Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бесы, 1872 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Венцел Райчев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- automation (2011 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Фьодор Достоевски. Бесове
Превод от руски: Венцел Райчев
Редактор: Иван Гранитски
Художник: Петър Добрев
Коректор: Валерия Симеонова
На корицата: детайл от картината „Носене на кръста“, художник Йеронимус Бош
Формат 16/60/90 Печатни коли 43,5
Издателство „Захарий Стоянов“, 1997 г.
Предпечатна подготовка ЕТ „ПолиКАД“
„Абагар“ АД — Велико Търново
ISBN: 954-9559-04-1
История
- — Добавяне
Глава шеста
Усилната нощ
I
През деня Виргински загуби два часа, за да обикаля нашите и да им съобщи, че Шатов сигурно няма да предприеме издайничеството си, тъй като се е върнала жена му, родило се е дете и „познавайки сърцето човешко“, може да се предполага, че в момента не е опасен. Но остана неприятно изненадан, защото не намери почти никого освен Еркел и Лямшин. Еркел го беше изслушал мълчаливо, без да сваля от него лъчезарния си поглед. На пряко поставения въпрос: „Ще бъде ли там в шест часа, или не?“ — с най-лъчезарна усмивка му отговори, че „много естествено, ще бъде“.
Лямшин лежеше, завит презглава с юргана, и, изглежда, наистина беше твърде сериозно болен. Като видя Виргински, се уплаши и както си беше под юргана, веднага взе да ръкомаха, молейки да го оставят на мира. Обаче внимателно изслуша всичко относно Шатов, а известието, че никой не си бил у дома, кой знае защо, го порази. Оказа се също така, че вече знае (от Липутин) за смъртта на Федка, и припреният му несвързан разказ за това събитие порази на свой ред Виргински. На пряко поставения въпрос на Виргински: „Да се ходи или не?“ — отново почна да ръкомаха, молейки „да го оставели на мира, той не се бъркал и нищо не знаел“.
Виргински се прибра у дома угнетен и много разтревожен; тежеше му и това, че трябваше да крие от семейството си — свикнал беше да споделя всичко с жена си, и ако в този момент във възпаленото му съзнание не се бе зародила една нова идея, един нов, умиротворителен план за действие, може би и той като Лямшин щеше да легне болен. Но тази нова идея му придаде сили, нещо повече, вече с нетърпение зачака да стане време и тръгна към сборния пункт дори по-рано, отколкото трябваше.
Това бе едно извънредно мрачно място на края на огромния парк на Ставрогини.[1] Впоследствие нарочно отидох да го видя — колко ли зловещо е изглеждало оная сурова есенна вечер. Оттук започваше стара, добре запазена гора, неясните очертания на огромните вековни борове мрачно се открояваха в тъмнината. Толкова тъмно беше, че лицата не се различаваха дори от две крачки, но Пьотър Степанович, Липутин, а после и Еркел донесоха фенери. Неизвестно кога и за какво, от незапомнени времена тук бе изградена от грубо струпай недялан камък някаква доста смешна беседка, нещо като пещеричка. Дървената маса и пейките, поставени някога в пещеричката, отдавна бяха изгнили и се бяха разпаднали. На около двеста крачки вдясно свършваше третото езеро. В парка имаше едно след друго три езера, които започваха от къщата и се простираха на цяла верста чак до другия му край. Беше почти изключено някакъв шум, вик или дори изстрел да достигне оттук до къщата на Ставрогини. Още повече че след вчерашното внезапно заминаване на Николай Всеволодович и последвалия го Алексей Егорич в града тя беше почти опустяла, останали бяха не повече от пет-шест души, и то стари и болни хора. Във всеки случай беше почти сигурно, че дори да чуеха някакви писъци или викове, обитателите на къщата щяха само да се уплашат и никой нямаше да се помръдне, за да се притече на помощ, никой нямаше да напусне топлата стая или леглото си.
В шест и двайсет почти всички с изключение на Еркел, който бе изпратен да доведе Шатов, се оказаха налице. Този път Пьотър Степанович не закъсня: дойде заедно с Толкаченко. Толкаченко беше намръщен и угрижен, нямаше и помен от престорената му напереност и храброст. Той почти не се отделяше от Пьотър Степанович, показвайки една необикновена преданост — току му се вреше, шушнеше му нещо, но оня почти не отговаряше или пък измърморваше нещо, колкото да се отърве.
Шигальов и Виргински дори бяха изпреварили Пьотър Степанович и когато той дойде, тутакси се дръпнаха настрана, пазейки дълбоко и явно преднамерено мълчание. Пьотър Степанович вдигна фенера и внимателно ги огледа по един доста безцеремонен и обиден начин. „Искат да говорят“ — мина му през ума.
— Няма ли го Лямшин? — попита той Виргински. — Кой казваше, че бил болен?
— Тук съм — обади се Лямшин, който внезапно изскочи иззад едно дърво. Беше с дебело зимно палто и тъй се беше увил с шала, че физиономията му не можеше да се види дори с помощта на фенера.
— Значи само Липутин го няма?
И Липутин мълчаливо се появи от пещеричката. Пьотър Степанович отново вдигна фенера.
— Какво се спотайвате там, защо не излизате?
— Предполагам, че всеки от нас има правото на свободно… придвижване — изплещи Липутин, но едва ли самият той разбираше какво иска да каже.
— Господа — повиши глас Пьотър Степанович (досега почти бяха шепнали, тази внезапна промяна на тона направи впечатление на всички), — вярвам да си давате сметка, че сега вече не е време за приказки. Вчера всичко беше сдъвкано, всичко е от ясно по-ясно. Но като съдя по физиономиите ви, някой може би пак иска да каже нещо. В такъв случай моля да побързаме. Разполагаме с малко време, дявол да го вземе, а Еркел всеки момент може да го доведе…
— Непременно ще го доведе — кой знае защо, се обади Толкаченко.
— Ако не се лъжа, най-напред ще стане предаването на печатницата? — осведоми се Липутин и като че пак не знаеше защо задава тоя въпрос.
— Е, то се знае, няма да я оставим да се затрие — вдигна към него фенера си Пьотър Степанович. — Но нали вчера се разбрахме, че няма да има истинско приемане. Само да ви покаже мястото, където е закопана: после сами ще си я изровим. Знам, че е някъде на десетина крачки от някой от ъглите на тая пещера… Но дявол да го вземе, как може тъкмо вие да сте забравили, Липутин? Нали се разбрахме да го посрещнете самичък и чак тогава да излезем ние… Странно, че тъкмо вие ме питате, или просто тъй, да се намирате на приказки?
Липутин мрачно мълчеше. Мълчаха всички. Вятърът полюшваше върховете на боровете.
— Господа, надявам се, че всеки ще изпълни дълга си — нетърпеливо прекъсна мълчанието Пьотър Степанович.
— Научих, че се е върнала жена му и е родила дете — развълнувано и припряно, гълтайки думите и ръкомахайки, се обади внезапно Виргински. — Познавайки човешкото сърце… можем да сме сигурни, че сега той няма да направи донос… защото е щастлив… преди няколко часа обиколих всички ви, но не заварих никого… тъй че може би всичко е съвсем излишно…
Той млъкна, сякаш му беше свършил въздухът.
— Ако вие, господин Виргински, изведнъж се бяхте почувствали щастлив — пристъпи към него Пьотър Степанович, — щяхте ли да отложите — не, не някой донос, за това и дума не може да става, а някой опасен граждански подвиг, който сте решили да извършите, преди да ви е споходило щастието, защото го смятате за свой дълг и за чест въпреки риска и въпреки че ще загубите щастието си?
— Не, не бих го отложил! За нищо на света не бих го отложил — викна Виргински с някакво ужасно нелепо вълнение и пак взе да ръкомаха.
— Бихте предпочели отново да станете нещастен, но не и подлец, нали?
— Да, да… Дори тъкмо напротив… бих пожелал да стана последен подлец… тоест не… тоест не подлец, а напротив — последен нещастник, но не и подлец.
— Като е така, знайте, че за Шатов този донос е въпрос на убеждение, на върховен граждански дълг и доказателството е, че самият той рискува донякъде пред властите, макар че с доноса си ще изкупи доста неща. Такъв човек по никой начин няма да се откаже. Никакво щастие няма да го спре — утре ще си спомни с горчив упрек, ще иде и ще го направи. Освен това не виждам никакъв повод за щастие в това, че след три години жена му се е върнала да му роди дете от Ставрогин.
— Но нали никой не е виждал този донос? — се обади внезапно Шигальов.
— Аз съм го виждал, аз — кресна Пьотър Степанович, — доносът съществува и всичко това е ужасно глупаво, господа!
— А пък аз — избухна внезапно Виргински, — протестирам… с всички сили протестирам… Аз искам… Вижте какво искам: искам, като дойде, да излезем и пред всички да го питаме: ако е вярно, да му поискаме да се разкае и ако даде честна дума, да го освободим. Във всеки случай — съд; само със съд! А не да се крием и после да му се нахвърлим.
— Да рискуваме общото дело, осланяйки се на някаква си честна дума, е връх на глупостта! Дявол да го вземе, господа, колко глупаво е сега всичко това! И в какво положение се поставяте в минута на опасност!
— Аз протестирам, протестирам! — повтаряше Виргински.
— Поне не викайте, няма да чуем сигнала. Господа, Шатов… (Дявол да го вземе, как може сега такава глупост!) Вече съм ви казвал, че Шатов е славянофил, тоест един от най-глупавите хора… А впрочем, това не е важно, дявол да го вземе, и няма никакво значение! И мен ме обърквате повече с вашите… дявол да го вземе!… Шатов, господа, беше един озлобен човек и понеже, тъй или инак, се числеше в организацията, до последния момент се надявах, че ще можем да го използваме за общото дело, че ще използваме неговото озлобление. Пазил съм го и съм го щадил въпреки най-строгите предписания… Щадил съм го сто пъти повече, отколкото заслужава! Но той стигна дотам, че направи донос. Впрочем всичко това сега не е важно!… Вижте какво, само да е посмял някой да се измъкне сега! Нито един от вас няма право да се измъква! Можете да се прегръщате и целувате с него, ваша си работа, но да предоставяте общото дело на честната му дума, нямате право! Тъй постъпват само свинете и подкупени от властта хора!
— Кои са тия, дето ги е подкупила властта? — отново процеди Липутин.
— Може и вие да сте. По-добре да си бяхте мълчали, Липутин, защото си говорите, както ви дойде. Подкупени са, господа, всички ония, които се паникьосват в момент на опасност. Винаги се намира един глупак, който в последния момент се паникьосва и почва да крещи: „Ох, само ми простете, всичко ще изкажа!“ Имайте го предвид обаче, господа, че сега вече какъвто и донос да направите — прошка няма! Дори да ви намалят наказанието с две степени, пак не ви мърда Сибир, а освен това не забравяйте и другия меч. А другият меч е по-остър от тоя на властта.
Пьотър Степанович се беше вбесил и беше наговорил излишни неща. Шигальов излезе три крачки напред:
— От вчера насам обмислих работата — почна той уверено и методично както винаги (и ми се струва, че земята да се продънеше под краката му, пак не би променил интонацията си, не би отстъпил ни на йота от методичността на изложението си) — и обмисляйки я, реших, че това убийство е не само загуба на ценно време, което би могло да се използва по по-съществен и разумен начин, но отгоре на всичко представлява онова пагубно отклонение от нормалния път, което винаги най-много е вредило на делото и за десетки години го е връщало назад, тъй като делото попада под влиянието на лекомислени и предимно политически личности, а не на чисти социалисти. И съм дошъл тук с единствената цел да протестирам срещу замисленото дело за общо назидание и за да се оттегля от даденото начинание, което, не знам защо, наричате опасно за вас. Оттеглям се не от страх пред опасността и не от чувства към този Шатов, с когото нямам никакво намерение да се прегръщам и целувам, а едновременно защото цялото това начинание от край до край противоречи на моята програма. Що се отнася до доноси и подкупи от страна на властите — бъдете напълно спокойни: от моя страна донос няма да има. Обърна се и си тръгна.
— Дявол да го вземе, той ще ги срещне и ще предупреди Шатов! — кресна Пьотър Степанович и измъкна револвера си. Ударникът щракна.
— Бъдете сигурни — обърна се отново Шигальов, — че срещайки по пътя си Шатов, не е изключено да се поздравим, но няма да го предупреждавам.
— А знаете ли, че може да си платите за всичко това, господин Фурие?
— Моля да имате предвид, че не съм Фурие. Смесвайки ме с тоя сладникав и занесен мухльо, вие доказвате само едно — макар че ръкописът ми беше доста време във вас, дори не сте надниквали в него. А относно вашето отмъщение ще ви кажа, че нямаше защо да вадите револвера. В тоя момент това не ви отърва. Ако пък ме заплашвате за утре или вдругиден, пак няма да спечелите нищо освен излишни затруднения с убийството ми. Може да ме застреляте, но все едно, рано или късно ще стигнете до моята система. Сбогом.
Точно в този момент откъм вътрешността на парка, на около двеста крачки откъм езерото, се чу изсвирване. Както се бяха условили вчера, Липутин тутакси отговори на изсвирването (не разчитайки на щърбата си уста, още сутринта си бе купил от пазара за една копейка детска глинена свирчица). По пътя Еркел беше предупредил Шатов за тия сигнали, тъй че у него не се бяха породили никакви подозрения.
— Не се безпокойте, ще мина встрани и те изобщо няма да ме забележат — предупреди Шигальов с внушителен шепот и с бавни отмерени крачки си тръгна към къщи през тъмния парк.
Сега вече е добре известно и до най-малките подробности как се е развила цялата тази ужасна история. Отначало Липутин посрещнал Еркел и Шатов пред входа на пещеричката. Шатов не го поздравил и не му подал ръка, ами веднага казал с висок глас:
— Къде ви е лопатата, нямате ли друг фенер? Не се бойте толкова де, тук няма жив човек, а сега в Скворешники и с топ да гърмиш, няма да те чуят. Ей тука е, тука, тука на това място.
И действително тропнал с крак на десет крачки от задния ъгъл на пещеричката, откъм гората. В този момент Толкаченко изскочил зад едно дърво и му се хвърлил отзад, а Еркел също го хванал отзад за лактите. Липутин му се хвърлил отпред. Тримата моментално го съборили на земята и го притиснали. Притичал и Пьотър Степанович с револвера. Казват, че Шатов успял да извърне глава към него и дори го познал. Три фенера осветявали разиграващата се сцена. Шатов внезапно надал пълен с отчаяние вик, но не го оставили да вика. Пьотър Степанович внимателно опрял цевта в челото му и без да му трепне ръката, натиснал спусъка. Изстрелът, изглежда, не бил много силен, във всеки случай в Скворешники не бяха чули нищо. Чул го бе, разбира се, Шигальов, който едва ли е бил по-далеч от триста крачки — чул е и вика, и изстрела, но съгласно показанията, които беше дал впоследствие, не се обърнал и дори не се спрял. Смъртта настъпила почти незабавно. Пълно самообладание — но едва ли и хладнокръвие — запазил единствено Пьотър Степанович. Приклякайки до трупа, сръчно и пъргаво обискирал джобовете на убития. Пари нямало (портмонето беше останало под възглавницата на Маря Игнатиевна), само някакви ненужни хартийки — някаква канцеларска бележка, записано заглавие на книга и сметката от някаква кръчма в странство, кой знае как оцеляла в джоба му цели две години. Пьотър Степанович прехвърлил всичко това в собствения си джоб и забелязвайки, че всички стоят, струпани край трупа, гледат и не предприемат нищо, почнал най-грубо да им подвиква и да ги ругае. Първи се опомнили Еркел и Толкаченко, изтичали в пещеричката и бързо донесли предварително приготвените, сиреч здраво вързани с въжета, два камъка от по десетина кила. Тъй като било решено да хвърлят и потопят трупа в най-близкото (третото) езеро, почнали да привързват камъните за краката му и за врата. Връзвал Пьотър Степанович, а Толкаченко и Еркел само държали камъните и му ги подавали. Пръв му го подал Еркел, а Толкаченко през всичкото време, докато Пьотър Степанович с мърморене и ругатни го връзвал за краката на трупа, стоял почти превит от усърдие с камъка в ръцете, готов да му го подаде всеки миг, и дори наум не му минало да остави товара си на земята, докато чака. Когато най-сетне и двата камъка били привързани и Пьотър Степанович се изправил и погледнал физиономиите на присъстващите, изведнъж станало нещо, което много изненадало всички.
Както вече се каза, почти всички, изключвайки донякъде Еркел и Толкаченко, бездействаха. Макар че, когато другите се бяха нахвърлили върху Шатов, Виргински също се бе втурнал, той дори не се бе докоснал до него и не бе помагал да го държат. А Лямшин се беше присъединил към групата чак след изстрела. След това, в продължение на цялата шетня около трупа, траяла може би десетина минути, всички бяха сякаш не на себе си. Струпали се бяха наоколо и сякаш изпитваха единствено нещо като учудване — безпокойството и тревогата още не бяха настъпили. Липутин стоеше отпред, до самия труп. Виргински надничаше отзад през рамото му с едно много странно и някак дистанцирано любопитство: дори се повдигаше на пръсти, за да разгледа по-добре. Зад гърба на Виргински Лямшин само боязливо надзърташе от време на време и тутакси отново се криеше. Когато камъните бяха вързани и Пьотър Степанович се изправи, Виргински внезапно се разтрепера, плесна с ръце и високо и горестно възкликна:
— Не по тоя начин, не по тоя начин! Не, не по тоя начин!
Може би щеше да прибави още нещо към това толкова закъсняло възклицание, но Лямшин не го остави да продължи — както си стоеше зад гърба му, изведнъж се нахвърли и конвулсивно се вкопчи в него с две ръце, надавайки някакъв страхотен вик. Има такива моменти на силна уплаха, когато човек изведнъж започва да вика с такъв глас, какъвто не би могло да се предположи, че има, и понякога това изглежда дори много страшно. Лямшин издаваше някакъв нечовешки, животински вой. В припадъка си той все по-здраво се вкопчваше във Виргински — устата му беше широко отворена, очите страшно опулени, краката му лудо ритаха и воят не спираше нито за миг. Виргински до такава степен се уплаши, че изведнъж самият той нададе лудешки вик и с едно неподозирано за него ожесточение почна да се дърпа от ръцете на Лямшин, удряйки и дращейки с ръце, доколкото можеше да достигне зад гърба си. Най-сетне Еркел му помогна да се откопчи. Но когато уплашеният до смърт Виргински беше избягал на десетина крачки встрани, Лямшин изведнъж видя пред себе си Пьотър Степанович, отново нададе вик и се хвърли към него. Препъвайки се в трупа, политна напред и падна право върху Пьотър Степанович, при което тъй го стисна в прегръдките си, криейки същевременно главата си в гърдите му, че известно време нито Пьотър Степанович, нито притеклите се Толкаченко и Липутин можеха да направят каквото и да било. Пьотър Степанович викаше, псуваше, удряше го с юмруци по главата и най-сетне, поотскубвайки се криво-ляво (Толкаченко, Еркел и Липутин вече здраво държаха Лямшин за ръцете), извади револвера и го тикна в зейналата уста на Лямшин, който продължаваше да се дере, но и револверът не помогна — воят не спря, докато Еркел майсторски не натъпка в устата му копринената си кърпа. Междувременно Толкаченко му беше вързал ръцете с остатъка от въжето.
— Много странно — каза Пьотър Степанович, гледайки лудия с някакво тревожно учудване.
Явно беше поразен от случилото се.
— За съвсем друг го имах — прибави той замислено.
Сега-засега оставиха при него Еркел. Трябваше да побързат с мъртвеца — бяха вдигнали такава врява, че някой би могъл да ги чуе. Толкаченко и Пьотър Степанович вдигнаха фенерите, подхванаха трупа откъм главата, а Липутин и Виргински за краката — и го понесоха. С двата вързани камъка товарът тежеше, а разстоянието бе най-малкото двеста крачки, ако не и повече. Толкаченко беше най-силният между тях. Той уж се обади да ходели в крак, но никой не му отговори и продължиха както дошло. Пьотър Степанович вървеше отдясно и целият се беше превил — крепеше на рамото си главата на мъртвеца, а с лявата си ръка придържаше отдолу камъка. И тъй като до половината път Толкаченко не се беше сетил да му помогне и да хване камъка, Пьотър Степанович накрая страхотно изпсува. Гласът му прозвуча внезапно и самотно, никой дори не вдигна глава и чак на брега, огъвайки се под товара и сякаш смазан от тежестта му, Виргински отново извика с плачлив глас:
— Не по тоя начин, не, не, не по тоя начин!
Мястото, дето свършваше доста голямото трето езеро и където бяха донесли трупа на убития, беше едно от най-затънтените в парка и тук рядко идваше някой, особено по това време на годината. Целият бряг бе обрасъл с трева. Оставиха фенерите на земята, разлюляха трупа и го хвърлиха във водата. Раздаде се глух и продължителен плясък. Пьотър Степанович вдигна фенера и всички с искрено любопитство проточиха шии да видят как ще потъне мъртвецът. Но нямаше вече нищо — с двата вързани камъка тялото беше потънало моментално. Плъзналите по повърхността големи кръгове бързо изчезваха. Всичко беше свършено.
— Господа — обърна се към всички Пьотър Степанович, — сега се разотиваме. Не ще и дума, че като свободни хора всички сте обладани от гордостта за свободно изпълнения дълг. Ако сега, за съжаление, сте твърде развълнувани, за да изпитвате подобно чувство, то несъмнено ще се появи у вас утре, когато вече ще е срамно да не го изпитвате. Позорното вълнение на Лямшин съм склонен да приема за бълнуване, още повече се каза, че бил зле от сутринта. Що се отнася до вас, Виргински, само миг свободен размисъл ще ви покаже, че предвид интересите на общото дело не бе възможно да се осланяме на честна дума, а трябваше да действаме само по тоя начин. Последствията ще ви покажат, че донос е имало. Склонен съм да забравя и вашите възклицания. Колкото до опасност — такава не се предвижда. И наум няма да им дойде да заподозрат някого от нас, особено ако съумеете да се държите както трябва. Тъй че всичко зависи главно от самите вас и от това, доколко сте се убедили в нашата правота, което, надявам се, ще стане още утре. Тъкмо това впрочем е целта на сплотяването ви в отделна организация на свободно събрани единомишленици — в даден момент да обединявате енергията си, служейки на общото дело, и ако се налага, да следите и наблюдавате един другиго. Всеки от вас отговаря за всичко горе. Вие сте призваните да обновите мухлясалото и вмирисало се от застоя дело — имайте го предвид, то ще ви дава кураж. Вашият път засега е разрушението: и на държавата, и на нейната нравственост. Ще останем само ние, предварително предназначените да поемат властта — умните ще приобщим, глупаците ще яхнем. Това не бива да ви смущава. За да стане достойно за свободата — поколението трябва да се превъзпитава. Ще имаме още хиляди и хиляди шатовци. Ние ще се организираме, за да поемем юздите на движението — срамота е да не вземем онова, което само ни се навира в ръцете. Сега отивам при Кирилов и до сутринта ще имаме документа, в който той, умирайки и един вид обяснявайки се с властите, поема цялата вина за всичко. Не може да има нищо по-естествено от тази комбинация. Първо, те с Шатов враждуваха — живели са заедно в Америка, следователно имало е кога и за какво да се скарат. Известно е, че Шатов промени убежденията си — значи, вражда на идейна почва, сиреч най-непримиримата вражда, и отгоре — страхът от издайничество. Тъкмо това ще бъде написано. Накрая ще бъде споменато, че в къщата на Филипов, и то именно в квартирата на Шатов, се е укривал и Федка. По такъв начин вие ще се очистите от всякакви подозрения, защото това окончателно ще обърка ония овни. Ние няма да се видим утре, господа — налага ми се да напусна града за известно време, но ще бъда наблизо. Още вдругиден обаче ще получите известия от мен. Съветвам ви впрочем утре и вие да си седите по домовете. А сега двама по двама ще се разотидем в различни посоки. Толкаченко, моля ви да се заемете с Лямшин и да го заведете у дома му. Вие сте този, който може да му въздейства и най-важното, да му обясните до каква степен може да си навреди с това малодушие. Виргински, мисля, че мога да разчитам на вашия роднина Шигальов така, както и на самия вас — той няма да направи донос. Остава да съжаляваме за постъпката му. Впрочем той не каза, че напуска организацията, и затова е още рано да го погребваме. Това е, господа, и хайде, по-бързо — ония там наистина са овни, но не пречи и ние да сме по-внимателни…
Виргински тръгна с Еркел. Предавайки Лямшин на Толкаченко, Еркел го доведе при Пьотър Степанович и онзи заяви, че се опомнил, разкайвал се, молел за прошка и дори не помнел какво се е случило с него. Пьотър Степанович си тръгна самичък по отвъдния бряг на езерото, заобикаляйки парка. Това беше най-дългият път. И остана много учуден, когато след известно време, почти на средата, го настигна Липутин.
— Пьотър Степанович, да знаете, че Лямшин ще издаде всичко!
— Не, ще се опомни и ще съобрази, че издаде ли ни, той ще е първият, който ще иде в Сибир. Сега никой няма да издаде. Дори вие.
— А вие?
— Безспорно, при най-малкото съмнение за измяна моментално ще ви натопя до един и вие много добре го знаете. Но няма да има измяна. Затова ли тичахте подире ми две версти?
— Пьотър Степанович, Пьотър Степанович, възможно е изобщо да не се видим повече!
— От къде на къде?
— Само едно ми кажете.
— Добре де, какво? Бих искал впрочем по-бързо да се разкарате оттук.
— Само едно, но истината: една-единствена ли е нашата петорка, или е вярно, че имало неколкостотин петорки? От най-върховни чувства питам, Пьотър Степанович, не от любопитство.
— Личи си по състоянието, в което сте изпаднали. Знаете ли какво, Липутин, вие сте по-опасен от Лямшин.
— Знам, знам, но чакам да ми отговорите само на това!
— Ама че глупав човек сте били! Че поне сега не ви ли е все едно вече дали е само нашата петорка, или са хиляди.
— Значи — само ние сме! Знаех си го! — викна Липутин. — През всичкото време го знаех, че сме само ние, още откогато…
И без да чака повече отговор на въпроса си, се обърна и бързо изчезна в тъмното.
Пьотър Степанович малко се позамисли.
— Не, никой няма да се издаде — каза той решително, — групата трябва да си остане група и да слуша или ще ги… Ама че калпав народ!
II
Най-напред се отби в квартирата си и грижливо, без никакво бързане подреди куфара си. Извънредният влак тръгваше в шест часа сутринта. Този извънреден сутрешен влак минаваше само веднъж седмично и съвсем отскоро, все още пробно. Пьотър Степанович наистина беше предупредил нашите за заминаването си, но им бе казал, че само за известно време, и то съвсем наблизо, а намеренията му всъщност бяха съвсем други. Като си стегна куфара и уреди сметката си с хазяйката, която беше своевременно предизвестена, той повика файтон и се премести у Еркел, който живееше близо до гарата. И чак след това, вече към един след полунощ, отиде у Кирилов, като се възползва отново от тайния вход на Федка.
Настроението му беше ужасно. Не стига другите неприятности (все още нищо не можеше да научи за Ставрогин), ами май тъкмо днес под секрет го бяха уведомили (най-вероятно от Петербург), че в най-скоро време го заплашва някаква опасност. Казвам „май“, защото не мога да го твърдя със сигурност. Сега, разбира се, какви ли не ги разправят в града за ония дни; но ако има някои да знаят изтънко кое как е било, те ще са ония, на които това им е работата. Аз мога само да предполагам, че Пьотър Степанович е забъркал някоя каша и извън нашия град, тъй че наистина може да са го уведомили. Дори съм убеден — въпреки циничното съмнение на обезверения и изпаднал в отчаяние Липутин, — че освен нашата е имал още поне две-три петорки (например в столиците), пък ако не чак петорки, то поне връзки и отношение, хем може би доста куриозни. Само три дни след заминаването му от столицата пристигна заповед незабавно да бъде арестуван — не знам вече дали заради нашите тукашни работи, или за нещо друго. Заповедта дойде тъкмо навреме, за да засили мистичния страх, който беше обзел началството и крайно лекомисленото до тоя момент общество, след като се разбра за тайнственото и многозначително убийство на студента Шатов (което дойде като капак на всички досегашни безобразия) и съпътстващите случая крайно загадъчни обстоятелства. Но заповедта беше закъсняла — по това време Пьотър Степанович, вече под чуждо име, се намираше в Петербург и надушил накъде отива работата, моментално се беше измъкнал в странство… Впрочем аз ужасно изпреварих събитията.
Пьотър Степанович влезе при Кирилов крайно ядосан и някак наежен. Сякаш му се искаше освен главното, за което беше дошъл, да използва Кирилов като отдушник за нещо лично, просто да си го изкара на него. Кирилов сякаш че се зарадва на идването му — личеше си, че го е чакал много отдавна и просто с болезнено нетърпение. Лицето му беше по-бледо от обикновено, погледът на черните му очи — тежък и застинал.
— Мислех вече, че няма да дойдете — тежко проговори той от мястото си на края на дивана, без впрочем да се помръдне при влизането на госта. Пьотър Степанович застана пред него и преди да каже каквото и да било, внимателно се вгледа в лицето му.
— Значи всичко е наред и не сме се отказали от намерението си, браво! — ухили се той някак обидно и покровителствено. — И няма какво толкова да ми връзвате кусур за закъснението — продължи той със същия лош смях. — Какво ще се оплаквате, цели три часа ви подарих!
— Не желая от вас никакви часове и не си ти, който ще ми подаряваш на мене… глупако!
— Какво? — сепна се за момент Пьотър Степанович, но веднага се овладя. — Гледай, че докачливи сме били пък! Охо, ние сме чак вбесени, а? — отряза той с все същия високомерен израз на лицето. — В такъв един момент, драги, е нужно по-скоро спокойствие. Сега е най-добре да се смятате за Колумб, а на мен да гледате като на някоя мишка и да не ми се докачате. Още вчера ви го препоръчах.
— Не желая да гледам на тебе като на мишка.
— Това комплимент ли е? Впрочем щом и чаят е студен — значи всичко е нагоре с краката. Не, тук става нещо неблагонадеждно. Я! Ами това пък какво е, дето го виждам в чинията на прозореца (приближи се до прозореца)? Охо, кокошка с ориз!… Но защо и до тоя момент е цяла? Излиза, че сме изпаднали в такова настроение, та дори кокошка…
— Ядох, не е ваша работа; мълчете!
— О, разбира се, пък и сега на вас ви е все едно. На мен обаче тъкмо сега не ми е все едно, защото почти не съм обядвал, представете си, та ако тая кокошка е, както предполагам, вече излишна… а?
— Яжте, ако можете.
— Благодаря, а после и чайче, нали?
Пьотър Степанович моментално се разположи на другия край на дивана край масата и с необикновена стръв се нахвърли на яденето. Междувременно обаче не изпускаше от очи жертвата си. Кирилов го гледаше със злоба и отвращение, но сякаш нямаше сили да отмести от него застиналия си поглед.
— Сега — обади се изведнъж Пьотър Степанович, продължавайки впрочем да дъвче, — сега да видим какво става с нашата работа. Значи, не се отмятате, а? А писмото?
— Реших да го направя тая нощ, тъй че ми е все едно. Ще го напиша. За прокламациите ли?
— Да, и за прокламациите. Аз впрочем ще ви продиктувам. Не ви ли е все едно? Нима съдържанието наистина може да ви безпокои в такъв момент?
— Не е твоя работа.
— Ама, разбира се, разбира се. Впрочем всичко на всичко няколко реда: заедно с Шатов сте разпространявали прокламациите, впрочем и с помощта на Федка, който се е укривал у вас. Този пункт, за Федка и че се е укривал у вас, е много важен, дори най-важният. Виждате ли, аз съм напълно откровен с вас.
— Шатов? Защо Шатов? В никакъв случай за Шатов.
— Хайде сега, че какво толкова ви засяга? Все едно, вече не можете му навреди.
— Жена му се върна, одеве се събуди и праща да питат къде е?
— Какво? Тук ли праща да питат за Шатов? Хм, това не ми харесва. Току-виж, пак пратила, а никой не трябва да разбере, че съм тук.
Пьотър Степанович се разтревожи.
— Няма да разбере, пак спи; акушерката Арина Прохоровна е при нея.
— Тъкмо това… мисля, че няма да чуе, а? Вижте какво, я да заключим външната врата.
— Нищо няма да чуе. А ако дойде Шатов, ще ви скрия в другата стая.
— Шатов няма да дойде. И вие ще напишете, че тая вечер сте се… скарали, защото е доносник и предател… и сте причина за смъртта му.
— Умрял! — викна Кирилов, скачайки от дивана.
— Днес в осем вечерта, или по-точно, вчера в осем часа вечерта, защото вече минава един.
— Ти си го убил, ти!… Още вчера го предвиждах!
— Оставало да не предвидите! Ей с тоя на револвер (извади револвера си, уж че само да го покаже, но не го прибра, а продължи да го държи, сякаш да му е подръка). — Чуден човек сте вие, Кирилов, много добре знаете и винаги сте го знаели, че рано или късно тоя глупак трябваше да свърши тъкмо по тоя начин. Какво има да се предвижда? Лично аз съм ви обяснявал няколко пъти. Шатов готвеше донос; следил съм го; и просто нямаше друг изход. Че нали и вие бяхте инструктиран да го следите — не ми ли съобщавахте лично преди три седмици…
— Мълчи! Убил си го, защото в Женева те заплю в лицето!
— И за това, и за други неща. За много неща. Впрочем без ни най-малко да съм бил озлобен. Какво скачате? Какви са тия фокуси? Охо! Значи тъй, а!…
Пьотър Степанович скочи и вдигна револвера си. Защото Кирилов изведнъж бе грабнал от перваза на прозореца своя приготвен и зареден още от сутринта револвер. Стояха с насочени револвери, готови за стрелба. Кирилов злобно се изсмя.
— Подлец, признай, че одеве извади револвера, защото очакваше да те застрелям… Но няма да те застрелям… макар че… макар че…
И отново насочи револвера си към Пьотър Степанович, взимайки го на мушка, сякаш безсилен да се откаже от удоволствието поне да си представи как ще му тегли куршума. Пьотър Степанович изчакваше с пръст на спусъка, изчакваше последния момент, рискувайки, разбира се, пръв да получи куршум в челото — от тоя „маниак“ всичко можеше да се очаква. Но ето че задъхан, разтреперан, неспособен дори да говори, „маниакът“ най-сетне отпусна ръка.
— Хайде, поиграхме си и край — свали оръжието и Пьотър Степанович. — Сигурен бях, че от ваша страна е игра. Но трябва да ви кажа, че доста рискувахте: като нищо можех да натисна спусъка.
И доста спокойно седна на дивана и си наля чай — впрочем ръката му малко трепереше. Кирилов остави револвера на масата и почна да се разхожда напред-назад.
— Няма да пиша, че съм убил Шатов, и… сега нищо няма да пиша. Няма да оставя писмо!
— Тъй, а?
— Тъй.
— Каква подлост, каква глупост! — позеленя от яд Пьотър Степанович. — Предчувствах го впрочем. Трябва да знаете, че никак не съм изненадан. Впрочем, както щете. Ако можех да ви накарам със сила, щях да ви накарам. Вие впрочем сте подлец — все повече и повече не можеше да се владее Пьотър Степанович. — Като ни молехте да ви дадем пари, какво ли не обещавахте… но знайте, че няма да си изляза оттука току-тъй, ще си направя поне удоволствието да ви видя как ще си пръснете черепа.
— Искам незабавно да излезеш — спокойно застана срещу него Кирилов.
— А, не, няма го майстора — отново се хвана за револвера Пьотър Степанович, — току-виж, от страх и подлост ви е скимнало да отложите, пък утре да направите донос, та пак да се снабдите с парици — като нищо ще ви платят. Знам ги аз такивата като вас, на всичко са способни! Но не се бойте, всичко съм предвидил: няма да си ида оттука, преди да съм ви пръснал черепа. Хем със същия тоя револвер, дето и на оня подлец Шатов, ако ви скимне да се отметнете от намерението си, дяволите да ви вземат.
— Непременно ли ти се иска да видиш и моята кръв?
— Разберете, не е от злоба — лично на мен ми е все едно. Единствено за да съм спокоен за делото. Нали виждате, че не може да се разчита на хората. Казвам ви, че не я разбирам тая ваша фантазия: сам да си слагате край на живота. Нито аз съм ви го измислил, нито съм ви карал — сам сте си го измислили и сте го съобщили, при това не на мен, а на други членове в странство. При това много добре знаете, че никой не ви е дърпал за езика, никой не ви е познавал дори — самият вие сте отишли да им се изповядате, от сантименталност. Какво да се прави сега, щом въз основа на приказките ви още тогава — с ваше съгласие и по ваше предложение (забележете — по ваше предложение!) — е съставен известен план за тукашните действия, който е вече невъзможно да се измени. Самият вие тъй се поставихте, че знаете твърде много. И ако изведнъж откачите и утре хукнете да правите донос, това ще ни бъде крайно неизгодно, как си го мислите вие? Не, не, драги! Поели сте веднъж задължението, дали сте дума, взели сте пари. Не можете да го отречете…
Пьотър Степанович много се беше разпалил, но Кирилов отдавна не го слушаше. Потънал в мислите си, отново крачеше напред-назад из стаята.
— Жал ми е за Шатов — каза той и отново застана пред Пьотър Степанович.
— Че и на мен ми е жал, ако е въпросът, но нима…
— Мълчи, подлец! — ревна Кирилов, правейки страшно и недвусмислено движение. — Ще те убия!
— Добре де, добре, излъгах те, приемам, никак не ми е жал: хайде, стига, стига! — уплашено скочи Пьотър Степанович, закривайки се с ръка.
Кирилов пак тъй внезапно се успокои и отново закрачи.
— Няма да отлагам — именно сега искам да се убия — всички са подлеци!
— Това вече е идея! Разбира се, всички са подлеци и тъй като един порядъчен човек просто не може да изтрае тоя подъл свят…
— Глупак; не съм порядъчен; и аз съм същият подлец, какъвто си ти, каквито са всички. Никъде го няма тоя порядъчен човек.
— Разбра го най-сетне! Слушайте, Кирилов, нима с вашия ум досега не ви е било ясно, че всички са еднакви, че няма подобри и по-лоши, а само по-умни и по-глупави, и че щом всички са подлеци (което впрочем е глупост), излиза, че няма как да съществува човек, който да не е подлец?
— Я! Ама ти наистина ли не се превземаш? — погледна го с известно учудване Кирилов. — Говориш разпалено и просто… Мигар и такивата като тебе имат убеждения?
— Кирилов, никога не съм могъл да разбера защо искате да се самоубивате. Знам само, че по убеждение… твърдо убеждение. Но ако изпитвате, тъй да се каже, нужда да излеете душата си, съм на вашите услуги… Само трябва да имате предвид, че времето напредва…
— Колко е часът?
— Охо, точно два — погледна часовника си Пьотър Степанович.
„Май има още надежда да се разберем“ — помисли той.
— Нямам какво да ти казвам на тебе — промърмори Кирилов.
— Помня, че беше нещо за бога… нали ми го обяснявахте веднъж, дори два пъти. Ако се застреляте, ще станете бог, нали тъй беше?
— Да, ще стана бог.
Пьотър Степанович дори не се усмихна, чакаше; Кирилов му хвърли проницателен поглед.
— Вие сте политически мошеник и интригант, целите да го обърнем на философия и патос, да се успокоя, та като ми мине ядът и се примиря, да измолите писмото, че съм убил Шатов.
Пьотър Степанович отговори с почти искрено простодушие:
— Хубаво де, и такъв да съм, не ви ли е все едно в последните минути? Тъй де, кажете ми, за какво сме седнали да се караме: вие сте такъв, аз съм инакъв, и какво от това? И на всичко отгоре сме…
— Подлеци.
— Да, ако щете, и подлеци. Но нали знаете, че това са само думи.
— Цял живот съм искал да не са само думи. Затова живях, защото го исках. И сега всеки ден искам да не са само думи.
— Тъй е, всеки търси да му е по-добре. Говедото, че е говедо… сиреч всеки търси един вид комфорт. Открай време се знае.
— Комфорт ли, казваш?
— Хайде, да не се хващаме за думата.
— Не, не, добре го каза; нека да е комфорт. Бог е необходим и затова трябва да го има.
— И тъй да е, чудесно.
— Но аз знам, че го няма и не може да го има.
— Това е по-точно.
— Как не разбираш, че не може да се живее с тия две мисли едновременно.
— Че да се изпозастреляме ли?
— Как не разбираш, че човек може да се застреля единствено поради това? Не разбираш, че може да има такъв човек, един-единствен от всичките ви хиляди милиони, който не желае и няма да го понесе.
— Едно разбирам аз — че май се колебаете… И това е много лошо.
— Ставрогин също го изяде идеята — не чу забележката му Кирилов, който продължаваше мрачно да крачи из стаята.
— Какво? — наостри уши Пьотър Степанович. — Каква идея? Казвал ли ви е нещо?
— Не, сам се досетих: Ставрогин и да вярва, не си вярва, че вярва. Ако пък не вярва, не си вярва, че не вярва.
— Е, у Ставрогин има и нещо друго, по-умно от това… — свадливо промърмори Пьотър Степанович, обезпокоен от обрата на разговора и бледността на Кирилов.
„Дявол да го вземе, няма да се застреля — мислеше си той, — предчувствах го, винаги съм го предчувствал; мозъчна еквилибристика и нищо повече; ама че калпав свят!“
— Ти си последният, който е с мене: не бих искал да се разделяме с лошо — подари му изведнъж нова надежда Кирилов.
Пьотър Степанович не бързаше с отговора. „Дявол да го вземе, каква ли е пък тая?“ — отново си помисли той.
— Повярвайте ми, Кирилов, аз нямам нищо против вас като човек и винаги…
— Ти си подъл, ти лъжеш. Но и аз съм като тебе и ще се застрелям, а ти ще оставаш жив.
— Тоест искате да кажете, че съм паднал толкова ниско, че ще продължа да живея.
Пьотър Степанович все още не можеше да си отговори дали в момента беше изгодно да продължава този разговор и реши „да се остави на обстоятелствата“. Но тонът на превъзходство, нескритото презрение на Кирилов и по-рано винаги го бяха дразнили, а сега, кой знае защо, го дразнеха повече от всякога. Може би защото Кирилов, комуто след някой и друг час предстоеше да умре (Пьотър Степанович не изпускаше предвид и това), му се струваше вече някакъв получовек, същество, което вече няма правото да проявява високомерие.
— Ама вие май ми се перчите с това, дето уж ще се застрелвате?
— Винаги ми е било чудно, че всички остават живи — не чу подхвърлянето му Кирилов.
— Хм, да допуснем, че в това има нещо, но…
— Маймуна! — с всичко се съгласяваш, само и само да не ме изтървеш. Мълчи, нищо няма да разбереш. Щом няма бог — значи, аз съм бог.
— Е, това е, което така и не можах да разбера: от къде на къде ще сте бог?
— Ако има бог, всичко е негова воля и тая му воля не ми позволява. Ако няма — моята воля е моя и аз съм длъжен да проявя своето своеволие!
— Своеволие ли! Защо да сте длъжен?
— Защото цялата воля е станала моя. Нима наистина никой на цялата планета, който е отрекъл бога и е повярвал в своето своеволие, няма да се осмели да докара своеволието си до крайния предел? Това е, както сиромахът и наследството — не смеел да припари до торбата с парите, щото се смятал неспособен да я владее. Аз искам да покажа своеволието си. Нека да съм единствено аз, но ще го направя.
— Ами че направете го.
— Длъжен съм да се застрелям, защото най-крайният предел на своеволието ми е да убия себе си.
— Да, ама защо да сте единствен, самоубийци колкото щеш.
— Все поради причина. А без всякаква причина, само от своето своеволие — единствен аз.
„Няма да се застреля“ — помисли си Пьотър Степанович.
— Знаете ли какво — каза той раздразнено, — аз на ваше място бих проявил своеволието си, като убия не себе си, а някой друг. Щеше да е от полза. Ще ви посоча кого, стига да се не уплашите. В такъв случай ще ви помоля да не се застрелвате днес. Ще се разберем.
— Да убия друг, ще бъде най-голямото падение на своеволието ми и само ти можеш да го измислиш. Аз не съм ти; аз търся висшата му проява и ще убия себе си.
— Най-сетне — злобно промърмори Пьотър Степанович.
— Аз съм длъжен да провъзглася неверието си — крачеше из стаята Кирилов. — За мен няма нищо по-висше от идеята, че няма бог. С мен е човешката история. Хората са се занимавали единствено с това, да си измислят богове, за да живеят, за да не се самоубиват — това е то световната история, дори до днес. Единствен аз за първи път в световната история не пожелах да си измислям бог. Нека веднъж завинаги да се узнае.
„Няма да се застреля“ — тревожеше се Пьотър Степанович.
— Кой е тоя, дето ще узнае? — наливаше той масло в огъня. — Тук сме двама — вие и аз; да не би Липутин?
— Всекиму предстои да узнае; всички ще узнаят. Всичко тайно ще излезе наяве. Той го е казал.
С болезнен възторг посочи иконата на Спасителя, пред която гореше кандилце. Пьотър Степанович не можеше повече да се сдържа.
— Нямало Бог, ама в Него вярвате, а! И кандило му палите „за всеки случай“, а?
Онзи не отговори.
— Знаете ли какво, според мен вие вярвате повече от поповете.
— В кого? В Него ли? Чуй — спря се Кирилов, вперил неподвижен, екзалтиран поглед някъде пред себе си. — Чуй голямата идея: на тая земя е имало един ден и е имало три кръста, побити по средата на земята. Единият разпънат тъй вярвал, че казал на съседа си: „Днес ще бъдеш с мене в рая.“ Свършил денят и двамата умрели. Тръгнали и не намерили ни рай, ни възкресение. Казаното не се сбъднало. Чуй сега: този човек е бил най-най-голямото на тоя свят, заради него е живял светът. Без него цялата планета с всичкото, дето е по нея, е просто лудост. Нямало е подобен нему нито до чудото, нито след него, нито никога. Тъкмо това е чудото, че не е имало и не ще има. А щом е тъй, щом природните закони не са пожалили дори Тоя, дори собственото си чудо, а са заставили и Него да живее в лъжа и да умре за една лъжа — значи цялата планета е лъжа, крепи се на лъжа и глупава подигравка. Значи — самите й закони са лъжа и сатанински водевил. За какво да се живее — отговори, ако си човек?
— Това е вече друга работа. Струва ми се, че смесвате две различни причини, а това е крайно неблагонадеждно. Но моля ви се, ами ако самият вие сте този бог? Ако лъжата е свършила и сте разбрали, че иде оттам, че го е имало онзи, предишния бог?
— Най-сетне го разбра! — възторжено викна Кирилов. — Значи може да се разбере — щом дори такъв като теб го разбра! Разбираш ли сега, че единственото спасение за всички е да се докаже тази мисъл. Кой ще докаже? Аз! Не разбирам, как досега атеистът е можел да знае, че няма бог, и тутакси да не се самоубие? Да осъзнаеш, че няма бог, и тутакси да не осъзнаеш, че ти си станал бог, е глупост, инак непременно ще се самоубиеш. Осъзнаеш ли го — ти си цар и вече няма да се убиваш, а ще живееш, заобиколен с най-голяма слава. Някой един обаче, онзи, който ще е първият, непременно трябва да се самоубие — инак кой ще почне и кой ще докаже? Аз съм, който ще се убие, който ще започне и ще докаже. Аз съм все още по неволя бог и съм нещастен, защото съм длъжен да проявя своеволието си. Всички са нещастни, защото всички се боят да проявят своеволието си. Човекът досега е бил нещастен и беден, защото го е било страх да прояви до края главното си своеволие, а е своеволничил едва-едва, по ученически. Ужасно съм нещастен, защото ужасно се боя. Страхът е проклятието на човека… Но аз ще покажа своеволието си, длъжен съм да си повярвам, че не вярвам. Ще почна и ще свърша, и ще отворя портите. И ще спася всички хора. Само това ще спаси и ще прероди физически човека от идващото поколение. Защото, както да не го мислих, в тоя физически вид човекът не може без оня предишния бог. Три години търсих атрибута на моята божественост и го намерих: атрибутът на моята божественост е Своеволието! Това е всичко, с което мога да покажа непокорството си и страшната си свобода в най-главното. Защото тя е много страшна. Самоубивам се, за да покажа непокорството си и новата си страшна свобода.
Лицето му бе неестествено бледо, погледът — непоносимо тежък. Сякаш го тресеше. По едно време Пьотър Степанович дори помисли, че ей сега ще се строполи.
— Давай перото! — най-неочаквано и страшно вдъхновено викна изведнъж Кирилов. — Диктувай, всичко ще подпиша. И за Шатов ще подпиша, че съм го убил. Диктувай, докато ме е смях! Не се боя от мислите на тия високомерни роби! И ти ще видиш, че тайното ще стане явно! А ти ще бъдеш смазан… Вярвам! Вярвам!
Пьотър Степанович скочи от мястото си, моментално му подаде мастилницата, хартия и почна да диктува, страхувайки се да не изтърве момента и треперейки за успеха.
„Аз, Алексей Кирилов, заявявам…“
— Стой! Не ща! На кого го заявявам?
Кирилов целият се тресеше като от треска. Изведнъж мисълта, че заявява нещо някому, изцяло го погълна. И измъченият му дух като че ли бе намерил в това поне минутка покой.
— На кого го заявявам? Искам да знам — на кого?
— На никого, на всички, на първия, който го прочете. Защо е нужно да се определя? На целия свят!
— На целия свят! Браво! И без разкаяние. Не ща да има разкаяние; не ща пред началството!
— Ама не, разбира се, в никакъв случай, по дяволите началството! Пишете де, пишете, ако наистина сериозно… — истерично му подвикна Пьотър Степанович.
— Стой! Искам най-отгоре една мутра с изплезен език.
— Стига глупости! — ядоса се Пьотър Степанович. — Всичко това може да се изрази и без рисунка, достатъчен е тонът.
— Тонът ли? Добре, добре. Да, тонът, тонът! Диктувай тона!
„Аз, Алексей Кирилов — с твърд и повелителен глас диктуваше Пьотър Степанович, надвесвайки се над рамото на Кирилов и следейки всяка буква, която той изписваше с трепереща от вълнение ръка, — аз, Кирилов, заявявам, че днес… октомври, в осем часа вечерта убих в парка студента Шатов заради неговото издайничество и заради доноса му относно прокламациите и относно Федка, който десет дни живя тайно при нас двамата в дома на Филипов. Днес се застрелвам с револвер не защото се разкайвам и ме е страх от вас, а защото още в странство имах намерението да сложа край на живота си.“
— Само това ли? — с учудване и негодувание възкликна Кирилов.
— Нито дума повече! — махна с ръка Пьотър Степанович, гледайки да му измъкне документа.
— Стой! Чакай! — решително покри с длан писмото Кирилов. — Стой, глупости! Искам и това — с кого убивах. Защо за Федка? А пожарът? И искам и да изругая, искам да се усети тонът, тонът!
— Достатъчно е, Кирилов, уверявам ви, че е напълно достатъчно! — почти умоляваше Пьотър Степанович, треперейки да не би онзи да скъса писмото. — За да повярват, трябва колкото се може по-замъглено, именно така, само с намеци. Трябва да им се покаже само крайчецът на истината, точно колкото да ги раздразни. Те сами ще си измислят повече лъжи от нашите и то се знае, повече ще повярват на себе си, отколкото на нас, а това е най-хубавото, най-хубавото! Дайте; и така е великолепно; дайте, дайте!
И продължаваше да се мъчи да му изтръгне писмото. Кирилов го слушаше с изцъклен поглед и сякаш се мъчеше да съобрази нещо.
— Ох, дявол да го вземе! — разсърди се изведнъж Пьотър Степанович. — Ами че той още не го е подписал! Какво ми се пулите, подписвайте!
— Искам да изругая… — отново измърмори Кирилов, но взе перото и подписа. — Да изругая — искам…
— Пишете отдолу: Vive la république[2], и толкоз.
— Браво! — ревна почти възторжено Кирилов. — Vive la république démocratique, sociale et universelle ou la mort!…[3] Не, не, не така. Liberté, égalité, fraternité ou la mort![4] Така е по-добре, по-добре е — написа той с наслада под подписа си.
— Достатъчно, достатъчно — повтаряше непрекъснато Пьотър Степанович.
— Чакай, още малко… Знаеш ли какво, ще се подпиша още веднъж по френски: „de Kirillof, gentilhomme russe et citoyen du monde.“[5] Xa-xa-xa! — избухна в смях той. — Не, не, не, чакай, най-хубавото се сетих, еврика: gentilhomme-séminariste russe et citoyen du monde civilisé![6], това е вече най-хубавото от всичките му там… — И изведнъж той скочи от дивана, мълниеносно грабна от прозореца револвера си и избяга в другата стая, плътно затваряйки вратата подире си. Пьотър Степанович около минута време замислено гледаше вратата.
„Ако го направи, сега ще го направи. Размисли ли се — отиде.“
И докато чакаше, взе писмото и го прегледа още веднъж. Редакцията му харесваше.
„Какво се иска сега? Иска се за известно време съвсем да ги объркаме и по тоя начин да отвлечем вниманието. В парка? В града няма парк, значи остава сами да се сетят, че в Скворешники. Докато се сетят, ще мине време, докато търсят — пак време, а като намерят трупа — значи, истината е написана, значи, и за Федка е истина. А какво е Федка? Федка е пожарът, Лебядкини — значи всичко е излязло оттук, от дома на Филипови! А те нищо да не забележат, нищо да не усетят — това пък съвсем ще ги замае! За нашите и наум няма да им дойде. Че Шатов, че Кирилов, че Федка, че Лебядкини! Ами защо ли пък са се изпопречукали взаимно, а? — на им още една въпросителна! Ама какво става, дявол да го вземе, никакъв изстрел не се чува!…“
Защото, както четеше писмото и се любуваше на собствената им редакция, Пьотър Степанович непрекъснато се ослушваше с едно мъчително безпокойство и накрая изведнъж се ядоса. Тревожно погледна часовника си — времето напредваше, минали бяха цели десет минути, откакто оня излезе… Взе свещта и тръгна към вратата на стаята, в която се беше затворил Кирилов. Като стигна до вратата, изведнъж му дойде наум, че ей на, и свещта догаря и след двайсет минути съвсем ще изгори, а друга няма. Хвана дръжката и внимателно се ослуша — отвътре не се чуваше никакъв шум; рязко отвори вратата и вдигна свещта; нещо изрева и се хвърли насреща му. Пьотър Степанович с все сила затвори вратата и я затисна с рамо, но всичко беше утихнало — отново мъртва тишина.
Дълго стоя нерешително със свещта в ръката. За оня кратък миг, докато вратата беше отворена, не успя да види почти нищо, но все пак бе различил лицето на застаналия в дъното на стаята Кирилов и бе усетил оная зверска ярост, с която внезапно му се беше нахвърлил. Пьотър Степанович се сепна, бързо остави свещта на масата, приготви револвера си и на пръсти се изтегли в противоположния ъгъл, тъй че, ако Кирилов отвореше вратата и се устремеше с револвера си към масата, пръв да успее да се прицели и дръпне спусъка.
Пьотър Степанович вече съвсем не вярваше в самоубийството. „Стоеше насред стаята и мислеше — разсъждаваше той. — Самичък в тази тъмна, страшна стая… Изрева и ми се нахвърли — едно от двете ще е: или съм му попречил тъкмо в момента, когато е натискал спусъка, или… или е стоял и е обмислял как да ми види сметката. Да, така е, обмислял е… Знае, че ако се изплаши и отметне, няма да си ида оттук, без да съм го убил — значи трябва той да ме убие, за да не го убия аз… А оттатък пак е тихо, пак! То си е за страх де — ще отвори внезапно вратата и… Цялата свинщина е там, че вярва в бога повече от поповете… Изключено е да се застреля!… Много се навъдиха тия «самобитни умове»! Мръсници! Ох, дявол да го вземе, ами свещта, свещта! Най-много четвърт час и ще изгори съвсем… Трябва да се свършва; каквото и да става, трябва да свършваме… Впрочем сега може и да го убия… При наличието на това писмо никой изобщо няма да се усъмни в мен. Тъй ще го наглася на пода с празния револвер в ръката, че и кьоравият да види, че се е гръмнал самичък… Това лесно, ама как да вляза да го убия? Я ако пак ми се нахвърли и стреля преди мене. Глупости, няма да улучи, разбира се!“
И хем трепереше пред неизбежността на предстоящото, хем се измъчваше от своята нерешителност. Накрая взе свещта и отново се приближи до вратата, вдигна приготвения за стрелба револвер, а с лявата ръка, в която държеше и свещта, натисна дръжката. Тоя път обаче доста непохватно — дръжката изщрака, изскърца, вдигна се шум. „Направо ще стреля!“ — помисли си Пьотър Степанович. С все сила ритна вратата, вдигна свещта и насочи револвера — но нито изстрел, нито вик… В стаята нямаше никой.
Изтръпна. Стаята нямаше друг изход и нямаше откъде да се избяга. Вдигна по-високо свещта и внимателно се огледа — никой. Тихо повика Кирилов, после още веднъж, по-високо; никакъв отговор.
„Мигар е избягал през прозореца?“
И наистина малкото горно прозорче беше отворено. „Глупости, не може да се избяга през него.“ Пьотър Степанович прекоси стаята и отиде до прозореца: „Не, невъзможно е.“ И бързо се обърна, внезапно стреснат от нещо.
На срещуположната страна, вдясно от вратата, имаше гардероб. Вдясно от гардероба, в нишата, която се образуваше между него и стената, стоеше Кирилов — вдървен, изправен, с опънати по шевовете ръце, с вдигната глава и същевременно плътно притиснат до стената в ъгъла, сякаш искаше да изчезне, целият да се скрие в нея. Да, криеше се, по всичко си личеше, макар че просто не беше за вярване. Пьотър Степанович стоеше малко в диагонал от него и виждаше само изпъкващите навън части на фигурата му. Все още не се решаваше да мръдне малко по-наляво, та да вижда целия Кирилов и да разбере какво става. Сърцето му още по-силно се разтуптя… И внезапно го обзе страшен гняв: просто подскочи, кресна и като бесен се хвърли към страшното място.
Но когато се озова там, отново се вцепени и го обзе още по-голям ужас. Най-много го порази, че въпреки крясъка му, въпреки яростния му скок фигурата дори не помръдна, не трепна дори мускул — сякаш беше от камък или восък. Лицето беше неестествено бледо, черните очи — съвсем неподвижни, загледани в някаква точка в пространството. Пьотър Степанович няколко пъти вдигна и свали свещта, осветявайки и разглеждайки от различни точки това лице. И изведнъж забеляза, че макар загледан някъде пред себе си, с края на очите си Кирилов го вижда и може би дори го наблюдава. Мина му през ума да доближи пламъка на свещта до лицето на „този мерзавец“, да го опари и да види какво ще направи тогава. Изведнъж му се стори, че брадичката на Кирилов трепна и по устните му се плъзна сякаш насмешлива усмивка — като да беше отгатнал мислите му. Пьотър Степанович цял се разтрепера от яд и сграбчи Кирилов за рамото.
И в тоя момент се разигра такава безобразна сцена и толкова светкавично, че впоследствие Пьотър Степанович просто не можеше да си я спомни добре. Едва се бе докоснал до Кирилов, когато оня бързо се наведе и с главата си изби от ръцете му свещта; свещникът издрънча на пода и свещта угасна. И в същия миг Пьотър Степанович усети ужасна болка в малкото пръстче на лявата ръка. Беше извикал и после си спомняше само това, че вече не на себе си, с все сила бе ударил три пъти с револвера по главата впилия зъби в пръста му Кирилов. Най-сетне беше успял да измъкне пръста си и презглава беше хукнал навън, блъскайки се в тъмното в мебелите и вратите. Подире му от стаята долитаха страшни викове:
— Сега, сега, сега, сега…
Десетина пъти. Но той продължаваше да тича и беше вече излязъл, когато изведнъж чу силен изстрел. Спря се и около пет минути размисля в тъмното. После пак се върна в стаята. Но трябваше да намери свещта. Бързо напипа вдясно от гардероба избития от ръката му свещник — но как да запали свещта? В главата му внезапно се мярна някакъв смътен спомен: когато вчера се беше хвърлил върху Федка, в кухнята май беше забелязал на полицата в ъгъла голяма червена кутия кибрит. Тръгна пипнешком наляво, към кухненската врата, намери я, прекоси антрето, слезе по стълбите. На полицата, точно там, където си я спомняше, напипа в тъмното пълна, още неначената кутия кибрит. Без да пали, бързо се върна горе и чак когато стигна при гардероба, там, където бе ударил с револвера захапалия го Кирилов, изведнъж се сети за ухапания си пръст и в същия миг изпита почти непоносима болка. Стисна зъби и криво-ляво запали свещта, нагласи я на свещника и се огледа наоколо: под малкото, отворено прозорче, с крака към десния ъгъл на стаята, лежеше трупът на Кирилов. Стрелял бе в дясното си слепоочие и куршумът беше пробил черепа и беше излязъл горе, отляво. Виждаха се пръски от мозък и кръв. Самоубиецът още стискаше револвера в ръката си. Смъртта сигурно бе настъпила незабавно. Като направи най-педантичен оглед на всичко, Пьотър Степанович се изправи и на пръсти излезе от стаята; притвори вратата, постави свещта на масата, помисли малко и реши да не я гаси, виждайки, че тя не може да предизвика пожар. Прегледа още веднъж оставеното на масата писмо, усмихна се машинално и, кой знае защо, пак на пръсти излезе навън. Отново мина през тайния вход на Федка и грижливо го замаскира след себе си.
III
Точно в шест без десет по перона на гарата, покрай доста дългата редица вагони, се разхождаха Пьотър Степанович и Еркел. Пьотър Степанович заминаваше, а Еркел се сбогуваше с него. Багажът беше предаден, пътната чанта вече пазеше мястото във второкласния вагон. Първият звънец беше ударил, чакаха втория. Пьотър Степанович преспокойно разглеждаше заминаващите пътници. Но близки познати не се оказаха; само два пъти му се наложи да кимне — на един търговец, с когото се знаеха само отдалече, и после на един селски свещеник, който се прибираше в енорията си на две гари оттук. На Еркел очевидно му се щеше тия последни минути да поговорят за нещо по-важно — въпреки че, изглежда, самият той не знаеше за какво, — но не смееше да започне. Все му се струваше, че Пьотър Степанович се отегчава от присъствието му и с нетърпение очаква последния звънец.
— Така спокойно гледате хората — малко плахо отбеляза той, сякаш искаше да го предупреди за нещо.
— Че защо не? Не бива още да се крия. Рано е. Не се тревожете. Едно ме е страх, да не ми се изтърси отнякъде Липутин. Надуши ли — няма спасение.
— Пьотър Степанович, те са ненадеждни — решително каза Еркел.
— Липутин ли?
— Всички, Пьотър Степанович.
— Вятър, сега всички са свързани с вчерашното. Нито един няма да измени. Кой е тоя, дето ще иде сам да се дави, ако не е откачил?
— Те ще откачат, Пьотър Степанович.
Тази мисъл явно бе посещавала и Пьотър Степанович, затова забележката на Еркел още повече го разсърди:
— Какво става с вас, Еркел, да не би и вие да сте се уплашили? А аз разчитам на вас повече, отколкото на всички останали. Нали видях кой колко струва. Да знаете, че ви ги оставям на вас и още днес им съобщете всичко устно, вие ще отговаряте за всичко, което ви казах. Обиколете ги още тази сутрин. А утре или вдругиден, когато ще бъдат в състояние да слушат, съберете ги и им прочетете писмената ми инструкция… но повярвайте ми, че още утре ще са в състояние, защото ужасно ще се уплашат и ще омекнат като восък… Главното е вие да не обесвате нос.
— Ох, Пьотър Степанович, по-добре да не бяхте заминавали!
— Че аз само за няколко дни и веднага се връщам.
— Пьотър Степанович — внимателно, но твърдо каза Еркел, — ако ще да отивате и в Петербург. Мигар не разбирам, че вършите онова, което е необходимо за общото дело.
— Не съм очаквал друго от вас, Еркел. А щом сте се сетили, че заминавам за Петербург, сигурно разбирате и това, че вчера не можех да им го кажа, за да не ги уплаша. Нали ги видяхте на какво бяха заприличали. Но вие разбирате, че го правя за делото, за главното и най-важното дело, за общото дело, а не за да се измъкна, както си мисли един Липутин.
— Пьотър Степанович, ако ще и в странство да отивате, пак ще разбера, защото вие трябва да запазите своята личност, защото вие сте всичко, а ние — нищо. Ще го разбера, Пьотър Степанович.
Дори гласът му трепереше на горкото момче.
— Благодаря ви, Еркел… Ох, стиснахте болния ми пръст (хващайки го за ръката, Еркел беше стиснал грижливо превързания с черна тафта ухапан пръст). — Още веднъж ви казвам обаче, че наистина отивам в Петербург само да понадуша туй-онуй и веднага се връщам, може би още вдругиден. Като се върна, ще отседна у Гаганов. Появи ли се някаква опасност, аз съм първият, който ще дойде да я посрещнем заедно. Ако се наложи да се забавя в Петербург, моментално ще ви съобщя… по един мой начин, а вие — на тях.
Раздаде се вторият звънец.
— А, значи, пет минути остават до тръгване. Вижте какво, никак не бих искал тукашната група да се разтури. Не че ме е страх и не става дума за мене — такива групи колкото щеш и една повече, една по-малко, няма значение… но никога не е излишно да са повече. За вас впрочем съм спокоен, макар да ви оставям самичък с тия изроди: не се бойте, никой няма да направи донос, няма да посмее… А-а, и вие ли днес? — обърна се той радушно със съвсем друг глас към младия момък, който се бе приближил да се здрависат. — Не знаех, че и вие тръгвате с извънредния. Къде, при майчето ли?
Майчето на младия момък беше най-богатата помешчица от съседната губерния, а самият той се падаше далечен роднина на Юлия Михайловна и бе гостувал в града около две седмици.
— Не, по-надалече, отивам в Р… Предстои ни цели осем часа да живеем във влака. А вие за Петербург ли? — засмя се младият момък.
— Защо пък точно в Петербург, а не другаде? — още по-радушно се засмя и Пьотър Степанович.
Младият момък се закани с пръста на ръкавицата си.
— Да, да, отгатнахте — тайнствено му зашепна Пьотър Степанович, — нося писма на Юлия Михайловна и трябва да обиколя три-четири особи, хем какви! Да им се невидяло на особите, между нас казано. Ама пусти дълг.
— Тя пък какво се е уплашила толкова? — зашушука и младият момък. — Вчера дори отказа да ме приеме. Според мен няма какво да се плаши за мъжа си, напротив, той толкова импозантно се сгромоляса на пожара, че… тъй да се каже, без да си жали живота и прочие…
— Ха, кажете де — разсмя се Пьотър Степанович, — страх я било, видите ли, че вече са писали оттук… тоест някои господа… С една дума, главното е Ставрогин; тоест княз К… Как да ви кажа, то е цяла история, из пътя ще ви разкажа туй-онуй, впрочем доколкото ми позволява рицарското възпитание… Запознайте се, моят роднина прапоршчик Еркел.
Младият момък, който все попоглеждаше Еркел, се докосна до шапката си; Еркел сдържано се поклони.
— Знаете ли какво, Верховенски, осем часа във влака просто не се изтрайва. А пък с нас в първа класа пътува Берестов, един страшно смешен полковник, именията ни са съседни; женен е за Гарина (née de Garine[7]) и е порядъчен човек. Дори с някои идеи. Беше тук само за два дни. Страшен картаджия — да направим едно каре, а? Намерил съм вече четвъртия — Припухлов, нашия т-ски търговец с брадата, милионер, сиреч истински милионер, аз ви го казвам… Ще ви запозная, фрашкан е с пари, но е много забавен, ще има да се посмеем.
— С огромно удоволствие ще ударя едни карти и страшно обичам да играя във влака, но аз съм във втора класа.
— Хайде сега и вие, дума да не става! Идвате при нас. Сега ще наредя да ви преместят в първа класа. Оберкондукторът е мой човек. Какъв ви е багажът — чанта? Шал?
— Чудесно, да вървим!
Пьотър Степанович си прибра чантата, шала, книгата и тутакси, с най-голяма готовност се прехвърли в първа класа. Еркел помагаше. Удари третият звънец.
— Е, хайде, Еркел — бързешката и с вид на твърде зает човек за последен път и вече от прозореца на вагона протегна ръка Пьотър Степанович, — нали виждате, сядам да играя с тях карти.
— Няма защо да ми обяснявате, Пьотър Степанович, аз разбирам, всичко разбирам, Пьотър Степанович!
— Е, тогава, хайде, довиждане. — И веднага му обърна гръб, защото младият момък го беше викнал да го представи на останалите партньори. И Еркел не видя повече своя Пьотър Степанович!
Прибра се у дома доста натъжен. Не че толкова се страхуваше от това, че Пьотър Степанович тъй внезапно ги беше изоставил, но… но защо толкова бързо му обърна гръб, когато го повика онова младо конте, и… и нали можеше да му каже и нещо друго, а не това „е, хайде, довиждане…“ или… или поне да му стиснеше по-здраво ръка.
И това последното беше най-главното. Нещо друго започваше да човърка бедното му сърце, нещо, което самият той още не разбираше, нещо свързано с вчерашната вечер.