Барбара Делински
Лятото на дързостта (7)

Пета глава

Когато се прибраха у Зоуи, Джулия най-напред се обади на Монти. Отсреща чу едно отсечено: Да, но тя бе благодарна, че изобщо вдигна телефона. Невинаги го правеше — независимо дали става въпрос за клиентите или за семейството му.

— Здравей — каза тя възможно най-жизнерадостно. — Аз съм — усмихна се на Моли, която стоеше наблизо и си гризеше ноктите.

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб — отвърна той ядосано. — Какво му е на новия ти мобилен телефон?

— Оставих го у Зоуи. Цял ден съм на погребения.

— Няма да е зле, ако от време на време проверяваш съобщенията си. Моли се върна.

— Знам — отвърна Джулия. — Сега е тук.

— Там ли? И как, по дяволите, е стигнала до там?

— Със самолет до Портланд, оттам с автобус и после с ферибота.

— Това много ще му хареса — саркастично промърмори Моли.

— С автобус? — възкликна Монти. — Знаеш ли какви откачалки се возят на автобусите в ония краища?

— По-различни ли са от онези, които се возят на автобусите по нашите краища?

Моли се изкиска. Джулия вдигна предупредително ръка.

— О! — сепна се Монти. — Значи днес сме в особено настроение, така ли? Е, нека ти кажа, че Моли не беше на себе си, когато дойде тук снощи. Не знам дали е било от изтощение, или е пила някакви странни хапчета във Франция, но изобщо не можах да разбера какво й става. Какво ти обясни на теб?

Джулия и за миг не си помисли, че Моли може да е взимала нещо. Познаваше дъщеря си. Бяха много по-близки, отколкото е обичайно за майка и дъщеря, нещо, за което тя бе особено благодарна точно сега. Ако се е държала лошо, то е било или заради умората от пътуването, или заради Монти.

— Каза ми, че двамата сте се скарали. Според нея ти си бил ядосан, задето се е прибрала по-рано.

Последва кратка пауза и едно многозначително:

— А ти не си ли? Стажът беше чудесен.

— Тя не мисли така.

— Тя е на двайсет години. Какво ли знае?

Джулия настръхна заради Моли. Обърна се с гръб към дъщеря си и се сопна на Монти с рязък тон, който не използваше често:

— Ако беше мъж и бяхме във война, щеше да е достатъчно голяма, за да използва смъртоносни оръжия. Имай й малко доверие. Не сме били в Париж. Не сме видели какво става. Тя смята, че този стаж нямало да й даде опита, за който всъщност отиде. Освен това е решила, че за мен би означавало много, ако дойде тук, за да се увери, че съм добре. Което действително е така.

— Ти си добре — небрежно каза Монти. — Винаги се оправяш. Значи си получила пакета, който ти изпратих? Нямаше да е зле, ако се беше обадила, за да ми кажеш, че е пристигнал.

Джулия прехапа език. Монти знаеше, че е пристигнал. Беше го изпратил от работата, като бе използвал услугите на „FedEx“, както правеше с всички важни документи. Ако се вярваше на думите му, а той често го повтаряше, би поверил и живота си на компанията „FedEx“.

— Благодаря ти — покорно каза тя.

— Получи ли кредитната карта и парите в брой?

— Да. Всичко беше в пакета. Благодаря ти.

— А ключовете за колата? Превози ли колата до острова?

— Още не.

— И защо? Мислех, че искаш да е там, за да не се налага да използваш пикапа на Зоуи.

Така беше. И тя не се оправяше добре с ръчната смяна на скоростите, както и Моли, а и не бе толкова смела като дъщеря си.

— Използвам една стара кола, която приятелка на Зоуи ни даде назаем, но не съм я карала много. Напоследък ходя предимно на погребения. Току-що бяхме на четвъртото за два дена.

Помниш ли, че стана катастрофа? — искаше да го попита. — Как можеш да говориш за мобилни телефони и ключове за кола, когато девет души са мъртви?

Монти, изглежда, бе забравил.

— Ако нямаш нужда от колата, можех аз да я ползвам тук.

Къде ли би могъл да ходи с нея, учуди се тя. Монти бе настоял, и то неведнъж, че няма да напуска града през двете седмици, в които нея нямаше да я има, и че такситата са му достатъчно удобни. Но ако сега му напомнеше това, само щеше да предизвика спор, а тя рядко печелеше в подобни случаи. Монти бе истински майстор на словесните двубои.

Тя, на свой ред, бе майстор да потиска чувствата си. Макар че вътрешно кипеше, гласът й остана спокоен.

— Ще ида да взема колата — увери го тя. — Особено сега, след като Моли, е тук, имам достатъчно причини.

— Значи ще остане с теб? Така и трябва. Няма никакъв смисъл да се връща. Сега вече няма да си намери друга работа. Най-добре да остане още една седмица.

Джулия реши да не споделя плановете си самата тя да остане по-дълго.

— Да.

— Тук няма да мога да я наглеждам. Прекалено съм зает. Там може да ти помогне да похарчите парите, които изпратих. Казах ли ти, че застраховката ни покрива загубата на фотографското оборудване? Виж дали можеш да си купиш ново там. Онзи фотограф, Химъл, ще знае къде да те насочи.

— Хемъл.

— Ще го направиш ли?

— Ще видя.

— Защо се чудиш? Напи много харесваше оборудването? Научи се как да го използваш и ще имаш артистично хоби. Това е целта.

Джулия би могла да се отдаде на артистичното си хоби и само с обикновен автоматично нагласящ се фотоапарат. Съпругът й продължаваше:

— Между другото, ще се обадиш ли на баща си? Вчера звънна тук, за да разбере какво не е наред с теб, че не отговаряш на обажданията му.

— Той не ми е звънял — отвърна Джулия, леко ядосана.

— Може и да го е направил, но ти не си вдигаш мобилния телефон. Направи ми услуга, Джулия. Носи си телефона е теб, а? Не ме е грижа дали там е обичайно хората да използват мобилните си телефони или не, но би било хубаво близките ти да могат да се свържат с теб. Разбрахме ли се?

— Добре.

Прекъсна връзката, като вътрешно кипеше заради снизходителния тон в последните му думи и провери гласовата си поща в телефона, но освен три съобщения, оставени по-рано от Монти с все по-голямо раздразнение в гласа, нямаше нищо от баща й. Не се съмняваше, че я е потърсил, но не си бе направил труда да остави съобщение. Това само засили болката в гърдите й.

Колебаеше се дали да не изключи телефона и да остави обаждането за по-късно. Но раздразнението, което бе останало в нея след разговора с Монти, й даде кураж да се обади веднага — а също и фактът, че Моли стоеше наблизо, наблюдаваше я и слушаше, тъй че, ако отложеше позвъняването, щеше да й се наложи да обяснява защо го е направила.

И все пак старите навици умираха трудно. Стомахът й се преобръщаше, докато телефонът звънеше отсреща. Положението стана още по-лошо, когато чу гласа на майка си:

— Ало?

— Мамо, здрасти — от другата страна на линията настъпи тишина. Бързо, изпълнена с надежда, тя продължи: — Поговори с мен, мамо. Моля те.

Но веднага се обади Джордж.

— Джулия? Опитвахме се да се свържем с теб. Защо не ни звънна?

Джулия бе разочарована.

— Бях доста заета.

— Заета? Там, на острова?

Може би го каза съвсем неутрално, но думите й подействаха зле. Цялото раздразнение, което бе изпитала при разговора със съпруга си, се върна отново, че и малко отгоре. Вярно, беше експерт по отношение на самоконтрола, но не можеше да отмине лекомислената забележка.

Опитвайки се да преглътне гнева си, тя каза:

— Имаше катастрофа, татко. Загинаха девет души. Осем деца, две съпруги, една годеница и дузина родители, братя, сестри и приятели загубиха любими хора. Ако не съм на погребение, в останалото време съм заета да приготвям храна за семействата на онези, които погребахме, и освен всичко, трябваше да помагам на Зоуи, защото и нейният помощник загина на онзи ферибот. Да, наистина съм много заета тук, на острова.

Въпреки усилията й да остане спокойна, бе повишила глас. Нетипично за нея? Определено. Дори Моли изглеждаше стресната.

Баща й вероятно също се бе стреснал, защото веднага отстъпи.

— Разбирам, Джулия. Просто чакахме да ни се обадиш. Ние сме твои родители. Тревожим се.

— И мама ли?

— Да.

— Затова ли прехвърли телефона на теб?

— Джулия!

— Ако сте били разтревожени, защо вие не ми се обадихте?

Джордж не отговори и тя мигновено се разкая. Не бе свикнала да говори троснато на когото и да било, какво остава за баща й.

— Извинявай, татко, но тук ни е доста тежко. Това не беше просто някаква случайна катастрофа на магистралата. Биг Сойър е малък остров. Всеки познава всекиго. Когато загинат девет души, това се усеща много дълбоко.

— Представям си — каза той тихо, с искрено съчувствие. — Колко още погребения предстоят?

— Тук няма да има други. Останалите са на сушата.

Гласът му се поободри.

— Значи се връщаш у дома?

— Още не.

Последва пауза и после изненадано:

— И защо не? Мина цяла седмица — Джулия чу на заден план някакво тихо мърморене — определено бе гласът на майка й, макар че не успя да различи думите. Решена да не се обезсърчава, тя каза:

— Отначало бях планирала да остана две седмици. Освен това мога да помагам тук. Все още има да се вършат разни неща.

— Какво мисли Монти?

— Той е напълно съгласен. Толкова е потресен от катастрофата, колкото и вие с мама — думите й бяха напоени с толкова силен сарказъм, че дори и самата тя се изненада. Но не ги взе обратно. Нито направи усилие да запълни настъпилата тишина.

Най-сетне, любезно и тактично, явно Джанет стоеше наблизо, Джордж се обади:

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

Джулия не се поколеба да му обясни. Нямаше значение, че Моли стоеше точно до нея. Дъщеря й бе голям човек. Имаше право да знае какво чувства майка й.

— Имам предвид, че тази катастрофа е най-травмиращото преживяване в живота ми. Не знам защо на вас с мама ви е толкова трудно да го проумеете. Много лесно можех и аз да се окажа сред мъртвите.

Моли извика:

— Не го казвай!

— Не говори така — обади се и баща й с цялата сериозност на годините си. — Не си загинала. Само това е важно.

— Не. Разбираш ли, не е — продължи Джулия, мъчейки се да обясни какво изпитва. — Не умрях. Но можеше и това да стане. Тогава защо не се случи? Би трябвало да има причина.

— Няма причина. Просто късмет.

— Има причина — убедено каза тя. — Само дето още не съм разбрала каква е точно. Освен това сега гледам на нещата по различен начин.

— Какъв начин?

— Различен… питам се коя съм аз, какво правя с живота си и какво ще кажат хората, когато умра.

— Мамо! — изплака Моли.

Джулия отдалечи леко телефона от устата си.

— Някой ден, Моли. Не възнамерявам да умирам скоро. В това е смисълът.

— Какъв е смисълът? — попита Джордж и тя отново заговори в телефона.

— На четирийсет години съм — каза тя, без да откъсва очи от Моли. — Ако даде Бог, ще живея още толкова. Трябва да се възползвам максимално от тях.

— Да не би да съжаляваш за първите четирийсет? — каза Джордж, когато успя да надвика страничното мърморене и нетърпеливо изшътка встрани от телефона.

— Не — отвърна Джулия, но се спря. Ако трябваше да е честна да даде израз на истинските си чувства, а не да казва онова, което събеседникът й искаше да чуе, трябваше да промени отговора си. Считай, че съм казала да. За някои неща. Други не бих променила за нищо на света.

Баща й каза нещо на майка й с приглушен глас. Сега тонът му не бе толкова любезен.

— Ако мама има да ми казва нещо — подкани го Джулия, — защо просто не вземе слушалката?

— Защо не го направи? — обади се и Моли. — Защо не иска да говори с теб?

— Знаеш защо — измърмори Джордж от другия край на линията.

— Всъщност не зная — заяви Джулия. — Всички сме наясно, че двете със Зоуи са се скарали много лошо, но не съм сигурна, че знам за какво. Да таиш лоши чувства толкова време е абсурдно. Зоуи е единствената й сестра и живее тук сам-сама.

— По свой избор — напомни й Джордж.

— Мама канила ли я е някога да живее в Балтимор? Някога изразила ли е желание тя да е по-наблизо? Вдигнала ли е телефона, за да й се обади?

— Джулия! — предупреди я баща й.

Но тя не можеше да спре.

— Зоуи има приятели, но не и семейство, а мама е директор на благотворителна организация. Предполага се, че е специалист в общуването с хората, но ето, че не иска да говори със Зоуи и понеже сега съм й на гости, не иска да говори и с мен. Благотворителността трябва да започва от отношенията вкъщи, нали така? Ако да прощаваш, е част от благотворителността, защо мама не може да прости на сестра си? Какво толкова ужасно е направила?

— Питай Зоуи.

Тъкмо в този миг Зоуи влезе през вратата. Загледана в нея, Джулия се обади:

— Зоуи не иска да каже.

Когато леля й вдигна въпросително вежди, тя й отвърна само с устни: Татко е.

Моли отиде при Зоуи и я прегърна с една ръка през кръста.

Джордж въздъхна уморено.

— Джулия, това няма нищо общо с теб и твоя живот.

— Има — настоя тя. — Свързано е с представата ми за честност. Това е едно от нещата, на които сега гледам по различен начин.

— Преживяла си шок. Разбираемо е. Нека мине малко време. Нещата ще се върнат в нормалното си състояние — последва още мърморене на заден план. Този път обаче баща й повиши гласа си достатъчно, че и Джулия да го чуе. — Стой мирна, Джанет, и ме остави да говоря. Да. Да. Ето, искаш ли сама да й го кажеш?

Разбира се, Джанет не искаше. Но Джулия бе заинтригувана от мисълта, че баща й бе способен да я зашити пред майка й.

Миг след това обаче с чисто формален тон Джордж повтори думите, които — Джулия бе сигурна — Джанет е казала:

— Сега трябва да гледаш напред.

Тя изправи гръб и се усмихна.

— Точно това правя.

— Прибери се у дома. Ще поговорим повече, когато се върнеш в Ню Йорк.

— Чудесно.

— Кога ще стане това?

— Не съм сигурна.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре, ако се върнеш към обичайното си ежедневие? Сега изобщо не приличаш на себе си.

Джулия не се съмняваше в това. Обикновено не предизвикваше родителите си. Нито съпруга си. В крайна сметка винаги е била твърде покорна.

— Това може да е за добро.

— Тревожа се, Джулия — каза баща й.

Тя веднага омекна. Проблемът не бе у него. В много отношения и той самият бе жертва. Онова, което му бе казала, всъщност бе насочено към Джанет.

— Не искам да се тревожите. Само искам да се опитате да разберете какво съм преживяла и какво чувствам сега.

— Да. Ще опитаме — каза той, но доста разсеяно, което означаваше, че е приключил с разговора.

Заболя я. Не, основният проблем не бе у Джордж. Но пък той не трябваше да се държи като робот. Беше човек, способен да мисли и чувства. И беше неин баща. Независимо колко наплашен бе от съпругата си, можеше да изпрати съобщение по електронната поща или да й звънне от работата си и Джанет нямаше как да научи.

— Зоуи тъкмо се прибра — каза тя. — Трябва да вървя, татко. Кажи на мама да ми звънне. Моля те — прекъсна линията, притисна телефона до гърдите си и вдигна измъчен поглед към Зоуи и Моли.

— Какво й става на баба? — попита. Моли. — Защо не иска да говори с теб?

Джулия стисна очи и поклати глава. После отвори отново очи, пое си дълбоко въздух и бавно издиша. Стомахът й бе все така свит на топка. Отгоре на всичко изведнъж се почувства странно неспокойна.

— Трябва ми малко въздух — каза тя и се запъти към вратата на кухнята.

— Къде отиваш? — разтревожено попита дъщеря й.

— В обора. Там има работа за вършене.

Вече бе стигнала до вратата, когато Моли най-сетне успя да се обади стреснато:

— Къде?

 

 

Гретхен я чакаше. Или поне така й се искаше да вярва, защото в мига, в който влезе в обора и се приближи до клетките, от всички зайци, които започнаха да драскат по стените и да ги побутват с муцунки, само Гретхен се премести близо до предната страна, където лесно се отваряше вратичката. Джулия бръкна уверено, пъхна едната си ръка под коремчето на заека, другата сложи върху ушите му и нежно го извади навън. Гушна го и седна на стола.

Животинчето се разположи удобно в скута й, което бе друг признак, че я е познала, реши Джулия. Нежно започна да гали ушите му отпред назад, отпред назад.

Както всичко, свързано със Зоуи, и оборът бе смесица от ново и старо. Дървените стени някога бяха приютявали крави. Сега нямаше крави, макар за тях да напомняше виенето на вятъра, което отекваше през отворените капандури на покрива. Те бяха нови. Зоуи ги бе направила, когато бе купила зайците, защото те обичаха светлината. Опасността от прегряване се предотвратяваше от дъбовете отвън, чиито клони засенчваха покрива. Вътре проникваше разсеяна светлина и чист въздух; горещината оставаше навън.

Сега въздухът бе приятен, хладен, но не студен. Ветрецът носеше аромата на прясно сено, събрано на бали. Слънцето бе ниско на хоризонта и светлината не дразнеше очите. Резултатът бе чудесна прохладна сянка. Нед беше наблизо, издаваха го невероятните му кехлибарени очи. Неподвижен, като статуя, сега той пазеше и Джулия заедно със зайците. Освен нежното шумолене на животните в клетките, се долавяше и шумът на морето. Звукът бе далечен, но отчетлив плясък на вълни по скалите.

Постепенно пулсът на Джулия се забави и дишането й се успокои. Безпокойството, което така внезапно я бе обзело в кухнята, отмина. Тежестта в гърдите й започна да олеква.

— Здравей, хубавице — промърмори тя нежно. — Как си днес?

Заекът не отговори, дори не вдигна глава, но Джулия не го и очакваше. Ако се наведеше над него и го погалеше по главата, както сега, Гретхен може би щеше да извърне очи и да я погледне в лицето, което и направи. Под опеката на Зоуи се бе научила да приема тези дребни жестове за израз на привързаност, каквито всъщност бяха.

Освен това се бе научила да сменя водата в бутилките им и да им слага храна, да изпразва табличките под клетките и да пълни хранилките с прясно сено. Зоуи й бе показала как да прави всичко, когато разбраха, че Тод няма повече да се върне на работа, и Джулия с удоволствие го замести. Беше сменяла пеленките на Моли като бебе. Да изпразва табличките изпод клетките, бе почти същото, всъщност дори по-лесно, защото не се налагаше да бърше дупета, а и нямаше никаква миризма. Сеното, сухата храна и водата бяха нищо работа.

Сега обаче не се залови да върши нищо от това. Нито гушна подред и другите зайци, макар леля й да настояваше всеки един да бъде погален. Зоуи се гордееше, че отглежда дружелюбни към хората ангорски зайци, и Джулия разбираше колко е важно това. Много от тези животни един ден щяха да намерят своя дом при собственици, които няма да се интересуват толкова от вълната им, колкото да се грижат за тях като за домашни любимци. Дружелюбни ангорски зайци — това бе много разумно. Те никога не биха хукнали да гонят пръчки като кучетата или да скочат в леглото ти нощем като котките. Но определено усещаха разликата между човешката топлина и клетката.

Джулия се зачуди дали усещат, че Тод го няма, и дали им липсва. Бе минала цяла седмица, откакто той ги бе гушкал за последен път. Според Зоуи той не се ограничавал само с едно кратко погалване. Тя твърдеше, че ужасно ги разглезвал.

Не знаеше дали е така. Усещаше само, че да държи в скута си Гретхен, й действа много успокоително. Продължи да гали пухкавата й козина и да й говори гальовно, докато собственото й тяло не се отпусна напълно. Едва тогава внимателно върна заека в клетката му и се зае със задачите си — а те също й действаха терапевтично. Дори и толкова късно през деня, толкова късно в един ужасен ден, изпълнен с погребения и тревоги, тя се почувства освежена.

Работата съвсем не изключваше мисленето. Трябваше да се следят разни неща, свързани със здравето на зайците, като например съдържанието на онези таблички с изпражнения и количеството на изяденото сено. Освен че отглеждаше дружелюбни към хората зайци, Зоуи се гордееше, че нейните са и здрави и макар това да означаваше допълнителна работа, тя я вършеше с готовност.

Джулия също. Сложи сено в хранилките и се увери, че всяка е пълна до горе, после изхвърли изпражненията от табличките в една ръчна количка и ги изнесе навън, в задния двор на мястото, избрано от Зоуи. Когато се върна, седна за малко и подържа поред няколко от зайците, които не бе гушкала сутринта — най-напред Мария, после Джаспър, после Прити Бой, Петуния и Суизъл. Дори извади гнездото от клетката на Бетина и подържа за мъничко всяко от седемте новородени — и през цялото време отказваше да мисли за Монти, за родителите си, за онзи другия, далечен живот. Съсредоточи вниманието си върху мъничките очички на зайчетата, тъпичките им здрави крачета, меката им като коприна козинка. Чудото на раждането й даде нови сили.

Бе напълно погълната от работата си, когато нещо я накара да извърне поглед към вратата на обора. Там стоеше Моли, заедно със Зоуи.

Макар че отново се сепна при вида на късата коса на дъщеря си, която толкова внезапно се бе завърнала от Франция, настроението на Джулия се повиши още повече.

— Не ви чух да влизате.

— Очевидно — отбеляза Моли, — тук сме от известно време — изглеждаше удивена. — Виж се само. Гушкаш зайци. Това ли е жената, която не ми разрешаваше да си взема котка?

Все така усмихната, Джулия пак погледна малкото в ръцете си. Като останалите от котилото, то бе чисто бяло. Любимите й зайчета всъщност бяха другите — черните, бежовите, тези с лилава козина и шарените. Но разбираше защо Зоуи толкова се радва на тези. Бялата вълна можеше да се боядисва, което добавяше към стойността й, погледнато от чисто икономическа гледна точка.

— Бях достатъчно заета с теб — подразни я Джулия. — Котката щеше… да ми дойде в повече — тя кимна с брадичка към сенките близо до Моли и Зоуи. — Там има и котка.

Моли се огледа и затаи дъх.

— О, мило коте — замърка тя и се приближи, като приклекна. — Ела тук, мацо — подкани тя животното с протегната ръка.

Нед вирна опашка, оттегли се на няколко крачки, седна и я изгледа втренчено, сякаш я предизвикваше да опита пак.

Моли се изправи.

— О, боже.

— Сега е на пост — обясни Зоуи. — Трябва да го хванеш, когато се припича на слънце, и тогава направо си умира някой да го почеше зад ушите.

Моли отиде при майка си, която бе оставила едното зайче и сега държеше друго. Подаде го на Моли, която с готовност го гушна, но вероятно, за да запази достойнството си, след като котаракът я бе отхвърлил, отбеляза:

— Лакът на ноктите ти се е олющил.

— Е, това е новина — съгласи се иронично Джулия.

— Ето ви и друга — обади се Зоуи. — Днес е вечер на ребърцата в „Грила“. Не съм сигурна дали обичате ребърца, но Рик има страхотно салатено меню. Салата от раци, салата от скариди, салата от миди, салата „Цезар“ със свежи зеленчуци, каквото се сетите, всичко е прясно. Денят беше ужасен. Заслужаваме да се почерпим. Какво ще кажете да изчистим тук и да тръгваме?