Тери Гудкайнд
Душата на огъня (69)

ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ПЛАТОТО НАД ДОЛИНАТА НАРИЙФ бе толкова негостоприемно, колкото Ричард си бе представял, че би могло да бъде подобно място: безрадостна пустош. Вятърът разнасяше с вой облаци прах.

Не бе учуден, че Джоузеф Андер е избрал именно такова място.

Планините, заобикалящи мъртвото езеро, бяха също тъй мъртви. Бяха скалисти, кафеникави, лишени от живот, със заснежени върхове. Хилядите ручеи, бягащи по склоновете, проблясваха на слънцето, сякаш острите зъби на див звяр.

В контраст с мъртвата пустош бе зеленото на растенията пака, които приличаха едва ли не на водни лилии, полегнали в ленивите води, протягащи снага в обширния скут на околните планини.

Ричард бе оставил конете по-долу и се бе изкачил пеш по тясната пътечка, която водеше към езерото. Конете бе вързал хлабаво на дълги поводи, за да могат да се освободят, в случай че той не се завърне.

Имаше само едно нещо, което го подтикваше да върви напред, и то бе любовта му към Калан. Трябваше да прогони Хармониите, за да може да я излекува. Това бе едничката цел в живота му. Изправен върху мъртвата земя край отровните води, той знаеше какво трябва да направи.

Трябваше да надхитри, да надиграе Джоузеф Андер. Не съществуваше ключ към загадката на Хармониите, нямаше отговор. Нито решение, очакващо да бъде открито. Джоузеф Андер не бе оставил никаква нишка в плетивото на магията си.

Единственият шанс на Ричард бе да направи нещото, което Джоузеф Андер никога не би очаквал да бъде сторено. Ричард вече познаваше древния магьосник достатъчно, за да е наясно с начина му на мислене. Знаеше в какво вярва и какво очаква от хората. Ако искаше да успее, не биваше да предприема никоя от тези стъпки. Щеше да стори онова, което Джоузеф Андер бе наредил на магьосниците от онова време да сторят, но което те не бяха разбрали.

Надяваше се само да има сили да го свърши до край. Бе яздил до изтощение през целия ден, сменяйки конете, за да не го оставят по пътя и същевременно да имат сили да го върнат обратно. През нощта ги бе водил за поводите, докато самият той не можеше повече да се държи на краката си.

Бе на края на силите си, но се надяваше да успее да издържи достатъчно дълго. Достатъчно дълго, за да спаси Калан.

Извади бял магьоснически пясък от извезаната в злато кесийка на колана си. С негова помощ внимателно започна да чертае знака на Милостта. Тръгна от лъчите, изобразяващи дарбата, преобръщайки нещата точно наопаки на онова, което му бе казал Зед. Застана в центъра, като полагаше лъчите на дарбата отвън навътре, към себе си.

След това изписа звездата, изобразяваща Създателя, после кръга на живота и квадрата на воала, най-накрая външния кръг, представляващ началото на отвъдния свят. Въображението, бе казал Джоузеф Андер, прави един магьосник велик, а само магьосник с въображение е способен да прескочи ограниченията на традицията.

Милостта може да се подчини на волята на едно творчески направено заклинание.

Ричард възнамеряваше да направи дори повече от това. От мястото си в центъра на Милостта повдигна юмруци към небето.

— Реечани! Сентроси! Васи! Призовавам ви!

Знаеше какво искат те. Джоузеф Андер му бе казал.

— Реечани! Сентроси! Васи! Призовавам ви и ви предлагам душата си!

Надигна се вятър и по повърхността на водата излязоха вълнички. Езерото оживя. Вятърът запали повърхността му в кълбо огън. Пристигаха.

Ричард, обладан от необходимост и гняв, отпусна ръце, насочвайки юмруци към ръба на езерото — там, откъдето водата тръгваше надолу към долината Нарийф. Съсредоточи там цялото си същество.

Чрез необходимостта и гнева си призова Субстрактивната страна на силата си — най-черната, извираща от дълбините на отвъдния свят, от сенките в света на нищото.

Избухна черна светкавица, назъбените линии, извиращи от юмруците му, се преплетоха в здравата нишка на бушуващо унищожение, концентрирано от необходимостта му, захранвано от гнева му.

Ръбът на планинското езеро избухна под натиска. Докосната от черната светкавица, скалата отвъд се взриви в дъжд от пушек и каменни отломки. В един миг долният бряг на езерото край ръба се стопи. Унищожителната сила на Субстрактивната магия го заличи от лицето на земята. Езерото започна да се изпразва със зловещ тътен. Врящата вода тръгна към ръба. Той се разпени и забълбука. Растенията пака затанцуваха във вихрушката, откъсвайки се от дъното на езерото. Огромната водна маса полетя през ръба.

Огънят, помитащ езерото, вятърът над водата и самата вряща вода забавиха ход. Това бе същността на Хармониите, тяхното проявление, доказващо присъствието им.

— Елате при мен — заповяда им Ричард. — Предлагам ви душата си.

Щом Хармониите започнаха да стесняват кръга около него, Ричард извади още нещо от кесийката на колана си.

В следващия миг, докато езерото се изпразваше, разкривайки калното дъно под отровните води, точно над падащата водна маса започна да се надига тътен. Нещо започна да се ражда. Да придобива форма в света на живите.

Трептяща във въздуха над водната повърхност, започна да се появява фигура. Фигура в роба. Старец от дим и искряща светлина. Фигура, мъчена от болка.

Ричард отново сви юмруци.

— Реечани! Сентроси! Васи! Елате при мен!

И те дойдоха. Обви го плътта на смъртта. Бремето, стоварило се върху плещите му, бе почти непоносимо. Той едва се държеше на крака във вихрушката на смъртта. Бе най-отвратителното чувство, което бе изпитвал някога.

Хармониите го зовяха с мамещи звуци, идващи от друг свят. Ричард не им попречи. Усмихна се на поканите им.

Остави ги да се приближат — тези крадци на души.

После вдигна ръка и посочи:

— Вашият господар.

Хармониите засвистяха около него, изпълнени с ярост. Познаха фигурата, материализирала се пред очите им.

— Ето го, роби, вашият господар.

— Кой ме зове! — долетя вик отвъд водата.

— Ричард Рал, наследник на Алрик. Аз съм човекът, дошъл да стане твой господар, Джоузеф Андер.

— Откри ме в моето убежище. Първият, който го направи. Поздравявам те.

— Аз пък те проклинам, Джоузеф Андер, в мястото ти в отвъдното, където всеки ще отиде, щом му дойде времето.

През езерото се понесе звънък смях.

— Да ме откриеш е едно, да ме безпокоиш друго. А да ми заповядваш, съвсем различно. Не притежаваш силата, за да го сториш. Дори не можеш да си представиш какво съм сътворил.

— О, напротив — извиси глас Ричард, за да надвика шума от падащата вода. — Вода, чуй ме. Въздух, виж какво ще ти покажа. Огън, почувствай истината на думите ми.

Около него трите Хармонии се завъртяха и завихриха, нащрек за онова, което щеше да последва. Ричард отново протегна напред ръка:

— Това е вашият господар, онзи, който ви подчини на волята си, вместо да останете верни на своята. Ето я душата му, оголена пред вас.

Фигурата на Джоузеф Андер помръкна притеснено.

— Какво правиш? Какво си мислиш, че ще постигнеш с това?

— Истината, Джоузеф Андер. Ще те освободя от заблудата на съществуването ти.

Ричард повдигна ръка, разтваряйки длан пред Джоузеф Андер — ръката, поддържаща равновесието, — пълна с черен магьоснически пясък. Усети между двамата да се пропуква ивица черна светкавица.

— Ето го, Реечани. Чуй го. Ето го, Васи. Виж го. Ето го, Сентроси, усети го чрез моето докосване.

Джоузеф Андер се опита да хвърли своя магия, но се бе затворил в друг свят, съграден от самия него. Не можеше да премине оттатък него. Ричард обаче го бе извикал по своя воля и можеше да го достигне.

— А сега, Хармонии мои, време е за вашия избор. Моята душа или неговата. Човекът, който не предаде душата си на отвъдното. Който не отиде при вашия господар там, вместо това ставайки ваш господар тук, в света на живите, за да ви зароби за вечни времена.

Или мойта душа, застанала тук, в центъра на Милостта, където ще ви притегля към себе си и ще ми служите на този свят така, както сте служили на него. Избирайте — отмъщение или ново робство.

— Той лъже! — провикна се духът на Джоузеф Андер.

Бурята от Хармонии около Ричард направи своя избор. Те разбраха истината, поднесена им от него. Прекосиха моста, който Ричард бе създал за тях, празното пространство в света на живите.

Целият свят се залюля.

Отвъд този мост с вой, какъвто може да се чуе само от света на мъртвите, се вкопчиха в душата на Джоузеф Андер и го отнесоха със себе си в света, от който бяха дошли. Отведоха го у дома.

В един миг, продължил цяла вечност, воалът между тези светове се отвори. В същия този миг смъртта и животът се докоснаха.

В последвалата внезапна тишина Ричард протегна ръце пред себе си. Стори му се, че отново е цял. Установи, че усещането е страхотно.

Изведнъж осъзна стореното току-що. Бе създал магия. Бе поправил онова, което Джоузеф Андер бе опорочил.

Сега трябваше да се върне при Калан — ако все още бе жива. Накара се да прогони тази мисъл от главата си. Трябваше да е жива.

 

Зед отвори очи с вик. Беше тъмно. Опипа земята наоколо и откри около себе си скала. Запрепъва се напред към светлината. Към шума.

Установи, че отново е в своето тяло. Вече не бе гарван. Не можеше да си обясни как е възможно това. Но така или иначе, бе истина. Погледна ръцете си. Не бяха пера, а ръце.

Бе си възвърнал душата.

Свлече се на колене и заплака с облекчение. Да загуби душата си бе по-странно, отколкото си бе представял. Бе очаквал най-лошото.

Без душа можеше да се прероди единствено в гарван.

Опита се да погледне по-ведро на нещата — това бе опит, който никога преди не бе имал. Никой магьосник не бе успявал да се превъплъти в животно. А като си помисли човек, че единственото, което бе нужно, бе да дадеш душата си.

Реши, че веднъж му стига.

Запъти се към светлината, към тътена на водата. Спомни си къде е. Стигна до ръба, потопи се във водата и заплува към другия бряг.

Излезе оттатък. Без да мисли, прокара ръка през тялото си, за да се изсуши.

И в същия миг осъзна, че силата му се е върнала. Магията, дарбата му отново бяха с него.

Доловил някакъв звук, вдигна глава. Паячка долепи муцуна до лицето му.

Грейнал в усмивка, Зед погали мекия влажен нос.

— Паячката ми, радвам се да те видя, приятелко. Наистина се радвам.

Паячка изпръхтя от задоволство.

Зед откри седлото и останалата част от багажа си там, където ги бе оставил. С огромно удоволствие метна на гърба на кобилата одеялото и седлото. Паячка бе наистина невероятно същество.

Някакъв звук отгоре го накара да вдигне глава. Нещо се спускаше откъм планината. Вода. Езерото по някаква причина бе потекло надолу. Зед скочи на гърба на Паячка.

— Време е да изчезваме оттук, момичето ми. Паячка не чака да й се повтори.

 

Далтон тъкмо влизаше в кабинета си, когато усети някой да се вмъква след него. Беше Стейн. Докато онзи се обръщаше да затвори вратата, Далтон плъзна поглед към наметалото му — в него бе пришит един нов скалп.

Далтон се приближи до страничната масичка и си наля чаша вода. Беше му топло, чувстваше се леко замаян.

Е, това можеше да се очаква.

— Какво искаш, Стейн?

— Просто идвам на визита.

— Аха — каза Далтон. Отпи от чашата си.

— Сдобил си се с чуден нов кабинет.

Наистина бе хубав. Всичко бе най-доброто. Единственото, което си бе донесъл от предишния кабинет, бе сребърната поставка за ножницата на меча край писалището. Харесваше си я и си я бе пренесъл. Сякаш подсетил се за нещо, опипа дръжката на меча си.

— Е — продължи Стейн, — заслужи си го. Няма две мнения по това. Направи добро за себе си. И за жена си.

Далтон махна с ръка.

— Нов меч ли си имаш, Стейн? Бих казал, че е прекалено изискан за вкуса ти.

Онзи явно остана доволен, че Далтон е забелязал оръжието му.

— Това тук — каза той, повдигайки меча за предпази теля — е Мечът на истината. Истинският меч, носен от Търсача.

На Далтон му се стори невероятно, че подобно оръжие е в ръцете на човек като Стейн.

— И за какво ти е?

— Донесе ми го един от хората ми. Заедно с новината за неприятности.

— Нима? — попита Далтон, симулирайки интерес.

— За да ми го доставят, са заловили Морещица. Истинският Меч на истината и истинска Морещица, представяш ли си!

— Какво постижение! Императорът ще остане доволен.

— Да, когато му представя меча. Той остана доволен и от новините, които получи от теб. Да бъде победен Господарят Рал е забележително постижение. Съвсем скоро частите ни ще са тук и ще го хванем. А Майката Изповедник, откри ли я?

— Не. — Далтон отпи още глътка вода. — Но при магията, направена от Сестра Пентеа, не виждам никакъв шанс за нея. Ако се съди по ръцете на моите момчета, те също добре са си свършили работата. — Той спря и сведе глава. — Поне докато не са били заловени и убити. Не, изключено е Майката Изповедник да е преживяла подобно нещо. А ако все пак още е жива, скоро ще се чуе. Ако пък е мъртва — той сви рамене, — може и никога да не открием тялото й.

Далтон се облегна на писалището си.

— Кога пристига Джаганг?

— Скоро. Може би след седмица. Авангардът му се очаква всеки момент. Ще огледат място, подходящо за императора във вашия град.

Далтон се почеса по челото. Чакаше го работа. Не че бе нещо чак толкова важно.

— Е, ще съм наоколо, ако имаш нужда от нещо.

Вече на вратата, Стейн се извърна назад.

— О, и, Далтон, Бертранд ми спомена, че по отношение на него и жена ти си проявявал повече от разбиране.

Далтон сви рамене.

— И защо не? Тя е просто жена? Само да щракна с пръсти, ще ми скочат още цял куп като нея. Не е нещо, към което човек може да изпитва собственическо чувство.

Стейн изглеждаше видимо доволен.

— Радвам се, че си го разбрал. Орденът ще остане доволен от такава позиция. Ние не толерираме собственическото отношение към жените.

Далтон се опитваше да мисли за местата, където е възможно да се е скрила Майката Изповедник.

— Е, значи Орденът ще ми хареса. Аз споделям тези виждания.

Стейн се почеса по брадясалото лице.

— Радвам се, че е така, Далтон. При това положение не мога да се въздържа да не те поздравя за добрия ти избор на курва за жена.

Далтон, свеждайки очи към книжата пред себе си, изтръпна.

— Моля, какво искаш да кажеш?

— Ами Бертранд ми я пуска от време на време. Непрекъснато се фука с нея и искаше и аз да я пробвам. Каза й, че Създателят му казал, че трябва да достави удоволствие и на мен. И трябва да ти кажа, че наистина е огън жена. Стейн се обърна към вратата.

— О, почакай малко… — започна Далтон.

— Какво? — извърна се Стейн.

Далтон завъртя меча си със свистене и с един замах разпори корема на Стейн точно под колана му с оръжията. Направи раната плитка, само колкото да могат червата да изтекат в краката му.

Стейн ахна от изненада, отпусна челюст, очите му се завъртяха надолу в шок. Падайки на колене, погледна Далтон. Започна да гъргори в агония.

— Знаеш ли — каза Далтон, — като се замисля, май съм от онези със собственическо чувство към жените. Трябва да си благодарен на добрите духове, че те даряват с бърз край.

Стейн се строполи на една страна. Далтон го прекрачи, заставайки му в гръб.

— Но само, защото е бърз, не ми се иска да пропуснеш нещо.

Далтон стисна в юмрук мазната коса на Стейн. Прокара меча си околовръст главата му, притисна гърба му с крак и изтръгна скалпа му. Завъртя се и го показа на виещия в краката му мъж. — Това ти е за Франка между другото. Да си знаеш.

Докато Стейн се гърчеше на земята с разпилени вътрешности и обляна в кръв глава, Далтон небрежно пристъпи към вратата и я отвори, доволен, че новите му подчинени не нахълтаха в кабинета му без разрешение въпреки ужасяващите викове.

— Фил, вземи Грегъри и елате вътре.

— Да, Министър Камбел?

— Фил, този Стейн направо ми съсипа кабинета. Моля те, изведи го навън.

— Да, Министър Камбел.

— И внимавай да не ми унищожи килимите. — Далтон вдигна някакви книжа от писалището си и се обърна към продължаващия да пищи мъж. — Донесете го насам и го изхвърлете през прозореца.