Хорхе Луис Борхес
Ново опровержение на времето (3)

Б

От многото учения, които историята на философията отбелязва, може би идеализмът е най-древното и най-разпространеното. Наблюдението е на Карлайл (Новалис, 1829); към философите, които привежда, уместно е да прибавим, без надежда да допълним безкрайното преброяване, платониците, за които единственото действително нещо са първообразите (Норис, Юда Абрабанел, Гемистос, Плотин), богословите, за които е случайно всичко, което не е божествеността (Малбранш, Йоханес Екхарт), монистите, които правят от вселената едно бездейно прилагателно на Абсолютното (Бредли, Хегел, Парменид)… Идеализмът е толкова древен, колкото метафизическото дирене: той е неговият най-проникновен възхвалител. Джордж Бъркли разцъфтя в XVIII век: обратно на онова, което Шопенхауер заявява (Светът като воля и представа, II, I), неговата заслуга не можа да се изрази в предусета за това учение, а бе в доводите, които той измисли, за да го обоснове. Бъркли използва тия доводи против представата за материя; Хюм ги приложи към съзнанието; моето намерение е да ги приложа към времето. Преди това ще повторя накратко различните етапи на тази диалектика.

Бъркли отрече материята. Това не означава, нека добре да се разбере, че отрече цветовете, миризмите, вкусовете, звуковете и докосванията; отрече именно, че освен тези възприятия, съставящи външния свят, има нещо невидимо, недосегаемо, наречено материя. Отрече, че имало болки, които никой не усещал, цветове, които никой не виждал, форми, които никой не докосвал. Разсъди, че да се прибави една материя към възприятията, значи да се прибави към света един умонепостижим излишен свят. Повярва в привидния свят, който изтъкават усещанията, но разбра, че материалният свят (да речем на Толанд) е едно самоизмамно удвоение. Забеляза (Начала на човешкото знание, 3): „Всички ще се съгласят, че нито нашите мисли, нито нашите страсти, нито идеите, оформени от нашето въображение, съществуват без ума. Не по-малко ясно е за мен, че различните усещания или идеи, отпечатани в сетивата, по какъвто и начин да се съчетаят (тоест, какъвто и да е предметът, който образуват), не могат да съществуват иначе освен в някой ум, който да ги възприема… Твърдя, че тази маса съществува, тоест, виждам я и я докосвам. Щом съм напуснал тази стая и твърдя същото, само искам да кажа, че ако бях тук, щях да я възприемам или че я възприема някой друг дух… Да се говори за абсолютното съществуване на неодушевени неща без връзка с факта дали ги възприемат или не, за мен е неразумно. Тяхното да съществуват значи да бъдат възприеманите е възможно да съществуват вън от умовете, които ги възприемат.“ В новоредие 23 добавя, предвиждайки възражения: „Но ще се каже — нищо по-лесно от това, да си въобразим дървета в парк или книги в библиотека и никой възприемащ ги наблизо. Наистина, нищо по-лесно. Но, питам ви, какво сте направили, освен да оформите в ума си някои идеи, които наричате книги или дървета, и да премахнете в същото време идеята за някой възприемащ ги? Вие междувременно не ги ли мислехте? Не отричам, че умът е способен да си представя идеи; отричам, че идеите могат да съществуват вън от ума.“ В шестото новоредие вече бе заявил: „Има истини, тъй ясни, че за да ги видим, достатъчно е да отворим очи. Една от тях е важната истина: целият небесен хор и всичко на земята — всички тела, съставляващи могъщата направа на всемира — не съществуват вън от един ум; нямат друго битие освен битието да бъдат възприемани: не съществуват, когато не ги мислим, или съществуват само в ума на един Вечен дух.“ (Богът на Беркли е един вездесъщ зрител, чиято цел е да придаде свързаност на света.)

Учението, което току-що изложих, бе изтълкувано порочно. Хърбърт Спенсър вярва, че го опровергава (Начала на психологията, VIII, 6), разсъждавайки, че ако няма нищо вън от съзнанието, последното трябва да бъде безкрайно във времето и пространството. Първото, е вярно, ако разбираме, че всяко време е време, възприемано от някого, и погрешно — ако умозаключим, че това време трябва по необходимост да обхваща безкраен брой векове; второто е неправомерно, тъй като Бъркли (Начала на човешкото знание, 116; Сирис, 266) нееднократно отрече абсолютното пространство. Още по-неразбираема е грешката, в която изпада Шопенхауер (Светът като воля и представа, II, I), посочвайки, че за идеалистите светът е умствено явление; Беркли обаче бе писал (Диалози между Хилас и Филон, II): „Мозъкът, като нещо чувствително, може да съществува само в ума. Бих искал да знам дали ти се струва разумна догадката, че една идея или нещо в ума причинява всички други. Ако отговориш с «да», как ще обясниш произхода на тази първоначална идея или мозък?“ Мозъкът наистина не е по-малко част от външния свят, отколкото съзвездието Кентавър.

Бъркли отрече да има предмет зад впечатленията на сетивата; Дейвид Хюм — да има субект зад възприемането на промените. Първият бе отрекъл материята, последният отрече духа; първият не бе искал да прибавим към редуването на впечатленията метафизическата представа за материя, последният не поиска да прибавим към редуването на умствени състояния метафизическата представа за едно Аз. Тъй логично е разширяването на доводите на Бъркли, че той вече го бе предвидил, както Александър Кембъл Фрейзър ни кара да забележим, и дори понечи да го отхвърли посредством картезианското следователно съществувам. „Ако твоите принципи са в сила, ти самият не си нищо повече от система от плаващи идеи, нескрепени от никаква субстанция, понеже е тъй абсурдно да се говори за духовна субстанция, както за материална субстанция“ — разсъждава Хилас, изпреварвайки Дейвид Хюм, в третия и последен от Диалозите. Хюм утвърждава (Съчинение за човешката природа, 1, 4, 6): „Ние сме набор или съвкупност от възприятия, редуващи се едно подир друго с немислима бързина… Умът е вид театър, където възприятията се появяват, изчезват, връщат се и се съчетават по безкрайни начини. Метафората не трябва да ни заблуждава. Възприятията съставляват ума и не можем да съзрем на какво място се случват сцените, нито от какви градива е направен театърът.“

След като е приет идеалистическият довод, разбирам, че е възможно — вероятно неизбежно — да ида по-далеч. За Бъркли времето е „редуване на идеи, което тече еднообразно и в което всички същества участват“ (Начала на човешкото знание, 98); за Хюм — „редуване на неразделими моменти“ (Съчинение за човешката природа, 1, 2, 3). Обаче щом са отречени материята и духът, които са непрекъснатости, щом е отречено също пространството, не знам с какво право ще задържим тази непрекъснатост, която е времето. Вън от всяко възприятие (сегашно или предполагаемо) не съществува материята; вън от всяко умствено състояние не съществува духът; също и времето надали съществува вън от всеки настоящ миг. Да изберем един момент с най-голяма простота: например, съня на Джуан дзъ (Хърбърт Алън Джайлс, Джуан дзъ, 1889). Последният, сигурно има около двадесет и четири века оттогава, сънувал, че бил пеперуда, и не знаел, щом се събудил, дали е човек, който сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, която сега сънувала, че е човек. Да не разглеждаме събуждането; да разгледаме момента на съня или един от моментите. „Сънувах, че бях пеперуда, която се носеше из въздуха и нищо не знаеше за Джуан дзъ“ — казва древният текст. Никога не ще узнаем дали Джуан дзъ е видял градина, над която му се сторило, че лети, или подвижен жълт триъгълник, който без съмнение е бил той, ала ни е известно с положителност, че образът е бил субективен, макар да го е предоставила паметта. Учението за психофизическата успоредност ще отсъди, че на тоя образ трябва да е съответствала някоя промяна в нервната система на сънуващия; според Бъркли не е съществувало в онзи момент тялото на Джуан дзъ, нито черната спалня, в която е сънувал, освен като възприятие на божествения ум. Хюм опростява още повече станалото. Според него не е съществувал в онзи момент духът на Джуан дзъ; съществували са единствено цветовете на съня и увереността, че е пеперуда. Съществувал е като моментен завършек на „набора или съвкупността от възприятия“, които е бил, около четири века преди Христа, умът на Джуан дзъ; съществувал е като завършек на една безкрайна времева поредица, между n-1 и n+1. Няма друга действителност за идеализма освен тази на умствените процеси; да се прибави към пеперудата, която се възприема, една обективна пеперуда, му се струва напразно удвояване; да се прибави към процесите едно Аз му се струва не по-малко прекомерно. Преценява, че е имало сънуване, възприемане, ала не и сънуващ, нито пък сън; преценява, че да се говори за обекти и за субекти значи да се изпада в порочна митология. Сега: ако всяко психическо състояние е достатъчно, ако свързването му с едно обстоятелство или с едно Аз е неправомерност или ненужна прибавка, с какво право ще му наложим после място във времето? Джуан дзъ сънувал, че е пеперуда, и в този сън не бил Джуан дзъ, бил пеперуда. Как, щом са премахнати пространството и Азът, ще свържем тези мигове с миговете на събуждането и феодалната епоха на китайската история? Това не означава, че никога няма да узнаем поне по приблизителен начин датата на оня сън; означава, че хронологическото заковаване на една случка, на която и да било случка от всемира, е чуждо нему и външно. В Китай сънят на Джуан дзъ е пословичен; да си представим, че от неговите почти безкрайни читатели един сънува, че е пеперуда, и после, че е Джуан дзъ. Да си представим, че по някаква невъзможна случайност този сън повтаря точно сънувания от него. Щом е предопределена тази еднаквост, уместно е да се запита: тези съвпадащи мигове не са ли един и същ? Не е ли достатъчно едно-единствено повторено понятие, за да разстрои и обърка историята на света, за да опровергае, че има такава история?

Да се отрече времето са две отрицания: да се отрече редуването на завършеците на една поредица, да се отрече синхронизмът на завършеците на две поредици. Наистина, ако всеки завършек е абсолютен, неговите връзки се свеждат до съзнанието, че тези връзки съществуват. Едно състояние предшества друго, ако се знае, че е предхождащо; едно състояние на Ж е съвременно на едно състояние на З, ако се знае, че е съвременно. Обратно на заявеното от Шопенхауер^[1] в неговата таблица на основни истини (Светът като воля и представа, II, 4), всяка частица време не изпълва едновременно цялото пространство, времето не е повсеместно. (Разбира се, че на това място от довода вече не съществува пространството.)

Майнонг в своята теория за възприемането признава теорията за имагинерните предмети: четвъртото измерение, да речем, или чувстващата статуя на Кондияк, или предполагаемото животно на Лотце, или квадратния корен на –1. Ако причините, които посочих, са в сила, към този мъгляв всемир принадлежат също материята, Азът, външният свят, вселенската история, нашите животи.

Пък и фразата отричане на времето е двусмислена. Може да означава вечността на Платон или на Боеций и също дилемите на Секст Емпирик. Последният (Срещу математиците, XI, 197) отрича миналото, понеже вече е било, и бъдещето, което още не е, и привежда като довод, че настоящето е делимо или неделимо. Не е неделимо, понеже в такъв случай няма да има начало, което да го свърже с миналото, нито край, който да го свърже с бъдещето, нито среда, защото няма среда онова, което е лишено от начало и от край; също не е делимо, понеже в такъв случай би се състояло от една част, която е била, и друга, която не е. Ерго, не съществува, но както не съществуват и миналото, и бъдното, времето не съществува. Ф. Х. Бредли преоткрива и подобрява тая обърканост. Забелязва (Привидност и действителност, IV), че ако сега е делимо на други сега, то е не по-малко сложно, отколкото времето, и ако е неделимо, времето е просто връзка между безвремеви неща. Такива разсъждения, както се вижда, отричат частите, за да отрекат после цялото; аз отхвърлям цялото, за да възхваля всяка една от частите. По диалектиката на Беркли и на Хюм стигнах до Шопенхауеровата преценка: „Формата на появата на волята е само настоящето, не миналото, нито бъдещето; последните съществуват единствено за схващането и поради навързаността на съзнанието, подчинено на принципа на разума. Никой не е живял в миналото, никой няма да живее в бъдещето: настоящето е формата на всеки живот, то е притежание, което никое зло не може да му отнеме… Времето е като кръг, който се върти безкрайно: дъгата, която се спуска, е миналото, възходящата е бъдещето; горе има една неделима точка, докосваща допирателната, и тя е сегашното. Неподвижна като допирателната, тази несъществуваща точка бележи досега на обекта, чиято форма е времето, със субекта, който е лишен от форма, защото не принадлежи към познаваемото и е предварително условие на познанието.“ (Светът като воля и представа, I, 54) Едно будистко съчинение от V век, Висудхимага (Път на чистотата) онагледява същото учение със същия образ: „Строго погледнато, животът на едно същество трае колкото една идея. Както едно колело на каруца, търкаляйки се, докосва земята само в една точка, животът трае колкото трае една-единствена идея.“ (Радхакришнан, Индийска философия, I, 373) Други будистки текстове казват, че светът се унищожава и отново възниква шест милиарда и петстотин милиона пъти дневно и че всеки човек е една илюзия, шеметно съграждана от поредица моментни и единствени човеци. „Човекът от един минал момент — ни предупреждава Път на чистотата — е живял, ала не живее и не ще живее; човекът от един бъдещ момент ще живее, ала не е живял, нито живее; човекът от настоящия момент живее, ала не е живял, нито ще живее.“ (Цитираната творба, 1,407) Преценка, която можем да сравним с тази на Плутарх (За Е в Делфи, 18): „Вчерашният човек е умрял в днешния, днешният умира в утрешния.“

И все пак, и все пак… Да се отрича времевата последователност, да се отрича Азът, да се отрича астрономическата вселена, това са очевидни отчаяности и тайни утехи. Нашата участ (за разлика от ада на Сведенборг и ада на тибетската митология) не е ужасяваща поради недействителността си; тя е ужасяваща, защото е невъзвратима и желязна. Времето е субстанцията, от която съм направен. Времето е река, която ме грабва, но реката съм аз; то е тигър, който ме разкъсва, но аз съм тигърът; то е огън, който ме изгаря, но аз съм огънят. Светът, за нещастие, е действителен, аз, за нещастие, съм Борхес.