Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (9)

Осма глава

— Ако кандидатствате за работа, госпожице Уинтърс, нямате късмет. Не търся нова съпруга.

Моди все още държеше ръката на Киган. Погледна го с негодувание.

— Ако аз… Ти не… Съпруга ли?

— Но ако си съгласна на нещо неофициално, ще ти съдействам изцяло.

— Страхотно! Аз пък ще ти окажа пълно съдействие да изчезнеш от острова и от полезрението ми! Това достатъчно неофициално ли е за теб? — с един замах на свободната си ръка Моди отвори вратичката на шкафа и взе лекарството. — Просто нямаш представа как се изкушавам да оставя цялата ти ръка да изгние и да ти я ампутират — едва изговори тя. — Без съмнение ти си най-големият… Най-големият…

— Герой?

— Твърдоглавец, който съм имала нещастието да срещна!

— О-о-о, благодаря ти.

Тя изстиска от тубичката малко прозрачен мехлем и я хвърли настрани.

— Ако държиш да бъдеш саркастичен, можеш дяволски добре и сам да се погрижиш за глупавата си ръка! Имам си по-интересни занимания! — всяка дума бе придружена с рязко кръгообразно движение на палеца й по зачервената му длан.

Моди направо кипеше от гняв! Не можеше да си спомни кога за последен път е била така влудяващо ядосана. Или толкова жива, прошепна подсъзнанието й.

Със стиснати клепачи Киган се държеше и се молеше тялото му да не го издаде и ако това все пак стане, тя да не забележи. „Мисли си за студени душове, човече! Не за меки уютни легла, топли податливи тела и дълги фантастични нощи, изпълнени с неземна наслада“, нареди си Рич.

Той отвори очи и погледна сведената й глава. Тя го правеше нарочно! Сигурно беше нарочно, защото никоя жена, била тя и светица, не би могла да бъде толкова наивна!

— Имаш ли поне представа какво причинява на един мъж това? — изръмжа той през стиснати зъби.

— Надявам се, че адски те боли! — изстреля тя с дрезгав гласа, а пръстите й продължиха да мажат дланта му.

Киган дишаше на пресекулки. Направо умираше! Някои негови части бяха студени като лед, други — горещи като жар, която се разпалваше с всеки изминат миг.

— Достатъчно! — тросна се той и измъкна дланта си.

Тя вдигна глава. На една от бузите й имаше сажди и със здравата си ръка Рич посегна, за да ги избърше. Кожата й беше влажна, копринена, порозовяла от вълнение.

— Рамото ти — промърмори тя, но никой от тях не погледна към обгореното място.

Киган преглътна тежко.

— Дреболия. А ти? Има ли места, които имат нужда от внимание?

Моди веднага би могла да му изброи няколко, но бе сигурна, че той няма предвид тях. Или пък имаше предвид точно тях? Каза си, че се държи необичайно, но си го обясни с общото нещастие. Това беше. Защото тя никога не повишаваше глас и ако някой имаше лош нрав, това бе само Киган. След като бяха потушили пожара, той бе спокоен и студен като лед, макар че вероятно изпитваше болка. Него все още го боли, напомни си Моди, а тя се държи като вещица. Този мъж току-що бе спасил дома й от опожаряване, а може би и целия остров. Е, вярно, че той бе този, който ги постави в опасност, но в момента това нямаше значение.

Ръката му все още бе на бузата й. Тя затвори очи и въздъхна.

— Пак викам, нали? Извинявай.

Той я прегърна и я потупа леко по гърба със здравата си ръка. Ако с този жест искаше да я успокои, бе на грешен път. В Моди се надигна… нещо. Ехото на преживяното може би. Или спомена за това, което за малко не се случи между тях миналата вечер…

Би трябвало да се отдръпне, но вместо това се наклони напред и положи глава на гърдите му. Огромна грешка, защото изведнъж се замая от топлината на тялото му, от тежките удари на сърцето, от влажната кожа.

— Моди?

— Не искам… По-добре да…

— Моди, това е лудост! След всичко, което току-що се случи, след миналата нощ… Но в този миг те желая толкова силно, че чак ме боли — изкуственият му смях завърши със стон. — Така че, ако искаш да повикаш още малко, сега е моментът.

Но на нея обаче не й се викаше. Искаше й се да плъзне ръце надолу по тялото му, да разкопчее колана и да отвори ципа на съсипаните му панталони. А после…

— Моди? — притисна я с болната си ръка, а с другата повдигна брадичката й. — Говори командирът на самолета — каза дрезгаво. — Всички, които искат да напуснат борда, да слязат веднага.

Моди затвори очи и разтвори устни. Тя нямаше да напусне. Където и да отидеше Киган, щеше да го последва, защото изведнъж разбра, че няма друг избор.

— Мисля, че сега е моментът да вземем един хубав топъл душ заедно — каза той през смях.

— Ще ти напомпам една кофа студена вода. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Как да ти кажа, студената вода в момента не ме интересува.

Вместо в банята, незнайно как, той се озова в леглото й. Моди затопли един чайник вода на печката, взе леген и мокра сапунена гъба и изми лицето и шията му. Топлият й дъх го накара рязко да си поеме въздух.

— Обърни се по корем! — заповяда тя.

— Не съм сигурен, че е възможно.

Все пак го направи и Моди изми широкия му гръб. Пръстите й се плъзнаха надолу и започнаха да се промъкват под колана.

Киган прокле тихо и се обърна по гръб.

— Да си чувала нещо за предел на самоконтрола?

Моди разбра какво има предвид той, но в момента това не я интересуваше. Тя внимателно започна да гали гърдите му, като постепенно насочи ръцете си по-надолу. Със затворени очи Рич ту стенеше, ту проклинаше.

Тя само се усмихваше, а спокойствието й бе напълно възстановено. Тъкмо посегна към токата, когато неговата здрава длан хвана ръцете й. Киган отвори очи.

— Всички системи са готови за действие. Това, което ще последва, може би ще бъде най-кратката проява, отбелязана в бордовия дневник.

— Не разбирам.

— Така ли? Тогава просто ми повярвай.

Той стана, взе гъбата от ръцете й, пусна я в легена и излезе от стаята. Моди го съзерцаваше напрегнато. Искаше й се да е гол. Гол в леглото й. Въображението й рисуваше картини, които само до преди няколко дни щяха да изглеждат като кошмари.

След няколко минути той се върна с чиста и топла вода в легена. Със същата гъба изми челото и лицето й и нехайно продължи надолу. Деколтето на скъсаната й нощница бе подгизнало. Втвърдените зърна на гърдите й докосваха материята при всеки удар на сърцето.

— Винаги съм изпитвал желание да разкъсам някоя нощница върху тялото на красива жена — призна Киган.

Моди го озари с усмивка, която бе странна смесица от тъга и закачливост.

— Съжалявам. Сигурно ниски жени с наполеонов комплекс не те вълнуват, но ако имаш нужда от нощница, на която да се упражняваш, заповядай. Така или иначе, в тази не е останал много живот.

С лек стон Киган се наведе над нея, погали косата й и приближи устни към нейните.

— Ти ме влудяваш. Ако лунната светлина, очертаваща върховете на кулите на древен замък, е красива, ако блясъкът на слънцето по мързеливата водна повърхност на огромна река е красив, ако… — устните му докоснаха нейните.

— … или ако един обгорял тиган с царевична питка е красив? — предложи тя в отчаян опит да отложи мига на потапяне в неизвестното. Изведнъж се уплаши. Трябваше й време за размисъл, но вече бе твърде късно. Когато Киган зарови лицето си някъде между шията и рамото, тя затвори очи и го притисна към себе си.

— Дали ще ти е студено? — попита той след малко. — Не съм сигурен, че ще рискувам да запаля нов огън, освен ако не е в печката — добави той с несигурен смях.

— Може да си направим уютно гнезденце от тези одеяла.

— Твърде ограничаващо е. Трябва ми място за операцията — каза той и посегна към масата, за да вземе ножицата.

Моди го изгледа несигурно.

— Рич? За какъв вид операция става дума?

Той се засмя.

— Не е това, което си мислиш. Скъпа, колкото и романтично да звучи, да разкъсаш една нощница е доста трудна задача и ще имам нужда от малко помощ.

— Бих могла да я съблека!

— Не разваляй магията… И предварително се извинявам, ако те разочаровам, но никога не съм го правил, въпреки че съм искал. Ще задоволиш ли прищявката ми?

Докато Киган внимателно разрязваше материята, Моди наблюдаваше съсредоточеното изражение на лицето му и отблясъците на слънцето по тъмнорусата му коса. Погледът й жадно се плъзгаше по тялото му. Подозираше, че той отлага решителния момент, за да й даде възможност да се откаже. За един огромен, агресивен, избухлив мъж, той бе изненадващо внимателен и тя нямаше да се откаже за нищо на света!

Звукът от разрязаната материя проряза тишината на стаята. Мразовитият въздух пробяга по голото й тяло, преди Рич да го покрие със своето и да придърпа завивките към тях.

— Не е честно — каза тя. — Аз не успях да отрежа нищо по теб.

— И през ум да не ти минава!

Двамата се разсмяха и за миг Моди си помисли колко прекрасна е смесицата от смях и възбуда. Усети как Рич се напрегна и разбра, че е докоснала наранената му ръка.

— Извинявай — прошепна тя.

— Няма нищо. Ако някога съм искал да имам две здрави ръце, това е именно сега.

Сърцето й заби лудо. След тези негови думи изчезна и последното й колебание. Рич изобщо не можеше да се сравнява със Санфорд Уинтърс. Киган бе добър и нежен.

— Нека ти помогна — промълви тя, ръцете й пропълзяха под завивките и най-сетне разкопчаха сребристата тока на кожения му колан. — Някои неща биха затруднили еднорък мъж.

— Предполагам, че бих могъл да се справя и без ръце.

— Да не би да се опитваш да бъдеш палав?

— Щеше ли да разбереш, ако опитвах?

— Едва ли съм чак толкова неопитна.

— Не, но си живяла далеч от света. Колко време вече?

— Достатъчно дълго, за да зная, че ако не ти помогна, никога няма да се отървем от панталоните ти.

— Ти ли ме обвиняваш в палавост? — веждите му се повдигнаха комично.

С палав кикот Моди протегна ръце, за да го намести върху себе си.

— Някой казвал ли ви е някога, полковник Киган, че сте изключително добър човек?

— Повярвай ми, съкровище, последното нещо, което един мъж иска да чуе в такъв момент, е, че е добър човек. Затова направи ми тази услуга…

Той сведе устни към нейните, склони глава и я целуна жадно и дълбоко, а здравата му ръка смъкна остатъците от разрязаната й нощница. Обхвана с длан гърдите й, усети чувствителността на втвърдените им върхове, а в отговор на ласката тялото й се изви към него.

Краката им се преплетоха и тя изрита панталона и слиповете му. Когато успя да ги изтика в края на леглото, Киган бе на предела на възбудата.

— Последен шанс — прошепна той някъде между гърдите й.

— Моля те! — изстена Моди и той усети как бедрата й се разтварят, за да поемат тръпнещото му желание.

С мощен тласък той потъна в нея, изпълни я, спря за миг, но вече бе твърде късно. Тя започна да трепери и той повтори движението си няколко пъти.

— Господи, съжалявам, любима!

— Не можах да изчакам — задъхано изрече тя. — Никога не ми се е случвало. Не знам защо аз… О, Рич!

 

 

Когато дойде на себе си, не се почувства странно, въпреки че никога не бе спала в обятията на мъж. За разлика от Киган, Санфорд бе груб. Моди опита да се измъкне, но прегръдката му се затегна.

— Искаш да се обадиш по телефона ли? — попита той сънливо.

— Не. Да. Просто не съм свикнала да…

— Нито пък аз, но лесно бих могъл да свикна.

— Добре де… — тя стана от леглото и бързо се шмугна към банята, като съзнаваше, че очите на Рич проследяват движенията на голото й тяло. Любенето посред бял ден създава известни неудобства, особено ако преди това са разрязали нощницата ти, помисли Моди укорително, и особено ако фигурата ти е дребна и закръглена на определени места.

Дори и да искаше, не би могла да не се върне в спалнята, защото дрехите й бяха там. Когато се върна, той я очакваше. Причакваше я като голям, сънлив и секси котарак. Тя почти усети мъркането в гласа му, когато я помоли да хвърли един поглед на ръката му.

— Нека първо се облека.

— После.

— Рич, ще отнеме само една минута — държеше хавлиената кърпа пред гърдите си, а гърбът й замръзваше.

— Ела под завивките, там е топло и ще си играем на чичо доктор.

— Да не мислиш, че ще ти повярвам? — тя се приближи към леглото и той я сграбчи за китката. Дръпна я и след миг тя отново усещаше аромата на тялото му. Беше опиянена от този мъж! — Какво падение! — запротестира Моди не съвсем убедително.

— Кое? Да спиш с надзирател ли? Щом това е приемливо за лейди Чатърли, приемливо е и за мен. Не съм сноб.

— Имах предвид да спиш с дрехите си — пошегува се Моди. — Какво стана с мъжа, който мърмореше, че няма възможност да си колоса ризата?

— Ти беше тази, която не позволи да се отделя от тялото ти, за да съблека фланелата. Когато в Рим… — той млъкна и се наведе, за да целуне връхчето на носа й. — Но… Хей, всъщност аз разкъсах пашкула, тоест разрязах нощницата ти, и от него излетя красива пеперуда. Ти си красива. Моди, не позволявай на никой мъж да ти каже противното.

Тъкмо се канеше да се замисли по-сериозно над думите му, когато това, което той правеше с ушите й я накара да престане да мисли изобщо. Миг след това устата му се озова върху гърдите й, а пръстите му изследваха меките влажни вдлъбнатини по тялото.

 

 

Доста по-късно Моди се надигна и седна в леглото. Протегна се, примигна няколко пъти и се загледа в непознатите сенки, които слънцето хвърляше из стаята. Идваше на себе си бавно, но изведнъж споменът за случилото се нахлу в съзнанието й: Киган, пожарът, ръката му и… всичко останало. После и онова, което се бе случило отново.

— О, Господи! — промърмори тя и отново се отпусна в леглото, а главата й потъна във възглавницата.

Киган си бе отишъл… Може би все още се намираше на острова, но го нямаше в леглото й, а Моди не искаше да го преследва. Гордостта й пречеше да признае дори пред себе си, че се е влюбила в един мъж, който с лека ръка бе съсипал всичките й тигани, мъж, с когото не се разбираше и пет минути, освен ако не се любеха…

 

 

В същото време Рич привързваше лодката си към кея на Хатерас. Имаше нужда да помисли, а това му се отдаваше най-добре, когато бе в движение. Обичаше и високите скорости, и миризмата на гориво — наследство от дългите години летене. Сега нещо му липсваше в живота. Но не летенето. Сигурно би могъл отново да се върне към него, ала не и в армията. Беше нещо друго, което започваше да го тормози. Здравият разум му подсказваше, че притежава много повече от другите хора: семейство, добро здраве, пари. За пореден път бе доказал, че все още е способен да задоволи една жена, да не споменаваме, че беше задоволил и себе си дори по-пълно, отколкото си представяше в най-дръзките фантазии.

Какво тогава, по дяволите, го тормозеше? Моди ли?

Не. Тя наистина бе страхотна жена, толкова страхотна, че щеше да съжалява, когато я остави. Отдавна не бе срещал жена, която не може да напусне, без изобщо да се замисли. Имаше избор. Все още се владееше. Ако я оставеше, тя пак щеше да спечели, защото той така или иначе щеше да ремонтира основно онази дупка, в която тя живееше. Поне нямаше да се страхува от падане на покрива.

Така че проблемът не бе в Моди. Като си изясни това, Киган прекоси пясъчната ивица и се отправи към телефона, който бе забелязал преди няколко дни.

— Ало, Кен, здравей. Има ли нови кризи, които изискват личната ми намеса?

Незабавно последва отрицателен отговор и това го развесели. Бе наясно, че семейството му нарочно го е изпратило на юг, за да не им се бърка повече в личния живот.

— Да. Добре — каза Рич като най-сетне успя да прекъсне тирадата на брат си за простудите на децата, бременната му секретарка, местните политически новини и всичко останало. — Виж, тук всичко е наред. Проблеми със собствеността няма, но мисля, че бих могъл да остана още една-две седмици да видя дали… хм… Дали има нещо, което все още може да се спаси.

Последва ново многословно излияние.

— По дяволите, няма никакви проблеми! Не, не желая да се набъркват адвокати. Не, нито пък агенти по недвижими имоти. Да, добре. Виж, ще се справя, разбра ли? А-ха. Точно така. Името й е Уинтърс, госпожа Уинтърс. Да, да, сигурно… Виж, тя не създава проблеми. Така. Кен, трябва да вървя. Вятърът тук е толкова силен, че направо ме пронизва. Предай поздравите ми на цялото семейство и кажи на Еди, че ще се прибера навреме, за да оправим градината, както й обещах.

На връщане към пристанището Киган караше бавно, оглеждайки улицата с надеждата да види будка за вестници. Може би проблемът бе точно в това — липсата на новини за събитията по света. Той се засмя и се заслуша в една кънтри балада за празни стаи и дълги самотни нощи, а после потърси радиостанция с новини.

Самота… Думата ехтеше в съзнанието му, когато прекоси пътя към фара и навлезе в селце с дървени къщи, което се казваше Бакстън.

Думата „самота“ рядко се среща другаде, освен в песните и стиховете. Дали Моди бе самотна? Как ли би го посрещнала — с отворени обятия или с револвер в ръка?

Хрумна му, че преди да задълбочат отношенията си, не би било зле да установят някои правила. Горчивият опит от разбития му брак го бе научил, че така рискът от разочарование става минимален.

По дяволите, ако искаше пак да се задоми, по-добре да потърси Алис и да я придума да опитат отново. Поне нямаше опасност това да накърни самочувствието му. Но се бе оказало, че единственото, което Алис искаше от него, беше непоклатима и щедра финансова обезпеченост, а това не му костваше кой знае колко. Докато една жена като Моди, размишляваше Киган, щеше да иска пълно себеотдаване. Да се предаде изцяло. За нищо на света не би се подложил на такова мъчение втори път! Стигаше му това, че дълго време бе военнопленник. А бракът не беше нищо друго, освен ново пленничество…

Значи, първото нещо, което щеше да направи, когато се прибере, реши той, като паркираше пред супермаркета и изваждаше списъка на покупките, бе да въведе няколко основни правила. Ако жената беше толкова интелигентна, колкото той предполагаше, тя щеше да се съгласи. Моди също беше преживяла достатъчно нещастия и ако искаше да опита късмета си с нова трайна връзка, нямаше да се изолира на този остров.

Сигурно щяха да се разберат, помисли Киган със задоволство. Никакво обвързване. С останалото щяха да се справят, когато му дойде времето. Без да прибързват…