Хорхе Луис Борхес
Ново опровержение на времето (2)

А

1

В хода на един живот, отдаден на книжнината и (понякога) на метафизическото изумление, съзрях или предчувствах едно опровержение на времето, в което самият аз не вярвам, но което обикновено ме посещава в нощите и в уморения здрач с измамната сила на аксиома. Това опровержение го има по някакъв начин във всички мои книги: предочертават го стихотворенията Надписи върху някой гроб и Номерът от моя Плам на Буенос Айрес (1923), заявяват го две статии от Разследвания (1925), страница 46 от Еваристо Кариего (1930), разказът Да се чувстваш в смърт от моята История на вечността (1936), бележката на страница 24 от Градината с разклоняващите се пътеки (1942). Никой от текстовете, които изброих, не ме задоволява, дори предпоследният от поредицата, не толкова демонстративен и разсъдъчен, колкото гадателски и патетичен. Всички тях ще се опитам да обоснова с това писание.

Два довода ме насочиха към това опровержение: идеализмът на Бъркли и Лайбницовият принцип за безкрайно малкото.

Бъркли (Начала на човешкото знание, 3) забелязва: „Всички ще се съгласят, че нито нашите мисли, нито нашите страсти, нито идеите, формирани в нашето въображение, съществуват без ума. Не по-малко ясно е за мен, че различните усещания или идеи, отпечатани в сетивата, по какъвто и начин да се съчетаят (тоест, какъвто и да е предметът, който образуват), не могат да съществуват иначе освен в някой ум, който да ги възприема… Твърдя, че тази маса съществува; тоест, виждам я и я докосвам. Щом съм напуснал тази стая и твърдя същото, само искам да кажа, че ако бях тук, щях да я възприемам, или че я възприема някой друг дух… Да се говори за абсолютното съществуване на неодушевени неща без връзка с факта дали ги възприемат или не, за мен е неразумно. Тяхното да съществуват значи да бъдат възприемани; не е възможно да съществуват вън от умовете, които ги възприемат.“ В новоредие 23 добавя, предвиждайки възражения: „Но ще се каже — нищо по-лесно да си въобразим дървета в парк или книги в библиотека и никой възприемащ ги наблизо. Наистина, нищо по-лесно. Но питам ви, какво сте направили, освен да оформите в ума си някои идеи, които наричате книги или дървета, и да премахнете в същото време идеята за някой възприемащ ги? Вие междувременно не ги ли мислехте? Не отричам, че умът е способен да си представя идеи; отричам, че предметите могат да съществуват вън от ума.“ В шестото новоредие вече бе заявил: „Има истини, тъй ясни, че за да ги видим, достатъчно е да отворим очи. Една от тях е важната истина: целият небесен хор и всичко на земята — всички тела, съставляващи могъщата направа на всемира, — не съществуват вън от един ум; нямат друго битие освен битието да бъдат възприемани; не съществуват, когато не ги мислим, или съществуват само в ума на един Вечен дух.“

Такова е, по неговите думи, идеалистическото учение. Лесно е да го разберем; трудното е да мислим в неговата ограниченост. Самият Шопенхауер, излагайки го, допуска достойни за порицание небрежности. В първите редове на първата книга на Светът като воля и представа — година 1819 — формулира това изявление, което го прави заемодател на вечната обърканост на всички хора: „Светът е моята представа. Човекът, изповядващ тази истина, знае ясно, че не познава едно слънце, нито една земя, а само едни очи, които виждат едно слънце, и една ръка, която усеща досега с една земя.“ Тоест, за идеалиста Шопенхауер очите и ръцете на човека са по-малко илюзорни или привидни, отколкото земята и слънцето. В 1844 публикува един допълнителен том. В първа глава от този том преоткрива и утежнява някогашната грешка: определя вселената като умозрително явление и разграничава „света в главата“ от „света вън от главата“. Бъркли обаче ще да е накарал Филонус да изрече в 1713: „Мозъкът, за който говориш, като нещо чувствително, може да съществува само в ума. Бих искал да знам дали ти се струва разумна догадката, че една идея или нещо в ума причинява всички други. Ако отговориш с «да», как ще обясниш произхода на тази първоначална идея или мозък?“ На Шопенхауеровия дуализъм или церебрализъм също тъй справедливо е да се противопостави Шпилеровият монизъм. Последният привежда довода (Съзнанието на човека, глава VIII, 1902), че ретината и повърхността на кожата са призвани да обяснят зримото и осезаемото и че помещението, което виждаме („обективното“), не е по-голямо от въображаемото („умственото“) и не го съдържа, тъй като става дума за две независими зрителни системи. Беркли (Начала на човешкото знание, 10 и 116) отрече също и първичните качества — твърдостта и обемността на нещата, — и абсолютното пространство.

Бъркли утвърди постоянното съществуване на предметите, понеже когато никой индивид не ги възприема, Бог ги възприема; Хюм с повече логика го отрича (Съчинение за човешката природа, 1, 4, 2). Бъркли утвърди личната идентичност, „защото аз не съм просто моите идеи, а нещо друго: едно дейно и мислещо начало“ (Диалози, 3). Скептикът Хюм го опровергава и прави от всеки човек „набор или съвкупност от възприятия, редуващи се едно подир друго с умонепостижима бързина“ (цитираната творба, 1, 4, 6). И двамата утвърждават времето: за Бъркли то е „редуването на идеи, което тече еднообразно и в което всички същества участват“ (Начала на човешкото знание, 98); за Хюм — „редуване на неразделими моменти“ (цитираната творба, I, 2, 2).

Натрупах транскрипции от възхвалите на идеализма, щедро приведох техни канонически пасажи, бях и изрично ясен, цензурирах Шопенхауер (не без неблагодарност), та да проникне моят читател в този неустойчив умствен свят. Един свят от чезнещи впечатления; свят без материя, без дух, нито обективен, нито субективен; свят без идеалната архитектура на пространството; Свят, направен от време, от абсолютното еднообразно време на Началата: неуморим лабиринт, хаос, сън. До това почти съвършено разграничение стигна Дейвид Хюм.

След като е приет идеалистическият довод, разбирам, че е възможно — вероятно неизбежно — да ида по-далеч. Според Хюм не е редно да се говори за формата на луната или за нейния цвят; формата и цветът са луната: също не може да се говори за възприятията на ума, тъй като умът не е нищо друго освен поредица от възприятия. Картезианското Мисля, следователно съществувам е невалидно: да кажеш мисля означава да постулираш Аза, което е едно принципно искане; Лихтенберг през XVIII в. предложил вместо мисля да казваме безличното мисли се, както се казва гърми или святка. Повтарям: не съществува зад лицата някакво тайно Аз, което управлява действията и приема впечатленията; самите ние сме поредицата от тези въображаеми действия и блуждаещи впечатления. Поредица? Щом са отречени духът и материята, които са непрекъснатости, след като е отречено и пространството, не знам какво право имаме на тази непрекъснатост, която е времето. Да си представим едно каквото и да било настояще. В една от нощите на Мисисипи Хъкълбери Фин се разбужда — салът, изгубен в леката мъгла, продължава надолу по реката; може би е малко студено. Хъкълбери Фин разпознава неуморния кротък шум на водата; небрежно отваря очи; вижда неясен брой звезди, вижда една неразличима черта, каквато са дърветата; после потъва в безпаметния сън като в тъмна вода^[1]. Идеали етичната метафизика заявява, че да се прибави към тези възприятия една материална субстанция (предметът) и една духовна субстанция (субектът) е авантюристично и безполезно; аз твърдя, че е не по-малко нелогично да се мисли, че те са завършеци на една поредица, чието начало е тъй умонепостижимо, както и нейния край. Да се притури към реката и брега, възприети от Хък, представата за друга река на друг бряг, да се прибави друго възприятие към тази непосредствена мрежа от възприятия за идеализма е неоправдано, а за мен не е по-неоправдано да се прибави едно хронологическо уточнение: фактът например, че предходното е станало в нощта на седми юни 1849 между четири и десет и четири и единадесет. Нека бъде казано с други думи: отричам, с доводи на идеализма, обширната времева поредица, която идеализмът допуска. Хюм отрече съществуването на едно абсолютно пространство, в което има свое място всяко нещо; аз — на едно-единствено време, в което се навързват всички факти. Да се отрече съвместното съществуване е не по-малко сурово, отколкото да се отрече редуването.

Отричам последователното в значителен брой случаи; отричам в значителен брой случаи и съвременното. Любовникът, който си мисли: Докато бях тъй щастлив, мислейки си за верността на моята любов, тя ми изневерявала, се лъже: ако всяко състояние, което изживяваме, е абсолютно, това щастие не би било едновременно с тази измяна; откриването на тази измяна е едно от състоянията, негодни да видоизменят „предходните“, дори не и спомена за тях. Днешната неволя не е по-действителна от миналото щастие. Търся един по-конкретен пример. В началото на август 1824 капитан Исидоро Суарес, оглавявайки ескадрон перуански хусари, решил победата при Хунин; в началото на август 1824 Де Куинси отпечатал една диатриба против Вилхелм Майстер; тия факти не са били съвременни (сега — да), тъй като двамата мъже са умрели, първият в град Монтевидео, последният в Единбург, без да знаят нищо един за друг… Всеки миг е автономен. Нито отмъщението, нито прошката, нито затворите, нито дори забравата могат да видоизменят неуязвимото минало. Не по-малко празни ми се виждат надеждата и страхът, които винаги се отнасят до бъдещи събития; сиреч до събития, които няма да са се случили на нас, които сме в дребнавото настояще. Казват ми, че настоящето, specious present на психолозите, трае между няколко секунди и една съвсем малка частица от секундата — толкова трае историята на вселената. По-добре казано, няма я тази история, както не съществува животът на един човек или дори една от неговите нощи: всеки момент, който изживяваме, съществува, обаче не и неговата въображаема свързаност. Вселената, сборът от всички събития, е една не по-малко идеална сбирка от всички коне, които Шекспир сънувал — един? много? никой? — между 1592 и 1594. Прибавям: ако времето е умствен процес, как могат да го споделят хиляди човеци или дори двама различни индивиди?

Доводът на предходните новоредия, прекъсван и сякаш тромав от множеството примери, може да изглежда заплетен. Диря по-пряк метод. Да разгледаме един живот, в чийто ход повторенията изобилстват: моя например. Не минавам пред Реколета, без да си припомня, че там са погребани моят баща, моите деди и прадеди, както ще бъда погребан и аз; после си припомням, че съм си спомнял същото вече неизброими пъти; не мога да крача из предградията в самотата на нощта, без да мисля, че самотата ни се харесва, защото премахва излишните подробности, подобно на спомена; не мога да оплаквам изгубването на една любов или на едно приятелство, без да размишлявам, че се губи само онова, което не го е имало; всеки път, когато пресичам някой от уличните ъгли на южен Буенос Айрес, си мисля за вас, Елена; винаги, когато вятърът донесе до мен евкалиптов мирис, мисля за Адроге, за моето детство; всеки път, когато си припомня фрагмент 91 от Хераклит: Не би могъл да влезеш два пъти в една и съща река, се възхищавам на диалектическата му сръчност, понеже леснотата, с която допускаме първия смисъл („Реката е друга“), ни налага подмолно втория („Аз съм друг“) и ни отстъпва самоизмамата, че сме го измислили; всеки път, когато чуя германолюбец да бичува идиш, разсъждавам, че идиш е преди всичко германски диалект, едва-едва поомърсен от езика на Светия дух. Тези тавтологии (и други, които премълчавам) са целият мой живот. Естествено, те се повтарят неточно, има различия в приповдигнатостта, температурата, светлината, общото физиологическо състояние. Обаче подозирам, че броят на обстоятелствените разновидности не е безкраен: можем да постулираме в ума на един индивид (или на двама индивиди, които не знаят един за друг, но у които се извършва, същият процес) два еднакви момента. Щом бъде постулирана тази еднаквост, уместно е да се запита: тези еднакви моменти не са ли един и същ? Не е ли достатъчен един-единствен повторен завършек, за да развали и обърка поредицата от време? Пламенните поклонници, отдаващи се на един Шекспиров ред, не са ли буквално Шекспир?

Все още не познавам етиката на системата, която нахвърлих. Не знам дали съществува. Петото новоредие на глава четвърта от съчинението Синедрион, което е част от Мишната, заявява, че за Божията справедливост който убие един-единствен човек, разрушава света; щом няма множественост, унищожилият всички хора не би бил по-виновен от първобитния и самотен Каин, което е правоверно, нито действието му ще е по-всеобхватно в разрушението, което може да бъде магическо. Аз разбирам, че е така. Шумните всеобщи катастрофи — пожари, войни, епидемии — са една-единствена болка, илюзорно умножена в много огледала. Така го преценява Бърнард Шоу (Ръководство по социализъм, 86): „Каквото ти можеш да изстрадаш, е най-голямото нещо, което може да се изстрада на земята. Ако умреш от изтощение, ще изстрадаш цялото минало и бъдно изтощение. Ако десет хиляди души умрат с теб, тяхното участие в твоята съдба не ще те накара да бъдеш десет хиляди пъти по-гладен, нито ще умножи по десет хиляди времето, когато агонизираш. Не се оставяй да бъдеш затиснат от ужасяващия сбор на човешките страдания — такъв сбор не съществува. Нито бедността, нито болката са събираеми.“ Виж също Проблемът за болката, VII, от К. С. Луис.

Лукреций (За природата на нещата, I, 830) приписва на Анаксагор учението, че златото се състояло от частици злато, огънят — от искри, костите — от недоловими костици; може би повлиян от Свети Августин, Джозая Роис преценява, че времето е направено от време и че „всяко настояще, в което нещо се случва, е също едно редуване“ (Светът и индивидът, II, 139). Това предложение е съвместимо с този труд.

II

Всеки език е последователен по естество: не е годен да обосновава вечното, безвременното. Следилите с неохота предходната аргументация биха предпочели може би тази страница от 1928 г. Вече я упоменах; става дума за разказа, озаглавен Да се чувстваш в смърт:

„Желая да отбележа тук едно преживяване, което имах преди няколко вечери: прекалено чезнеща и възторжена нищожност, за да я нарека приключение, прекалено ирационална и сантиментална за мисъл. Става въпрос за една сцена и нейната дума: дума, вече изречена от мен, ала неизживяна дотогава всеотдайно. Пристъпвам към описанието й, с произшествията по време и по място, които я изявяват.

Припомням си я така. Следобеда, предшествал онази вечер, бях в Баракас: местност, непосещавана от моя навик и чието отстояние до онези, които после обиколих, вече даде чудноват привкус на онзи ден. Вечерта нямаше никакво предназначение — нали беше спокойна, излязох да повървя и да си припомням, после да ям. Не исках да определям посоката на това вървене, подирих една най-голяма широта от вероятности, за да не уморявам очакването със задължителното предварително виждане на една от тях. Осъществих възможно най-лошо онова, което наричат ходене напосоки; приех, без друг съзнателен предразсъдък освен избягването на булевардите или широките улици, най-неясните покани на случайността. Все пак, някакво свойско притегляне ме отдалечи към едни квартали, чието име винаги искам да си спомням и които налагат поклон на моята гръд. Не искам да обознача така моя квартал, точната обстановка на детството, а неговите все още тайнствени околности: кът, който притежавах изцяло на думи и малко в действителност, съседен и митологичен едновременно. Обратното на познатото, неговият гръб са за мен онези предпоследни улици, наистина почти толкова непознавани, колкото и вкопаните основи на нашата къща или невидимия ни скелет. Ходенето ме изведе край един уличен ъгъл. Вдъхнах нощ, в преспокоен отдих за мислене. Гледката, никак сложна впрочем, изглеждаше опростена от моята умора. Правеше я недействителна самата й типичност. Улицата беше с ниски къщи и макар първото и обозначение да беше бедност, второто беше наистина щастие. Беше от най-бедното и най-красивото. Никоя къща не се показваше на улицата, смоковницата тъмнееше над скосения ръб, вратичките — по-високи от изтеглените черти на стените — изглеждаха изпълнени със същата безкрайна субстанция на нощта. Плочникът беше наклонен над улицата, улицата беше от първична кал, още незавладяна кал на Америка. В дъното уличката, вече като в пампата, се сриваше към Малдонадо. Над мътната и хаотична земя една розова ограда сякаш не подслоняваше лунен светлик, а излъхваше съкровена светлина. Едва ли има начин да се назове нежността по-добре, отколкото това розово.

Загледах се в тая простота. Помислих си, навярно гласно: това е същото, както преди тридесет години… Направих догадки за тая дата: неотдавнашното време в други страни, ала вече далечно в тази менлива част на света. Може би пееше птиче и почувствах към него малка обич, с размера на птиче; ала най-сигурното е, че в тази вече главозамайваща тишина нямаше друг шум освен също тъй безвремевия на щурците. Лесната мисъл: Намирам се в хиляда осемстотин и някоя престана да бъде няколко приблизителни думи и се задълбочи до действителност. Почувствах се мъртъв, почувствах се отвлечен възприемател на света — неопределена боязън, облъхната с наука, което е най-добрата яснота на метафизиката. Не повярвах, не, че не съм се изкачил нагоре по предполагаемите води на Времето; по-скоро подозрях, че съм притежател на недоизказания или отсъстващ смисъл на умонепостижимата дума вечност. Едва после смогнах да определя тази въобразимост.

Пиша я, сега, така: тя е чисто представяне на еднородни събития — спокойна нощ, чиста стеничка, провинциален мирис на орлови нокти, опорна кал — не е просто тъждествена с онова, което имаше край ъгъла преди толкова години: тя е, без прилики, нито повторения, същото. Времето, ако можем да предусетим тая тъждественост, е една самоизмама: безразличието и неразделимостта на един момент от неговото привидно вчера и друг от неговото привидно днес е достатъчно, за да го разчлени.

Очевидно е, че броят на такива човешки моменти не е безкраен. Първичните — на физическо страдание и физическа наслада, на приближаване на съня, на слушане на една-единствена музика, на много сила или много нежелание — са още по-безлични. Извличам предварително това заключение: животът е прекалено беден, за да не бъде безсмъртен. Но дори не сме уверени за нашата бедност, понеже времето, лесно опровержимо в сетивността, не е такова и в интелектуалността, от чиято същност изглежда неотделимо схващането за последователност. И тъй, нека остане като емоционална забавна случка съзираната идея и като призната нерешителност на този лист истинският момент на възхита и възможният намек за вечност, за което тая вечер не бе скъперница спрямо мен.“