Дейвид Атънбъро
Животът на Земята (7)

6. Нашествие върху сушата

Едно от най-значителните събития в историята на живота се случило преди 350 милиона години в пресноводните блата. Рибите започнали да изпълзяват от водата и дали начало на първите сухоземни гръбначни животни. За да преминат тази граница, те, както и първите безгръбначни на сушата, трябвало да се справят с два проблема: първо, как да се придвижват вън от водата и, второ, как да се снабдяват с кислород от въздуха.

И днес се среща една риба, която умее и двете неща — скокливецът. Тя не е в близко родство с първите риби, излезли на сушата, затова съпоставките между тях трябва да се правят крайно предпазливо. И все пак тя може да ни даде известна предства как точно е била направена тази решаваща крачка. Скокливците са дълги едва няколко сантиметра и се срещат на много места из тропиците — в обраслите с мангрова растителност блата и в тинестите речни устия. Те лежат в рядката тиня далеч извън водата или по кривите въздушни корени на макгровите дървета, а някои дори се катерят тромаво по стъблата им. Но достатъчно е едно рязко движение или внезапен шум наоколо и те се озовават отново в безопасност във водата. Скокливците излизат, за да ловят насекоми и други безгръбначни, от които гъмжи повърхността на рядката тиня. Движат се с малки подскоци, като рязко свиват задната част на тялото си. Но те владеят и един по-равномерен и спокоен начин на придвижване — с помощта на двете си предни перки, които имат месеста основа и костна опора вътре в тялото. Тези перки са всъщност нещо като здрави патерици, с които рибата придвижва тялото си напред. По подобен начин са функционирали перките на една цяла група примитивни костни риби, живели в онова далечно време, когато е била направена първата крачка към живот на сушата. Това са целекантините.

Много видове целекантини са достигнали до нас във вида на вкаменелости. Те са сравнително дребни — около 30 сантиметра на дължина. Някои екземпляри са се запазили в най-малки подробности, до последната люспица и лъч на перката. В скалите на Илинойс дори беше открит един съвсем млад индивид с ясно забележими останки от жълтъчиа торбичка под корема. Целекантините се срещат в изобилие в утаечни скали на около 400 милиона години, но след това намаляват, докато изчезнат съвсем в скалите, по-млади от 70 милиона години. Тъй като техният разцвет съвпада с периода на овладяване на сушата, а и перките им са били подобни на крайници, много вероятно е именно те да са родоначалниците на първите сухоземни гръбначни животни. Учените са изследвали особено внимателно техните вкаменелости, за да установят начина им на дишане и на придвижване. Те трябвало обаче да се примирят с факта, че никога няма да узнаят със сигурност отговорите на тези въпроси, тъй като целекантините се смятали за отдавна изчезнали. Но изведнъж през 1938 г. край бреговете на Южна Африка един риболовен кораб уловил твърде странна риба. Тя била дълга близо два метра, с мощни челюсти и плътни костни люспи. След като уловът бил стоварен в Ист Лъндън, уредничката на малкия местен музей, мис Кортни-Латимър, дошла да го види. Тя разгледала странната риба и макар, че не била специалист ихтиолог, веднага разбрала, че това е находка от голямо значение. Мис Кортни-Латимър писала на проф. Дж. Б. Л. Смит от университета в Греъмстаун — най-големия специалист по африканските риби в света. Но преди той да се добере до рибата, вътрешности те й се разложили дотолкова, че се наложило да ги изхвърлят. Така че в края на краищата професор Смит успял да види експоната вече изкормен. Въпреки това и въпреки огромните му размери, той без колебание установил, че рибата принадлежи към целекантините. Нарекъл я Латимерия халумне и съобщил на изумения свят, че едно същество, смятано за изчезнало преди 70 млн. години, живее и в наши дни.

Откритието се превърнало в научната сензация на века и веднага започнало масово търсене на други екземпляри. В многобройните рибарски селца по южното и източноафриканското крайбрежие били пръснати безброй листовки и плакати с изображение иа латимерия, предлагащи богато възнаграждение за улавянето й. Но всичко било напразно. След 14 години обаче, когато вече изглеждало, че причудливата риба се е появила само за да изчезне окончателно, бил уловен втори екземпляр, вече не близо до южноафриканското крайбрежие, а на хиляда мили оттам, край остров Анжуан — един от малките Коморски острови, разположени в Индийския океан между Мадагаскар и брега на Танзания. Изглежда, първият екземпляр бил попаднал край бреговете на Южна Африка случайно, тъй като за коморските рибари латимерията не била непозната. Всеки сезон те улавяли по един-два екземпляра на дълбочина 200–300 метра. Но те обикновено не излизали да ловят специално тази риба, защото попадналият на куката екземпляр се съпротивлява отчаяно и често рибарят трябва да се бори с часове, преди да успее да го изтегли в лодката. Просто не си струвало трудът — месото на латимерията е много тлъсто и не особено вкусно. Всъщност за жителите на Коморските острови най-ценната част на рибата е твърдата, груба люспеста кожа. Тя може да се използва като шкурка за почистване на мястото, където е спукана вътрешна велосипедна гума, преди да се постави лепенката.

Оттогава са били уловени още няколко десетки екземпляра и сега, колкото и да е парадоксално, науката знае за латимерията повече, отколкото за много други, далеч по-разпространени риби. Била е уловена бременна женска с малки в корема, всяко от тях със своя жълтъчна торбичка — точно както при вкаменени екземпляр от Илинойс. С това се доказа, че латимерията е живородна риба. Но тя е толкова едра и силна, лови се на толкова голяма дълбочина и така яростно се съпротивлява, че рядко рибарите успяват да я докарат жива до брега. Много експедиции са тръгвали за Коморските острови с надеждата да уловят жив екземпляр. Една британска група успяла да попадне на риба, която макар и уловена преди няколко часа, достигнала до брега полужива. Те я пуснали във вана и я снимали отгоре през водния слой как едва-едва помръдва, но не се получила нито една ясна снимка.

По време на една друга експедиция ние също търсихме латимерии много нощи наред, като спускахме на дъното високочувствителни електронни камери на места, където най-често са били улавяни такива риби — но без никакъв резултат. И изведнъж, когато и последният от нас се готвеше да напусне острова, един рибар ни докара уловената от него латимерия, вързана отстрани за лодката. Тя също беше полужива, но успяхме да го склоним да я пусне за известно време в залива, за да я снимаме с подводна камера как плува бавно до самото дъно.

Тя плуваше, широко разперила яките си гръдни плавници, така че не беше трудно да си представим как в нормално състояние се придвижва с тяхна помощ по скалистото дъно на родните си дълбини. Нещо повече, стана ясно, че от гледна точка на механиката такива плавници биха вършили отлична работа както във водата, така и на сушата — ако рибата живееше, както своите прадеди, в плитки води, където лесно би могла да заседне на пясъка.

Но как древните риби са разрешили другия свой проблем — дишането извън водата? Скокливецът пълни устата си с вода и с въртене на главата плакне цялата вътрешна повърхност на устата, за да извлече кислорода. С влажната си кожа той поглъща и известно количество кислород направо от въздуха. Но тези приспособления му позволяват да остане извън водата за съвсем кратко време. След няколко минути скокливецът трябва да се потопи отново, за да овлажни кожата си и отново да напълни устата си с вода. Съвременната латимерия също не може да ни помогне, за да изясним тази загадка, тъй като никога не напуска дълбоките води. И все пак има едно живо същество, което ни дава ключ към загадката. През сухия период тинята в голяма част от блатистите равнини край африканските реки се превръща в спечена, напукана кора. Има обаче една двойнодишаща риба — протоптерът, която успява да преживее до следващия дъждовен период, като диша атмосферен въздух. С пресъхването на блатата тя се заравя в тинята на дъното, свива се на топка, покрива главата си с опашката и отделя слуз, с която запушва своята дупка. Когато и последната капка влага се изпари от слънцето, слузта се превръща в суха ципа. Протоптерът и някои други примитивни сладководни риби имат специална торбичка, свързана с хранопровода, която им позволява да дишат кислород от въздуха. При протоптера торбичките са две и извън водата той е изцяло зависим от тях. При заравянето си рибата прокарва в тинята канал, широк около 3 сантиметра. По него въздухът прониква до „пашкула“ от изсъхнала слуз и през миниатюрни дупчици в стените му достига до устата на рибата. Като свива и разпуска мускулите на гърлото си, рибата всмуква въздуха от устата в торбичките си. Техните стени са покрити с гъста мрежа от кръвоносни съдове, които поглъщат газообразния кислород. Торбичките са всъщност съвсем просто устроени бели дробове, с чиято помощ рибата успява да преживее месеци, дори години наред.

Когато най-после завалят дъждове и водоемът отновно се разлее, само за няколко часа рибата се съживява, измъква се от „пашкула“, изпълзява през размекнатата тиня и започва да плува. Във водата тя диша с хриле като всяка друга риба, но използва и „дробовете“ си, като от време на време изплува на повърхността да глътне въздух — твърде полезно умение, особено когато водата се стопли, замърси и обеднее на кислород.

В Африка има четири вида двойнодишащи риби, а в Австралия и Южна Америка — по един вид. Преди 350 млн. години тези риби са били далеч по-многобройни. Техни останки се откриват често в същия тип утаечни скали, в които се намират и вкаменените целекантини. И двата типа притежават качествата, които са били необходими на древните риби — пионери на сушата. Но първите постоянни сухоземни обитатели не могат да се смятат за потомци нито на едните, нито на другите. Първите изкопаеми земноводни дотолкова се различават от тези риби по устройството на черепа, че не е възможно да са произлезли от тях.

Но в скалите от този далечен и решаващ период се срещат останки и от една друга риба, принадлежаща към същата голяма група, както и целекантините, и двойнодишащите риби. Също като латимерията тя има подобни на крака перки, месести в основата си. Много вероятно е да е притежавала и свързани с хранопровода дихателни торбички, както двойнодишащите риби. Черепът й обаче има една характерна особеност, която липсва при целекантините и двойнодишащите риби — това е каналчето, свързващо носовите отвори с небцето. Всички сухоземни гръбначни притежават тази отличителна черта и това е решаващо доказателство, че въпросната риба е била в близко родство с техните предци.

Нарекли са я еустеноптерон. Учените са изследвали вкаменените екземпляри по метода на последователните тънки прерези, което им е позволило да изучат в най-големи подробности анатомията на тази риба, дори устройството на кръвоносните й съдове. При внимателно разрязване на плавниците се установява, че в месестата им основа има по една здрава кост, прикрепена към трупа; към нея пък са прикрепени две други кости, а към тях — група малки костици и фаланги. На този принцип са устроени крайниците на всички сухоземни гръбначни. Но защо ли потомците на еустеноптерона са си направили труда да излязат на сушата? Може би, подобно на днешните двойнодишащи риби те са живеели в периодично пресъхващи водоеми и е трябвало да разполагат с дробове и крака, за да могат да си търсят други водоеми, когато водата в техните се е изпарявала. А може би за тях, както и за скокливците, сушата е била нов източник на храна. По това време тя вече изобилствала от червеи, охлюви и притимитивни насекоми. Може би сушата ги е привличала с липсата на многочислено население и сравнителна безопасност — още нямало нито влечуги, нито птици, нито бозайници. А може би всички тези фактори са изиграли известна роля. Но каквото и да ги е изкушило или принудило да се преселят там, тези създания, отначало непохватни и мудни извън водата, с хилядолетията се научавали все по-умело да се движат и да дишат на сушата.

Блатата, в които се заселили, били гъсто обрасли с гигантски дървовидни хвощове и плауни. От тази растителност в крайна сметка се образували пластове каменни въглища и именно от мините днес излизат на бял свят костите на първите гръбначни обитатели на сушата — земноводните.

Някои от тях трябва да са били истински чудовища. Те достигали до 3–4 метра дължина, а челюстите им били осеяни с няколко реда остри конусовидни зъби. През следващите сто милиона години те властвали над сушата. След това ги засенчили влечугите и броят им силно намалял. Ето защо в по-късните геологични периоди техни останки се срещат много по-рядко и в историята на тези животни има обширни бели петна. Днешните форми се различават от древните по някои много съществени признаци и връзката между тях все още подлежи на изясняване и уточняване.

От съвременните земноводни най-точна представа за външния вид на древните им роднини дават саламандрите и тритоните. Те са известни под общото название „опашати земноводни“. Най-големият им представител обитава реките на Япония. Видът на това създание е крайно уродлив — с плоска като лопата глава, мънички, подобни на копчета очи и сбръчкана, сякаш покрита с брадавици кожа, която виси на дипли около тялото. То достига до метър и половина дължина — едва една четвърт от размерите на своите предци, но сред съвременните земноводни е истински гигант. Повечето от тях са много по-малки. По-типичен представител на опашатите земноводни е тритонът, дълъг само десетина сантиметра.

Краката му, макар и много по-съвършени в сравнение с перките на латимерията или на скокливеца, са доста тромави — прекалено къси и тънки. За да направи крачка напред със задния си крак, тритонът трябва да извие тялото си настрани. По-голяма част от времето си той прекарва на сушата, като се крие под камъни или във влажни, обрасли с мъх места и търси червеи, голи охлюви и насекоми, които му служат за храна. Но той не може много да се отдалечава от водата. Кожата му лесно пропуска влагата и на сух въздух тритонът бързо се обезводнява и умира. Нещо повече, както всички земноводни, той не е приспособен да поема вода през устата. Цялата необходима влага той получава през кожата. Освен това кожата му трябва да е влажна, за да може да диша. Белите му дробове са сравнително примитивни и не задоволяват изцяло нуждите му. Затова, както и при скокливеца, снабдяването с кислород става частично и чрез влажната кожа. Поради тези причини и тритонът, и останалите му земноводни събратя се придържат към влажните места. Но има и още една причина, която ги обвързва с водата: при тях, както и при рибите, яйцата не са с непропускливи обвивки, така че за размножаването им е нужна вода.

По време на размножителния период, когато тритонът се връща във водата, той съвсем заприличва на риба. Плува с крака, прибрани отстрани, за да не пречат, извършва само вълнообразни движения на тялото и опашката. При някои видове на гърба иа мъжките се появява надлъжен гребен, напомнящ за гръбна перка. Окраската им също става ярка, като на рибите през размножителния период. За да привлече внимание, мъжкият удря с опашка и извива гребена си — и така изпраща към женската или към съперника си силни вълни. Те ги улавят с помощта на специални сетивни органи, разположени в редица на главата и отстрани на тялото — това е приспособление, наследено от рибите, еквивалентно на тяхната странична линия.

Женската снася голямо количество яйца, като прикрепя всяко поотделно към някой лист на водно растение. Веднага след излюпването си малките приличат на риби дори повече от родителите си — те нямат крака и дишат не с дробове, които се развиват по-късно, а с перести външни хриле. Това са попови лъжички. Някои централноамерикански саламандри се възползват от този воден стадий в развитието си, за да направят избор между два възможни начина на живот като възрастни. У един езерен вид в Мексико поповите лъжички обикновено се развиват в сухоземни възрастни индивиди по обичайния начин. Но ако се случи много дъждовен сезон и водата в езерото не намалее, те запазват перестите си хриле и продължават да растат. Така те далеч надхвърлят размерите, когато нормално би трябвало да претърпят метаморфоза и стават дори по-големи от сухоземните форми. В крайна сметка, все още във вид на попови лъжички, те достигат полова зрелост и се размножават.

А в едно съседно езеро един сроден на тях вид се е върнал към постоянния воден живот на прадедите си. Представителите му винаги се размножават в своя ларвен стадий, при което външните им хриле нарастват и се превръщат в буйни, храстовидни разклонения от двете страни на главата. Ацтеките, осъзнавайки може би колко нелепо е това животно, го нарекли „водно чудовище“ — аксолотъл. Че това действително е саламандър, може да се докаже чрез един експеримент. Ако в храната му се прибави екстракт от щитовидна жлеза, животното ще изгуби външните си хриле, ще развие дробове и ще се превърне в същество, което много прилича на един вид ровещи саламандри, живеещи във Флорида. По на север, в САЩ, още едно земноводно се е върнало окончателно към водния начин на живот. Това е американският протей. Той има и хриле, и дробове, хвърля хайвера си в специално гнездо на дъното на водоема и през целия си живот не напуска водата. Никой учен досега не е открил средство, с което да накара това животно да промени облика си, но няма съмнение, че прадедите му са били истински земноводни саламандри.

Някои саламандри са отишли още по-далеч при завръщането си към рибоподобното съществуване. Те са изгубили не само дробовете, но и краката си. Сиренът, еднометрово земноводно, което се среща на юг в САЩ, е изгубило напълно задните си крака, а предните не само силно са се смалили, но липсват и костите им. Те имат само хрущяли и не могат да служат за придвижване. Амфиумата — друго земноводно от тази част на света — е запазила и четирите си крайника, но те са толкова миниатюрни, че за да ги видите, трябва да се вгледате много внимателно. На външен вид тя толкова прилича на риба, че местното й име е конгоанска змиорка.

Подобен отказ от двете основни нововъведения, направени от потомците на еустеноптерока по време на заселването им на сушата, се среща не само сред саламандрите, които са се върнали във водата, но дори и сред някои изцяло сухоземни видове. Много американски саламандри са изгубили дробовете си и все пак дишат добре с помощта на влажната си кожа и слузестите мембрани, които покриват вътрешността на устата им. Но това. се постига единствено с цената на силно намалени телесни размери. Този метод на дишане е най-ефективен при максимална кожна повърхност и минимален обем на тялото. Точно това са постигнали тези лишени от дробове саламандри. Тялото им е тънко и дълго и не надхвърля няколко сантиметра.

Една група земноводни са изгубили напълно краката си и водят подземен начин на живот. Устройството им е толкова специфично и така различно от анатомията на опашатите земноводни, че те са класифицирани в отделен разред — Безкраки. Те живеят само в топлите части на света, най-вече в тропиците. При тях липсват не само крайници, но и каквито и да е следи от вътрешен костен пояс, било в раменната или в тазовата област. Тялото им е силно удължено. Гръбнакът на опашатите земноводни обикновено се състои от около 12 прешлена, а у безкраките те могат да достигнат 270. При своя подземен начин на живот безкраките нямат особена нужда от очи, затова често са обрасли с кожа. Някои видове са компенсирали загубата на зрението си, като са развили малки разтягащи се мустачки в ъгълчетата на устата, които им служат за чувствителни пипалца.

Безкраките земноводни се срещат рядко, тъй като излизат на повърхността само нощем, а дори и да ги изровите случайно, лесно може да ги сбъркате с ярко оцветени дъждовни червеи. Само че за разлика от дъждовните червеи, които се хранят с гниеща растителност, безкраките земноводни са месоядни. Челюстите им са яки, пригодени за ловуване — ако зейнат срещу вас, когато си мислите, че държите в ръка безобиден червей, не е изключено доста да се стреснете.

Известни са около 160 вида безкраки и 300 вида опашати земноводни, но сред съвременните земноводни най-многобройна е групата на безопашатите. Тя наброява близо 2600 вида.

В областите с умерен климат се срещат два типа безопашати земноводни: едните са с гладка влажна кожа и ги наричаме водни жаби, а другите — с по-суха, брадавичеста кожа — крастави жаби. Разликата между тях обаче е съвсем незначителна и наистина не се простира по-далеч от кожата. В тропиците, където живеят повечето земноводни, тази разлика е особено трудно забележима, тъй като има много междинни форми, които с еднакво основание биха могли да се нарекат и жаби, и крастави жаби. Вместо да удължат тялото си като безкраките, те са го скъсили в резултат на срастване на прешлените им. Краката им не са се атрофирали, а, напротив, силно са се уголемили и някои от тях са станали превъзходни скачачи. Най-голямото безопашато земноводно, западноафриканската жаба-голиат, скача на повече от три метра. Това е наистина ефектно зрелище, но много по-малки жаби лесно могат да бият рекорда й, ако скоковете им се съпоставят с размерите на тялото. Някои дървесни жаби могат да прелетят във въздуха до 15 метра — около 100 пъти повече от собствената си дължина. Те са се научили да планират. Ципата между пръстите им е силно уголемена, така че всеки крак представлява всъщност малък парашут. Когато скача от клона, жабата ги разперва и вместо да падне надолу, тя плавно се плъзга във въздуха и обикновено се приземява на друго дърво.

Жабешкият скок не е просто средство за придвижване от едно място на друго. Той е и ефикасен метод за изплъзване от враговете: скокът на жабата е толкова рязък и неочакван, че улавянето й се превръща в трудна задача и за човека, и за изгладнялата птица или влечуго. А тъй като безопашатите земноводни с меките им, лесно уязвими тела са желана плячка, те трябва да се възползват от всички възможни средства за самоотбрана. Много от тях просто се крият. При едни лъскавият зелен цвят се слива напълно с листа, на който седят, други, маскирани с кафяви и сиви петна, са почти незабележими сред окапалите листа в гората.

Някои безопашати земноводни обаче се отбраняват по-активно. Когато срещне змия, обикновената европейска жаба издува тялото си и се изправя на пръсти. Така, изведнъж пораснала, тя е в състояние да уплаши повечето змии, изпречили се на пътя й. Обезпокоената жълтокоремна бумка внезапно се хвърля по гръб и показва яркото си жълто-черно коремче — цветова комбинация, която в животинския свят има предупредителни функции. И това не е чиста измама от нейна страна. Всички земноводни имат в кожата си жлези, отделящи слуз, която я поддържа влажна. При жълтокоремната бумка част от тези жлези произвеждат горчива отрова. Поне 20 вида жаби от Централна и Южна Америка са усъвършенствали значително това отбранително оръжие. Отровата, която отделят от кожата си, е толкова силна, че моментално парализира птица или маймуна. Но за отделната жаба не е кой знае каква утеха това, че след като я изяде, нападателят й също ще умре. Затова отровните жаби са се сдобили и с много ярки, крещящи окраски — не само жълто и черно, но и алено, отровнозелено, пурпурно. За да изиграе ролята си, тази защитна окраска трябва да бъде видяна. Затова тези жаби, за разлика от повечето си роднини, са активни не нощем, а денем. Те смело подскачат по земята под дърветата, самоуверени и недостъпни в своите ярки костюми.

Още от появата си земноводните са били хищници, които са се хранели с червеи, насекоми и други безгръбначни — техни предшественици на сушата. Те си остават такива и до днес, въпреки появата на по-едри и силни хищници, които са ги принудили към по-предпазливо и благоразумно поведение. Някои от тях и днес внушават страх. Например южноамериканската рогата жаба има такава огромна уста, че с лекота може да погълне малко птиче или млада мишка. Но за вито едно земноводно не може да се каже, че е особено ловко, и за да уловят жертвата си, те трябва да разчитат не толкова на бързината, колкото на езика си. „Разтегателният“ език е изобретение на земноводните. Той не се среща при нито една риба. Прикрепен е не в задната част на устата, както при човека, а в предната. Затова жабите могат да го изкарват много по-навън от нас. Те просто го изстрелват — твърде полезно умение за такива мудни ловци, лишени при това и от шия. Връхчето на езика е мускулесто и лепкаво и с негова помощ жабата може да улови червей или гол охлюв, а след това да го вкара целия в устата си.

Много земноводни сред които и рогатата жаба, имат — също като своите прадеди — добре развити зъби, но ги използват единствено за самозащита или за сграбчване на плячката. Те изобщо не раздробяват храната на по-малки хапки и не се опитват да сдъвчат твърдите трудни за преглъщане късчета. Земноводните не могат да дъвчат. Затова когато уловят единия край на червея, жабите старателно го почистват с предните си крака от всякакви клечици или бучки пръст, полепнали по него. Езикът улеснява гьлтането, като отделя голямо количество слуз, която смазва храната и не й позволява да одраска нежните тъкани на гърлото. За тази цел, изглежда, помагат и очите. Всички жаби примижават в момента на преглъщането. Очните им орбити нямат костно дъно, затова когато примигват, очните ябълки се прибират в черепа и образуват издутина на небцето, която избутва хапката към гърлото.

Устройството на очите при земноводните е принципно същото, както и при техните прародители — рибите. Оптически те им служат еднакво добре както във водата, така и на сушата. Единственото нововъведение е свързано с необходимостта да се поддържа повърхността им чиста и гладка и на сушата. Затова земноводните са се научили да мигат и са се сдобили с ципа, с която могат да закриват предната част на очната ябълка.

Но приспособленията, с които земноводните възприемат звуковите вълни във въздуха, са изцяло тяхно нововъведение. Методът на рибите за улавяне на звука с тялото, понякога с помощта на „усилвател“ — резолиращият плавателен мехур, е неприложим във въздуха, ето защо у повечето жаби са се развили тъпанчета. Те отлично възприемат звуковите трептения във въздуха.

Добрият слух на безопашатите земноводни спомогнал и за появата на глас. Жабите са забележителни певци. Белите дробове, които изтласкват въздуха през гласните струни, са все още просто устроени и не особено мощни, но много жаби усилват гласа си с помощта на силно издуващи се гърла или специални резонатори — торбички, разположени в ъглите на устата. Жабешкият хор в някое тропично блато може да вдигне такъв оглушителен шум, че хората трябва да викат, за да се чуят един друг. За някой, който познава само гласа на жабите от областите с умерен климат, разнообразието от звуци, издавани от различни видове, е наистина зашеметяващо. От тях могат да се чуят стонове и металическо тракатане, мяукане и вой, хълцане и цвилене. Застанал край някое блато и заслушан в този оглушителен хор, човек неволно се удивлява при мисълта; че макар и Земята да се е променила много през милионите години, които ни делят от появата на първите земноводни, именно техните гласове първи са прозвучали над сушата, която дотогава е познавала само жуженето и бръмченето на насекомите.

Хорът на земноводните, който се разнася от някое езерце или блато, е прелюдия към чифтосването, призив към всички индивиди от един и същи вид да се съберат и да започнат да се размножават. Повечето земноводни все още се размножават във водата. Макар че мъжките обикновено обгръщат женските, самото оплождане, с много малки изключения, все още се извършва извън тялото. Както при рибите, сперматозоидите трябва да доплуват да яйцеклетките, а за този процес е нужна вода. След това обаче възрастните обикновено се връщат на сушата.

Оставените на произвола на съдбата яйца са заобиколени от опасности. Незащитени от твърда обвивка, те са лесна плячка за ларвите на насекомите и за плоските червеи. А върху поповите лъжички, които все пак успяват да се излюпят, се нахвърлят водни бръмбари, ларви на водни кончета и разни видове риби. Процентът на смъртност е огромен, но и количеството снесени яйца е грандиозно. Една-единствена женска жаба снася до 20 хиляди яйца на сезон, а през целия си живот — около четвърт милион. Достатъчно е от цялото това количество да оцелеят и да достигнат зрелост само два индивида, за да се запази неизменна числеността на популацията. Тази стратегия датира от незапомнени времена. Рибите я прилагат и до днес. Но от гледна точка на живата материя тя е твърде разточителна, а и не е единствената възможна.

Някои жаби са възприели друг подход. Те снасят сравнително малко яйца, затова пък старателно се грижат за тях и ги пазят от хищници. Жабата пипа е едно от най-водолюбивите безопашати земноводни. Тя прекарва целия си живот във водата. Пипа е гротескно създание с плоско тяло и сплесната глава. Когато се чифтосват, мъжкият обхваща женската с предните си крака, както правят повечето безопашати земноводни, размножаващи се във водата. Но след това прегърнатите жаби започват необикновен, грациозен танц. Женската ритва с крака, двойката се издига нагоре във водата, бавно и елегантно се преобръща презглава и отново се спуска надолу. По време на спускането женската изхвърля няколко яйца и те веднага се оплождат от спермата, която в същия момент мъзккият изхвърля във водата. След това с няколко внимателни загребвания на ципестите си задни крака с разперени като ветрило пръсти мъжкият поема яйцата и ги слага върху гърба на женската, където те прилепват към кожата. Елегантният скок се повтаря отново и отново, докато гърбът на женската се покрие равномерно с яйца — около сто на брой. Кожата отдолу започва да набъбва и скоро яйцата сякаш потъват в нея. Върху тях се образува мембрана и след 30 часа яйцата се скриват от погледа, а кожата върху гърба на женската отново става гладка и непокътната. Яйцата се развиват под кожата. След две седмици тя цялата започва да се гърчи от движенията на поповите лъжички отдолу. А след още 24 часа малките пробиват дупки в кожата и бързо отплуват на всички страни да си търсят сигурни убежища.

Други безопашати земноводни, обитаващи езерцата, прилагат по-елементарни способи за опазване на поколението ри. Някои от тях просто намират или си правят „частни“ плувни басейни. Това съвсем не е трудно във влажните тропични гори, където през цялата година падат толкова обилни валежи, че сърцевината на много растения е постоянно изпълнена с вода. Растенията от семейство Бромелиеви имат формата на големи розетки с дълбоки вдлъбнатини в средата, където се събира вода. Някои от тях растат на земята върху високи стъбла, други се разполагат по клоните на дърветата, а корените им висят във влажния въздух. Техните сърцевини се превръщат в нещо като миниатюрни вирчета горе по дърветата. Никоя риба не може да ги достигне. Но някои жаби могат. Няколко южноамерикански вида са се заселили там за постоянно. В тези своеобразни чаши те снасят яйцата си и тук потомството им преминава през всички стадии на своето развитие, без да има по-опасни съседи от някоя и друга безобидна ларва на насекомо. В Бразилия една друга малка жабка строи свои собствени вирчета по краищата на горските водоеми — кратери, оградени с около десетина сантиметрова стена, от кал. Тук те снасят яйцата си и поповите лъжички се развиват спокойно в своя частен басейн, докато нивото на водата в езерцето се покачи от дъждовете и го залее или пък разруши стените му.

Наистина, когато се появили първите земноводни, те разполагали с едно сравнително безопасно място, където да снасят яйцата си и да отглеждат потомството си — сушата. По това време там нямало други гръбначни, които да изяждат хайвера и ларвите — за разлика от водата, където ги застрашавали стада гладни риби. Ако земноводните намерели начин да снасят яйцата си извън водата, потомството им щяло да има много по-големи шансове да оцелее. Но и тук имало проблеми. Как да се предпазят яйцата от изсъхване? Как да се осигури развитието на поповите лъжички вън от водата? Ние не знаем дали древните земноводни са успели да преодолеят тези трудности. Ако са успели, това им е помогнало значително да ускорят завладяването на сушата. Днес сушата до голяма степен е изгубила своята привлекателност като място за размножаване, тъй като земноводните вече не са единствените й господари. Яйцата и ларвите им са желано лакомство за влечуги и птици, дори за някои бозайници. И все пак дори и в наши дни много жаби се размножават извън водата.

Един европейски вид, жабата акушерка, прекарва почти целия си живот в дупки близо до водата, но се чифтосва на сушата. Мъжкият опложда яйцата при самото им снасяне от женската. След петнадесетина минути той подхваща наредените като броеница яйца и ги намотава около задните си крака. През следващите няколко седмици той ходи навсякъде с тях. Ако наоколо стане прекалено сухо, той се прехвърля на по-влажно място. Когато най-после яйцата са готови за излюпване, мъжкият се приближава към брега и потапя краката си заедно с ценния им товар във водата. Така той остава около час — докато се излюпи и последната попова лъжичка, а след това се прибира в дупката си.

Южноамериканските отровни жаби прилагат подобна стратегия. Те също снасят яйцата си на влажната земя и мъжкият застава край тях да ги пази. Когато се излюпят, поповите лъжички веднага пропълзяват до него и се настаняват на гърба му. Кожата му отделя обилна слуз, която им помага да се прикрепят към гърба му и същевременно ги предпазва от изсъхване. Поповите лъжички нямат хриле, те поемат необходимия им кислород с кожата на тялото и на силно уголемените си опашки.

В Африка се срещат някои видове жаби, които успяват да се размножават по клоните на дърветата. За тази цел те избират клони, надвиснали над водата. След това се чифтосват и женската започва да отделя от клоаката си течност, която заедно с партньора си разбива на пяна с помощта на задните си крака. Получава се нещо като пенесто кълбо, в което се снасят яйцата. При някои видове горният слой се втвърдява в суха кора, която запазва влагата във вътрешността. При други видове женската постоянно се спуска до езерцето или потока, поема вода в кожата си, връща се при пенестото кълбо и го овлажнява с урината си. Новоизлюпените попови лъжички се развиват в пяната, докато в определен момент долната част на пенестото кълбо се втечнява и те падат право във водата.

Други жаби пък избягват необходимостта да снабдяват потомството си с вода. При тях поповите лъжички преминават целия си цикъл на развитие вътре в яйцето, защитено със здрава ципа. През това време те, разбира се, не могат да си търсят храна така, както свободно плуващите попови лъжички. Затова са им необходими особено големи запаси от жълтък. Това на свой ред означава, че женската е в състояние да снася наведнъж сравнително малко яйца. Листовата жаба от Карибския басейн, която използва този метод, снася на земята едва десетина яйца. Те се развиват много бързо — след 20 дни във всяко от тях вече има мъничко жабче, което пробива ципата на яйцето с миниатюрно шипче на носа си и излиза навън, без да е прекарало нито миг във водата.

Най-сложни са онези методи на размножаване, при които яйцата и развиващите се попови лъжички се поддържат влажни и се съхраняват в тялото на един от родителите. Женската на една южноамериканска торбеста дървесница има на гърба си торбичка с тесен цепковиден отвор. По време на копулацията значително по-дребният й партньор се покачва на гърба й и я „прегръща“ около гърлото. След това тя вдига задните си крака и силно се накланя напред, опряна на носа си. Така тя започва да снася яйцата едно по едно. Мъжкият ги опложда и по едно влажно улейче върху гърба на женската те се плъзват в нейната торбичка. Тук се излюпват поповите лъжички. У един вид торбеста дървесница се излюпват наведнъж около 200 попови лъжички. Те излизат от торбичката и се спускат във водата. При друг вид обаче се излюпват едва двайсетина малки, които са запасени с много повече жълтъчно вещество и остават в майчината торбичка, докато се превърнат в жабчета. Когато настъпи часът, тя им помага да излязат на свобода, като протяга задния си крак и разширява отвора на торбичката с помощта на най-дългия си пръст.

Най-фантастичният от всички тези причудливи методи на размножаване — разбира се, в сравнение с брачните обичаи на бозайниците — принадлежи на малката жабка ринодерма, открита от Дарвин в южната част на Чили. След като женските снесат яйцата си върху влажната земя, мъжките застават около тях на групички и ги пазят. В мига, в който зад прозрачната ципа на яйцата се появят признаци на живот, мъжките си накланят напред главата и сякаш ги поглъщат. Но така изглежда само отстрани. Всъщност те ги вкарват в гушката си, която у този вид е необикновено голяма. Яйцата се развиват там, докато един прекрасен ден мъжкият започва леко да се дави, после широко разтваря уста и от нея се изсипват напълно оформени жабчета.

Измежду всички земноводни обаче най-образцови родители са западноафриканските жаби от рода Нектофриноидес. При тях женските отглеждат яйцата в тялото си подобно на плацентните бозайници. Тези жаби са дълги едва около два сантиметра. През по-голямата част от годината те се крият в скалните процепи. Но когато започнат дъждовете, излизат на цели тълпи и се чифтосват, като мъжката жаба обхваща партньорката си през слабините. Клоаките им се притискат плътно, така че спермата преминава в тялото на женската. Оплодените яйца остават в нейните яйцепроводи. От тях се развиват напълно оформени попови лъжички, с уста и външни хриле. Те се хранят с белите люспици, които се образуват по стените на яйцепровода — отхапват по мъничко, точно както своите свободно плуващи роднини в някой водоем. След девет месеца, когато отново настъпи дъждовният период, женската ражда малките си. За разлика от матката на бозайниците нейният стомах и яйцепроводи са лишени от мускулатура, която да изтласка малките навън. Затова женската се хваща здраво за земята с предните си крака и силно издува белите си дробове, които притискат корема и с натиска си изтласкват малките жабчета.

С помощта на подобни хитроумии способи безопашатите земноводни са свели до минимум своята зависимост от водата при оплождането, снасянето на яйцата и отглеждането на малките. Но заради пропускливата си кожа те все пак са принудени да живеят във влажна среда, без която бързо се обезводняват и загиват. Обаче има един-два вида, които са успели да се освободят и от тази необходимост. Едва ли можем да си представим по-неблагоприятна среда за едно земноводно от пустините на Централна Австралия, където по няколко години може да не падне нито капка дъжд. Но има няколко вида жаби, които са се приспособили дори към тези условия. Жабата водоносец се появява на повърхността на почвата само по време на редките и краткотрайни проливни дъждове. Тогава водата се задържа във вдлъбнатините на камъните по няколко дни, а дори и цяла седмица, Жабите започват трескаво да се тъпчат с гъмжилото от насекоми, които също излизат, щом завали. След това се чифтосват и веднага снасят яйцата си в плитките топли локви. Яйцата се развиват и поповите лъжички се излюпват с невероятна бързина. Преди водата да се просмуче в земята и пустинята да изсъхне отново, жабите — и възрастни, и млади — успяват да поемат през кожата си толкова много вода, че се превръщат в балони, издути почти до пръсване. След това се заравят дълбоко в още рохкавия пясък и си издълбават малка подземна камера. От кожата им се отделя слуз, която се превръща в ципа, обвиваща тялото им — те заприличват на портокали от супермаркет, опаковани в найлон. Така се предотвратява изпаряването на влага през кожата. Разбира се, известно количество влага все пак се губи при дишането — жабата диша през микроскопични каналчета, които водят от ноздрите й до повърхността на ципата. В такова състояние на преустановена жизнена дейност тя може да останспоне две години, подобно на далечния и древен братовчед на земноводните — протоптера. И все пак дори и тази жаба е зависима от падането на дъждовете. Активният й живот е съсредоточен в онзи кратък период, когато пустинята се насища с влага. Всяко живо същество, което иска да оцелее, да води активен живот и да даде поколение в области почти без валежи и без открити водни басейни, трябва да има непропусклива кожа и яйца с непропусклива обвивка. Тези две придобивки били второто голямо събитие в хода на еволюцията. То сложило край на ерата на земноводните и било свързано с появата на следващата значителна група животни — влечугите.