Барбара Делински
Три желания (5)

Пета глава

След внезапното завръщане на Брий у дома Том не можеше да си намери място. Всеки път, когато минаваше край къщата й, отпред стоеше различна кола. Разговорите в закусвалнята се въртяха около това кой кога седи при нея, кой кога й готви, кой кога й чисти. Пряко или косвено почти всеки в града взимаше някакво участие.

За пръв път от години Том се замисли за собственото си родно градче, също тъй малко и напомнящо Панама. Едва сега започваше да го оценява. Като човек, живял в големия град, като един от онези, които бяха вечно заети или прекалено обсебени от себе си, за да се интересуват от съседските проблеми, и почувствал болката от изолацията през онези последни месеци там, сега сплотяването на Панама около Брий стопляше сърцето му. Беше изготвен график, който да гарантира, че поне през тези първи дни тя няма да остане сама.

Никой не го помоли да се включи. Така че той се приближи към групичката около Флаш, която доуточняваше графика. Джейн Хейл познаваше Брий от детинство, Лий Ан Конти работеше с нея от години. Доти Хейл и Ема Макгрийви, и двете от по-възрастното поколение, бяха представителки на града. Лиз Литъл бе просто приятелка.

— Бих искал и аз да се включа — каза Том. — Чувствам се отговорен, задето Брий се нуждае от помощ.

И шестимата го удостоиха с погледи, сред които имаше и предпазливи, и хладни — отрезвяващо преживяване за човек, който някога бе притежавал способността да очарова една стая със самото си влизане.

— Благодаря — изрече Ема с рязка усмивка, — но можем и сами да се справим.

Том очакваше отказа, но той не го възпря.

— Бих искал да ме считате за един от вас.

Ема погледна избледняващата синина около окото му и зловещия белег под него.

— След половин година? Едва ли. Освен това, не се нуждаем от помощ. Всичко сме уредили.

— Всичко, освен нощите — каза той, докато Ема се канеше да изключи Том от разговора.

Беше дочул достатъчно, за да знае докъде са стигнали.

— Все още работите по този въпрос. Аз мога да помогна.

Ема докосна с пръсти късия перлен гердан на шията си.

— Няма да знаеш какво да правиш.

— Брий твърди, че той знае — каза Джейн тихо.

Доти я изгледа навъсено.

— Какво има за правене в една болница? Говорим за помощ вкъщи.

— Мога да се оправя — каза Том.

— Умееш ли да готвиш? — попита Лиз.

Ема махна с ръка.

— Няма да се наложи. Имаме много храна.

— Добре ще е, ако може да отопли къщата.

Ема се опита да поклати глава.

— Няма значение. Не може да стои при Брий.

— Защо не? — осмели се да каже Джейн.

— За Бога, дъще — избухна Доти, — как можеш изобщо да питаш? Той сам го каза. Отговорен е за състоянието.

— Вината не е негова — намеси се Флаш. — Брий не го обвинява.

— И все пак — настояваше Доти, — самото му присъствие ще навява лоши спомени.

— Той е прочут — рече Лий Ан и погледна Том любопитно.

— По-скоро оплют — изсумтя Ема. — За Бога, Лий Ан, цяла седмица Доти размахва онези статии пред очите ти.

— Нима наистина искаш Брий да прекара нощта в компанията на един женкар? — попита Доти.

— Предполагаем женкар — поправи я Том. — Това, че таблоидите обичаха да пишат за мен, не означава, че всичко, което твърдят, е истина.

Доти подмина забележката му.

— Не можеш да стоиш при нея. Не е благоприлично.

— Защо? — попита отново Джейн.

— Защото… е… мъж.

— Както и Флаш — каза Лиз, — но той ще остава нощем.

— Брий ми е като сестра — обади се Флаш. — Познавам я от години.

— Също като теб — обърна се Доти към дъщеря си. — Ти си егоистка, защото искаш той да свърши твоята работа.

— Изобщо не е така. Наистина искам да помогна. Всъщност спя по-добре в нейната къща, отколкото в нашата. Ти се будиш непрекъснато.

— Да съм ти казвала да ставаш с мен? Не. Не съм виновна аз, че спиш толкова леко, та и най-малкият шум те стряска. За Бога, Джейн. Аз съм твоя майка. Оплакваш се от мен, оплакваш се от Брий…

Том забеляза, че Джулия Дийн ги наблюдава от едно сепаре. Имаше измъчено изражение, сякаш искаше да се включи в групата, но не смееше. Предвид хладния начин, по който го бяха посрещнали, Том не я винеше. Предвид начина, по който Доти бе скастрила Джейн, наистина не я винеше.

— Работата е там — намеси се той, за да прекрати кавгата, — че през деня всички вие имате работа. Аз нямам. Ако искам, мога да спя през цялото време. Лиз, виж себе си. Ти не можеш да спиш през деня. Имаш три малки деца.

— Но аз обичам Брий — отвърна Лиз. — Всеки път, когато заминем извън града, тя се грижи за нашите котки и отказва да вземе пари. Задължена съм й.

— Аз също — рече Том, но Ема вече посягаше към молива и хартията.

— Добре. Тази нощ е Лиз, утре вечер е Лий Ан, Флаш е в неделя, Джейн в понеделник. Аби пожела да вземе вторник, после ще се разменим.

Хвърли тържествуващ поглед към Том, тегли черта в края на списъка и с това се приключи.

Но Том не можеше да остане безучастен. В осем часа излезе от закусвалнята, видя две коли пред къщата на Брий, продължи през бариерата до улицата, на която имаше видеотека, и взе един филм. На връщане, малко след девет, отново мина покрай къщата. На мястото на двете коли бе паркиран събърбъна на Лиз Литъл. Успокоен, че Брий е в добри ръце, Том се прибра у дома и пусна филма. Погледа половин час, изключи видеото и грабна ключовете за колата.

Викторианската къща на Брий приличаше на древно чудовище. Беше грамадна и мършава и това впечатление се подсилваше от разположението й върху възвишението. Пуританска беше едната дума, която би използвал Том, за да я опише, безжизнена другата. В отсъствието на луна, дори приглушената светлина, която се процеждаше през прозорците на долния етаж, не успяваше да разведри мрачния й вид. Къщата излъчваше студенина. Том никога не би я свързал с Брий.

Том изкачи стълбите, прекоси верандата и почука тихо на старата дървена врата. След минута отново почука. Тъкмо се канеше да отиде отзад, когато вратата се отвори.

Очакваше да види Лиз и беше искрено изненадан от появата на Брий. На оскъдното осветление на верандата, с тъмни очи на бледото лице, оградено от тъмна, дълга, влажна коса и тяло, скрито под широкия мъхест халат, тя имаше толкова бездомен вид, че нещо в него се преобърна.

— Здравей — прошепна той. — Не исках да те събуждам. Къде е Лиз?

Гласът на Брий не беше по-висок, но на Том му се стори така поради чисто физическата й слабост.

— На телефона. Едно от децата е болно. Говори с Бен. Протегна ръка и го придърпа вътре, затвори вратата и се облегна на нея. Том не помръдна от мястото си.

— Как се чувстваш?

— Уморена. Непрекъснато идват приятели, за което съм им благодарна. Но ми е трудно да ги спра, когато се разприказват.

— Легни си. Аз ще поговоря с Лиз.

За миг, вдигайки очи към него, тя сякаш щеше да се разплаче и Том въобще не знаеше какво да направи. Искаше да я прегърне, но може би не беше правилно. Вместо това само попита:

— Добре ли си?

Брий преглътна, кимна с глава и се отдалечи от вратата. Том я последва до подножието на витото стълбище и после събра всичко, на което бе способен, за да остане единствено наблюдател, вместо да тръгне редом с нея или дори да я отнесе на ръце. Но вече не бяха в болницата. Обстановката беше различна.

Когато Брий изкачи стълбите и изчезна в коридора, Том се огледа наоколо. Антрето, в което се намираше, беше просторно и водеше към още по-голяма всекидневна. Обзаведени с тъмни мебели с протрита дамаска, и двете помещения изглеждаха уморени. Също като външността на къщата те не подхождаха на Брий.

Гласът на Лиз Литъл долиташе откъм задната част. Следвайки звука, Том се озова в една кухня, която беше стара, но практично обзаведена и чиста. Лиз бе увила телефонната жица около ръката си и с очевидно изчерпващо се търпение казваше:

— Върху челото му. Дръж лентичката на челото му, докато промени цвета си.

Отново замълча.

— Добре, дръж го здраво. Хайде, Бен — примоли се тя, — ти си много по-силен от него. Можеш да го укротиш за две минути.

Послуша малко, прокара ръка през косата си и съзря Том. Задържа погледа си върху него, докато казваше:

— Да, радвам се, че иска да съм при него, но е факт, че не съм.

— Тръгвай — рече Том. — Аз ще остана.

С едно движение на ръката Лиз отхвърли предложението му.

— Не, Бен, няма нужда точно от мен. Нуждае се от един от двама ни, а ти си там. Добре е да знае, че ти можеш да се грижиш за него също толкова, колкото и аз.

Тя замълча.

— Разбира се, че можеш. Ти си прекрасен баща. Освен това, не беше ли това една от главните причини да напуснем предишната си работа и да дойдем тук, така че да можеш да прекарваш повече време с децата?

Последва нова пауза, после смръщване и вик.

— Наистина обичам децата си. Ако мислех, че Джоуи е много болен, щях да съм у дома след минута. Нищо му нямаше, когато тръгнах.

Когато този път Лиз замълча, Том чу Бен да крещи. Лиз ококори очи.

— Каква гадост — рече тя накрая. — Върху тебе? — направи гримаса.

— Добре, скъпи, направи му хладка вана. След десет минути идвам.

Лиз затвори телефона и погледна Том извинително.

— Нали нямаш нищо против?

— Не, ако ти нямаш.

Том разчиташе, че Лиз ще е по-склонна от другите да го приеме. До скоро самата тя бе изолирана.

— Брий си легна. Аз ще поседя тук.

Лиз затършува из чантата си.

— Има храна за цяла армия — каза тя, поглеждайки към завитите в станиол пакети върху плота. — Ще оправя положението вкъщи и ще се върна.

— Няма нужда. Ще стоя тук, докато се появи следващият дежурен.

— Той ще дойде сутринта в десет.

— Чудесно.

Лиз откри ключовете си.

— Останалите ще ме убият.

— Знаеш ли какво — каза Том, — ела в девет, така никой няма да разбере.

Лиз се втренчи в него.

— Хитро.

Том не отговори.

Лиз го погледна и отвори задната врата.

— Наистина ли си писал книги?

Том кимна с глава.

— Колко са на брой?

— Шест.

— Не мога да си представя да напиша една, камо ли шест.

— Значи сме квит. Не мога да си представя как бих чистил повръщано.

Лиз го удостои със скъперническа усмивка.

— Ще дойда утре сутринта в девет. Благодаря.

Том се спря в подножието на стълбището, с ръка върху колоната от махагоново дърво и с поглед, вперен в площадката горе. Все още бе объркан от спомена за готовата да се разплаче Брий. Трябваше да се убеди, че тя е добре. Тръгна нагоре по стълбите.

На площадката беше тъмно. Едва когато очите му привикнаха с мрака, различи три отворени врати. Изпод четвъртата идеше бледа ивица светлина, което означаваше, че е затворена.

Почукването му бе по-скоро като милувка върху дърво, твърде лека, за да събуди Брий, ако тя бе там. Ослуша се за звук, но не чу нищо. Бавно, внимателно, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.

Светлината идваше от малка лампа до леглото. И лампата, и рамката на леглото бяха направени от ковано желязо. Всичко останало беше или бяло — постелите, пердетата, таваните, стените и дървото, или жълто — пръснатите тук-там възглавници, сенките от лампата, килимът.

Спалнята беше по-малка, отколкото той предполагаше, че са останалите стаи в къщата, и бе почти изцяло заета от двойното легло, скрина с чекмеджета и един голям, стар, тапициран стол. Но върху шкафа стояха снимки в рамки, до стола бяха натрупани книги и макар че окачените на прозореца камбанки висяха неподвижно, те придаваха очарование на стаята. Нямаше волани или къдрички, нищо претенциозно или прекалено женствено.

Дори свежите аранжирани цветя върху тоалетната масичка, носещи безпогрешния отпечатък на Джулия Дийн, бяха ярки и неподправени, като Брий.

Юрганът бе навит в долния край на леглото. Тя лежеше, свита върху него с гръб към вратата. Халатът й се тъмнееше на фона на завивките, косата й се открояваше върху възглавниците.

Том безшумно заобиколи леглото и видя, че очите й бяха отворени и тъжни. Те потърсиха неговите и останаха приковани. Когато Том седна на леглото и докосна страните й, тя затвори очи. След миг миглите й се навлажниха. Отново нещо в него се преобърна, сега по-силно, и изведнъж вече нямаше значение, че той не е тукашен, нямаше значение, че сега нуждите й не бяха свързани с необвързващи неща като желирани бонбони, вълнени чорапи или разпечатки от Интернет. Беше без значение, че той може и да навлезе в забранена територия. Не му оставаше нищо друго, освен да я прегърне и да я остави да се разплаче.

И Брий се разплака. Да се облегне на гърдите на Том беше най-доброто нещо, което й се бе случвало през деня. То й позволяваше да прояви малко слабост, създаваше у нея усещането, че дори и да се разплаче, няма да дойде краят на света. Плачът облекчи напрежението, което още от сутринта се натрупваше в гърдите й, облекчи неочакваната за самата нея тъга. Облекчи объркването от завръщането в къща, която беше останала непроменена, в тяло, което беше различно. Облекчи страха й от един свят, в който можеше да се случи всичко и да я остави да се пита кое е истина и кое не.

Но сълзите бяха истински. Както и прегръдката на Том. Плачът й стихна, но Брий вече спеше твърде дълбоко, за да забележи.

 

 

В събота вечерта Лий Ан пристигна право от работа у Брий.

Когато час по-късно Том се появи, приятелят й седеше в мрака умислен на предните стълби. Въпреки че Том беше виждал мъжа много пъти в закусвалнята, бяха се запознали официално само седмица по-рано. Гавин беше механикът, който заяви, че джипът на Том вече е негоден за използване.

— Какво има? — попита Том.

— Нищо — промърмори Гавин.

Том реши, че това е краткият му начин да се оплаче, мина покрай него по стълбите и прекоси верандата. Едва беше почукал, когато Лий Ан отвори вратата, готова за битка. Съзирайки Том вместо Гавин, тя млъкна и неловко погледна към стълбите.

Том се вмъкна вътре.

— Съвпадение в сигналите?

— Не — отвърна явно нацупена Лий Ан. — Той знаеше, че съм обещала да остана тук през нощта. Просто не е особено радостен, че трябва да бъда болногледачка. Присъствието ти няма да помогне. Казах му, че не може да влезе.

— Защо да не може?

Страните й поруменяха, докато търсеше отговор. Том разбра, че става дума за секс.

— Ако си дошъл да видиш Брий — навири брадичка Лий Ан, — тя вечеря.

— Съжалявам. Не исках да ви прекъсвам.

— Не прекъсваш мен. Аз вече съм яла. Просто й правя компания.

Изгледа начумерено Гавин.

— Трябваше да работи в бара на чичо си в Ашмонт, но в последната минута си взел почивен ден. Какво очаква да направя? Вече имам уговорка.

— Брий сигурно скоро ще си легне.

— Но трябва да съм тук, в случай че се събуди и се почувства зле.

— Има ли такава вероятност?

— Не — замисли се Лий Ан. — Каза ми, че снощи е спала добре.

Този път погледна Гавин по-меко.

— Искам да кажа, че тя всъщност няма нужда от мен. Дори не се наложи да нося храна от закусвалнята, тук има в изобилие.

Бързо стрелна с поглед Том.

— Колко време се канеше да останеш?

Том повдигна рамене.

— Десет минути, десет часа. Ти ще кажеш.

Лий Ан отново помисли, после поклати глава.

— Не бива.

Но изглеждаше изкушена.

— Бившата ми свекърва гледа децата. Сигурно вече ги е сложила да легнат. Може и самата тя да е заспала. Ще бъде глупаво да я будя.

Прехапа устни.

— Утре съм на работа. Бих могла да се наспя — добави тя.

Том чудесно я разбра.

Лий Ан погледна колебливо ту него, ту Том.

— Може би бих могла да излезе за малко. Нали и без това ще си тук.

— Разбира се — отвърна Том с невинно повдигане на раменете.

— Искам да кажа, че наистина ще е добре, ако мога да поспя и да се върна по-късно.

— Към колко часа ще дойдеш?

Лий Ан наклони глава и плахо сви рамене.

— Не знам. Един, два, три часа ще е наистина добре.

— Аз спах почти през целия ден, така че сигурно дотогава все още ще съм буден. Взел съм филм. Можем да го гледаме заедно.

— Ами, ако ще гледаш филм, бих могла да поспя повече — рече тя сега поверително. — Например докъм четири-пет часа. Шест би било страхотно. Ще съм тук в седем, без никой да разбере. Брий никога не става преди седем. Не е от ранобудните. Винаги пристига в закусвалнята по обед. Обича да се излежава.

— Значи спокойно можеш да дойдеш в седем.

— Разбира се.

Тя замълча и го изгледа подозрително.

— Наистина ли си разбил сърцето на Къртни Кокс, както пише „Стар“?

— Никога не съм се срещал с Къртни Кокс.

— Добре. Защото ако й беше разбил сърцето, нямаше да ти поверя Брий. Тя е прекалено добра, за да бъде наранена.

Откъм верандата се чу звук. Лий Ан устреми очи нататък, после стрелна с поглед Том. С леко затворнически глас тя прошепна:

— Значи, ако кажа на Брий, че излизам за няколко часа, ти ще ме покриеш, докато се върна?

Том щеше да го направи с радост.

 

 

В неделя вечерта му провървя. Точно когато Том довършваше специалитета си от макарони, на Джили й стана зле и си отиде у дома, а момчето на грила си изгори ръката, Флаш, който бе имал намерение да излезе рано, за да стои при Брий, се вмъкна на празното място срещу Том.

— И без друго щеше да отидеш, нали? — попита той достатъчно тихо, за да не се чува извън сепарето.

Том кимна.

— Можеш ли да останеш там, докато пристигна? Няма да е по-късно от десет часа.

Всъщност беше десет без петнайсет. В десет Флаш вече се бе излегнал на пода пред телевизора в кабинета на Брий и тихо похъркваше.

— Толкова за филма, който мислех, че ще те заинтригува — отбеляза Том, без изобщо да се засяга.

Той с удовлетворение забеляза, че Брий беше бодра, отпочинала и наистина заинтригувана. С всеки изминал ден лицето й все повече възвръщаше естествения си цвят и въпреки че още се движеше предпазливо, състоянието й се подобряваше.

Кабинетът бе единствената стая, освен спалнята със собствения отпечатък на Брий, бе радостно откритие. Изпълнен с голямо, меко канапе и столове, с малка масичка за кафе, върху която Брий твърдеше, че почти винаги вечеря, и лавици с книги, той отговаряше на неговите собствени предпочитания.

Брий отмести очи от филма, колкото да каже:

— Нека му дадем няколко минути и видим дали ще се събуди.

Хъркането се усили.

Брий се наведе от канапето, побутна Флаш по рамото и нежно каза:

— Ш-ш-т.

Флаш обърна глава и хъркането спря. Няколко мига по-късно се възобнови.

Брий хвърли на Том умолителен поглед, който беше толкова сладък, че го накара да се разсмее.

— Не гледай мен — рече той. — Не аз вдигам този шум.

— Защо мъжете правят така? Да хъркаш в легло е едно, но в стая, пълна с хора? Баща ми обичаше да включва радиото във всекидневната и да хърка на фона на музиката. Съсипваше цялото ми удоволствие — тя се наведе.

— Флаш!

Сръга го силно в рамото.

— Събуди се!

За миг Том изпита съчувствие към Флаш, който подскочи замаяно.

— Какво?

— Прибери се у дома — каза Брий топло. — Легни в собственото си легло.

Флаш прокара ръка през лицето си.

— Не. Добре съм. Ще ида в другата стая и ще се изтегна на дивана. Трябват ми само няколко минутки.

— Флаш, това е нелепо. Не е нужно да прекарваш нощта тук. Не е нужно никой да остава тук.

Флаш потърка мястото, където Брий го беше сбутала.

— Много мило от ваша страна. Но сега съм доста по-добре.

— Все още имаш болки.

— Сега са много по-леки.

— Ами ако състоянието ти се влоши? Ами ако се събудиш посред нощ и умреш?

— Няма. Моля те, Флаш. Благодарна съм, че се опитваш да ми помогнеш, но ще се почувствам най-добре, ако се прибереш у дома и се наспиш, така ще мога спокойно да догледам филма. Освен това Том е тук.

Том поизправи рамене, почувства се по-добре, Флаш не беше толкова щастлив.

— Ето защо трябва да остана. Доти ще припадне, ако разбере, че съм ви оставил сами.

— Като че ли той ще ме прелъсти. Хайде, Флаш.

— Няма да ме остави на мира.

— Ти ще й кажеш ли? — попита Брий.

— Аз ли? Не, за бога.

— Е, аз няма да й кажа, Том също. Така че, моля те, прибери се и си легни.

— Гониш ли ме?

— Да.

Брий смекчи срязването с нежна усмивка.

— Уморих се непрекъснато да има хора наоколо. Искам тази къща да си е моя.

— Но Том остава.

— С Том е различно.

— Защо?

За миг Брий се обърка. Том затаи дъх, докато тя търсеше отговора. Най-после Брий вирна брадичка и отбеляза доста логично:

— Том също се възстановява. Той си почива, когато и аз почивам, така че присъствието му тук убива с един куршум два заека. Освен това, ако го помоля, ще си тръгне, без да се засегне. Кротко. Без разправии.

— И аз съм кротък — рече Флаш.

— Зная — усмихна се тя. — Знаеш ли какво наистина ще ми помогне?

— Какво?

— Убеди ги да спрат нощните дежурства. Моля те.

 

 

Когато потокът от посетители намаля, Брий почувства облекчение. Не беше свикнала да я глезят. Някога щеше да копнее за такова внимание. Сега то я задушаваше.

Харесваше й да се изляга на дивана, без да се извинява, че не й се спи, харесваше й да се буди, без да е принудена да се извинява, че повече не й се спи. Обичаше да се разхожда в задния двор, без никой да й казва, че е твърде студено или, още по-лошо, да я придружава и отравя свежия въздух с човешка реч.

Том я разбираше. И той като нея обичаше да приседне върху дънера на някой повален клен и да слуша почукването на кълвача, бухането на бухала, шумоленето на катериците в сухите есенни листа. Когато заговореше, гласът му беше също тъй приглушен, а и вкъщи беше също толкова внимателен. Както в болницата той предугаждаше нуждите й без думи.

Говореше, когато на нея й се говореше, отваряше книга и четеше, когато усетеше умората й, правеше чай, когато тя ожаднееше, ставаше невидим, когато почувстваше нуждата й да остане сама. Не се втурваше да оправя леглото й в мига, в който е станала, не се инатеше, ако филмът, който Брий искаше да гледа, започваше в единайсет вечерта, и й приготвяше закуска от сладък ябълков пай с дебел резен лютиво топено сирене — едно разточително, изключително приятно пиршество, каквото нито един от нейните болногледачи нямаше да й позволи.

Това познанство бе най-необичайното, което Брий бе имала някога. Не говореха за книгите му. Не говореха за сълзите й. Често седяха мълчаливо, всеки погълнат от четивото си, разменяйки случаен поглед и усмивка. Тя знаеше малко за Том, като се изключи онова, което бе чела. Нямаше представа какво очаква от нея и накъде се е устремил. И все пак го чувстваше по-близък заради мълчанието му и заради всички онези безмълвни жестове. Той й носеше успокоение като онова същество от светлина, което все още виждаше в сънищата си. Караше я да се чувства обградена с грижи, дори обичана.

Приказките из града, донасяни й като малки дарове в знак на доброжелателство, твърдяха, че той е опасен, но Брий изобщо не бе усетила такова нещо. Напротив.

Беше толкова съвършен за нея, че изглеждаше нереален. И това бе добре. В онази нощ се беше случило нещо върху операционната маса, нещо, което й нашепваше, че животът е твърде кратък, за да се анализират нещата прекалено много, нещо, което я успокояваше и я караше да вижда, да върши и да усеща неща, които не бяха съвсем разумни.

Така че какво, ако Том имаше цял един друг живот, очакващ го в Ню Йорк? Какво, ако чувствата му започваха и свършваха с вината? Какво от това?

Влюбването в Том не беше разумно. Но със сигурност беше хубаво.