващите човечета. — Пред теб, драги Уотсън, трябва всячески да изкупя вината си, задето тъй дълго избягвах да задоволя вроденото ти любопитство. А у вас, инспекторе, целият случай ще пробуди забележителен професионален интерес. Но най-напред трябва да ви разкажа всички интригуващи обстоятелства, свързани с предишните ми срещи с господин Хилтън Кюбит на улица „Бейкър“.

И той накратко описа фактите, които вече изложих пред читателя.

— Тук пред мен виждате тези необичайни рисунки, които биха породили усмивка, ако не се бяха оказали предвестници на толкова страшна трагедия. Аз съм добре запознат с всички форми на секретна писменост и сам съм автор на една монографийка, в която правя анализ на сто и шейсет различни шифъра; но трябва да призная, че тази система се оказа съвършено нова за мен. Изобретателят й очевидно е имал за цел да скрие факта, че тези знаци предават съобщения, и да ги представи за случайни детски драсканици. Ала щом приех, че отделните символи съответстват на букви, и приложих правилата, които ни ръководят при разгадаването на всички тайни шифри, разплитането на загадката стана доста лесно. Първата предадена ми бележка бе прекалено кратка и аз можах единствено да предположа с известна увереност, че знакът

съответства на буквата „е“. Както знаете, това е най-разпространената буква в нашата азбука, тъй че можем да очакваме да я срещаме често дори в съвсем кратко изречение. От двайсет и един знака в първото послание четири бяха еднакви, тъй че бе разумно да приема, че те отговарят на „е“. В някои случаи въпросната фигурка носеше флагче, а в други — не, но по разположението на флагчетата можеше да се заключи, че с тях е означен краят на отделните думи в изречението. И тъй, за начало приех тази хипотеза и си записах, че фигурката

отговаря на буквата „е“. Оттук нататък обаче разследването стана действително трудно. Трябваше да изпробвам безброй комбинации от букви, преди да получа някакъв смислен текст. И тъй, реших да изчакам, докато пристигне нов материал. При второто си посещение господин Хилтън Кюбит ми предаде три кратки бележки, като последната явно се състоеше от една-единствена дума, тъй като не съдържаше флагчета. Чувствах се значително затруднен, но благодарение на едно щастливо хрумване се сдобих с няколко нови букви. Осени ме мисълта, че ако посланията идват от човек, който добре е познавал дамата в миналото й, твърде вероятно е той да се обърне към нея по име. Разглеждайки бележките, видях, че едната започва с „е“, и допуснах, че следващите три букви съставят името на дамата. Така се сдобих с „л“, „с“ и „и“. Заместих с тях съответните фигурки и получих:

ЕЛСИ ЕЛ? С ?Е?

Очевидно това бе молба или призив към Елси. Какво би могъл да иска от нея авторът на рисунките? Предположих, че е искал да се срещне с нея: ЕЛСИ, ЕЛА С МЕН. А краткото съобщение от една дума безспорно бе отговор, написан от дамата: НИ???А. Приех, че отговорът е НИКОГА, и вече можех да кажа, че знаците

отговарят на „к“, „о“ и „г“. Вече разполагах с толкова букви, че бях в състояние отново да атакувам първото послание, като го разделих на думи и поставих точки на мястото на всеки все още неизвестен символ. Така получих следното:

?АК ?Е НАМЕ?И? Е?? СЛЕ?НИ

Първата буква би могла да бъде единствено „п“, което е твърде полезно откритие. Нататък буквите „т“, „р“ и „х“ също са съвсем очевидни. Ето че се получи:

ПАК ТЕ НАМЕРИХ Е?? СЛЕ?НИ

Или след като попълних очевидните празноти в името:

ПАК ТЕ НАМЕРИХ ЕЙБ СЛЕЙНИ

Вече разполагах с толкова много букви, че можех със значителна увереност да пристъпя към втората бележка, която ми разкри следното:

А? С?М ПРИ ЕЛРИ??

Тук единственото смислено решение изглеждаше да поставя „з“, „ъ“, „д“ и „ж“ на мястото на липсващите букви и да предположа, че „Елридж“ е името на някоя къща или хан, където е отседнал авторът на рисунките.

Двамата с инспектор Мартин следяхме с дълбок интерес подробния и ясен разказ за начина, по който моят приятел бе успял да преодолее трудностите на този тъй заплетен случай.

— И какво направихте после, сър? — запита инспекторът.

— Съвсем основателно бе да предположа, че въпросният Ейб Слейни е американец, тъй като съкращението Ейб се употребява в Америка, а и цялата беда бе започнала с едно писмо, пристигнало от тази страна. Имах причини също да мисля, че зад всичко това се крие някаква престъпна тайна. Натам ме насочиха намеците на дамата за нейното минало и упоритият й отказ да се довери на съпруга си. Ето защо телеграфирах на моя приятел Уилсън Харгрийв от нюйоркското полицейско управление, който неведнъж се е възползвал от познанията ми за лондонския престъпен свят. Запитах го дали името Ейб Слейни му е известно. Отговорът бе: „Най-опасният бандит в Чикаго.“ Още същата вечер, когато получих телеграмата, Хилтън Кюбит ми изпрати последната вест от Слейни. Използвайки познатите букви, получих следното:

ЕЛСИ ПРИГОТ?И СЕ ДА ?МРЕ?

Прибавянето на „в“, „у“ и „ш“ допълни изречението, показвайки, че негодникът е преминал от молби към заплахи; от това, което знам за чикагските престъпници, бях уверен, че той твърде бързо може да осъществи заканата си на дело. Ето защо незабавно поех насам заедно с моя приятел и помощник доктор Уотсън, но за нещастие пристигнахме прекалено късно, за да предотвратим най-лошото.

— За мен е голяма чест да работя с вас — сърдечно каза инспекторът. — Затова навярно ще ме извините, ако си позволя да бъда откровен — вие отговаряте за действията си само пред себе си, но аз трябва да отговарям пред моите началници. Ако убиецът действително е този Ейб Слейни, който е отседнал във фермата на Елридж, и ако успее да избяга, докато аз си седя тук, наистина ще имам големи неприятности.

— О, напразно се безпокоите. Той няма да се опита да избяга.

— Откъде знаете?

— Бягството би означавало да признае, че е виновен.

— В такъв случай трябва незабавно да отидем да го арестуваме.

— Излишно е да ходим там, според очакванията ми той всеки миг ще се появи в Ридлинг торп.

— Но защо смятате, че ще дойде?

— Защото му изпратих писмена покана.

— Но това е направо невероятно, господин Холмс! Нима очаквате да дойде, защото сте го поканили? Та нали една такава молба по-скоро ще събуди подозренията му и ще го подтикне към бягство?

— Зависи как е написано писмото — отвърна Холмс. — Всъщност, ако не греша, въпросният джентълмен вече се задава по пътеката.

По пътеката, която водеше към къщата, вървеше някакъв човек. Беше висок и красив мургав мъж, облечен със сив фланелен костюм и панамена шапка. Имаше остра черна брада и голям, хищно извит нос. Размахваше бастунче и крачеше така наперено, сякаш всичко наоколо му принадлежеше. След малко чухме как натисна силно и уверено звънеца.

— Струва ми се, господа — тихо рече Холмс, — че най-добре би било да се скрием зад вратата. Когато си имаме работа с такъв негодник, трябва много да внимаваме. Белезниците скоро ще ви потрябват, инспекторе, а разговора оставете на мен.

Почакахме мълчаливо около минута — една от онези минути, които човек никога не забравя. После вратата се отвори и мъжът влезе в стаята. Холмс мълниеносно допря пистолет до главата му, а инспектор Мартин надяна белезниците на китките му. Всичко бе извършено толкова бързо и ловко, че човекът се оказа в плен, преди да разбере какво става. Когато се окопити, ни огледа поред с пламтящите си черни очи и избухна в горчив смях:

— Е, господа, тоя път ме пипнахте! Май няма да ми се размине лесно, а? Но аз дойдох тук по покана на госпожа Хилтън Кюбит. Само не ми казвайте, че и тя е замесена в това! Нима тя ви помогна да ми устроите капан?

— Госпожа Хилтън Кюбит е тежко ранена и е на прага на смъртта.

Мъжът нададе дрезгав скръбен вик, който отекна из цялата къща.

— Вие сте полудели! — яростно изкрещя той. — Мъжът й беше ранен, а не тя! Кой би сторил зло на малката Елси? Вярно е, заплашвах я, дано Бог ми прости за това, но не бих допуснал и косъм да падне от прекрасната й главица. Вземете си думите обратно! Кажете, че й няма нищо!

— Намерили са я да лежи тежко ранена до мъртвия й съпруг.

Той се отпусна с дълбок стон на канапето и зарови лице в окованите си ръце. Около пет минути стоя така в пълно мълчание, а после отново вдигна очи и заговори с хладното спокойствие на отчаянието.

— Нямам какво да крия от вас, господа — каза той. — Стрелях по него, но той пръв стреля по мен, тъй че това не е убийство. Но ако мислите, че бих могъл да раня тази жена, значи не познавате нито мен, нито нея. Казвам ви, че никой мъж на тоя свят не е обичал жена така, както аз я обичах. Имах право да я притежавам. Бе ми обещана още преди много години. На какво основание този англичанин си е позволил да застане между нас? Аз пръв получих права над нея и исках само онова, което ми принадлежеше.

— Тя се е изскубнала от влиянието ви, когато е разбрала що за човек сте — сурово каза Холмс. — Напуснала е Америка, за да избяга от вас, и се е омъжила за почтен английски джентълмен. А вие сте я преследвали упорито и сте превърнали живота й в ад, за да я накарате да изостави съпруга, когото е обичала и уважавала, и да избяга с вас — човека, който й е вдъхвал единствено страх и омраза. И какво постигнахте накрая? Причинихте смъртта на един благороден човек и тласнахте жена му към самоубийство. Това е резултатът от действията ви, господин Ейб Слейни, и ще трябва да отговаряте за тях пред закона.

— Ако Елси умре, не ме е грижа какво ще стане с мен — отвърна американецът. Той разтвори стиснатия си юмрук и погледна някаква смачкана бележка, която лежеше на дланта му. — Хей, господине — извика той и очите му изведнъж проблеснаха недоверчиво, — вие май се мъчите просто да ме сплашите, а? Ако дамата наистина е ранена толкова тежко, както казвате, кой все пак е написал тази бележка?

И той подхвърли листчето на масата.

— Аз я написах, за да ви накарам да дойдете тук.

— Вие?! Извън нашата банда никой не знаеше тайната на танцуващите човечета. Как изобщо бихте могли да я напишете?

— Измисленото от един човек може да бъде разкрито от друг — отвърна Холмс. — Всеки миг ще пристигне кабриолетът, който ще ви откара в Норуич, господин Слейни. Дотогава обаче разполагате с малко време, за да поправите поне мъничко злото, което причинихте. Давате ли си сметка, че госпожа Хилтън Кюбит бе сериозно заподозряна в убийството на съпруга й и единствено моето присъствие тук и направените от мен разкрития я спасиха от обвинението? Сега най-малкото, което й дължите, е да обявите публично, че тя не носи нито пряка, нито косвена отговорност за трагичния му край.

— Нищо по-добро не бих могъл да пожелая — рече американецът. — Виждам, че в моя полза е да говоря само истината.

— Длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да бъде използвано против вас — извика инспекторът с онази възхитителна любов към честната игра, тъй типична за британските блюстители на закона.

Слейни само сви рамене.

— Ще поема този риск — рече той. — Най-напред трябва да разберете, господа, че познавам тази дама още от детството й. Нашата банда в Чикаго се състоеше от седем души, а бащата на Елси бе главатарят. Умен мъж беше старият Патрик! Тъкмо той измисли тези букви, които изглеждат досущ като детски заврънкулки за всеки, който не разполага с ключ към тях. Е, Елси знаеше някои от нашите работи, но не можеше да понася занаята ни. Имаше малко пари, спечелени с честен труд, и избяга от всички ни и тайно пристигна в Лондон. Двамата бяхме сгодени и вярвам, че тя щеше да се омъжи за мен, ако бях сменил професията си, ала с престъпници тя не желаеше да има нищо общо. Едва след сватбата й с англичанина успях да открия къде живее. Писах й, но не получих отговор. Тогава пристигнах тук и тъй като писмата явно бяха безполезни, започнах да изписвам тайните си известия на места, където би могла да ги прочете. Е, тук живея вече от месец. Отседнах в онази ферма, където наех стая на долния етаж. Всяка нощ можех да излизам и да се връщам, без някой да забележи. Как ли не се мъчих да предумам Елси да тръгне с мен! Знаех, че тя чете моите драсканици, защото веднъж бе написала отговор под една от тях. Накрая изгубих търпение и започнах да я заплашвам. Тогава тя ми изпрати писмо, в което ме молеше да си ида и казваше, че сърцето й ще бъде разбито, ако името на съпруга й се замеси в някакъв скандал. Накрая пишеше, че ще слезе да поговори с мен през прозореца в три часа през нощта, докато мъжът й спи, при условие че после си замина и я оставя на мира. Тя наистина слезе според уговорката. Носеше и пари, за да ме подкупи да си отида. Това ме вбеси. Сграбчих я за ръката и се опитах да я измъкна през прозореца. В този миг в стаята влетя мъжът й с револвер в ръка. Елси припадна, тъй че останах очи в очи с него. Аз също бях въоръжен и вдигнах пистолета си, за да го сплаша. Трябваше да спечеля време, за да се измъкна. Той стреля, но не ме улучи. Стрелях почти едновременно с него и той рухна на пода. Побягнах през градината и докато тичах, чух как прозорецът се захлопна. Кълна се в Бога, господа, това е самата истина; не съм чул нищо повече, додето не пристигна онова момче с бележката, която ме накара да дойда тук като последния глупак и сам да се навра в ръцете ви.

Американецът още не бе млъкнал, когато по пътеката се зададе кабриолет с двама униформени полицаи в него. Инспектор Мартин се изправи и докосна задържания по рамото.

— Време е да вървим.

— Не мога ли най-напред да я видя?

— Не, тя е в безсъзнание. Господин Шерлок Холмс, мога само да се надявам, че ако отново се изправя пред сериозен случай, ще имам късмета да работя с вас.

Застанахме до прозореца и дълго гледахме отдалечаващия се кабриолет. Когато най-сетне се обърнах, погледът ми попадна на смачканото хартиено топче, което нашият пленник бе хвърлил на масата. Това бе бележката, с която Холмс бе успял да го примами.

— Я да видим дали ще можеш да я прочетеш, Уотсън — рече той с усмивка.

Бележката не съдържаше никакви думи, а единствено тази малка редичка танцуващи човечета:

— Ако използваш кода, който вече обясних — каза Холмс, — ще откриеш, че това означава просто „Ела тук веднага“. Бях убеден, че няма да устои на подобна покана, защото и през ум не би му минало, че бележката не е написана от госпожа Кюбит. И тъй, драги ми Уотсън, накрая все пак използвахме за добро тези танцуващи човечета, които толкова често са били в служба на злото. Освен това мисля, че изпълних обещанието си да предоставя един необичаен материал за твоята колекция от случаи. Влакът ни потегля в три и четирийсет; струва ми се, че ще успеем да се приберем на улица „Бейкър“ за вечеря.

 

 

Остава да добавя само няколко думи в заключение. Американецът Ейб Слейни бе осъден на смърт на зимната сесия на съда в Норуич, но смъртната присъда бе заменена с каторга заради смекчаващите вината обстоятелства и доказания факт, че Хилтън Кюбит пръв бе стрелял по него. За госпожа Хилтън Кюбит зная само, че се е възстановила напълно и че все още е вдовица, посветила целия си живот на грижи за бедните и на имота, оставен от съпруга й.