Рита Клей Естрада
Райският остров (10)

Глава десета

Професорът седеше пред отрупаното с документи и книги бюро.

— Сигурен съм, че го оставих някъде тук, миличка… А-ха! Ето го! — вдигна тържествуващо поглед той. Очевидно въпросите й за първите заселници му доставяха истинска радост. — Никога няма да познаете какво открих!

Хоуп се усмихна, а сърцето й подскочи при тези думи. Несъмнено бе попаднал на нещо изключително важно.

— Наистина няма да мога. Кажете ми!

— Бела Хадингтън ми се обади, за да ми каже, че сте се срещнали. Дала ви е идеята да посетите някои от къщите с историческо минало в областта. Ходихте ли?

— Ами още не съм — оправда се неловко Хоуп. — Смятах да отида, въпреки че не бях сигурна дали ще има някаква полза. Всички са построени един век след времето, което ни интересува.

Той се отпусна в креслото си доволно.

— Извинете, млада госпожице, но повечето хора мислят като вас. Именно Бела Хадингтън ми даде повод за размисъл и аз се заех сам да разнищя нещата. Един от старите домове — „Пикар“, вероятно принадлежи на праправнука на един от мъжете, от които се интересувате — Жак Пийон. Много имена са били променени в онези времена и то заради различните националности на заселниците. Произношението и правописа били най-различни. Понякога хората променяли фамилиите си, за да са като на богати роднини, или пък за да се сдобият с по-голяма власт и влияние. Тогава имената, пренесени от родината, имали огромно значение. От това, което съм открил, излиза, че Пийон е изчезнал, точно преди Пикар да се появи на сцената и да поеме търговията му. Затова ми се струва, че става въпрос за един и същ човек.

Хоуп се нуждаеше от няколко минути, за да осмисли чутото. Не откъсваше поглед от стария човек, неспособна да промълви и дума. Изправи се рязко и внезапно, лицето й се озари от усмивка.

— Домът „Пикар“, казвате? Тук, в Дулут ли?

Той й подаде един лист и тя го пое с трепереща ръка.

— Точно така. Това е адресът. Пожелавам ви успех! Ако намеря някаква допълнителна информация, веднага ще ви съобщя.

Хоуп направи крачка към вратата, изпълнена с нетърпение да провери чутото.

— Сигурен ли сте, че предположението ви е вярно?

— Не, не съм. Но ако искате да се уверите, идете до къщата.

— Благодаря ви, професор Ричардс. Наистина, много ви благодаря. Толкова ми помогнахте! Наистина!

— И аз ви благодаря, мила моя — погледна я той така, сякаш му бе съобщила за никому неизвестна досега болест. — Защо не бяха всички така загрижени за прадедите си като вас…

Хоуп се разсмя от сърце.

— Да, наистина! Прадедите… — затича надолу по стълбите, нетърпелива да се качи в колата.

Помаха на професора, натисна газта и потегли. Стана й смешно. Докато стоеше на прозореца, горкият човек разтриваше ръката си след здравото й ръкостискане. Сигурно щеше да мине доста време, преди да премине изтръпването.

 

 

Отне й час, докато намери улицата, а от ентусиазма й вече нямаше и следа. Сигурно и тук щеше да удари на камък. Какво значение имаше, дори и къщата да принадлежеше на наследниците на Пийон? Бе построена цели сто години след времето на Арман.

Бе величествена постройка, която се открояваше сред обграждащото я достолепие и величие на милионерските домове, изградени главно от собственици на мини, разположени в околността.

Голяма табела, поставена отстрани на моравата, уведомяваше туристите, че домът „Джон Пикар“ е отворен за посещения от единадесет до пет от вторник до неделя, почивен ден понеделник. Никак не беше зле за правнука на онази отрепка. Оставаше само половин час до затварянето.

Натисна бравата. Тежката дъбова врата се отвори и пред Хоуп се откри просторно светло фоайе. Погледът й бе привлечен от огромна ваза от скъп порцелан с ароматни свежи цветя.

— Има ли някой тук? — провикна се тя, но отговор не последва. — Добре дошла, Хоуп! — промърмори тя под нос и смело влезе. И от двете страни на цветята, подредени като за погребален обред, бяха пръснати множество брошури за историята на къщата, а също и книга за впечатленията и адресите на посетители и гости. Взе една от брошурите и надникна в салона, точно отляво на фоайето.

Видя тежка старинна маса от времето на кралица Ана с няколко стола, изглежда предназначена за игра на карти. Срещу камината бе поставено викторианско канапе в синьо и червено. Две по-малки канапета, пак от времето на кралица Ана, изглеждаха не на място край наскоро претапицираните столове.

Викторианските лампиони с къдрици по абажурите и малките декоративни масички явно бяха купени и поставени доста след времето на първите обитатели на къщата.

Следващата стая представляваше спалня с огромно балдахинено легло, което запълваше почти цялото място. Имаше и гардероб с изкусна дърворезба и скрин, върху който се мъдреше кана и малък леген.

Лекото почукване на токчетата й по дървения под отекна в празната къща. Открехна съседната врата и се озова в кабинет с масивно писалище с извит сгъваем капак. Плотът бе празен, виждаха се само небрежно разхвърляни брошури, също като тези, от които Хоуп държеше в ръка. Личеше, че подпряния до стената махагонов шезлонг е рядка и ценна вещ, която Джон Пикар едва ли е притежавал в онези времена.

Тя въздъхна. Въодушевлението, изпълнило я след разговора с професора, бавно взе да отстъпва място на празнотата, неизбежно съпътстваща всяко силно разочарование.

Нямаше защо да остава повече. Тръгна към вратата и в този миг погледът й попадна на някакъв предмет, смътно очертан зад стъклото, където беше изложен. Сърцето й ускори ритъм и тя затаи дъх. Може би си въобразяваше, че вижда това, което бе търсила толкова упорито?! Затвори очи и после бавно погледна към малката витрина.

Резбованата рамка бе от тъмно дърво, а вътрешността — тапицирана с бледозелено кадифе. Точно в центъра лежеше изкусно изработен ключ от слонова кост, обкован с месинг. Надписът гласеше, че ключът е предаден на прадядото на Джон Пикар от някакъв морски капитан в средата на осемнадесети век.

— Господи! Та той наистина съществува!

Хоуп си пое рязко въздух, без да смее да отдели поглед от ключа, за който Арман й бе говорил толкова много. Ето че той стоеше пред очите й, съвсем истински!

Протегна ръка и лекичко докосна стъклената преграда, деляща я от предмета, който в отчаянието си смяташе, че никога няма да намери.

Ала някакъв глас я изтръгна от унеса.

— Моля да ме извините, дори не съм разбрала, че е дошъл посетител.

Хоуп бързо отдръпна ръка, сякаш стъклото се бе нажежило. Обърна се и видя висока жена, облечена в типичен за викторианската епоха костюм, застанала до вратата. Разпоредителката се усмихна любезно, но личеше, че е нащрек. Огледа внимателно младата жена, осмелила се да посегне към една от поверените й ценности.

— Извиках, когато влизах, но никой не ми отговори — Хоуп също се опита да се усмихне, но пресъхналите й устни само се изкривиха.

Жената се поколеба и погледна часовника си.

— Ами… Бихте ли се отбили утре? Вече е време да затваряме.

— Недейте! Моля ви, недейте! Няма да се бавя повече от минута-две. Моля ви, нека остана само още малко! Трябва да…

Без дори да дочака отговор на отчаяната си молба, Хоуп неочаквано се втурна към входа. Грабна ключовете от колата, но ги изпусна, точно преди да успее да отвори багажника, където държеше фотоапарата си.

Затича обратно към къщата, в желанието си по-бързо да стигне до кабинета. Макар и задъхана, в очите й гореше такъв плам, че разпоредителката я погледна уплашено.

— Само ще направя една снимка и обещавам веднага да си тръгна — изрече тя на пресекулки, а жената бавно и внимателно се отдръпна, готова да й каже да напусне кабинета час по-скоро. Хоуп съзнаваше, че се държи като обезумяла, но тя се чувстваше така от мига, в който бе срещнала Арман.

— Наистина съжалявам, но се страхувам, че…

— Зная, че ви приличам на луда, но, разбирате ли, един от прадедите ми е морският капитан, който е дал на Джон Пикар този ключ. Изминах целия път, само и само да го видя. Ще направя снимката за по-малко от минутка и веднага си отивам. Обещавам! — излъга Хоуп. Нима трябваше да се вини? Измамата на някой друг бе внимателно положена върху кадифе, зорко охранявана. И каква беше разликата между нейната малка лъжа и тази на един убиец, надживяла вековете?

Когато чу това обяснение, жената се отпусна облекчено.

— Ами… В такъв случай… — започна тя, но Хоуп дори не забелязваше присъствието й, заета да фокусира предмета. Направи петнадесет, може би двадесет снимки, и едва тогава чу лекото покашляне на разпоредителката. Очевидно търпението й окончателно се бе изчерпало.

На връщане не усети нито откъде мина, нито кога стигна до главната улица. Забеляза единствено огромния надпис с червени букви на малко магазинче, където експресно проявяваха снимки.

В главата й се зараждаше план. Остави се на интуицията, без дори да мисли задълбочено, но решена да осъществи идеята. Подаде филма на младия човек в магазинчето, взе квитанцията и подкара към хотела.

Ключът съществуваше! През всичкото това време е бил под носа й. Сега само трябваше да го открадне.

Не! Не беше това начинът. Четири метални скоби здраво придържаха кутията към стената, а имаше и восъчни печати! Ако просто я задигнеше, кражбата нямаше да остане незабелязана. Щеше да е първата заподозряна, особено след като открито заяви, че ключът някога е принадлежал на семейството й.

А и как да го направи посред бял ден? Нали само тогава музеят бе отворен. Къщата бе охранявана с алармена система, което означаваше, че няма да успее да се промъкне тайно.

Внезапно й дойде наум нова идея. Ще подмени истинския ключ с имитация. Все още нямаше представа как ще го осъществи, но можеше да изпипа и обмисли подробностите. Решението бе взето!

Искаше й се Арман да е с нея, за да му разкаже всичко. Сигурно като чуе новините, ще стане още по-безплътен и накрая ще изчезне…

Отново я обзе отчаяние. Неописуемата радост бавно се стопи. Интуицията й подсказа, че сега, когато вече е открила ключа, ще загуби човека, когото обича повече от живота си. Нуждаеше се от време, за да помисли, да свикне със загубата, да реши какво да прави. Едва се сдържа да не се разплаче от отчаяние.

На следващата сутрин взе душ и бързо се облече. През нощта смътната идея бе добила ясни очертания и сега трябваше да действа.

Отиде до фотостудиото и взе проявения филм. Можеше да използва само четиринадесет снимки, всяка от които бе уловила ключа под различен ъгъл. Наистина изработката му бе великолепна. Сигурно по онова време Арман е платил цяло състояние за подобна вещ. Първото, от което Хоуп се нуждаеше, бяха точните му размери.

Отне й цял час, за да открие магазин и да купи необходимото. Когато всичко бе готово, тя се запъти към къщата „Пикар“.

Краката едва я държаха, докато се приближаваше по алеята към входа. Отдъхна си, когато разбра, че разпоредителката е друга. Поне не се наложи да се справя с два проблема наведнъж. Засега ключът й стигаше.

Разглеждаше стаите бавно, напътствана от екскурзоводката, която напевно и подробно обясняваше предназначението и изработката на всяка вещ и мебел, и начина на живот по времето, когато домът е бил построен. Хоуп си наложи да не се заглежда твърде дълго в ключа, когато минаваха от кабинета в задната спалня. Кимаше, докато слушаше разказа, сякаш всичко бе еднакво интересно и интригуващо, като се опитваше да потисне нетърпението си.

В края на обиколката се спряха край малка купа, предназначена за дарения, и Хоуп извади двадесет доларова банкнота от портфейла си и я остави с усмивка. Момичето отвори широко очи и се усмихна.

— А сега мога ли да пообиколя сама? Къщата е такава прелест, че имам нужда от малко време, за да се полюбувам на всичко, което ми показахте.

— Но разбира се! Чувствайте се като у дома си! Само ще ви помоля да не пипате нищо. Всички неща тук са стари и доста чупливи, а някои дори готови да се разпаднат. Ако забелязахте експонатите са реставрирани и консервирани, но въпреки това е опасно да бъдат докосвани, като онези чинии и вази например, които са слепени парченце по парченце.

— Разбира се. Аз съм почитателка на антикварни ценности — отвърна Хоуп, имайки предвид Арман и ключа от слонова кост…

Екскурзоводката разпери ръце.

— Заповядайте! Обикновено смяната ми свършва след час, но обещах на едно от момичетата да я замествам, така че ако имате въпроси, ме извикайте.

Хоуп се усмихна и й благодари. Умишлено забави крачка, за да не проличи нетърпението й. Обиколи антрето, като се поспря пред една от закачалките и едва след това влезе в кабинета. Погледна през рамо, за да се увери, че никой не я наблюдава, извади отвертката и се зае за работа. Отне й повече време от предвиденото, защото витрината бе закачена нависоко.

Неочаквано от антрето се дочуха гласове. Тя бързо прибра нещата си. Обърна гръб на витрината, постави пръст на брадичката си и насочи вниманието си към старинното писалище.

— Вие още ли сте тук? — попита разпоредителката, очевидно отдавна забравила за присъствието й.

— О, да. Тъкмо разглеждах това великолепно писалище. Невероятна изработка, нали?

Младата жена усмихнато кимна и продължи напевния си разказ, предназначен за две възрастни дами. Хоуп ги изчака да преминат в съседната стая и си отдъхна. Извади отвертката и се зае с поредния болт. Трудно го отви, тъй като отдавна никой не бе пипал витрината.

В два и половина тя вече обясняваше в един златарски магазин на бижутера какво точно иска. Собственикът се почеса по рошавата глава.

— Да не мислите, че ще е много лесно?

— Ще ви платя щедро. Напълно съм убедена, че ще се справите великолепно!

— Ще го направя, щом открия достатъчно голямо парче слонова кост… Това се цели четиридесет сантиметра.

— Щом скулптурите на малки пластики могат да намерят, значи няма да е голям проблем и за вас — настоя Хоуп. Беше готова да го убеди с цената на всичко, но нямаше да приеме отказ. — Мога да отида и в Минеаполис. Сигурно някой там ще го изработи за ден-два.

— О, аз ще го направя! Трябва само да поръчам слонова кост.

— Направете го възможно най-бързо. Моля ви! Трябва ми до края на седмицата. Искам да има същия месингов обков като оригинала.

— Добре, госпожо — каза отегчено той. Сигурно денят му е бил доста тежък.

В колата Хоуп оброни глава на волана и въздъхна с истинско облекчение. Вече можеше да се върне при Арман.

 

 

Моторницата си стоеше там, където я бе оставила. Тя се качи, запали разсеяно мотора, вперила поглед в острова. Там някъде на хълма я очакваше Арман. Отдалече островът тънеше в зеленина, но успя да различи очертанията на големия камък на хълма. Много скоро времето щеше да се промени. Лятото се готвеше да отстъпи място на удивителната красота на кратката есен в Северна Минесота. Листата на дъбовете, кленовете и брезите се обагряха в яркочервено, жълто и златистокафяво и бавно окапваха, разстилайки пъстър килим и откривайки всички закътани местенца на острова, невидими за окото в лятната зеленина.

Хоуп не го видя на брега. Спря мотора, хвърли въжето и скочи на пясъка. Засенчи с ръка очи, за да огледа по-добре пътеката, водеща нагоре по хълма, но отново не успя да го открие. Неочаквано той се появи от храсталака и сърцето й подскочи.

Арман стоеше до малкото борче, точно на границата на невидимата стена. Тъжният му поглед я уплаши. Изведнъж осъзна, че вижда през него храста, пред който той стоеше. Арман не бе изчезнал, но изглеждаше като същински призрак — съвсем прозрачен и нереален.

Сълзите й бликнаха. Истина беше! Колкото повече се доближаваше до ключа, толкова по-бързо линееше той и чезнеше безплътен. Успехът й бавно, но сигурно го убиваше.

— Значи реши да се върнеш? — гласът му прозвуча като полъх на вятъра.

Тя пристъпи към него, но неочаквано спря.

— Виждам, че си разбрал. Открих нещо много важно. Иначе нямаше да чезнеш малко по малко пред очите ми.

Той прокара ръка по врата си и гарваново черната коса. Хоуп протегна ръка да го докосне. Копнееше да почувства силното му тяло, но промени решението си и унило отпусна ръка.

— Да, мила ми Хоуп. Така е — каза примирено той, забелязал отчаяния й жест.

Поеха нагоре по хълма в мълчание. Времето, отредено им да прекарат заедно, наближаваше края си, а никой не искаше да нарече нещата с истинските им имена, за да не издаде болката от очакващата ги неизбежна раздяла и самота.

Хоуп седна на одеялото под големия дъб. Пое си дълбоко въздух и каза направо.

— Намерих ключа. Пазят го в един музей, който преди е бил домът на Джон Пикар — правнукът на Жак Пийон.

— Така си и мислех — той продължаваше да стои прав, с ръце на хълбоците, зареял празен поглед към хоризонта над водите на езерото, сякаш търсеше в безкрая сенките от миналото. — Сигурно той е бил убиецът ми. Странно, не очаквах да е той — погледна през рамо към Хоуп. — Взе ли го? — искаше му се да я докосне, да я успокои, но не знаеше как.

Тя поклати глава.

— Не. Направих само снимки и нещо като матрица. Остана там, в стъклената витрина, разпоредителките пазят къщата като настървени кучета — извърна се и придърпа чантата си, за да вземе една от снимките, които останаха у нея след посещението й при златаря. — Погледни! Трябва да съм сигурна, че е той — подаде му снимката, копнеейки да й се усмихне и да облекчи страданието й.

Арман сериозно взе снимката и й хвърли само бегъл поглед, след което кимна утвърдително.

— Да, това е ключът.

— Знаех си — гласът й натежа от мъка.

Той се извърна към нея, все още с ръце на хълбоците. Слънчевите лъчи свободно преминаваха през него. Странно, но те създаваха ореол около него, от който изглеждаше още по-героичен.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Ние ли? Нищо. Аз ще направя каквото трябва — Хоуп се обърна към езерото. Арман бе пред очите й такъв, какъвто й се искаше да го вижда винаги — истински и само неин. Бавно извърна лице към него. — Занесох матрицата и снимките на един златар. Той ще изработи дубликат за около една седмица. Тогава ще подменя оригинала и ще го донеса веднага.

— Нали каза, че има охрана — намръщи се той.

— Да, има, но все ще измисля нещо. Поне ще опитам.

— А след това?

— Ще се върна тук и ще отворим ковчежето, а след това… — вдигна рамене, за да му покаже, че всичко е въпрос на време. — Ще видим.

Хоуп усети галещите лъчи на слънцето и се опита да преглътне напиращите сълзи. Сега не бе моментът да плаче.

Стресна се, когато ръката му се вплете в косата й, и извърна лице към него.

— Не, мила ми Хоуп. Недей да го правиш. Разбираш ли ме?

— Ти възвръщаш предишната си форма! — прошепна тя и докосна бузата му. С всеки миг тялото му наистина губеше прозирната си безплътност.

— Да. Но нямах това предвид. Не бива да го правиш! Разбираш ме, нали?

Тя повдигна учудено вежди и се престори, че не разбира.

— Какво да не правя?

— Да сложиш край на живота си — думите долетяха меко, но смисълът им сякаш разкъса тишината.

Хоуп сведе поглед. До този момент дори не бе посмяла да мисли за това, но не можеше да отрече, че й бе минавало през ум като единствената възможност да остане с него.

— Защо?

Сините му очи потъмняха. Искаше му се да я накара да разбере.

— Защото не е дошло времето ти да умреш. Животът те очаква, бъдещето е пред теб. Дори и да не искаш да ми повярваш, зная, че е така. Сигурен съм толкова, колкото и в любовта си към теб. Сигурен съм, че душите ни ще се срещнат отново, за да слеем навеки любовта си.

Дълго сдържаните сълзи се застинаха по страните й.

— Ти ще ме напуснеш, ще отидеш при Фейт, и аз ще остана съвсем сама. Нима не разбираш? Обичам те много повече от нея! И искам да споделя живота или смъртта с теб!

— Ще бъде така, но не можеш сама да отнемеш живота, който Бог ти е дал. Той ще те повика, когато му дойде времето.

Бликналият гняв я задуши.

— Фейт се е самоубила на шестдесет и две! И знаеш ли защо? Защото най-сетне е разбрала, че е направила грешка и е пожелала да бъде с теб!

Той се усмихна тъжно.

— Горката Фейт… Тя не бе дорасла за истинска любов. Не е била готова дори и на шестдесет и две, сигурен съм.

— Ставаш нагъл! — изкрещя тя и го заудря с юмруци в гърдите. — Не разбираш ли? Тя е умряла заради теб! Заради невинната си любов към теб! Мислиш, че не мога да направя същото ли?

Той сграбчи ръцете й, притисна ги към гърдите си и я погали нежно.

— Да. Ще живееш, за да извървя пътя, който съм поел, за да мога да се върна при теб — всичко бе казано толкова трогателно, че тя притихна.

Издърпа ръцете си и изтри сълзите си, като се опитваше да вникне в думите му.

— Не ти вярвам — изрече тя най-сетне, без да вдига поглед.

— Веднъж вече ти казах, имам усещането, че душата ти е част от душата на Фейт. Допълваш именно тази част от нея, която й липсваше — тя не бе помъдряла. Все още мисля така. Твърдо вярвам, че ще се срещнем отново, иначе какъв е смисълът от времето, което прекарахме заедно? Съдено ни е да се съберем във вечността — усмихна се и повдигна брадичката й, за да го погледне и да се убеди в непреклонната му увереност. — Вярвам дълбоко в това, което ти казах. Ти също трябва да повярваш.

Изтощена немощна усмивка затрептя на устните й.

— Ти си луд, Арман…

Палецът му изтри последната търкулнала се по лицето й сълза.

— Но поне не съм сам, Хоуп.

— Не, не си.

— Вярваш ли ми?

— Опитвам се…

Усмивката му я трогна до дъното на душата. Щеше да я съхрани, да я запази за дълго, завинаги.

— Ще повярваш, любима. Ако самоубийството е начинът, тогава нямаше ли Фейт да е до мен сега? — той се огледа наоколо. — Ако е така, къде е, не я виждам?

— Просто нещо й е попречило — и последната й надежда си отиде, след като осъзна думите му.

— Затова ще опитаме по начина, който предлагам аз, нали? Сигурен съм, че това е верният път! Твърдо съм убеден — изрече той и я привлече в прегръдките си.

Хоуп се отпусна примирено на гърдите му и се остави ръцете му да я милват.

— Обичам те — прошепна тя. — Обичам те толкова много! Сърцето ме боли…

— Нека тогава да облекча страданията ти, мила — гласът му прозвуча като вълшебен среднощен звън, погали я и изпълни гърдите й с желание.

— Да — промълви Хоуп и се притисна в обятията му.

Любиха се бавно, до забрава, а след това се отпуснаха прегърнати. Клепките й трепнаха, тя отвори очи и се изгуби в индигово сините бездни на погледа му. Блаженството, завладяло тялото й бе ново, непознато за нея досега, едно съвършено сливане на душите.

— Остани спокойно, мила… — заглъхна полека гласът му и тя разбра причината.

Бе станал ефирно лек и безплътен — бе изчерпил всичката си енергия и сила и образът му бавно изтляваше.

Сякаш огромна скала я затисна, в гърлото й заседна буца. Ала блажената му топла усмивка като балсам успокои душата й. Нямаше значение, стига да е до нея дори като сянка. И то сега, в този миг!

Хоуп замълча, сякаш всичко бе наред.

Седмицата изтече неочаквано бързо. Двамата почти не се разделяха. Страхът, че той може да изчезне съвсем всеки момент, не й даваше покой. Потискаше дълбоко страховете си, за да не забележи Арман мъката й.

Много скоро трябваше да се върне в града при златаря, за да вземе готовото копие на ключа. Не смееше да спомене за предстоящото заминаване. Не й достигаше сила. Но и двама знаеха, че то предстои.