Дикси Браунинг
Гласът на сърцето (2)

Първа глава

Моди се наведе и се вгледа с присвити очи в следите по мокрия пясък. Стъпките бяха големи, може би четиридесет и втори номер, прецени тя, след като постави своето стъпало тридесет и пети номер в най-ясната от тях. От дълбочината предположи, че той или е върлина само кожа и кости, или е дебело джудже. А може би — нещо по средата…

Проследи стъпките, докато се изгубиха в боровите иглички. А сега какво? Дали да не провери най-напред във вилите? Най-вероятно крадецът се бе насочил натам. От друга страна, в хангара й, освен моторната лодка имаше и един скутер.

По дяволите! Ако след сутрешната си обиколка не се бе върнала по краткия път, щеше да го хване на местопрестъплението.

Добре, че поне бе „той“, а не „те“. Това изравняваше шансовете им. Сигурно бе някой отегчен турист — неграмотен или бунтар, който не се съобразява с поставените табели.

Тя се обърна и тръгна към брега. И по-рано й се беше сторило, че чува шум от моторница, но не му беше обърнала внимание. Това бе страна на лодките. През лятото тук имаше тълпи ловци на раци, миди и риба. Затова бе свикнала с шума на моторите и не го забелязваше.

Но сега беше януари. Твърде рано за раци и миди, а в района на Кронок никой не ловеше риба с търговска цел. Имаше твърде много препятствия. Малко по малко водата рушеше къщите и бе унищожила дори моста, който навремето свързваше острова с Хатерас, както и стария пристан. Но сега островът бе встрани от главните маршрути и съблазняваше новоизлюпените последователи на Колумб да го преоткрият.

Тихо потропвайки с крак по пясъка, Моди си мърмореше нещо. Не й стигаше, че един клон бе паднал и съсипал канализацията на „Хоук Нест“ или че проклетият енот бе прегризал прага на „Херонс Рест“ една седмица, след като го бе поправила! Имаше си достатъчно работа и без да й се налага да проследява и преследва по целия остров някакъв идиот нарушител, който сигурно мислеше, че надписите „Частна собственост“ и „Не преминавай!“ са предназначени за обикновени простосмъртни.

Проклети туристи! Едно време туристическият сезон свършваше през ноември. Оставаха само няколко сърфисти и някои заклети рибари, а после местните жители можеха да се отпуснат за кратката и спокойна зима. А сега, щом слънцето изгрееше за два или три дни, през който и да е месец от годината, туристите направо обсаждаха острова.

Моди имаше силно развито чувство за отговорност. То и връзките на семейството помогнаха да я назначат на тази работа, а и нямаше други кандидати. Екипите по поддържане на вилите бяха оредели дори и на Хатерас. Отговарящият за недвижимото имущество на Кронок едва не подскочи от радост, когато разбра, че тя възнамерява да поеме работата…

Няколко минути по-късно Моди излезе на една поляна, от която се виждаше малкия кей. Той също влизаше в задълженията й, заедно с вилите и съборетината, която тя обитаваше, откакто преди година и половина дъщеря й отиде да учи в колеж.

Точно както бе предположила! Една чужда моторна лодка бе привързана до нейния сърф. Явно беше взета под наем, но беше два пъти по-мощна от необходимото, а това означаваше, че ще си има работа с някой търсач на силни усещания.

— Страхотно! — промърмори недоволно тя. — Точно от това имах нужда, за да придам смисъл на деня си — среща с любител на високите скорости и няколко часа „развлечение“.

В такива случаи бе по-безопасно да повика подкрепление. Зелените й очи заискриха от гняв и тя се упъти за по-пряко през гората. Нарушителите бяха различни. С любителите на птици и костенурки се справяше лесно.

Нехранимайковците пък, разгорещени от алкохол и плътски желания, бяха нещо съвсем различно, но Моди си имаше свои методи да се оправя с тях. Жена, която живее сама на изолиран остров, бързо научава да се защитава.

Всъщност, що се отнася до мъжете, обучението й бе започнало отдавна. Преди около двадесет години…

След половин час се озова в дъбова горичка с изглед към кея. Държеше в ръка незаредения револвер, а изражението на лицето й бе мрачно. Вратата на дома й беше открехната. Тя винаги я затваряше, за да не влизат вътре животни. Досега никой не бе нахълтвал тук — вероятно защото не би могъл да си представи, че някой живее в такива съборетина. Точно това искаше да внуши на неканените посетители. Бедната фасада бе идеална защита.

А сега някакъв нахалник се бе промъкнал в дома й! Направо в хола! Слава Богу, че останалата част от къщата бе заключена. Предната стая нямаше брава, всъщност почти нямаше и врата, а само парче шперплат, което сама бе закачила.

Това нищожество! Като внимаваше да не привлича вниманието му, Моди огледа гората и брега. Нищо не помръдваше. Дали мъжът се е опитвал да открадне нещо и от другите вили? Ако не я беше страх, че той ще се измъкне, можеше да се върне до къщата на шерифа в Хатерас.

Отказа се от идеята. Нямаше време. Точно в този момент съзря трите кашона и нейните картини, подредени до стената на хангара.

Моди изтича към чуждата лодка и откачи стартера. Прибра го в джоба си при салфетката, пирона и печените фъстъци, после бързо се върна в гората да чака. „Да те видя сега колко далеч ще стигнеш без твоите двадесет и пет конски сили!“, закани се тя на грабителя.

Щеше да се пръсне от яд. По дяволите! Не бе рисувала всичките тези фарове, пясъчни дюни и рибарски лодки само за да задоволява вътрешния си импулс. Това представляваше цялата й „продукция“ за зимата. Заплатата й от поддържането на петте вили в Кронок отиваше за колежа на дъщеря й. А парите от рисуването — за лични нужди. От тях също спестяваше и за времето, когато Ан-Мари завърши и си потърсят някое кътче за живеене на континента.

Чу го, преди да го види. Не полагаше никакви усилия да бъде тих. Крадецът даже си подсвиркваше! За момент Моди съжали, че няма патрони за револвера си.

 

 

Ричмънд Киган се чудеше как, по дяволите, дядката е забравил целия този багаж. Някои от нещата изглеждаха като нови. Къщата, наречена „Ловът на Киган“, бе построена от прадядо му и използвана от него. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. В единия край на стаята имаше врата, но явно бе затисната с нападали боклуци, а не му се искаше да я насилва. От първата стая измъкна само това, което бе леснопреносимо, не че имаше някаква стойност. Но децата сигурно щяха да се радват да имат частици от историята на фамилията Киган.

Като клекна внимателно, без да се навежда, за да пази кръста си, Рич остави на земята още една кутия с книги и две картини. После пъхна в джоба си чифт евтини червени очила. Бяха на масата, сякаш някой ги бе използвал вчера, и привлякоха погледа му, затова ги взе. Жената на Кен можеше да ги хареса.

Книгите сигурно също бяха боклук. Вероятно бяха пожълтели, но би било интересно човек да прегледа заглавията, за да разбере от какво са се интересували предишните поколения от рода Киган.

Картините го изненадаха. Той не разбираше нищо от живопис, дори не знаеше, че старецът е колекционирал такива неща. Въпреки това, не биваше да ги оставя тук, където при някой ураган щяха да бъдат унищожени.

Жалко за старата къща. В дните на прадядо му сигурно е била внушителна. Разрухата я бе засегнала твърде много и не си струваше да бъде ремонтирана.

Вятърът бе свеж и той за момент остана неподвижен с взор, реещ се над водната шир на Памлико Саунд към Хатерас — мъглява ивица в далечината. Чудеше се кога ли е бил тук последният Киган. Толкова много неща се бяха случили през последните четиридесет страшни години! Войни — без да споменаваме интервенциите и миротворческите инициативи. Женитби — седем, включително неговата. Раждания — имаше повече племенници и племеннички, отколкото би могъл да понесе. Смърт — родителите му, бабата и дядото, бебето на Кен и Бейб, един чичо, само няколко години по-възрастен от самия Рич. И разводи, включително неговият.

„Ловът на Киган…“, мислеше си той в така неприсъщ за него изблик на носталгия. Странно. Един човек бе посветил целия си живот, за да изгради империя, но всичко се бе разпаднало. Какво бе останало накрая? Няколко кашона с мухлясали книги и няколко морски пейзажа без рамки.

Е, някъде в северен Кънектикът имаше малко градче, в което всички произхождаха от рода Киган, от стария Киган, дошъл тук, за да избяга от глада. Ако животът му се беше развил по друг начин, може би и самият той щеше да има наследници, но явно не му било писано и без да изпада в самосъжаление, помагаше в отглеждането на племенниците си.

Като потриваше кръста си, Рич се изправи и се вгледа в кашоните — някои от тях бяха дяволски тежки, а от утре му предстоеше дълго и уморително пътуване. Преди това трябваше да ги товари, после да разтоварва и пак да товари имуществото от лодката в колата. Време бе да започва. Заради състоянието на гърба си бе пътувал бавно, а с тази скорост кой знае кога щеше да се прибере у дома.

Тъкмо вдигаше първия кашон, за да го внесе в наетата лодка, когато зад гърба му се раздаде твърд, леко дрезгав глас:

— Стойте на място, господине!

Рич замръзна.

— Няма проблеми — отвърна той, като се чудеше кой, по дяволите, го е набелязал и защо. Винаги беше нащрек, въпреки че дните, изпълнени с опасности, останаха в миналото.

— Оставете кашона внимателно. И гледайте да не изпуснете картината! Внимателно, казах!

Жена! Жена ли?!

— Спокойно, мила. Не си търся белята.

— Твърде късно е. Вече си я намерихте. Сега се обърнете. Бавно, с ръце на тила! Това нещо тук е заредено!

Той бързо прецени обстановката — имаше въоръжен неидентифициран враг, който се приближаваше бързо.

Трябваше да го обезоръжи и да изчезне!

Времето обаче си бе казало думата. Както и пленничеството, болниците и объркването от факта, че е извън армията след двадесет и две години служба. Тялото му, с изключение на кръста, все още бе в отлична форма.

Коя бе тази жена, и то с револвер?

Той се обърна бавно. Беше дребна, колкото единадесетгодишната му племенничка, но тялото на непознатата бе изключително женствено!

— Искате ли да ми кажете какъв е проблемът ви? — попита той с равен глас.

— Не можете ли да четете?

— Да чета ли? — присви очи. Тя бе с гръб към слънцето, още едно предимство, освен оръжието, разбира се.

— Табелите. Като тази в края на кея, на която пише: „Частна собственост“ и другите, по целия остров, с надписи: „Не преминавай! Стреля се без предупреждение!“

— Последното си го измислихте! — дулото се повдигна и сега вече бе насочено към гърдите му. — Някой да ви е учил, че не е учтиво да се насочва зареден револвер към невъоръжен човек?

— А някой да ви е учил, че с нарушителите на „частната собственост“ се постъпва точно така?

Киган усети как по лицето му избиват капки пот. Спомни си, че е оцелявал и в по-сложни ситуации. Но винаги е бил наясно с шансовете. Този път не беше така. Първо, нямаше никаква представа какво става. Второ, дребната жена с револвера — нищо че имаше слаби бедра, тясна талия, женствен ханш и голям бюст, беше най-интригуващата, която бе виждал.

Крехка, нежна и решителна, тя изглеждаше от типа жени, които събуждат плътските желания на мъжете. Дяволски странно, при тези обстоятелства!

— Изкушавам се да ви накарам да върнете всичко обратно в къщата — заплаши жената. — Ако не желаех така силно да се отърва от вас, щях да го направя.

— Вие сте шефът. Тъкмо спасявах някои семейни реликви за младото поколение, но не мога…

— Семейни реликви ли?! Кой сте вие? Отдавна изчезнал далечен братовчед?

Киган не й обърна внимание.

— Вижте, бихте ли свалили оръжието?

Дулото помръдна на сантиметър-два встрани.

— Госпожице, мисля, че има някакво недоразумение. Вие явно…

— Да, прав сте. Има недоразумение. Не сте разбрали, че онези табели се отнасят и за вас.

Киган не желаеше да се заяжда. Беше уморен, дявол да го вземе!

Без да обръща внимание на револвера в ръката й, той започна да се катери към нея с очи, присвити заради слънцето и впити в нейните. Освен в оръжието, проблемът бе и в това, че тя изглеждаше страхотно — като се започне от обърканите от вятъра кичури копринена светлокестенява коса, и се свърши с трапчинката на малката й брадичка. В момента обаче не му бе до игрички, с която и да било привлекателна жена в тесни джинси.

— Вижте, госпожице, не зная коя сте… — оставаха му няколко крачки до жертвата. Бе толкова близо, че виждаше златистия й тен и долавяше уханието на детелини, което доминираше над кедровия, боровия и соления аромати на въздуха. — Но и двамата знаем, че няма да стреляте. Защо не оставите оръжието и не ми кажете коя сте и за кого ме вземате? Налице е едно недоразумение, прераснало в объркване.

— Няма никакво объркване! Не ми пука на…

— Тц-тц-тц, ама че обноски! — пропя Киган. Чак сега видя, че очите й са тъмнозелени с по-светли петънца, обрамчени с гъсти мигли. Бавно протегна ръка, за да отмести дулото.

Тя реагира моментално. Отскочи и той загуби равновесие. Не падна, но острата болка в гърба го прониза и той се свлече на колене със стон.

— Не съм ви докосвала! Така че без номера! — извика жената.

Киган успя само да поклати глава. Дявол да го вземе! Пет дни шофиране, четири нощи, прекарани върху изтърбушени дюшеци по мотелите… Издържа на всичко това, само за да бъде победен от една миниатюрна Венера!

Моди се изплаши. Това гаден номер ли беше? Никога не бе виждала мъж да реагира така. В редките случаи, когато не успяваше да убеди нарушителите с думи, само видът на револвера бе достатъчен. Никой от тях обаче не беше пребледнявал като платно и не започваше да стене.

— Гърбът ми… — промълви той. Тя отстъпи няколко крачки, все още изпълнена със съмнение. — Ела тук и ми помогни!

— Стой на място! Не съм вчерашна!

— Ох… — изстена отново той и каза една дума, която забраняваха на Моди да употребява.

— Виж, сега едва ли съм в състояние да застраша целомъдрието ти, съкровище, така че просто се поусмихни и свали гърмящата пръчка.

Моди свали оръжието и се приближи. Той наистина изглеждаше ужасно — пребледнял, треперещ, потен. Очите му, допреди малко ясни като октомврийско небе, сега бяха помътнели от болка.

— Боли ли ви?

— Аха, познахте! — каза той саркастично.

— Сърцето ли?

— Не, по дяволите! Това е схващане на гръбните мускули! Нарича се мускулен спазъм! Когато ме блъснахте…

— Искате да кажете, когато се опитахте да ме обезоръжите.

Рич затвори очи.

— Точно така. Трябва да легна върху нещо гладко и твърдо. Този склон ме убива.

— Искате ли да отида за лекар до Хатерас?

— Нямам нужда от лекар. Искам твърдо легло. Или под. Каквото и да е, само да полежа няколко часа.

— А лекарство?

— То е в сака ми в колата, а тя е на отсрещния бряг.

— Ще ви помогна да стигнем до къщата ми — каза тя. — Ще си починете, докато се почувствате готов да си тръгнете.

Да си тръгне ли? Едва преди шест седмици започна отново да излиза с жена. Нямаха още физически контакт, разбира се, но се надяваше да се получи. След Алис възнамеряваше да действа бавно и внимателно, без обвързване и ангажименти. Просто една приятна, безопасна приятелска връзка с малко секс, щом гърбът му позволи.

— Госпожице, дайте ми оръжието си, за да се подпра на него.

Моди неохотно му го подаде. Револверът на баба й заедно със старата шевна машина „Франклин“ бяха единственото й наследство.

— Не забивайте дулото в пясъка — напомни му тя.

— Позволете ми да претендирам, че имам поне малко акъл! — промърмори мъжът и бързо провери дали е зареден. Не беше. Хвърли й презрителен поглед, надигна се с усилие и й подаде ръка, която тя неохотно пое…

 

 

След по-малко от час, Ричмънд Киган лежеше върху едно легло в стаята зад тази, която бе видял. Старата кухненска маса се оказа твърде къса и домакинята реши проблема, като сложи една врата върху леглото. Той се почувства по-удобно, доколкото удобно може да се чувства човек със схващане на гръбните мускули, проснат в къщата на непозната жена, която ситни наоколо и му хвърля крадешком подозрителни погледи.

Понечи да се представи, но думите му завършиха със стон и не бе сигурен дали го е чула.

— Как се казвате, в случай, че се наложи да уведомите най-близките ми роднини, госпожице?

— Моди Уинтърс. Наричайте ме госпожица Уинтърс. Но се надявам да не умрете, защото това би усложнило нещата, а аз нямам време да се забърквам в каши.

Или с мен, допълни Киган наум. Трябваше да легне по корем, за да прикрие въздействието й върху него. Но в момента по-скоро би изял парче сурово месо, отколкото да помръдне.

— Най-добре да отида да взема лекарството ви. Колкото по-скоро се оправите, толкова по-бързо ще си тръгнете!

„Да си тръгна ли?“, помисли отново Рич с горчивина. Тя уж не беше негов тип, а му въздействаше като никоя друга…

— Ще ми трябват ключовете. Как да открия колата ви?

— Ключовете са в десния ми джоб. А колата е на паркинга на отсрещния бряг. Номерът е от щата Кънектикът. Няма друга с такъв номер.

Тя се приближи и впи поглед между бедрата му. Поколеба се, а Киган направи гримаса.

— Ако вземете лекарство, веднага ще ви мине — промълви тя. — Може би дори ще си тръгнете, преди да се смрачи. Бихте ли…

— Съжалявам. В момента не бих могъл дори да мигна, без да ме заболи. Госпожице Уинтърс…

Тя мушна ръка в джоба на панталона му и докосването на пръстите й накара тялото му да реагира по недвусмислен начин. Отбягна погледа му и той разбра, че го е забелязала.

— Всъщност съм госпожа — измърмори тя едва-едва.

Киган изпита разочарование, но така беше по-добре. Не му трябваха проблеми, дори да беше във форма.

— Госпожо Уинтърс, сигурно няма да ви зарадвам, но ще се наложи да ме търпите повече от няколко часа. Последния път бях обездвижен шест дни — малко попреувеличи той.

Моди се вцепени.

— Шест дни! Но не можете… Ами аз къде ще… Всъщност отивам да взема лекарството. — Тя припряно се облече.

— Сакът ми е в багажника — каза той. — Наистина оценявам това, което правите за мен, госпожо Уинтърс. Да очаквам ли появата на, ъ-ъ-ъ, господин Уинтърс, докато ви няма? Ще ми бъде трудно да му обясня.

Тя се стресна. После поклати глава и се усмихна. На неговото лице също се появи лека измъчена усмивка.

Киган остана сам и се опита да отвлече мислите си от прекрасното създание. Бе свикнал да отклонява мислите си от настоящите проблеми в онази отвратителна дупка — затвора. Спомняше си есета, стихотворения, таблици. Всичко, което знаеше почти наизуст. Сети се за Уолтър Скот — по-добре да мисли за него, отколкото да се мъчи да съставя уравнения! Опита да се усмихне, но нов пристъп на болка го накара да изстене.

Всъщност тази дребна госпожица, хладна като зимен ден, беше направо невероятна!