Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (54)

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бунтът продължи един ден. Ричард си остана у дома. Помоли и Ничи да направи същото. Каза й, че е чул слухове за евентуални безредици и че не иска тя да пострада.

Разправата с бунтовниците обаче отне цяла седмица. Мъжете, участвали в шествието из улиците, бяха съсечени направо там или арестувани от градската стража. Заловените бяха разпитвани, докато постепенно изкажат имената на други. Хората, разпитвани от Ордена, винаги признаваха всичко.

Потокът от арести, признания и нови арести заливаше града през цялата седмица. Стотици мъже бяха погребани в небето. Постепенно пламъците на недоволството бяха потушени. Пепелта на съжалението вгорчи вкуса на хората, които искаха да забравят случилото се. За бунта вече почти не се споменаваше — сякаш никога не бе избухвал.

Ричард се върна на работа в транспортната компания, като за известно време прекрати нощните курсове с каруцата си. Докато пътуваха из града, Йори обикновено мълчеше. Минаваха покрай набитите на колове тела на погребаните в небето.

Йори и Ричард правеха курсове и до мините, за да транспортират руда до леярните. Веднъж им се наложи да отидат до един пясъчник доста далеч на изток от града. Пътят дотам и обратно им отне цял ден. На другия ден ги изпратиха да карат камъни за западната част на Вечния дом, където се строяха подпори. Край каменните стени имаше още петдесет—шестдесет кола. Явно някои от каменоделците също бяха участвали в бунта.

На връщане минаха по един път, виещ се покрай ковачницата. Ричард скочи от каруцата и каза на Йори да върви, че той ще мине през хълма и ще настигне каруцата оттатък, след завоите. Трябвало да докладва на ковача нещо по следващата поръчка.

Вътре в мрачната ковачница Виктор изчукваше дълго парче стомана, огъвайки нажежения метал върху единия рог на наковалнята. Вдигна глава и щом видя Ричард, хвърли горещия метал в течността край наковалнята, където той започна да съска и бълбука.

— Ричард! Толкова се радвам да те видя.

Ричард забеляза, че няколко от хората на Виктор липсваха.

— Болни ли са?

Виктор мрачно поклати глава. Ричард прие новината с кимване.

— Радвам се да видя, че си добре. Реших да се отбия да видя дали всичко е наред.

— Да, аз съм добре — Главата му увисна. — Благодарение на твоя съвет. Иначе вече да съм погребан в небето. — Той махна към Вечния дом. — Видя ли? Много от каменоделците … висят на коловете покрай стената.

Ричард бе видял телата, но не бе ги загледал. Познаваше омразата на някои от майсторите към онова, в което са принудени да превръщат камъка — знаеше с какво отвращение изобразяват ужасните сцени на смъртта.

— Приска?

Виктор поклати отчаяно глава, твърде разстроен, за да може да каже нещо.

— Фавал?

— Видях го вчера. — Виктор си пое дълбоко дъх. — Каза, че ти си го посъветвал да си остане у дома и да прави въглища. Струва ми се, че ще прекръсти едно от децата си на теб.

— Ако Приска… Какво ще стане със специалната ти стомана?

— Главният му майстор ще продължи. Дали ще можеш да направиш един курс за желязо? Не съм получавал нито грам от събитията насам. Брат Нарев е в отвратително настроение. Трябва му желязо за скелетата. Категорично ми каза, че един ковач, верен на Ордена и Създателя, би му ги направил навреме.

Ричард кимна.

— Мисля, че нещата вече се уталожиха. За кога?

— Дето се казва, и в момента да ми го донесеш, ще ми свърши работа, но нека бъде например за вдругиден.

Имам голяма поръчка за длета — от специалните, за фината работа. А съм без хора, така че за желязото мога да почакам.

— Значи вдругиден. Тогава вече ще е съвсем спокойно.

Когато тръгна да се прибира към стаята си, слънцето вече бе залязло, но в сумрака пътят се виждаше достатъчно добре. Беше се замислил за Виктор, когато иззад една сграда изскочиха шестима мъже.

— Ричард Сайфър?

Не бяха в униформите на обикновени градски стражи, но напоследък това не означаваше кой знае какво. Имаше цяла армия цивилни агенти, които — поне така се говореше — душеха за размирници.

— Точно така. Какво искате?

Забеляза, че под леките си наметала мъжете са въоръжени с мечове. На коланите им висяха дълги ножове.

— Като служители на Императорския орден е наш дълг да те арестуваме по подозрение в подклаждане на бунт.

* * *

Когато Ничи се събуди на сутринта, Ричард все още не се бе прибрал. Изсумтя недоволно. Извъртя се по гръб и видя, че през пердетата вече нахлува светлина. По ъгъла на лъчите можа да прецени, че е някъде малко след изгрев слънце.

Прозя се и се протегна, после отпусна ръце върху леглото, загледана в тавана — чистия, прясно варосан таван. Усети как гневът й нараства. Не й бе приятно Ричард да работи през нощта, но не можеше да му каже нищо, понеже самата тя го бе убеждавала колко е важно да се научи да работи и живее като обикновените хора. Да разбере, че Орденът е единствената надежда за подобряването на живота на обикновения човек.

Беше го предупредила да не се забърква в размириците. Радваше се, че той не се опита да спори с нея по този въпрос. Ако не друго, поне й се струваше, че не е на страната на бунтовниците. Дори се изненада, когато той си остана в къщи в деня на протестното шествие. Беше предупредил и Камил и Наби — най—строго и категорично — да не се замесват.

Сега, когато бунтът бе смазан и властите бяха заловили голяма част от размирниците, животът отново бе влязъл в ритъм и Ричард най—сетне се върна на работа. Въстанието бе истински шок. Орденът трябваше да положи повече усилия, за да накара хората да разберат дълга си да помагат за подобряването на живота на родените с по—малко късмет. Тогава по улиците нямаше да има такива протестни шествия. Заради събитията мнозина от сановниците на Ордена намериха смъртта си — задето не са съумели да прокламират достатъчно убедително идеите му. Това бе една от малкото хубави страни на случилото се.

Ничи наплиска лицето си с вода от легена, който Ричард бе донесъл един ден. Цветчетата по ръба пасваха на оранжевите стени на стаята им и на килима, също купен от спестяванията му. Да, Ричард очевидно бе трудолюбив, щом успяваше да заделя пари от мизерната си заплата.

Свали плувналата си в пот нощница и се поизми колкото можа с влажен парцал. Подейства й освежаващо. Не обичаше да изглежда потна и мръсна пред Ричард.

Видя, че паницата гювеч, която му бе приготвила за вечеря, още си е на масата. Не я бе предупредил, че ще работи през нощта, но понякога не оставаше време да отскочи до в къщи за вечеря. В нощите, когато работеше, обикновено се прибираше малко след изгрев слънце, така че тя очакваше да чуе стъпките му по коридора всеки момент.

Сигурно щеше да е гладен. Запита се дали да не му направи и яйца. Ричард обичаше яйца. Ничи осъзна, че се усмихва. Беше се събудила начумерена, а сега, докато си мислеше какво обича Ричард, се усмихваше. Прокара пръсти през косата си. Нетърпението й нарастваше. Искаше да го попита дали му се ядат яйца. Той щеше да й отвърне, че му се ядат и тя с удоволствие щеше да му приготви нещо, което бе сигурна, че обича.

Мразеше да прави неща, които знаеше, че той не обича.

Бяха минали няколко дни от онази отвратителна нощ с Гади. Определено беше грешка. Разбра го по—късно. Отначало й бе доставило удоволствие — не защото бе искала да прави секс с отвратителния бандюга, а защото се бе почувствала толкова унизена от Ричард, че бе изпитала непреодолимо желание да му го върне. Отначало бе ликувала, понеже онова, което й правеше Гади, причиняваше болка и на Калан. Бе й се видяло справедливо наказание за онова, което Ричард й причини. За него нямаше по—голяма болка от причинената на Калан.

Гади мразеше Ричард. Да преспи с Ничи — по неговите разбирания, — бе все едно да завоюва победа над Ричард и да си възвърне лидерството пред останалите момчета. Колкото искаше нея, толкова повече искаше да унижи Ричард, който бе завзел кралството му и си го присвоил. Ничи с удоволствие даде възможност на малкия звяр да се почувства отново на трона. Тя знаеше, че Ричард чува всеки неин крясък и разбира, че Калан изпитва същата болка.

Но докато Гади я обладаваше, опитвайки се чрез нея да унижи Ричард, думите „Ничи, моля те, не го прави. Така вредиш само на себе си“ не излизаха от главата й.

Когато я повали на леглото, тя се опита да си внуши, че той е Ричард — опита се все пак да бъде с Ричард, па макар и чрез негов заместител. Но така и не успя да повярва — дори неистовото й желание да изпита удоволствие не успя да я накара да повярва. Ричард никога не би наранил и унижил жена по този начин. Дори за миг не успя да си внуши, че е той.

С течение на времето започна да разбира, че думите му не са били зов за спасяването на Калан от болката, а за спасяването на нея — на Ничи. Колкото и да я мразеше, той бе изразил загрижеността си към нея. Колкото и да трябваше да я мрази, не искаше да я вижда да страда.

Едва ли можеха да съществуват думи, които да проникнат в нея по—дълбоко от тези. Тази проява на нежност бе най—жестокото нещо, което някога й бе причинявано.

Последвалата болка бе нейното наказание. Срамуваше се толкова много от стореното, че трябваше да се преструва пред Ричард, че всичко е наред. Искаше да му спести ужаса да види какво точно е изстрадала Калан заедно с нея. На следващата утрин му каза, че е направила грешка. Не очакваше той да й прости. Искаше просто да му покаже, че е наясно, че е сбъркала и че съжалява.

Той не каза нищо. Само я погледна с онези свои сиви очи и излезе за работа.

Ничи кървя три дни.

Гади моментално се похвали на другарите си, че е бил с нея. И за да я унижи докрай, им разказа с подробности всичко. За негова изненада, Камил и Наби изпаднаха в ярост. Бяха решили да му излеят в очите гореща лой и да му сторят още други неща — какви, Ничи не знаеше, но можеше да предположи. Заплахата им бе прозвучала толкова сериозно, че Гади бе напуснал къщата и се бе записал в армията на Императорския орден още същия ден. Оказа се, че го е направил тъкмо навреме, за да тръгне с частите, изпратени на север. На раздяла се бе ухилил отвратително на Камил и Наби и им бе казал, че отива да стане герой.

Ничи чу стъпки в коридора. Усмихна се и извади три яйца от шкафа. Вместо Ричард да отвори вратата, както тя очакваше, някой почука.

Ничи застина в средата на стаята.

— Кой е?

— Ничи, аз съм, Камил.

Тревогата в гласа му я накара да настръхне.

— Влез.

Младежът се втурна задъхан. Лицето му бе бяло като платно, както и кокалчетата на ръката му, стиснала дръжката на вратата. По лицето му се стичаха сълзи.

— Арестували са Ричард. Снощи. Хванаха го.

Ничи не усети как яйцата се изсулват от ръката й и се разбиват в пода.