Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Уорън приглади назад русите си къдрици.

— За какво пътешествие говориш, Зед?

Зед вдигна клечест пръст във въздуха.

— Вече можеш да хвърлиш сплескания комар, генерале.

Генерал Рейбич осъзна, че още стиска насекомото. Хвърли го. Всички бяха застинали в очакване Зед да продължи. Той приглади тежката си кафеникавочервена роба върху мършавите си ребра и погледът му разсеяно огледа мръсния под.

Въздъхна съкрушено.

— Тъкмо се възстановявах след успешното си избавление от забележителна магия, с каквато никога по—рано не се бях сблъсквал, и докато идвах на себе си, прекарах месеци в търсене. Бях в далечна Андерия и станах свидетел на част от погромите на Ордена по онези места. За хората там настъпиха смутни времена. Не само заради вилнеещите войници, но и благодарение на усилията на една от твоите Сестри, Вирна. Наричат я „Господарката на смъртта“.

— Знаеш ли коя е тя? — попита Вирна с горчивина в гласа, щом разбра, че член на тяхната общност е била причина за човешки страдания.

— Не. Виждал съм я само веднъж, и то от голямо разстояние. Ако се бях възстановил напълно, бих могъл да се опитам да поправя част от стореното, но самият аз не бях съвсем добре и не исках да влизам в съприкосновение с нея. Освен това я придружаваха близо две хиляди войници. Гледката на цялата тази сган, предвождана от жена, за която всички бяха чували и от която се страхуваха, хвърляше хората в паника. Сестрата беше млада, с руса коса. Облечена бе в черна рокля.

— Добри Създателю — прошепна Вирна. — Тя не е от моите Сестри, тя служи на Пазителя. Малцина са жените, родени със сила на дарбата като нейната. Освен това част от уменията й са придобити по долен начин. Ничи е Сестра на мрака.

— Получих рапорти — обади се генерал Рейбич. По мрачния му тон Зед прецени, че явно рапортите са били точни. — Чух освен това, че нещата са се уталожили значително.

Зед кимна.

— Отначало Орденът вилнееше безпощадно, помитайки всичко по пътя си. Сега обаче „Джаганг Справедливия“, както са започнали да го наричат, им е дръпнал юздите. На повечето места извън столицата Феърфийлд, където е било ядрото на кланетата, населението е започнало да го подкрепя като спасителя, дошъл да ги изведе към по—добър живот. Те му докладват за всеки съсед или пътешественик, когото подозират в непочтени намерения спрямо благородните идеали на Ордена. Прекосих цяла Андерия и прекарах доста време във вражеска територия в търсене — напразно. След това се отправих на север към Дивото и обиколих доста градове, някои от които големи, но така и не открих нито следа от тях. Предполагам, че ми е било необходимо доста време, за да се възстановя. Едва наскоро успях да разбера къде се намирате всички вие. Не мога да не отчета, генерале, че Добре бяхте скрили местонахождението си — доста време ми трябваше, докато ви открия. Момчето обаче сякаш е изчезнало безследно. — Зед стисна юмруци в скута си. — Трябва да го намеря.

— Ричард ли имаш предвид? — попита Ейди. — Ще бъдещ по следите на внука си ли?

— Да. Търся него и Калан. — Зед вдигна безпомощно ръце. — За съжаление безуспешно, трябва да призная. Никой от хората, с които говорих, не е попадал на никаква следа от тях. Вложих всичките си умения — напразно. Ако не бях убеден, че при тях всичко е наред, щях да си помисля, че са пропаднали вдън земя.

Останалите започнаха да се споглеждат един друг. Зед надникна от едно смаяно лице към друго. За пръв път от месеци насам в очите му проблесна надежда.

— Какво? Какво има? Нима знаете нещо?

Вирна посочи под пейката.

— Покажи му, генерале.

По нейно настояване генералът измъкна някаква карта, свита на руло. Разгъна я с грубите си ръце и я постави пред себе си обърната към Зед. Генерал Рейбич посочи планините западно от Града на елените.

— Ето тук, Зед.

— Тук… какво?

— Тук са Ричард и Калан — отвърна Вирна.

Зед зяпна насреща й, после отново погледна картата. Пръстът на генерал Рейбич се плъзна, по верига от върхове. Зед познаваше тези места като изключително негостоприемни.

— Тук ли? Добри духове, че защо им е на тях двамата да се скитат из тези пущинаци? Какво търсят там?

— Калан бъде ранена — рече Ейди, като се постара гласът й да звучи спокойно.

— Ранена ли?

— На ръба да премине в света на духовете. Доколкото разбрахме, може би дори бъде видяла света от другата страна на воала. — Ейди посочи картата. — Ричард я е отвел там, докато се възстанови.

— Но … защо е решил така? — Приглади с ръка рошавата си коса. Мислите му запрепускаха бясно, опитваше се да си отговори на хиляди въпроси отведнъж. — Може да се лекува …

— Не. Бъде й направено заклинание. Ако използват магия за лечение, бъде освободено зловещо заклинание и Калан бъде мъртва.

Зед изведнъж разбра.

— Добри духове … Добре, че момчето го е разбрало навреме. — Преди ужасът от спомена за крясъците да се втурне в главата му, той затръшна мислената врата пред него. Преглътна с болката на човек, който знае какво е да висиш на косъм от смъртта. — И все пак защо е отишъл именно там? Той е нужен тук.

— Определено — остро го прекъсна Вирна.

По тона й Зед разбра, че темата е болезнена.

— Не може да се върне при нас — продължи Уорън.

Срещнал въпросителния поглед на Зед, обясни по—нататък: — Не разбираме всичко, но сме на мнение, че Ричард следва някакво пророчество.

— Пророчество! — Зед махна с ръка. — Ричард не си пада по гатанките. Ненавижда ги и никога не е обръщал внимание на подобни неща. Понякога ми се е искало да се бе вслушвал повече, но уви.

— Е, в този случай го е направил — Уорън за момент стисна устни. — Негово си е.

— Негово … какво?

Уорън се покашля.

— Пророчество.

Зед огледа намръщено внезапно станалите сериозни и предпазливи лица на околните. Направи кисела гримаса и разположи пищната си роба на пейката до Ейди.

— Какво е това пророчество?

Уорън мачкаше на топка виолетовата си роба.

— Не ни каза точно.

— Ето, виж. — Генерал Рейбич измъкна от джоба си пачка сгънати листа. — Имам няколко писма от него. Всички сме ги чели.

Зед се изправи и грабна писмата от огромния юмрук на генерала. Приближи се до масата и приглади намачканите страници. Докато другите седяха притихнали в очакване, той се наведе над масата и зачете.

С властен и категоричен жест Ричард парадоксално се отказваше от властта. Пишеше, че след много размисъл е стигнал до прозрение, представено му под формата на видение, и вече знае без съмнение, че помощта му би довела до неизбежна катастрофа.

В следващите писма Ричард уточняваше, че двамата с Калан са на сигурно място и че тя постепенно се възстановява. И че Кара е с тях. В отговор на писмата на генерал Рейбич и други Ричард уточняваше, че това е окончателното му решение. Предупреждаваше ги, че каузата на свободата ще бъде безвъзвратно загубена, ако той се отклони от правилния път. Че каквито и решения да вземат генерал Рейбич и останалите, той няма да им се противопостави, нито ще ги критикува. Че сърцето му е с тях, но че те сами трябва да се погрижат за обозримото бъдеще. И че нещата ще останат така неизвестно докога.

Писмата му като цяло не предоставяха никаква конкретна информация, освен че споменаваха за това негово видение или прозрение и даваха ясно да се разбере, че не могат да разчитат на това Ричард да ги поведе. Въпреки оскъдните сведения Зед успя да долови неща и между редовете.

Погледът му остана прикован върху листата дълго след като ги бе прочел. Пламъкът на лампата се полюшваше бавно насам—натам, като от време на време потрепваше и нагоре политваше вълниста нишка мазен дим. Отвъд до ушите му достигаха приглушените гласове на патрулиращите часови, предаващи си информация един на друг. Вътре цареше тишина. Всички бяха чели писмата.

Лицето на Вирна бе изпълнено с напрежение и болка. Не можа да се сдържи и се обади:

— Ще отидеш ли да го видиш, Зед? Ще го убедиш ли да продължи борбата?

Зед бавно прокара ръка по изписаните листа.

— Не мога. В този случай не бих могъл да му бъда от никаква помощ.

— Но той е нашият водач в тази борба. — Меката светлина озаряваше нежната женственост на тънките и пръсти, допрени безутешно до челото й. Ръката й се от пусна в скута. — Без него…

Зед не й отговори. Не можеше да си представи каква би била реакцията на Ан в подобна ситуация. Тя се бе ровила из пророчествата с векове, в очакване да се появи онзи магьосник—войн, способен да ги поведе в борбата за оцеляването на магията. Ричард бе именно този роден за борба магьосник—войн, а сега се бе оттеглил.

— Какъв предполагаш бъде проблемът? — попита Ейди с тих дрезгав глас.

Зед хвърли последен поглед към писмата. Отмести глава и се изправи. Всички погледи в слабо осветената палатка бяха вперени в него, сякаш с надеждата, че той може да ги измъкне по някакъв начин от една предопределеност, която сами не могат да разберат, но от която инстинктивно се ужасяват.

— Дошло е време за изпитание на дълбините на Ричардовата душа. — Зед пъхна длани в противоположните ръкави на робата си и ги приближи така, че сребърният брокат на двата да се срещне. — Някакъв вид просека, която му се показва заради разбирането му на нещо, което единствено неговите очи могат да съзрат.

Уорън се покашля.

— Какво е това изпитание, Зед? Би ли ни казал?

Зед махна неопределено с ръка, подгонен от неясни спомени.

— Борба … помирение …

— Какво помирение? — настоя Уорън.

Зед се вгледа в сините очи на младежа. Искаше му се Уорън да не задава толкова много въпроси.

— Каква е предопределеността на твоята дарба?

— Предопределеност ли? Ами … предполагам … е, дар — просто си съществува. Тя е просто една способност.

— Дарбата помага на хората — монотонно изрече Вирна, загърна още по—плътно в синята си наметка, сякаш тя бе броня срещу отговора, с който Зед можеше да я застреля.

— Аха. Тогава какво правиш тук?

Въпросът му я свари неподготвена.

— Тук ли?

— Да. — Зед махна с ръка към неопределено далечно място. — Ако дарбата е, за да помагаме на другите, тогава защо не си там, защо не помагаш? Има толкова болни, които чакат да бъдат излекувани, толкова невежи, които чакат да бъдат научени, толкова гладни, които чакат да бъдат нахранени. Защо просто си седиш тук — здрава, умна и добре нахранена?

Вирна подръпна наметката си и се изпъна на мястото си с мрачна решителност.

— По време на битка, ако изоставиш портата на крепостта, за да помогнеш на паднал другар, значи си проявил слабост: проявил си неспособност да устоиш на моментното страдание, за да предотвратиш много по—страшно и мащабно. В този смисъл, ако се втурна да помагам на малкото, на които бих могла да обърна внимание, би означавало да изоставя поста си тук, в редиците на армията, докато се опитваме да попречим на врага да превземе портата към Новия свят.

Мнението на Зед за Вирна леко се подобри. Тя се бе оказала дразнещо близко до същината на жизненоважна истина. Той кимна и й се усмихна в знак на уважение към думите й. Реакцията му я изненада дори повече от въпроса му.

— Вече виждам защо Сестрите на светлината са широко уважавани като достойни слуги на нуждата. — Зед поглади брадичката си. — Е, значи си убедена, че ние, родените с дарбата, сме създадени да бъдем роби на нуждаещите се?

— Е, не… но ако обстоятелствата го налагат…

— Ако обстоятелствата го налагат, сме приковани още по—здраво към оковите на задълженията си към изпадналите в още по—голяма нужда — довърши изречението Зед вместо нея. — Така всеки, изпаднал в нужда, според теб по право се превръща в наш господар? Слуга на една кауза или на още по—велика кауза, която би могла да се появи, но така или иначе роб. Така ли е?

Този път Вирна предпочете да не се впуска след него в този танц върху повърхност, която й се струваше като плаващи пясъци. Това обаче не й попречи да го изгледа гневно.

Зед прецени, че съществува само един философски валиден отговор на въпроса. Ако Вирна го знаеше, не го показа.

— Ричард очевидно е отишъл на място, където може критично да прецени възможностите за действие и да определи правилната посока в живота си — обясни Зед. — Вероятно определени обстоятелства са го принудили да прегледа под лупа въпроса за правилната употреба на възможностите си и с оглед на качествата си, истинската цел на живота си.

Вирна разпери безпомощно ръце.

— Не виждам как е възможно да съществува по—велика цел от присъствието му тук, от това да помага на армията срещу заплахата, надвиснала над Новия свят — заплахата за живота на свободните хора.

Зед се отпусна обратно на мястото си.

— Ти не виждаш, аз не виждам, но Ричард вижда нещо.

— Това не означава, че има право — обади се Уорън.

Зед за момент се взря в лицето му. Чертите му бяха младежки, но в погледа му имаше някаква дълбочина, която издаваше нещо повече от младостта му. Зед се запита на колко ли години е Уорън.

— Не, не означава, че Ричард има право. Може би върши капитална грешка, която може да унищожи единствения ни шанс за оцеляване.

— Калан е на мнение, че може бъде грешка — вметна накрая Ейди, сякаш съжаляваше, че трябва да му го каже.

— Изпрати ми бележка — предполагам без знанието на Ричард, явно Кара бъде записала думите й. Донесе ми я куриера. Калан пише, че се опасява, че Ричард бъде постъпил така, отчасти заради случилото се с нея. Майката Изповедник освен това ми доверява, че се опасява, че Ричард бъде изгубил вярата си в хората, заради това, че бъде отхвърлен в Андерия. Може би Ричард гледа на себе си като на падналия водач.

— Пфу! — Зед махна с ръка. — Един водач не може да следва народа си с подвита опашка, подсмърчайки за всяко тяхно моментно желание или каприз, хленчейки по стъпките им, докато те се люшкат насам—натам в живота.

Такива хора не търсят водач, а господар и точно такъв ще ги намери.

Истинският водач проправя ясна пътека през моралната пустиня, така че хората да виждат категорично пътя. Ричард бе горски водач, защото това е в кръвта му. Може би се е загубил в някаква мрачна гора. Ако е така, трябва сам да намери пътя обратно, при това трябва да го избере съзнателно, ако е предопределен да бъде истински водач на свободен народ.

Всички смълчани слушаха притчите на Зед. Генералът бе човек, който върви след своя Господар Рал и просто изпълнява заповедите му. Сестрите имаха свои собствени възгледи и идеи. Зед и Ейди знаеха, че пътят, който човек вижда пред себе си, не винаги е такъв, какъвто му се струва.

— Точно това направи Ричард за мен — тихо се обади Уорън, отнесен в спомените си. — Показа ми пътя, накара ме да пожелая да го последвам извън подземията. Бях започнал да се чувствам уютно там долу, доволен от книгите и от съдбата си, но бях затворник на тъмнината, чийто живот течеше между борбите и постиженията на другите. Така и не мога да разбера как точно успя да ме накара да го последвам навън. — Уорън се вгледа в очите на Зед. — Може би самият той има нужда от подобна помощ. Можеш ли да му помогнеш, Зед?

— Той влезе в мрачен период за всеки човек, особено за магьосник. Трябва сам да намери пътя напред, за да се озове от другата страна. Ако го хвана за ръката и го поведа, така да се каже, може да го насоча към път, който не би избрал сам, и тогава завинаги ще остане наранен от избора, който съм направил вместо него. …Още по—страшното обаче е, че може да се окаже прав. Какво ще стане, ако насилствено го поведа по друг път, а той се окаже в посока право към Императорския орден. — Зед поклати глава. — Не. Не съм чак толкова глупав: Ричард трябва да бъде оставен да постъпва както намери за добре. Ако той наистина е човекът, който трябва да ни поведе в борбата за бъдещето на магията и човечеството, тогава това сигурно е част от пътешествието му и трябва да бъде извървяна.

При тези думи почти всички кимнаха в съгласие, макар и с неохота.

Не и Уорън. Той човъркаше нещо по виолетовата си роба.

— Има нещо, за което не сме помислили. — Всички го изгледаха в очакване да продължи, а той се обърна към Зед. В очите му старият магьосник видя необикновена мъдрост, която му подсказваше, че пред него стои младеж, способен да прониква в дълбочина на нещата, докато повечето хора виждат само искриците на повърхността. — Възможно е — продължи Уорън с тих, непоколебим глас — Ричард, като човек с дарбата и магьосник—войн, да е бил навестен от пророчество. Магьосниците—войни са по—различни от всички нас. Техните способности не са вкарани в някакви тесни рамки, те имат размах. Пророчеството, поне теоретично, влиза в неговите възможности. Нещо повече, Ричард притежава както Адитивна, така и Субстрактивна магия. През последните три хиляди години няма магьосник, роден с двете страни на магията. Макар до известна степен да можем да си представяме, ние не можем напълно да разберем неговия потенциал, макар в пророчествата да има намеци за това. Твърде е възможно Ричард да е получил правдоподобно пророчество, което да разбира съвсем ясно. Ако е така, то значи постъпва точно както трябва. Възможно е и да разбира ясно пророчеството, но то да е толкова покъртително, че той да постъпва по единствения щадящ ни начин — като не ни казва.

Вирна положи длан върху неговите.

— Не го вярваш наистина, нали, Уорън?

Зед забеляза, че Вирна много се впечатли от думите на младежа.

Ан му бе споменавала, че Уорън съвсем наскоро е започнал да проявява пророческите си таланти. Подобен род магьосници — пророците — се раждаха изключително рядко, не повече от един—двама на хилядолетие. Потенциалната важност на такъв магьосник бе извън всякакви предвиждания. Зед не знаеше каква част от пътя си е извървял Уорън в действителност. Самият Уорън вероятно също нямаше представа.

— Пророчеството може да бъде ужасен товар. — Уорън приглади робата върху крака си. — Може би пророчеството на Ричард му е казало, че ако иска да има шанс някога да завоюва победа, не бива да умира заедно с нас в борбата срещу армията на Императорския орден.

Генерал Рейбич, макар и да не се обаждаше, когато става въпрос за подобни магьоснически дела, слушаше и гледаше с изключително внимание. Сестра Филипа въртеше едно копче на роклята си. Макар и приласкан от приятелската ръка на Вирна, в този момент Уорън също изглеждаше отчаян и самотен.

— Уорън — Зед изчака погледите им да се срещнат, — понякога на всеки от нас се случва да провиди най—ужасни бъдещи събития просто защото те са най—ужасно то нещо, ръбът на въображението ни. Не занимавай мислите си основно с най—вероятните причини за поведението на Ричард просто защото тези причини те плашат най—много. Убеден съм, че Ричард се мъчи да разбере истинското си място в цялата ситуация. Не забравяй, че някога е бил горски водач. Той се научи да приема не само способностите си, но и товара на трона.

— Да, но …

Зед вдигна пръст, за да подсили думите си:

— Истината за определена ситуация най—често се оказва онази с най—просто обяснение.

Потиснатостта в изражението на Уорън най—сетне се разсея под напора на зараждащия се блясък на лъчиста усмивка.

— Бях забравил тази древна мъдрост. Благодаря ти, Зед.

Генерал Рейбич, който продължаваше да рови с пръсти къдравата си брада, изведнъж свали ръка и я стисна в юмрук.

— Освен това Д’Харанците няма да се оставят да бъдат победени толкова лесно. Можем да свикаме още части, имаме и съюзници тук, в Средната земя, които ще ни се притекат на помощ в битката. Всички сме чували докладите за размерите на Ордена, но все пак това са само хора, не са зли духове. Вярно, сред тях има родени с дарбата, но и ние не оставаме по—назад. Каквото и да си мислят, ще им се наложи да се изправят лице в лице с Д’Харанските воини.

Уорън се наведе да вдигне от земята камък, по—малък от човешки юмрук, и отново заговори:

— Не приемайте думите ми като проява на неуважение, генерале, ни най—малко не искам да ви отклонявам от справедливата ви кауза, но искам да кажа, че целите на Ордена са нещо, което съм изучавал с години. Аз също съм от Стария свят.

— Така е. И какво е онова, което държиш да ми кажеш?

— Ами, да кажем, че Старият свят представлява плота на тази маса — мястото, откъдето идват частите на Джаганг. Е, със сигурност има места, където населеността е рядка, но има и изключително гъсто населени райони.

— Така е и в Новия свят — обади се генералът. — В Д’Хара има както многочислени, така и полупустинни области.

Уорън поклати глава. Прокара ръка по масата.

— Да кажем, че това е Старият свят — цялата тази земя — Той вдигна камъка и го постави на ръба на плота.

Ето го Новия свят. В сравнение със Стария свят неговите размери са такива.

— Но … но това не включва Д’Хара — заекна генерал Рейбич. — Със сигурност… с Д’Хара…

— Д’Хара също е в този камък.

— Опасявам се, че Уорън е прав — намеси се Вирна.

Сестра Филипа също кимна в знак на съгласие.

— Вероятно … — понечи да каже тя, забила поглед в скръстените си в скута ръце — …вероятно Уорън е прав, че Ричард е видял нашия разгром и знае, че трябва да стои настрани, за да не бъде погубен заедно с всички нас.

— Изобщо не съм съгласен — внимателно подхвана Зед. — Познавам Ричард. Ако той е на мнение, че ще за губим, ще го каже, за да могат хората да преценят това в решенията си.

Генералът се покашля.

— Ами, всъщност едно от писмата липсва. Първото, в което Господарят Рал ми разказва за видението си. В него той пише, че нямаме шанс за победа.

Зед усети как кръвта се спуска в петите му. Опита се да запази поне видимо спокойствие.

— О? Къде е това писмо?

Генералът стрелна косо Вирна.

— Ами всъщност — обади се тя — докато го четях, толкова се ядосах, че … го смачка на топка и го хвърли в огъня — довърши изречението й Уорън.

Лицето на Вирна пламна, но не каза нищо в своя защита. Зед разбираше чувствата й, но му се искаше да го бе прочел със собствените си очи. Насили се да се усмихне.

— Това ли бяха точните му думи — че нямаме шанс за победа? — попита след малко, като полагаше усилия в гласа му да не се прокрадва паника. Усети как по гърба му се стичат струйки пот.

— Не … — отвърна генерал Рейбич и се намести, замисляйки се сериозно над въпроса. — Точните думи на Господаря Рал бяха, че не бива да свикваме частите си в директна атака срещу Императорския орден, защото ако го направим, ще бъдем разгромени и всеки шанс за бъдеща победа ще бъде загубен завинаги.

Зед започна да усеща отново пръстите си. Изтри капчица пот от челото си. Вече можеше да си поеме по—леко дъх.

— Е, така вече може. Ако те наистина са толкова многобройни, колкото твърди Уорън, то тогава директна атака би била лудост.

Наистина му звучеше логично. Запита се защо ли Ричард си прави труда да обяснява нещо толкова очевидно на човек с опита на генерал Рейбич. Вероятно просто за да се презастрахова. Нищо лошо.

Ейди пъхна ръка в дланта на Зед.

— Ако наистина вярваш, че Ричард сам трябва да върви по пътя си, ще останеш ли? Ще помогнеш ли на родените с дарбата в нашия лагер да придобият необходимите познания?

Всички погледи бяха втренчени напрегнато в стария магьосник в очакване на решението му. Генералът тайничко поглади с пръст белия белег на бузата си. Сестра Филипа сключи длани. Вирна и Уорън се хванаха за ръце.

Зед се усмихна и прегърна Ейди през раменете.

— Разбира се, че няма да ви изоставя.

Тримата на пейката срещу тях леко въздъхнаха. Телата им се отпуснаха, сякаш някой бе свалил въже от вратовете им.

Зед ги изгледа твърдо.

— Войната е гадно нещо. Човек трябва да се научи да убива, преди да бъде убит. Магията във време на война е просто още едно оръжие, макар и страховито. Трябва да разберете, че при тези обстоятелства то също би следвало Да се използва като средство за убиване.

— Какво трябва да знаем? — попита Вирна, очевидно успокоена от решението му да остане, но не колкото генерал Рейбич, Уорън или Сестра Филипа.

Зед прибра полите на робата си и ги спусна между краката си, замислен над въпроса й. Не обичаше да дава подобни уроци.

— Ще започнем утре сутринта. Много има да се учи относно използването на магията по време на война. Ще науча всички от родените с дарбата на някои ужасни неща относно това как да използват онова, което винаги са си мислили, че носи единствено добро, за зло. Тези уроци далеч не са приятни, но така или иначе, нямаме друг избор.

Мисълта, че ще са принудени да научат всички тези ужасни неща, не бе приятна за никой от присъстващите. Ейди, която имаше известна представа от подобни неща, го погали по гърба в израз на разбиране. Тежката роба бе прилепнала по тялото му. Толкова му се искаше да си върне някогашната простичка магьосническа роба.

— Всички сме готови да направим всичко, което трябва, за да предотвратим попадането под ударите на ужасната магия на Императорския орден — рече Вирна. — Имаш думата ми на Прелат.

Зед кимна.

— Значи утре започваме.

— Направо настръхвам, като си помисля какво ще стане, когато към военното изкуство се прибави магия — каза генерал Рейбич и се изправи.

Зед сви рамене.

— Да ти кажа право, крайната цел на цялата работа е да се противопоставим на магията на противника. Ако си свършим добре работата, всичко ще си дойде на мястото. Магията ще се неутрализира и войниците ще могат да се бият без нейната намеса в боя. Така ще можете да сте стомана срещу стомана и да ни оставите да бъдем магия срещу магия.

— Искаш да кажеш, че магията ви няма да ни бъде от непосредствена помощ?

Зед сви рамене.

— Ще се опитаме чрез магия да им навредим както можем, но когато използваме магията като оръжие, врагът ще се постарае да стори същото. Както и ние ще искаме да се преборим с всеки техен опит да използват магия срещу нас. Резултатът от използването на магията по време на война, ако се прави както трябва и професионално, е, че всичко изглежда така, сякаш магията изобщо не е съществувала. Ако не отвърнем на предизвикателството, силата, която ще използват срещу нас, може да се превърне в истински ад. Ако ги надхитрим, унищожението сред тях ще бъде невиждано. Но от опит мога да кажа, че магията някак си се балансира, така че до подобни неща се стига рядко.

— Значи в такъв случай целта ни е да удържим нещата? — попита Сестра Филипа.

Зед обърна длани и едната му ръка бавно се вдигна, другата бавно се спусна, сякаш бяха две везни на кантар, натоварен с огромна тежест.

— Родените с дарбата и в двата лагера ще работят много по—упорито от преди. Мога да ви уверя, че е доста изтощително. Резултатът, като се изключат временните предимства в успехите на едната или другата страна, е, че в крайна сметка ние, магьосниците, като че ли не сме направили нищо, та да си заслужим вечерята. — Зед отпусна ръце. — Всичко ще свърши с кратки моменти на влудяващ ужас и истинска паника, когато е ясно, че светът е достигнал последната фаза на съществуването си и е обзет от лудост.

Генерал Рейбич се усмихна като човек, който разбира за какво става въпрос.

— Мога да ви уверя, че войната изглежда същата и през очите на човека, стиснал меч в ръка. — Той вдигна ръка в престорен страх. — Но ми се струва, че предпочитам това пред перспективата да размахвам меч пред някакви си магически комари. Аз съм човек, който се бори като стомана срещу стомана. Имаме си Господаря Рал, за да бъде магия срещу магия. Радвам се, че при нас е и дядото на Господаря Рал, Първият магьосник. Благодаря ти, Зед. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, само кажи.

Вирна и Уорън кимнаха безмълвно в знак на съгласие, Докато генералът се придвижи до изхода на шатрата. Тъкмо се канеше да излезе, когато Зед се обади:

— Продължавате ли да изпращате куриери до Ричард?

Генералът отвърна положително:

— Капитан Мейферт е бил при Господаря Рал. Може би той ще ти каже нещо повече.

— Всички ли куриери са се завърнали безпрепятствено?

— Повечето. — Той се почеса по брадатото лице. — Досега сме загубили двама. Единият бе открит случайно на дъното на пропаст. Другият така и не се върна, но и тялото му не бе открито — в което обаче няма нищо странно. Пътуването е дълго и изпълнено с трудности. При подобен маршрут опасността дебне отвсякъде. Можеше да се очаква, че ще има жертви.

— Искам да спрете да изпращате куриери при Ричард.

— Но Господарят Рал трябва да бъде в течение.

— Ами ако врагът залови някой от куриерите и разбере къде се крие Ричард? Можеш да бъдеш сигурен, че всеки човек би могъл да бъде накаран да проговори. Не си струва рискът.

Генералът потърка с длан дръжката на меча си, докато разсъждаваше над думите на Зед.

— Орденът е далеч на север от нас — чак в Андерия. Цялата територия между този район и областта, в която се крие Господарят Рал, е под наш контрол. — Той поклати глава, победен от втренчения поглед на Зед. — Но ако ти се струва опасно, няма да изпращам повече. Господарят Рал няма ли да се чуди какво става с нас?

— За него в момента това едва ли е първа грижа. Той прави каквото трябва и не може да си позволи състоянието на нещата при нас да повлияят на поведението му. Вече ви е казал, че няма да може да ви дава каквито и да било заповеди и че трябва да остане встрани от всичко това.

Зед отпусна ръце и въздъхна замислено.

— Може би до края на лятото, преди зимата да се е развилняла с пълна сила и пътищата да са потънали под снега, ще отида да го посетя.

Генерал Рейбич му се усмихна на тръгване.

— За всички нас ще е огромно облекчение, ако успееш да говориш с Господаря Рал, Зед. Той ще се вслуша в думите ти. Е, лека нощ.

Мъжът бе дал израз на истинските си чувства. Никой от присъстващите нямаше пълно доверие на онова, което смяташе да прави Ричард, освен може би Зед, макар че и той изпитваше известни съмнения. Калан бе писала, че според нея Ричард се възприема като падналия водач. Тези хора, които твърдяха, че не разбират как е възможно Ричард да е на такова мнение, в същото време не се доверяваха на действията му.

Ричард бе напълно сам, оставен само на силата на убежденията си.

След като генералът си тръгна, Уорън с участие се наведе напред.

— Зед, бих могъл да дойда с теб при Ричард. Можем да го накараме да ни каже всичко и тогава да преценим дали става въпрос за пророчество, или както той казва, просто за някакво прозрение. Ако не е истинско пророчество, можем да му помогнем да погледне на нещата по друг начин. Още нещо — можем да започнем да го обучаваме, поне ти би могъл, как да използва дарбата си, магията. Той трябва да знае как да си служи със собствените си способности.

Докато Зед кръстосваше напред—назад, Вирна леко изпухтя в знак на несъгласие с предложението на Уорън.

— Опитах се да науча Ричард да докосва своя Хан. Не само аз, но и много други Сестри опитваха. Никоя не успя да постигне дори най—малък напредък.

— Но Зед вярва, че магьосникът може да обучи друг магьосник, нали така, Зед?

Старият магьосник спря и за момент се втренчи в лицата им, обмисляйки отговора си.

— Ами, както вече казах, обучението на един магьосник не е работа за чародейки. Друг магьосник обаче…

— Що се отнася до Ричард, не ми се вярва да постигнеш нещо повече от нас — избухна Вирна. — Уорън обаче също не отстъпи: — Но Зед вярва…

Зед се покашля, за да въдвори тишина.

— Прав си, момчето ми. Работа на магьосниците е да обучават друг магьосник, роден с дарбата.

Вирна се опита да възрази, вдигнала пръст във въздуха, но Зед не й даде възможност.

— В този случай обаче ми се струва, че Вирна има право.

— Моля? — не повярва на ушите си Уорън.

— Така ли? — попита и самата Вирна.

Зед се опита да ги успокои с ръка.

— Да, така ми се струва, Вирна. Все пак съм на мнение, че Сестрите има на какво да научат един магьосник. В крайна сметка ето го Уорън. Сестрите са успели да му покажат някои неща относно това как да използва дарбата си, макар да е отнело повечко време. Вие сте обучили и други — до известна степен поне според мен. С Ричард обаче не сте постигнали успех дори в най—елементарните неща. Така ли е?

Вирна направи недоволна гримаса.

— Никоя от нас не можа да го научи дори най—просто то нещо — как да усеща своя Хан. Прекарвала съм часове с него в опити да му помогна, да го упътя. — Тя скръсти ръце и извърна поглед от напрегнатите му черти. — Просто не се получаваше.

Уорън докосна с пръст брадичката си и се намръщи, сякаш сетил се нещо.

— Знаете ли, веднъж Натан ми спомена нещо. Казах му, че искам да се уча при него — че искам да ме научи да стана Пророк. Той ми отвърна, че Пророкът не се обучава, а се ражда. В този миг си дадох сметка, че всичко, което знам и разбирам относно пророчествата — именно разбирам, по някакъв нов и непознат ми дотогава начин, — съм го научил сам, не от някой друг. Нима с Ричард не може да се е случило нещо такова? Това ли имаше предвид, Зед?

— Все пак — намеси се Сестра Филипа, — ти си Пръв магьосник. Със сигурност би могъл да му покажеш доста неща.

Зед намести тежката си роба под кокалестия си задник, за да седне по—удобно на дървената пейка, и се замисли над въпроса й.

— Ричард направи неща, които дори аз не мога да разбера. Без да съм го обучавал, постигна повече, отколкото изобщо някога съм си представял, че е възможно. Той откри Храма на ветровете в отвъдния свят напълно сам, премина през воала, разделящ живота от смъртта. Нима никой от вас не разбира какво означава това? Особено когато говорим за един необучен магьосник? Той прогони Хармониите от този свят — как, нямам представа. Предизвика магия, за каквато не съм и чувал, камо ли да разбирам или да съм виждал с очите си. Опасявам се, че намесата ми може повече да попречи, отколкото да помогне. Част от способностите на Ричард — това е негово предимство — е начинът, по който гледа на света: не само през очите на необременения човек, но и като Търсач на истината. Той не тръгва към нещо с презумпцията, че е непостижимо — просто се опитва да го направи. Страх ме е да му казвам какво да прави, как да използва магията си, понеже това би могло да го ограничи в действията му. На какво бих могъл да науча аз един магьосник—войн? Нямам представа от Субстрактивната страна на магията, още по—малко от дарба, която я притежава.

— И понеже не разполагаме с друг магьосник—войн, да не би да се опитваш да кажеш, че една Сестра на мрака би могла да му бъде добър учител? — попита Уорън.

— Ами — замислено каза Зед, — не бих отхвърлил напълно подобна идея. — Той въздъхна уморено и гласът му прозвуча по—сериозно: — Стигнах до извода, че не само ще е безсмислено да се опитвам да уча Ричард, но и че е твърде вероятно да се окаже опасно — за всички. Много ми се ще да отида да го видя и да му кажа, че го подкрепям, да го насърча, да му дам съвет. Но помощ? — Зед поклати глава. — Това не бих се наел.

Никой не му възрази. Вирна сама бе опитала и бе твърде склонна да се съгласи с думите на Зед. Другите вероятно го познаваха достатъчно добре, за да разберат за какво говори дядо му.

— Ще ми позволиш ли да се погрижа за настаняването ти, Зед? — попита накрая Вирна. — Така като те гледам, май имаш спешна нужда от почивка. На сутринта, след като се наспиш добре и премислим всичко отново, ще поговорим пак.

Уорън, който тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, изглеждаше разочарован, но все пак кимна в знак на съгласие.

Зед протегна крака и се прозя.

— Би било чудесно.

Мисълта за предстоящото бе плашеща. Толкова му се искаше да види Ричард, да му помогне, особено след като го бе търсил толкова дълго. Понякога бе трудно да изоставиш близък човек, въпреки че разбираш прекрасно, че това би било най—доброто за него.

— Да, би било прекрасно — повтори Зед, — наистина съм уморен.

— Лятото скоро бъде далеч. Нощите бъдат студени — рече Ейди и се притисна към него. Погледна го с белите си очи, които заискриха меко от светлината на лампата.

— Какво ще кажеш да останеш при мен и да стоплиш кокалите ми, старче?

Зед се усмихна и я прегърна. Чувстваше се толкова добре при нея, колкото бе очаквал. Всъщност в този момент, ако му бе дала нова шапка с перо, щеше да я приеме, при това с усмивка. При все това притеснението не му даваше мира.

— Зед — обади се Вирна, явно забелязала тревогата в погледа му, — Ричард е магьосник—войн, който — както сам казваш — вече е доказал забележителните си способности. Той е младеж с огромен потенциал. Освен това е истински Търсач и е закрилян от своя Меч на истината — оръжие, с което е доказал, че умее да си служи подобаващо. Калан е Изповедник — Майката Изповедник — и има опит в използването на силата си. С тях има и Морещица. А Морещиците не са свикнали да поемат излишен риск.

— Знам — прошепна Зед, вглъбен в кошмара на мислите си. — И въпреки всичко се притеснявам много за тях.

— Какво толкова те притеснява? — попита Уорън.

— Комарите албиноси.