Дейвид Атънбъро
Животът на Земята (3)

2. Устройство на тялото

Големият бариерен риф гъмжи от живот. Приливите, които се издигат над кораловите възвишения, насищат водата с кислород, а тропичното слънце я стопля и изпълва със светлина. Тук сякаш процъфтяват всички основни форми морски животни. Изпод черупките надничат фосфоресциращи пурпурни очи, черни морски таралежи се придвижват бавно на върховете на иглите си, по пясъка са пръснати като пайети яркосини морски звезди, а от дупчиците по подката повърхност на коралите разцъфват причудливи розетки. Гмурнете се в прозрачната вода и обърнете някой камък на дъното. Изпод него грациозно ще се отдалечи плоска лента на жълти и алени ивици, а крехка изумрудена звезда сякаш ще се търкулне по пясъка върху своите извиващи се лъчи, за да търси ново убежище.

Отначало разнообразието изглежда зашеметяващо. Но ако изключим примитивните създания, като медузите и коралите, за които вече говорихме, и много по-висшите гръбначни животни — рибите, почти всички останали организми могат да се причислят към една от трите основни групи: животни с черупки, като мидите и морските охлюви; радиално симетрични животни, като морските звезди и морските таралежи; и, накрая, животни с удължени сегментирани тела — от мвогочетинестите червеи до скаридите и омарите.

Телата на тези три групи животни са изградени на такива коренно различни принципи, че е трудно да се повярва в родствената връзка помежду им — освен в самите корени на еволюционното дърво. Но тя се потвърждава от откритите вкаменелости. Тъй като и трите групи животни са морски обитатели, те са ни завещали многобройни останки и по тях можем да проследим съдбите им стотици милиони години назад. Скалите на Гранд Каниън свидетелствуват, че безгръбначните животни са се появили много преди гръбначните, например рибите. Но точно под леко нагънатия варовиков пласт, в който се намират най-ранните вкаменелости на безгръбначни, пластовете рязко се променят. Тук скалите са силно деформирани. Някога те са образували планини, които постепенно са били разрушени от ерозията и залени от морето, което е наслоило върху тях своите утайки — днешните варовикови пластове. Този епизод в историята им е продължил много милиони години и от него не са останали никакви следи. Това означава, че съседството на двата вида пластове всъщност крие една огромна празнина в палеонтологичния летопис. За да се проследи произходът на безгръбначните до самите му корени, трябва да се намери друго място, където скалите не само са се наслагвали без прекъсване през този критичен период, но и са се запазили в сравнително непроменен вид.

Такива места са рядкост, но едно от тях се намира в Атласките планини в Мароко. Голите хълмове на запад от Агадир са изградени от син варовик — толкова твърд, че кънти под чукчето на палеонтолога. Скалните пластове са леко наклонени, но иначе, общо взето, не са засегнати от движенията на земната кора. В скалите по билото се срещат вкаменелости — не много често, но ако сте достатъчно настойчиви, можете да съберете доста богата колекция от различни видове. Всички вкаменелости, от която и да е част на света, открити в скалите с такава възраст, могат да бъдат отнесени към една от трите големи групи, които описахме край кораловия риф. Сред тях има мънички колкото нокътя на кутрето ви черупки от животни, наречени брахиоподи; радиално симетрични организми, подобни на цветя със сгъбълца — т. нар. морски лилии, и трилобити — сегменти-рани организми, приличащи на мокрици.

Варовиците в най-горната част на мароканските пластове са на около 560 милиона години. Под тях лежат други пластове, като че ли същите по вид, които се простират на стотици метри дълбочина. В тях би трябвало да има сведения за произхода на трите големи групи безгръбначни.

Но такива сведения липсват. Достатъчно е да се спуснете малко по-надолу по склона и вкаменелостите в скалните пластове изведнъж изчезват. Варовикът тук изглежда абсолютно еднакъв с този по билото, така че би трябвало и моретата, в които той се е наслагвал, да са били подобни на онези, в които са се образували богатите на вкаменелости скали. Няма признаци за някаква коренна промяна във физичните условия. Значи, черупките в тинята по морското дъно са се появили в определен момент, а преди това там просто не е имало такива животни.

Това внезапно начало на палеонтологичния летопис е характерно не само за мароканските скали — просто тук то е особено ясно изразено. Това явление може да се види почти във всички скали с тази възраст по целия свят. Но микровкамене-лостите в кремъците на Горното езеро, и в Южна Африка свидетелствуват, че животът се е зародил много по-рано. В нашата въображаема година на живота вкаменените черупки се появяват едва през първите дни на ноември. Излиза, че по-голямата част от историята на живота не е документирана в скалните пластове. Едва в такава късна епоха — преди около 600 милиона години — няколко групи организми са започнали да образуват черупки и да оставят по-осезателни следи от съществуването си. Какво е довело до тази рязка промяна, днес е трудно да се каже. Може би преди това температурата на морската вода не е била подходяща или пък химичният й състав не е бил благоприятен за образуването на варовито вещество, от което са изградени повечето черупки и скелети на морски животни. Но каквато и да е била причината, явно трябва да търсим другаде сведения за произхода на безгръбначните.

Ако се върнем на рифа, ще открием някои живи указатели. Едни от тях са плоските листообразни червеи, които се люлеят над кораловите клонки, прилепват се под камъните или се крият в пукнатините им. Подобно на медузите те имат само един отвор, през който едновременно поемат храната и изхвърлят отпадъчните вещества. Те нямат хриле и дишат направо през кожата. Отдолу са покрити с реснички, чиито трептения им позволяват бавно да се плъзгат по повърхността на камъните. В предния край на тялото си имат уста, разположена отдолу, и няколко светлочувствителни петна отгоре, т. е. може да се каже, че притежават някакво подобие на глава. Плоският червей е най-низшият организъм, при който се срещат зачатъци на глава.

За да изпълняват ролята си, светлочувствителните петна трябва да бъдат свързани с мускули, така че животното да може да реагира на онова, което усеща с тях. При плоските червеи има само най-примитивна мрежа от нервни влакна. Някои от тях имат по няколко удебеления, които обаче в никакъв случай не могат да се нарекат мозък. И все пак плоските червеи проявяват удивителни способности. Например един от пресноводните видове се поддава на обучение. Отделни екземпляри са били обучени да се движат в прост лабиринт, като избират проходите, оцветени в бяло, и избягват тъмно оцветените — с помощта на леки електрически шокове при неправилен избор. Още по-удивително е откритието, че паметта на плоските червеи се запазва в тъканите им — ако убиете червей, който вече е усвоил лабиринта, и с тялото му нахраните друг червей, вторият ще премине през лабиринта безпогрешно, без да е обучаван. Днес в света съществуват около три хиляди вида плоски червеи. Повечето от тях са с миниатюрни размери и живеят във водата. Пресноводните видове могат да се открият в почти всяко поточе — просто като хвърлите във водата късче сурово месо или черен дроб. Ако има гъста подводна растителност, от нея изпълзяват десетки плоски червеи и се насочват към стръвта. Някои видове дори са се приспособили към живот на сушата — те се срещат във влажните тропични гори и се придвижват по слузестото вещество, което отделят с долната повърхност на тялото си. Един от тези видове достига до 60 сантиметра дължина. Други плоски червеи са се превърнали в паразити и се развиват в телата на други животни, включително и на човека — и то в астрономични количества. Чернодробният метил е запазил типичната за плоските червеи форма. Към тази група принадлежат и тениите, макар че изглеждат съвсем различно. След като се прикрепят с главичката си към чревната стена на гостоприемника, те започват да образуват в задния си край членчета, пълни с яйца. Докато достигнат зрелост, тези членчета остават свързани и постепенно образуват верига, достигаща понякога до десет метра дължина. В резултат на това целият организъм изглежда съставен от отделни сегменти, но в действителност тези независими живи „пакети“ с яйца се различават коренно от постоянните вътрешни „отделения“ на същинските организми със сегментирано тяло, като например дъждовния червей.

Плоските червеи са съвсем примитивни организми. Видовете, принадлежащи към една от свободно плаващите групи, изобщо нямат черво и много приличат на миниатюрните свободно плаващи коралови организми, преди да преминат към прикрепен начин на живот. Така че не е трудно да повярваме на учените, които след подробно изучаване и на възрастния индивид, и на ларвата са дошли до заключението, че плоските червеи са произлезли от по-низши организми от типа на коралите и медузите.

В периода, когато се развивали тези първи морски безгръбначни — от един милиард до 600 милиона години назад, — поради ерозията на сушата на морското дъно край континенталните брегове се образували обширни пространства от тиня и пясък. Несъмнено тази среда била богата на хранителни вещества благодарение на органичните останки, които потъвали от по-горните водни слоеве. Освен това тя предлагала и убежище, и закрила на своите обитатели. Формата на вноските червеи обаче не е подходяща за заравяне в пясък или тиня. Много по-удобна се оказала цилиндричната форма и в края на краищата се появили червей с такава конструкция. Някои от тях водели ровещ начин на живот и прокопавали цели тунели в тинята, търсейки хранителни частици. Други живеели полузарити в тинята, и само устата им се подавала отгоре. Ресничките около устния им отвор създавали течение, от което те набавяли чрез филтриране храната си. Телата на някои от тези същества били обвити в защитна тръбичка. Стечение на времето горната й част се видоизменила в нещо като якё с процепи. Това подобрило движението на водата над пипалцата. По-нататъшните изменения и минерализация довели до образуването на две защитни черупки. Така се появили първите брахиоподи. Потомците на един от тях — лингулелата — се срещат и в наши дни буквално непроменени. Те са, така да се каже, живи вкаменелости.

В историята на живота има доста примери за такова невероятно дълголетие на някой вид. Дадено същество възниква и получава широко разпространение. С течение на времето условията в част от неговия ареал се променят и някои от потомците му се развиват в леко видоизменени форми, пригодени да оцелеят в своята нова среда. Но на някои места условията се запазват непроменени и те напълно задоволяват потребностите на първоначалния организъм. Не се развиват и нови форми, които да използват по-успешно същата тази среда. И така, липсата на промени в околната среда води до запазване на древния организъм в неговата първоначална форма и той, като някакъв свръхконсерватор, си остава един и същ поколение след поколение, хилядолетие след хилядолетие.

Крайбрежните води на Япония са едно от местата, където днес се срещат потомците на лингулелата — малко по-големи от нея, наречени лингули. Те живеят заровени в пясъка и тинята на естуарите. По форма приличат на дълги червеи с две малки рогови черупки в единия край. Устройството им обаче е доста сложно. Те имат храносмилателна система, завършваща с анус, и венче от пипалца около устния отвор, скрит между двете половинки на черупката. Тези пипалца са покрити с трептящи реснички, които създават водно течение. С него до лингулата стигат хранителни частици, които пипалцата улавят и насочват към устата. Но заедно с това пипалцата изпълняват и още една важна функция: те поглъщат разтворения във водата кислород, необходим на лингулата, за да диша, и по този начин играят ролята на хриле. Черупките, обгръщащи пипалцата, не само осигуряват необходимата защита за тези меки и нежни образувания, но и по-добре насочват към тях водните струи.

През следващите сто милиона години брахиоподите значително усъвършенствали устройството си. Някои от тях станали по-едри, с тежки варовикови черупки. Пипалцата между черупките станали толкова големи, че за опора им била необходима фина варовикова спирала. У много видове в едната от черупките близо до мястото на свързване се образувал отвор, откъдето се показвало подобно на червей краче, с чиято помощ животното се прикрепя в тинята. Това му придава формата на обърната газена лампа с крачето за фитил, оттук и английското наименование на цялата група — светилници.

Брахиоподите съвсем не са единствените червейобразни животни с черупки, чиито вкаменелости се срещат в тези древни скали. Съществувала още една група по-сложни по устройство животни, които не се прикрепили към морското дъно, а продължили да пълзят по него. Те притежавали малка конусовидна черупка, под която можели да се скрият при опасност. Именно те дали началото на най-преуспяващата група животни, притежаващи черупки — мекотелите. Те имат и жив представител — организъм с незначителни размери, наречен неопилина, извлечен през 1952 г. от дълбините на Тихия океан. Днес мекотелите наброяват около 60 хиляди различни вида.

Долната част на тялото им се нарича крак. Притежателят му се движи, като го изкарва от черупката и свива вълнообразно долната му повърхност. У много видове отстрани на крака има малка дисковидна черупка — капаче, прилепващо плътно към отвора, когато кракът е прибран. Горната повърхност на тялото представлява тънка пелена, която обвива вътрешните органи, и затова е наречена мантия. У повечето видове между нея и централната част на тялото има празнина, където са разположени хрилете. Те постоянно се мият от струя вода, богата на кислород, която се всмуква от едната страна на празнината и се изхвърля от другата.

Черупката се образува чрез секреции от горната повърхност на мантията. Цяла група мекотели имат само една черупка. Пателата, подобно на неопилината, образува черупката си равномерно с цялата повърхност на мантията и така се получава проста конусообразна форма. При други видове пък предната част на мантията секретира по-бързо от задната и се образува раковина с форма на плоска спирала — нещо като пружина на часовник. При трети видове черупката нараства по-бързо от едната страна, усуква се и заприличва на куличка. При ципреята секрециите се отделят най-интензивно по двата странични ръба на мантията, затова черупката й прилича на леко свит юмрук. През отвора в долната си част това мекотело изкарва не само своя крак, но и двата края на мантията, които обвиват черупката от двете й страни и се срещат отгоре. Именно на тях се дължат великолепните шарки и нежният блясък на ципреите.

За разлика от брахиоподите мекотелите с единична черупка се хранят не с пипалца, разположени между черупките, а с помощта на радула — плочка върху езика с множество зъбчета по нея, нещо подобно на пила. С негова помощ някои видове остъргват водорасли от скалите. У охлювите букциниди се е развила радула на стъбълце, която те могат да подават навън от черупката и да престъргват черупките на други мекотели. Те вкарват върха на радулата в пробитата дупчица и след това изсмукват плътта на жертвата. Такава радула „с дръжка“ имат и охлювите от род Конус, но при тях тя се е видоизменила в нещо подобно на пушка. Конусът крадешком я протяга към жертвата си — червей или дори риба, и внезапно изстрелва от края й миниатюрен харпун от стъкловидно вещество. Докато прикованата жертва се бори отчаяно, конусът вкарва в тялото и отрова — толкова силна, че мигновено убива риба, а може да бъде смъртоносна дори за човек. След това охлювът придърпва жертвата към себе си и бавно я поглъща.

Но тежката черупка пречи на активното ловуване, затова някои мекотели-хищници са я изоставили и са се върнали към начина на живот на своите предци — плоските червеи, т. е. предпочели са бързината пред безопасността. Сред тях са и голохрилите охлюви, едни от най-красивите и ярко оцветени морски мекотели. Горната част на дългите им меки тела е покрита с полюшващи се израстъци в нежни окраски, целите изпъстрени с черти, ивици и други многоцветни шарки. Макар и да нямат черупка, те не са съвсем беззащитни — някои от тях са се сдобили с оръжия „от втора ръка“. Тези видове плават близо до повърхността върху разперените си израстъци и ловят медузи. Голохрилият охлюв бавно поглъща своята безпомощно полюшваща се жертва, а нейните копривни клетки попадат в червото му цели и непокътнати. След известно време те мигрират по тъканите му и се съсредоточават в израстъците на гърба. Тук те осигуряват на новия си притежател същата защита, както и на медузата, която ги е създала.

Другите мекотели, като мидите и стридите, имат черупки, които се състоят от две половинки. Те са много по-трудно подвижни. Кракът им се е превърнал в малък израстък, с чиято помощ се заравят в пясъка. Повечето от тях се хранят чрез филтриране — разтворили черупки, те всмукват вода от единия край на мантийната празнина и я изхвърлят през цилиндричен сифон в другия край. Тъй като не им се налага да се движат, при тях големите размери не са пречка. Гигантските тридакни на кораловите рифове достигат до един метър дължина. Те лежат сред коралите, излагайки на показ цялата си мантия — надиплена яркозелена тъкан, осеяна с черни точици, която едва забележимо пулсира, докато през нея преминава морската вода. Тридакните са достатъчно големи, за да може в тях да попадне кракът на непредпазливия гмурец, но той трябва да е наистина крайно нехаен, за да се остави те да го хванат в капана си. Макар и с як мускул, тридакната не може да захлопне рязко черупките си — тя започва бавно да ги притваря и оставя на наблюдателя достатъчно време, за да предусети намеренията й. Нещо повече, при особено големите екземпляри дори напълно затворените черупки се допират само по ръбовете, покрити със специални издатини. Между тези издатини остават толкова големи пролуки, че ако пъхнете в тях ръка, тридакната не може да я защипе. И все пак не е зле за подобен ескперимент да използвате първо пръчка.

Някой мекотели, които се хранят чрез филтриране, могат и да се движат — например мидите пектен, които с рязко захлопване на черупките си успяват да отскочат на известно разстояние. Но огромната част от мидите в зряла възраст водят доста застоял живот, а разпространяването на вида надалеч по морското дъно е поверено на ларвите. Яйцето на мекотелото се развива в ларва, мъничко живо топче с ивица от реснички, което океанските течения разнасят надлъж и нашир, докато най-сетне след няколко седмици то променя формата си, развива черупка и се установява на дъното. По време на този скитнически период от — живота си ларвата лесно може да стане жертва на какви ли не гладни животни — като се започне от другите неподвижни филтриращи организми и се стигне до рибите. Така че, за да има видът му шанс да оцелее, мекотелото трябва да произвежда огромно количество яйца. И наистина, един отделен индивид е в състояние да изхвърли до 400 милиона яйца.

Още в ранната история на мекотелите един техен клон намерил начин да придобие голяма подвижност, без да се лиши от защитата на обемистата и тежка черупка: тези мекотели се сдобили с резервоари, пълни с газ, с чиято помощ можели да плуват. Първото мекотело с такова приспособление се появило преди около 550 милиона години. Тялото му не изпълвало изцяло плоската спираловидна черупка както е при охлюва — в задната част оставала преградена кухина, подобна на газова камера. С нарастването на индивида се добавяли нови и нови камери, за да може увеличаващата се маса да плува. Това животно бил наутилусът. Днес можем да добием съвсем точна представа как са живели той и семейството му, защото, подобно на лингулата и неопилината, един от неговите видове се е превърнал в жива вкаменелост.

Става дума за бисерния наутилус, който днес достига до 20 сантиметра в диаметър. В задната част на тялтото му през всички плавателни камери преминава тръбичка, с чиято помощ той може да пълни камерите с вода и да плува на различни дълбочини. Наутилусът се храни не само с мърша, но и с живи морски обитатели, например раци. Той се движи подобно на реактивен самолет, като изхвърля водна струя през специален сифон — нов вариант на способа за създаване на водно течение, въведен от неговите филтриращи роднини. Той търси плячката си с помощта на малки очи на стълбчета и с пипалца, които усещат вкуса. Характерният за мекотелите крак у наутилуса се е разделил на около 90 дълги извиващи се пипала, с които сграбчва жертавата си. В центъра има нещо като рогов клюн с формата на папагалска човка — смъртоносно оръжие, способно да разтроши черупката на жертвата.

След близо 140 милиона години развитие наутилусът дал началото на една нова група организми с много повече плавателни камери в черупката си — амонитите, които достигнали небивал разцвет. В някои скали са натрупани толкова много техни черупки, че образуват цели широки ивици. Някои от видовете достигали размерите на колело от камион. Срещнете ли някой от тези гиганти в златистите варовици на Централна Англия или в твърдите синкави скали на Дорсет, вероятно ще си помислите, че такива огромни създания едва ли са били способни на нещо друго, освен да пъплят тромаво по морското дъно. Но там, където ерозията е разрушила външната стена на черупката, елегантно извитите стени на плавателните камери напомнят, че тези създания трябва да са били буквално безтегловни във водата. По черупките на някои от видовете дори се забелязва нещо подобно на кил — те може би са порили повърхността на древния океан като някакви старинни галеони.

Около сто милиона години назад, по неизвестни за нас причини, „династията“ на амонитите започнала да запада. Много от видовете изчезнали, други пък дали начало на форми със слабо извити или почти прави черупки. Едната група поела същия път на развитие, както голохрилите охлюви в по-късни времена — те изгубили съвсем черупките си. В края на краищата, всички видове с черупки, освен бисерния наутилус, изчезнали. Но онези, които нямали черупки, оцелели и се превърнали в най-интелигентните и сложно устроени мекотели — калмарите и октоподите.

Дълбоко в тялото на калмара могат да се открият остатъци от прародителската черупка — ронлива варовикова пластинка, т. нар. вътрешна черупка, която вълните често изхвърлят на брега. В тялото на октопода няма и следа от черупка. Само един вид, аргонавтът, отделя от едно от пипалата си секрет, който образува тънка като хартия раковина, подобна на черупката на наутилуса, но без плавателни камери. Тя му служи не за дом, а за изящен плаващ съд, в който да снася яйцата си. Калмарът има много по-малко пипалца, отколкото наутилусът — едва десет, а октоподът, както подсказва и името му — само осем. Калмарите са много по-подвижни. Те имат странични перки, които преминават отстрани по цялата дължина на тялото им и чието вълнообразно движение придвижва животното във водата. И двата вида могат в определени случаи да използват реактивния принцип на движение.

Очите им са с много сложно устройство и в някои отношения дори превъзхождат нашите. За разлика от човека калмарът може да вижда поляризираната светлина, а ретината му е по-фино устроена от нашата и той вероятно различава съвсем малки детайли, невидими за човешкото око. На толкова сложни сетивни органи съответствуват значително развит мозък и много бързи реакции. Калмарите достигат до гигантски размери. През 1954 г. на норвежкия бряг бил изхвърлен един екземпляр с дължина 9 метра заедно с изпънатите пипала и маса близо един тон. Но това съвсем не е рекорд. Още през 1933 г. в Нова Зеландия се появило съобщение за калмар, дълъг 21 метра и с очи 40 сантиметра диаметър — най-големите известни до днес в животинското царство. Дори и този екземпляр едва ли е най-големият. Калмарите са високо интелигентни и толкова бързи, че вероятно с лекота избягват слабо маневрените дълбоководни мрежи. Кашалотите — много по-ловки от което и да е наше ловно приспособление — често се гмуркат за калмари. Някои изплуват на повърхността с белези по кожата — следи от схватки с животни, притежаващи смукала над 13 сантиметра в диаметър. А в стомасите им често са откривани клюнове от калмари, по-големи дори от онези на норвежкия гигант. Така че напълно възможно е митичният кракен и другите морски чудовища, които според легендите изплували от водните дълбини и оплитали корабите в пипалата си, наистина да съществуват. Дори и тези същества, за които имаме сведения, са достатъчно страшни — наистина трудно е да се повярва, че са потомци на скромните малки черупчести създания, появили се за първи път преди 600 милиона години. Но какво е станало с втората голяма група, от която в древните скали са останали подобните на цветя морски лилии? С всеки по-горен пласт те стават по-сложни, а структурата им — все по-отчетлива. Всяка от тях има тяло с формата начашка, което се издига на стъбло — подобно на семенната кутийка на мака. От нея се разклоняват пет лъча, които при някои от видовете се разделят на нови и нови разклонения. Повърхността на чашката е изградена от плътно прилепнали пластинки от калциев карбонат, а стъблото и разклоненията — от също такива мъниста и дискове. Запазените в скалните блокове стъбла приличат на скъсани гердани — у някои отделните Зърна са се разпилели, у други те все още са подредени, сякаш нишката, на която са били нанизаии, току-що се е скъсала. Понякога попадаме на гигантски екземпляри с 20-метрови стъбла. Златният век на тези създания, както и на амонитите, отдавна е отминал, но и днес в океанските дълбини се срещат няколко вида. От тях разбираме, че при живия организъм пластинките са разположени непосредствено под кожата. Това прави повърхността им грапава — сякаш са настръхнали. У техните роднини, другите бодлокожи, към кожата са прикрепени шипчета и бодли (оттук и името им). Основният градивен елемент, от който сесъстои тялото на бодлокожите, е построен на принципа на петлъчевата симетрия. Пластинките на чашката са с петоъгълна форма, от чашката се разклоняват пет лъча, а всички вътрешни органи са групирани по пет. Телесните функции се основават на уникално приложение на хидростатичните принципи. По дължина на всеки лъч се извиват многобройни крачета — тънки тръбички, завършващи със смукала, които запазват еластичността си благодарение на налягането на течността в тях. Течността в тази система циркулира независимо от течността в телесната празнина. Морската вода се всмуква в един канал около устния отвор и оттам се изпраща по цялото тяло и в безройните кухи крачета. Щом някое плаващо късче храна докосне лъча, крачетата го улавят и го предават едно на друго, докато то стигне до улейчето, което преминава по горната повърхност на лъча и води до устния отвор в центъра.

Макар че в праисторически времена морските лилии със стъбла са били най-разпространени, днес най-често се срещат видовете без стъбла. Вместо тях те имат снопче от къдрави коренчета, с които се прикрепят към коралите или скалите. В някои места на Големия бариерен риф те са се размножили неимоверно много — телата им просто застилат дъното на вирчетата, оставащи при отлив, с груб кафеникав килим.

Петлъчевата симетрия и действуващите на принципите на хидростатиката крачета са толкова характерни отличителни белези, че представителите на тази група трудно могат да се сбъркат с други организми. Тези признаци са присъщи на морските звезди и на техните по-подвижни роднини — офиурите. Те приличат на морски лилии без стъбло и без коренчета, които лежат на дъното с устата надолу, разперили петте си лъча. Морските таралежи също са техни несъмнени родственици. Те сякаш са извили петте си лъча от устата нагоре — като ребра, които след това са свързани с допълнителни пластинки, така че се е образувало кълбо.

Приличащите на кренвирши морски краставици, проснати по пясъчните ивици на рифа, също са бодлокожи. Те не лежат с устата нагоре, нито пък с устата надолу, а настрани. Единият край на тялото им завършва с отвор, наричан доста неточно анус, тъй като през него животното не само отделя екскрементите си, но и диша, всмуквайки вода, която преминава в специални тръбички вътре в тялото, а след това отново се изхвърля навън. Устата на другия край на тялото е заобиколена с кухи тръбички, които са се развили в къси пипалца. Те се ровят в пясъка или тинята, по тях полепват хранителни частици и морската краставица бавно ги извива към устата и ги обира. Ако решите да вземете в ръка някоя морска краставица, бъдете предпазливи, защото тя се защитава по доста необичаен начин — тя просто изхвърля вътрешностите си. От ануса бавно, но неумолимо се изсипва порой от лепкави тръбички, които омотават пръстите ви в плетеница от нишки. Нахалната риба или рак, предизвикали такова крайно действие, скоро се мятат безпомощно в лепкавата мрежа, докато морската краставица бавно се оттегля върху своите крачета тръбички по долната част на тялото си. През следващите няколко седмици тя постепенно възстановява вътрешните си органи.

От гледна точка на човека бодлокожите може и да изглеждат като някакъв страничен клон в еволюционното дърво, без особено значение и перспективи. Наистина ако приемем, че развитието на живота има някаква цел, че всичко е част от предварително програмиран възход, който трябва да се увенчае с появата на човека или на някое друго същество, което може да му съперничи в господството над света — тогава на бодлокожите действително можем да гледаме като на ненужно отклонение. Но това са чисто умозрителни тенденции — те съществуват само в човешкия мозък, но не и в скалния летопис. Бодлокожите се появили в ранен период от историята на живота. Техните хидростатични приспособления се оказали удобна и надеждна основа за изграждане на най-разнообразни тела, но не и за някакво по-нататъшно значително развитие. В подходящи за тях условия бодлокожите процъфтяват и днес. Например морската звезда от кораловите рифове може да пропълзи върху някоя мида, да вкопчи крачетата си в двете й черупки и след като бавно ги разтвори, да погълне мекото тяло. Морската звезда трънен венец понякога се размножава в такива невъобразими количества, че опустошава огромни пространства от корали. При всяко спускане на мрежите траулерите изкарват от морските дълбини хиляди морски лилии. Наистина от тези същества е трудно да се очаква някакъв скок в по-нататъшното им развитие. Но съдейки по данните от последните 600 милиона години, малко вероятно е и тяхната група да изчезне — поне докато в Световния океан има условия за живот. Третата категория обитатели на рифа са животните с начленени тела. От тях са запазени вкаменелости на форми, по-стари дори от трилобитите в хълмовете на Мароко. Едиакарските скали в Австралия пазят останки не само от медузи и морски пера, но и отпечатъци от прешленести червеи. Един от видовете има глава с форма на полумесец и близо 40 членчета с подобии на крака израстъци от двете страни. Той поразително прилича на многочетинестите червеи, които се срещат в изобилие по рифа. Напречните бразди, опасващи телата на тези съвременни създания, отговарят на преградките, които отвътре делят тялото на отделни участъци. Всеки от тях си има свой набор от органи: отвън — двойка подобни на крака израстъци, понякога снабдени с четинки, и още един чифт перести израстъци, които поглъщат кислород, а вътре в тялото — двойка тръбички с отвори на повърхността, през които се отделят ненужните вещества. През всички членчета преминава черво, голям кръвоносен съд и нервно влакно, които ги свързват и съгласуват дейността им. Дори и в неимоверно старите Едиакарски скали липсват сведения за връзкатамежду прешленестите червеи и другите древни групи. И все пак има още единизточник на сведения — ларвите. Ларвите на прешленестите червеи са сферични, с пояс от реснички по средата и дълъг пискюл на върха. Те са почти еднакви сларвите на някои мекотели — сигурно доказателство за общото потекло на дветегрупи. Бодлокожите, от друга страна, имат съвсем различни ларви. Те са леконесиметрични, опасани със спираловидни ивици от реснички. Тази група трябвада се е отделила от общите прародители — плоските червеи — много рано, още преди разделянето на мекотелите и прешленестите червеи.

Не е изключено начленяването да се е развило, за да улесни ровенето на червеите в тинята. Редиците крайници от двете страни на тялото отговарят идеално на целта и може би тази сполучлива структура се е появила чрез повторение на простите градивни елементи, докато се получи цялата верига. Вероятно тази промяна е станала много преди формирането на Едиакарските пластове, защото когато те са се образували, основното разделение на безгръбначните вече е било факт. Но Едиакарските вкаменелости дават само бегла, изолирана представа за еволюцията на безгръбначните. Оттук нататък историята им остава неизвестна в продължение на сто милиона години. Едва след този огромен интервал от време отново се натъкваме на останки от безгръбначни — в Мароканските и други пластове, датиращи отпреди 600 милиона години. Както видяхме, по това време повечето организми вече са притежавали черупки. Има едно-единствено по рода си находище на вкаменелости от приблизително същата епоха, които дават много по-изчерпателна информация за телесното устройство на тогавашните животни, отколкото може да се извлече само от черупките. Проходът Бърджес в Скалистите планини на Британска Колумбия пресича планинския хребет между два високи снежни върха. Близо до най-високата точка на хребета, в дребнозърнестите шисти, са били открити едни от най-добре запазените вкаменелости в света. Тези шисти са се образували преди около 550 милиона години, като при наслагването си са запълвали падина в морското дъно, дълбока около 150 метра. Тя явно е била защитена от подводно възвишение — до нея не са достигали никакви течения, които да пречат на отлагането и на най-фините частици или пък да носят кислород от повърхността. Тези тъмни неподвижни води били бедни на живот. Липсват всякакви отпечатъци и следи от ровещи се животни. От време на време обаче от склона на хребета в падината като мътен облак се свличала тиня, а заедно с нея на дъното попадали множество различни животинки. И тъй като липсвал както кислород, който да поддържа процеса на разлагането, така и животни, които да се хранят с труповете им, малките телца се запазили непокътнати под бавно погребващите ги частици тиня. С течение на времето наносите се вкаменили в шисти. По време на образуването на Скалистите планини движенията на земната кора повдигнали и нагънали обширни области от тези морски наслагвания. На много места пластовете така се разместили и деформирали, че повечето следи от живот в тях били унищожени. Но, като по чудо, този малък участък е непокътнат.

В него са се запазили много по-разнообразни животни, отколкото в които и да са други скали със същата възраст. Тук има медузи — както бихме могли да очакваме след Едиакарските находки, има и бодлокожи, брахиоподи, примитивни мекотели, както и 5–6 вида прешленести червеи — представители на същата родословна линия, която преминава от Едиакарските плажове до днешния Бариерен риф. Срещат се и няколко животни, които, макар и явно сродни на прешленестите червеи, са много по-сложно устроени и не приличат на нито едно от познатите ни животни — съвременни или отдавна измрели.

Бдно от тях е имало тяло, състоящо се от 15 членчета, хоботче пред устата и пет очи, едното обърнато нагоре. Друго от тези животни, което откривателят му в отчаянието си нарекъл халюцигения, има седем двойки крака отдолу и седем пипала отгоре, всяко от които явно е завършвало с уста. Това са били, така да се каже, „опитни“ образци, които не са се оказали достатъчно сполучливи, за да оцелеят в борбата за съществуване, а тя ставала все по-ожесточена заедно с нарастващото многообразие на животинския свят.

Голямото разнообразие от организми в шистите на прохода Бърджест още веднъж ни напомня колко откъслечни са нашите познания за древната фауна. В древните морета е имало много видове животни, за които, по всяка вероятност, никога няма да узнаем нищо. Благоприятните условия в това земно кътче са запазили необичайно голям брой видове — и все пак, те са само намек за съществувалото някога изобилие от форми.

В бърджеските шисти се срещат и великолепно запазени хрилобити — подобни на тези, открити в мароканските варовици. Твърдата обвивка на тези животни се е състояла отчасти от калциев карбонат, отчасти — от рогово вещество, наречено хитин. Тъй като обвивката не е можела да се разтяга, с нарастване на тялото си животното е тря0вало периодично да я сменя. Много от вкаменелостите на трилобити, които учените откриват в различни части на света, са всъщност празни обвивки. Понякога те се срещат на цели купчини, явно натрупани от морските течения — подобно на мидените черупки по днешните плажове. Но в някогашната падина, на чието място днес се издигат бърджеските шисти, подводните лавини са погребвали и живи трилобити. Утаечните частици, проникнали в тялото им, са запазили тяхното устройство до най-малките подробности. Ясно се виждат начленените крачка — по една двойка на всяко членче, перестите хриле, разположени на стъбълце край всеки крак, двете антени отпред на главата, червото, преминаващо през Цялото тяло, дори мускулните влакна по гърба, с чиято помощ животното е можело да се свива на топка.

Трилобитите са били първите същества на Земята, които са притежавали очи с висока различителна способност. Те са били фасетни, т. е. съставени от множество отделни елементи, всеки от тях със своя кристалннова леща, ориентирана така, че да пропуска светлината възможно най-ефективно. Едно такова око може да съдържа до 15 хиляди елемента. Получените от тях изображения, взети заедно, образуват полусферично полезрение. У някои по-късни видове трилобита се развили още по-сложни очи — единствени по рода си и до днес. При тях компонентите са по-малко на брой, но с по-големи размери. Лещите са много по-дебели — смята се, че тези видове са живеели в слабо осветени места и дебелите лещи са им били необходими, за да събират и фокусират оскъдните лъчи светлина. Но във водата простата калцитна леща разсейва пропуснатата светлина и не може да я фокусира добре. За да се постигне добър фокус, нужна е леща от две части с вълнообразна повърхност при мястото на свързване. Точно такава структура се развила у трилобитите. Долният елемент на двойната леща се е състоял от хитин, а междинната повърхност е била разположена според математическа закономерност, открита от човека едва преди триста години, в стремежа му да коригира сферичната аберация при лещите на телескопите.

Трилобитите се размножавали, заселвали световните морета, от тях се обособявали нови и нови видове. Повечето вероятно обитавали морското дъно и дълбаели ходове в тинята. Други се заселили в дълбоките води, където почти няма светлина, и изгубили напълно очите си. Трети пък, съдейки по формата на крайниците им, вероятно са плували с краката нагоре и са оглеждали дъното под себе си с големите си очи.

С течение на времето обаче морското дъно се заселило с множество същества, най-разнообразни по вид и произход — и трилобитите изгубили господството си. Преди 250 милиона години родословието им се прекъснало. До наши дни е оцелял един-единствен техен роднина — лимулусът. Достигащ до 30 сантиметра в диаметър, той е много по-голям и от най-едрия трилобит, открит до днес, а твърдата му обвивка е загубила всякаква следа от начленяване. Тя се е превърнала в огромен куполовиден щит, в предната част на който са разположени две фасетни очи с формата на бобено зърно. В задната част на щита има пластинка с приблизително правоъгълна форма, към която е прикрепена острата, подобна на шип опашка. Но под щита тялото на лимулуса е с ясно обособени членчета. Той има няколко двойки начленени крачка, завършващи с щипки, зад които са разположени хрилете — големи и плоски, като страниците на книга.

Лимулусите рядко могат да се наблюдават от човека, тъй като живеят на Голяма дълбочина в моретата край Югоизточна Азия и в Атлантическия океан край бреговете на Америка. Всяка пролет те мигрират към брега. При пълнолуние, по време на прилив, в продължение на три нощи стотици хиляди от тях излизат от морските дълбини.

Женските, с огромни щитове, проблясващи на лунната светлина, влачат по-дребните мъжки след себе си. Понякога в стремежа си на всяка цена да се доберат до женската, 4–5 мъжки екземпляра се вкопчват един в друг и образуват верига. Когато достигне до самата граница между водата и сушата, женската се заравя наполовина в пясъка. Там тя изхвърля яйцата си, а мъжкият — спермата си. В продължение на много мили по тъмната брегова ивица прииждат вълни от лимулуси — толкова плътни, че сякаш образуват жива настилка от гигантски павета. Прибоят преобръща някои от тях и те остават да лежат на пясъка, като размахват крака и бавно въртят твърдите си опашки в усилията си да се върнат в нормално положение. Много от тях не успяват. Изоставени от оттеглящия се прилив, те загиват, а на тяхно място към плитчините прииждат хиляди нови лимулуси.

Тази сцена се разиграва всяка пролет може би от неколкостотин милиона години. В началото на сушата нямало живот, а в плитчините яйцата били защитени и от морските хищници. Вероятно затова лимулусът е придобил навика да ги снася там. Днес плажовете съвсем не са така безопасни — изобилното пиршество привлича тук ята от чайки и малки крайбрежни птици. Но много от оплодените яйца оцеляват, заровени дълбоко в пясъка. Те остават там около месец, докато приливът разрови пясъка и освободените ларви отплуват в морето. Този стадий на развитието на лимулуса е безспорно доказателство за неговата родствена връзка с трилобитите. Малките, незрели екземпляри все още нямат цялостната обвивка на възрастните и членчетата им се различават ясно дори и отгоре. Понякога ги наричат трилобитни ларви.

Макар че трилобитите претърпели такъв разцвет, те не били единствените животни с броня, които се развили от прешленестите червеи. Приблизително по същото време се появила и още една група — ракообразните. Те се различавали по една на пръв поглед незначителна, но всъщност много характерна особеност — имали на главите си не една, а две двойки антени. Ракообразните просъществували през милионите години господство на трилобитите и когато трилобитната „династия“ измряла, те заели мястото й. Днес има около 35 хиляди вида ракообразни — четири пъти повече от птиците. Повечето от тях пълзят сред скалите и рифовете — раци, скариди, омари. Някои водят неподвижен живот — например морските жълъди; други плуват на големи пасажи — те образуват любимата храна на китовете, наречена крил. Външният скелет при ракообразните е много разнообразен; той служи на мъничката водна бълха така добре, както и на гигантския японски краб, който достига до три метра с разперени щипки.

При всеки от видовете многобройните двойки крака са приспособени за определени цели. Предните често завършват с щипки; средните могат да служат за гребане, ходене или хващане. Някои имат перести разклонения — хриле, които поемат кислорода от водата. У други са се развили приспособления за носене на яйцата. Крайниците — цилиндрични и начленени, се задвижват от вътрешни мускули, които преминават по дължината на целия прешлен до следващия през една издатина на ставата. При свиване на мускула крайникът се сгъва. Подобни стави могат да се движат само в една плоскост, но ракообразните са преодолели това ограничение чрез групиране на няколко стави върху един крайник, понякога съвсем близо една до друга. Всяка от тях се движи в различна плоскост и в резултат на това върхът на крайника може да описва пълен кръг.

Външната обвивка създава на ракообразните същите проблеми, както и на трилобитите. Тя обхваща изцяло тялото им и тъй като самата тя не расте, те могат да нарастват само ако периодично я сменят. Когато наближи времето за това, голяма част от калциевият карбонат преминава от обвивката в кръвта на животното. Под обвивката започва да се образува нова, мека и сбръчкана кожица. Старата обвивка се разчупва, като все пак запазва формата си, и ракообразното я напуска като някакъв полупрозрачен призрак. Кожата му е все още мека и то трябва да се, крие. Ракообразното нараства бързо, издува се от погълнатата вода и новата му черупка скоро се заглажда, Тя постепенно се втвърдява и тогава животното отново може да се появи в изпълнения с опасности свят. Ракът пустинник се е изхитрил да съкрати тази сложна и рискована процедура — той крие меката си задна част в празни черупки от охлюви и когато се наложи, може да се прехвърли в нова черупка за броени минути.

Външният скелет има едно допълнително качество, което обаче е довело до много важни последствия: той е така устроен, че върши почти еднаква работа както във водата, така и на сушата. Така че стига животното да намери начин да диша атмосферен въздух, нищо не го спира да излезе от морето на брега. И действително много ракообразни постъпили точно така — например пясъчните скариди, които все пак останали близо до морето, или пък мокриците, заселили всички влажни места по сушата. От всички ракообразни, живеещи на сушата, най-внушителен вид има крабът палмов крадец. Той е толкова голям, че може да обхване с краката си стъбло на палма. Той с лекота се катери по палмата и когато достигне короната, прерязва с гигантските си щипки младите кокосови орехи, които му служат за храна. В долната част на черупката му, в мястото, където тя се свързва с първия коремен прешлен, има отвор, водещ до въздушна камера. Тя е покрита отвътре с влажна сбръчкана кожа, чрез която животното поема кислород. Палмовият крадец се връща в морето, за да снесе яйцата си, но иначе е напълно сухоземен обитател.

И други потомци на морските безгръбначни излезли на сушата. Сред мекотелите такива са охлювите и голите охлюви, но те се появили в сравнително късен етап от развитието на своята група. Първи започнали преселението на сушата потомците на прешленестите червеи. Преди около 400 милиона години те открили начин да оцелеят извън водата и така успешно се приспособили към новите условия, че в края на краищата станали родоначалници на най-многобройната и разнообразна група сухоземни животни — насекомите.