Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summer I Dared, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Лятото на дързостта

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0268–5

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Зоуи Балард живееше в обикновена фермерска къща, построена от един от родоначалниците на семейство Крейн с камъните, които бе измъкнал от полята си, докато ги бе разчиствал за паша на овцете. Зоуи впоследствие бе подновила електрическата инсталация и водопровода, но що се отнася до изолацията, камъкът бе изключително ефикасен: на къщата и трябваше само една печка на дърва през зимата и отворени прозорци през лятото. Зоуи бе преживяла три урагана в тази къща и макар че от покрива бяха паднали няколко плочи, вятърът едва бе успял да проникне през стените.

Джулия винаги бе смятала къщата за топла — както по отношение на температурата, така и на атмосферата в нея. Мебелите бяха големи и с много меки възглавнички, цветовете бяха предимно земни, с акценти от жълто и червено. Навсякъде имаше тъкани постелки, а също и няколко чекръка и кошници, пълни с току-що изпредена вълна, защото това правеше Зоуи — отглеждаше ангорски зайци, скубеше козината им, предеше я и я боядисваше. Изкарваше си прехраната, като продаваше първокачествена вълна на тъкачите, изпредена прежда на хора, които се занимаваха с плетиво, и зайци на купувачи извън острова.

Джулия се настани в едната от двете стаи за гости. В нея имаше голямо двойно легло, покрито с огромен юрган от гъши пух, и преди да се пъхне под него в ранните часове на утрото, си бе взела гореща вана. Макар превързаната й ръка да оставаше извън водата, останалата част от тялото й бе потопено във водата, тъй че на практика успя да се стопли. И все пак усещаше някакъв хлад; стигаше й само един мигновен спомен и отново се разтреперваше цялата.

Спа лошо и често се будеше от подобни проблясъци. Стана малко по-добре, когато остави лампата да свети, поне не бе толкова дезориентирана както при събуждането си в пълен мрак. С настъпването на утрото се почувства по-добре. Но дори и тогава не можа да заспи, без да се буди на всеки половин час. Като се изключи паренето, което усещаше в ръката си, цялото тяло бе започнало да я боли. Така че всеки път, щом се пробудеше, болката мигновено й напомняше за случилото се. Тя се опита да не й обръща внимание, погледна си часовника, обърна се на другата страна, издърпа юргана над главата си и остана да лежи с отворени очи, докато накрая изтощението не взе връх над всичко.

Малко след седем звънна телефонът. Макар че се чуваше отдалеч и бързо вдигнаха слушалката, тя се събуди още при първото иззвъняване и остана да лежи, загледана в чамовите греди на тавана, докато се питаше кой ли звъни, какво казва и дали Зоуи ще я повика. Не помръдваше, не искаше да усети отново колко схванато бе тялото й след престоя й в океана и напрежението, което още я стискаше в лапите си.

Изчака достатъчно дълго, за да се увери, че не се обажда Монти, и отново се унесе в дрямка. Но се събуди много скоро, когато телефонът отново звънна. После пак. Но Зоуи все не идваше да я извика. Стана от леглото, загърна се в пухкавия памучен халат, който бе метнат върху един чекрък в ъгъла, и с предпазливи стъпки се запъти по коридора към кухнята.

Видът на Зоуи бе истинска наслада. Без никакъв грим, облечена в пуловер и джинси, на петдесет и две години, тя имаше фигура, на която биха завидели много жени на половината на нейните години. Застанала в кухнята с боси крака, заобиколена от мебели от светло дърво, старинни керамични съдове и най-различни предмети на изкуството, направени от нейните приятели, тя бе безкрайно истинска и жива.

Стоеше пред един отворен прозорец и гледаше навън към поляната. Облаци от мъгла се носеха плавно покрай дърветата и постепенно се разсейваха пред погледа на Джулия.

— Не, няма да я събудя — говореше Зоуи в слушалката. — Не й трябва подобно нещо — погледна назад и забеляза Джулия, но не спря с обясненията си. — Не, Алекс. Тя преживя голяма травма. Всеки глупак може да го разбере. Трябва ли да го повтаря специално за хората от пресата? Хей, трябва да затварям. Доскоро — затвори телефона и вдигна вежди. — Имаш ли нещо против?

— Не. Не. Не желая да разговарям с журналисти — Джулия едва се справяше със собствените си чувства, какво остава да ги споделя с някого, и то пред широката публика. Нямаше да стане. — Откъде са разбрали, че могат да звънят тук?

— Алекс Брайър е местен. Видял те е на пристана снощи и знае, че си ми роднина, но скоро ще се появят и други. Помолих го засега да отклонява вниманието им. Как спа?

Джулия й хвърли многозначителен поглед.

Зоуи се пресегна и прибра един рус кичур зад ухото й, както някога правеше собствената й майка, докато Джулия бе много, много малка. Това бе един от жестовете, пълни с обич и внимание, за които Джанет вече нямаше нито време, нито желание.

— Телефонът ли те събуди?

— Телефонът, мислите ми, дневната светлина — Джулия прегърна леля си и я притисна здраво, преди да се отпусне на един от столовете около масата. — Извинявай. Краката ми сякаш не са мои.

Тя разпери ръце върху масата, която също като столовете бе направена от дъб. У дома, в Ню Йорк, тя самата бе платила цяло състояние за комплект маса и столове със състарен фурнир, подобен на този тук — с тази разлика, че следите и белезите по тези мебели говореха за любов и употреба.

— Боли ли те? — попита Зоуи, докато се пресягаше за чайника. — Как е ръката ти?

— Боли ме.

— Искаш ли някакво хапче?

— Не. Кой се обади по-рано?

Зоуи бе заета да пълни чайника с вода.

— Само няколко приятели тук от острова, просто питаха за теб.

Думите й се сториха на Джулия малко пресилено небрежни.

— Има новини от издирването, нали?

— Нищо важно.

— Зоуи.

Зоуи сложи чайника на котлона и включи газта. Когато се обърна, лицето й бе мрачно.

— Намерили са тела.

Джулия вдигна ръка към челото си и го притисна силно. После свали ръката си и отново погледна леля си.

— А някакви оцелели?

— Не. Но още не са изгубили надежда.

— О, Зоуи — тихо каза Джулия с лек упрек в гласа, защото и двете знаеха, че щом са започнали да изваждат тела от водата, вече би трябвало да са забелязали, ако има някой оцелял. Денят бе ясен. Слънцето грееше и затопляше пода под босите крака на Джулия. — Именно това привлича интереса на журналистите, нали?

Зоуи изглеждаше измъчена.

— Да. Смятаме, че може да са загинали девет души.

— Девет? Не мислех, че са толкова много.

— Осмина от „Амелия Селест“ плюс Арти Джоунс. Все още се опитваме да установим кой е трябвало да се върне на острова снощи и не го е направил — очите й станаха още по-тъжни. — Сред тях е и момчето, което ми помагаше във фермата. Казва се Тод Слокъм. На двайсет и три години, около метър и седемдесет, с тъмна коса, малко стеснителен. Спомняш ли си дали си го виждала?

Джулия се зарови в спомените си, опитвайки се да различи отделни хора от групичката в задната част на „Амелия Селест“, но всичко си оставаше все така смътно, както и предната нощ.

— Не помня. Съжалявам. Между мен и хората на кърмата, беше кабинката на капитана. Сигурна ли си, че Тод е бил на ферибота?

— Не. Знам, че вчера беше на сушата. Обикновено идва преди седем часа. Сега наближава осем.

— Обади ли му се?

— Няма телефон. Момчето е нещо като залутана душа. Вече три години работи за мен просто защото не знае какво друго да прави и къде другаде да иде, а е един от най-добрите работници, които съм имала. Щом веднъж му покажа какво да прави, той непременно се старае да го свърши както трябва. Обича зайците. Затова винаги идва толкова рано на работа. Много му харесва, когато влезе пръв и те започнат да се блъскат в клетките си, за да привлекат вниманието му. Те са му приятели. Явно не може да си намери други.

Джулия протегна ръка и Зоуи се приближи до нея, за да я поеме.

— Толкова съжалявам.

— Дали е по-лошо, когато загине някой, който е сам-самичък на света — попита с измъчен поглед Зоуи, — или когато е някой, който оставя след себе си семейство и приятели? Не знам.

Едно от качествата на Зоуи, които Джулия винаги бе харесвала, бе нейната честност. Като се има предвид какво бе преживяла самата тя предната нощ, някой друг на нейното място вероятно би се опитал да спести на Джулия мрачните приказки. Но Зоуи бе пределно откровена; при нея нямаше нищо скрито. За съжаление тази прямота — и независимият й дух — не бе добре приета от семейството й, ето защо от ранна възраст Зоуи бе заклеймена като бунтарка и бе държана на дистанция от останалите. Лошите чувства оставаха за дълго. Майката на Джулия, Джанет, не бе разменила с нея и две думи, откакто й бе казала, че ще гостува на Зоуи. Редките посещения, заедно с Моли, бяха едно, а две седмици насаме със Зоуи — нещо съвсем различно.

Усетила прилив на любов, Джулия стана и прегърна леля си. Прегръдката, която получи в отговор, говореше, че този път Зоуи се нуждае от жеста не по-малко от самата нея.

Най-сетне Зоуи я настани обратно на стола, огледа внимателно лицето й и се усмихна.

— Какво правиш с годините, Джулия? Светът остарява, а ти изглеждаш все така красива на четирийсет, както и на двайсет.

— Виж само кой го казва — отвърна Джулия. — Аз не мога да живея без грим, овлажняващ лосион и слънцезащитен крем, а ти не използваш почти нищо и въпреки това изглеждаш по-млада от мен — и по-рано бяха водили този спор. — Обожавам косата ти.

Сега, на дневна светлина, забеляза, че естественият й кестеняв цвят е изпъстрен с руси кичури.

Зоуи доби доволен вид, макар и леко притеснен.

— Направих го заради теб. Не исках да се чувствам като старата пралеля, която живее на някакъв си остров. Знаех, че когато пристигнеш, ще си самото съвършенство — помълча, после добави: — Прекрасна, но и изморена.

И отново стана сериозна.

— Чисто физически боли ли те нещо друго, освен краката и ръката ти?

Всъщност Джулия имаше чувството, че е била блъсната от камион. Но нямаше намерение да се оплаква.

— Жива съм. Как мога да мрънкам за някакви си болежки? — при това напомняне стомахът й се преобърна. — Знае ли някой защо онази морава моторница се вряза в нас?

— Още не. Преди малко са намерили тялото на Арти. Съдебният лекар ще направи аутопсия на трупа.

— Мислиш ли, че е бил пиян?

— Не знам.

— Колко са намерили?

— Трима. Капитанът на „Амелия Селест“, приятелят ми Евън Уолш и Грейди Барц, който работи при местния прекупвач на риба.

Джулия докосна с ръка рамото на леля си, но бързо се дръпна.

— А бащата на Ноа Прайн?

— Още не.

— Двамата с Ноа бяхме единствените на носа. Всички в задната част на лодката са загинали, с изключение на онова момиче.

— Кими.

— Да.

Телефонът звънна. Джулия го погледна със страх. Зоуи вдигна, макар да изглеждаше също толкова притеснена кой може да се обажда, колкото и племенницата й.

— Да? — само след секунда въздъхна и вдигна очи. — Знам, че трябва да водиш разследване, Джон, но не може ли да почака? — помълча малко. — Тогава по-късно. Дай й възможност да си почине. Така ще ти е по-полезна.

Зоуи любезно приключи разговора и се обърна извинително към Джулия:

— По някое време ще трябва да разговаряш с него. Най-напред обаче звънни на Монти.

Джулия се обнадежди.

— Обаждал ли се е?

С разбиране в погледа, Зоуи поклати глава.

— О! — надеждата й помръкна. — Е, разбира се, предполагам, че не е — опита се да разсъждава разумно в опит да намали разочарованието си. — Той не знае за катастрофата, а и се бяхме разбрали аз да му звънна. Права си. Така трябва да направя.

— Онова, което той би трябвало да направи — внимателно подсказа Зоуи, — е да ти звънне на теб, защото е притеснен, че не си му се обадила.

Джулия се усмихна насила.

— Е, не го е направил. Затова по-добре аз да се обадя.

Протегна ръка. Когато Зоуи й подаде телефона, тя излезе с него на верандата, като пътьом набираше домашния си номер. Вратата с мрежата против насекоми се затръшна зад гърба й. Седна на един люлеещ се стол и опря телефона до ухото си.

Той вдигна след третото позвъняване, изглеждаше сънен.

— Да.

Джулия веднага се притесни.

— Монти. Здравей. Спеше ли?

Вече би трябвало да се приготвя за работа.

— Снощи си легнах късно — отвърна той с тон, който предполагаше, че преувеличава. После продължи: — Тъй като теб те няма, реших да остана по-дълго в офиса. С няколко колеги отидохме на вечеря, после аз се върнах да поработя. Не съм сигурен… може и да се разболявам от нещо… настинка или грип. Чувствам се скапан. Мисля да остана в леглото още малко.

— Добре би било — съгласи се Джулия, понеже фактът, че Монти смята да остане да спи до късно, вместо да хукне към офиса си да провери стоковата борса в Токио, беше нещо абсолютно необичайно за него. — Да нямаш температура?

— Не. Просто съм уморен. Какво става с теб?

Джулия се загледа в поляната отпред. Мъглата обвиваше горните клони на дъбовете; жълтите петънца в зелената трева напомняха за лютичета; наблизо кротко пасяха овце и само нарядко се чуваше блеене. Успокоена от гледката, тя успя да разкаже на Монти за катастрофата, без да се разплаче.

Когато привършваше с разказа си, той вече изглеждаше напълно буден.

— Ако се съди по гласа ти, си добре.

— Жива съм, за разлика от други хора. Все още дори не знаем колко са били.

— Всичко ли изгуби? Дрехи, документи… всичко? Може би ще успеят да извадят нещо от водата. Още тази сутрин ще се обадя за кредитните карти и ще ти изпратят нови. Може обаче да се наложи да закрият номера на сметката ни и да ни издадат нови карти, защото, ако водолазите не намерят чантата ти, а след два-три месеца някой рибар попадне на нея, може здраво да ни ощети.

— Не ме притеснява…

— Колко точно пари в брой имаше?

— Хиляда долара.

— Толкова много. И защо?

— Нали ти ми каза да изтегля толкова. Щеше сам да го направиш вместо мен, не помниш ли? Но после не намери време.

Не бе имал време и да си остави смокинга в химическото чистене, да си купи ножчета за самобръсначката, нито да купи книга за свой клиент, който лежеше в болница — и вчера на закуска й бе казал да свърши всичко това, макар тя дни наред да го бе молила да я остави да свърши каквото трябва предварително, така че да може да тръгне преди девет. Ако го бе направила, нямаше да изпусне ферибота си.

— И фотографското ти оборудване — продължаваше той, сякаш изобщо не я беше чул, — апаратите и уредите в онази чанта струваха цяло състояние всички подаръци, които съм ти правил през последните три години. Беше се записала на курс при онзи фотограф Химел.

— Хемъл — тихо го поправи тя. Вдигна, поглед и видя Зоуи, която бе дошла с две чаши чай.

— Нали най-вече затова отиде там — говореше Монти, — за да изкараш курса при него, но даже и да извадят чантата, фотоапаратът „Никон“ ще е съсипан — в тона му се промъкна примирение с фактите. — Трябваше да застраховаме оборудването. Човек трябва да преценява ситуацията с отговорност. Да съпостави цената на вещите и стойността на застраховката. О, боже, наистина направих грешка.

— Монти — ужасена извика Джулия, — говори се, че девет души са мъртви!

— Е, слава богу, ти не си! И добре, че си изтървала предишния ферибот. Ако бяхме изгубили и колата, щеше да е лошо.

Тихо, изтъквайки фактите, Джулия каза:

— Ако бях стигнала навреме за предния ферибот, изобщо нямаше да катастрофирам.

— Колата е застрахована. Все така става, нали? Всъщност, много жалко. Ако колата бе потънала, можеше да си вземем нова.

Джулия впери поглед в Зоуи, която седеше на верандата, облегната на една от колоните. Да вика и крещи не бе в стила й, но сега едва се сдържаше да не реагира така, толкова беше ядосана на Монти. Моли бе почувствала трагедията на случилото се. Монти изобщо не разбираше.

Почувства се далечна, сякаш нищо не я свързваше с него. За съжаление чувството не й бе непознато.

Докато размишляваше за всичко това, той бе продължил да говори. Сега осъзна, че вече е спрял.

— Извинявай, какво каза? — попита тя.

— Чудех се — предпазливо повтори той, — дали ще се върнеш у дома.

Ако бе й казал нещо мило — че вече му липсва и наистина му се ще да си е у дома или дори, че смята, че за нея би било по-добре да е в Ню Йорк след всичко станало, тя може би щеше да се замисли. Но не чу нищо такова. Затова каза:

— Искам да изчакам, докато приключи издирването. Тук са семействата на загиналите. Чувствам се задължена пред тях.

— За какво? Не си виновна за инцидента. Нямаш нищо общо с това.

— Добре, нека да не е задължение. Усещам се свързана с тези хора.

— Добре. Има логика — съгласи се той малко по-бодро. — Колкото и да е лесно да хукнеш към дома, вероятно е по-добре да не го правиш. Нещо като да яхнеш отново коня, който те е хвърлил от гърба си. Да се качиш на колелото, след като си паднал от него. Е… смяташ ли да останеш там цели две седмици, както бе планирала предварително?

— Поне толкова — отвърна Джулия. Усети, че той би желал това.

— Всичко ще е наред — увери я съпругът й. — Важното е да се съвземеш от травмата на преживяното. Зоуи може да ти помогне. Още утре ще ти изпратя пари и кредитни карти. И нов мобилен телефон. Все пак нали си плащаме за услугата, независимо дали го използваш или не. Искаш ли да ти пратя и дрехи?

Тя погледна венчалната си халка. Представляваше дъга от сапфири и диаманти върху платинена основа и подхождаше на годежния й пръстен, който бе оставила в Ню Йорк. Беше прекалено голям за Биг Сойър, много по-показен, отколкото й се щеше на Джулия. Но Монти си бе такъв — обичаше големите жестове и показността. Потръпна само като си представи кои дрехи би могъл да избере от гардероба й.

— Не — каза тя. — Винаги мога да си купя нещо тук.

— Ключовете за колата! — възкликна той. — Къде са те?

— В ръчната ми чантичка.

— На дъното на океана. О, господи. Добре, ще ти изпратя другия комплект заедно е парите. Какво друго?

Джулия не се сещаше за нищо. Животът и в Ню Йорк бе много далеч от този остров, тази веранда, от този люлеещ се стол.

— Обади се на родителите си, Джулия — нареди Монти. — Няма да е хубаво да прочетат за това във вестника, преди да са чули гласа ти. Ще кажеш ли и на Моли?

— Да — нямаше смисъл да му казва, че вече го е направила. Монти просто искаше да знае, че ще се погрижи за това, за да не се налага той да го прави.

— Добре. Знаеш ли — размишляваше на глас той, — сигурен съм, че част от онова фотографско оборудване се покрива от застрахователната ни полица за домакинството. Ще звънна да проверя.

— Чудесно.

— Значи трябва само да се попечеш на слънце и да си починеш. Жалко за курса ти, но все пак можеш да се порадваш на ваканцията си.

— Аха.

— Ами, добре тогава. И бъди внимателна.

— Да.

— Чао.

Тя прекъсна връзката с натискане на бутона и пусна телефона в скута си. С приключването на разговора усети някаква всепоглъщаща празнота. Не можеше да разбере как двамата с Монти се бяха озовали на противоположни позиции, след като бяха прекарате заедно дели двайсет години. Предполагаше се, че с времето съпрузите започват все повече да си приличат, а не да се различават един от друг. Но той си нямаше и представа какво изпитва тя, след като е преживяла подобен инцидент. И което бе по-лошо, явно не го интересуваше. Притесняваше се за парите. Докато тя се тревожеше за изгубения човешки живот.

— Какво става? — внимателно попита Зоуи.

Джулия вдигна поглед, после затвори очи и облегна глава назад в стола си.

— Не съм сигурна.

— Изненадах се, че се съгласи да дойдеш тук за две седмици. Не вярвах, че Монти ще те пусне.

Тя вдигна крака, пъхна ги под халата си и опря чашата си на коляно.

— Нямаше нищо против. Предполагаше се, че курсът ще трае две седмици. Сърцето му се къса заради изгубения фотоапарат.

— А на теб?

Джулия я изгледа намръщено.

— Идеята бе повече негова, отколкото моя. Поисках просто цифров фотоапарат. Той реши, че се интересувам от фотографията с главна буква. Помислих си, че го прави с добри чувства, затова му благодарих, когато ми купи фотоапарат „Никон“, а после ми взе триножник, увеличителни стъкла, макро лещи и тогава вече беше късно да му кажа, че не искам подобни неща.

— Той е егоцентричен човек — отбеляза Зоуи.

Джулия не отговори. Остави чашата си с чай настрани, скочи на крака и отиде до перилата.

— Къде е станала катастрофата? В коя посока?

Зоуи посочи вляво от нея.

Джулия се опита да зърне океана, но заради короните на дърветата не можеше да види нищо.

— Мислиш ли, че са намерили и други?

— Ще намерят. Водата там не е особено дълбока — само около шест или седем фатома, това е около дванайсет метра.

Опита се да си представи океанското дъно на дванайсет метра. Видя само мрак, осеян със зловещи останки. Как оцелях тъкмо аз? — озадачено се питаше тя.

Не изпитваше вина, по-скоро не можеше да повярва. Това, че се намираше при носа на лодката, бе чист късмет.

Ако бе стигнала на кея само десет минути по-рано и бе седнала в задната част или ако вълнението бе по-силно, или ако връхлетялата ги моторница бе само мъничко побърза, изходът щеше да е съвсем различен за нея.

— Един от мъжете на кърмата ми предложи мястото си. Онзи с жената и… — тогава се сети, — … и бебето — спря ужасена. — Те имаха бебе.

— Кристи — тъжно се съгласи Зоуи. — Тъкмо бе навършила една годинка. Имат и още две деца, на три и пет годинки.

Джулия усети болка в сърцето си.

— Ами Арти Джоунс?

— Той има четири.

— Някой от другите има ли деца?

— Грег Хорнсби, капитанът. Той има две.

Опитваше се да си представи осемте деца, чийто живот завинаги ще бъде променен, когато телефонът в ръката й иззвъня. Стресната, тя едва успя да го подаде на леля си.

— Ало?… Кой е?… И защо мислите, че тя е тук? — Зоуи погледна Джулия с нарастващ гняв. — Съжалявам, тя не иска да разговаря с пресата. Ако имате въпроси, обадете се на началника на полицията. Номерът му е… — гласът й заглъхна. Отдалечи слушалката от ухото си, изгледа я ядосано, после я пусна надолу. — Затвориха. И това ми било възпитание. И то журналист от „Ню Йорк Таймс“.

Джулия се сепна. Тъкмо щеше да попита защо от „Ню Йорк Таймс“ са решили да звънят тъкмо у тях, когато нещо в изражението на Зоуи й подсказа отговора.

— Монти? — попита вместо това тя и издиша накъсано, сякаш я бяха ударили в корема. — Не си е губил времето, просто се е обърнал и е набрал номера! Как е могъл? Много добре знае колко държа на дискретността.

Зоуи не каза нищо, но в очите й още се четеше гняв.

— Искал е публично внимание — реши Джулия. Монти все се стараеше да се покаже пред хората.

— Щели са да споменат и неговото име в статията.

— Това е извратено! — Джулия отново се разтрепери.

Зоуи внезапно скочи на крака. Пресегна се през вратата към кухнята и измъкна чифт работни обувки с дебели дървени подметки.

— Обуй тези.

Щом Джулия ги нахлузи, тя я поведе по задното стълбище, покрай къщата към обора. Пътеката бе широка и добре отъпкана, макар тревата от двете й страни да се нуждаеше от косене. Въздухът бе хладен и влажен, което бе добре дошло за бушуващия им гняв.

Джулия не задаваше въпроси. Нито се дръпна, когато стигнаха до вратата на обора. Обикновено не се прехласнато по подобни неща. Бяха я възпитали с убеждението, че животните в обора са мръсни и пренасят зарази. При предишните гостувания й стигаше да ги зърне отдалеч, и то по-скоро от уважение към леля си, отколкото заради искрен интерес.

Зоуи дръпна вратата и я отвори широко, но и без това имаше достатъчно светлина. Отворите в стените, където някога конете бяха подавали главите си навън, за да подишат чист въздух, сега бяха закрити с мрежи. Такива имаше и на капандурите на покрива. На всички имаше подвижни капаци, които можеха да се затворят при лошо време.

— Нощем затварям вратите — обясни Зоуи, — защото, ако искаш вярвай, но в гората има лисици. С удоволствие биха си похапнали от моите хубавци.

Нейните хубавци бяха започнали да издават тихи звуци, но едва когато се приближиха, Джулия видя какво правят. Огромна част от обора, включително и някогашните ясли за конете, бе заета от клетки. Бяха разположени по две една върху друга, а някъде и по три. Във всяка май имаше по един заек и много от тях сега бутаха с нослета различни части от клетките си — някои мрежите, други купичките си за храна, а някои и тръбичките на бутилките с вода.

Джулия се стресна. И по-рано бе виждала зайците, но само от вратата. Тогава бе зърнала малко козина и си бе припомнила зайчето, което Моли бе донесла у дома от училище, за да се грижи за него един уикенд, когато бе в първи клас.

Сега, отблизо, Джулия дори не би познала, че тези същества са зайци, ако не знаеше, че Зоуи ги отглежда. Дългите заешки уши, очите и потръпващите им нослета се губеха в облак от козина. Повечето топчици бяха бели, но имаше и бежови, сиви или черни. Някои бяха с лилав оттенък. Други — пъстри.

— Добро утро, сладурчета — поздрави с гальовен глас Зоуи и обясни на Джулия — Английските ангорски зайци са най-дребните. Може и да ти се струват едри, но всичко е само козина. Най-големите ми животни рядко стигат до четири килограма — тя се приближи до една от клетките, отвори я и бръкна вътре. Пъхна едната си ръка под корема на заека, другата сложи върху ушите му, вдигна го и го гушна до себе си. — Обичат усещането за затворено пространство, което изпитват, когато сложиш ръката си отгоре върху ушите им. Това е Гретхен — представи тя животното. — Гретхен, кажи здрасти на Джулия.

Заекът не каза нищо, разбира се. Джулия даже не можеше да разбере дали гледа към нея, тъй като очите му бяха скрити под изобилие от козина.

Зоуи занесе заека до една работна масичка. Плотът й бе квадрат със страна около четиридесет сантиметра и бе застлан с мека постелка. В единия му край имаше затворено отделение, малко по-високо от масата. Другите три страни бяха оградени от дървени летвички на височина около седем сантиметра.

— Седни — нареди Зоуи и с брадичка посочи на Джулия един стол до масата.

Тя едва бе успяла да седне и заекът се озова в скута й.

— Трябва да им сложа храна и прясна вода — каза леля й. — Искам да подържиш Гретхен, докато свърша. Сложи едната си ръка тук — показа й тя, като вдигна ръката си от ушите на заека и сложи там ръката на Джулия, — а другата тук, до гърдите му, за да не скочи.

— Хапе ли? — попита Джулия, леко притеснена.

— Не. Тя е моето терапевтично зайче. Една приятелка живее тук с баба си, която е на деветдесет години и страда от тежка форма на деменция. Може да вика и крещи само секунди преди това, но щом сложа Гретхен в скута й, се успокоява. Мигновено.

— Може чисто и просто да я е страх — каза Джулия полу на шега.

— Ти това ли изпитваш?

Всъщност, не. Като се пребори с притеснението си, тя бе заинтригувана от топлината и мекотата на козината на животинчето. Не забеляза никаква мръсотия. Нямаше буболечки, никакви сплъстени косми, нито миризма, а само разкошна мека козина. Усети се, че леко гали заека по ушите, които сега ясно можеше да различи. Отначало движението на ръката й бе боязливо. Но животното явно нямаше нищо против, затова тя стана по-смела.

— Така добре ли е? — попита леля си.

— Идеално. Много й харесва. Ти си истински природен талант.

Джулия не бе сигурна в това, но се окуражи, когато забеляза, че заекът се поотпусна в скута й. Зарови пръсти по-дълбоко и започна да реши меката като пух козина. След минутка наклони главата на Гретхен настрани и приглади козината й достатъчно, че да види очите й.

— Здрасти — прошепна тя.

Животното я погледна, после извърна поглед. Този простичък жест й напомни за Кими Колела, но този път споменът не я накара да се разтрепери цялата. Наистина се чувстваше по-спокойна, докато държеше малкото зайче. Затова остана така, галеше ушите му — първо едното, после другото — решеше с пръсти козината му и следваше извивките на тялото му с плавни, нежни движения. Усети, че диша по-леко, отпуска се все повече и дори обърна заека настрани, за да му види нослето.

Наистина имаше заешко носле. Не беше съвсем розово, но потрепваше.

— Колко от тези животинки имаш? — попита тя Зоуи.

— Сега ли? Двайсет и три възрастни и двайсет и пет малки.

— Малки ли? — Джулия вдигна очи. — Не виждам малки никъде.

— Виждаш ли онези дървени кутии в някои от клетките? Това са гнезда. Бебетата са вътре.

— Как се побират?

Зоуи се засмя.

— Ами, мънички са, Джулия. Ела, ще ти покажа.

Отвори една от кутиите и бръкна вътре.

— Ела, сладурче — помами тя.

Затвори отново клетката и занесе малкото животинче на Джулия. Макар да го държеше с двете си ръце, то можеше да се побере и само в едната.

Джулия затаи дъх от удоволствие. Малкото бе чисто бяло, с мънички уши, очи и носле.

— Колко е голямо?

— На три седмици е. Тъкмо започва да се окосмява.

— Но то повече прилича на заек, отколкото онези, големите.

Зоуи се засмя весело.

— Повече прилича на заек, отколкото на захарен памук, нали? Така е. Скоро ще му порасне козина — и по ушите, и по муцунката — едно малко краче се промуши през пръстите й. Тя го премести леко, за да го хване по-здраво. — Този сладур е водещият в котилото си. Най-голям е от всички.

— Откъде знаеш, че е мъжко?

— Проверила съм пола му.

— О! — Джулия не бе готова да пита как се прави това. Сега и двете задни крачета се провряха навън. — Много е жизнен и енергичен.

— Ако не беше такъв, щях да се притесня. Всъщност силните им задни крака са единственото средство за защита на ангорските зайци. Ако те ритне някой здравата, ще го усетиш. Няма да повярваш колко са бързи.

— Двайсет и пет бебета?

— Четири котила по пет, седем, пак седем и шест малки съответно — изреди Зоуи, като с поглед посочваше в коя клетка се намират. — Зайците ми са с много добра раждаемост, защото природата тук е идеална за тях. Температурата е точно колкото трябва — никога не е прекалено горещо, което би означавало направо смърт за ангорските зайци, при толкова много козина. Ангорската вълна е седем пъти по-топла от агнешката. Ако стане над 24°С, започват да се задъхват. Между седем и тринайсет градуса е идеално за тях. Много рядко, през някоя много студена зима, се налага да слагаме и допълнителни печки, но стените на обора пазят от вятъра, а и океанският въздух винаги е по-умерен, отколкото на сушата. Отворите с мрежи осигуряват проветряването, което им е нужно. Дай им сянка и ветрец и са доволни.

— Откъде си научила всичко това? — попита Джулия, защото при предишните си гостувания не бе видяла колко мащабен е бизнесът на леля й. Вярно, че гостуванията бяха кратки, откраднати мигове, когато Моли й служеше като оправдание, за да идва тук. Да, вярно, че Зоуи междувременно й пращаше по някоя и друга вест по електронната поща. Но Джулия изобщо не си бе представяла, че работата й е толкова сериозна.

Зоуи върна малкото в клетката му.

— Чела съм много книги. Гостувах на хора, които отглеждат зайци. Имах една приятелка в Роуд Айлънд, Каролайн Елис, която отглеждаше ангорски зайци и ми оказа огромна помощ, когато започнах. Сега имам неколцина познати, с които непрекъснато си общуваме в интернет, но в крайна сметка… — тя затвори вратата и се върна обратно. — … всичко е резултат от опита и грешките. Започнах с малко животни, докато усвоя основните неща. Работата е там, че няма два зайчарника, които да са напълно еднакви. Например климатът тук е уникален. В някои отношения зайците са като цветята. Едно цвете може да се развива чудесно в оранжерията, а после да повехне и да загине, когато го вземеш у дома, защото светлината не е подходяща или не го ториш правилно, или пък котката дъвче листата му — погледна към вратата на обора и в гласа й прозвуча удоволствие. — Тъкмо затова не се занимавам със саксии с цветя у дома, нали така, Нед?

Нед бе котаракът й. Беше едър и черен и ако Зоуи не беше го посочила, спокойно би могъл да се скрие в сянката на вратата.

— Имай предвид — продължи Зоуи, — че и Нед може да изяде тези мъничета, ако ги оставя на пода. Ще ги помисли за плъхове.

— А може ли да нарани възрастните зайци? — попита Джулия. Котаракът определено бе по-едър от Гретхен.

— Не. Свикнал е да ги възприема като приятели и всъщност ги защитава. Може и да не е по силите му да хване някоя лисица или миеща мечка, но ще вдигне достатъчно силен шум, че да ме събуди и аз да дотичам — погледна към най-близките клетки. — Трябва да се заема с почистването.

— Нека ти помогна — предложи Джулия. Съществото в скута й бе толкова сладко. — Покажи ми какво да правя.

Леля й се усмихна, изненадана и заинтригувана.

— Това същата жена ли е, която три седмици не ми отговори, когато за пръв път й писах, че ще купувам зайци?

Джулия протестира:

— Нямаше ни в града през две от тези три седмици, а като се върнахме в апартамента, вече нямаше отопление и трябваше да отседнем в хотел. Нима съм ти казвала да не купуваш?

— Не, но и никога по-рано не си предлагала да ми помогнеш с тях.

— Никога досега не ми се случвало да се отърва на косъм от смъртта.

— И какво общо има едното с другото?

— Ами, като начало, Тод Слокъм — изтъкна Джулия. — Ако той беше тук, ти нямаше да вършиш всичко сама.

Раменете на Зоуи се отпуснаха.

— Не го направих вчера, защото си мислех, че ще бъде тук днес. Трябва да се отбия до дома му. Може просто да е болен.

— Аз ще поработя тук, докато се върнеш.

— Може би по-късно. Обади ли се на родителите си?

Джулия поклати глава.

— На твое място бих го направила. Няма как да разберем какво е казал Монти на репортера от „Таймс“. Не смятам, че е хубаво да им се обади пръв някой журналист. Ще ги заболи.

— Тях ли ще ги заболи? — извика Джулия. — Знаеш ли колко ме подкрепят те напоследък?

— Проблемът е в Джанет. Не в баща ти.

— Но болката е все същата.

— Знам — каза Зоуи. — Преживяла съм го.

Джулия отново започна да гали Гретхен. Когато проговори отново, гласът й бе по-спокоен.

— Знам, че си го преживяла.

— И именно затова — тихо продължи Зоуи, — не мога да се обадя вместо теб. Бих направила всичко друго. Но не и това.

Едва ли не от раждането си Джулия знаеше, че Зоуи е черната овца в семейството. По онова време обаче Зоуи и Джанет все още си говореха. Не знаеше какво бе предизвикало окончателния разрив между двете, а само че нещо се е случило, когато тя бе на петнайсет. Известно време дори се обвиняваше, че дразни майка си с прекалената привързаност към леля си. Баща й я бе уверил, че случаят не е такъв, но не й бе дал друго обяснение в замяна и тя бързо бе разбрала, че темата е прекалено болезнена, за да я разнищва.

Сега тя каза тихо:

— Не разбирам майка си.

Зоуи въздъхна.

— С малко повече късмет, тя ще е тръгнала за работа и Джордж ще вдигне телефона.

 

 

На Джулия не й трябваше късмет. Джанет неизменно тръгваше за работа преди осем. Твърдеше, че този един час, преди останалите от персонала да пристигнат, е най-продуктивният за целия ден, а коя бе Джулия, че да оспорва това? Джанет бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района на Балтимор и носеше отговорност за милиони долари, набирани в помощ на хората в неравностойно положение. В живота не можеше да има по-важна цел, така бе възпитана Джулия и още докато бе на дванайсет години, а братята й на пет и на седем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, съкровище? Погрижи се Марк да си облече якето.

Или: О боже, забравих! На Джери му трябват курабийки за училище. Във фризера имаме готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали Джулия?

При това не ставаше дума да помага на братята си само сутрин. Джулия често бе в ролята на майка им и вечер.

Оставила съм кутия със замразено задушено на плота. Ако го сложиш в тенджера, когато се върнеш от училище, и включиш газовия котлон на слаб огън, можем да вечеряме веднага щом се прибера.

Или: Ако Марк се върне у дома със зелени петна от трева по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще простра, но би било добре да се почне по-рано. Трябва му чиста за утре.

Как би могла да възрази Джулия? Как би могла да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Джанет оценяваше високо усилията й. Ако не кажеше: Ти си най-добрата дъщеря на света, Джулия, и аз съм много щастлива жена, тогава казваше: Момчетата те слушат. Джулия, имаш подход към тях, или пък: На приятелката ми Мари й е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Джулия направо разцъфтяваше от похвалите. Превърна се в най-добрата домакиня, най-страхотната готвачка, най-чудесната помощница. Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, понякога се питаше дали не са я използвали повече от необходимото.

— Ало? — чу предпазливия глас на баща си.

Джордж бе съвсем друга работа, толкова различен по характер от Джанет, че Джулия често се бе питала какво изобщо ги е събрало заедно. По професия счетоводител, баща й бе затворен и стеснителен човек. Традиционалист, предпочитащ тъмносини костюми и изгладени спортни дрехи, той заставаше изцяло зад прищевките на Джанет, но също така подкрепяше и Джулия.

Сега, като чу гласа му, тя усети прилив на топлота.

— Аз съм, татко. Слава богу, че те хванах, преди да излезеш. Трябва да ти кажа…

— Моментът не е удобен — прекъсна я той. — Майка ти има главоболие. Закъснява за работа.

Джулия мигновено се разтревожи. Майка й бе в добро здраве, но все пак бе на шейсет и четири.

— Главоболие ли?

— Просто е напрегната — каза той и добави шепнешком, — и никак няма да й стане приятно, ако види името на Зоуи, изписано на телефона.

Джулия се почувства смъмрена.

— Нямах друг избор. Това е единственият телефон, с който разполагам. Снощи преживях нещо ужасно.

— Ей сега идвам, Джанет — извика той, после продължи безлично, с най-невинно любопитство, сякаш си приказваше с приятел, — може ли да ти звънна по-късно?

Джулия не бе някой от приятелите му. Беше му дъщеря и се нуждаеше от утеха.

— Стана катастрофа.

— Каква катастрофа?

— С лодка. Бях на ферибота…

— Ранена ли си?

— Като по чудо — не. Но…

— Слава богу. Слушай, скъпа — тихичко се обади баща й, — ще ти се обадя по-късно. Точно сега трябва да приготвя на майка ти чаша чай. Има важна среща в десет часа. Ще се опитам да й помогна да стигне навреме. Никак няма да е добре, ако я пропусне. Доскоро, Джулия.

Затвори телефона, без да каже и дума повече.

Джулия не бе толкова бърза. Вцепенена, остана да държи слушалката във въздуха, осъзнала едва сега колко много й се ще да си поприказва, и то не само с Джордж, а и с Джанет. Родителите й бяха дали живот. Снощи едва не го бе загубила. Не можеше да се сети за друг по-подходящ човек, който би могъл да я утеши.

Всъщност липсваше връзка. Именно това бе усещането й, докато бавно връщаше слушалката на мястото й. Липсваше истинска връзка. И не ставаше дума само за разговора с родителите й, дори и не само за Монти. Тя не се чувстваше свързана с нищо в онези места, всяко от които бе наричала свой дом. Сякаш катастрофата бе издигнала бариера между миналото и настоящето, сякаш от водата се бе появила някаква стена и сега разделяше двата свята.

Досега бе смятала, че ако някой може да я върне обратно към корените, това са родителите й. Явно бе сбъркала.